Филип Джиан
Проклета въртележка (9)

9

— За Бога! Представи си само мутрата си?

— Е, и? Да не би да имам сто мутри? Все същата ще си е. Да не би да намекваш, че не мога да позирам за някаква си фотография?

— Само си представи как ще изглеждаш с онези деветима смешници, изтъпанени в бяло зад тая, лудата.

— Правил съм къде-къде по-трудни неща в живота си… и сто пъти по-ниско платени.

— А бе защо ти е да се набъркваш в тия работи? Да съм ти казвал случайно, че сме загазили с парите? Отварял ли съм дума за това?

Бръкна с ръце в джобовете си и се усмихна.

— Запалил си се за нещо, което няма никакво значение, и ти го знаеш…

— Не, наистина съм притеснен, повярвай ми.

За капак на всичко валеше. Бях забравил що е мрачно небе и пъкления шум в големия улук, който при всяка буря заплашваше да се срине. Чувствах деня си провален. Ако Бети разбереше, че позирам на такава фотография, щеше да ме убие на място.

Цялата работа така ме беше изнервила, че дори отказвах да я обсъждам. Грабнах си мушамата и излязох, захлопвайки вратата. Още докато прекосявах градината, почувствах, че ще допусна грешка. Валяха едри като юмрук капки и макар да си бях останал прост и влюбен в природата човек, не се виждах как крача под този потоп, въпреки прехваленото му, благотворно влияние върху кожата. Скочих в мерцедеса. Избърсах си очите, побарабаних с пръсти по волана в продължение на няколко секунди, сетне потеглих.

Беше топло и мокро, а бурята ме изнервяше. Поех към центъра. Щом поотворих очи, забелязах Мари-Анж, която висеше на една съвършено пуста такси-стоянка. Аха! Нищо не е случайно! Гарирах покрай тротоара, изплисквайки цял фонтан, и й отворих вратата. Тя се втурна към колата с голямата, книжна кесия, която носеше на главата си.

— Уф! Ама това си е потоп, бе! Такъв съм срещала само у Данте!

— Качвай се! — рекох аз.

Протегнах ръка към нея, сякаш бях намерил единственото решение на своите проблеми. Мари-Анж беше момиче, за което сексът не усложняваше живота. Имаше здрави зъби и не беше чела книгите ми, макар да твърдеше обратното. Тъкмо тя ми беше необходима.

— Късметлийка съм! — довери ми усмихнато тя. Аз пък си мислех, че това беше приказен, почти свръхестествен шанс за мен. Тъй като два-три пъти бяхме се чукали съвсем приятелски, може да се каже, че половината път вече беше извървян. Изведнъж душата ми се разведри. Преди да включа мигача, хвърлих разнежен поглед към найлоновите й чорапи.

По пътя към дома й бурята се усили, а двамата обсъждахме градските клюки. Тя ме осведоми за годишните разпродажби в магазините. Както се изрази, току-що си бе купила нещо много сладко. В състоянието, в което бях, тази подробност силно ме заинтригува. Не ми бяха необходими седем години, за да я убедя, че умирам от жажда и приемам да изпия една чашка в дома й.

— Защо не? — рекох. — В такива дни човек се чуди откъде да започне.

Никога не съм се чувствал много на място с тези момичета, за които чукането е само част от физическата хигиена. Имам чувството, че ни разделя стена и всяка близост помежду ни е невъзможна. Не ги намирах за вълнуващи, пък били те и най-красивите, но не бях достатъчно сляп, че да не осъзнавам предимствата им. Просто бяха различни и объркващи, като някой плод без костилка. Най-гадното е, че не ви доставят нищо.

Купих две кутийки шоколадов мус от близкия сладкар, колкото да не се появявам с празни ръце, после я догоних по стълбите и й се лепнах като стикер. Беше тъмно и чорапите й лъщяха. Едва се сдържах да не започна да дишам малко странно.

— Какво ще кажеш за един лимонов чай? — попита ме тя.

— Да, ама не се притеснявай…

Излегнах се на един фотьойл от морска пяна, който в сексуално отношение беше непоносимо мек. Докато тя се суетеше в кухнята, аз кръстосах ръце зад главата си и за пръв път в този ден се усмихнах, загледан в дъжда, който се стичаше по стъклената стена. Красиви момичета живееха в красиви апартаменти, а писателите бяха тук, за да ги чукат. Животът си беше откровен майтап. За щастие бях сред привилегированите. Що се отнася до свалянето на момичета, писателите заемат добро място, непосредствено след автомобилните състезатели, певците и киноактьорите.

Тя постави димящия поднос на ниската масичка, седна срещу мен и се усмихна, докато мен започваше да ме втриса.

— Чу ли, че Вера В. била в града? — подхвърли тя.

Поклатих глава, после се заех да извадя кутийките шоколадов мус от опаковката, докато тя внимателно разсипа чая в чашите.

— Оня ден мислех да се отбия у Шарл — продължи тя.

— Нищо не си пропуснала. Народът нямаше тонус.

Потопих пръста си в шоколадовия мус и го засмуках бавно, вторачен в нея. Тя ми говореше за някаква фотоизложба.

— Трябва да отида да я видя — въздъхнах аз.

Приех замислено изражение и отново потопих средния си пръст в шоколада, а после го почистих с леки, непринудени близвания.

— Забравих да ти кажа, че се записах на курсове по китайски.

— Така ли? Не знаех.

Този път отметнах писателската си глава на облегалката и облизах шоколадения си пръст, сякаш висеше от тавана, с напрегнати шийни мускули. Щях да получа шестица в конкурс за сексапил, но въпреки това тя не ми се нахвърли и не се метна през масата. Заех нормално положение, за да си изпия чая. Понякога най-трудното нещо на света е да не си Пол Нюман, Най-вече когато навън вали.

— Пишеш ли в момента? Знаеш ли, чух да говорят за теб по радиото…

— Така ли? Не, не пиша, но работя. А това не е лесно, уверявам те, пък и никой не може да ми помогне. Почвам да се чувствам малко самотен.

— Да, мога да си представя…

— Знаеш ли, трудно ми е да ти опиша колко ми е приятно да съм с теб, направо нямам думи.

Тя се разсмя. Упрекнах се за необуздания си копнеж по нея, вече не бях в силова позиция и едва преглъщах шоколада си. Тя остави чаената си чаша, а аз можах да видя как се изопна бодито й, докато в небето просветна гигантска мълния.

— Искаш ли да ти покажа какво си купих? Ще ми кажеш харесва ли ти…

— О, да, имаме много време.

Тя изчезна, като ми смигна обезоръжаващо, след което се чу гръмотевицата. Щеше ми се да съм уморен и да мога да заспя намясто, да потъна в дълбок, празен сън, лишен от сънища. Запалих си цигара, после отхапах филтъра. Сивотата на небето можеше да ви отврати от всичко. Потърках лицето си с ръце.

Когато най-подир тя се появи, насмалко не се задуших. Щях да се разплача, че съм мъж, но изведнъж сякаш пресъхнах, а мозъкът ми лумна. Изпитах прилив на нежност към цялата земя, после кръстосах крака и се хванах за коленете, докато тя пристъпваше към мен.

Единственото, което можеше да се каже, е, че беше нещо бляскаво, късо, отворено отпред и покрито с лентички. Беше много въздействащо, нещо средно между бельо и таблетка с киселина, а в талията се стесняваше странно и почти прилепваше до кожата.

— Ама какво е това? — попитах аз.

Тя застана току пред мен, а аз стисках колене в ръцете си като в менгеме.

— Това е, каквото е — отвърна ми тя. — Можеш да си го носиш вкъщи.

В известна степен щях да прималея. Давах си сметка, че това, което беше облякла, долу завършваше като шорти и се вееше свободно около бедрата, преди да влезе между тях. Представих си какво ли би било да плъзнеш ръката си отдолу, да спираш на всеки три милиметра и да усещаш ласката на плата по опакото на пръстите си, сетих се за всичко, което можеше да се извлече от това чудо.

— Ама че отвратителен дъжд! — промърмори тя. Седна разкрачена върху краката ми, а само преди минути бях загубил надежда. Допрях чело до гърдите й. Усетих как стисна с ръка врата ми. После се търколихме на мокета.

Свършихме заедно с дъжда. Изправихме се и поехме, бъбрейки, към душа.

— Продължавате ли да нямате новини от Глория?

— Не, но откровено казано, не вярвам да ни се обади. Надявам се да се чувства добре там, където е.

— А Анри?

— Нали го знаеш, мълчи си. Но никога няма да го преглътне истински.

— Ще ползваш ли кисето?

— А, не, не, благодаря ти, няма нужда.

Докато тя се изтриваше енергично, аз насочих струята на душа към челото си и затворих очи.

Вече беше почти нощ, когато отидохме в кухнята. Небето беше тъмновиолетово. Отворих прозореца, за да вдишам малко свеж въздух, докато тя ми обясняваше, че след секс изгладнявала и била способна да изяде цяла планина. Седнах срещу нея, за да я наблюдавам как се храни. В нея имаше нещо много здраво, детско, тялото й беше чудесна машина. Беше и умна. Сигурно аз бях прекалено изчанчен.

Всъщност животът ми беше един тъжен безпорядък. Единствената жена, която бях обичал, беше мъртва. С Марлен бях в пълна безизходица. В известен смисъл Глория бе избягала заради мен. Невинаги бях убеден в писателския си талант. Питах се, ще ли достигна някой ден до целта? До този момент нищо не бях доказал. Само дето намирах кусури на едно безобидно момиче. Хапнах малко заедно с нея, за да получа опрощение. Попаднах на безсолна бишкота.

Накрая я оставих някъде в града. Тя ме целуна по бузите и преди да слезе, решихме да се чуем по телефона. Гледах как се отдалечава по мокрия тротоар единствената светлинка в моя ден. Беше 8 часът вечерта. Спрях малко по-нататък на една бензиностанция и помолих да ми сменят гумите на чистачките.

Възползвах се да обърна една бира отсреща. Чувствах се отпочинал, физически и морално, но ужасно изпразнен. Имах чувството, че бирата се стичаше направо в стъпалата ми. На бара бяхме неколцина. Всеки с проблемите си.

Когато се прибрах у дома, заварих Анри да приготвя сладкиш.

— Това е за такива като теб — заяви той. — С ужасни характери.

Отидох до него, погледнах през рамото му.

— Що не сложиш малко сметана в средата?

По-късно се оказа, че сладкишът не бил за мен, дори не го докоснах, но за момента това ми достави удоволствие и разказах на Анри как бях прекарал следобеда.

— Правилно си постъпил… Надявам се това да те е успокоило.

Тъкмо замесваше тестото. Натискаше го с цялата си тежест, като гигант, който мачка армия от лилипути. Налях си една бира и се загледах през прозореца. Противно на разпространения слух, не пиех като смок. Имах неблагоразумието да изпивам по три-четири бири дневно, а хората ме имаха за писател-алкохолик. Всички мислеха, че във вените ми тече бира. Същото и с жените: достатъчно беше да преживея две-три сексуални авантюри, и плъзваше слухът, че чукам всекидневно. Странна представа се ширеше за мен. Нещо като надървен маймун с червен нос, струва ми се. Но който бе обладал по-малко момичета от останалите и понякога пиеше вода на трапезата. Нима заслужавах да минавам за разстроен писател? Градината блестеше от дъждовните капки. Пиех „Карлсберг“ в дълга кутия, от петдесет сантилитра, в син металик.

— Скоро ще ни карат да позираме по гащи — рекох аз. — Ще ни дават по телевизията как разпознаваме някоя марка кисело мляко и ще идват да ни питат с какво предпочитаме да си мием гъза.

— Ти си още млад и имаш за какво да се бориш.

— Все нещо трябва да отстояваме, не мислиш ли? Поне на мен това ми помага. Имам нужда да изпитвам малко уважение към писанията си.

— Защо? Не вярваш ли в силите си? Още ли се интересуваш от хорското мнение?

— Не, ама когато нещо ми се струва тъпо, що ми трябва чуждото потвърждение? Защо да търся причини или оправдания на каквото и да било?

— Да речем… известна дистанцираност.

Мислех да му отговоря, но пристигането на Марлен обузда устрема ми. Донесе поднос, покрит с фолио.

— Ще бъдеш ли така добър да ми включиш фурната? — помоли ме тя. — Побързай, още е горещо.

Подчиних се мълком, после ги оставих и се застопорих пред телевизора. Научих новините от света и както винаги, те не бяха от най-веселите. Общото впечатление бе, че живеем в едно голямо, загниващо тяло, с тази разлика, че цената на златото оставаше висока, а водещият ни пожела приятен уикенд. В мислите си запратих едно паве по телевизора. Изнервях се, че не разбирах поведението на Анри. Всичко това никак не се връзваше с него. Нещастният чек, който му предлагаше Вера В., не обясняваше всичко. Бях сигурен, че разковничето беше другаде.

Може би се надяваше да я обладае? За това обаче имаше и други начини. Може би търсеше да смае Марлен? Трябваше да отчитам силата, която ги привличаше, макар една друга, доста по-мощна сила да ги разделяше безвъзвратно. Не мислех, че това е причината обаче, в това отношение той нямаше какво да доказва, а и Марлен не беше на възраст да се впечатли от снимка в някакво списание. Добре де, тогава какво?

За миг ми се прииска да съм сам. Щеше ми се да угася всички лампи и да седна в тишината, както го правех навремето, да гледам как нощта минава през прозореца, без да се опитвам да разбера каквото и да било в този свят. Чувах смеховете им в съседство, а във въздуха се разнесе мирис на лазаня. На вратата се позвъни и станах да отворя, но Анри ме изпревари. Беше Вера В. заедно с Шарл. Разбрах, че сладкишът не беше предназначен за мен. Затова ги помолих за извинение, казах, че съм мъртъв от умора, и отидох да си легна.

Няколко дни преди прословутия фотосеанс Вера В. си изкълчи китката, след като се катурна от един градински стол. Направи мащабен жест, а аз видях с облекчение как се гътна назад. Не отидох да я вдигна, други се нагърбиха да го направят начаса.

„Боже Господи! Чувствам, че ще получа нервна криза!“ — заяви тя, докато докторът й бинтоваше китката и част от предмишницата. Сигурно я болеше, но гневът надделяваше над останалите чувства. Шарл се мръщеше покрай нея. Когато тя се прокашляше, Шарл се задавяше. В литературата, както навсякъде другаде, шепа хора решаваха кога да грее слънце и кога да вали.

Аз се усмихнах и понечих да направя злъчна забележка, но Марлен ми ощипа ръката.

— Остави я на мира поне веднъж. Недей да й ходиш по петите.

Трудно ми беше да постъпя другояче при положение, че от две седмици я виждах навсякъде, а тя прекарваше почти целите дни у дома. Всички в града знаеха, че обожава Анри и Марлен. Всички знаеха, че двамата с нея не се погаждаме особено. Всеки ден все намираше начин да ме ядоса.

Така например аз умея да приготвям чай. Не ползвам скапаните пакетчета и не наливам гореща вода от чешмата. Дозирам чая си добросъвестно и наливам внимателно водата, а не я льосвам като някой идиот. Не надигам капака на чайника през десет секунди, за да видя как вървят нещата. Знам с точност кога чаят ми е готов и ще даде най-доброто от себе си. Затова, когато двете долу работеха, а Марлен ме помолеше за помощ, аз се нагърбвах с чая. Аз им го поднасях, аз го разливах в чашите. Марлен ми се усмихваше, докато оная редовно се цупеше. Какви ли кусури не ми връзва. Ако не е прекалено запарен, то е недостатъчно запарен, друг път ще каже, че й се привижда косъм на повърхността. Или пък просто ще го забрави на крайчеца на масата. Веднъж дори ме попита с простодушно изражение дали не съм претоплил вчерашния? Нищо не й отговорих. Ега ти тъпанарката!

Разбира се, това е само пример, но един ден прекаран в компанията на тази жена щеше да ми даде материал за цяла книга, посветена на поведението на една досадница. Не че искам да въртя ножа в раната, но трябва да се признае, че три четвърти от писателите са по-скоро противни индивиди. Ако не и пълни некадърници. И в това отношение Вера В. беше без конкуренция. Марлен твърдеше, че преувеличавам, но къде е преувеличението, след като видях с очите си как съсипа един шезлонг, вместо да го разгъне като хората.

„И ти си чупил туй-онуй и ти си се ядосвал…“ — рече ми засмяна Марлен, след като й показах какво е останало от шезлонга: няколко неразпознаваеми парчета дърво и една скъсана дамаска.

— Не ми се е случвало да се боря с нещо си! — изрекох аз, загледан в небесата. — Не се опитвам да изтръгна вик от масата.

Сцената е пред очите ми. Бях се спотаил зад кухненското перде и наблюдавах Вера в градината. Очаквах някой гълъб да я наака. Понякога се опитвах да си представя какво ли се случва в главата й. Стоеше неподвижна, с юмруци на ханша и гледаше все по-разтревожена един от моите шезлонги на моравата, като да беше някакво същество от отвъдното. Дощя ми се да й кажа, че не хапе и не е опасно.

Бяхме сами вкъщи, което за жалост се случваше понякога. Марлен и Анри бяха излезли в града със свитък листа за фотокопиране под ръка, затова се помайвах в стаята си, единственото място, в което тя не пристъпваше. Впрочем бях го заявил изрично още когато решиха, че ще установят щаба си у нас, като погледнах Вера право в очите:

— Отсега да сме наясно. Не искам да виждам никого в стаята си!

Тя се изсмя по най-омразния ми начин.

— Не се страхувай — рече Вера. — Не рискуваш да ме срещнеш там.

И до този момент си спазваше думата.

Питах се какви ги върши. Времето беше хубаво. Утринта беше тиха, а аз не очаквах вятърът на лудостта да помете градината. По живия плет бяха накацали няколко врабчета. Внезапно тя се наведе напред и сграбчи един шезлонг. Още не бях чувал за човешко същество, неспособно да разпъне шезлонг. За начало го разтърси във всички посоки и птичетата отлетяха. Направо се оцъклих. Като казвам разтърси, нямам предвид жеста, с който размахвате кърпичка на перона на гарата или изтръсквате лъжичката в някоя чаша. Не. Оставяше впечатлението, че иска да се освободи от захапката на бясно куче. Чувах я да говори на шезлонга, чието дърво поскърцваше. Бях хипнотизиран. Частта, на която се поставят краката, изведнъж се разтвори и я удари по коленете. Тя захвърли всичко с ужасен вой.

Погладих брадичката си. Не бих дал мястото си в онзи момент за всичкото злато на света. Онази ритна шезлонга. Сетне още един път. После го хвана отново и го заизмъчва по най-странния начин, като не спираше да стене, най-подир превърна нещастния стол в неразрешима главоблъсканица. Не разбирах как още не си беше приклещила пръста, цяло чудо беше. Не допусках, че може да мине на по-висока предавка. Но сбърках.

Някакъв старец бе поспрял на тротоара, за да се полюбува на зрелището. Наблюдаваше я усмихнат, с ръцете на гърба. Искаше ми се да му махна с ръка, само че Вера го мерна в същия момент. Развика се нещо, размахвайки стола по посока на стареца. Той отскочи назад и побърза да мине на отсрещния тротоар. Дори аз се отдръпнах зад пердето. Около нея настана мъртвешка тишина. Отчетливо чувах неравномерното й дишане.

Молех се Анри и Марлен да се завърнат от пазар и да я заварят как се сражава с шезлонга. Щях да им обясня, че не съм видял кой от двамата е започнал първи. Но събитията ускориха своя ход. Вера вдигна клетия шезлонг над главата си с вик, достоен за дървосекач, и го строши о земята. Дървото беше сухо и се счупи на няколко места. Въпреки това тя се ожесточи. При всеки удар парче от скелета отхвърчаваше към небето.

Наложи се все пак да изляза. Останките от стола бяха разхвърляни в радиус от няколко метра, а тя все още държеше в ръка дървена летва с два метра раирана дамаска, закачена на единия й край. Не забелязах да изглеждаше сконфузена, притеснена, виновна или каквото и да било.

— Не се притеснявай. Ще купя нов — просъска през зъби тя.

Аз само поклатих глава, оглеждайки полесражението. Не виждах какво бих могъл да й кажа. Когато се завъртях на петите си и се опитах да насоча мислите си другаде, тя додаде:

— Е, какво пък! Не е краят на света, все пак!

Иначе напредваха с работата. Понякога имах възможност да надзърна отгоре и трябва да призная, че начинанието придобиваше някаква форма. Всичко се реши една вечер, няколко дни след пристигането на Вера, когато Марлен заяви, че е способна да изработи макета на списанието. Вера я погледна с блясък в очите.

— Но, скъпа, сигурна ли си, че ще успееш?

— Абсолютно. Изкарах курсове по страньорство малко след развода.

Когато тя произнасяше думата „развод“, Анри пребледняваше.

— Ама това е прекрасно! — възкликна Вера. — Наемам те начаса!

Тя ликуваше. Не само че нещата й се нареждаха, но си бе намерила и нов начин да ми досажда. Оставям настрана, че ми се налагаше да я изтърпявам всеки ден. Единствената ми полза беше, че тя се нагърби да плати сметката за телефона. Слаба утеха!

Ние обаче бяхме стигнали до момента, в който се колебаех дали да си купя един панталон. Издателят ми пак бе заминал нанякъде. Напразно си повтарях, че само романът е от значение — понякога ме налягаха мрачни видения, които не можех да прокудя. Очаквах с нетърпение продажбата на фермата. Марлен щеше да получи добра цена, но парите, разбира се, щяха да пристигнат, когато вече нямаше да са ми така нужни. Светът беше така устроен. Имах възможност да обсъдя темата с писателите, които Вера бе поканила за Голямата Работа, прословутата фотография. Уви, нито един от тях не познаваше подобен проблем.

Аз бях натоварен да ги посрещна на аерогарата. Не намерих смелост да откажа от страх да не съсипя окончателно кариерата си, като си спечеля всеобщата им омраза. Издателят ми вече ме бе предупредил, че част от критиците се гласят да ме екзекутират, та нямаше смисъл да притурям. Някои писатели си крачеха кротко по пътя, а мен ме замеряха с камъни и рози. Много исках да разбера защо.

С една дума, наех един минибус и подраних достатъчно, че да се отбия в бара. Бях си нахлупил шапка със синя, прозрачна козирка, защото утринта беше слънчева. Носех също черните си очила и една блуза без ръкави, която принадлежеше на Бети. Осемнадесет месеца след смъртта й бях прекарал почти затворен, със залепнал за стола задник. Бях написал един роман и сборник разкази, но бях загубил форма, мускулите ми се бяха размекнали, бях се отпуснал. Когато го забелязах, си наложих два часа гимнастика дневно още със ставането от леглото и постепенно бях възвърнал формата си. Установих, че е по-трудно да възстановиш мускулите си, нежели да ги загубиш, което си беше още една несправедливост. Сега им посвещавах по един час сутрин, относително редовно, колкото да се чувствам добре в кожата си и да мога да се възползвам от живота в деня, когато щях да съм богат и в безкраен отпуск. След сърдечната си криза се стараех да не прекалявам, но при все това се разкършвах и макар да бях на километри далеч от Силвестър Сталоун, все пак се държах на крака и ръцете ми бяха мускулести. Знаех, че приличам повече на хамалин, отколкото на писател. Затова упорито твърдях, че писането е хамалогия.

Така че когато момчетата пристигнаха, никой от тях не разпозна в мен загадъчния писател, за когото говореха вестниците. По-сетне разбрах, че загадъчен писател е всеки, който не живее в столицата и отказва да стъпи там. Събрах ги в салона, преди да поемем към изхода. Слънцето, изглежда, ги развеселяваше. Аз също бях в добро настроение. По обратния път карах спокойно. Не държах да ги хвърля в канавката, с което щях от раз да обезглавя Новата Литература на моята страна.

— Прекрасно! Всички дойдоха! — прошушна ми Вера, докато Шарл ги разполагаше в градината, под чадърите, и им раздаваше разхладителни напитки. — Но, по дяволите, няма ли най-сетне да свалиш този тъп каскет?

— Да не съм като тях? Аз трябва да си пазя главата!

Двадесетина дни след пристигането й отношенията ми с Вера не се бяха променили. И двамата не пропускахме повод да се сдавим, но това се превръщаше в навик, за да не кажа в игра. В действителност бях забравил колко зле пишеше и макар да продължавах да твърдя, че е рядко досадна, й признавах някои достойнства, дори бях на път да изпитам приятелски чувства към нея. Случваше се да проведем нормални беседи. Наистина, след някое време истинската природа на хората изплува на повърхността. А и аз не бях светец.

Стоях малко настрана, до къщата, и се бях замечтал, когато един неприятен глас ме накара да подскоча.

— Ей, ало, ти, да, ти! Пъргавичък ми се виждаш, я ела насам!

Оня носеше патешко жълт пуловер. Да го наречем Някой си, предвид факта, че толкова скоро ще бъде отречен. По-късно срещнах много писатели, сред които и немалък брой прекрасни хора, но Някой си остави неизличим спомен у мен. Той олицетворява онова, което най-много ме отвращава като човек и като писател. Беше от онези, които са доволни от вътрешната си разложеност и бдят над образа си въпреки мръснишката си душа. Бях го мярвал по телевизията в разни литературни емисии и бях смогнал да забележа самодоволния му вид и вулгарността му, преди да стана и да спра звука на телевизора. Не съм достатъчно луд, за да се обърна с гръб към него.

— Трябва да взема чантата си от минибуса. Искам да се обръсна.

Съпроводи думите си с обяснителен жест, убеден, че разговаря с някой дебил. Съпроводих го, без да обеля дума.

— Страхотен каскет имаш! Ще ми покажеш ли къде е банята?

Въведох го в къщата, качихме се на първия етаж. Спомних си как в едно предаване несправедливо съсипа един просто за удоволствие и защото другият не умееше да се защити. А този Някой си владееше изкуството на безапелационните реплики и отровните стрелички, беше от онези, които наричаме блестящи момчета. Разбира се, това далеч не беше достатъчно, за да го направи поне приличен писател. Но той създаваше илюзията за това. Шансът да срещнете талантлив човек, скрит зад бляскаво поведение, са практически нулеви. В крайна сметка не е изключено да изпитвам известна любов към хората, като виждам отвращението, което питая към някои други. Най-странното е, че вместо да го зарежа и да се оттегля да дишам свободно, аз останах да слушам глупостите му, сякаш ми бяха забили кама в бъбреците. Освен ако не съм от хората, които грозотата омагьосва.

Посочих му с пръст електрическия контакт, а той ми смигна. Вероятно ме вземаше за някой от своите обожатели. Лъскавата му усмивка ме дразнеше, устата ми изсъхваше. Разпита ме какво предвижда програмата за деня, а аз му казах каквото знаех. Пронизвах го с поглед, но това беше безполезно предвид черните ми очила.

— Та значи ти си шофьор на минибуса, така ли?

— Да. На временна работа съм.

— Ех, да знаеш, добре си живееш…

Кожата му беше розова и гладка и бръсначът оставяше синкава сянка по пътя си.

— А да знаеш къде точно смотаната Вера е решила да ни води?

— Защо „смотана“?

Той се изсмя, а аз се натопорчих, докато оня ми смигна отново.

— Виж какво — изгримасничи той, — казвам го само на теб, но знай, че пет пари не давам за това момиче. Просто ми предложи уикенд в провинцията и малко реклама. В известен смисъл й давам възможност да оправдае съществуването си…

Причерня, ми. Вкарах му един прав в стомаха, без да се замислям. Бръсначът му се счупи на пода. После хванах юмрука си в ръка и докато Някой си се гънеше на две, го изправих с яростен удар с лакът в лицето. Онзи изпълни нещо като опасен скок назад, а после изчезна зад завесата на душ кабината. Направих го от все сърце и едва не си счупих ръката.

В края на краищата Вера бе зарязала идеята с белите костюми. Автобусът беше гъчкан до последно. Освен писателите, тук бяха Марлен, фотографът и двама-трима други, които се бяха качили в последния момент. Атмосферата беше непринудена. Анри беше задрямал до мен, облегнал брадичка на гърдите си, а аз внимавах да не го събудя на завоите пътувахме по малък, пуст път, неколцина от нас към бъдните поколения.

Сред местата, които й бяхме показали, Марлен беше избрала една каменна кариера. Няколко блока бяха дялани, после зарязани на място и човек се питаше какво ли ги очакваше.

— Всички слизаме! — рекох аз.

Чувствах се малко тъжен. Мисля, че беше заради камъните, издялани и забравени в този див декор, но не ми се искаше да се замислям по-нататък.

— Ама къде е Някой си? Някой виждал ли е Някой си?

Всички си бяха по местата, писателите бяха по-пъплили по камъните, а Вера стоеше на преден план. Тя самата го бе пожелала, фотографът си почесваше главата. Всички се спогледаха.

— По дяволите! Само него чакаме!

По моему можеха още да си го чакат. Запалих си цигара в сянката на едно дърво. Вера се надигна и решително се насочи към мен. Погледна ме в очите.

— Не, и дума да не става — рекох аз.

Тя погледна на едната страна, после на другата, с пулсиращи ноздри. Отчупи клонче от дървото и плясна с него по ръката си.

— Мамка му, такъв му бил късметът — казах аз. Писателите наскачаха от камъните си, а Марлен извади студени бири от минибуса. Беше добра идея. Вера си хапеше устните и продължаваше да стои пред мен.

— Добре де, какво значение има тук ли е, или го няма? Аз лично не го намирам за много фотогеничен.

— Ти не ме разбираш! На мен са ми необходими десет писатели зад гърба ми. Всичко вече е подготвено. Десет писатели… колкото са пръстите на ръцете!

— Вземи фотографа, а аз ще натисна копчето.

Сподави ридание в гърлото си. Огледа се отчаяно и отново спря поглед на мен.

— Ти всичко ще опропастиш — рече тя. — Заради писателската ти гордост.

Нищо не й отговорих. Наблюдавах Анри, който гаврътваше една бира под жаркото слънце, с позлатени от светлината коси.

— Знаеш ли, мислех си, че мога да те помоля нещо — каза тя.

След тези думи се присъедини към останалите. Понечих да стана, за да си взема една бира, но една мравчица бе полазила по крака ми. Изчаках я да слезе, докато дъвчех една сламка.

Когато другите заеха местата си, аз се присъединих към тях и се възкачих на една квадратна канара. Вера ме гледаше любовно. Слабостта ми е че не съм писател на пълно работно време, а в свободното си време съм нищо. Един вид напуснат замък, фотографът се изправи.

— Ей, вижте там… Той не може ли да си свали каскета?

Не помръднах.

— Така не става. Цялото му лице е синьо.

Вера ме изгледа. Всички се втренчиха в мен. Умирах от жажда. След няколко секунди свалих ядно каскета, стиснах го и го удуших в ръцете си. Всички се усмихнаха.

— А очилата? Не може ли да си свали очилата?

— Да пукна, ама няма да ги сваля! — изрекох през зъби.

А по челото ми потече ядна струйка пот.