Хенри Райдър Хагард
Прекрасната Маргарита (3)

Глава III
Питър бере теменужки

Питър седна послушно в дълбокото дъбово кресло пред изгасналата камина и зачака мълчаливо какво ще каже Кастел.

— Слушай — започна той. — Преди петнадесет месеца ти говори с мен за нещо.

Питър кимна с глава.

— За какво ставаше въпрос?

— Тогава ви казах, че обичам братовчедка си Маргарита, и ви помолих да ми разрешите да й разкрия чувствата си.

— И аз какво ти отговорих?

— Вие ми забранихте, защото казахте, че не сте сигурен в моите чувства, а и тя не е убедена в своите. Казахте ми също, че тя ще бъде доста богата и при нейната красота може да разчита на мъж с по-високо обществено положение от моето, независимо, че е дъщеря на търговец.

— Е, а после?

— После нищо. — Питър бавно допи виното си и остави чашата на масата.

— Много си мълчалив. Дори когато става дума за любов — каза Кастел, като го гледаше втренчено с проницателните си очи.

— Мълча, защото просто няма смисъл да говорим по този въпрос. Вие ми заповядахте да мълча и аз мълча.

— Дори и тогава, когато пред очите ти блестящи господа й правят предложения и тя се сърди, че ти изобщо не показваш любовта си към нея, и е готова да отстъпи пред молбите на някой от тях?

— Дори и тогава. Тежко ми е, но мълча. В края на краищата живея в къщата ви и ям вашия хляб! Или искате да ви лъжа и да наруша заповедта ви?

Джон Кастел отново го погледна и този път в погледа му се четеше уважение.

— Мълчалив и суров, но честен — каза той сякаш на себе си и веднага добави: — Тежко изпитание, наистина. Но аз ти помагах по най-добрия начин, като отпращах всичките обожатели. По дяволите, нито един от тях не заслужаваше да му се обърне внимание! Сега ми кажи, все още ли искаш да се ожениш за Маргарита?

— Рядко променям намеренията си, а още по-малко в случай като този.

— Отлично! В такъв случай ти разрешавам да разбереш какво е нейното мнение по този въпрос.

Лицето на Питър се озари от радостта, която не можа да скрие. Но след това, сякаш притеснен от бурната проява на чувствата си, за да прикрие смущението си, взе чашата и отпи няколко глътки вино.

— Благодаря ви — каза той. — Дори не смеех да мисля за това. Но честно казано, наистина не съм подходяща партия за братовчедка си. Земите, които трябваше да наследя, не са мои. Не успях да спестя нищо от това, което ми плащате. А Маргарита е богата.

Очите на Кастел заблестяха. Отговорът му хареса.

— Затова пък имаш честно сърце — каза той. — Кой мъж би започнал да говори против самия себе си в подобен случай? Освен това имаш благороднически произход и си с приятна външност. Поне такова е мнението на някои девойки. Колкото до богатството, според думите на мъдрия цар на нашия народ, то невинаги носи щастие. Освен това аз те обикнах и започнах да те уважавам и с готовност ще ти дам за жена единствената си дъщеря.

— Дори не зная какво да ви отговоря — прошепна Питър.

— Не казвай нищо. Знам, че не си от приказливите, но това не е чак толкова лошо. Слушай, току-що каза, че земите ти в Ъсекс, в чудесната долина Дедхам, са загубени. Те са възвърнати. Преди месец ги купих и дори заплатих за тях повече, отколкото бих искал да дам, но имаше и други кандидати. Днес ги изплатих в брой и получих акта за собственост. Той е на твое име, Питър Брум, и когато умра, тези земи ще бъдат твои. Независимо дали ще се ожениш за дъщеря ми, или не. Това е моето желание, защото обещах на покойната си съпруга, която като дете е живяла във вашия замък, да ти помагам.

Развълнуван, младежът скочи на крака и се обърна, според обичая в онези времена, към светията, чието име носеше.

— Свети Петър…

— Помолих те да помълчиш — прекъсна го Кастел. — Освен на Бога трябва да благодариш и на Сейнт Джон, а не на Сейнт Питър, който има отношение към тези земи толкова, колкото създателят Авраам^[1] или на търпеливия Йов. Е, с благодарност или без, тези земи сега са твои и ти го знаеш, въпреки че не смятах да ти го казвам. А сега искам да ти предложа нещо. Първо, кажи ми какво е мнението на Маргарита за каменното изражение на лицето ти и стиснатите ти устни.

— Откъде да знам? Никога не съм я питал, защото вие ми бяхте забранили.

— Ха! При положение, че живея в един дом с момичето, което обичам, бих узнал всичко, което ме интересува, без да нарушавам дадената дума. Но хората са различни по темперамент, а ти си твърде честен за един влюбен. Кажи ми, изплаши ли се тя днес, когато онзи негодник те нападна с меча си?

Питър помисли и каза:

— Не зная. Не я гледах. Гледах шотландеца и меча му. В противен случай сега аз щях да съм мъртъв, а не той. Но, разбира се, Маргарита силно се изплаши, когато онзи негодник я хвана. Тя ме повика на помощ.

— Е, и какво от това? Коя жена в Лондон не би извикала такъв силен младеж като Питър Брум на помощ? Добре, трябва да попиташ Маргарита, и то колкото може по-скоро, стига само да намериш подходящи думи за това. Вземи пример от испанския лорд: кланяй се и прави комплименти, разказвай й истории за войната, посвещавай й стихове и възпявай в тях очите и косите й. Питър, ти не си глупав. Не съм длъжен, на моите години, да те уча как се ухажват жени!

— Може би сте прав, сър. Не ги умея тези неща. А стихове ми е трудно да чета, да не говорим за писане. Но мога да попитам и да получа отговор…

Джон Кастел кимна с глава:

— Питай, като искаш, но не се съгласявай с отрицателен отговор. По-добре изчакай и попитай пак…

— А ако се наложи — продължи Питър, без да забележи, че са го прекъснали, — мога да изпотроша всичките кокали на този испанец.

— Е, може и да ти се наложи. Колкото до мен, аз мисля, че няма да се стигне чак дотам. А ти постъпи както знаеш и питай както можеш. Но питай! До утре вечерта искам да зная отговора. Вече става късно, а ми се иска да ти кажа още нещо. Грози ме опасност. Зад граница са научили за богатството ми и има доста хора, които искат да се доберат до него. Струва ми се, че сред тези хора се намират и някои важни особи. И така, Питър, бих искал да прекратя търговията си и да се оттегля някъде, където никой няма да ме намери — в твоя замък Дедхам, ако ми дадеш подслон. Измина повече от година от деня, в който ми разкри чувствата си към Маргарита. Аз печеля парите си от Испания и Англия, влагам известни суми в надеждни операции, купувам скъпоценности или давам заеми на търговци, в които имам доверие и които не ограбват нито мен, нито близките ми. Ти работи добре при мен, Питър, но ти не си търговец, търговията не е в кръвта ти. Пари имаме достатъчно, ще предам нещата в други ръце. Те ще продължат под друго име, но и аз ще имам дял от печалбата. Ако е рекъл Бог, ще прекараме коледните празници в Дедхам.

В този момент вратата се отвори и в стаята влезе слугата, когото Кастел бе изпратил да проследи испанеца.

— Е! Казвай! — обърна се към него Кастел.

Слугата се поклони и започна да разказва:

— Вървях след онзи сеньор, както ми бяхте заповядали, до къщата му, без да ме забележи. Той живее близо до Уестминстърския дворец в същата къща, в която живее и посланикът де Айала. Докато минаваше, хората, които стояха пред къщата, сваляха шапките си. После забелязах, че някои от тях влязоха в кръчмата. Последвах ги, поръчах си чаша вино и се заслушах в разговора им. Работил съм пет години в кантората ви в Севиля и знаете, че говоря добре испански език. Те обсъждаха днешната случка и казаха, че ако хванат дългокракия младеж, имаха предвид мастър Питър, ще се разправят с него както трябва, защото ги е опозорил, като е убил шотландеца, който е бил техен началник. Заприказвах се с тях, като се представих за английски матрос, който често е бил в Испания. Те бяха прекалено пияни, за да ми задават въпроси. Попитах ги за високия господин, намесил се по време на разправията, преди да дойде кралят. Те ми обясниха, че този богат сеньор се нарича д’Агилар и че да се служи при него по време на постите е лошо, защото спазва много строго религиозните закони, въпреки че има слава на разпуснат човек. Казах им, че съм го помислил за много важен благородник, и тогава един от тях ми довери, че в Испания няма по-знатен род от неговия, но за нещастие родословието му не било много чисто. В кръвта му има малко мастило.

— Какво значи това? — попита Питър.

— Това е испански израз — обясни му Кастел — и означава, че е незаконороден и във вените му тече кръв на мавър.

— После се заинтересувах какво прави в Англия този господин, а войникът ми отговори, че трябва да попитам Бога или кралицата на Испания. В крайна сметка, след като изпи още една чаша вино, войникът ми разказа, че този господин живее през по-голямата част от времето в Гранада и ако отида там, ще намеря доста хубави жени. А името му е маркиз Нихил. Аз казах, че това означава маркиз Никой, на което войникът отговори, че твърде много се интересувам и че той точно това е искал да каже — Никой. В този момент войникът извика на приятелите си, че съм шпионин, и аз реших, че е време да се махам. Всички бяха толкова пияни, че можеха да ме осакатят.

— Добре, Томас — каза Кастел. — Днес ти си дежурен, нали? Погрижи се всички врати да бъдат добре заключени и сънят ни да е спокоен и да не ни безпокоят испански крадци. Върви да си починеш, Питър. Аз имам още малко работа. Трябва да напиша някои писма до Испания, за да мога да ги изпратя утре по кораба, който ще отплава вечерта.

Когато Питър излезе, Джон Кастел изгаси всички свещи, освен една. Със свещта в ръка той премина в малък салон, в който през времето, когато къщата е принадлежала на знатния благородник, се е намирал семейният параклис. Вътре имаше олтар и над него разпятие. Джон Кастел се поклони пред олтара. Дори в този късен час той се страхуваше, че нечии очи може да го следят. След това се изправи, промъкна се зад олтара, повдигна завесата и натисна тайната пружина, скрита в дървения обков. Отвори се врата, водеща към миниатюрна стаичка без прозорци, скрита в дебелата стена. Може би някога свещеникът е пазел тук своите одежди или свещените дарове.

Сега в тази стаичка имаше обикновена дъбова маса, върху която бяха поставени свещи, малък дървен сандък и няколко пергаментови свитъка. Джон Кастел коленичи пред масата и започна да се моли горещо на създателя Авраам. Макар че беше кръстен, той бе останал верен на своята религия. Именно заради това толкова се тревожеше за тайната си. Знаеше, че ако я разкрият, ще умре. Смърт очакваше и цялото му семейство, защото бяха времена, в които най-страшното престъпление бе да се молиш на друг бог. Но в продължение на дълги години Кастел рискуваше и пазеше в сърцето си религията на своите предци.

Когато свърши молитвата, Кастел напусна тайната стаичка, затвори вратата и влезе в кантората, където остана до сутринта. Първо написа писмо до приятеля си в Севиля, а после го зашифрова. След като свърши, запечата писмото, изгори черновата, изгаси свещта и застана до прозореца, за да се полюбува на изгрева. В градината под прозореца примулите бяха разцъфнали и дроздовете пееха.

— Интересно — каза той на глас, — дали ще видя тези цветя, когато отново разцъфнат? Имам чувството, че въжето се затяга около врата ми. Почувствувах го, когато проклетият испанец се прекръсти на трапезата ми. Да става каквото ще! Ще крия тайната си, докато мога, но ако я разкрият, няма да отричам. По-голямата част от парите ми е налице. Те никога няма да сложат ръка на богатството ми. А сега ще уредя и живота на дъщеря си. С Питър тя ще бъде в пълна безопасност. Не трябваше да отлагам толкова дълго, но мечтаех за по-добра партия. Като християнка тя можеше да разчита на това. Ще поправя грешката си. Не по-късно от утре сутринта Маргарита ще бъде сгодена за Питър, а не по-късно от май ще се оженят. Господи на моите деди, позволи ни спокойно и в безопасност да живеем още един месец, а след това вземи живота ми, защото публично се отрекох от теб!

Преди Джон Кастел да отиде в спалнята си, Питър вече беше станал. Всъщност той почти не беше спал. Как можеше да заспи при положение, че съдбата му се бе променила само за една нощ. До вчера беше помощник на търговец — професия, която не беше твърде подходяща за човек, свикнал да си служи с оръжие и с чест да го носи. Сега Питър вече беше джентълмен, собственик на обширни имения, принадлежали на неговите деди. До вчера беше безнадеждно влюбен, защото не смееше да се надява, че богаташ като Джон Кастел ще позволи на него, бедняк без пукнат грош в джоба си, да ухажва дъщеря му, най-голямата красавица и най-изгодната партия в Лондон. Веднъж вече беше искал неговото благоволение, но бе получил отказ. Питър беше човек, който държи на думата си, и нито веднъж не си позволи да произнесе пред Маргарита нежни думи, не стисна ръката й, дори избягваше да гледа очите й. Понякога му се струваше, че братовчедка му не би имала нищо против неговото ухажване. Маргарита дори се учудваше защо Питър не проявява никакъв интерес към нея. Нещо повече, сега той разбра, че дори баща й се учудва на неговата сдържаност. Такава беше наградата за добродетелта.

Питър обичаше Маргарита. От времето, когато като малко момче играеше с нея, той не бе обичал никоя друга, освен нея. Само тя запълваше мислите му през деня и сънищата му през нощта. Маргарита беше неговата надежда, неговата пътеводна звезда. За него небето беше мястото, където щеше да живее вечно с нея, а земята би се превърнала в ад, ако я нямаше. Той работеше в магазина на Кастел само заради нея, превивайки гордата си глава под ярема на търговеца. Само заради нея се занимаваше с търговия, търпеше грубостите на търговците и богатите купувачи. Вършеше всичко това безропотно, макар често да му се струваше, че няма да издържи дълго и отвращението от този живот ще го задуши. Именно заради Маргарита беше сега тук, а не някъде далеч на бойното поле, където с меч и храброст щеше да върви към бойна слава или да намери смъртта си. Тук той можеше да бъде близо до любимата си, да докосва ръцете й, да се любува на сиянието, което излъчваха красивите й очи, а понякога дори и да усеща дъха й върху лицето си, когато тя накланяше глава към него. И ето че най-накрая изпитанието свърши и пред него се откриха вратите на рая.

Ами ако изведнъж се окаже, че Маргарита е ангел с огнен меч, който няма да го пусне в рая! Питър потръпна при тази мисъл. Какво пък, да става каквото ще. Няма да се натрапва, нито ще хукне да търси помощ от баща й. Ще направи всичко, което е по силите му, за да спечели благоволението й, а ако претърпи поражение, ще я благослови и повече няма да й досажда.

Утрото едва бе настъпило, но Питър не можеше да чака повече. Стана бързо и се облече. Помоли се пред отворения прозорец, благодари на Бога за милостта му и поиска благословията му. Слънцето изгря и на Питър изведнъж му се прииска да е сред природата, насаме с небето, птиците и дърветата. Беше роден и израснал в провинцията и не обичаше града, а тук, в Лондон, навсякъде беше пълно с хора. В този момент си спомни, че не бива да се движи без охрана по улиците, защото испанците могат да го издебнат и нападнат. Оставаше само градината. Там можеше да отиде и да се разхожда на спокойствие.

Питър слезе по широката дъбова стълба, отвори вратата и се озова в градината, оградена с висок зид. Тя не беше много добре поддържана, но за условията на Лондон бе достатъчно голяма. Една пътечка водеше до старите брястове. Под тях имаше пейка, която не се виждаше от къщата. През лятото тази пейка бе любимото място на Маргарита, която също обичаше природата. Градината й доставяше голяма радост. Тя бе посадила сама почти всичките цветя.

Известно време Питър се разхождаше по алеята. Така се случи, че Маргарита, която също бе прекарала тежка нощ, го видя през щорите на прозореца. Стана й любопитно какво прави в градината толкова рано, облечен в най-хубавия си костюм. Може делничните му дрехи да са се изпоцапали или скъсали по време на вчерашния бой, помисли си тя. В този момент отново си спомни всичко преживяно през изминалия ден. Пред очите й премина цялата сцена: силните ръце на Питър хващат огромния нахалник и го запращат на земята. Питър отблъсква ударите на стоманените мечове само с една тояга; неговият удар, мъртвият натрапник.

Да, нейният братовчед беше истински мъж, макар и малко странен. При спомена за някои негови странности Маргарита сви рамене и нацупи устни. Испанецът бе успял само за един час да й наприказва толкова комплименти, колкото Питър за две години. Освен това бе красив и имаше много благороден вид. Но в края на краищата испанецът си е испанец, а и всички останали мъже… А Питър е по-особен, той е човек, който се интересува от жени също толкова малко, както и от търговия.

Но защо, след като не се интересува нито от жени, нито от търговия, живее тук? — мислеше тя. За да натрупа богатство? Трудно можеше да повярва, че това е причината. Беше убедена, че и парите не го интересуват много. Зад всичка това се криеше някаква тайна. Маргарита много искаше да надникне в душата на Питър и да види какво се крие там. Нито един мъж нямаше право да остава загадка за нея. Да, щеше дойде денят, когато щеше да разбере, каквото и да й струва.

Маргарита си спомни, че не благодари на Питър и дори го остави да се прибере у дома с Бети, а това според разказа на братовчедка й, която й бе помогнала да се съблече, не беше много приятно нито за единия, нито за другия. Трябва да обясним, че Бети бе сърдита на Питър, защото й беше казал, че е красива глупачка, която отделя твърде голямо внимание на мъжете, а не вижда какво представлява самата тя. Маргарита си помисли, че през деня няма да й остане време да поговори с Питър, и затова реши да слезе в градината, да му благодари и да се опита да го накара да проговори.

И така, тя се загърна в обшитото с кожа наметало, сложи качулка на главата си, защото навън беше доста хладно, и слезе в градината. Но когато отиде там, Питър вече го нямаше. Маргарита съжали, че е излязла толкова рано в градината, където беше доста влажно, и се замисли дали не трябва да се върне обратно. В този момент си помисли, че ще бъде много глупаво, ако някой я види, и тръгна по пътечката, като си даваше вид, че търси теменужки. Но теменужки нямаше. Маргарита стигна до старите брястове в дъното на градината и там забеляза Питър. Сега й стана ясно защо не намери теменужки. Питър ги беше обрал. В момента, в който го видя, той бе погълнат от едно трудно за него занимание. Питър се мъчеше, доста непохватно, да завърже с трева малкото букетче. В лявата си ръка държеше теменужките, а с дясната дърпаше за единия край тревичките, но тъй като явно двете му ръце не бяха достатъчни, наложи се да си помогне със зъби. Най-накрая успя да завърже стръкчето трева на възел, но в следващия момент то се скъса и теменужките се разпиляха. В този момент от устата му се изтръгнаха такива думи, които не бива дори да си помисляме, камо ли да ги произнасяме на глас.

— Знаех, че ще стане така! — възкликна Маргарита — Но не предполагах, че си способен да се ядосаш заради такава глупост.

Питър вдигна очи и видя Маргарита, която, осветена от първите слънчеви лъчи, беше свежа и прекрасна като пролетта. Тя поклати глава и от това движение качулката падна от главата й. Очите и устните й се смееха. Беше толкова красива, че при вида й сърцето на Питър трепна, но като си спомни за думите й и за това, което му бе казал предишната вечер Кастел, той се изчерви. Изглежда от съчувствие към него и бузите на Маргарита порозовяха. Беше глупаво, разбира се, но тя не можеше да направи нищо. Този ден Питър бе някак странен.

— За кого береш толкова рано теменужки? — попита тя. — Трябва да се молиш за душата на шотландеца.

— Изобщо не ме интересува душата му! — измърмори ядосано Питър. — Ако този негодник имаше душа, сам трябваше да се погрижи за нея. А теменужките бера за теб.

Маргарита го погледна с изумление. Питър нямаше навик да й поднася цветя. Не беше никак чудно, че изглеждаше толкова странно.

— Е, в такъв случай ще ти помогна да ги завържеш. Знаеш ли защо станах толкова рано? Заради теб. Снощи се държах лошо. Разсърдих се, че не ми позволи да остана да видя краля. Дори не ти благодарих за всичко, което направи за мен, въпреки че дълбоко в душата си съм ти много признателна. Ти изглеждаше много благородно с меч в ръка, обкръжен от англичаните. Приближи се и аз ще ти благодаря.

От притеснение Питър разпиля и останалите цветя. В този момент му хрумна нещо и той каза:

— Виждаш, че не мога да се приближа до теб. Ако наистина искаш да ми благодариш за тази дреболия, ела и ми помогни да събера проклетите теменужки. Да ги вземат дяволите! Толкова са къси дръжките им!

Маргарита изчака малко, след това се приближи и започна да събира едно по едно цветята. Питър бе успял да ги разпилее на доста голямо пространство и отначало двамата бяха далеч един от друг, но колкото по-малко теменужки оставаха по земята, толкова повече се приближаваха. Накрая върху земята остана да лежи само едно цвете и те протегнаха едновременно ръце към него. Маргарита хвана цветето, а Питър — ръката й. Двамата се изправиха, а лицата им почти се докосваха. Очите на Маргарита сияеха, а в зениците на Питър избухна пламък. Двамата се гледаха няколко секунди и Питър неочаквано я целуна по устните.