Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (5)

Глава V
Тайната на Джон Кастел

Както навсякъде, така и в дома на Джон Кастел беше прието всички продавачи и клеркове^[1] да закусват и да обядват заедно с господарите в едно помещение, но на различни маси. Изключение правеше само Бети, защото беше братовчедка и компаньонка на дъщерята на господаря. Тя се хранеше на една маса с цялото семейство. Тази сутрин мястото на Бети беше празно. Въпреки своята загриженост, Кастел забеляза отсъствието й. Нито Маргарита, нито Питър можеха да отговорят на въпроса му. Но един от слугите, точно този, когото предишната вечер Кастел бе изпратил да проследи д’Агилар, каза, че е видял Бети, когато минавал през Холбърн, да се разхожда заедно с испанеца. Като чу това, Кастел помръкна.

Закуската мина в пълно мълчание. Бети влезе цялата почервеняла, когато те вече бяха привършили и слугите бяха излезли.

— Къде беше? — попита я Кастел. — Защо закъсня?

— Ходих да взема платното за чаршафите, но не го бяха приготвили — изстреля на един дъх Бети.

— Явно, наложило ти се е дълго да чакаш — спокойно каза Кастел. — Срещна ли някого?

— Само обикновени минувачи.

— Няма да те питам нищо повече, защото ти ще продължаваш да лъжеш, а това е грях — сурово каза Кастел. — Отговори ми, къде ходи със сеньор д’Агилар и за какво разговаря с него?

Бети разбра, че са я видели заедно с испанеца и е безполезно да лъже.

— Повървях с него съвсем малко. Само за да му покажа пътя. Той ме помоли.

— Чуй ме, Бети — прекъсна я Кастел, без да обръща внимание на думите й. — Ти вече си достатъчно голяма и можеш сама да отговаряш за постъпките си. Не искам да се бъркам в твоите отношения с кавалерите ти. Тези неща няма да доведат до добър край. Но имай предвид едно нещо: никой, който е в течение на семейните ми дела — и той продължително я изгледа, — не бива да има работа с този испанец. Ако още веднъж те видя с този господин, кракът ти никога няма да стъпи в моя дом. Мълчи! Не ми трябват оправданията ти. Вземи си закуската и се махай от очите ми!

Почти разплакана, Бети излезе. Тя беше сериозно ядосана, защото по характер беше упорито момиче.

Маргарита, която обичаше братовчедка си, се опита да я защити, но баща й я прекъсна:

— Глупости! Познавам добре Бети. Тя е суетна като паун. Бети не може да забрави благородния си произход и да пренебрегне факта, че е красива. Тя се мъчи да си намери съпруг с по-високо положение от нейното. А този испанец използва слабостите й за своите цели, а те не са от най-почтените. Ако не се противопоставим на това, тя ще докара беди за всички ни. Стига вече сме приказвали за Бети Дийн. Трябва да работя.

Но Питър, който до този момент не беше казал нищо, го спря с думите:

— Сър, имаме да ви кажем нещо за нас двамата.

— За вас двамата? — удиви се Кастел. — Е, слушам ви. Впрочем, тук не е място за такива разговори. Мисля, че и стените в тази къща имат уши. Елате с мен.

Той ги заведе в стария параклис.

— Сега можете да ми кажете какво има.

— Сър — започна Питър, — след като получих разрешението ви, днес сутринта помолих Маргарита да стане моя жена.

— Виждам, че не си губил времето си напразно, приятелю. Дори и да я беше вдигнал направо от леглото или да беше искал ръката й през вратата, пак нямаше да се справиш толкова бързо. Но няма какво да се чудя, ти винаги си бил човек на действието. А какво ти отговори Маргарита?

— Преди един час ми каза, че е съгласна.

— Ти си предпазлив човек — усмихна се Кастел. — Явно си запознат с факта, че жените са способни за един час да променят решението си. А ти какво ще кажеш сега, Маргарита, след толкова дълъг размисъл?

— Ще кажа, че съм му сърдита! — възкликна Маргарита и тропна с малкото си краче. — След като ми няма доверие дори за един час, как тогава иска навеки да свърже живота си с моя?

— Не, не. Маргарита — намеси се Питър, — ти не ме разбра. Аз просто не исках да те обвързвам в случай, че…

— Ти пак си знаеш твоето! — прекъсна го тя раздразнено и в същото време доволна.

— Изглежда, че е по-добре да си мълча — смирено каза Питър. — Говори ти.

— Да, разбира се, ти си майстор по мълчанието. Това го зная по-добре от всеки друг — отвърна Маргарита, която се чувствуваше възнаградена за мъчителните месеци и години на очакване. — Добре, ще кажа аз вместо теб. Татко, Питър каза истината. Аз му дадох съгласието си да стана негова жена и това означава, че се съгласих да встъпя в ордена на Мълчаливите братя. Да, съгласна съм. Не заради Питър, разбира се, тъй като той има твърде много недостатъци, а заради себе си, защото го обичам. — Маргарита мило се усмихна.

— Не се шегувай, Маргарита.

— Че защо не, татко? Видът на Питър е толкова тържествен, че стига и за двама ни. Погледни го само. Посмей се, докато е възможно. Кой знае дали скоро няма да плачем.

— Добре казано — въздъхна Кастел. — И така, вие сте решили да се сгодите. Радвам се за вас, деца. Никой не знае кога може да ни сполети нещастие и да се наложи горчиво да плачем, както преди малко каза Маргарита. Вземи ръката й, Питър, и се закълни в разпятието, на което се кланяш.

Питър учудено го гледаше, но той продължи:

— Закълнете се и двамата, че винаги, заедно, или разделени, при добри или лоши новини, в бедност или богатство, в мирни дни или в дни на преследване, по време на тежки изпитания, в радост или скръб, ще останете верни на дадената дума, докато не бъдете венчани, а след това — верни един на друг за цял живот, докато смъртта ви раздели.

Кастел произнесе тези думи сериозно и развълнувано. Той се вглеждаше в лицата им, сякаш искаше да прочете най-съкровените им мисли. Неговото вълнение се предаде и на тях. Те отново изпитаха страх, също както в градината, когато видяха сянката на испанеца. Тържествено, почти без да изпитват обичайната за такъв момент радост, те се хванаха за ръце и се заклеха пред разпятието, че ще удържат клетвата си през всички изпитания, дори тези, които сега не могат да предвидят, и че ще запазят верността си един към друг до смъртта си.

— И след смъртта — добави Питър.

Гордата глава на Маргарита се склони в знак на съгласие.

— Деца мои — каза Кастел, — вие ще бъдете богати. Не са много хората в тази страна, които са по-богати от вас. Но по-разумно от ваша страна ще бъде, ако не демонстрирате своето богатство и не се мъчите да подражавате на знатните хора. В противен случай ще събудите завистта им, а тя ще ви погуби. Умейте да изчаквате и удобният случай сам ще дойде при вас. Ако не при вас, то при вашите деца. Питър, сега искам да ти кажа, за да не забравя след това, че описът на всичките ми капитали и вложения в движима собственост, в земи, плавателни съдове и търговски предприятия е заровен под пода на кантората ми точно под мястото, на което стои столът ми. Като вдигнете дъските, ще намерите железен сандък с документи и инвентарни книги. Там са и скъпоценностите. Ако по някаква причина този сандък се загуби, копия от почти всички документи се намират у моя приятел и търговски партньор в Англия Симон Левет, когото вие познавате. Запомнете всичко това.

— Татко — прекъсна го разтревожено Маргарита, — защо приказваш всичко това? Имам чувството, че ти няма да бъдеш с нас. Боиш… ли се от нещо?

— Да, дъще, страхувам се. Или по-точно, очаквам да се случи нещо лошо. Аз съм готов да посрещна всичко. Но не забравяйте, че и вие се заклехте и трябва да удържите дадената клетва!

— Да! — едновременно казаха и двамата.

— Тогава се пригответе да издържите първото изпитание, защото не искам повече да крия от вас. Деца мои, вие бяхте сигурни, че аз изповядвам вашата вяра, но това не е така. Аз съм евреин. Такъв е бил баща ми, такъв е бил и дядо ми, още по времето на Авраам.

Тези думи направиха потресаващо впечатление на Питър и Маргарита. От учудване Питър зяпна и за втори път през този ден пребледня, а Маргарита се отпусна без сили в креслото, като го гледаше безпомощно. В тези времена беше много опасно да си евреин. Кастел ги гледаше и двамата. Мълчанието им му се струваше оскърбително.

— Ето какво било! — възкликна той. — Оказа се, че и вие сте като другите! Презирате ме за това, че принадлежа на раса, много по-древна и благородна от всички лордове и крале! Вие ме познавате. Кажете ми, направил ли съм нещо лошо? Лъгал ли съм съседите си, ограбвал ли съм бедняци? Може би съм бил лош приятел или жесток баща? Клатите отрицателно глави, но защо ме гледате, като че ли съм прокажен? Нима нямам право да следвам вярата на своите деди? Нима нямам право да се моля на Бога така, както искам?

И той погледна предизвикателно Питър.

— Не, сър — отговори той. — Разбира се, че имате това право. Поне аз мисля така. Но защо през всичките тези години вие се преструвахте, че се молите като всички останали?

При този откровен въпрос, така характерен за Питър, Кастел се олюля като воин, когото неочаквано са ударили по най-уязвимото място. Мъжеството му го напусна, гневът в очите му се смени със смиреност и сякаш се смали. Сега приличаше на обвиняем, който чака милосърдна присъда от дъщеря си и нейния любим.

— Не ме съдете твърде сурово — каза той. — Помислете си за това, какво означава да си евреин. Отритнат, когото всеки бродяга може да отблъсне и да оплюе, човек извън закона, когото преследват навсякъде като див звяр и когото убиват за развлечение на добрите християни, като преди това му отнемат всичко, което притежава. И сега си представете възможността всичко това да бъде избегнато и на негово място — безопасността, спокойствието, защитата на църквата, а след това богатство и добро положение.

Той замълча за минута, сякаш очакваше да му възразят, но Питър и Маргарита мълчаха и Кастел продължи:

— Освен това като дете ме кръстиха, но сърцето ми, както и сърцето на баща ми, остана при евреите, а човек е там, където е сърцето му.

— Това влошава нещата — като че ли на себе си каза Питър.

— Така ме е учил баща ми — продължаваше да се защитава Кастел.

— Ние сме длъжни да отговаряме за греховете си — още веднъж го прекъсна Питър.

Кастел не издържа и избухна:

— Сукалчета такива, вие нищо не знаете за ужасите на живота, а си позволявате да ме упреквате! Кой знае дали щяхте да имате дори и половината от моята смелост, ако бяхте преживели това, което съм преживял аз. Защо мислите, че ви доверих тайната, която можех да пазя и от вас така, както съм я пазил от майка ти, Маргарита? Аз ви я открих, защото това е част от кармата, която имам заради греха си. Зная, че моят Бог е ревнив и че ще заплатя всичко докрай, макар че не зная къде и кога точно ще се случи това. Можете да отидете и да ме издадете. Вашите попове ще ви похвалят за тази постъпка и ще ви покажат пътя към рая. Няма да ви обвиня в нищо и няма да отнема нито грош от богатството ви.

— Не давайте воля на гнева си, сър — каза Питър. — Това засяга само вас и Бог. Ние нямаме право да ви упрекваме и да ви съдим. Ние само се молим на Бога опасенията ви да бъдат напразни и вие да доживеете до дълбока старост в мир и почести.

— Благодарен съм ти за добрите думи — каза Кастел. — Те ти правят чест. А какво ще каже Маргарита?

— Какво мога да кажа аз — объркано отвърна тя. — Нямам какво да кажа. Питър е прав — това е твоя лична работа. Но ще ми бъде тежко да загубя своя любим.

— Да го загубиш? Защо? Нали той току-що се закле?

— Не е там работата. Как мога да искам от един дворянин, християнин по рождение, да се ожени за дъщеря на евреин, който цял живот се е молил на Христос, а всъщност го е отричал!

Питър вдигна ръка.

— Стига! — прекъсна я той. — Дори баща ти да беше самият Юда, това нямаше да има никакво значение за нашите отношения. Ти ми принадлежиш, както и аз на теб, докато смъртта ни раздели. И никаква вяра на друг човек не може да застане между нас. Сър, благодарим ви за оказаното ни доверие. Въпреки че всичко това, което ни казахте, ни огорчи, искам да ви уверя, че ние ще ви обичаме и уважаваме така, както и преди. Това, че ние знаем истината, няма да промени отношението ни към вас.

Ридаейки, Маргарита склони глава на гърдите на баща си.

— Прости ми, ако съм била рязка. Аз нищо не знаех за всичко това, а през целия ми живот са ме учили да мразя евреите. Не ме интересува каква е твоята вяра! За мен ти си моят любим баща!

— Тогава защо е нужно да плачеш? — попита Кастел, като я галеше нежно по косата.

— Защото те дебне опасност. Ти само така приказваш, за да ме успокоиш, но какво ще стане с мен, ако с теб се случи нещо?

— Приеми всичко като Божия воля. Ако ударът падне върху мен, посрещни го храбро, както ще го посрещна и аз. — Кастел я целуна и излезе от параклиса.

— Оказва се, че радостта и нещастието вървят ръка за ръка — прошепна Маргарита.

— Да, скъпа, те са близнаци. Но след като вече се сдобихме с щастие, няма защо да се страхуваме от бедите. Да вървят по дяволите и поповете, и техният фанатизъм! Христос е искал да привлече всички евреи към вярата си, но не е заповядвал да ги убиват. А колкото до мен, аз уважавам човека, който е съхранил вярата си, и мога да му простя, защото свещениците са тези, които са го принудили да се крие и лъже. Моли се на Бога по-скоро да се венчаем и спокойно да напуснем Лондон и да отидем там, където баща ти ще може да се скрие.

— Да. Аз се моля. Моля се… — прошепна Маргарита и се притисна към Питър.

Много скоро те забравиха за страховете си.

На сутринта — беше неделя — Питър, Маргарита и Бети тръгнаха за неделната литургия в храма на Свети Павел. Под предлог, че не се чувствува добре, Кастел остана у дома. Сега, когато тайната му не беше вече тайна, той искаше да избягва — доколкото може посещенията в християнския храм. Затова се престори на болен. Но Маргарита беше разтревожена. Тя се страхуваше, че той няма да може дълго да се преструва на болен. А отказът му да посещава църквата означаваше, че е еретик.

Като остана сам в къщи, Кастел изпрати двама от своите здравеняци да охраняват младежите.

Когато тримата излязоха от църквата, Питър забеляза двама испанци, чиито лица му бяха познати. Стори му се, че ги следят. В тълпата той ги загуби от погледа си и затова не каза нищо на спътниците си. Най-краткият път до дома им минаваше през полета и градини и в момента беше безлюден. Питър и Маргарита вървяха и разговаряха. Изведнъж Бети, която ги следваше по-назад, извика уплашено. Питър вдигна глава и видя двама испанци, които се промъкваха през една дупка на оградата на не повече от шест крачки от тях. Той забеляза, че те са хванали дръжките на мечовете си.

— По-смело. Вървете напред — прошепна Питър на Маргарита, — няма да им се дам.

При тези думи той хвана меча си, който носеше под наметалото, и помоли Маргарита да се отдръпне назад.

Те се оказаха лице в лице с испанците, които много вежливо се поклониха и попитаха дали това е мистър Питър Брум. Говореха на испански, но Питър, както и Маргарита, знаеха сравнително добре езика, защото го бяха учили в детството си, а и на Питър често му се беше налагало да говори на испански, работейки при Джон Кастел, който много често употребяваше този език по време на сделките си.

— Да, аз съм — отговори той. — Какво има?

— Имаме съобщение за вас от един наш приятел, шотландец, на име Ендрю, с когото сте се срещнали тези дни — обърна се към Питър един от испанците. — Той умря, но ни помоли да ви предадем, че иска да се срещне с вас. Всички ние се заклехме, че ще ви предадем съобщението му и ще се постараем срещата да се състои.

— Искате да кажете, че сте дошли да ме убиете — каза Питър, като стисна зъби и измъкна меча си изпод наметалото. — Е, какво пък, приближете се, страхливци! Ще видим кой от нас ще отиде в ада да му прави компания! Маргарита, Бети, бягайте!

Питър свали наметалото си и го намота около лявата си ръка. За миг испанците се стъписаха. Решителният вид на Питър красноречиво показваше, че ще им е трудно да се справят с него. Когато те се приближиха до него, се чу шум от стъпки и от двете му страни застанаха двамата слуги с мечове в ръце.

— Радвам се да ви видя — отбеляза Питър. — Е, господа, все още ли искате да ми предадете посланието от вашия приятел?

В отговор на този въпрос испанците хукнаха да бягат. Един от слугите вдигна от земята голям камък и с все сила го запрати след тях. Камъкът улучи по гърба един от испанците и той се просна по очи в калта. Той чевръсто скочи и накуцвайки, се завтече напред, като проклинаше на испански.

— Мисля, че вече спокойно можем да се прибираме у дома — каза Питър. — Струва ми се, че днес няма да има повече послания от Ендрю.

— Днес може би няма да има — въздъхна Маргарита, — но утре или вдругиден те пак ще дойдат. Как ли ще свърши всичко това?

— Това само Бог знае — мрачно отвърна Питър, прибирайки меча си.

Кастел много се развълнува, като чу разказа им.

— Те искат да отмъстят за смъртта на шотландеца — загрижено каза той. — Испанците са отмъстителни. Освен това никога няма да ти простят, че извика англичаните на помощ. Страхувам се за теб, Питър. Те ще те убият, ако излезеш от къщи.

— Но аз не мога цял живот да се крия като мишка в дупката си! — сърдито възрази Питър. — Какво да правя? Да потърся закрила от закона?

— Не! Самият ти наруши закона, като уби човек. Аз мисля, че е най-добре да заминеш, докато нещата се уталожат.

— Да замине? Питър да замине? — изплашено възкликна Маргарита.

— Да! Чуй ме, дъще. Сега вие не можете да се венчаете. Трябва да се извести, трябва да се уговори церемонията. За това ще са нужни няколко месеца. Това не е чак толкова много. В края на краищата вие едва вчера се сгодихте. Искам да ви кажа, че никой не трябва да знае за годежа ви. В противен случай испанците ще започнат да преследват и теб, Маргарита. Заклевам ви да пазите всичко това в пълна тайна. Вие трябва да се държите съвсем обикновено и с нищо да не показвате чувствата си.

— Както желаете, сър — каза Питър. — Колкото до мен, аз не обичам да лъжа. Това винаги води до усложнения. Според мен трябва да рискувам и да остана тук, а сватбата да стане час по-скоро.

— Да, по-скоро. И само след седмица жена ти ще бъде вече вдовица, а тези мерзавци ще подпалят къщата ни! Не, Питър, не бива да предизвикваме съдбата. Първо ще разберем от д’Агилар какво става и тогава ще решим.