Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция
Mat
Форматиране
stomart (2011)
Форматиране
maskara (2012)

Издание:

Александер Кравчук. Октавиан Август

 

Преводач: Ангелина Дичева

Редактор: Магдалена Атанасова

Редактор на издателството: Маргарита Владова

Художник: Веселин Цаков

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактор: Станка Милчева

Коректор: Ана Байкушева

Издание първо

Издателство на Отечествения фронт

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

История

  1. — Добавяне

Биографиите са един от литературните жанрове, които от античността и до днес се радват на най-широк кръг читатели, а сред тях не е трудно да се открият и поклонници на древногръцката муза Клио. Биографиите на античните автори Корнелий Напот, Светоний Транквил, Плутарх и др. са достигнали до наше време именно защото интересът към тях не е заглъхнал и през Средновековието, което обаче не е съхранило редица ценни и далеч по-важни за историята антични манускрипти.

Съвременните романизовани биографии на исторически личности наред с функциите си на занимателно четиво, характерни за античната традиция, изпълняват и една много по-важна задача — те връщат читателя към епохи, отдалечени от него с десетки столетия, задълбочават познанията му за цялостния исторически процес.

Античните биографи не са си поставяли такава цел, пред техните читатели не е стоял проблемът, доколко авторът познава или отразява важните исторически събития. Това се илюстрира най-добре с един много известен пасаж в биографията на Александър Македонски от Плутарх, в който четем дословно: „Аз пиша не история, а биография, а добродетелите и пороците се проявяват не в най-важните военни дела; често някаква дребна постъпка, дума, шега дава повече възможност да се съди за характера на човека, отколкото обсадите на градовете, сраженията с десетки хиляди убити, огромните военни операции…“ Разказът на биографа е бил така подчинен на стремежа към занимателност, че даже и Светоний, който познавал отблизо императорските архиви в началото на II в. от н.е., не се е поколебал да опише много по-подробно любовните приключения на Гай Юлий Цезар вместо Галската война например, която е фактор от първа величина за съдбоносното за Римската република съглашение на триумвирите Цезар, Помпей и Крас.

Днес обаче читателят се интересува и от достоверността на събитията в съвременните романизовани биографии. Известно е, че Робърт Грейвз например бил обвинен от критиците, че „скалъпил“ в романа си „Аз, Клавдий“ история от „незначителните сплетни“ на Светоний за император Клавдий. Грейвз ги опровергал със следващия си роман, „Божественият Клавдий“, където е включил списък на почти всички известни антични текстове, които ползвал при написването му. Впрочем редица автори се чувстват задължени да посочат в предговора си, доколко тяхното произведение е и историческо четиво или доколко стриктно са следвали античното предание. Книгата на А. Кравчук няма такъв предговор, но авторът се позовава в текста на извори, подобно на много свои съвременни колеги. Позоваването на по-стари свидетелства е широко използван похват още от античността — той придава авторитет на книгата и на нейния автор, разсейвайки съмненията по отношение на достоверността на разказа. Днес това е особено важно за биографиите на исторически личности от ранга на Август, за които разполагаме с много, и то първокласни исторически извори — епиграфски надписи, литературни текстове, изображения и други.

Увлекателната книга на известния вече у нас полски автор не е обикновено четиво, което запознава читателя отблизо с личния живот и политическата кариера на един античен държавник. Тя е написана въз основа на грижливо издирен литературен и епиграфски документален материал, привлечен и интерпретиран умело в текста от А. Кравчук. В книгата, която не отстъпва по занимателност на биографията на Светоний Транквил за Октавиан Август, авторът е пресъздал живо и сполучливо цяла галерия от образи, принадлежащи към различни слоеве и обществени групи в римската република по времето на Август. Нещо повече — въвеждайки читателя в тяхното делнично ежедневие, лични съдби и проблеми, А. Кравчук е засегнал и интерпретирал проблемите на римското общество, проблемите на неговата епоха. Интерпретацията и оценките на събитията в книгата са твърде важни, защото са не само от името на Августовите съвременници, а и от името на поколенията от двадесет века след тях, т.е. от наше име. Те именно породиха и необходимостта от настоящия предговор, защото достоверното или свободното ползване на античните извори в съвременната литература не е все още достатъчно условие, за да ги възприемем като вярно отражение на делата на една историческа личност или на една епоха. Защото историческите събития са пречупени двойно — струящата от миналото светлина е преминала през тристенна призма и читателят в стремежа си към историческата правда трябва да преодолява корекцията на двете й стени. Първото пречупване е подчинено на позицията на античния автор, която днес е лесно преодолима — известно е, че интелектуалните занимания с философия, история, литература и т.н. са били скъпо удоволствие в античността, привилегия единствено на материално осигурените и освободени от задължението да се грижат сами за препитанието си хора; такива са били най-често военачалниците, политиците, администраторите, както и покровителстваните от тях интелектуални кръгове на античното общество, и тяхната позиция не се нуждае от по-подробен коментар.

В този смисъл безспорно по стойност остава второто пречупване, подчинено на мирогледа и концепциите на съвременния автор, който оценява отдалечената от него с почти две хилядолетия епоха на Август. Важността и смисълът на това пречупване стават ясни веднага, ако се посочат многобройните противоречиви оценки на тази преломна за историята на римската робовладелска държава епоха. Епоха, в която цялостното развитие на обществото и колосалното териториално разширение на незначителния до преди няколко века град-държава обективно налагали преминаването към централизирана и военизирана държавна организация. Политическата система, наложена при едноличното управление на Октавиан Август, имала за цел и, както се вижда от почти тривековното й съществуване, успяла да осигури властта на римските робовладелци над робите и покорените народи между Атлантическия океан и долината на Ефрат. Римляните, уморени от произволите на диктатори и триумвири, от гражданските войни, най-сетне си отдъхнали под крилото на прословутия Августов мир; в замяна на това обаче те трябвало да се преструват, че вярват в най-голямата му политическа фикция, залегнала в основата на създадената от него система на принципата — натрапвания чрез всички идеологически средства лозунг за „възстановената римска република“ (respublica restituta).

Римските граждани са били не само изморени, те са били и безсилни да се противопоставят на това узаконено лицемерие. Въпреки предприетите от Август мерки да го заличи, това усещане е оцеляло. Сенека например отбелязва многозначително, че монархът Август се скрил под републиканска мантия. Подобна оценка се открива и у Тацит, написал около век по-късно едно от най-високо ценените в съвременната историография изложение на историческите събития от I в. от н.е. В своите „Анали“ (1, 2, 4) той пише: „Основите на държавния ред претърпели дълбоко изменение и от обществените порядки на старото време не останало нищо. Забравил за някогашното всеобщо равенство… (Август), набирайки постепенно сили, започнал да замества сената, магистратите и законите със собствената си власт, без да среща противодействие в това, тъй като най-непримиримите паднали в сраженията или станали жертва на проскрипциите, а останалите от знатните, обсипвани от него с богатства и почести според готовността им за раболепие, се издигнали благодарение на новите порядки и предпочели безопасното настояще пред изпълненото с опасности минало…“

Тези кратки и обективни характеристики са отминати от Кравчук. Нещо повече, Тацит е сведен от автора до ранга на съмишленик на враговете на Октавиан, но не на тези, от чиито позиции той изказва своето възмущение — сенаторите-републиканци, а на ония, към които той обективно не може да принадлежи — на освободените роби! Идеализирането на Август, постигнато от Кравчук чрез подбиране на историческите извори, има свое развитие в книгата. Връхна точка в това развитие е оценката на пътя на Август към властта, направена от името на „обикновените разумни хора“ край кладата с тленните му останки, оценка, която ще приведем тук без коментар: „Наистина той извърши много престъпления. Но не можем да го обвиняваме за това. Който се бори за власт, той си служи с всички средства и в атака, и в самоотбрана, защото иначе ще загине. Такива са законите на политиката…“ Жизненият път на Август е дал повод на Волтер да го нарече обаче от своите позиции „щастливо и изкусно чудовище“.

Що се отнася до оценката на Кравчук за войните на Август, които целели „да утвърдят естествените граници на империята“, трябва да се има предвид, че читателят, познаващ историята на българските земи през Августовата епоха, сигурно ще си спомни колко много походи са били предприемани, докато долното течение на Дунава стане „естествена граница“ на Августовата държава. Той ще си спомни и колко много струваше след около две хиляди години на човечеството, от чието гледище е направена посочената оценка, една подобна доктрина.

Ако все пак читателят се опита да оцени делото на Август или пък да определи кои са тези „обикновени и разумни“ хора край кладата, кои оправдават пътя му към властта, безспорно ще бъде затруднен от предложената му в книгата информация. За този именно любознателен читател, а може би и за бъдещия български автор, който ще се залови с нелеката задача да напише книга за тази важна и трудна за римляните епоха, плод на която е и делото на нейния голям държавник и политик Октавиан Август, са написани следващите редове.

Морската битка при Акциум през 31 г. пр.н.е. между флота на Антоний и Клеопатра и флота на Октавиан е последното звено от събитията на почти цял век, довели до гибелта на римската република и до установяването на едноличната власт на Октавиан. Изходът на битката има своята логика и не е просто резултат от бягството на Клеопатра, след която влюбеният Антоний се втурнал като луд, както иска да ни внуши Кравчук. Победата на Октавиан е подготвена от редица събития в борбата на римските робовладелци срещу демократичните и робските движения, които разтърсили до основи римския републикански строй. Борбата на италийските селяни за земя, която има своята най-голяма изява в движението на Гракхите (133–123 г. пр.н.е.), е съпроводена и от борбите на италийските съюзници за гражданско равноправие в държавата, и от мощните робски въстания в Сицилия, довели до „най-страшната робска война“ със Спартак. Политическият апарат на Римската република, създаден за защита на Рим преди пет века, не бил пригоден да осигури властта на римските робовладелци над обезземлените селяни на Италия, над обезправените народи от Европа и Азия, над робите в тази държава, които по численост многократно превишавали нейното свободно население.

Кризата, която изживявали римската република и нейният полисен политически строй, заплашвала и устоите на властта на римските робовладелци. Режимите на диктаторите и триумвирите говорят за трескавото търсене на изход от нея и постепенно налучкване на път в безизходицата. Диктаторският режим на Цезар и проведените от него мероприятия за търсената с всички средства стабилизация на робовладелската власт показват, че той неслучайно, а обективно е победил в борбата за власт срещу колегите си — триумвирите Помпей и Крас. Тези мероприятия обаче той не успял да подчини на една цялостна политическа система, формулата, за която открил Октавиан. Това, както и разпускането на легионите му — една грешка, която самият Цезар явно е разбрал и поискал да поправи чрез обявяването на набор за нов галски поход, довело до съдбоносните събития през Мартенските иди на 44 г. пр.н.е.

Развоят на събитията след 43 г. и съдбата на триумвирата на Октавиан, Антоний и Лепид красноречиво изтъкват Октавиановите качества и възможности да победи в борбата за власт своите колеги; те определят и обективността на победата на Октавиан над Помпей, която само започнала при Акциум, но била спечелена окончателно в Египет една годила по-късно.

Август успял да извлече поука от грешките, допуснати от приемния му баща, и да подбере от всички предприети от Цезар мерки само тези, които укрепвали неговата диктаторска по същността си власт, както и властта на римската робовладелска върхушка. Те станали неразделна част от лицемерната политическа система на „възстановената република“ на Август, наречена по-късно „принципат“. Формално правовата основа на тази система се крие в „необикновеното концентриране на обикновените републикански магистратури“, както находчиво я определял един историк. Колкото и абсурдно да изглежда, това концентриране започва именно на заседанието на сената от 13 януари 27 г. пр.н.е., на което Август помолил да го освободят от всичките му извънредни пълномощия, получени по време на триумвирата. Тогава той провъзгласил и възвръщането на порядките от републиканско време, т.е. възстановяването на републиката, което в правово отношение бележи именно началото на неговия принципат. Всъщност това е един добре разбран от сенаторите политически фарс, защото Октавиан имал вече законно осигурена гражданска и военна власт. Гражданската му власт била оформена още през 36 г. с получаването на пожизнена трибунска власт, която била потвърдена през 30 г. и разширена и по отношение на извънградските римски земи. Тази власт наред с правото на неприкосновеност и на вето по отношение на всички магистрати (според републиканската традиция) била допълнена и с правото да пререшава присъдите по молба на осъдените, с което му давала реалните права на върховна съдебна инстанция за всички граждански дела.

Според републиканските порядки отпразнуваният през 29 г. пр.н.е. триумф за победата в Египет означавал и последният ден на неговия военачалнически империум, но с решение на сената Октавиан запазил като постоянна титлата си „император“ (следователно и правото си на военна власт), която включил като първа съставка в името си (император Цезар Август).

Успехът на фарса бил предварително осигурен и от направената „проверка“ на списъка на сенаторите, проведена от Октавиан през същата година по силата на изключителните му права на триумвир. Сенатът бил очистен от останалите враждебно настроени лица, а Октавиан поставил името си в началото на списъка, което му давало правата на прицепс на сената. Като се възползвал и от даденото му от сената и народа право чрез специален закон, той увеличил оределите сенаторски редове с въвеждането на свои съратници от плебейското съсловие в сенаторското.

След 27 г. пр.н.е. Август продължил да поддържа по всякакъв начин фикцията за възстановената република. Той никога повече не приел друга власт, освен властта, която му давали обикновените републикански магистратури, заемани от него. Той възстановил и републиканските компетенции на народното събрание при избора на магистратите (макар че никога не допуснал да бъде избрано нито едно лице без негово съгласие), и разпоредителните компетенции на сената. Това, както и разпределението на властта над провинциите между Август и сената е дало основание на някои историци да твърдят, че е съществувало двувластие след 27 г., както и на някои римски граждани — да вярват в правотата на Августовата пропаганда за „възстановената република“. Изглежда, че през следващите 4–5 години Август се е убедил в добрите резултати от идеологическата обработка на общественото мнение, защото през 23–22 г. се наблюдава прилагането на дело на редица мероприятия, които изграждат формулата на неговата еднолична власт.

През 23 г. сенатът признал на Август военния му империум за върховен по отношение на всички останали военачалници, включително и на проконсулите на сенатските провинции. Това го превърнало не само във върховен военачалник на римските войски, но и в глава на цялото управление в провинциите. Пак тогава той получил правото да упражнява проконсулската си власт и в столицата (по републиканските традиции тя се давала само за провинциите), където настанил трите си преториански кохорти. Останалите шест били разквартирувани в околните градове. Те превърнали Рим в главна проконсулска квартира и постоянна заплаха за враговете на Август — грешката на Цезар нямало да бъде повторена от неговия син. Това вече му позволило да се откаже от консулството, което получавал ежегодно, и да прехвърли тежестта върху трибунските си пълномощия. През 22 г. пр.н.е. Август си издействал от сената правото да го свиква и да го председателства, възстановявайки пак старите републикански порядки. Като заел мястото между двамата консули, Август станал пръв председател на сената, тъй като по закон трибунската гражданска власт в града е по-висша по отношение на консулската. Заедно с това наред с трибунското му право на вето в народното събрание (по отношение на останалите трибуни) той държал в ръцете си и върховното му ръководство. И така, съчетавайки правомерно двете редовни републикански власти — военната и гражданската, — от 22 г. нататък Август съвсем законно управлявал еднолично своята „възстановена“ република. Липсвала му само висшата религиозна власт, но той търпеливо изчакал смъртта на някогашния триумвир Лепид, който освободил длъжността на велик понтифекс едва през 13 г. пр.н.е.

Това е накратко пътят на Август до едноличната власт в организираната от него политическа система, в която лицемерието било издигнато в основен принцип. Тази система била доусъвършенствана от неговите приемници и просъществувала до 284 г., когато била подменена от домината на император Диоклециан. Но кому е служила тази политическа система, чийто тил е бил охраняван от професионална армия, военновременна по своята численост?

Ако се съди по книгата, „обикновените разумни“ хора са подкрепяли Августовата политика, от която спечелил и мирът в цялото Средиземноморие. Недоволни са били освободените роби, както и сенаторите заради загубените републикански свободи. Преди да посоча конкретно социалната политика на Август, която дава възможност по-точно да се определят облагодетелстваните, както и негативно настроените кръгове, искам да внеса яснота в реалността на Августовия мир. Четирите десетилетия на Августовото управление са донесли действително дългоочаквания граждански мир, който позволил на робовладелците да си отдъхват от социални бунтове и войни, а на земеделците — да събират жътвата на своя труд. Но тъй като римският лимес бил постоянно атакуван от Гибралтар до Ефрат и за охраната му продължавали да гинат мъжете на Рим и Италия, този мир е бил също една от големите фикции на системата.

В своята социална политика Октавиан Август се проявява отново като пряк и разумен продължител на Цезар, който се стремял да разшири социалната подкрепа на своята политика чрез лавиране между различните класово-съсловни групи. Известно е например, че даже и след проскрипциите и прочистването на сената е имало враждебно настроени сенатори, защото през 18 г. пр.н.е. се наложило ново „преглеждане“ на списъка на сенаторите, на чието заседание Август присъствал с броня и меч под тогата си. Имало и заточени сенатори, уличени в опит за покушение срещу прицепса. Но мнозинството сенатори били облагодетелствани от Август — те дължали сенаторското си достойнство именно на него, защото той ги довел от италийските муниципии и не само възвърнал някои стари републикански привилегии на сената, но добавил и нови. Като едър робовладелец (ще спомена само Египет, който се превърнал в негово частно владение след 30 г.) Август провел и редица закони в полза на робовладелската аристокрация. Освен споменатите от Кравчук мерки срещу робите на Помпей, което не му пречи да нарече веднага след това Август „човечен“ заради два отделни случая, ще посоча двата закона от 2 и 4 г. от н.е., ограничаващи освобождаването на роби. Те обаче не могат да се мерят по „човечност“ с възстановяването на стария републикански закон (отново потвърждение на лозунга), според който при убийство на господаря се обричали на смърт всички роби в дома му. Тацит впрочем твърди, че в задълженията на градския префект по времето на Август влизало и „обуздаването на дързостта на робите“.

Конническото съсловие също било прочистено от враждебни елементи, които били заменени с видни провинциални аристократи и забогатели освободени роби; запазена била важната му привилегия — да извършва лихварските и търговските операции в държавата. Възлагайки на конниците и важни стопански и административни операции, Август поставил началото на процеса на превръщане на конниците във висш слой на чиновническия апарат — за много от държавните служби, даже за провинциалното прокураторство, се изисквал коннически ранг. Така конничеството станало и една от най-стабилните опори на властта му в цялата държава. Както ясно може да се види, оределите редове за римската робовладелска върхушка били подсилени от италийската и провинциалната аристокрация и това е съществен дял от Августовата политическа система. Робовладелската класа получила нови жизнени попълнения и разширила своята социална база. Ползвайки се от раздаваните привилегии и защитена от войската, тя възстановила своите позиции, разклатени от робските и демократичните движения.

Споменаването на демократичните движения вероятно веднага ще събуди интерес у читателя към въпроса за демократизма във „възстановената република“. В романа трибунската власт на Август има „дълбок смисъл“ и е сравнена с трибунството на Гракхите. Но трибунатът на Август не бил обществена фикция… зад него стояли широки обществени слоеве „от населението“, кои — авторът не посочва, но малко по-долу става ясно, че това са средните и малоимотните слоеве.

В интерес на историческата правда ще припомня, че независимо от държавните интереси, от които се ръководели братята-реформатори, тяхното дело е било от жизнено значение — а не фикция — за съдбата на експроприираните и докарани до просия римски селяни през втората половина на II в. пр.н.е. Градският плебс обаче при Август загубил предишното си политическо значение в резултат на неговата политика на раздаване хляб и осигуряване безплатни зрелища. Останалото, което му било необходимо, за да преживява, римският лумпен-пролетариат си набавял, като продавал гласа си в народното събрание и се превръщал в паразитен за обществото слой. Обезземлените селяни имали само един изход — да се простят с мечтата си за земя и да постъпят в наемната армия на Август.

Така изглежда делото на Август в оценките на съвременната научна историография. Създадената от него политическа система на „възстановената република“ в действителност ликвидирала окончателно всичка римски републикански порядки, укрепила и разширила устоите на робовладелското общество в Европа и Предна Азия, отложила решителните класови битки и гибелта му с няколко века.

 

доц. Маргарита Тачева

Край