Джаки Мерит
Непокорено сърце (2)

Втора глава

На път за вкъщи Тори беше налегната от необичайни мисли. Какви бяха тези странни тръпки, които Барт предизвика у нея? Е, тя знаеше какви са, но да изпита сексуални желания към Барт Сканлън беше немислимо. Той изглеждаше добре, но това не бе станало за една нощ. Беше хубав и в училище, и в гимназията. Защо десет години по-късно започваше да й въздейства така?

Всъщност Барт беше много секси, а тя просто не го беше признала пред себе си досега.

Искрящо сини очи, а! Как стана толкова поетична относно очи, които е виждала стотици пъти, докато се вбесяваше за някоя идиотска шега на Барт? Или шега, или обида. Беше я дразнил до сълзи много повече, отколкото успяваше да си припомни.

И все пак той можеше да подхвърли някоя остроумна забележка, когато я хвана да го оглежда, но не го направи. А това не беше никак характерно за Барт Сканлън. Е, той се пошегува за бедрата й! Барт никога не забравяше, че е мъж, докато говореше с жена. Никога не забравяше, че тя е жена и изпитваше удоволствие да й го припомня. И сега, като мислеше за това, този проклет човек я караше да се чувства жена повече от всеки друг.

През целия път до вкъщи Тори се мръщеше. Не й харесваше този обрат на нещата. Тя се срещаше със Стийв Джонсън, ветеринарен лекар, който отскоро се бе преместил в най-близкия град Стантън. Стийв беше добър и хубав, но с него не бе усетила нищо подобно. Най-трудно в случая беше да приеме желанието си да изпита отново трепета, който Барт предизвикваше у нея.

Отвратена от себе си, Тори спря пикапа пред къщата и тръшна вратата колкото може по-силно.

Лорна беше във всекидневната и четеше вестник, когато Тори влезе. Тя сгъна вестника и го остави настрани.

— Не се забави много.

— Бях при Сканлън — Тори се опъна в един стол и смръщи недоволно лице.

— Заради тази машина отвън?

— Мразя строежа на новия път. Но Барт каза, че това е най-подходящото място в ранчото му.

— Може би. Но за какво му е?

— Да сваля онези проклети трупи от планината. Лорна, знаеше ли, че Роб и Рич Сканлън ще ходят в колеж, за да учат медицина? Барт каза, че и двамата искат да станат лекари.

Лорна се изсмя.

— Тези двама нехранимайковци? Знаеш ли, току-що се сетих нещо. Барт също искаше да става лекар.

— Наистина ли?

— Не помниш ли, че напусна колежа и се върна у дома след смъртта на баща си?

— Не. Къде бях по това време?

— Ами, чакай да помисля. Барт е с няколко години по — голям, но и ти трябва да си била в колежа. В първи курс, може би. Да, сега си спомням. Близнаците бяха малки, на седем-осем години. Когато баща им умря, държавата искаше да ги прати в дом за сираци. Барт не позволи и изостави образованието си, за да се грижи за тях.

— Наистина ли? — Тори въздъхна. — Нищо чудно, че не съм обърнала внимание на историята, дори да съм я чула. В онези дни презирах Барт.

Лорна се усмихна.

— В онези дни? Откога си променила отношението си?

— Не съм! — подчерта Тори и се изправи на крака. — Ще прегледам счетоводните книги преди вечеря.

Лорна отвори отново вестника.

— Ще е готова след час.

— Добре. Само ме извикай.

Тори се затвори в кабинета. Мразеше счетоводството и имаше нужда да се съсредоточи. След петнайсет минути установи, че не може да прави нищо друго, освен да мисли за Барт.

Първо, Барт беше по-различен от представата й за него. Искал е да става лекар. Дори някой да й го бе споменал, тя не си беше направила труда да го запомни. А сега той искаше да предостави възможността на Роб и Рич да следват медицина.

Тори се опита да си представи Барт като лекар, в бяла престилка и слушалки на врата, но не успя. Барт си пасваше най-много с избелелите джинси и изтърканите ботуши, които носеше почти като униформа. Беше ли го виждала в нещо друго? Не.

Разбира се, тя се стараеше въобще да не го вижда. Невинаги успяваше да го избегне, а той все се заяждаше с нея. И, както тя си даде сметка, не пропускаше да подчертае пола й.

Този човек е болен на тема секс, заключи Тори. Всичките му закачки и обиди бяха свързани с това и отдавна би трябвало да го осъзнае.

А на нея й се искаше да почувства още от онези тръпки по гръбнака? И тя ли беше болна?

Барт и тя винаги са се карали и нищо не се бе променило в тази насока. И все пак… Защо изведнъж видя мъжа в Барт Сканлън беше неприятна загадка, но и факт. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно ставаше убеждението й, че не трябва да има нищо общо с Барт Сканлън.

Или…?

 

 

По това време на годината Тори имаше само един работник в ранчото. През пролетта имаше нужда да наема допълнително хора за дамгосването и останалите грижи около животните. Но през останалото време тя се справяше само с един помощник. Ранчото на Ланкастър беше средно голямо, хиляда и петстотин акра, които бяха част от долината и южното подножие на планината, в която Барт режеше трупи. В ясните дни тя чуваше двигателите на машините в планината и понякога неразбираеми викове.

Тори следеше строежа на новия път. Това, че ръцете й бяха вързани, само я дразнеше допълнително.

Още нещо я тормозеше всекидневно — колкото и да се опитваше, не можеше да изгони Барт от главата си. Беше излизала няколко пъти със Стийв оттогава, но Барт продължаваше да я преследва в сънищата й.

Тори се улавяше, че все търси с поглед прашния пикап на Барт, когато караше към града или наблюдаваше пътя за трупи. Спазваше дистанция, но веднага прекъсваше заниманията си, когато видеше Барт на строежа. Гледаше го как разговаря с шофьора на трактора. Приличаше й на котка, на голяма дебнеща котка.

Един ден, когато времето беше хубаво, го видя по къс ръкав. Ръцете му бяха загорели и мускулести и тя започна да се чуди какво представлява скритото му под дрехите тяло. Дали и краката му бяха загорели? Не откриваше и грам тлъстина по него. Коремът му беше стегнат и плосък, а бедрата слаби.

Обикновено носеше работна шапка, която закриваше лицето му и превръщаше очите му в загадка.

Веднъж зърна пикапа му и, без много да мисли, Тори грабна бинокъла и хвана лицето на Барт в центъра. Гримасите му, които се сменяха от тъга до смях, я разтърсиха цялата. Видя сините му очи да блестят, когато се смееше или говореше. Устата му беше толкова секси, че тя се опита да си спомни целувката, която толкова я бе ядосала.

Осъзна, че диша тежко, като след стометров спринт, затова свали бинокъла и седна на ръба на леглото. Положението излизаше извън контрол. Дланите й бяха потни, а устата — пресъхнала. Какво й ставаше?

Бинокълът върху скута й я разгневи. Ако искаше нещо от Барт Сканлън, трябваше просто да го поиска. Беше правил толкова открити намеци през всичките тези години, че едва ли би се отказал от едно приключение. Всъщност той дори се писа доброволец да довърши обучението й!

Самата мисъл я уплаши. Представи си един флирт с Барт. Той би се съгласил на всичко, което тя му предложи, и след това би я унищожил с някоя от своите покровителствени усмивки. Не, това не беше изход.

Но какво друго да направи? Опита всичко, за да го изгони от главата си. И докъде стигна — да го шпионира с бинокъл!

Може би първо трябваше да реши какво точно иска от него. Да му се възхищава тайно беше прекалено детско начинание. Или трябваше да задълбочи отношенията си с него, или наистина да го зачеркне от живота си. Предпочиташе второто, но явно не й беше по силите.

Дали, ако го познаваше по-добре.

Да, може би. Може би й трябваше още една доза от неговото присъствие, за да се излекува? Но как да започне да търси компанията на някого, след като е страняла от него двайсет години?

А и да го направи незабелязано! Това беше много важно. Не искаше да се държи неразумно, дори и заради глупавото неспокойствие на тялото си. Е, не точно неспокойствие. Болка? Неудовлетвореност? Страст? На какво точно не можеше да сложи край? Като че ли Барт Сканлън излъчваше някакъв магнетизъм, с който я привличаше против волята й.

Със слаб смях Тори отметна косата от лицето си с две ръце. Това беше жест на безпомощност и тя се стресна. Никога не се беше мислила за безпомощно същество. Освен когато се изправяше пред Барт, а досега тя просто го беше отбягвала. Изглеждаше й налудничаво да влезеш сам в бърлогата на лъва.

Но беше и невъзможно да не предприеме нищо. Трябваше да открие какво толкова я привличаше в Барт след всичките тези години. Можеш да се опариш, прошепна си Тори в страха си. Той беше високоволтов индивид и, без съмнение, тя можеше да се окаже само купчина пепел накрая.

Но този риск трябваше да се поеме. Продължи да крачи и размишлява. Как да се вижда с Барт по-често? Нямаше представа за навиците му, нищо че живееше в съседното ранчо. Логиката подсказваше, че прекарва много време в планината и тя поне веднъж можеше да поязди дотам.

По същата причина можеше да излезе и сега. Ако се приближи до оградата, Барт също щеше да дойде, за да не пропусне шанса си да я подразни с характерната си усмивка и поглед, проникващ през дрехите. Но нямаше повод. Никога не го беше правила и Барт веднага щеше да заподозре нещо. И щеше да дойде да я попита какво иска.

Тори си спомни съблазнителната покана: „Нека да се качим горе и да уплътним един дъждовен следобед. Искам да видя какво криеш под тези хубави дрехи, а и ти да направиш свои изследвания.“

Тори навлажни сухите си устни. Това лежеше в основата на всичко — искаше й се да бе изкачила стълбите!

Притисна треперещите си пръсти до слепоочията. Да желаеш Барт Сканлън беше наистина лудост!

— Тори?

Лорна почука и след това отвори вратата на спалнята. Тори бързо се съвзе, благодарна, че Лорна не може да прочете мислите й.

— Да, Лорна?

— Барт Сканлън е тук. Иска да те види за малко.

Тори онемя. Докато тя откриваше в душата си шокиращи неща, Барт просто беше прескочил оградата. Защо? Той не би се отбил просто така. Последният път, когато е стъпвал на Ланкастърска земя, беше за смъртта на дядо й, преди пет години. Барт присъстваше на погребението, както и Роб и Рич, но никой от тях не се върна в къщата с другите съседи.

— Да му кажа ли, че си заета? — попита Лорна.

— Не, разбира се, че не. Идвам — Тори хвърли суетен поглед в огледалото. После заобиколи Лорна и забърза към другата част на къщата.

— В кухнята е — провикна се Лорна, подсказвайки, че Барт е влязъл през задната врата.

Като стигна до кухнята, Тори забави крачка и си пое дълбоко въздух. И след като сложи непроницаема маска на лицето си, влезе в стаята.

— Здравей, Барт.

Той се беше облегнал на кухненския плот и се изправи, когато я видя. Видът му подсказваше, че е прекъснал работния си ден, за да се отбие у тях.

— Здрасти. Тъкмо гледах пътя и ми хрумна нещо.

— Така ли?

— Наистина, не се бях замислял, колко близо е до къщата ти, докато не се оплака.

— О, моля те! Не съм се оплакала. Аз просто…

Той се засмя.

— Разбира се, че не си! Както и да е, стори ми се, че един ред от тополи покрай оградата ти ще пооправи нещата.

— Тополи? Но те ще закрият цялата гледка!

Барт сви рамене.

— Не можеш да имаш всичко. Ако пътят е толкова грозен, тополите ще го прикрият доста добре. Готов съм да покрия половината от средствата за засаждането им.

Тори повдигна вежди.

— Възрастните дървета струват доста.

— Ами, аз имах предвид малко по-млади — поправи я Барт с развеселен поглед.

— Ще видя. Не съм сигурна.

— Помисли си. Ако си съгласна, само ми кажи — Барт докосна периферията на шапката си и се запъти към вратата.

Тори осъзна, че той си тръгва и че тя за пореден път е изиграла ролята на недоволния съсед. Със свит стомах го изпрати до вратата и трескаво търсеше друга тема за разговор. Накрая промълви:

— Кога ще бъде завършен пътят?

Барт спря.

— След около три седмици — той се засмя — Защо? Да не планираш някой саботаж?

— Едва ли! — отговори троснато тя, но след като разбра, че отново я дразни, се усмихна. — Ако трябва да бъда честна, това дори не ми беше дошло на ума. Благодаря за идеята!

Барт се разсмя гръмогласно.

— Ти дори нямаш представа как се саботира път, скъпа.

Тя го погледна косо.

— Мога да се науча, нали? Аз съм добра ученичка, Сканлън.

Усмивката замръзна на устните му и той присви очи, когато разбра, че тя флиртува. Тори Ланкастър флиртуваше с него? Пулсът му заби учестено.

— Може и да си по този предмет — каза нежно той, — но има и по-забавни неща, с които да запълниш времето си, вместо да го губиш с изкуството на саботажа.

— Например? — Тори знаеше, че си играе с огъня. Всяка клетка от тялото й го усещаше.

Барт не можеше да повярва. Неизменно беше получавал ритник от Тори, защото тя вечно се вбесяваше. Вместо да не му обръща внимание или да му се присмее, тя го забавляваше като се ядосваше. Въпреки всичките момчешки подигравки за превзетостта й, той винаги бе харесвал Тори Ланкастър. Човек можеше да си изгуби ума по нейните големи и влажни очи, а той самият бе искал да зарови пръсти в кестенявата й коса. А колкото до фигурата й, не намираше нищо лошо в големите закръглени гърди и тънката й талия.

Гласът му прозвуча тихо и съблазнително:

— Може би трябва да обсъдим възможностите на чашка довечера. Мога да те взема в седем.

— Седем е добре — Тори започваше да губи кураж. Среща с Барт Сканлън можеше да се окаже най-опасното й начинание. Но повишеният адреналин в тялото й я караше да се съгласи. Всъщност разумът й нашепваше да свири отбой, но хормоните й гласуваха за опасността. Еротичната тръпка отново пробягваше по гръбнака й. Тя подуши въздуха — Барт миришеше на пот и мръсотия, а това едва ли е най-възбуждащото ухание. И все пак! Мъжкото му излъчване караше кръвта й да бушува и измъчваше чувствата й.

— В седем тогава — повтори той, като я наблюдаваше внимателно и се чудеше кога ще промени мнението си. Почти загуби равновесие, когато тя кимна.

— Чудесно.

Тя не се шегуваше. Барт не можеше да се сети за нито една остроумна забележка.

— Добре, до тогава.

Той стигна до оградата, погледна още веднъж Тори озадачено, след това се хвана за един кол и прескочи бодливата мрежа.