Дейвид Морел
Шпионинът, който дойде на Коледа (2)

Първа част
Градът на Светата вяра

Коледните певци пееха:

Случи се в ясната нощ…

Само че още не беше нощ и небето изобщо не беше ясно. Снегът се сипеше тихо, приличаше на студен прах, който отразяваше разноцветните лампи, накичени по кирпичените сгради от другата страна на кръстовището. Дори светофарите сякаш светеха празнично.

— Каква прекрасна Бъдни вечер! — възкликна възторжено някаква жена от тълпата, изпълваща „Аламеда“. Испанското наименование на тази улица произлизаше от тополите, които растели от двете й страни преди години, когато все още е била само алея. Въпреки че на тяхно място отдавна имаше канадски тополи, улицата си бе останала тясна и тротоарите й едва поемаха множеството, което се стичаше по нея от месата в катедралата „Свети Франциск“ и от изложбата на ледени скулптури на озеленения с дървета площад на Санта Фе, наречен Плаза, който съществуваше вече четиристотин години.

— Смяташ, че светлините на Плаза са нещо особено! — възкликна спътничката й. — Почакай да видиш Кениън Роуд. Километър и половина с коледна украса. Няма да съжаляваш, че дойде тук за празниците. От цял свят пристигат хора, за да видят Санта Фе по Коледа. Знаеш какво означава името му, нали? Санта Фе?

— В хотела чух някой да го нарича Необикновения град.

— Това е просто прозвището му. Санта Фе е основан от испанците. Името му означава Светата вяра. Идеално му пасва за това време на годината.

Мир на земята, доброжелателство между хората…

На мъжа с черното скиорско яке, който вървеше сред тълпата, изобщо не му пукаше за мира и доброжелателството. Беше четиридесет и пет годишен, но в резултат на трудния си живот изглеждаше по-възрастен. Беше широкоплещест, със сбръчкано лице и гледаше съсредоточено пред себе си като ловец, и за него предметите от двете му страни бяха само неясни фигури. До ушите му достигаха приглушени звуци. Коледните песни, камбанният звън, възклицанията на възхита пред празничната украса — всичко това не съществуваше за него, тъй като се бе концентрирал единствено върху жертвата си, от която го деляха петнадесетина души.

Мъжът, когото преследваше, носеше тъмносиня шуба и въпреки силния снеговалеж, качулката му беше свалена и на главата му се бе образувал тънък слой скреж. Преследвачът знаеше защо той не слага качулка. Бягащият мъж не можеше да си позволи тя да му пречи да вижда добре около себе си. В отчаянието си да намери път за бягство той гледаше по различен от преследвача си начин — не бе съсредоточил погледа си напред, а напрегнато се опитваше да забележи всичко наоколо.

Убиецът бе мушнал ръце в джобовете на якето си. Отвътре те бяха срязани, за да може лесно да стига до двата пистолета, пъхнати в колана на панталона му. И двата бяха със заглушители. Единият беше десетмилиметров глок, предпочетен заради огнестрелната му мощ и защото нарезите в цевта му заличаваха браздите по изстреляните с него куршуми. Така криминолозите не можеха да свържат куршумите с определен пистолет.

Обаче ако всичко вървеше по план, нямаше да има нужда от помощта на глока. Вместо това щеше да избере втория пистолет — двадесет и два калиброва берета — заради неговия финес. Дори и без заглушител, малокалибреното оръжие издаваше слаб шум. А със заглушител и инфразвуковите си муниции, изработени специално за надморската височина от две хиляди метра на Санта Фе, беретата беше възможно най-безшумният пистолет. И — нещо също толкова важно — по-слабата му огнева мощ означаваше, че изстреляният куршум няма да провали мисията, като премине през жертвата и нарани ценния предмет, скрит под шубата й.

… да чуем песента на ангелите…

Светофарът на кръстовището светна червено. Тъй като снегът продължаваше да вали, тълпата се скупчи, образувайки плътна преграда, която попречи на преследвача да се приближи до мишената си.

Внезапно от слушалката, скрита под черната му скиорска шапка, се разнесе мъжки глас:

— Мелхиор! Докладвай! — заповяда гласът. Името на преследвача беше Андрей. Неговият работодател — бивш следовател от КГБ — му беше измислил псевдонима Мелхиор, за да подсигури радиокомуникациите на екипа, в случай че някой неприятел подслушва тяхната честота. На пръв поглед безсмисленият избор беше озадачил Андрей, но после разбра, че според легендата Мелхиор бе единият от тримата мъдреци, които последвали Витлеемската звезда и открили Младенеца.

Микрофонът беше скрит под закачените за ципа на якето му билетчета за ски лифта, които бяха нещо обичайно в този планински курорт. За да не привлича внимание, докато отговаря, Андрей извади мобилния телефон от джоба на панталоните си и се престори, че говори по него. Въпреки руския му произход, американският му акцент бе доста убедителен.

Той натисна бутона на микрофона, за да предаде съобщението си.

— Здравей, чичо Хари. Току-що минах по улица „Аламеда“. Сега съм на ъгъла на „Пасео де Пералта“. — На испански това означаваше „пешеходната алея на Пералта“, а улицата беше кръстена на основателя на Санта Фе и губернатор на града в началото на XVII век. — Кениън Роуд е на отсрещната страна. Ще взема пакета и ще бъда у вас след двадесет минути.

— Знаеш ли къде е пакетът? — попита ядосано човекът отсреща, като не се стараеше да прикрие руския си акцент, нито нетърпението си.

— Точно пред мен — отвърна Андрей, преструвайки се, че говори по телефона. — Коледната украса е невероятна.

— Нашите клиенти ще пристигнат тук всеки момент. Донеси го!

— Веднага щом моите приятели ме настигнат.

— Валтасар! Гаспар! Докладвайте! — заповяда гласът.

Необичайните псевдоними бяха имената на другите двама мъдреци от легендата за Рождество Христово.

— Почти стигнахме — обади се в слушалката на Андрей друг задъхан глас с акцент. — Като вземеш пакета, ние ще блокираме всеки, който се изпречи на пътя ти.

— Добре. Утре ще гледаме футболния мач — каза Андрей в микрофона. — До скоро, чичо Хари.

Той носеше тънки кожени ръкавици на стрелец, които почти не предпазваха ръцете му от студа. Когато светофарът светна зелено, преследвачът пъхна телефона обратно в джоба на панталона си и мушна ръце в джобовете на подплатеното си с кожа яке, за да стопли пръстите си.

Тълпата пресече улицата, като продължи да закрива мишената — висок около метър и осемдесет мъж, който беше слаб, но изненадващо силен — нещо, в което Андрей се бе уверил лично по време на мисиите, които бяха изпълнявали заедно.

Както и от случилото се преди петнадесет минути.

Тъмна, средно дълга коса. Грубовати, но въпреки това, приятни черти, които очевидците трудно можеха да опишат по друг начин. Тридесет и няколко годишен.

Сега Андрей си даде сметка, че с това се изчерпваше всичко, което знаеше за този мъж, и се ядоса още повече. До тази вечер беше вярвал, че той и жертвата му са от един и същи лагер, дори нещо повече — че са приятели.

Ти беше единственият човек, на когото имах доверие, Пьотър. Колко още лъжи си изрекъл? Аз гарантирах за теб. Казах на пахана^[1], че може да разчита на теб. Ако не върна това, което ти открадна от него, той ще ме убие.

Мъжът стигна до отсрещната страна на улицата, зави надясно и мина покрай звезда от лампички, закачена пред огромната витрина на една художествена галерия. Андрей се промъкна малко по-близо — сега го деляха само тринадесетина души, — като избягваше да прави резки движения или да привлича внимание и с това да накара жертвата да погледне назад. Въпреки че мъжът продължаваше да върви стабилно, Андрей знаеше, че лявата му ръка е ранена, защото висеше някак отпусната до тялото му. Спускащият се мрак и множеството стъпки скриваха кървавите следи, които оставяше по снега.

„Скоро ще се умориш“ — помисли си Андрей, изненадан, че мъжът все още не е изтощен.

Изведнъж той се сепна от червените и сини светлини, които проблеснаха пред него. Независимо от празничната украса наоколо, бе невъзможно да ги сбърка с коледни лампички. Отразени от сипещия се сняг, светлините идваха от покривите на две полицейски коли, които блокираха достъпа до Кениън Роуд. На белите им врати с големи червени букви пишеше: ПОЛИЦИЯ САНТА ФЕ.

Той изопна рамене.

„Дали търсят нас? Дали са открили труповете?“

Двама яки полицаи, облечени в дебели шуби, стояха пред колите и потрепваха с крака в опит да се стоплят. Сковани от студа, те вдигаха бавно лява ръка и правеха знак на колите, идващи от „Пасео де Пералта“, като предупреждаваха шофьорите да продължават напред и да не влизат в Кениън Роуд.

Една жена каза загрижено:

— Защо ли е тук полицията? Сигурно се е случило нещо. Може би ще е най-добре да стоим настрана.

— Няма нищо страшно — увери я нейният спътник. — Полицията всяка година блокира Кениън Роуд. На Бъдни вечер колите нямат право да минават оттам. Разрешено е само за пешеходци.

Андрей видя как Пьотър заобиколи полицейските коли и се смеси с празничната тълпа на Кениън Роуд, като гледаше полицаите да не го забележат. Явно отегчени, те не му обърнаха никакво внимание.

Да, само контролират движението — реши Андрей. — Положението скоро ще се промени, но дотогава ще съм получил това, което искам, и ще съм далече оттук.

Почуди се защо Пьотър не бе изтичал при полицаите за помощ, но след минута размисъл разбра.

Копелето знае, че нищо няма да ни спре да си върнем откраднатото. С пистолети в кобурите, тези две ченгета няма да имат шанс, ако ги нападнем.

Като погледна напред, забеляза, че тълпата ставаше още по-гъста, защото улицата се стесняваше. Санта Фе бе малък град с около 70 000 жители. Преди да му възложат задачата, Андрей бе проучил централната зона и знаеше, че Кениън Роуд има малко пресечки. Улицата му напомняше на фуния.

Сега всичко ще се случи бързо — помисли си той. — Ще те пипна, приятел. Който и да си ти.

Полезрението на Андрей се стесни още повече, фокусирайки се почти изцяло върху гърба на Пьотър, където възнамеряваше да забие куршума си. Като се престори, че се възхищава на коледната украса, той подмина примигващите светлини на полицейските коли и влезе в зоната, където смяташе да извърши убийството.

Напрегнал всичките си сетива, мъжът, наречен Пьотър, виждаше много ясно всичко около себе си.

От двете страни на Кениън Роуд се издигаха най-вече едноетажни сгради, повечето от които бяха построени в стил пуебло — плоски покриви, заоблени ъгли, гипсова мазилка в землист цвят — и притежаваха особено очарование за туристите. По-голяма част от сградите бяха превърнати в художествени галерии, което превръщаше улицата в едно от най-известните средища на изкуството в Съединените щати.

Тази вечер фасадите бяха озарени от безбройните трептящи светлини на свещите, наричани от местните фаралитос, които бяха наредени край алеите в книжни торби, пълни с пясък. Някои от свещите бяха съборени от невнимателни пешеходци и книжните им торби се бяха подпалили, но повечето бяха невредими и сипещият се сняг не бе угасил мъждукащите им пламъчета.

От двете страни на пътя горяха огньове, известни в Санта Фе като луминариас, които току изпращяваха. Пьотър се стряскаше от пукането, защото приличаше на пистолетни изстрели. Цепениците, които горяха в тези огньове, бяха от борови дървета — така наречените пиньос — и ароматният им пушек напомняше на уханието на тамян.

Нещо много се отнесе — каза си той, опитвайки се да не обръща внимание на болката в ръката си. — Забрави за проклетия пушек! Не се разсейвай! Намери начин да се измъкнеш оттук!

Истинското му име беше Пол Каган, но през годините беше използвал още много имена на различните места, където се бе озовавал. Тази вечер беше решил да бъде себе си.

Левият джоб на шубата му се бе разпрал, когато някой го сграбчи по време на бягството му. Спомни си шока, който изпита, когато бръкна за мобилния си телефон и откри, че е изпаднал някъде. Сякаш нещо се преобърна в него. Без връзка с надзорника си нямаше как да повика помощ.

Каган носеше слушалка с телесен цвят, която бе толкова малка, че бе почти незабележима в мрака. Също толкова миниатюрен микрофон бе скрит в шубата му, но връзката бе прекъснала преди петнадесет минути. Прие, че преследвачите му са превключили на нова честота, за да му попречат да ги подслушва, докато го търсят.

Правейки всичко възможно да се слее с тълпата, той се мъчеше да не пропуска нищо около себе си: коледните певци, премигващите светлинки по фасадите на галериите и дърветата, търговците на картини, които предлагаха димящо какао на минувачите. Отчаяно търсеше път за бягство, но знаеше, че ако преследвачите му го настигнат на някое пусто място, няма да има никакъв шанс да оцелее. Нито той, нито онова, което държеше под шубата си.

Усети, че то се размърда. Обзет от страх, че то може да се задуши, свали ципа надолу, за да му осигури достатъчно въздух. Вероятно издаваше и звуци, но от коледните песни и глъчката наоколо не беше съвсем сигурен. Поради същия този шум никой не можеше да чуе какво крие под шубата си.

Ние сме тримата източни мъдреци…

Да, те наистина са дошли от Изтока — помисли си Каган. В обърканото му положение ухаещият на тамян дим на откритите огньове му напомни за даровете, които тримата влъхви са поднесли на Младенеца: ливан — като на бог, злато — като на цар, и смирна — балсамиращо благоухание, — като на смъртен човек.

Но не искам то да умре — каза си Каган. — Боже, ще направя всичко, за да го предпазя.

* * *

— Пол, имаме нова задача за теб. Как си с руския?

— Добре, сър. Родителите ми се страхуваха да говорят на него, даже и скришом. Ала след разпада на Съветския съюз това внезапно стана единственият език, на който говореха у дома. През годините, в които се криеха, бяха зажаднели да общуват на родния си език. Трябваше да науча руски, за да ги разбирам.

— В досието ти пише, че са избягали в САЩ през хиляда деветстотин седемдесет и шеста.

— Точно така. Били са в състава на съветския отбор по гимнастика, изпратен на летните олимпийски игри в Монреал. Успели да се измъкнат, да се доберат до американското консулство и да помолят за политическо убежище.

— Интересно, защо са избрали Щатите вместо Канада.

— Мисля, че са се опасявали, че канадската зима ще е студена колкото ленинградската.

— Очаквах да ми кажеш, че са се възхищавали на американския начин на живот.

— И това е вярно, сър, особено във Флорида, където са отишли да живеят и никога повече не им беше студено.

— Флорида? Една Коледа бях изпратен на мисия там. При наличието на толкова слънце и пясък въобще не ми се работеше. Значи никога не им е било студено? Предполагам, искаш да кажеш, освен по време на Студената война.

— О, да, сър. Съветският съюз никога не се отказа да търси дезертьори, особено онези, които се бяха превърнали в журналистическа сензация по света. Независимо от новата самоличност, дадена им от Държавния департамент, родителите ми непрекъснато се страхуваха, че ще бъдат открити.

— Истинските им имена са били Ирина и Владимир Козлови, нали?

— Точно така.

— И са се прекръстили на Каган.

— Тъй вярно, сър. Гимнастиката беше тяхната страст, но скоро си дадоха сметка, че не могат повече да се състезават. Рискът да ги разкрият беше твърде голям. Дори не смееха да отидат да тренират в спортна зала. Знаеха, че няма да устоят да покажат най-доброто от себе си и ако хората видеха какво умеят, слухът щеше да се разнесе и може би да стигне до ушите на неподходящи хора. Родителите ми бяха прекалено уплашени да поемат подобен риск. Потискането на тяхната дарба обаче сломи духа им. Това беше цената на свободата им.

— Можели ли са да спечелят златни медали?

— Определено. Обаче са избягали заради мен. Интимните връзки между гимнастиците и гимнастичките са били абсолютно забранени, но те някак са намирали време да останат насаме. Може би ако възможностите не са били толкова редки, те е нямало да… Е, както и да е, когато майка ми разбрала, че е бременна, знаела е, че ръководството ще настоява да направи аборт, за да продължи да се състезава. Тя обаче била твърдо решена да задържи бебето.

— Били са още тийнейджъри — бързо са пораснали.

— Толкова ги беше страх, че агенти от КГБ ще ни докопат посред нощ, че ме възпитаха да се съмнявам във всички, да проучвам всичко, като отида някъде, и да се оглеждам за някого, който изглежда подозрителен. Докато растях, смятах, че това е нормалният начин на живот — винаги да пазиш тайна.

— Значи за теб е било напълно естествено да станеш шпионин.

* * *

— Коул повръща — каза мъжът по телефона, като се стараеше да звучи непринудено. — Някакво стомашно неразположение. Опасявам се, че няма да можем да дойдем на празненството… Да, аз също съжалявам. Ужасен начин да прекараш Бъдни вечер… Ще му кажа, благодаря.

Той натисна бутона, после взе чука от плота и разби телефонния апарат на парчета. Точно както бе направил с телефона в кабинета си и с този в спалнята.

В кухнята се разхвърчаха парчета пластмаса.

— Ето — каза мъжът неуверено. Той пусна чука, отвори дамската чанта, която лежеше на плота, извади от нея мобилен телефон и го мушна в джоба на палтото си.

— Това ще оправи всичко. — Пресече кухнята и отвори страничната врата с такъв замах, че вътре се посипа сняг. Докато снежинките се сипеха върху жената, просната на пода, той изхвръкна навън и затръшна вратата след себе си.

Притиснато до кухненския шкаф, момчето бе толкова потресено, че за момент остана безмълвно. Най-накрая успя да извика:

— Мамо? — Сълзите пареха в очите му. — Добре ли си? — Пристъпи към нея. Въпреки че токът на дясната му обувка беше по-висок от този на лявата, не можеше да компенсира напълно по-късия му десен крак и то леко накуцваше.

Коленичи до жената и докосна ръката й, усети мокротата на снега, който се бе стопил.

— Ще… — Майка му си пое дълбоко въздух и на мери сили да се изправи до седнало положение. — Ще… се оправя. — Пипна с дясната си ръка бузата си и потръпна от болка. — Ще ми донесеш ли… няколко кубчета лед, скъпи? Сложи ги в кърпата за подсушаване на чиниите.

Движейки се бързо, независимо от куцукането си, момчето грабна кърпата от плота и отиде до двукрилия хладилник. Отвори фризера и бръкна вътре. Пръстите му се смръзнаха от ледените кубчета.

Докато майка му с охкане се мъчеше да се изправи, то уви кубчетата в кърпата и забърза към нея.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Винаги ми помагаш. Не знам какво щях да правя без теб. — Жената притисна кърпата с леда до бузата си. Кръвта от устните й изцапа плата.

Отвън се чуваше музика. Приятен мъжки глас пееше „Дядо Коледа пристига“. Цепениците пропукваха в камината във всекидневната. Лампичките блестяха на елхата. Под нея лежаха подаръците, обвити в разноцветна хартия.

— Да се обадя ли в болницата? — попита момчето.

— Телефоните са счупени.

— Мога да изляза на улицата и да намеря уличен телефон или да помоля някой съсед.

— Недей. Искам да стоиш близо до мен.

— Но бузата ти…

— Ледът ще ми помогне.

Момчето погледна намръщено към почти празната бутилка уиски на плота.

— Той обеща.

— Да — каза жената, — обеща. — Тя отново пое дълбоко въздух. — Е… — добави, като се изправи, събирайки сили, — няма да му позволим да съсипе нашата Бъдни вечер. Аз ще… — Жената се помъчи да измисли нещо. — Знаеш ли какво? Ще направя по чаша горещо какао.

— Мамо, трябва да седнеш.

— Добре съм. Единственото, от което се нуждая, са няколко аспирина.

— Нека аз да направя какаото.

Все така притиснала леда до бузата си, тя се вгледа в него.

— Да, наистина не знам какво щях да правя без теб. — Като се усмихна, бузата отново я заболя и жената пак потръпна. После сведе очи. — Роклята ми… — По зеления плат се виждаха петна от кръв. — Не мога да прекарам Бъдни вечер в този вид. По-добре да облека нещо друго.

Момчето се загледа след нея, докато тя колебливо мина през всекидневната, после през коридора и влезе в банята отляво.

Започна нова мелодия. Снежният човек Мразко.

Коул влезе с накуцване във всекидневната и впери поглед в елхата. После се извърна надясно към големия панорамен прозорец и се загледа в сипещия се сняг.

Очите му бяха пълни със сълзи и виждаше размазано през очилата. Въпреки това, веднага забеляза стъпките, които баща му бе оставил в снега, докато бе прекосявал предния двор, за да излезе през портата. Уличката от другата страна на оградата беше пуста. В стъклото на прозореца безрадостно се отразяваха светлините на елхата във всекидневната.

Той обеща — помисли си момчето. — Той обеща!

* * *

Андрей се придвижи по-напред в тълпата, сега ги деляха само десет души. Снегът продължаваше да вали, замъглявайки светлината на свещите, които горяха в хартиените си торби по протежение на улицата, сгъстяваше мрака и му осигуряваше прикритие.

Почти идеално — помисли си той.

От една художествена галерия долетя музика, коледният хор пееше: О, малко градче Витлеем.

В скритата под скиорската му шапка слушалка се разнесе отново познатият глас с руски акцент. Паханът беше ядосан и говореше достатъчно силно, за да му проглуши ушите.

— Трябва да приемем, че Пьотър е двоен агент.

Пьотър — помисли си с горчивина Андрей. Разбира се, предвид всичко, което се беше случило, това едва ли беше истинското име на мишената.

В гнева си паханът беше спрял да използва кодови названия.

— Кучият му син сигурно е полицай или работи за американското разузнаване. Но ние го накарахме да направи толкова неща за нас, не разбирам защо е чакал този момент, за да направи хода си. Защо точно тази задача?

Може би не е само тази — помисли си Андрей. Той си спомни за провалените мисии и внезапно се зачуди дали вината не е била на Пьотър.

Паханът продължи да беснее:

— Поне откри мобилния му телефон. Щом досега не са му се притекли на помощ, сигурно няма как да я повика.

Така е, сега си съвсем сам, приятелю — рече си Андрей. — Още десет крачки и си мой.

— Вината е твоя — изръмжа паханът. — Изкупи я!

Андрей се върна в спомените си към времето, когато преди десет месеца Пьотър беше пристигнал в Брайтън Бийч. Новодошлият говореше само руски и се издържаше сам, един бог знае как. Андрей, който винаги се отнасяше с недоверие към външни лица, една нощ го проследи и го видя да обира магазин за алкохол с пистолет в ръка, пребивайки оказал съпротива клиент.

На следващата нощ той ограби двама пияници пред бар в Куинс. А на по-следващата — извърши обир в денонощен минимаркет в Бруклин и удари с пистолета си един от служителите толкова силно, че цялата витрина бе опръскана с кръв.

Андрей докладва видяното на своя пахан и получи заповед да предупреди новодошлия, че не може да прави нищо без разрешение и че паханът иска процент.

Вбесен, Пьотър поиска да се срещне с всемогъщия мъж, който нареждаше на всички какво да правят.

— Работя извън квартала. Това не е негова работа.

— Но ще стане, ако полицията те проследи дотук.

— Аз не допускам грешки.

— Радвам се да се запозная с човек, който е перфектен.

— Слушай. Цял живот съм разчитал само на себе си. Не приемам заповеди от никого.

— В такъв случай ще трябва да те убия по нареждане на пахана — каза сухо Андрей.

— Само опитай.

— Много смешно.

— Говоря сериозно. Пробвай. Няма да позволя на този задник да ми нарежда какво да правя.

— И аз казах така в началото, когато дойдох в Брайтън Бийч. Но също като теб нямах документи за самоличност. За да остана в Съединените щати, трябваше да разчитам на помощта на пахана, а за целта трябваше да правя всичко, което той ми каже.

— Има други руски общности, в които мога да се скрия.

— А в тях има други пахани, които налагат същите закони. Ти си достатъчно смел да ми се опълчиш. Рядко се срещат такива като теб. Затова ти давам един ценен съвет — по-добре направи каквото иска от теб, не ме карай да те убивам. Спести ми неприятностите. Приеми задачите, които ще ти възложи. Ще спечелиш много повече от обирите на магазини за алкохол.

— Дори и като му дам неговия дял?

— Щом вземе веднъж дяла си и покаже кой е босът, той става великодушен, за да спечели лоялността ти. Иначе защо ще работя за него? И аз не го харесвам, също като теб.

Паханът беше дал няколко малки пробни поръчения на Пьотър и бе останал толкова впечатлен от свирепостта му, че беше започнал да му възлага важни задачи като партньор на Андрей. През изминалите шест месеца двамата бяха прекарали дълги часове в различни превозни средства и улици, бяха делили едни и същи мотелски стаи и бяха закусвали повече пъти заедно, отколкото Андрей някога беше закусвал с жена си. В Пьотър имаше нещо, което беше направило силно впечатление на Андрей, може би защото решителността и упоритостта на по-младия мъж му напомняха за самия него, когато беше млад.

В Колумбия, ако не беше ти, Пьотър, онзи наркобос щеше да ме убие.

Какво, по дяволите, се случи тази вечер? Никой не се обръща против нас. Виктор е мъртъв заради теб. Изпълнението на задачата е поставено на карта пак заради теб.

По дяволите, аз те поканих у дома си. Запознах те със семейството си. Доверих ти се, въпреки че не се доверявам на никого.

Бъди внимателен — напомни си Андрей. — Не приемай нещата лично. Така се допускат грешки. Аз ще го накажа. Ще му дам да разбере. Но точно сега той е просто една мишена. Не трябва да забравям това или той няма да е единственият наказан. Пьотър е без значение. Онова, което е под шубата му — то е от значение.

* * *

Един тийнейджър мушна хартиена торба в клуп, завързан към голям балон. В торбата гореше свещ и балонът полетя нагоре въпреки сипещия се от небето сняг.

Коледните певци пееха: О, чудодейна звезда…

Внезапно едър мъж с шапка на Дядо Коледа се блъсна в лявата ръка на Каган. Болката, която го прониза, беше толкова силна, че той едва се сдържа да не изстене. В първия момент се уплаши, че го нападат, но тромавият мъж се изгуби с тежка стъпка в тълпата. Въпреки това, Пол знаеше, че съвсем скоро ще се сблъска с преследвачите си. Усещаше, че се приближават и затягат примката.

Като се стараеше да не издава страха си, с напрегнати докрай сетива той огледа хората пред себе си и празнично осветените художествени галерии. Снегът се сипеше по голата му глава, той потрепери от студ. Прииска му се да нахлупи качулката на шубата, но не посмя да ограничи полезрението си.

Не мога да рискувам да пропусна възможен изход. Трябва да намеря къде да се скрия.

От лявата си страна видя тясна улица, която водеше до скупчени една до друга галерии, около чиито коледни лампички трептяха ореоли от снежинки. Каган продължи напред. Вдясно забеляза улица, тясна като Кениън Роуд и почти толкова претъпкана с хора, от двете страни на която горяха открити огньове. Усещайки как студът прониква през частично смъкнатия цип на връхната му дреха, той едва не зави по нея.

Нещото, което криеше под шубата си, се размърда.

Не — реши Каган. — Това не е улицата, която търся. Там няма да сме в безопасност. Трябва да намерим друг път.

Ние.

Тежестта на думата го стъписа.

Води ни към съвършената светлина…

Като потръпваше от болката в ръката си, той притисна бебето към гърдите си и го понесе през завесата от сняг.

* * *

— Пол, в досието ти пише, че родителите ти са станали учители по бойни изкуства.

— Намериха заместител на гимнастиката. Накрая получиха черни колани по карате. Като се има предвид страхът им от Съветския съюз, това беше доста полезно умение. Разбира се, никога не вземаха участие в състезания. В този спорт също имаше твърде голяма опасност от публичност.

— Междувременно от Държавния департамент са им купили малка къща на мястото, на което са искали да живеят — в Маями.

— Да, сър. Те се преместиха там, след като изкараха интензивен курс по английски език. Минаха години, но така и не можаха да се освободят напълно от руския си акцент. Затова разговаряха рядко с външни лица. А когато ги питаха откъде са, прибягваха до измислената история, която им бяха съчинили от Държавния департамент, и казваха, че са деца на руски имигранти. Кой знае колко чуждо им е изглеждало всичко, колко объркани и ужасени са били, и всичко това, защото майка ми не е искала руснаците да я принудят да направи аборт. Помислете си — били са само на осемнайсет. Очевидно бе, че не биха могли да си позволят къщата, в която живеехме, затова се преструваха, че са я взели под наем. А когато ги питаха защо са се оженили толкова млади, изкривяваха леко истината и казваха, че майка ми е забременяла и са ги принудили да се оженят. Естествено бяха се оженили по собствено желание, но като представяха по този начин нещата, хората се чувстваха неловко и спираха да им задават лични въпроси. Родителите ми не са разбирали от нищо друго, освен от гимнастика, затова от Държавния департамент са се постарали да осигурят на баща ми работа в озеленителна компания. Когато съм бил бебе, майка ми е стояла вкъщи през деня и ме е гледала. А нощем ме е гледал баща ми, докато тя е чистела офиси.

— Американската мечта. Пол, в досието ти пише, че са те водили със себе си на уроците по бойни изкуства. Взел си черен колан, когато си станал на петнайсет.

— Вярно е. И аз като родителите ми не се състезавах. Не исках да привличам внимание.

— Добър инстинкт за шпионин. Как те вербуваха?

— От Държавния департамент поддържаха контакт с родителите ми, за да са сигурни, че няма да имат проблеми. Очевидно хората от разузнавателния им отдел са видели потенциал в мен, защото се придържах към измислената история и играех добре ролята, която ми бяха дали.

— Защо родителите ти не са ти разказали същите лъжи, които са разказвали на всички останали? Така никога нямаше да научиш за истинския им произход. И нямаше да си принуден да играеш роли.

— Казаха ми, че се нуждаят от още един чифт очи и уши, които да бдят за евентуална заплаха. Но мисля, че причината беше друга. Мисля, че имаха нужда от някого, с когото да могат да споделят тайните си. Живееха доста самотно. През последната ми година в гимназията един офицер от разузнаването дойде вкъщи и предложи да плати всичките ми разходи, ако се съглася да продължа образованието си в Промишлена академия „Роки Маунтин“ до Форт Колинс, Колорадо. Това беше изключително предложение. Родителите ми не можеха да си позволят да ме изпратят в колеж. Беше ми обещана работа, след като се дипломирам.

— Офицерът даде ли да се разбере, че това е училище по шпионаж: и че ти предлага да станеш агент?

— Беше повече от красноречив. Той смяташе, че бих могъл да помогна за прекратяването на репресии срещу хора като родителите ми, които живееха в страх дори и след като бяха дошли в Съединените щати.

— Отлична пропаганда. Впечатлен съм.

— Той беше първокласен вербовчик. Знаеше колко задължен се чувствам на родителите си. В крайна сметка те бяха рискували всичко заради мен. Израснах в дом, изпълнен със страх. Бях закърмен с омраза към руснаците и всички други, които карат хората да се чувстват толкова изплашени, колкото се чувствах аз. Офицерът избра най-добрата тактика. Попита ме дали искам да си им го върна. Попита ме дали искам да направя света едно по-добро място.

— И ти отиде в Промишлена академия „Роки Маунтин“. Бях студент там преди двадесет години. Връхлетяха ме цял куп спомени.

— Той ми обеща, че няма да скучая.

* * *

Момчето стоеше до прозореца на всекидневната и наблюдаваше падащите снежинки. Зад гърба му се понесе мелодията на „Звънете, камбанки“, но вместо да го развесели, както обикновено, песента само засили чувството за празнота, което изпитваше. Когато свали очилата си и избърса очите си, чу стъпки — майка му беше излязла от спалнята и вървеше по коридора към всекидневната. Момчето се обърна и видя, че тя продължаваше да притиска с дясната си ръка кърпата с лед към бузата си.

Сега беше облечена в червена рокля. Платът беше лъскав и гладък на вид. Роклята беше с дълга разкроена пола. Червеното подчертаваше русата й коса и извика в съзнанието му образа на ангела от украсата на коледната елха.

— Много е хубава — рече момчето.

— А ти си мил, както винаги. Накуцвайки, Коул я последва в кухнята. Стоплиха оризово мляко за какаото, защото момчето имаше непоносимост към кравето мляко. Имаше точно колкото да се напълнят две чаши. Майка му пусна няколко бонбона от бяла ружа в димящата течност.

— Виждаш ли, все още можем да си направим парти.

— Няма да му позволя да те нарани отново — закле се Коул.

— Не се притеснявай, няма да ме нарани. — Тя стисна ръката му. — Няма да му дам друга възможност. Тази вечер ще си съберем багажа и ще се махнем. — Изгледа го изпитателно. — Ще се справиш ли, ще можеш ли да напуснеш баща си?

— Не искам да го виждам повече.

— Това не е най-добрата ни Коледа, а?

— На кой му пука за Коледа?

— Извинявай. — Тя сведе очи към масата и остана мълчалива за няколко секунди. — Ключовете за колата са у него. Ще трябва да вървим пеша.

— Ще се справя.

— Можем да тръгнем още сега, но Кениън Роуд е блокирана и на улицата сигурно има толкова много хора, че няма да успеем да си хванем такси. — Тя погледна към счупения телефон на плота. — А и няма как да си извикаме оттук. Ще отворят Кениън Роуд след десет часа. Тогава ще тръгнем. Ще намерим някъде телефонен автомат. Но ако дотогава снегът не спре, ще има още много хора, които ще искат да си хванат такси. Може да ни се наложи да чакаме дълго време. И понеже е Бъдни вечер, хотелите ще бъдат пълни. Не знам къде бихме могли да пренощуваме. Тя се помъчи да не гледа към по-късия му крак. — Коул, сигурен ли си, че ще се справиш с една дълга разходка?

— Няма да ни бавя. Обещавам.

— Знам, че няма. Ти си най-силният син, за когото една майка би могла да мечтае.

* * *

Сега вече всичко ми е ясно — помисли си Андрей, като си пробиваше път през тълпата. От мишената го деляха осем души.

Маскираните контейнери с гранатомети от ерата на Съветския съюз, които митничарите бяха открили, че се внасят тайно през доковете на Нюарк. Гостите от Близкия изток, които бяха заловени от бреговата охрана, преди да успеят да ги оставят на брега на Лонг Айлънд една безлунна нощ.

Повечето операции бяха минали по план. Провалите не следваха някакъв определен модел. А Пьотър бе изпълнявал всяка задача с такъв плам, вършейки каквото му се нареди — независимо колко брутално бе то, — че никой не го бе заподозрял.

Аз поне, със сигурност — помисли си Андрей.

Въпреки че ботушите му с дебели подметки с грайфери бяха непромокаеми, почувства как в тях се просмуква студ. Но това неприятно усещане беше нищо в сравнение с болезненото измръзване от долнокачествените шушони, които бе носил по време на зимните маршове в руската армия.

Нашето подразделение беше Спецназ — помисли си с гордост и горчивина. — Елитно. Заслужавахме по-добро отношение.

Снеговалежът се усили.

Коледните певци пееха: В яслите…

Съсредоточи се — каза си Андрей. — Мисли обективно. Това не е Пьотър. Това не е човекът, който предаде приятелството ни и който нямам търпение да накажа. Това е просто една мишена, която трябва да бъде елиминирана.

Приближавайки се още повече до другия мъж, той се приготви да извади изпод скиорското си яке пистолета 22-ри калибър със заглушител и да го задържи ниско до бедрото си, където беше малко вероятно някой от тълпата да го забележи. Когато се озовеше достатъчно близо, щеше да вдигне ръка и да опре цевта до мекото място зад дясното ухо на Пьотър. Изстрелът на малокалибрения пистолет щеше да е толкова тих, не по-шумен от пращенето на огньовете край пътя, че дори най-близкостоящите хора нямаше да му обърнат внимание. Куршумът с мека глава щеше да избухне в черепа на Пьотър, раздробявайки се на парчета.

Когато мъжът паднеше на земята, Андрей щеше да се наведе над него, уж да му помогне, а всъщност щеше да грабне пеленачето изпод шубата му. Двамата му съучастници щяха да попречат на всеки, който опиташе да се намеси. Докато се отдалечаваше забързано, щеше да се обади да му пратят буса и щеше да използва някоя от страничните улици, за да се добере до място, където движението на автомобили е разрешено. Следвайки инструкциите му, бусът щеше да си пробие път през снега и щеше го вземе заедно с багажа му.

Готов за действие, Андрей последва мишената, като прекоси едно кръстовище. Следващата пресечка се намираше далече напред. Сега вече улицата приличаше на истинска фуния.

Въпреки че се взираше в една точка, дори той забеляза, че от лявата му страна се разкри най-зрелищната гледка на Кениън Роуд. Десетки високи дървета, окичени с лампи и фенери, които искряха през снежната пелена. Мина край отворена порта, през която се виждаха вечнозелени храсти с гирлянди от крушки, които оформяха контурите на гигантски захарни пръчки, свещи и оловни войници.

— Прилича на празнична картичка — възкликна възхитено една жена в тълпата.

— На Глена Гудакър е — обясни й друга жена. — Тя е проектирала вашингтонския мемориален паметник на жените, загинали във Виетнам, и монетата от един долар, на която е изобразена индианката, която е помогнала на Луис и Кларк^[2].

— Дъщеря й беше модел на „Виктория Сикрет“, нали? — обади се пак първата жена. — Омъжи се за Хари Коник-младши.

Само пет души деляха Андрей от целта му.

Сега — помисли си той, — докато хората са разсеяни.

Неочаквано мина брадат мъж с две немски овчарки и едно момче се опита да погали едната. Кучето понечи да го ухапе. Майката на момчето изпищя. Баща му се развика.

Хората се спряха да видят какво става. Други се втурнаха към Андрей, привлечени от суматохата. Изведнъж тълпата образува стена.

Ругаейки, Андрей си проби път и се озова пред пушека от един огън на открито. Отвъд него се движеха призрачни фигури.

Пьотър! Къде си, по дяволите?

* * *

Каган не очакваше нещата да се развият по този начин.

Бебето, което държеше под шубата си, го ритна. Той почувства мощен прилив на адреналин. В същия миг чу някаква глъчка зад гърба си — ръмжене на куче, писъци на жена и мъжки викове.

Бебето го ритна отново. По-силно. Усещайки, че смъртта е по петите му, той се подчини на обзелия го импулс и се устреми напред.

— Приятел, внимавай къде стъпваш! — извика някакъв мъж.

Каган пресече плътната димна завеса край един огън, като блъскаше хората настрани. Втурна се надясно към една пролука в тълпата и се опита да се скрие, като се затича по алеята между две галерии.

От една странична врата пред него изскочи смееща се жена с питие в ръка. Щом видя устремения към нея мъж, който всеки момент щеше да я блъсне, очите й се разшириха. Жената ахна, разля коктейла си и се шмугна обратно в галерията.

Каган нахълта в един двор, като изплаши мъж и жена, които се държаха за ръце и се възхищаваха на празнична скулптура, изобразяваща северния елен на Дядо Коледа. Скулптурата беше очертана от примигващи лампички. Стресната от внезапната му поява, жената отскочи назад и едва не падна върху шейната на стареца.

— Хей! — извика мъжът. — Отваряй си очите!

Каган забеляза уличка, която започваше от гърба на галерията. Докато тичаше по нея, снегът се усили и стана по-студено. Сега, когато вече не се намираше на Кениън Роуд, осъзна колко шумно е било там заради безкрайната глъчка, песните, смеха и пращенето на огньовете. Тишината на това не толкова оживено място го обгърна. Светлините на галериите и украсите проблясваха едва забележимо зад него.

Продължаваше да държи бебето на сигурно под шубата си. Върху един гараж от дясната му страна имаше мъждива лампа, но светлината й беше достатъчна, за да види, че снегът е утъпкан от други хора, отивали в същата посока. Добре — помисли си. — Един чифт следи би привлякъл внимание, особено ако крачките са по-широки, като от някого, който е тичал.

Зърна една барака и се изкуши да се скрие зад нея с надеждата да направи засада на преследвачите си. Но рискът да не ги види навреме беше прекалено голям. Да улучиш мишена по време на престрелка беше достатъчно трудно и през деня, камо ли нощем при снеговалеж. Освен това, колко точна би могла да е стрелбата му при сегашните обстоятелства? Придържайки бебето с ранената си ръка, щеше да е принуден да стреля само с другата. Можеше да се разтрепери от студ и да пропусне целта. А и преследвачите му бяха няколко, беше сигурен в това. Можеше ли да се надява, че ще успее да ги изненада всичките?

Да, имам много основания да продължа нататък реши той.

От лявата му страна изникна уличка, която се виеше между ниски постройки. Бебето отново го срита. Каган зави, но почти веднага се озова пред дървена стена.

Обзет от паника, той прокара ръка по стената и откри пролука, достатъчно широка, за да се провре през нея. Докато пълзеше, усети под коленете си твърдия ръб на затрупана под снега дъска. Щом се озова благополучно от другата страна на стената, вдигна дъската и запуши отвора.

Видя, че се намира в слабо осветен вътрешен двор и огледа ниските кирпичени стени, които го заобикаляха. В някои от околните къщи блещукаха приглушени от снега светлини. Видя неясните очертания на храсти, накичени с коледни лампички. От сипещия се сняг нощта изглеждаше синя и въздухът отразяваше светлината, като правеше възможно да се видят следите от стъпки, които водеха до някои от къщите.

Каган продължи да върви. Стигна до тясна уличка, където се изправи отново пред дилемата накъде да поеме. Сякаш беше попаднал в лабиринт.

Изглежда бебето беше усетило вълнението му. Когато погледна надясно, усети ритане и тръгна в тази посока.

От двете страни на уличката проблясваха празнични украси зад огради от отвесни дървени колове, свързани с хоризонтални пръти. Каган беше научил от вестника на Санта Фе, че местните жители ги наричат койотови огради. Навремето ги бяха използвали да държат койотите настрани, а тези животни и до ден-днешен се срещаха често в покрайнините на града.

Каган се замисли за един друг вид хищници. Преследвачи.

Щеше да му е нужно нещо повече от ограда, за да задържи тези убийци далеч от себе си.

* * *

— Пол, какво знаеш за Брайтън Бийч?

— Намира се в Бруклин, до Кони Айлънд, сър. Това е седалището на руската мафия в САЩ.

Точно така. През 1917 г. много руснаци имигрирали там, за да избягат от комунистите. През деветдесетте години, след разпадането на Съветския съюз, броят им нарасна още повече и започнаха да го наричат Малката Одеса. Сред тези руснаци има гангстери, които преди това са били в редиците на КГБ или Съветската армия, където са придобили особено опасни умения.

Възможно е италианските мафиоти да ни се струват толкова романтични, че да си ги представяме като Марлон Брандо и Ал Пачино в „Кръстникът“, но руските гангстери са съвсем различни. Социопати е твърде слабо казано за тях. Те нямат никакви скрупули, никакъв морал, никакъв кодекс на честта. Готови са на всичко за пари. Прекрачват всички граници, а бруталността им е нечовешка.

Един италиански мафиот може да бъде обзет от патриотични чувства и да откаже, ако, да речем, терористи от Близкия изток му предложат пари, за да вкара в Съединените щати пратка гранатомети или мръсна бомба^[3].

Но руските гангстери ще вземат парите, ще свършат работата и просто ще си тръгнат, когато експлозиите започнат.

* * *

— Коул, наблюдавай през прозореца — каза майката на момчето. — Искам да ме предупредиш, ако видиш баща ти да се връща. Коул се подчини и се загледа в полумрака. Светлината на коледните лампички от външната страна на входната врата се отразяваше в снега и се виждаше, че улицата е пуста. Той чу как майка му вади куфари изпод леглото в спалнята. Разнесе се шум от отваряне на чекмеджета и местене на дрехи.

Момчето намести очилата си, като се опитваше да фокусира погледа си. Гадеше му се от напрежение. Дори и да видеше, че баща му се връща вкъщи, с какво щеше да им помогне това? Можеше да извика, за да предупреди майка си. И какво? Вратите бяха заключени, но баща му имаше ключ. Рано или късно щеше да влезе, не можеха да го спрат. И как щеше да реагира при вида на пълните с дрехи куфари?

Няма да му позволя да я удари отново! — помисли си Коул. Прекоси с накуцване всекидневната и зави надясно, за да тръгне по коридора. В края на коридора се спря и надникна вляво, в спалнята, където майка му се бе навела над леглото. Беше прекалено заета да опакова багажа, за да го забележи. Той се обърна надясно и влезе в стаята си, бръкна зад вратата и взе бейзболната бухалка, която баща му му беше подарил за рождения ден през септември. Голям подарък, няма що. Баща му рядко намираше време да играе с него.

Момчето се върна безшумно във всекидневната, отвори стенния гардероб до входната врата и извади шубата си. Ципът й изтрака в страничната стена на гардероба.

— Коул?

Момчето замръзна намясто с дрехата в ръка.

— Какво, мамо?

— Куфарите са готови. Малко по-уморена съм, отколкото си мислех. Няма да можем да тръгнем до един час, докато не разрешат движението на коли по Кениън Роуд. Мисля малко да полегна.

— Добре ли си?

— Просто ми трябва кратка почивка. Кажи ми, когато стане десет часът. Или ако го видиш да се връща.

Коул стисна още по-здраво бейзболната бухалка.

— Не се тревожи, мамо. Тук съм.

* * *

Обзет от ярост, Андрей се втурна през пушека на угасналия от снеговалежа огън. Хората зяпаха суматохата зад гърба му. Втората немска овчарка също беше започнала да ръмжи, момчето плачеше, родителите му и собственикът на кучетата се караха шумно.

Андрей се вряза в стената от зяпачи. Този път не си направи труда да извади мобилния си телефон. Хората можеха да си помислят, че си говори сам, но вече не му пукаше, че ще привлече внимание.

— Мишената изчезна! — извика той в микрофона, скрит под ципа на скиорското му яке.

— Изчезна? — изрева познатият глас в ухото му.

— Тълпата го скри от очите ми! Офейкал е! — Андрей се взираше напрегнато напред, но не забеляза нищо необичайно, никой не блъскаше хората настрани и не тичаше.

Къде си, Пьотър? — помисли си трескаво той.

— Пакетът! — изкрещя паханът. — Всичко зависи от това, дали ще успеем да си го върнем! Вината е твоя! Ти гарантира за него! Увери ме, че мога да му вярвам! Шибаняк такъв, върни ми това, което той открадна!

Андрей настръхна. Никой не можеше да го обижда. Най-ранните му години по улиците на Грозни го бяха научили, че неуважението никога не трябва да се толерира. Ако някой друг, освен пахана, си беше позволил да го нарече…

Като дишаше учестено, той огледа сградите от лявата страна на Кениън Роуд. Те образуваха стена. Но от дясната му страна имаше няколко пешеходни улички между галериите. Това беше единственият път за бягство.

Двамата му помощници дотичаха до него.

— Там! — извика им той, в бързината не можеше да си спомни кодовите им имена. — Михаил, провери първата уличка! Яков, ти виж втората! Аз ще се заема с третата!

Те хукнаха напред, без да обръщат внимание на разтревожените погледи на хората.

Андрей се втурна през сипещия се сняг по третата уличка. На витрината на една галерия примигваха коледни лампички. Той притича покрай отворената й врата и чу как една жена се оплакваше:

— … едва не ме събори! Какво им става на хората? През тази нощ не трябва да бързаме за никъде. Бъдни вечер е, за бога.

Андрей нахълта в някакъв заден двор, където мъж и жена стояха пред примигваща скулптура, изобразяваща елена и шейната на Дядо Коледа. Те изглеждаха ядосани, че е смутил покоя им, сякаш не се случваше за пръв път тази нощ.

— Аз съм от полицията! Оттук да е минавал бягащ мъж?

— Натам! — Жената посочи една тясна улица. — Много ни изплаши.

Той се втурна към уличката. Зад гърба му се разнесоха приглушените стъпки на тичащи хора — Михаил и Яков се присъединяваха към него.

— От другите пресечки няма излаз — уведоми го Михаил.

Огледаха преценяващо улицата. По нея нямаше много движение, защото повечето хора предпочитаха атракциите на Кениън Роуд.

Осланяйки се на уменията, придобити от военното обучение, те се разпръснаха. Андрей застана по средата, като замени 22-калибровата берета с мощния 10-милиметров глок. Тръгна бавно и предпазливо напред, напрягайки очи да види всичко през сипещия се сняг.

Яков каза тихо:

— Има прекалено много отпечатъци от стъпки. Не можем да сме сигурни кои са неговите.

— Все още не можем — промърмори Андрей, като търсеше кървави следи.

— Може да се опита да ни устрои засада — обади се Михаил.

— В такъв случай ще го пипнем — отговори му Андрей. — Така, както сме се раздалечили, няма да успее да ни застреля и тримата, преди да отговорим на стрелбата му. Но аз не се страхувам от засада. Той няма да рискува да изложи детето на опасност, не и докато все още има сили да се опита да ни избяга.

Андрей си бе спомнил нещо, на което го бе научил един войник — един от многобройните любовници на майка му — веднъж, когато ги беше завел на лов. Войникът се бе надявал, че експедицията ще впечатли майка му. Неговото подразделение беше едно от първите, които изпратиха в Афганистан през 1979, и Андрей така и не го видя повече. Но понеже двамата с майка му живееха близо до съветска военна база, скоро войникът беше заменен от много други и те бяха единствените бащи, които бе имал някога.

Той никога не забрави тази ловна експедиция. Войникът го бе научил на нещо, което се беше оказало важен житейски урок. Едно ранено животно ще бяга, докато слабостта не го накара да си потърси скривалище. И ще се бие едва когато е притиснато в ъгъла.

Каган крачеше тежко през мястото, което все повече му заприличваше на лабиринт. Заради тихия шепот на падащите снежинки му се струваше, че нещо не е наред със слуха му, сякаш бе попаднал в една от онези стъклени топки, които при разтърсване създават илюзията за снеговалеж. Все още не можеше да рискува да си нахлупи качулката и да ограничи периферното си зрение, затова снегът продължаваше да се трупа върху главата му. Той го изтърсваше от време на време. Въпреки това, скалпът му вече започваше да замръзва.

Следите от стъпки на земята пред него намаляваха все повече, като се отклоняваха към топли и уютни домове, разположени зад огради и зидове. Скоро щяха да останат само неговите следи. Пол се молеше снегът да ги затрупа, преди преследвачите му да открият накъде е тръгнал.

Бебето се размърда под шубата му, а той потрепера и си помисли:

Рискувах живота си заради теб. Можех да си тръгна и да изчезна. Бог ми е свидетел, че бях готов. Преживях повече неща, отколкото някой може да си представи. Изобличих терористични заплахи, които никой не е и сънувал.

Но, за да не разваля прикритието си, извърших неща, които никой не би трябвало да прави, дори и насила.

Той си спомни за удара с пистолет, който беше нанесъл на онзи служител в денонощния минимаркет в Бруклин. Беше искал да демонстрира жестокостта си пред Андрей, който — знаеше много добре — го беше проследил и го наблюдаваше от другата страна на улицата.

Служителят беше прекарал две седмици в болница.

Помисли си за онзи собственик на ресторант, чиито предни зъби беше извадил с клещи — паханът бе пожелал да го накажат, защото не му беше върнал навреме един заем. Писъците на мъжа не бяха успели да заглушат тракането, което издаваха зъбите, когато Каган ги пускаше един по един на земята.

Спомни си за краката, които беше чупил, и за домовете, които беше подпалвал, за спирачките на коли, които беше повреждал, и за чешмите, които беше пускал посред нощ, за да наводни сгради, чиито собственици бяха отказали да платят исканата сума. Бяха го карали да доказва непрекъснато лоялността си към пахана, да върши все по-брутални неща, за да влезе в кръга на най-доверените му хора и да потърси връзка между терористите от Близкия изток и руската мафия.

Припомни си как ръководителите на мисията му отказваха твърдо да го отзоват. Винаги имаше някаква по-голяма, по-опасна операция, която искаха да проучи. Изглежда, бяха решили мисията му да продължи вечно, независимо че затъваше все по-дълбоко в ада.

Стига толкова — каза Каган наум на бебето. — Всичко свърши. Сложих край заради теб. Дали развалих прикритието си, защото исках да се махна, или го направих, защото ти го заслужаваш?

Беше толкова изтощен, че когато невръстното дете се размърда, почти повярва, че то иска да го увери, че е постъпил правилно. Ей богу, дано да е така.

Той се взря напред през мрачното було на снега и забеляза, че пред него вече има само един чифт следи от обувки.

И което беше още по-лошо, следите водеха в обратна на неговата посока. Освен това бяха затрупани наполовина със сняг.

Ще ме проследят лесно — помисли си Пол и усети, че потръпва.

Внезапно, замаян от загубата на кръв, залитна. Усещайки ритването на бебето под шубата, той го притисна със здравата си ръка и разпери ранената, за да запази равновесие. Изпъшка от болка, но поне не падна.

Дъхът му излезе под формата на няколко бели облачета. От студения планински въздух устата му бе пресъхнала. Каган тръгна отново напред, като вървеше край отпечатъците от стъпки с надеждата, че така преследвачите му ще си помислят, че някой е излязъл от къщи, за да разгледа украсата на Кениън Роуд и после се е върнал обратно; че двата чифта следи принадлежат на един и същи човек.

Все още замаян, той видя от лявата си страна дворна порта. Едва забележими, следите от стъпки идваха от едноетажната кирпичена къща, разположена в дъното на двора. Носещите й греди стърчаха от плоския покрив също като при пуеблотата на коренните жители на Америка. Покрита веранда се простираше от единия до другия край на къщата. Само че тук не ги наричат веранди — беше му казал един от служителите в хотела. — Наричат ги…

Спри да се разсейваш! — укори се Каган, изпълнен с тревога. Чувството, че е затворен в една от онези стъклени топки, се беше засилило до такава степен, че сега му се струваше, че останалата част от квартала не съществува, че целият свят се състои от тази единствена къща. И колкото повече се взираше в нея, тя толкова повече му заприличваше на изглед от поздравителна картичка. На предната врата беше окачен венец от борови клонки. Над него имаше гирлянда от разноцветни лампички. Отдясно се виждаше прозорец, осветен от огъня на камина и от светлините на коледна елха. До ноздрите му достигна острият аромат на дима от пиньос, който излизаше през комина.

Единствената къща в света? Ще ми се — помисли си той.

Бебето се размърда под шубата му и Пол се зачуди дали то усещаше колко е изтощен, дали осъзнаваше, че скоро ще се срине и че този дом е единственият им шанс. Той пристъпи по-близо до кедровите пръти на койотовата ограда, като се напрягаше да види дали има някакво движение в сенките зад главния прозорец.

Вляво съзря още една светлина, този път зад друг, по-малък прозорец. Зърна очертанията на шкафове и заключи, че това е кухнята, само че все още нямаше и следа от движение. Мястото изглеждаше изоставено.

Може би стъпките са от някого, който живее тук сам — предположи Каган. — Може би той или тя е излязъл на разходка и е оставил кухненската лампа светната, за да изглежда, че в къщата има някого.

Въпреки това, опасенията му го накараха да се намръщи. Нима някой щеше да излезе и да остави камината запалена? Аз не бих постъпил така — реши той. — Не, не мога да приема, че къщата е празна.

Извърна уморените си очи още по-наляво и видя заснежена барака и гараж. Мога да опитам да се скрия там. Може би стъпките ми ще изглеждат като следи на човек, който се е прибрал през страничната врата на къщата. Пол хвърли поглед зад себе си, разтревожен, че преследвачите му ще се появят внезапно — тичащи през пелената от сняг фантоми с вдигнати за стрелба оръжия — и ще го нападнат.

Като продължаваше да крепи със здравата си ръка бебето под шубата си, Каган протегна другата към металното резе на портата. Прехапа устна в напразен опит да отвлече вниманието си от болката. После издърпа резето и отвори портата.

* * *

Пол, ще прекараш един месец в руски затвор в Омск. Това е град в Сибир. В официалното ти досие ще пише, че си бил затворник там в продължение на тринадесет години. Руските затвори са известни с това, че винаги са препълнени. Обитателите им рядко имат възможност да общуват. Така че няма да е подозрително, ако някой започне да разпитва за теб и установи, че нито един от затворниците не помни точно колко дълго си бил там.

Ще направим на гърдите ти руски затворнически татуировки. Бодлива тел с тринайсет шипа, която ще показва колко години уж си прекарал в затвора. Котка и паяк в мрежа, които ще показват, че си крадец. И един свещник — знак, че си опасен, че не се страхуваш да светиш маслото на другите. Преди да те татуираме, ще ти дадем медикамент, забавящ съсирването на кръвта. Обилното кръвотечение ще направи татуировките да изглеждат стари и избледнели.

Разполагаме с информатор, който ще те запознае в детайли с живота в Омск по времето, когато уж са те прибрали от улицата. Според прикритието, ти си сирак, който е роден там; улично дете, което е обикаляло доста и е бягало от властите, докато не са го вкарали в затвора. История, която трудно може да бъде проверена. Един месец в затвора би трябвало да ти е достатъчен, за да можеш да отговаряш на въпроси с подробности, които само някой, лежал там, би могъл да знае.

После ще се погрижим да избягаш и да се измъкнеш от Русия по нелегални пътища. Ще извършиш традиционното за престъпниците пътуване до Брайтън Бийч, където ще минеш през неизбежните ритуали по приемането ти в местната мафия.

Пол, работил си под прикритие и преди. Нещата са същите. С тази разлика, че този път прикритието ти ще продължи по-дълго.

— И че хората, които ще се опитам да излъжа, са по-опасни. Колко по-дълга ще е тази операция?

— Не знаем. Разполагаме със слухове, че през следващите дванайсет месеца ще има някаква голяма сделка между руската мафия и „Ал Кайда“. Може би става въпрос за куфар-бомба, която мафиотите са откраднали от една от онези ядрени бази, които оставихме без надзор след разпадането на Съветския съюз. Има голяма вероятност да предотвратиш терористичен акт, много по-страшен от този на единайсети септември.

* * *

Дясната ръка на Андрей беше вкочанена от студ. През тънката кожена ръкавица едва усещаше дръжката на пистолета. Той извади лявата си ръка от джоба на скиорското яке, прехвърли глока в нея, мушна дясната в якето и размърда пръсти, за да ги стопли. Следван от двамата си помощници, Андрей продължи да върви по следата под приглушената светлина на лампите. Стигна до една стена.

Обърна се надясно — ограда и стена на къща без прозорци. Нищо не сочеше, че някой е тръгнал в тази посока. Завъртя се наляво и съзря тясна улица между две редици ниски постройки. Половин дузина следи от стъпки водеха в тази посока. Андрей забърза по нея и видя, че следите намаляват все повече, докато не остана само един чифт.

Още малко и ще те пипна — помисли си той.

Изведнъж пред него се изпречи друга стена.

Колкото и да беше необяснимо, стъпките не завиваха обратно. Просто свършваха. Андрей се втренчи озадачено в тях. Приближи се още до стената. Тя беше направена от вертикално поставени дъски с височина около три метра.

Пьотър, няма начин да си се покатерил по тях, не и с една ранена ръка, не и държейки бебето под шубата. Тогава къде, по дяволите, си отишъл?

Объркан, Андрей пристъпи още по-близо и прокара ръка по дървената повърхност. Въздъхна с облекчение, когато една от дъските падна, като разкри близо до земята отвор, достатъчно широк, за да пропълзи през него човек.

Умно. Дали ни чакаш от другата страна, за да ни застреляш, щом се появим пред погледа ти?

Гласът на пахана изръмжа в слушалката под шапката му:

— Намери ли пакета! Клиентите ни ще бъдат тук всеки момент! Дори и да им върна парите, ще искат някой да бъде наказан, задето не са получили исканото. И това няма да съм аз! Ще погнат теб! И аз ще им помагам!

Андрей се приведе, за да разгледа по-внимателно отвора и промърмори в микрофона, закачен за ципа на скиорското му яке:

— Близо сме.

— Виждаш ли Пьотър?

— Прекалено рисковано е да говоря. Той ще ме чуе.

— Говнар такъв, вземи пакета!

Обидата му подейства като шамар.

— Не ме наричай така.

— Ще правя каквото си искам, качок^[4] нещастен.

Андрей се помъчи да запази спокойствие и да не се разконцентрира. Взря се в отвора с натежало сърце. Пристъпи наляво-надясно, като се опитваше да огледа терена от другата страна под всички възможни ъгли. Стъпките като че ли продължаваха право напред. Но това не доказваше нищо. Пьотър можеше да е завил и да се е върнал обратно, за да ги нападне, докато пропълзяват през дупката.

Губим време. Приятелю, няма да ти позволя да влошиш нещата още повече!

Той бръкна под якето си и измъкна радиопредавателя от колана на панталона си. Уредът беше изработен от черна пластмаса и имаше размерите на тесте карти. Руснакът го включи на честотата, която екипът беше използвал по-рано, и се ослуша за някакви звуци, които да му подскажат какво прави Пьотър. Чу задъханото дишане на човек, който се движи бързо.

Значи не ни причакваш от другата страна. Инсценирал си клопка само за да ни спреш, докато ти самият напредваш!

Вбесен, Андрей се провря през отвора.

Михаил и Яков го последваха, след което се разпръснаха, а той проучи обстановката, държейки в ръка готово за стрелба оръжие. Намираше се в двор, обграден от ярко осветени кирпичени къщи. Андрей се наведе да огледа следата и забеляза, че сега стъпките бяха разположени по-близо една до друга. Край тях се проточваше тънка кървава диря.

Почти те опипахме, Пьотър.

Той рече в микрофона:

— Не е нужно да става по този начин, приятелю. Върни пакета. Ще ти простим.

Не последва никакъв отговор.

После Пьотър го изненада, като отвърна:

— Кажи го отново, но този път по-убедително.

— А! — възкликна Андрей в микрофона, без да престава да върви по следата. — Значи не си ранен толкова тежко, че да не можеш да говориш. Радвам се да чуя гласа ти.

— Обзалагам се — отвърна Пьотър, дишайки тежко.

— Това, което ти казах, е вярно. Върни откраднатото. Ще се престорим, че това никога не се е случвало. Дори ще ти осигурим медицински грижи.

— Ами Виктор? — попита Пьотър. — Аз го убих. Нима ще забравиш това?

— Той беше новак. Почти не съм имал вземане-даване с него.

— Лоялността ти е трогателна.

— Имаш наглостта да ми говориш за лоялност?

— Изложих те пред пахана. Съжалявам.

— Докажи го. Върни пакета.

Пьотър не отговори. Чуваше се единствено затрудненото му дишане.

— Знаеш, че ще те хванем — каза Андрей.

— Опитайте се.

— Вслушай се в разума си. Губиш сили. Това може да приключи само по един начин. Спести си допълнителната болка. Предай ни детето.

— И всичко ще бъде постарому?

— Ще те пусна да избягаш. Имаш думата ми.

— Разбира се. — По тежкото дишане на Пьотър се разбираше, че продължава да върви.

— По дяволите, кажи ми защо това дете е толкова важно за теб? Ако си шпионин, защо ще разваляш прикритието си заради него!

— Бъдни вечер е. Предполагам, че ме е обзел празничният дух.

— Ще рискуваш живота си от сантименталност?

— А ти твоя, като ме преследваш?

— Начинът ти на мислене винаги ми е допадал, но като те слушам как звучиш, съмнявам се, че ще има кой знае каква борба.

Андрей стигна до тясна улица, на която следите се смесваха с няколко чифта други стъпки — тук имаше следи и наляво, и надясно.

— Някой идва — предупреди го Яков. Сред снежната пелена вдясно се появиха две двойки, руснаците се принудиха да приберат пистолетите в якетата си.

— Не, грешиш. Чеви Чейс направи най-смешния коледен филм — настоя един от приближаващите се мъже пред спътниците си. — Коледна ваканция.

— Това не беше ли онзи филм, в който Чеви донесе вкъщи елха с катеричка в нея?

— Аха, а кучето му изпи водата в кофичката, където бе сложена елхата. Дървото изсъхна толкова много, че избухна в пламъци.

— И катеричката изгоря? — възмути се една от жените. — Мислиш, че това е смешно?

— Не, скочи на гърба на Чеви — отговори вторият мъж. — Даже не беше истинска, а някаква плюшена играчка, която бяха зашили за пуловера му, но децата и жена му се разпищяха и избягаха, щом я видяха върху него. После самият Чеви се разпищя и избяга, без да си дава сметка, че катерицата е на гърба му. И…

Гласовете заглъхнаха, докато двете двойки се отдалечаваха надолу по улицата. Скоро силуетите им се изгубиха в снежната пелена.

Андрей и спътниците му извадиха пистолетите от якетата си.

— Пьотър? — рече той в микрофона. В отговор чу тежко дишане. — Можем да разрешим този проблем — увери го Андрей. — Просто трябва да проявиш разум.

Пьотър продължаваше да мълчи.

— Много добре. Ще се видим скоро, приятелю. Той превключи предавателя на честотата, която използваше в момента екипът. После го мушна под скиорското си яке и го закачи отново на колана си. Михаил посочи към земята.

— Трябва да побързаме. Скоро всички следи ще бъдат затрупани от снега.

Андрей погледна наляво, където улицата правеше завой обратно към Кениън Роуд.

— Може да се е смесил пак с тълпата — обади се Яков.

— Възможно е — съгласи се Андрей. — Но, изглежда, губи все повече кръв. Може да се страхува, че някой ще забележи кръвта и ще предизвика вълнение сред хората, което ще ни покаже къде се намира. Дали ще рискува да привлече вниманието ни, вместо да се скрие някъде?

Докато обсъждаше възможностите, той погледна надясно, в противоположната на Кениън Роуд посока. Натам водеха малко следи.

— Тръгнете наляво. Проверете тълпата — нареди Андрей на Михаил и Яков. — Аз ще поема в тази посока.

* * *

Каган мина през отворената порта и огледа района пред къщата. През усилващия се сняг различи очертанията на пейка и вечнозелен храст вдясно. От лявата му страна пък се извисяваха две голи дървета. Белите им стволове почти не се забелязваха на фона на снега. Той се загледа в централния прозорец, но отново не видя друго движение, освен потрепващата светлина от цепениците в камината.

Изведнъж гледката пред очите му се размаза досущ като танцуващите пламъци.

Заради снега е, замъглява погледа ми — помисли си той.

Краката му бяха премръзнали, както и гърдите му, защото беше смъкнал донякъде ципа на шубата си, за да влиза въздух за бебето.

Побързай — рече си Пол. Той се обърна да затвори портата и да спусне резето, пренебрегвайки болката в раната. Когато насочи отново вниманието си към къщата, очертанията й пак се размазаха пред очите му.

Бебето се раздвижи под шубата. Давайки си сметка, че скоро трябва да се подслони някъде, Каган направи една крачка, после още една. Снегът се усили още повече, а с него и надеждата, че следите му скоро ще бъдат заличени.

Имам доста добри шансове този номер да проработи — каза си той. И все пак не можеше да спре да мисли за емоциите на мъжа, с когото беше разговарял току-що; мъжа, когото беше накарал да вярва, че са приятели; мъжа, който — дори и да се провалеше тази нощ — никога нямаше да спре да го преследва.

Пол се приближи още повече до къщата, но нещо, което видя в снега от лявата страна на входната врата, го накара да се разтревожи, че зрението му наистина се е влошило.

Беше сигурен, че е видял растение. Гъст храст с тъмни листа. Беше го забелязал заради контраста му със снега. Но това бе невъзможно. Как би могъл един храст да израсне в такова време? Още повече, че този, изглежда, имаше цветове — бяха половин дузина, големи и толкова бели, че бяха трудно различими също като стъблата на трепетликите. И все пак беше сигурен, че вижда очертанията им.

Цветя през зимата? Халюцинирам — помисли си Каган. — Това е някаква зрителна измама.

А може би от загубата на кръв ми се привиждат разни неща.

Като се олюляваше, той последва наполовина затрупаните стъпки, които завиваха покрай къщата. Продължавай да вървиш — даде си кураж. — Почти стигнах. Ако успея да се промъкна в бараката или в гаража, ще мога да си почина малко. Да си поема дъх. Да се опитам да спра кървенето.

Премести единия си крак пред другия.

Вътре може да има насмолен брезент или старо одеяло, под което да се мушна. Да се опитам да се стопля. Да се опитам да стопля двама ни — обеща той мълчаливо на бебето. Чувстваше се толкова отговорен за него, колкото не се бе чувствал през живота си за никого другиго. — Мога да те увия в нещо и да те оставя на безопасно място в някой ъгъл. Това ще ми даде шанс да се опитам да ни защитя.

Но каквото и да правиш — примоли му се Пол наум, — само недей да плачеш. Сигурен съм, че си гладно. Ще се опитам да ти потърся нещо за ядене. Не знам как, но ще направя всичко възможно. Моля те, не плачи. Дотук се справи много добре. Направо страхотно. Но има само един начин да бъдеш още по-добро бебе. За бога, моля те, не плачи.

Като трепереше силно, Каган изтръска снега от главата си. Стигна до страничната стена на къщата. Далеч от коледното осветление над предната врата и от лампата на тавана на кухнята, той се спря в сенките, за да даде време на преуморените си очи да се приспособят. Сред шумоленето на падащите от небето снежинки всичко му се струваше по-близко, сякаш светът се свиваше около него.

Внезапно движение разсея илюзията. Една фигура се стрелна към Пол и той нито за миг не се усъмни, че халюцинира отново заради раната — защото фигурата беше на момче, може би дванадесетгодишно, с бейзболна бухалка в ръка. Момчето се канеше да го удари с нея и лицето му, което Пол зърна само за миг, беше изопнато от напрежение.

После фигурата се раздвои пред погледа му. Коленете му се подгънаха.

Свлече се на земята, преди момчето да успее да го удари. Прибели очи и усети, че губи съзнание, но направи всичко възможно да падне на една страна, за да не смаже бебето с тежестта си.

Не плачи — помоли се мълчаливо той. — Каквото и да правиш, само не плачи.

Но този път бебето се разплака. Сблъсъкът на Каган със земята накара пеленачето да нададе вой изпод шубата му. Плачът му се извиси, остър и продължителен, и спря едва когато детето си пое трескаво дъх. После се разнесе отново — плач от безсилие и страх, от болка, глад и отчаяние, събрал в себе си цялата тъга и безнадеждност на света.

* * *

— Пол, излагаш всичко на риск с това обаждане. Трябваше да се свържеш с нас по заобиколен начин. Случаят спешен ли е?

— Трябва да ме отзовете. Казахте ми, че няма да продължи толкова дълго. Тази вечер…

— Почти не те чувам.

— Тази вечер, за да докажа лоялността си, ме накараха да…

— Все още не те чувам. Трябва да прекъснеш разговора. Излагаш мисията на опасност.

— Ако не ме отзовете, ще си тръгна.

— Не, ще ги направиш подозрителни. И никога няма да успеем да внедрим друг човек сред тях. Дай ни време да измислим правдоподобна причина за изчезването ти.

— Скоро. Измислете я по-скоро.

— Ще бъдем максимално бързи. Разбери колкото се може повече. Има слухове за пратка пластичен експлозив, която ще бъде внесена тайно през доковете на Джърси. Това е на територията на Малката Одеса. Не може руснаците да не са замесени, ако има контрабанда на „Семтекс“^[5].

— Само ме върнете вкъщи. За бога, върнете ме вкъщи.