Джоселин Ленъкс
Анджела (8)

8

На следващия ден Миринда Флауърс се появи от задната стая с писмо в ръка и двусмислена усмивка на лицето.

— Мис Антъни! — викна тя към Анжела. — Някой от вашите обожатели днес отново ви е писал. Писмото дойде със сутрешната поща.

Анжела изостави работата си и пое от ръката на шефката си розовия плик. Адресът и името й бяха изписани с акуратен почерк.

— Не знаех, че всеки ден получавам писма от така наречените си обожатели.

Анжела погледна студено шефката си. Предполагаше, че Миринда отново ревнува. Следващата й забележка само потвърди това.

— Този път наистина сте уловила в мрежата си доста голяма риба. На ваше място не бих я изпуснала така бързо, както направихте впрочем преди няколко дни с бедния Еди! — при последните думи гласът й се сниши до поверителен шепот.

Анжела погледна подателя. С големи печатни букви бе изписано името на Албърт Монтгомъри.

— Познавате ли го?

Миринда кимна.

— Че кой не го познава! Но за съжаление само по име.

— Него можете да си го задържите само за себе си! — отвърна снизходително Анжела и й обърна гръб.

— Шефът на компанията за грамофонни плочи! — прошепна Миринда Флауърс със страхопочитание и изчезна в стаята си.

Анжела Антъни разкъса отегчено плика. Нямаше да се учуди, ако се окажеше леко напарфюмиран. Съдържанието можеше да си го представи предварително. Наистина излезе права. Върху луксозна хартия грижливо бе написана покана за обяд във вилата на Албърт Монтгомъри в Ноб Хил.

„По-безсрамно и директно не би могло да бъде“ — заключи Анжела. За каква я мислеше този човек? Нима си въобразяваше, че с парите и влиянието си може да впечатли всяка жена?

Нужно й бе само да помисли малко, за да стигне до извода, че това е добър повод за Бети Карлисъл да се отърве от този натрапчив мъж веднъж завинаги. Къде ли можеше да я открие сега? Може би най-добре щеше да е, ако позвъни в „Юнлимитед рекърдс“.

Опитът й се увенча с успех. Бети тъкмо имаше почивка в студиото за записи и бе на нейно разположение. Анжела побърза да й се извини за неприятностите, които неволно й бе причинила. В отговор се чу перленият смях на Бети.

— Не се притеснявай, милинка! В края на краищата, вината е моя. Все пак аз знаех що за фалшива игра върти Ед с теб. Но ако ти бях казала една-едничка думичка, той щеше да ми се разсърди за цял живот. Е, сега знаеш всичко. Чувам, че си имала нещо с „големия бос“?

— Покани ме в кабинета си.

— Е, и?

— Пфу! — изпуфтя Анжела. — Липсваше само подносът с договора, за да ме накара да налапам въдицата му.

— Ясно. Сигурно можеш да си представиш какво трябваше да правя в продължение на години, за да поддържам настроението му. С най-голямо удоволствие бих го пратила по дяволите!

— Мисля, че имам точно това, което ти трябва, Бети. Но най-добре е да не ти обяснявам сега, защото шефката ми току-що се появи и няма да пропусне нищо от това, което казвам. Просто ще го пъхна в един плик и ще ти го изпратя. Използвай го както намериш за добре.

— Нямам търпение, миличка.

— На какъв адрес мога да те открия? Може би в апартамента в Саусалито?

— Точно така. Ще остана във Фриско до концерта. А щом съм във Фриско, живея при Фил.

С това предположението на Анжела, че жилището, в което прекараха първата си нощ с Едуард, принадлежи на приятеля му, се оправдаха.

— Всичко хубаво, Бети! — каза тя. — Вярвам, че добре ще се възползваш от онова, което беше предназначено за мен.

— Наистина ли няма да ми кажеш нищо определено?

— Съжалявам, Бети! Трябва да затварям! Току-що влезе един клиент.

— Добре, Анжи! Чао! И благодаря, че ми се обади!

— Няма защо, Бети!

 

 

Бети Карлисъл обичаше да се вози на мотоциклет, седнала зад някой от телохранителите си. Всяка друга звезда би предпочела ролс-ройс със собствен шофьор, но на нея моторът просто й доставяше повече удоволствие. Вятърът развяваше портокаловите й коси, а късата й пола се беше вдигнала дотолкова, че доста мъже се обръщаха след нея.

Бети мислеше за поканата в чантичката си. Колкото повече остаряваше Албърт Монтгомъри, толкова повече ставаха парите му. И колкото повече пари имаше, толкова по-примитивни ставаха опитите му за контакти с жените. Да изпраща на фаворитките си някаква супер директна покана за интимен обяд в дома си като прелюдия към креватното продължение! И на това отгоре върху розова хартия! Какво всъщност си въобразяваше този тип?

Бети бе решила днес окончателно да приключи с тази унизителна за нея ситуация. В края на краищата, отдавна бе стъпила на краката си и повече не се нуждаеше от този дребнав продуцент! При това не й беше помогнал кой знае колко в кариерата й.

Не, трябваше още сега да сложи край. Затова и двамата й телохранители я придружаваха. Възможно бе потърпевшият да се ядоса. Албърт Монтгомъри не беше от мъжете, на които може изведнъж да се каже „сбогом“, без да се очаква агресивна реакция от тяхна страна.

Двата ревящи мотора спряха пред дома на продуцента и привлякоха не малко обезпокоени съседи по прозорците. Бети слезе и даде знак на бодигардовете си да я чакат на входа. С парче дъвка, което залепи върху обектива на камерата над звънеца, тя предотврати преждевременната си идентификация и само каза по микрофона:

— Аз съм!

Една прислужница я пусна да влезе.

— Мистър Монтгомъри се извинява, че ще се забави още пет минути, мис Карлисъл — рече мексиканката, която не знаеше, че домакинът очакваше съвсем друга персона. — Дотогава може да го почакате в салона.

— Благодаря, Мария.

Бети отиде в салона, където в камината вече гореше огън. Тя се разположи в един фотьойл и зачака появата на Монтгомъри.

Ако самия него още го нямаше, то гласът му вече се чуваше от съседната стая:

— Добър вечер, мис! — извика той. — Радвам се, че дойдохте! Няма да съжалявате!

Бети му отвърна само с едно неясно:

— Здравейте!

— Идвам веднага — обади се отново домакинът. — Ако искате нещо за пиене, можете да се обслужите в барчето.

„Добра идея“ — реши Бети, отиде при добре заредения бар и си направи един „Манхатън“.

— Ето ме и мен!

С бодра крачка и протегната ръка Албърт Монтгомъри прекрачи прага на хола. Но веднага замръзна на мястото си, когато видя кой беше там. Остана като прикован насред помещението, сякаш се бе втурнал към невидима стена.

— Бети!

— Здравей, сладурче! — неочакваната гостенка му се усмихна и се намести по-удобно в огромния фотьойл. — Изглеждаш така, сякаш си очаквал някой друг! Може би идвам в неудобен момент?

— Да, така е — побърза да отговори Монтгомъри. — Чакам един делови партньор. Трябва да обсъдим една важна сделка.

— Огънят в камината, многобройните свещи в столовата, смокингът ти, това, че поздрави някоя си „мис“ и най-вече парфюмът, в който сякаш си се окъпал, ме карат да се съмнявам, че чакаш „делови партньор“.

— Разбира се, че чакам — отвърна той раздразнено. — И ще съм ти благодарен, ако не ме безпокоиш повече!

— А, така ли, сега пък съм те безпокояла — повтори Бети, като продължаваше да се усмихва. — А този „делови партньор“? Красив ли е? Но всъщност това не е толкова важно. По-добре е да попитам дали е богат. Не си губи времето да ми отговаряш! Знам, че е богат, иначе каква работа би имал с него? В такъв случай предпочитам да остана и да се запозная с него — тя го погледна иронично.

— Не можеш да го сториш, Бети! — Албърт Монтгомъри поклати глава и го удари на молба. — Бъди така добра и ме остави сам! Този мъж е от голямо значение за мен и компанията.

Ръцете му оправиха нервно папионката, за да опипат после копчетата на жилетката.

— А аз толкова исках да прекарам тази вечер с теб! — каза Бети с престорено разочарование. — Не ти ли харесвам вече?

— Напротив, скъпа — отвърна бързо той. — Харесвам те както винаги досега. И ти обещавам, че ще наваксаме вечерта възможно най-скоро. Но сега наистина не можеш да останеш повече, защото го очаквам да дойде всеки момент. Мария ще те изпрати.

Бети примига невинно с очи.

— Щом си очаквал някого, питам се защо тогава си ми изпратил покана. И то в такава мила форма, каквато не съм свикнала да получавам от теб.

— Изпратил съм ти покана?

— Да, точно така — кимна упорито Бети.

Пръстите му отново сграбчиха нервно папионката.

— Говориш глупости! — извика Монтгомъри. — Как така ще ти изпратя покана, без да знам! Все още не съм на възраст, в която такива работи се забравят!

— И аз мисля така — отвърна Бети и измъкна ловко от чантичката си розовото писмо. — Би ли обяснил какво е това? Само не казвай, че е служебно съобщение от компанията за грамофонни плочи!

Албърт Монтгомъри стоеше пред нея, вперил очи в парчето хартия и се питаше как ли е попаднала поканата в ръцете й. Той трескаво търсеше някакъв отговор и понеже такъв не му идваше на ума, мълчеше.

— Всичко е посочено тук. Днешна дата, часът съвпада. Дори си я подписал. Искаш ли да оспорваш?

— Ами… ммм… не…

— Така значи — каза рок звездата доволно и се облегна във фотьойла. Тя наблюдаваше с радост как Албърт губеше почва под краката си при този внезапен обрат на нещата. След като достатъчно се позабавлява с объркания му вид, Бети стана рязко, дръпна полата си надолу и пристъпи. Тя приближи носа си до неговия, докато почти се докоснат. — А сега край на театъра! — извика Бети. — Не се намираме в Бродуей. Щом не искаш да кажеш какво има, ще трябва да го сторя аз. Не си чакал мен, а друга жена. И беше готов да ме изхвърлиш на улицата заради нея. Така ли е?

Албърт Монтгомъри продължаваше да мълчи и вместо отговор отиде на бара и си наля солидна доза уиски.

— Значи вече не съм любимката на „големия бос“ — продължи Бети, — сега се уверих каква нищожна роля си ми поверил в твоя живот. Но мога да те успокоя, като ти кажа, че и при мен нещата не изглеждат по-различно. Скъпи, признавам, че и аз бих те оставила заради друг мъж. Затова има само един-единствен изход.

Албърт обърна още глътка от чашата си и я погледна въпросително.

Бети Карлисъл се облегна срещу камината и се загледа в коктейла си. С малко по-нисък тон тя каза:

— Би било пълна глупост, ако продължим както досега. В крайна сметка и двамата сме разумни хора. Затова предлагам от днес нататък да не бъдем Бети Карлисъл и нейният продуцент, в случай че трябва отново да се срещнем. Съгласен ли си с това?

Албърт Монтгомъри все още мълчеше и я гледаше така, сякаш не искаше да повярва на всичко това.

За пръв път Бети го виждаше така объркан. „Значи все пак държи поне малко на мен“ — помисли си тя. Но вече просто нямаше смисъл. В главата й беше само Фил.

— Виждам, че си съгласен — Бети чукна чашата си в неговата. — Чао, скъпи. Понякога наистина беше хубаво с теб.

— Чао… — смотолеви Албърт, продължавайки да гледа вратата, която отдавна се бе хлопнала след нея.

— Грант Авеню — нареди Бети на телохранителите си и се метна на задната седалка. — Колкото се може по-бързо! — добави весело тя. Чувстваше се така, сякаш огромна скала се бе смъкнала от плещите й…