Джули Гарууд
Непокорни желания (9)

Глава осма

Следващата седмица бе изпълнена със събития, вечерите изобилстваха от балове, а дните от визити на ухажори. Карълайн посещаваше вуйчо си Майло, както бе настоял маркизът, всеки следобед, и се привърза изключително много към него. Вуйчо й Франклин, братът на маркиза, който бе по-млад от него с цели десет години, обикновено също бе там. На външен вид приличаше на брат си, но очите му не бяха толкова топли. Той бе много по-сдържан във всичко, което правеше. Карълайн усещаше, че между тях става нещо, но все още не можеше да разбере какво. Те се държаха много учтиво един към друг, но въпреки това, между тях винаги съществуваше известно разстояние.

Франклин бе красив, с тъмнокафява коса и лешникови очи, но в тях се четеше студенина, която според Карълайн бе малко странна. Съпругата му, Лорета, посещаваше маркиза твърде рядко и Франклин всеки път извиняваше отсъствието й с това, че имала прекалено много социални ангажименти. Франклин се хвалеше, че съпругата му е желан гост на всяко събитие, организирано в обществото, затова Карълайн беше започнала да се чуди, къде точно канят Лорета, тъй като до сега не я бе срещала на нито едно от местата, които бе посещавала.

Графът на Бракстън започна да придружава лейди Тилмън на някои от по-изисканите сбирки и Карълайн бе много доволна, въпреки че не бе много очарована от дамата. Беше прекрасно да вижда баща си да се наслаждава на живота. Той наистина изглеждаше щастлив и щом искаше лейди Тилмън, тя нямаше намерение да възразява.

Инцидентът в дома на Клеймър вече бе избледнял и изгубил значение. Карълайн бе благодарна, че не се задълбочи много в това, дали някой я бе блъснал или не, защото сега й се струваше така, сякаш е било само плод на въображението й. Онази вечер вероятно просто е била непохватна и преуморена.

Но въпреки че вече не се смяташе застрашена от неизвестен нападател, херцогът на Брадфорд я плашеше прекалено много. Този мъж я докарваше до границите на отчаянието.

Постоянно се чувстваше не на себе си. Брадфорд я придружаваше на всяка светска проява, която посещаваше и не се отделяше от нея дори за миг, показвайки кристално ясно на всеки мъж, който се осмелеше да я доближи, че тя принадлежи единствено на него. Карълайн нямаше нищо против да се държи с нея така сякаш я притежава, нито пък да я завлича в най-отдалечените ъгли на салоните, където я целуваше, докато не изпаднеше в несвяст от желание. Това, което я плашеше, бе нарастващата й привързаност към него. Физическият й отклик към него я смущаваше, а той трябваше само да я погледне, за да й се подкосят коленете.

Брадфорд й бе казал, че я желае, а тя му се бе подиграла. И сега, след като бе прекарала толкова много време с него, изпитваше същото. Беше нещастна всеки път, когато се разделяха и бе ядосана на себе си заради това. Какво се бе случило с контрола и независимостта й?

Най-после си призна, че го обича. Той, от своя страна, никога не бе споменал и дума за това. Желанието бе само една от причините, той да й липсва, когато не бяха заедно. Брадфорд наистина имаше доста недостатъци, но също така притежаваше и не малко добродетели. Бе нежен и щедър, а духом бе толкова силен, че Карълайн определяше характера му като непреклонен.

Но освен това бе и дявол! О, тя много добре знаеше какъв е и какви са „игричките“, които играеше. Всеки път щом я целунеше, можеше да прочете победата в очите му. Отпускаше се в обятията му и знаеше, че той ликува. Дали не чакаше и тя да признае, че го желае?

Дори мисълта за тази ситуация я изнервяше до крайност. Не биваше да му споделя, че го желае, преди той да й признае, че я обича. И ако херцогът на Брадфорд бе настроен за игрички, то Карълайн щеше да му позволи да поиграе на някоя от нейните.

Чарити от друга страна, не можеше да бъде по-щастлива. Пол Блечли бе пристигнал навреме, за да се представи пред графа на Бракстън и сега официално ухажваше Чарити. Носеше черна превръзка на окото си, която го караше да изглежда доста дързък и си бе пуснал брада.

Карълайн хареса Пол. Той беше мълчалив мъж с красива усмивка и от начина, по който гледаше Чарити, можеше да се види със сигурност, че я обича с цялото си сърце. Защо и тя не се бе влюбила в някой мил и кротък като Пол? Осъзна, че завижда на братовчедка си за връзката й с този добросърдечен англичанин и си пожела и Брадфорд да я гледа по същия начин. О, Брадфорд наистина доста често спираше погледа си върху нея, но в него се четеше само физическо желание и тя не вярваше, че въобще го е грижа за нея.

Бракстън бе решил, че ще организира вечеря, на която щяха да присъстват само дванадесет човека.

В списъка бяха включени вуйчовците на Карълайн, маркизът и Франклин със съпругата му Лорета, лейди Тилмън и дъщеря й Рейчъл, и въпреки протеста на Карълайн, годеника на Рейчъл, Найджъл Крестуол. Брадфорд и Милфорд също бяха между поканените, както и Пол Блечли. Вечерята щеше да се състои рано, заради маркиза, който лесно се изморяваше, а после тези, които не бяха изморени, щяха да отидат на опера.

Бенджамин беше очарован, че ще трябва да приготви ястията и бе напълнил гълъбите, обезкостил рибата, а пилетата, бяха сложени на бавен огън да се приготвят още отпреди обяд. Дейтън се бе превърнал в истински диктатор и даваше разпоредби на прислугата в последния момент. Карълайн и Чарити изпълняваха това, което предлагаше Дейтън, тъй като той най-добре бе запознат с протокола. Чарити дори се посъветва с него, каква рокля да си облече.

Карълайн вече бе решила, че ще носи дръзката рокля в слонова кост. Деколтето беше изрязано доста дълбоко и както се надяваше тя, много съблазнително. Планираше да изглежда възможно най-съблазнителна, за да получи най-после надмощие в отношенията си с Брадфорд. Щом той можеше да я изважда извън равновесие, тя смяташе да му го върне. Облече се много внимателно, като с всяка изминала минута ставаше все по-нервна. Тържествено си обеща, че тази вечер ще бъде перфектна. Планът й бе наистина прост. Щеше да подлуди Брадфорд от желание, щеше да го накара да стигне до ръба, а после щеше да го принуди да й признае какво изпитва към нея.

Чарити завари Карълайн да стои пред огледалото и щом я огледа от глава до пети ахна и остана с отворена уста.

— Брадфорд ще изгуби ума и дума щом те види — предвиди тя, а после добави: — Приличаш на Венера, богинята на любовта.

— И ти изглеждаш пленително — отвърна й Карълайн с усмивка.

Чарити се завъртя, показвайки й от всички страни, лимоненожълтата си рокля.

— Чувствам се прекрасно, Карълайн. Любовта прави това, нали знаеш. Кара ни да се чувстваме всесилни.

Карълайн не бе съгласна, но запази мълчание. Точно в този момент, любовта я правеше нещастна. Тя приглади корсажа на роклята си и опита да го повдигне само мъничко нагоре, докато Чарити не отбеляза, че ако продължава така, ще го скъса, и ще й се наложи да се преоблича.

Карълайн въздъхна и последва братовчедка си надолу по стълбите, като застана в приемната, за да поздрави първите гости.

— С Пол решихме да се оженим в Англия — каза Чарити.

— Разбира се, че ще се ожените тук — отвърна Карълайн. — Къде другаде бихте могли?

— В Бостън — отговори Чарити и се намръщи. — Но не желаем да чакаме, а не бихме тръгнали на път заедно, преди да станем съпруг и съпруга.

Очите на Карълайн се разшириха от объркване.

— Но вие ще живеете тук, Чарити. Това е дома на Пол. Смятате само да посетите семейството ти, нали?

Чарити бе заета да наблюдава как Дейтън крачи напред-назад пред вратата и не видя изражението на братовчедка си.

— Пол иска да започне нов живот. Той няма титла, затова като напусне Англия няма да се откаже от нищо значимо. Но тъй като притежава известно състояние има големи планове. Татко ще му помогне да започне — завърши Чарити.

— Да, разбира се — рече Карълайн. — Какво смята да прави? — тя се опита гласа й да прозвучи заинтересовано, но изведнъж бе погълната от тъгата. Не мислеше, че е готова да се раздели с Чарити. Братовчедка й бе единствената й връзка с бостънското й семейство.

— Той надълго и нашироко си поговори с Бенджамин — отвърна Чарити. — Пол иска да купи малко земя и да стане фермер-джентълмен. Бенджамин се съгласи да му помогне.

— Фермер-джентълмен? Чарити, такова нещо не съществува — раздразнено заяви Карълайн. — Дори и в Колониите. Нужна е само много работа и това е всичко. Фермерството е много изморителна работа, седем дни в седмицата.

— Пол ще се справи — отвърна Чарити. — Малко по малко се научава да си служи с ранената ръка, а ти знаеш, че братята ми ще го научат на всичко, което знаят.

— Да — каза Карълайн и въздъхна. Все още мислеше върху коментара й, затова, че Бенджамин щял да помогне. Нямаше право да очаква, че и той ще остане в Англия, щом тя е тук. Защо тогава се почувства така, сякаш всички щяха да я изоставят?

Звънецът на вратата иззвъня, оповестявайки, че първите гости вече са пристигнали и Карълайн се насили да се усмихне. Дейтън спря пред вратата, обърна се и за последно огледа Карълайн и Чарити. Сетне кимна удовлетворен, изобрази на лицето си отегчена физиономия и се обърна, за да отвори вратата. Вечерта започваше.

Брадфорд пристигна последен. Карълайн го скастри за мудността му, веднага щом го поздрави с добре дошъл, и осъзна, че това не е най-доброто начало на прекрасната й вечер. За капак реакцията му, щом видя роклята й, не бе много позитивна. Вместо да й каже, колко е красива, той й предложи с раздразнен шепот да се качи горе и да се дооблече.

— Вече съм облечена — възрази тя.

Стояха на края на фоайето. Милфорд се присъедини към тях и щом чу забележката на Брадфорд се намеси:

— Според мен, изглежда много добре, Брад — отбеляза той, загледан одобрително в нея.

— Роклята е с прекалено изрязано деколте — отсече Брадфорд. — Върви горе и облечи нещо по-подходящо.

— Няма — веднага отвърна Карълайн.

— Облеклото ти не е прилично — намръщи се Брадфорд.

Милфорд започна да се кикоти и Карълайн, и Брадфорд се обърнаха и го изгледаха мълчаливо.

Карълайн се обърна към Брадфорд, в опит да го успокои.

— В тази рокля изглеждам толкова прилично, колкото и ти в твоите бричове.

— Какво им има на бричовете ми? — промърмори той. Думите й го накараха да застане нащрек.

— Изключително тесни са. Цяло чудо е, че можеш да сядаш, без да се нараниш — отговори Карълайн.

Бавно го огледа отгоре до долу, тайно наслаждавайки се на външния му вид. Господи, наистина бе красив! И ужасно изискан в скъпия си черен костюм, реши тя.

Милфорд отново започна да се смее.

— Мога ли да ви придружа до масата? — попита я той, предлагайки й ръката си.

— За мен ще е удоволствие — отговори тя. Сложи дланта си на лакътя на Милфорд и хвърли смразяващ поглед към Брадфорд. — Когато си спомниш добрите маниери, може да се присъединиш към нас.

Разговорът им го бе накарал да се замисли и той се запита, как бе успяла толкова бързо да го накара да се защитава, без дори да положи усилия? И дали имаше представа колко силно го изкушаваше, облечена в тази рокля? Съмняваше се, че в стаята има мъж, който да не се чувства по същия начин.

През цялата вечеря Карълайн игнорираше Брадфорд. Тя седна от дясната страна на Пол Блечли и общуваше с него и с Милфорд, който бе настанен срещу нея. Брадфорд седеше до нея вдясно. Но тя дори не поглеждаше към него.

На Брадфорд въобще не му допадна да бъде игнориран. Той почти не докосна храната си, въпреки че коментарите за качествата й бяха изкушаващи. Със злорадо удоволствие отбеляза, че и Карълайн не ядеше много.

Едва се сдържаше да не свали сакото си и да го обвие около раменете й и си обеща, че ще спука от бой Найджъл Крестуол, ако продължи да зяпа похотливо.

По средата на десерта Брадфорд сметна, че бе търпял достатъчно. В началото бе решил да действа бавно, за да й даде време да го приеме и да свикне с факта, че ще му принадлежи. Сега призна пред себе си, че търпението му се е изчерпало и едва ли ще осъществи плана си. Време бе да проведе малък разговор с нея и колкото по-скоро го стореше, толкова по-добре.

Карълайн се опитваше да се съсредоточи в обясненията на Милфорд, относно операта, която щяха да гледат след вечеря, но вниманието й продължаваше да се отклонява към Лорета Кендъл, съпругата на Франклин. Тъмнокосата жена изнасяше цял спектакъл, възхвалявайки Брадфорд и Карълайн си помисли, че ако не спре в най-скоро време да флиртува с него, щеше да извърши нещо ужасно. Обмисляше да изсипе един от малиновите кейкове в деколтето й. Господ й бе свидетел, че роклята й бе достатъчно изрязана, за да побере много повече от един от кейковете.

Вечерята най-после приключи и дамите се изправиха, за да се оттеглят. Мъжете щяха да останат на масата, за да споделят по едно питие, но Брадфорд наруши традицията. Той не бе в настроение да общува с никой друг, освен с Карълайн. Последва я извън стаята, хвана я за лакътя и настоя да разменят няколко думи. Всъщност бе доста сдържан, тъй като лейди Тилмън и Лорета Кендъл ги наблюдаваха.

Карълайн кимна кратко и каза в случай, че дамите ги слушаха:

— Щом е толкова важно.

Тя го отведе до кабинета на баща си на първия етаж, едва потискайки гнева си, заради начина, по който Лорета го следеше с поглед.

— Моля те, остави вратата отворена — помоли го високомерно.

— Това, за което искам да говорим, е по-добре да не става обществено достояние — обясни Брадфорд. Гласът му бе груб. Той затръшна вратата, облегна се на нея и се вгледа в Карълайн. — Ела тук.

Заповедта му я накара да се намръщи, защото той всъщност направо я командваше! Да не би в очите му тя да бе просто една слугиня? Очевидно да! Карълайн обузда темперамента си, но си помисли, че е на път да достигне границите на търпимостта си.

А се бе надявала, че ще изживее перфектната вечер. Перфектният кошмар, го описваше много по-добре, а вечерта все още не бе свършила. Тепърва трябваше да ходи на опера. Ако изгубеше търпението си, единствения виновник щеше да е Брадфорд. Първо, арогантният негодник бе закъснял с цял час, после започна да критикува красивата й рокля, флиртуваше открито с омъжена жена, а сега й даваше заповеди.

В отговор на командата му, Карълайн приседна на ръба на бащиното си бюро, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Много ти благодаря, но предпочитам да не го правя.

Брадфорд си пое дълбоко въздух. Усмихна й се, но очите му останаха сериозни.

— Карълайн, любов. Спомняш ли си, когато ми каза, че не знам, кога ме обиждат?

Тя кимна. Беше я хванал неподготвена с този въпрос и с измамно мекият си тон.

— Спомням си — отвърна му с усмивка.

— Сега бих ти казал, че ти не знаеш, кога трябва да се страхуваш.

Усмивката й се стопи. Очите й се разшириха тревожно, когато Брадфорд тръгна към нея.

— Не ме е страх — излъга тя.

— О, но трябва — Брадфорд вече шептеше.

Тя просто нямаше никакъв шанс. Преди още да й хрумне, в коя посока да побегне, той я бе сграбчил през кръста и я придърпваше към себе си. Дори за миг не отдели погледа си от нея. Когато я прикова срещу гърдите си, а лицето й се повдигна към неговото, й каза:

— Първо демонстрираш прелестите си така, че всеки мъж в къщата, който те погледне да огледа цялото ти тяло, после ме игнорираш, а сега не ми се подчиняваш. Да, любов моя, вярвам, че това е един от онези моменти, когато трябва да се страхуваш.

Беше бесен. Един мускул потрепваше издайнически на бузата му и бе сигурно доказателство за това, че едва успява да обуздае буйния си темперамент.

Карълайн бе удивена от забележките му. Не можеше да повярва как се опитва да обвини нея за провалената вечер, след като той бе този, който я съсипа.

— Не съм показвала прелестите си — започна тя. — Роклята на Лорета е много по… фриволна от моята. И ти си този, който флиртува, Брадфорд, не аз. Да не си посмял да ме гледаш така. Ти флиртуваш с омъжена жена или може би си забравил, че тя има съпруг?

И без да дочака отговора му, продължи.

— И да, игнорирах те, но това стана след обидната ти забележка за роклята ми. Вероятно това бе много детинско от моя страна, но исках тази вечер да бъде перфектна, а вместо това, ти я провали с ужасните си коментари.

— Защо? — изражението на Брадфорд бе предпазливо и Карълайн не можеше да каже, дали е разбрал аргументите й. — Защо си искала тази вечер да бъде перфектна?

Карълайн снижи погледа си и се загледа в шалчето му.

— Надявах се, че ти… това е… вярвах, че… — тя въздъхна. Не можеше да продължи.

Брадфорд се намръщи, объркан от разстроения й глас. Отпусна хватката си и започна леко да масажира гърба й.

— Ще стоим тук, ако се наложи през цялата нощ — заяви той. — Докато не ми кажеш какво се върти в ума ти.

Карълайн знаеше, че той има предвид точно това, което казваше. Кимна примирено и прошепна:

— Надявах се, че ще ми кажеш нещо… мило! Ето, споделих ти истината, и те моля да не ми се смееш. Искам да чуя от теб нещо друго, освен това, че ме желаеш. Толкова ли много искам от теб, Брадфорд?

Той поклати глава. Принуди я да погледне към него, като повдигна брадичката й с ръка.

— В момента не мислих за мили думи. По-скоро за това, как да те удуша. Разиграваш ме през последния месец, постоянно бягаш от мен. И още по-лошо — добави с поглед, който я разтрепери, — аз ти позволих да го сториш — той замълча, и умишлено снижи гласа си. — Искам тази бъркотия да приключи, Карълайн, а с нея и игричките. Търпението ми беше до тук.

— Да не би да си бил търпелив, защото си чакал да ти призная, че те желая? — прошепна тя и умишлено отклони поглед надолу. Изражението й издаваше чувствата й. — Желая те. Ето признанието ми, задоволи ли те? Преди да му се насладиш обаче, Брадфорд, искам да знаеш, че това не е всичко. Освен това аз се влюбих в теб. И щом те обичам, вероятно това е причината да те желая.

Раздразнението му се изпари. Той усети, че се усмихва, цялото му същество се преизпълни със задоволство, което заплашваше да се излее от него. Беше ужасно доволен. Наведе се с намерението да я целуне, но тя не му позволи като поклати глава.

— Недей да изглеждаш толкова самодоволен, Брадфорд. Не съм искала да се влюбвам в теб. Не си много лесен за обичане. Защо не избрах някой като Пол Блечли, когото да обикна. Влезе ми под кожата и вярвам, че си свикнал с мен — продължи Карълайн. — Но също така можеш да свикнеш с брадавица, появила се на лицето ти, нали? — тя отново въздъхна, но този път примирено. — А сега ще ме целунеш, докато изпадна в несвяст, нали?

Той се усмихна и я целуна целомъдрено по върха на главата. Вдиша сладкото й ухание и се почувства опиянен.

— Бих искала да не го правиш, Брадфорд.

— Наистина ли вярваш, че можеш да носиш тази рокля, а аз няма да те целуна?

— Ами, да — прошепна много тихо срещу устата му.

В следващия миг, той я целуваше, а тя му отвръщаше със същия плам. Устата му бе толкова гореща, а езикът толкова гладък, докато проникваше в устата й и си играеше с нейния. Ръцете на Карълайн се плъзнаха около кръста му, докато неговите я обвиваха, и тя му позволи да изплете магическата паяжина на страстта около нея.

Когато целувката най-после приключи, Брадфорд я задържа неподвижна. Тя потърка бузата си в гърдите му, чакайки го да й каже това, което искаше да чуе от него. Чувстваше сърцето му.

— Толкова ли е болезнено да ме обичаш? — попита я.

Тя усещаше потиснатият смях в гласа му и се наежи.

— Също колкото болка в стомаха — каза му Карълайн. — Толкова време се убеждавах, че не те харесвам, че свикнах с чувството и после внезапно се случи това.

— Болката в стомаха или факта, че ме обичаш? — Брадфорд се изсмя на изражението й. — А обвиняваш мен, че не съм романтичен!

Почукване на вратата прекъсна разговора им. Карълайн бе ужасно разочарована, защото бе сигурна, че Брадфорд бе на път да й признае любовта си.

— Брад? Еймсмънд иска да размените няколко думи — беше Милфорд и по гласа му личеше, че изобщо не му е забавно.

— Явно си ядосал вуйчо ми, след като ме завлече тук — каза Карълайн. — Ще отида да го намеря и ще ти го доведа — добави, докато вървеше към вратата. — И не смей да си мислиш, че разговорът ни е приключил, Брадфорд — с това предупреждение Карълайн затръшна вратата след себе си.

Карълайн очакваше да завари Милфорд да я чака пред вратата, но него го нямаше. Тя отдели минута да пооправи косата си и да приглади полата си, преди да забърза към салона. Найджъл Крестуол се спотайваше в сенките и щом тя зави зад ъгъла я сграбчи. Противният мъж я притисна към стената, преди да има възможност дори да извика. Той започна да засипва с мокри, лигави целувки шията и деколтето й, докато й шепнеше непристойни предложения. Карълайн бе толкова възмутена от внезапната атака, че не можа веднага да реагира.

Тъкмо бе започнала да се бори с него, когато Брадфорд се появи зад ъгъла и ги забеляза.

Найджъл дори не разбра какво го връхлетя. Неочаквано политна във въздуха и с тъп звук се блъсна в задната врата. До него имаше масичка и докато се опитваше да се изправи, той я залюля, бутайки върху главата си вазата с цветя, която стоеше отгоре.

Карълайн задържа поглед върху Крестуол, треперейки от отвращение.

— Вината е твоя — промърмори Брадфорд и Карълайн бе толкова изненадана от обвинението му, че го изгледа невярващо.

И тогава наистина се изплаши, защото никога преди не бе виждала толкова силен гняв, изписан на лицето му. Ярост струеше както от застрашителната му стойка, така и от изражението му и Карълайн наистина се притесни.

Поклати глава в опит да пропъди страха и се насили да продължи да го гледа в очите.

— Той ме нападна и вината за това е моя? — попита тя шепнешком.

Найджъл се опитваше да се изправи, погледа му шареше на всички страни, и Карълайн знаеше, че търси път за бягство. Брадфорд не го изпускаше от поглед, докато изричаше:

— Ако не се бе облякла като лека жена, нямаше да те третират, като такава.

Думите му увиснаха помежду им. Страхът напусна Карълайн и на негово място се появи гнева.

— Това ли е извинението ти, всеки път щом ме докоснеш? Това, че съм лека, оправдава постъпките ти?

Брадфорд не й отговори. Найджъл се прокрадваше край тях, а в очите му се четеше неприкрит страх. Брадфорд посегна, хвана го за яката, блъсна го в стената и го повдигна така, че краката му увиснаха във въздуха.

— Само да си посмял да я докоснеш отново, лично ще те убия. Разбра ли ме?

Найджъл не можеше да отговори, защото Брадфорд притискаше толкова силно гърлото му, че оттам не можеше да излезе и звук, но все пак успя да кимне. Брадфорд го пусна и продължи да го наблюдава, докато той не стигна до входната врата, отвори я и изчезна в нощта. Карълайн се зачуди какво ли ще си помисли Рейчъл за внезапното изчезване на годеника й, но остави това настрана.

Брадфорд насочи яростта си към Карълайн. Той застана пред нея, блокирайки пътя й. Това я накара да изпъне рамене и да заяви:

— Не съм сторила нищо, за да го примамя. И в този случай ще ти се наложи да ми повярваш. Не видя какво се случи.

— Само още веднъж спомени пред мен думата доверие и ще те напляскам! Време е веднъж завинаги да изясним отношенията си, Карълайн.

— Ето къде си, Брадфорд — гласа на маркиза ги прекъсна.

Карълайн първа се раздвижи. Тя се обърна, насили се да се усмихне, и се загледа във вуйчо си Майло, който бавно се приближаваше към тях.

— Възнамерявам вече да се прибера вкъщи — обясни маркизът. Той хвана ръката на Карълайн и й се усмихна. — Нали ще дойдеш да ме посетиш отново утре? — попита мило той с надежда в гласа.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Добре! Брадфорд, очаквам много скоро да те видя в дома си, момчето ми — каза маркизът.

— Разбира се — отвърна той.

В гласа му Карълайн усети само дълбоко уважение и нито намек за гняв. Тогава осъзна, че Брадфорд е много по-обигран по отношение контролирането на емоциите си. Тя все още имаше желание да крещи и се молеше това, което чувства вътре в себе си, да не си личи на лицето й!

— Останалите се приготвят за тръгване — каза маркизът. — Лорета ще ме закара до вкъщи на път към друг ангажимент — той се обърна, все още хванал ръката на Карълайн и тръгна към изхода. — Не знам къде ще ходи Франклин — продължи той. — Щом Бракс обяви кой с кого ще пътува, Франклин просто стана и излезе.

Карълайн чувстваше присъствието на Брадфорд зад себе си.

— Аз ще пътувам с баща ми — каза тя.

— Не — възпротиви се вуйчо й. — Той ще придружи лейди Тилмън и малката Рейчъл. Никъде не можем да открием къде се е дянал Найджъл, но смятам, че скоро ще се появи. Милфорд предложи вие двамата да пътувате с Брадфорд.

Карълайн усети как раменете й увиснаха. Нямаше никакво желание да се вози с Брадфорд. Имаше нужда от време, през което да е далеч от него и да сложи чувствата си в ред. Единственият начин, по който можеше да се отърси от гнева бе да намери някой тих ъгъл, в който да се скрие и да помисли. Нямаше да може да стори това, ако Брадфорд е наблизо. Освен това, помисли си тя, трябваше да бъде в най-добрата си форма, за да може да се пребори с Брадфорд. А сега се чувстваше направо… изтощена.

Карълайн реши да се измъкне като каже, че има много силно главоболие. Тя постави обратната страна на ръката си, върху челото си с драматичен жест, въпреки че сама осъзнаваше като каква страхливка се проявява.

— Не се чувствам много добре… — дори не успя да довърши изречението си.

Вратата се затвори след маркиза и тя бързо бе завъртяна в обратната посока. Доста грубо Брадфорд наметна пелерината на раменете й.

— Да не би да имаш проблеми със стомаха? — лениво я попита, докато нагласяше яката на пелерината й.

Карълайн игнорира въпроса му. Знаеше, че намеква за предишния им разговор, в който обсъждаха любовта й към него, затова въпроса му въобще не й се стори забавен. Бавно погледна нагоре и щом видя мрачният му поглед, осъзна, че и Брадфорд не намира нищо забавно в цялата тази ситуация.

Милфорд пристигна, позволявайки на Дейтън да отвори вратата и ги последва навън. Той говореше за операта, отбелязвайки, че италианското сопрано имало доста забележителен глас, но Карълайн не му обръщаше особено внимание. Тя се качи в каретата и седна в средата на кожената седалка. Милфорд я последва и седна на срещуположната страна. Брадфорд, твърдо бе решила тя, щеше да седне до приятеля си.

Той обаче не изглеждаше склонен да седне някъде другаде, освен до нея. А не беше и особено учтив, когато го стори. Карълайн успя да се отмести преди Брадфорд да се тръшне върху полата й и почти се залепи за стената на каретата.

Тя мълча почти през целия път до операта. Знаеше, че Милфорд със сигурност усеща напрежението, но въобще не се интересуваше от неудобството му. Все пак не беше ли именно той, който бе предложил да пътуват заедно?

Брадфорд очевидно се поуспокои малко, докато разговаряше с приятеля си. Той игнорираше Карълайн по същия начин, по който тя него. Въпреки това, стояха толкова близо един до друг, че ръката му продължаваше да я докосва, а мускулестия му крак бе като залепен за нейния.

— Карълайн, много си мълчалива — отбеляза Милфорд. — Добре ли се чувстваш?

— Боли я корема — обяви Брадфорд с остър глас. — И няма скоро да й мине. Единствено, когато го приеме, ще се почувства по-добре.

Милфорд очевидно бе объркан от изказването на приятеля си. Той погледна първо към единия, после към другия и обратно.

— Има специални средства за защита от отвратителни, арогантни, непоносими болки в корема — напрегнато отвърна Карълайн.

Брадфорд не й отвърна. Милфорд я гледаше така, сякаш му говори на чужд език, който не разбира.

Тогава тя се усмихна на Милфорд. Брадфорд го правеше отново, изваждаше я от релси. Също така я правеше ужасно нервна. Тя започна да се смее и само поклати глава, когато Милфорд повдигна питащо едната си вежда.

 

 

Операта беше прекрасна и Карълайн напълно й се наслади. Брадфорд стоеше до нея и я представи на голям брой свои познати. Брюмел също присъстваше на събитието и й намигна открито.

Брадфорд и Карълайн едва успяха да разменят няколко думи. Пред операта бе доста пренаселено, докато всеки чакаше каретата си. Започна да вали и няколко дами изпищяха така, сякаш е настъпило голямо бедствие. Карълайн стоеше между двамата мъже, напълно игнорирайки дъжда, и чакаше каретата на Брадфорд да пристигне.

Когато тя най-сетне спря пред тях, Брадфорд отвори вратичката и помогна на Карълайн да се качи вътре. Изглеждаше доста замислен. Неочаквано се обърна и отиде в предната част на каретата. Когато се върна и се настани вътре изглеждаше намръщен.

— Носят се слухове, че баща ти ще се ожени за лейди Тилмън — каза Милфорд на Карълайн, когато каретата потегли.

Докато се взираше през прозореца тя си помисли, че вероятно са объркали пътя, защото каретата трябваше да завие наляво, но вместо това бяха продължили направо.

Тя се намръщи, като помоли Милфорд да повтори думите си и хвърли бърз поглед към Брадфорд. Той стоеше встрани от нея, очевидно потънал в мислите си.

— Баща ми изглежда доста заинтересован от лейди Тилмън — отвърна Карълайн. Отново погледна през прозореца, забелязвайки рязката смяна на пейзажа.

— Дръпни завесата! — рязката заповед на Брадфорд стресна Карълайн. Той изглеждаше бесен. — Дръпни я! Имам лошо предчувствие — каза той на Милфорд.

Карълайн не успя да чуе думите му. Двамата мъже се спогледаха и извадиха пистолетите си.

Каретата усили скоростта си и Карълайн обви ръце около себе си. Брадфорд я прегърна през раменете и я дръпна към гърдите си, давайки й опората, от която се нуждаеше.

— Какво му става на Хари? — попита Милфорд, говорейки за кочияша на Брадфорд.

— Това не е Хари — отвърна Брадфорд. Гласът му сега бе по-мек и Карълайн реши, че се контролира само заради нея, за да не я изплаши.

Хиляди емоции се блъскаха в него. Беше бесен на себе си, че не бе обърнал повече внимание, приемайки обяснението на кочияша, че Хари се е разболял и са повикали него да го замести, но още повече го тревожеше възможността Карълайн да бъде наранена. Тя бе уловена по средата. Навън имаше някой, който искаше да го убие, вероятно заради участието му във военните конфликти, но този някой бе направил фатална грешка. Беше намесил Карълайн и Брадфорд щеше да го убие заради това.

Милфорд дръпна леко завесата, точно в мига, в който кочияша скочи от капарата.

— Кочияшът избяга — каза той безизразно. Брадфорд стисна по-силно Карълайн в прегръдките си, в момента, в който едното колело на каретата изхвръкна.

Шумът бе оглушителен! Завесата на прозореца падна и Карълайн видя искрите, които проблясваха от метала, стържещ се в каменната настилка на улицата. Милфорд вдигна краката си и ги опря на отсрещната седалка и Брадфорд направи същото. Той използва широките си рамене като клин за ъгъла на каретата. Изведнъж Карълайн се озова в скута му, с глава защитена срещу гърдите му.

Каретата се обърна на една страна с такава сила, че изкара въздуха от дробовете й. Тя чу тропота от бягащите коне и разбра, че ремъците са се скъсали и са ги освободили. Бе благодарна, че не са завлечени от теглото на каретата.

Брадфорд пое най-голямата част от удара. Той се озова най-отдолу с Карълайн върху себе си. Милфорд падна върху двамата.

Карълайн бавно отвори очи и видя пистолета на Милфорд да опира в носа й. Внимателно избута ръката му, докато пистолета вече не сочеше към нея и продължи да прави опити да си поеме въздух.

Тя изстена, защото цялото тегло на Милфорд бе върху краката й и той веднага се премести от нея. Карълайн се опита да се изправи, осъзнавайки, че краката й опират в бедрата на Брадфорд и бързо се опита да се отмести от него. Повдигна единия си крак, прекрачвайки го, но изгуби равновесие и коляното на другия й крак се заби между коленете му.

Брадфорд изпъшка и я сграбчи за бедрата.

— Разбирам, че не си ранена — отбеляза той с гримаса, която я разтревожи.

Тя се протегна и прокара ръце по главата му.

— Добре ли си? — попита го. Брадфорд усети по гласа й колко е уплашена, но осъзна, че тя повече се притеснява за него, отколкото от случилото се.

Той отметна косата от лицето й, за да я погледне.

— Ако не си дръпнеш коляното, много скоро ще стана евнух — каза й шепнешком.

Милфорд чу коментара и започна да се смее. Карълайн отново изстена, когато ботуша на Милфорд я одраска по тила.

Той започна да й се извинява, докато отваряше вратата и излизаше от каретата. Брадфорд пазеше главата й от ботушите на Милфорд, докато приятеля му се набираше на ръце, за да се измъкне навън. След това повдигна Карълайн нагоре през отвора на вратата, където Милфорд я подхвана и издърпа навън.

Каретата лежеше на дясната си страна и Карълайн се зае да оглежда повредите, докато Брадфорд се измъкваше отвътре.

Само един поглед му бе достатъчен да разбере, че се намират в сърцето на лондонския бедняшки квартал. Около тях вече се събираше тълпа, но всички се бяха втренчили в Карълайн, вместо в каретата. Брадфорд измърмори нещо на Милфорд, след което заобиколи каретата и дръпна младото момиче до себе си.

Чак тогава тя забеляза, че двамата й спътници още стискат оръжията си. Това й подсказа, че опасността още не е преминала.

Брадфорд видя надписа, гласящ, че на близо има странноприемница, която се намира по-надолу по улицата, обърна се към Милфорд и му каза:

— Заведи Карълайн вътре, докато намеря някаква карета.

Милфорд кимна и я дръпна към себе си, повличайки я по пътя. Тя погледна назад към Брадфорд и понечи да каже нещо, което да му привлече вниманието, но размисли. Не искаше никой от тези опърпани хора, които ги гледаха, да разбере, че тя се намира в опасност. Това само щеше да им даде някакви лоши идеи.

— „Пакостливеца“ — прочете Карълайн, когато застанаха пред вратата на странноприемницата. — Колко странно име. Това означава ли, че и ние ще вършим пакости вътре? — попита тя Милфорд. Гласът й бе несигурен, а краката й започваха да треперят, сигурен знак, че започва да осъзнава ситуацията.

Милфорд доказа, че му се удава да успокоява хората. Той й се усмихна, предложи й ръката си, на която да се подпре, ако желае и отвори вратата пред тях.

— Лейди Карълайн — започна тържествено Милфорд. — Тук съм, за да ви въведа в изкуството на хулиганството. Готова ли сте за първия си урок? — попита той с пакостлива усмивка, която много й допадна.

— Иска ли питане — отговори тя и му се усмихна в отговор. Пристъпи в задимената задушна стая и си пожела веднага да се махне от там. Красивата й рокля и скъпата кожена пелерина драстично се отличаваха от сиво-кафявите селски дрехи на хората вътре.

Стаята бе само на половина пълна и Карълайн усети как и петнадесетте клиента, без изключение я зяпнаха. Милфорд я изтика напред, докато не стигнаха до най-отдалечения край на бара. Чак тогава разбра намеренията му. Той я настани в ъгъла, за да е защитен гърбът й, и застана пред нея.

Собственикът на това пропаднало заведение най-после спря да я гледа похотливо и взе поръчката им. Милфорд каза на мъжа, че засега желаят само две брендита, и тъй като бил в много добро настроение искал да почерпи с питие всеки присъстващ.

Преди Милфорд да обяви, че ще почерпи с питие всички, тишината в стаята бе доста изнервяща. Но след думите му одобрителните възгласи се засилиха. Навсякъде около Карълайн заваляха поръчки за бира и уиски.

— Това беше много умно от твоя страна, Милфорд — похвали го Карълайн. — Направи евентуалните врагове приятели, само за една минута. Имаш моите адмирации — вместо него бе принудена да поздрави раменете му, защото той отказваше да обърне гръб на тълпата в заведението. Той отмести пистолета си, но Карълайн чувстваше напрежението му и знаеше, че е готов за битка.

— Почти съжалявам за това — призна той с потиснат смях в гласа си. — Боже, минаха толкова много години, откакто участвах в хубав бой.

Карълайн се усмихна, но само след миг усмивката й се стопи, защото вратата се отвори и вътре влязоха четирима раздърпани и злонамерени на вид мъже.

— Желанието ти все още може да се сбъдне — прошепна тя, докато наблюдаваше мъжете, които я изпиваха с поглед.

Настана тишина, когато един висок мъж с огромен корем, който изглежда не се бе къпал от поне от десет години, бавно тръгна към тях.

— Нека да видим тази прелест, която криеш там — заповяда мъжа. Веднага щом направи изявлението си, той се пресегна, за да избута Милфорд настрани, но той не се помръдна.

— Остани тук — каза й той и въздъхна примирено. Застана пред грамадния мъж и в следващия миг юмрукът му се заби в челюстта на натрапника, като го избута назад. Приятелите на мъжа веднага се включиха в боя.

Карълайн ги гледаше ужасена, докато се навеждаше, за да избегне летящите чаши и бутилки. Борбата бе ужасно нечестна и тя много се притисни, че може да наранят Милфорд.

Собственикът на заведението реши да се възползва от възможността и протегна ръка. Хвана Карълайн за косата, опита се да я завлече край ъгъла на бара, и я придърпа към себе си. Тя изпищя и веднага си пожела да не го бе правила, защото така отвлече вниманието на Милфорд и той остана незащитен.

— Внимавай, зад гърба ти! — извика Карълайн, след което сграбчи пълна бутилка с уиски и удари собственика на заведението. Омразният мъж се срина шумно и Карълайн побърза да се скрие зад бара. Реши, че Милфорд има нужда от малко помощ и започна да замеря с бутилки мъжете, които се опитваха да го пребият.

Мерникът й не бе особено точен и един мъж успя да преполови разстоянието до бара, преди тя да успее да го удари достатъчно силно, за да спре настъплението му. Със силно мучене той се срина върху бара.

Още няколко от клиентите в кръчмата се бяха включили в боя и Карълайн не знаеше, кой на чия страна е. Всички бутилки от лавицата зад нея бяха свършили и тя трябваше да погледне под бара за още. Отмести касата с парите и намери нов арсенал. Явно в миналото собственика бе имал проблеми с органите на реда, защото вътре имаше няколко дълги, добре наточени ножа, два заредени пистолета и тояга, която обаче беше прекалено тежка дори да я вдигне, камо ли да се бие с нея.

Карълайн избра пистолетите. Тя постави единият на бара, а другият взе в ръка. Шансът току-що се бе обърнал на страната на Милфорд, но тъй като той продължаваше да опитва да повали тримата мъже едновременно, тя си помисли, че все още не го бе разбрал.

Отблясъкът на стомана привлече вниманието на Карълайн. Мъжът стоеше в далечния ъгъл, вдигнал ръка и възнамеряваше да забие нож в гърба на Милфорд. Карълайн веднага стреля. Мъжът изпусна ножа и изпищя от болка.

Боят спря и всички, включително Милфорд, се обърнаха, за да видят как мъжа стиска кървящата си ръка.

След това всички се обърнаха към Карълайн и тя реши, че трябва да им даде някакво обяснение.

— Ножовете не са позволени в този бой — обяви тя с превзет, горделив глас. Намеренията й бяха кристално ясни. Тя вдигна втория пистолет и погледна Милфорд. — Е? — попита го, докато той я гледаше изумен. — Смяташ ли да продължаваш или ще си тръгваме?

Милфорд изръмжа, хвана двама мъже за вратовете и блъсна главите им една в друга. И двамата се сринаха на пода, само за да се появи още един нападател. През цялото време Карълайн търпеливо го чакаше да свърши.

Всичко приключи много по-скоро отколкото бе очаквала. Вратата на странноприемницата се отвори с трясък и се откачи от пантите си. Самият шум не се отрази особено на боя в стаята, но ръмженето на мъжа, застанал на прага определено го стори.

Брадфорд изглеждаше готов да убива. Карълайн бе благодарна, че е на тяхна страна.

— Позабавлявай се и ти — изкрещя Милфорд между ударите.

Брадфорд откри Карълайн. Тя му се усмихна, увери го, че е добре и от разярено, изражението му веднага се промени на равнодушно. Карълайн го наблюдаваше как бавно сваля сакото си и прилежно го поставя на облегалката на един дървен стол. Той смяташе да се позабавлява! Милфорд извика още веднъж и Брадфорд най-сетне се намеси.

Справи се със ситуацията буквално за секунди и Карълайн, която смяташе, че е наясно със силата му, остана изумена от неговата мощ. Той не показа и следа от изтощение, дори след като повдигна мъж, два пъти по-тежък от него и го запрати към стената. Последва втори и трети, и така докато пода се изпълни със стенещи от болка мъже. Брадфорд измъкна последния мъж от Милфорд и го запрати през вратата с ритник.

Все още изглеждаше безупречно, въпреки че косата му бе леко разрошена. Милфорд от друга страна изглеждаше ужасно. Сакото му бе разкъсано, бричовете му покрити с мръсотия. Тя го наблюдаваше, докато се мъчеше да си пооправи сакото.

— Питиетата са за сметка на заведението — обяви Карълайн, обръщайки се към двамата мъже. — Ако намеря бутилка, разбира се.

— Вярвам, скъпа моя, че ги изхвърли всичките — каза Милфорд.

— Трябваше да я пазиш — вбесено измърмори Брадфорд. — Карълайн излизай от там. Файтонът ни чака.

Тя кимна и бавно си проправи път, покрай проснатите по земята тела. Брадфорд тръгна напред да погледне какво я забавя толкова и поклати глава.

— Нямам намерение да питам — каза на Милфорд, който бе застанал до него.

— Да, по-добре недей — отвърна Карълайн. — Според твоите разбирания сега трябва да припадам или да си изплаквам очите, нали? Милфорд? Посещаването на бедните си има своите преимущества — каза му тя. — А шумните разправии наистина са много вълнуващи. Защо си се отказал от тях?

Милфорд се разсмя, а Брадфорд се намръщи. Хвана ръката на Карълайн и я задърпа към вратата.

В наетия файтон бе много тясно и тя бе принудена да седне в скута на Брадфорд. Той се мръщеше и Карълайн реши, че не чува и дума от разговора им.

Знаеше, че не е разстроен заради нея, защото през цялото време разсеяно милваше бузата й, докато гледаше през прозореца.

Когато файтона спря пред входа на дома й, тя се усмихна на Милфорд и му каза:

— Беше прекрасна вечер, милорд! Първо операта, а после и боя! Никога не бях преживявала нещо подобно.

Брадфорд се измъкна от файтона и застана до него, за да й помогне да слезе. Милфорд я задържа за миг, хвана ръката й и целуна кокалчетата на пръстите й.

— До следващото ни приключение, лейди Карълайн — очите му блестяха пакостливо и тя се засмя признателно.

— Няма да има повече приключения — резкия глас на Брадфорд звучеше решително.

Карълайн му позволи да й помогне и покорно го последва до вратата.

— Брадфорд, наистина ли си ми ядосан? — попита тя шепнешком.

— Няма да позволя отново да попаднеш в опасност — отвърна Брадфорд. Той я хвана за раменете и я придърпа в обятията си. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо — наведе се и я целуна по бузата.

Дейтън отвори вратата и Карълайн неохотно прекрачи прага. Беше разочарована, че Брадфорд не я последва.

Явно разговорът им трябваше да изчака до следващия ден, реши тя. Тогава той щеше да й признае любовта си. И всичко щеше да бъде прекрасно.