Джо Абъркромби
Отмъщението на Монца (13)

Две двойки

Заровете показаха две двойки. Две по две е четири. Две плюс две е четири. Същият резултат, независимо дали ще събереш заровете, или ще ги умножиш. Тази мисъл караше Дружелюбния да се чувства безпомощен. Безпомощен, но спокоен. Всички тези хора се мъчеха да свършат нещо, но колкото и да се стараеха, резултатът си оставаше същият. Заровете бяха пълни с поука. Стига да можеш да я извлечеш.

Групата се бе разделила на две двойки. Морвийр и Дей бяха едната. Учител и ученичка. Те стояха заедно, говореха заедно и се смееха на останалите. Но напоследък Дружелюбния забелязваше, че Муркато и Тръпката оформят друга двойка. Двамата клечаха заедно на парапета, черни фигури на фона на нощното небе, и се взираха към огромния тъмен силует на банката. Той знаеше, че хората често се стремят да оформят двойки. Всички освен него. Той си стоеше сам, в сенките. Може би наистина в него имаше нещо сбъркано, както му бяха казали съдиите.

Саджаам беше избрал да се сдружи с него в Убежището, но Дружелюбния не хранеше илюзии. Саджаам го бе избрал, защото беше полезен. Защото другите се бояха от него. Както и от всички останали в мрака. Но Саджаам поне не се преструваше. Той беше единственият честен човек, когото познаваше, и уговорката им бе честна. Саджаам бе събрал достатъчно пари, за да откупи свободата си. Но беше почтен мъж и след като се измъкна, не забрави Дружелюбния. Върна се, за да освободи и него.

Извън затвора нямаше правила и нещата бяха различни. Саджаам си имаше друга работа и Дружелюбния отново остана сам. Не че му пречеше. Беше свикнал, а и си имаше заровете за компания. Ето как се озова на този тъмен покрив в Уестпорт посред зима. С тези две неравностойни двойки от непочтени хора.

Стражите също идваха на две двойки, по четирима на един патрул и общо две четворки. Обикаляха неспирно около банката цяла нощ. Валеше нещо средно между дъжд и сняг. Въпреки това те не спираха да патрулират в мрака. Единият патрул се зададе по уличката. Мъжете бяха добре бронирани и носеха алебарди на рамо.

— Ето ги отново — каза Тръпката.

— Виждам — озъби се Морвийр. — Почвай да броиш.

Високият гърлен шепот на Дей се разнесе в нощта:

— Едно… две… три… четири… пет… — Дружелюбния се вторачи в мърдащите й устни, забравил напълно за заровете. Устата му мърдаше беззвучно в синхрон с нейната. — Двайсет и две… двайсет и три… двайсет и четири…

— Как да стигна до покрива? — мърмореше Морвийр. — Как да стигна до покрива?

— Въже и кука? — предложи Муркато.

— Твърде бавно, твърде шумно, твърде несигурно. Въжето ще се вижда през цялото време, дори да предположим, че успеем да закачим куката. Не. Трябва ни метод, който да не позволява инциденти.

Дружелюбния се молеше да млъкнат, за да може да слуша броенето на Дей. Чак онази работа го болеше от напъване да чуе гласа й.

— Сто и дванайсет… сто и тринайсет… — Той затвори очи и подпря глава на стената, а пръстът му започна да отмерва в такт. — Сто осемдесет и две… сто осемдесет и три…

— Никой не може да се изкачи по стената — чу се гласът на Муркато. — Никой. Твърде е гладка и отвесна. Освен това и шиповете пречат.

— Напълно съм съгласен.

— Да проникнем във вътрешността.

— Невъзможно. Твърде много свидетели. Трябва да минем по стената и през прозорците на покрива. Поне уличката е пуста нощно време. Това е в наша полза.

— Ами другите страни на сградата?

— Северната фасада е по-осветена и по-оживена. На изток е входът, където има четирима допълнителни стражи. Южната е като тази, но там няма достъп до съседен покрив. Не. Тази стена е единствената ни възможност.

Дружелюбния зърна мъждукащата светлина в дъното на уличката. Следващият патрул два пъти по двама стражи, двама плюс двама, четирима, обикалящи за пореден път банката.

— Цяла нощ ли патрулират?

— По някое време ги сменят други две четворки. Обикалят така до сутринта.

— Двеста деветдесет и едно… двеста деветдесет и две… и ето ги отново. — Дей цъкна с език. — Около триста.

— Триста — изсъска Морвийр и Дружелюбния видя как поклати глава в мрака. — Не е достатъчно.

— Тогава как? — озъби се Монца.

Дружелюбния стисна отново заровете, усети познатите им ръбове в шепата си. На него не му пукаше как ще влязат в банката и дали въобще ще успеят. Главните му надежди бяха свързани с това Дей да почне да брои отново.

— Трябва да има начин… трябва.

— Аз ще го направя. — Всички се обърнаха. Тръпката седеше на парапета, бледите му ръце се люлееха.

— Ти? — подсмихна се Морвийр? — Как?

Дружелюбния едва различи усмивката на северняка в мрака.

— С магия.