Джо Абъркромби
Преди да увиснат на въжето (16)

Слепец води слепеца

Първия магус лежеше по гръб, сгърчен между балата със сено за конете и бурето с вода, с подпъхнато под главата му навито въже вместо възглавница. Логън никога досега не го бе виждал така стар, изпит и изнемощял. Дишаше на пресекулки и едва доловимо. Кожата му беше пребледняла и на петна, изопната върху костите на лицето и покрита с едри капки пот. От време на време потреперваше, сгърчваше се и промърморваше неразбираемо, а клепачите му подскачаха, все едно сънуваше кошмар.

— Какво стана?

— Всеки път, когато използваш Изкуството, заемаш от Другата страна — отвърна Кай, без да вдига очи от господаря си, — а каквото си заел, трябва да се върне. Винаги има рискове дори за истинския майстор. Какво високомерие — да се опитваш да промениш света със силата на мисълта си. — Устните му се извиха в усмивка. — Сигурно е заемал прекалено често. Веднъж докоснеш ли долния свят, завинаги губиш частица от себе си…

— Губиш я? — попита Логън и надникна към треперещия старец в каруцата.

Не му харесаха думите на Кай. Положението им беше тежко, намираха се насред необятна пустош и нямаха никаква представа накъде да поемат.

— Помисли си само — прошепна чиракът. — Първия магус лежи безпомощен като пеленаче. — Положи внимателно ръка върху гърдите на господаря си. — Животът му виси на косъм. Сега дори аз мога с немощна ръка… да го убия.

— Че защо ти е да го правиш? — намръщи се Логън.

Кай вдигна очи и тъжно се усмихна.

— Че защо му е въобще на някой да го прави? Просто казвам. — Той отдръпна ръката си от Баяз.

— Колко дълго ще остане така?

Чиракът се облегна назад и се загледа в небето.

— Няма как да се каже. Може часове, може и завинаги.

— Завинаги ли? — изскърца със зъби Логън. — Какво ще стане с нас тогава? Ти знаеш ли къде отиваме? Защо отиваме там? Или какво ще правим, като стигнем там? Да се връщаме ли сега?

— Не. — По лицето на Кай се изписа непреклонна решимост. Логън никога не го бе виждал такъв. — Враговете ни са зад нас. По-опасно ще е да се върнем. Продължаваме.

Логън замижа и разтърка очи. Беше изморен, насинен, гадеше му се. Прииска му се да бе попитал Баяз за плановете му, когато имаше тази възможност. Прииска му се изобщо да не бе напускал Севера. Можеше вече да е потърсил разплата от Бетод и да е мъртъв, но поне щеше да е на място, което познава, и от ръката на хора, които разбира.

Логън не искаше повече да води. Навремето жадуваше за слава, известност и уважение, но спечелването им се оказа скъпо, а впоследствие разбра, че наградата не струваше. Много мъже го бяха последвали и той ги бе повел по болезнен и кървав път, който водеше право в пръстта. Отдавна го бе напуснала всякаква амбиция. Беше прокълнат във взимането на решения.

Свали ръце от лицето си и се огледа. Баяз дърдореше трескаво в съня си. Кай зяпаше в облаците. Лутар стоеше с гръб към останалите и се взираше напред в клисурата. Феро седеше начумерена на една скала и лъскаше с парче плат дървото на лъка си. Лонгфут се беше появил отново, както се и очакваше, едва след края на опасността и стоеше отстрани със самодоволен вид. Логън направи кисела физиономия и въздъхна дълбоко. Нямаше друг начин. Нямаше кой друг.

— Добре тогава, тръгваме към този мост в Олкъс, пък после ще видим.

— Не е добра идея — поклати неодобрително глава Лонгфут и закрачи с небрежна походка към каруцата. Надникна вътре. — Никак, никак не е добра. Предупредих за това нашия работодател преди… неприятностите, които го сполетяха. Градът е обезлюден, унищожен, сринат в руини. Това е изпаднало в безнадеждност, разруха и пълно с опасности място. Мостът може и да е още здрав, но ако вярвам на слуховете…

— Планът беше Олкъс и аз мисля, че трябва да се придържаме към него.

Лонгфут продължи, сякаш Логън въобще не си бе отварял устата.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнем в Калкис. Засега сме на по-малко от половината път до крайната ни цел и имаме достатъчно храна и вода за обратния път. С малко късмет…

— Не ти ли е платено за пътуване до крайната точка?

— Ами, ъ, така е, но…

— Олкъс.

— Ами да, добре — примигна навигаторът, — виждам, че си твърдо решен. Решителност, дързост и сила може и да са сред твоите невероятни таланти, но предпазливост, мъдрост и опит, ако смея да отбележа, са сред моите. Въобще не се съмнявам, че…

— Олкъс — изръмжа Логън.

Брат Лонгфут замръзна с отворена уста, после рязко я затвори.

— Добре тогава. Тръгваме по пътя обратно в равнината и оттам на запад към трите езера. Олкъс се намира на далечния им край. Но ви предупреждавам, че пътуването ще е дълго и още по-опасно, особено с настъпването на зимата. Ще трябва…

— Хубаво. — Логън обърна гръб на навигатора, преди да продължи с приказките си. Лесната част мина. Пое дълбоко въздух през стиснати заби и тръгна към Феро. — Баяз е… — Логън затърси подходящата дума. — Извън строя. Не се знае още колко дълго ще е така.

Тя кимна.

— Продължаваме ли?

— Ъ… така мисля… такъв е планът.

— Добре. — Феро се изправи и преметна лъка през рамо. — Тогава по-добре да тръгваме.

Стана по-лесно, отколкото бе предполагал. Може би прекалено лесно. Замисли се дали Феро не се готви отново да се измъкне. Да си признае честно, той самият си го бе помислил.

— Дори не знам накъде отиваме — каза той.

— Аз никога не съм знаела накъде ще тръгна утре — изсумтя Феро и се насочи към конете. — Ако питаш мен, по-добре е, че ти ще водиш. Въобще му нямам вяра на това плешиво копеле.

Сега оставаше Лутар. Той продължаваше да стои с гръб към останалите, с увиснали рамене и помръкнало лице. Беше забил поглед в земята и Логън видя как мускулите на челюстта му играят.

— Добре ли си?

Лутар сякаш не го чу.

— Исках да се бия. Исках, знам как, ръката ми стискаше дръжката на оръжието. — Той ядосано плесна едно от остриетата си. — Но стоях безпомощен като бебе! Защо не можах да помръдна?

— Ама това ли било? Абе, момче, че това се случва с много хора, когато им е за пръв път!

— Така ли?

— Няма да повярваш колко често. Ти поне не се насра в гащите.

— И така ли става? — Лутар повдигна озадачено вежда.

— Няма да повярваш колко често.

— Ти замръзна ли така, когато ти беше за пръв път?

— Не — свъси вежди Логън. — На мен убиването ми се удава. Открай време. Вярвай ми, от нас двамата ти си късметлията.

— Освен ако не ме убият заради този ми късмет.

— Е — трябваше да се съгласи Логън, — има такава вероятност.

Лутар отново увеси нос, но Логън го потупа по рамото.

— Ама не те убиха! Горе главата, момче, ти си късметлия! Още си жив, нали така?

Лутар кимна унило. Логън го прегърна през рамо и го поведе към конете.

— Следващия път ще е много по-добре.

— Следващия път?

— Естествено. Следващия път винаги е по-добре. Такъв е животът.

Качи се сковано на седлото. Беше схванат от дългата езда и насинен от боя в клисурата. Беше отнесъл голямо парче скала в гърба, а и доста здрав юмрук в главата. Можеше да е далеч по-зле.

Погледна към останалите. Всички бяха по седлата и го гледаха очаквателно. Четири лица, по-различни едно от друго не можеше и да бъдат, но с почти едно и също изражение. Чакаха неговата дума. Защо хората непрекъснато си мислеха, че той знае отговора? Преглътна мъчително и заби пети в хълбоците на коня.

— Тръгваме.