Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Maverick Heart, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сийка Нотева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 74 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- marqg (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Джаки Мерит. Непокорено сърце
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Марияна Василева
ISBN: 954–11–0377–4
История
- — Добавяне
Шеста глава
Срещата със Стийв в събота вечер мина доста приятно. Той никога не я дразнеше или тормозеше. Водеха нормален разговор и той се съгласяваше с повечето неща, които тя казваше. Тори се улови, че го изучава от време на време. Имаше приятно лице, кестенявата му коса беше прилично подстригана, говореше тихо и се движеше внимателно. Беше сигурна, че Стийв ще стане чудесен съпруг на някоя жена.
Но когато я целуна за лека нощ, осъзна, че не тя ще е тази жена. Той не докосваше нищо у нея. За една минута Барт Сканлън я възбуждаше повече, отколкото Стийв за четири часа. Барт беше опасен и тя знаеше, че трябва да стои надалеч. Но влечението й не угасваше, самата мисъл за него караше кръвта й да кипи.
Тори не можа да спи добре тази нощ — в главата й постоянно се въртеше поканата на Барт. Дали беше истинска, или просто беше поредната клопка? Какво щеше да му отговори, ако той действително предлагаше среща, а тя не беше заета?
Сети се за всички момчета и мъже, с които беше излизала. Никога досега не й се беше налагало да се бори с такива чувства. Всъщност тя не знаеше какво точно изпитва към Барт и колкото и да се напрягаше, не успяваше да разреши проблема. Не можеше да изгони Барт Сканлън от ума си.
На сутринта, след няколко часа неспокоен сън, Тори отхвърли завивките, уморена от самия проблем. Наплиска се с вода, облече се и тихо се вмъкна в кухнята да напише два реда на Лорна:
„Взех единия от конете да пояздя. Ако не се върна до девет, отиди на църква без мен.“
Без да се бави повече, Тори грабна един банан и един портокал, сложи си старата шапка и напусна къщата. В ранни зори беше почти студено и тя се почувства по-добре. Излапа банана докато вървеше по пътеката, а след това обели портокала и докато го ядеше, се чудеше кой кон да избере. Не искаше нищо покорно днес — предполагаше, че една дълга и изтощителна езда най-после ще изкара Барт Сканлън от главата й.
Петнайсет минути по-късно Тори яздеше Нерон, голям черен жребец. Знаеше, че довечера ръцете ще я болят, но се надяваше тази болка да измести другата.
Страшно неприятно й ставаше от факта, че въпреки всичките обидни намеци на Барт Сканлън, тя продължаваше да бъде луда по него. Имаше някакъв особен чар в този мъж, който говореше така пряко и вярно. Можеше да има Барт, ако поиска, за десет минути или повече, но щеше да бъде неин. Тя все още не знаеше какъв любовник е той, но фантазията й рисуваше толкова романтични представи, че дори самата тя се съмняваше в тях.
И въпреки това топката в стомаха й си оставаше и никой, освен Барт, не бе в състояние да я махне от там.
Тори обърна Нерон към планината. Поне неделите бяха тихи и отвратителните машини на Барт не се чуваха. Нямаше представа каква е работата на едно сечище и реши, че сега й се открива шанс да види по-добре проекта на Барт. Защо не? От векове не беше прескачала оградата си и влизала в земята на Сканлън.
Вече на негова територия Тори обърна Нерон на запад. Пътят беше една дълга опустошителна ивица, а строителните работи допълнително загрозяваха картината.
Нагоре теренът се промени. Ездата стана по-приятна и конят се впусна в едно от сечищата, преди тя да разбере, че има такова. За момент не повярва на очите си: Барт стоеше върху една от машините, изненадан като нея самата.
— Стори ми се, че чух нещо — засмя се той и започна да слиза.
— Аз… не исках… — Тори не беше на себе си. Беше убедена, че няма да има никой тук по това време.
Барт се приближи и хвана Нерон. Погледна към Тори и каза меко:
— Слизай.
В гласа му се долавяше предизвикателство, което я накара да застане нащрек.
— Не, не исках да безпокоя никого.
Тори наистина не знаеше какво да прави. Нямаше никаква работа тук и той вероятно си мислеше, че е дошла да го търси. Беше гологлав, но без онези тъмни очила, които носеше вчера сутринта. Не бяха и необходими на това хладно и сенчесто място — слънцето едва проникваше между дърветата. Тори откъсна поглед от дълбоките му сини очи и се огледа наоколо.
— Слез и ще те разведа — предложи й Барт. — Била ли си друг път на сечище?
Тори прочисти гърлото си.
— Не, благодаря. Просто яздех и като че ли се отклоних малко.
Барт се изсмя високо.
— Отклонила си се през два реда бодлива мрежа? Стига, Тори. Нарочно си дошла тук.
— Не знаех, че си тук — лицето й почервеня.
— Да съм казал, че си знаела? — Барт беше странно зарадван на посетителката си. Никога не си беше представял, че Тори ще дойде тук, но ето че го бе направила, и той не искаше тя да си тръгва. — Хайде, слез и остани за малко.
— Не се интересувам много от машини — призна Тори като подозираше, че Барт ще я разведе главно, за да й покаже проекта си.
Барт пое поводите в ръцете си и се приближи до седлото.
— Няма дори да ги споменаваме — обеща той и посегна към нея, отпусна поводите и обгърна с ръце кръста й. Тори преглътна — допирът му като че ли я изгаряше дори през джинсите и ризата.
Той се усмихна съблазнително.
— Хайде, красавице. Слизай.
Красавице? Ако слезеше от Нерон, всичко можеше да се случи. Уплашена, Тори издърпа поводите и се опита да отдалечи Нерон от Барт.
— Какво, по дяволите… — извика той и отскочи встрани, но само за секунда. Докато Тори се опитваше да успокои жребеца, Барт отново хвана юздата.
— Спокойно, момче — измърмори той. — Спокойно.
Тори стискаше поводите здраво — тя беше добър ездач, но Нерон имаше особен характер. А и Барт го изнервяше.
— Стой далеч от него — заповяда тя.
— Защо, по дяволите, яздиш такъв кон?
— Моля! — гласът й беше леден. — Не се нуждая от твоето одобрение, за да си избера кон за езда.
— Това е жребец!
— Не може да бъде — отговори Тори презрително. — Ти се шегуваш.
— Прекалено буен е за жена като теб.
— Не, не е. Пусни юздите, Сканлън.
Той я погледна с поглед, който можеше да я изпепели. Още един предупредителен звън отекна в нея, когато видя Барт да се приближава към седлото.
— Добре, този път няма да моля — каза раздразнено той и посегна към нея.
Тори дори не повярва колко лесно я смъкна от седлото. И както се опасяваше, той не я пусна на земята — краката й висяха във въздуха, а шапката й падна.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Държа те.
— Ами, престани да ме държиш! — ръцете му я обгръщаха здраво. Нейните бяха свободни и тя се опита да се отблъсне.
— Имаш сила колкото на мушица — засмя се шумно Барт.
— Пусни ме на земята!
Той я пусна да се плъзне по тялото му, докато краката й опрат земята.
— Готово.
— Пусни ме, Барт.
— Хей, ти си спомни името ми!
Бяха толкова близо един до друг, че и лист хартия не можеше да мине между тях. Ако не държеше главата си назад, лицето й щеше да се зарови в меката му работна сива риза. Силните му ръце я притискаха до твърдото му тяло и тя не можеше да мръдне.
Изражението му се промени, очите му потъмняха.
— Причинявам ли ти болка?
Можеше да излъже, но кипналата й кръв я накара да каже истината.
— Не.
— Защо дойде тук?
Тя се поколеба. Щеше да е глупаво да настоява за неволно отклонение.
— Любопитство, предполагам.
По неговото тяло пробягаха тръпки, които ги приближиха още повече. Гласът му беше много нисък.
— Не можеше да знаеш, че съм тук.
— Разбира се, че не.
— Любопитство за проекта за трупите тогава?
Тори кимна.
— Ще… говорим по-добре, ако не сме толкова…
Погледът му пробяга по лицето й.
— Какво става с нас, Тори?
— Нищо — прошепна тя дрезгаво. Знаеше, че Барт усеща същите тръпки като нея. Виждаше го по лицето и очите му. Тя облиза устните си като усещаше безочливия му поглед върху себе си.
— Нищо ли?
Червенина изби по лицето й. Той се възбуждаше от тази близост и ставаше нагъл.
— Докога ще стоим така? — попита тя, като вложи укор в гласа си.
Барт присви очи.
— Не знам. Може би, докато спреш да лъжеш.
— Да лъжа?!
— Ако не мен, то поне себе си. Още не си си го признала, а?
— Да си призная какво? — смело го предизвика тя, ядосана, че я обвинява в лъжа.
— Нуждите си.
— Моите нужди са си моя работа. Барт, това е нелепо. Чувствам се като глупачка.
— Не. Чувстваш се като жена — усмихна се той.
— Може би ти ме чувстваш като жена.
— Да, определено, да, а не „може би“.
Тори знаеше, че ще я целуне. Знаеше го от момента, когато я помоли да слезе от Нерон. Барт не беше прав, че не е признала нуждите си. Не беше щастлива да открие сексуалните си желания, но ги беше приела, нещо повече, бе приела, че точно той ги предизвика. Единственият мъж, който караше вътрешностите й да се преобръщат като го види.
Барт се наведе бавно към нея. В очите му се четеше подозрение. Ако само веднъж я целунеше сериозно. Идеята я възмути. Защо й се искаше нещо сериозно от Барт Сканлън?
Той спря точно, когато устните им почти се докоснаха.
— Не казваш не.
Гласът й беше дрезгав шепот.
— Ще има ли значение?
— Ти искаш да те целуна, нали?
Тя затвори очи за кратко.
— Не знам какво искам от теб.
— Но искаш нещо. Нямаше да си тук, ако не искаше.
Барт погали устните й с целувка като полъх от криле на пеперуда.
— И аз искам нещо.
Дъхът й спря. Докосването на устните им бе събудило нова вълна от усещания.
— Знам.
Устните му отново докоснаха нейните. Главата й се замая, устата й потърси неговата.
— Още ли се страхуваш от мен? — прошепна той, докато леко хапеше устните й.
— Да.
— Но си тук въпреки това.
Ръцете й обвиха врата му, замечтано изражение се настани в очите й.
— Не знаех, че си тук.
— Но се надяваше.
Ръцете му се спуснаха малко по-надолу по тялото й и той леко я наведе под себе си. Устата му обгърна нейната и тя изпита удоволствието на истинската целувка.
Тори беше на седмото небе от чувствата, които събудиха тялото и устата на Барт. Езикът му се плъзна между устните й и движенията му я омагьосаха. Барт вдигна главата си и я погледна. Очите му бяха по-тъмнели от желание.
— Радвам се, че дойде.
— Наистина ли? — прошепна тя развълнувана, страхувайки се, че ще падне, ако той я пусне внезапно.
Барт се огледа и се намръщи.
— Това е отвратително място за…
Тори знаеше какво има предвид. Това е отвратително място за правене на любов. Барт искаше да предприеме следващата стъпка в техните взаимоотношения, от която тя се страхуваше все още. Но Тори обожаваше целувките му и се чудеше в какво ли още е толкова добър. Тя знаеше какво причинява болките в тялото й и не се опасяваше от секса, но я беше страх от връзка с Барт. С един презрителен поглед или с няколко обидни думи той можеше да я унищожи. Сега се държеше добре, но когато свършеше удоволствието, дали щеше да се превърне в стария циник?
Знаеше, че не би издържала такова унижение. Само ако можеше да се задоволи с целувки и да изчака да се опознаят по-добре!
Опита да се освободи от прегръдката му и той вдигна вежди въпросително.
— Пак ли се отказваш?
Можеше да се разгневи веднага, но знаеше, че си струва да прояви малко търпение.
— Искам само да поговорим — каза тихо тя.
— Да поговорим? — Барт се изсмя нерадостно и погледна встрани.
Призна си, че никога не са говорили с Тори просто така, но не за това изгаряше тялото му сега. И все пак мястото не беше подходящо за правене на любов. Усети, че отново иска най-доброто за Тори Ланкастър — тя заслужаваше чаршафи от сатен и пухени възглавници под нея, докато той я люби нежно и бавно. А не да бъде заобиколена от машини и купчини нарязани трупи.
Той погледна великолепната жена, която държеше в прегръдките си — нямаше да се предаде лесно.
— Ако се съглася да поговорим, ще ми обещаеш ли да се видим следобед?
— Сделка ли предлагаш? — Тори се опита да успокои ускорения си пулс.
— Моля те да се видим следобед.
— За какво? — прошепна тя, изпълнена със страх от отговора.
— За каквото се получи, скъпа.
Циничната нотка в гласа му я разтревожи. Няколко минути той беше говорил като всеки друг. Една странна мисъл се зароди в главата й — под саркастичната маска, която Барт показваше на света, се криеше напълно нормално човешко същество. Защо не й позволяваше да го опознае?
Всичко това я изуми, но и развълнува. Барт я привличаше толкова много, че ако зад това се криеше нещо повече от химия и остроумни забележки, тя искаше да го разбере.
— Добре, ще се видим следобед — съгласи с тя.
Винаги когато се съгласяваше с нещо, което той бе предложил, Барт се учудваше. Вероятно защото преди не го беше правила. Но тъй като му беше трудно да свикне с тази промяна, той не можеше да устои на изкушението да я подразни.
— Още една целувка и те пускам.
Нямаше причини да се отказва от целувката или от шанса да го провокира от своя страна. Тори се усмихна съблазнително — играеше си с огъня, но й харесваше. Беше необикновено усещането да знае, че този изумително сексапилен мъж я желае. Облиза устните си и ги разтвори в покана.
— По-кротко — измърмори той игриво и я целуна.
За секунда всичко се промени, започна да диша тежко и да иска много повече от съблазнителните устни. Представи си Тори Ланкастър гола и тръпнеща от неговите ласки. Картината беше толкова истинска, че започна да се колебае дали мястото наистина не е подходящо за гореща страст — когато я има, винаги се намира начин.
Ръцете й бяха заровени в косата му, пръстите й извикваха допълнителни тръпки. Барт прошепна тежко, без да отделя устните си от нейните:
— Това, което идва отвътре, ще ни подведе и двамата, скъпа — после вдигна глава и се намръщи. — Идват Роб и Рич. Ама че навреме, а?
Звукът от приближаващата се кола ставаше по-силен. Тори беше впила страстен поглед в устата на Барт. Колко пъти трябваше да я целуне още, за да забрави всичко и да се подчини на желанията му?
— Очакваше ли ги?
Барт изучаваше зачервеното й лице.
— Толкова си хубава, че дъхът ми спира, като те гледам — отново се наведе към нея бавно и недвусмислено, но изведнъж тръсна глава и рязко я пусна. — Да, очаквах ги. И ако не дойда на себе си, и двамата ще разберат какво правихме — той се засмя. — Или поне се опитвахме.
Зашеметена, Тори го проследи с поглед как изчезва в гората. Тя се огледа за Нерон и го видя да пасе на близо. Зададе се пикап в облак от прах, от който се носеше оглушителна музика през отворените прозорци. Двамата близнаци изскочиха отвътре, видяха я и се спогледаха.
— Здравейте — извика тя.
— Здравей, Тори — отговориха й в хор и се запътиха към нея. Единият от тях, Тори никога не можеше да познае кой точно, попита:
— Къде е Барт?
— Тук е някъде — отговори със слаб глас тя. — Не знаех, че работите и в неделя, момчета.
Роб и Рич Сканлън бяха красиви млади мъже и й напомняха за Барт от гимназията. Имаха същата тъмна коса и слабо телосложение, дори същите дяволски искрици в очите.
— Винаги смазваме и поправяме машините в неделя — отговори единият от тях.
— Разбирам — къде, за Бога, беше Барт? — Ами, аз просто яздих Нерон и… — С облекчение посрещна появата на Барт.
Той поздрави братята си.
— Намалете радиото, момчета. Жителите на Стантън сигурно са си запушили ушите.
Тори се отправи към Нерон.
— Аз ще тръгвам. Приятно ми беше да ви видя.
Барт я последва и когато Тори се качи на седлото, каза меко:
— Какво ще кажеш за три?
Тя се поколеба, след това кимна.
— Три е добре.
— Ще се видим — Барт отстъпи встрани.
След като тя си тръгна, той се върна при братята си. Роб се обади:
— Не мога да повярвам. Тори Ланкастър тук?
— Какво й има на Тори Ланкастър? — попита тихо Барт.
— Нищо, ако си търсиш жена — отговори заядливо младежът.
— Знаеш от опит, нали? — изсмя се Барт. Но докато работеше с оборудването, му хрумна, че Роб е прав. Тори бе от типа жени, за които мъжете се женеха. В какво, по дяволите, се беше забъркал?