Джо Абъркромби
Гласът на острието (31)

Гадна работа

Различните неща миришат различно, когато горят. Живото дърво, свежо и смолисто, гори различно и мирише различно от мъртвото, сухо и изпръхнало. Човек и прасе обаче миришат еднакво, когато горят, но това е друга тема. Тази миризма на изгоряло, която Кучето надушваше в момента, беше на къща. Знаеше го със сигурност. Познаваше добре тази миризма, повече, отколкото би му се искало. Къщите рядко изгарят от само себе си, обикновено има нещо насилствено, а това означаваше, че наоколо ще има хора, много вероятно, готови за бой. Затова той много предпазливо пропълзя по корем между дърветата и надзърна от храсталака.

Видя я точно пред себе си. Беше край реката и над нея се издигаше плътен стълб от черен дим. Малката къщурка продължаваше да дими, но вече бе изгоряла до ниските каменни зидове. Имало е и хамбар, но сега той бе просто купчина черна пепел и недогорели парчета дърво. Наоколо имаше няколко дървета и малка изорана нива. Фермерството на север винаги бе граничило с бедност. Прекалено студено, за да отгледаш достатъчно — често нищо повече от корени и малко овце. Ако си късметлия, може и едно-две прасета.

Кучето поклати глава. Кому е притрябвало да пали къщата на тези бедни хорица? Кой ли би искал да им отнеме това парче неплодородна земя? Някои хора просто обичат да палят, предположи той. Примъкна се още малко напред и погледна вляво и вдясно. Надяваше се да види хората, сторили това, но всичко, което се разкри пред очите му, бе долината и няколко пръснати из нея изпосталели овце. Пропълзя заднешком в храстите.

Когато приближи лагера, чу повишени гласове — караха се. Сърцето му се сви. За момент се замисли дали просто да не заобиколи и да продължи сам нататък, така му бяха омръзнали непрестанните кавги. После реши да не го прави. Що за следотърсач е този, който изоставя собствените си хора.

— Що не си затвориш плювалника, Дау — гърмеше гласът на Тъл Дуру. — Искаше да тръгнем на юг, а като тръгнахме, не спря да се оплакваш от планините! Сега, като слязохме от планините, мрънкаш от сутрин до мрак, че ти бил празен коремът! Писна ми да те слушам, хленчещо псе такова!

— Откъде накъде ти ще получаваш два пъти повече храна от другите? Само защото си огромна, тлъста свиня, така ли? — изръмжа Дау Черния.

— Ах, ти, копеле! Ще те смажа като червей, да знаеш!

— Ще ти прережа гърлото, докато спиш, лоена топка такава! И после ще има достатъчно храна за останалите! А също така ще се отървем завинаги от проклетото ти хъркане! Сега разбирам защо ти викат Буреносния — трещиш като гръмотевица нощем!

— Затваряйте си плювалниците и двамата! — Кучето дочу мощния рев на Три дървета. — До гуша ми дойде!

Сега вече ги виждаше. Дау и Тъл Дуру стояха наежени един срещу друг, а Три дървета беше помежду им, с разперени на двете страни ръце. Форли седеше с тъжно изражение на лицето и наблюдаваше сцената, а Мрачния дори не поглеждаше останалите. Седеше и проверяваше перата на стрелите си.

Кучето изсъска от храстите и четиримата рязко се извърнаха.

— Кучето идва — каза Мрачния, без да вдига глава от стрелите си.

Можеш ли го разбра тоз човек? Не проговаря с дни, а накрая, като си отвори устата, винаги казва нещо очевидно за всички.

Както винаги, Форли се опита да разсее напрежението. Кой знае докога ще издържат да не се избият помежду си, ако го нямаше него.

— Какво откри, Куче? — попита той.

— Слушай само какво открих — отвърна ядосано Кучето и излезе иззад дърветата. — Пет ненормални копелдака насред гората! Чух ги от цяла миля разстояние! А представи си само, наричат се именити воини, хора, дето уж трябва да им разбират повече главите! Карат се помежду си, както винаги! Пет ненормални копелдака…

— Ясно, Куче — прекъсна го Три дървета с вдигане на ръка. — Напълно си прав. — Изгледа свирепо Дау и Тъл, които си размениха по един кръвнишки поглед, но не казаха нищо. — Е, какво откри?

— Нещо става наблизо, може би битка. Видях една ферма да гори.

— Гори, викаш? — попита Тъл Дуру.

— Да.

— Води ни, тогава — каза Три дървета.

 

 

Кучето не беше видял това от позицията си горе сред дърветата. Не би могъл. Беше твърде далече, а и имаше прекалено много дим. Но сега, отблизо, го видя, и стомахът му се обърна. Другите също го видяха.

— Гадна работа е това — каза Форли, вдигнал глава към дървото. — Много гадна.

— Аха — смотолеви Кучето. Не се сети какво друго да каже. Клонът скърцаше при всяко полюшване на тялото на възрастния мъж, чийто боси крака почти стигаха земята. Със сигурност е опитал да се бие, две стрели стърчаха от тялото му. Жената бе прекалено млада, за да му е съпруга. Дъщеря, най-вероятно. Кучето предположи, че двете хлапета са нейни.

— Кой беси деца? — промърмори.

— Сещам се за някои, чиито души са достатъчно черни — отвърна Тъл.

Дау се изплю на земята.

— За мене ли говориш? — изръмжа той и двамата с Тъл отново бяха готови да се захапят като куче и котка. — Може и да съм изгорил някоя и друга ферма, или едно-две села, ама си имах причини, беше война. И пощадих децата.

— Друго съм чувал аз — каза Тъл. Кучето затвори очи и въздъхна.

— Да не мислиш, че ми пука какво си чувал ти? — излая Дау. — Може би името ми е по-черно, отколкото заслужавам, тлъсто лайно такова!

— Знам аз какво точно заслужаваш, копеле!

— Достатъчно! — викна Три дървета, без да сваля очи от дървото. — Не може ли да проявите малко уважение? Прав е Кучето. Сега сме извън планините, а тук се пече нещо. Никакви дрязги повече. Никакви. Отсега нататък ще го даваме тихо и кротко, като през зимата. Ние сме именити воини и имаме мъжка работа за вършене.

Кучето кимна, доволен, че най-накрая някой проявява здрав разум.

— Има битка наблизо — каза той. — Няма какво друго да е.

— Аха — измънка Мрачния, въпреки че не стана ясно с какво точно е съгласен.

Три дървета не сваляше очи от телата по клоните.

— Прав си. Сега трябва да се съсредоточим върху това. Върху това и нищо друго. Ще открием хората, които са свършили тази гадост, и ще разберем за какво се бият. Няма полза от друго, докато не разберем кой с кого се бие.

— Който и да е сторил това, се бие на страната на Бетод — каза Дау. — Личи отвсякъде.

— Ще видим. Дау, Тъл, свалете телата от дървото и ги погребете. Може би малко работа ще ви поохлади главите. — Двамата си размениха нови свирепи погледи, но Три дървета не им обърна внимание. — Куче, ти върви да потърсиш следите на тия главорези. Като ги намериш, проследи ги и довечера ще ги навестим. Точно както те са направили с тия хорица.

— Хубаво — каза Кучето. Нямаше търпение да се залови за работа. — Ще ги навестим.

 

 

Кучето не разбираше какво става. Ако тези бяха тръгнали на боен поход, явно хич не се тревожеха, че могат да бъдат открити от врага, защото въобще не се бяха постарали да прикрият следите си. Откри ги без никакви затруднения. Бяха петима и просто си бяха тръгнали от горящата ферма, ей така, сякаш са излезли на разходка. Следите им водеха покрай реката, през долината и влизаха в гората. Кучето ги следваше с такава лекота, че на моменти се притесни да не е номер, помисли си, че го причакват сред дърветата, за да обесят и него на някой клон. Оказа се, че греши. Настигна ги точно преди мръкване.

Първо подуши огъня им — печеше се шилешко. После чу гласовете им — говореха високо, викаха, смееха се — с две думи, въобще не си даваха зор да пазят тишина. Чуваше ги ясно, въпреки шума на реката, която минаваше току до лагера им. Накрая ги видя. Седяха около огромен огън в средата на една полянка. Върху него се печеше одрано и забучено на дървен кол шиле. Сигурно го бяха взели от мъртвото семейство. Кучето се сгуши в храстите и застана напълно неподвижно, точно както би трябвало да постъпят и те. Преброи петима мъже или по-скоро четирима и едно около четиринайсетгодишно момче. Всичките седяха около огъня и никой не стоеше на пост, никаква предпазливост. Наистина не разбираше какво става.

— Просто си седят там — пошепна той на останалите, когато се върна в лагера. — Просто си седят, нямат пост, нищо.

— Просто седят? — попита Форли.

— Аха. Петима. Седят и се смеят. Не ми харесва тая работа.

— На мен също — каза Три дървета, — но това с фермата ми харесва още по-малко.

— Да хващаме оръжията — изсъска Дау. — К’во го мислим толкова?

Като никога Тъл бе съгласен с него.

— Оръжията, главатар, да им дадем един урок — закани се той.

Дори Форли Слабака не се опита да избегне боя този път, но въпреки това Три дървета не избърза с отговора си и помисли известно време, преди накрая да кимне утвърдително.

— Хващайте оръжията.

Няма как да видиш Дау Черния в тъмното, освен ако сам не пожелае това. Няма как и да го чуеш, но докато пълзеше между дърветата, Кучето знаеше, че другарят му е някъде там. Когато се биеш достатъчно дълго редом с някой, започваш да го разбираш. Научаваш как мисли и ти започваш да мислиш по същия начин. Дау беше някъде там.

Кучето имаше своя задача. Видя на фона на огъня тъмното очертание на гърба на мъжа най-отдясно. Седеше облегнат на едно дърво. Кучето не се замисли много за другите около огъня. Не го бе грижа за нищо, освен за задачата му. Когато избереш да тръгнеш със задача или главатарят ти те изпрати с такава, просто вървиш докрай и не поглеждаш назад, докато не изпълниш, каквото се очаква от теб. Времето, прекарано в чудене, е точно толкова, колкото е нужно, за да бъдеш убит. Логън го бе научил на това и Кучето никога не го забрави. Така стоят нещата.

Кучето пропълзя напред и приближи достатъчно, че да усети топлината от огъня по лицето си. Намести ръка около дръжката на ножа. И както обикновено, страшно му се пикаеше. Сега целта му бе само на крачка отпред. Момчето седеше с лице към него — ако не бе толкова заето с ядене и вдигнеше поглед от месото дори за секунда, щеше да го види.

Един от другите мъже изхърка звучно, което значеше, че Дау го е докопал, а това от своя страна беше гаранция, че с него е свършено. Кучето скочи напред и заби ножа странично във врата на седящия с гръб към дървото. Той се извърна за момент и сграбчи разпорената си шия, после залитна и се строполи на земята. Един от другите скочи на крака и захвърли недояденото си парче шилешко. В следващия момент една стрела го прониза в гърдите. Мрачния бе на позицията си при реката. Жертвата му погледна озадачено, после се смъкна на колене и лицето му се изкриви от болка.

Сега при огъня останаха само двама. Момчето не бе помръднало от мястото си, седеше и зяпаше Кучето, а от устата му висеше парче месо. Другият мъж скочи на крака. Дишаше тежко и държеше дълъг нож в ръка. Сигурно го бе извадил, за да си помага при яденето.

— Хвърли ножа! — извика Три дървета. Кучето го видя да излиза от дърветата с широка крачка и светлината от огъня проблесна в металния обков на кръглия му щит. Човекът се поколеба, прехапа устни и очите му се стрелнаха последователно към Дау и Кучето, докато двамата го приближиха отстрани. Тогава видя Буреносния да излиза от сянката на дърветата. Беше толкова огромен, че направо не приличаше на човек. Грамадният меч бе небрежно облегнат на рамото му. Тази гледка дойде в повече на мъжа и той хвърли ножа на земята.

С един скок Дау се озова до него, сграбчи китките му и ги върза здраво на гърба. Свали го с рязко движение на колене пред огъня. Стиснал зъби, Кучето направи същото с момчето. Цялата схватка приключи мигновено, тихо и кротко, точно както искаше Три дървета. Кучето имаше кръв по ръцете си, но така е то в тази работа, нищо не можеш да направиш по въпроса. Останалите от групата им се приближиха. Мрачния прецапа реката и метна през рамо лъка си. Мимоходом ритна тялото на неговия човек, но то не помръдна.

— Мъртъв — отбеляза.

Форли се появи зад Мрачния и хвърли поглед на пленниците. Дау застана до този, който бе вързал, и се вторачи изпитателно в него.

— Тоя тука го знам — каза той с известно задоволство в гласа. — Гроа Мътния, нали? Ама че късмет! От известно време насам ме тормозеше мисълта за теб.

Мътния заби поглед в земята. Изглежда достатъчно жесток тип, помисли си Кучето, точно от хората, които са способни да обесят някой фермер, ако им се изпречи пред очите.

— Аз съм Мътния, да, и няма нужда да питам за вашите имена, защото щом се разбере, че сте убили събирачи на краля, до един ще сте мъртви!

— Мен ме викат Дау Черния.

Главата на Мътния подскочи нагоре и устата му зяпна.

— О, мамка му — прошепна той.

Момчето, което стоеше на колене до него, се ококори и се озърна стреснато.

— Дау Черния? Да не си този Дау Черния, същия дето… о, мамка му.

Дау бавно кимна и на лицето му се разтегли широка усмивка, зловеща усмивка.

— Гроа Мътния. За много деяния имаш да плащаш. Въртеше ми се из главата, а сега си ми пред очите — каза той и го потупа по бузата. — И в ръцете също. Ама че късмет.

Гроа отдръпна главата си, колкото можа.

— Мислех, че вече си в ада, Дау Черния, копеле такова!

— Аз също, но се оказа просто на север от планините. Имаме въпроси за теб, Мътен, преди да си получиш заслуженото. Кой е този крал? Какво събирате за него?

— Майната им на въпросите ти!

Три дървета го издебна, докато не гледаше към него, и го фрасна здраво в лицето. Мътния се обърна към него и в това време Дау го тресна от другата страна. Повториха същото неколкократно и главата на Мътния бе лашкана от ударите напред-назад достатъчно дълго, за да омекне собственикът й и да стане по-сговорчив.

— С кого се биете? — попита Три дървета.

— Не се бием! — избълва Мътния през изпочупените си зъби. — Смятайте се за мъртви, копелета! Не знаете какво става, нали?

Кучето смръщи чело. Не му хареса как прозвуча последното. Като че ли нещата се бяха променили в тяхно отсъствие, а досега той не бе виждал промяна към по-добро.

— Тук аз задавам въпросите — каза Три дървета. — Ти просто си опичай малкото ум и отговаряй. Кой още се бие? Кой не коленичи пред Бетод?

Въпреки вързаните ръце, Мътния се разсмя.

— Никой не остана! Свършиха битките! Бетод сега е крал! Крал на целия Север! Всички коленичат пред него…

— Не и ние — избоботи Тъл Дуру и се надвеси над него. — Ами Яул Стареца?

— Мъртъв!

— Ами Ситинг или Гърмящия?

— Мъртъв и мъртъв, тъпи копелета! Сега всички битки са на юг! Бетод е във война със Съюза! Аха! И засега добре ги пердашим!

Кучето не знаеше дали да вярва на ушите си. Крал? Никога досега не бе имало крал в Севера. Нямаше нужда от такъв. Пък и Бетод би бил последният човек, когото Кучето би искал за крал. А и това с войната със Съюза? Ненормална работа. Южняците винаги бяха повече от тях.

— Щом няма битки по тези земи — попита Кучето, — вие защо убивате?

— Начукай си го!

Тъл го зашлеви здраво през лицето и той падна на земята. Дау добави един ритник и после го изправи пак на колене.

— Защо ги убихте? — попита Тъл.

— Данъци! — извика Мътния. От носа му течеше кръв.

— Данъци? — намеси се Кучето. Странна дума, почти не разбираше значението й.

— Не искаха да плащат!

— Данъци за кого? — попита Дау.

— За Бетод, ти за кого мислиш? Взе всичката тая земя, разби клановете и си я взе за себе си! Сега хората му дължат, а ние събираме дължимото!

— Данъци, а? Това със сигурност е някоя южняшка измишльотина! И ако не могат да платят? — попита вбесен Кучето. — Бесите ги, така ли?

— Ако не плащат, можем да правим каквото си поискаме с тях!

— Каквото си поискате? — Тъл го сграбчи за врата и голямата му лапа стисна така здраво, че очите на Мътния почти изскочиха от главата му — Каквото си поискате? А хареса ли ти, докато ги бесеше, а?

— Достатъчно, Буреносен — каза Дау и отскубна ръката му от врата на Мътния. Избута го внимателно назад. — Спокойно, здравеняк, не ти е присъщо да убиваш вързан човек. — Той го потупа приятелски по гърдите и измъкна секирата си. — За такива работи трябва човек като мен.

През това време Мътния бе успял да си възвърне дишането.

— Буреносния? — задавено каза той и огледа останалите. — Всичките сте тука май! Ти си Три дървета, този е Мрачния, а това там е Слабака! Значи не коленичите пред Бетод! Браво на вас, тъпи копелета! Къде е Деветопръстия? А? — попита подигравателно Мътния. — Къде ви е Кървавия девет?

Дау се обърна към него и прокара палец по острието на секирата.

— Обратно при пръстта — каза той, — а ти сега отиваш да му правиш компания. Достатъчно те слушахме.

— Остави ме да стана на крака, копеле! — извика Мътния и задърпа въжетата около китките си. — С нищо не си повече от мен, Дау Черния! Избил си повече народ и от чумата! Остави ме да стана и ми дай оръжие в ръката! Хайде, де! Май те е страх да ми излезеш насреща, а, страхливецо? Страх те е да ми дадеш равен шанс, а?

— Страхливец ме наричаш, а? — изръмжа Дау. — Ти, който трепеш деца за удоволствие? Преди малко имаше острие в ръката и сам го хвърли. Това ти беше шансът и трябваше да го използваш. Такива като теб не заслужават втори. Ако имаш да казваш нещо важно, казвай го сега.

— Майната ти! — извика Мътния. — Майната ви на вси…

Секирата на Дау се стовари между очите му и го повали по гръб на земята. Краката му приритаха няколко пъти и това беше краят на Мътния. Никой не се трогна много от смъртта му — дори Слабака. Той просто примижа леко, когато острието потъна в черепа. Дау се надвеси над трупа и го заплю. Кучето не можеше да го вини за тази му постъпка. Сега оставаше проблемът с момчето. То гледаше трупа с широко отворени, обезумели очи, после погледна към тях.

— Вие сте тези, нали? Глутницата на Деветопръстия?

— Да, момче — каза Три дървета. — Ние сме тези.

— Чувал съм истории, истории за вас. Какво ще правите с мен?

— Точно това е въпросът — промърмори Кучето. За съжаление, знаеше отговора.

— Не може да остане с нас — каза Три дървета. — Не можем да мъкнем товар, рисковано е.

— Той е просто момче — каза Форли. — Можем да го пуснем да си върви.

Хубава идея, но за всички бе ясно, че няма как да се осъществи. Момчето изглеждаше обнадеждено, но Тъл сложи край на надеждите му.

— Не можем да му вярваме. Не и тук. Ще каже на някой, че сме се върнали, и ще ни погнат. Няма да стане. Освен това, и той е участвал в тая работа с фермерите.

— Нямах никакъв избор — каза момчето. — Никакъв избор. Исках да отида на юг! Да се бия със Съюза и да си спечеля име, ама те ме пратиха тук да събирам данъци. Като ми каже главатарят да правя нещо, трябва да го правя, нали така?

— Така е — каза Три дървета. — Никой не казва обратното.

— Не исках да участвам в тая работа с фермерите! Казах им да оставят малките! Трябва да ми повярвате!

— Вярваме ти — каза Форли и заби поглед в краката си.

— И все пак ще ме убиете, нали?

Кучето прехапа устни.

— Не можем да те вземем с нас, не можем и да те пуснем — каза той.

— Не исках да участвам в тая работа — увеси нос момчето. — Хич не е честно.

— Не е — каза Три дървета. — Хич не е честно, но това е положението.

Секирата на Дау се вряза в тила на момчето и то се просна по очи в тревата. Кучето направи гримаса и отмести поглед. Знаеше, че Дау го направи така, за да не трябва после да гледа момчето в лицето. Добро решение, каза си той, дано да е помогнало и на другите, но по очи или по гръб, за Кучето нямаше значение. Прималя му толкова, колкото и при фермата.

Това не беше най-лошият ден в живота му, в никакъв случай, но не беше и от добрите.

 

 

Кучето ги наблюдаваше, скрит горе сред дърветата. Вървяха в колона по пътя и нямаше как да го забележат, но въпреки това беше избрал да застане срещу вятъра, защото, да си признае, беше започнал доста да мирише. Бяха странна група. От една страна, изглеждаха като бойци на поход. От друга, нищо не им беше наред. Носеха предимно износени оръжия и сбиротък от различни по вид, явно събрани оттук-оттам брони. Вървяха в строй, но някак отпуснато и без синхрон. Повечето бяха прекалено стари за първокласни воини, беше пълно с плешиви глави и сиви коси. Останалите пък нямаха още бради, дори не бяха още мъже.

Кучето не разбираше вече какво става в Севера. Спомни си думите на Мътния, преди Дау да го довърши. Война със Съюза. Тези тук на война ли отиват? Ако е така, то явно Бетод здраво е закъсал за войници и е почнал да ги събира от кол и въже.

— Какво става, Куче? — попита Форли в момента, в който се върна в лагера. — Какво става там долу?

— Мъже. Въоръжени, но не добре. Стотина, може би малко повече. Предимно много стари или много млади, отиват на юг и запад. — Кучето посочи надолу по пътя.

— Към Англанд — кимна Три дървета. — Значи Бетод сериозно се е захванал с тази работа. Открай време се биеше със Съюза и няма насищане на кръв. Сигурно събира всеки, способен да държи копие.

Нищо чудно, предвид що за човек е Бетод. За него нямаше половинчати начинания. Тръгнеше ли нанякъде, не спираше до края, без да го е грижа кой умира по пътя.

— Всеки, способен да държи копие — промърмори под носа си Три дървета. — Ако сега шанка минат планините…

Кучето огледа смръщените, тревожни и мръсни лица на останалите. Знаеше, че това, което казва Три дървета, те вече го бяха осъзнали. Ако шанка дойдат сега през планините, както не е останал никой да ги спре, тази гадна работа с фермата ще изглежда просто като случка с щастлив край.

— Трябва да кажем на някого! — извика Форли. — Трябва да ги предупредим!

Три дървета поклати глава.

— Чу Мътния. Яул го няма, също Гърмящия и Ситинг. Мъртви, студени, обратно при пръстта. Сега Бетод е крал, крал на северняците. — Дау се навъси и се изхрачи на земята. — Плюй колкото си искаш, Дау, но това е положението. Не е останал никой, на който да кажем.

— Никой освен Бетод — промърмори Кучето. Съжаляваше, че той трябваше да го каже.

— Тогава да кажем на него! — Форли отчаяно се огледа. — Може и да е безсърдечно копеле, но поне е човек! Повече е от плоскоглавите, нали? Трябва да кажем на някого!

— Ха! — тросна се Дау. — Ха! Мислиш ли, че ще ни чуе, Слабак? Забрави ли какво ни каза? На всичките, на Деветопръстия също? Никога повече не се връщайте! Забравяш, че беше на косъм да ни избие до един! Забравяш колко ни мрази!

— Страхува се от нас — каза Мрачния.

— Страхува се и ни мрази — добави тихо Три дървета. — И с право. Защото сме силни. Именити воини. Известни мъже. Мъже, които хората ще последват.

— Така е — кимна с голямата си глава Тъл. — Няма да има приветствия за нас в Карлеон. Не и такива без острие в края си.

— Аз не съм силен! — викна Форли. — Аз съм Слабака, всеки го знае! Бетод няма защо да се бои от мен, нито пък за какво да ме мрази. Аз ще отида!

Кучето го погледна с изненада. Останалите също.

— Ти? — попита Дау.

— Да, аз! Може и да не съм голям воин, но не съм и страхливец! Ще отида и ще говоря с него. Може да ме чуе.

Кучето продължи да не откъсва очи от Слабака. Много отдавна никой от тях не се бе опитвал да надделее с приказки. Беше забравил, че е възможно.

— Може и да те чуе — промърмори Три дървета.

— Може — добави Тъл, — но после може да реши да те убие, Слабак!

Кучето поклати глава.

— Напълно възможно е.

— Но може да си струва да опитам, а?

Петимата си размениха тревожни погледи. Форли наистина бе куражлия, но нещо в плана не допадаше на Кучето. Да заложат всички надежди на Бетод не бе добра идея. Никак, при това.

Но, както каза Три дървета, нямаше на кого другиго.