Виктор Островски
Лъвът от Мосад (16)

XVI

Нейтън вече привършваше доклада си, когато в библиотеката влезе Муса.

— Като свършиш, ми го донеси в командирското фоайе на петия етаж. Искам да поговорим.

— Добре — каза Нейтън.

Докладът му отне повече време, отколкото очакваше, защото трябваше да добави подробностите, свързани с кончината на Назир, които възникнаха в последния момент. Наложи се да се поизгладят някои нещица в първоначалния план. На единадесетия час някой се сети, че не е логично един начинаещ водолаз като Назир — той беше споменал пред Халим, че за пръв път ще опита това удоволствие да предприема нощно гмуркаме. Този елемент в първоначалния план не би издържал и пред най-лековерния наблюдател. Затова се наложи Номер 9 (Хелън) да задейства един резервен вариант.

Тя трябваше да се обади на Халим от хотела, в който вече беше пристигнала, и да му предаде нещо от името на Назир, чийто глас щеше да се чува в стаята. Гласа снеха от касетите, записани в апартамента в Пирея. Номер 9 щеше да каже на Халим, че Назир ще ходи да се гмурка сутринта и ще му позвъни след това. Тъй че Назир, който още се намираше в сградата на „Кидон“, щеше да живее няколко часа повече. Щяха да го удавят в резервоар със солена вода заедно с цялата му водолазна екипировка. „Повредата“ в апарата щеше да е на съвсем очевидно място. После щяха да поставят трупа в найлонов чувал, пълен с морска вода. Щяха да го откарат на острова с хидроплан. Тялото щеше да попадне във водата, а по-късно един турист с рибарска лодка под наем щеше да го открие.

Номер 1 смяташе наистина да полови риба, докато се прави на турист.

Нейтън и Муса бяха сами в слабо осветеното уютно фоайе. Шефовете на отдели обичаха това място, защото там можеха да поговорят на спокойствие, без да се опасяват от присъствието на външни хора. Изисканата клубна атмосфера предразполагаше и отпускаше. Някъде от дъното идваше тиха музика и Нейтън се опита за миг да си спомни коя е песента, но не успя.

Муса го посрещна широко усмихнат и му посочи един мек диван. Нейтън потъна в него, а после се попремести напред и сложи папката с доклада на масичката пред себе си. Муса отиде до бара и се върна с две питиета.

— Обичаш текила, нали?

— Обичам.

— Значи отметнахме една точка и ни остана още една.

— Още една ли?

— Срещата със Секирата, който ще ни даде информация за внедрения агент. От Лисицата нищо не научихме по тази точка, нали?

— Нищо не ни каза — въздъхна Нейтън. — След събитията от последните няколко дни, тази среща ми се струва толкова незначителна. Тъй или иначе не можем да предприемем нищо, преди той да е напуснал Сирия. А когато това стане, всичко ще мине тихо и кротко. Тоест няма да е като предната операция. Срещата ще бъде съвсем проста. Или по-точно ще бъде проста, ако са уредени финансовите въпроси. Уредихте ли ги?

— Кое да сме уредили? — попита Муса с престорено неразбиращ тон.

— Средствата, за които настояваше Секирата?

— Да, да, няма проблеми. Задачата ти ще бъде да вземеш снимките, които ще носи със себе си. Ще пратя с тебе една група за охрана, за да се застраховаме от инциденти.

— Не виждам защо трябва да го правиш. В края на краищата той не е „опасен“ агент. Мога и сам да се справя с него.

— Не се притеснявам за теб, а за снимките. Не разбираш ли, че тези снимки съдържат може би най-важната информация, която сме получавали от създаването на „Мосад“ насам? Никога досега не сме имали внедрен агент, нали?

— Не сме. Добре, така да бъде, щом настояваш. — Нейтън беше изморен. — Но гледай само да не ми ги лепнеш за задника. Нека си охраняват срещата, но им кажи да стоят настрана от мен и от моя агент. Не ми се ще някой тъпак да го подплаши.

— Няма страшно. Ще ти изпратя Дов. Той ще ръководи охраната. Знам, че сте работили заедно и винаги съм си мислил, че сте приятели.

— Да, приятели сме. Сигурен съм, че няма да имаме проблеми. Но все пак искам да го предупредиш, че този агент е мой и аз ще командвам парада. Искам да му го кажеш в мое присъствие, преди да тръгнем. Става ли?

— Няма проблеми. А сега да пием за добрата работа, която свърши. — Муса вдигна чашата си и се чукна с Нейтън. — Тази операция ще влезе в учебниците на академията. А идеята да държиш жертвата като шаран в магазин за жива риба е просто гениална.

Муса знаеше, че с тези приказки лази по нервите на събеседника си. Мисълта, че е било извършено хладнокръвно убийство вследствие на предложен от него технически вариант, дълго време щеше да измъчва Нейтън.

— Кой ще ръководи контраоперацията? — попита Нейтън, за да смени темата, след което обърна на екс малката чашка.

— Няма да има такава — отговори Муса. — Шефът настоява да не се намесваме.

— Какви ги приказваш? Как така няма да се намесваме?

Нейтън едва не се задави с текилата при тези думи.

— Ами ей така. Трябва да признаеш, че има логика — каза Муса цинично.

— Аз май нещо… — Нейтън се прокашля. — Нещо май не разбирам точно смисъла на думите ти.

— Добре, значи нещата стоят по следния начин. Имаме шанса някой друг да свърши мръсната работа вместо нас и при това накрая той ще опере пешкира. Какво по-хубаво от това? Аз поне не се сещам да сме правили по-добър удар. Освен може би ирано-иракската война.

— Какви са тези приказки? Ти въобще чуваш ли се какво говориш? Те искат да убият умерените палестинци. Това би сложило край на всякакви надежди за мир в региона. Умерените са единствените, които могат да намерят изход от кризата.

— Така е. А ние какво бихме спечелили от мира? Ще трябва да отстъпим земя, навярно ще се наложи да изселваме нашите хора, ще загубим стратегически територии. Ще последва намаление на бюджета за отбрана и национална сигурност. Американците сигурно ще съкратят размера на помощта си. За какво са ни толкова пари, като не воюваме? Евреите по света също ще се почувстват освободени от задълженията си към нас. И след всичко това арабите просто ще чакат сгоден случай да ни изтикат обратно в морето. Аз мисля, че сме си много добре при сегашното положение.

— А имате ли благословията на премиера Рабин?

— Рабин е едно старче. Той държи на мира, защото гледа да угоди на американците. А и човек иска разрешение, когато предприема някакво действие. За бездействие не се иска разрешение, а ние, както разбираш, имаме намерение да бездействаме. Така че всичко е точно.

Нейтън си мислеше, че познава Муса, но сега пред него стоеше съвсем различен човек. Не че Муса винаги оправдаваше доверието му през всичките тези години. Просто сега ситуацията беше различна. След няколко минути размисъл Нейтън осъзна, че макар и да работи с Муса много отдавна, двамата никога не бяха разговаряли за политика. Сега очевидно нямаше смисъл да се спори с него.

— Ами ако терористите решат да отстранят и други хора, да речем някой от нашите? Нали там ще има и наша делегация?

— Разбира се, че няма да ги оставим да правят каквото поискат — каза Муса и се усмихна, сякаш за да успокои Нейтън. — Ще ги държим под око и ще внимаваме да не нарушат правилата. Е, ако между другото повалят и някой друг американец, нас какво ни бърка? Така ще ги намразят още повече. Кои сме ние, че да ги спираме? Но ако решат да се целят в нас, ще ги настъпим по мазола.

Муса отпи глътка текила.

— В края на краищата няма да е лошо да ударят американците. Крайно време е някой да им покаже на тези самоуверени копелета къде зимуват раците. Те взеха да си мислят, че знаят всичко за Близкия изток.

Нейтън се изкашля и стана от мекия диван. Значи, помисли си той решението вече е взето и на практика от Муса нищо не зависи. Нямаше смисъл да продължава разговора.

— Добре ще ни дойде по още едно — каза той с престорено бодър тон — само че трябва да намеря някой да ми стопли леглото.

Той намигна.

— Полага ти се — отвърна Муса, очевидно доволен, че Нейтън пак му говори като приятел. — Между другото, Секирата ще пътува чак другата седмица. Мислил ли си какво ще правиш дотогава?

— Нали ме познаваш? Откакто работя в „Мосад“, вече не си правя никакви планове и не пържа рибата, докато е в морето.

И двамата се разсмяха. На излизане Нейтън добави:

— Мислех си, че няма да е лошо да си взема няколко дни от годишния отпуск, който май че тече в момента. Ще ми се да отида да видя нашите в Ню Йорк. — Той посочи папката на масата. — Гледай да не я забравиш тук. Още не знаем кой е внедреният агент.

— Когато я забравя, ела ми се обади — изръмжа Муса.

Досега Нейтън успяваше да намери оправдание за почти всичко, което се случва в „Мосад“. Убийствата и бруталният подход се осмисляха от необходимостта да се осигури спокойното и стабилно съществуване на държавата. Всичко това се вършеше в името на възраждането на „старата нова земя“, както я наричаха ционистите. Но сега ставаше дума за друго нещо. Това изглеждаше като да вдигнеш парен чук, за да убиеш муха върху главата на най-добрия ти приятел.

Нейтън знаеше от самото начало, че в „Мосад“ му е отредена ролята на пушечно месо. Но доколкото приемаше каузата, беше готов да приеме и тази участ. Нещата бяха съвсем прости. Израел искаше мир, а арабите го отхвърляха и следователно израелците имаха право да продължават да воюват, докато в един момент стане възможно да се установи мир. Нейтън вярваше в тази схема като повечето хора — даже по-силно от много други — и беше решен да носи товара си докрай. Но планът, който му разкри Муса, влизаше в противоречие с всичките му идеали. Каква наглост! Да си позволиш да препречваш пътя на мира! Каква налудничава идея! Нейтън усещаше как ядът му нараства. Беше готов да си подаде оставката. Можеше да прикрепи към нея и писмо до министър-председателя. Така щеше да излезе на чисто. Сигурен беше, че ако не постъпи по този начин, няма да може да се понася до края на живота си.

Нощта напредваше, а Нейтън още седеше до кухненската маса и се опитваше да съчини текста, който би имал най-силно въздействие. За пореден път прочете писмото и в един момент реши, че е безсмислено да предприема подобна стъпка. Началниците му щяха просто да покрият писмото, а него щяха да го затворят, докато приключи цялата операция. Едва тогава щяха да го пуснат и да го уволнят от „Мосад“ по параграф, който би го дискредитирал завинаги. По този начин щяха да го изолират. Не. Оставката не предлагаше изход.

Постепенно в объркания му мозък се избистри едно решение. С него дойде и спокойствието. Нейтън щеше да им разкаже играта. Връщане назад не можеше да има. Беше готов да ги спре, ако трябва и с голи ръце, а друго оръжие май че наистина нямаше. Разумът го съветваше да се откаже, но сърцето му усещаше, че е длъжен да опита. Беше му пределно ясно, че от този момент нататък ще ходи по висока и много опасна стена. Падането от която и да е страна би било фатално. Но най-мрачна му изглеждаше перспективата да работи сам, без мощната система на „Мосад“.

Нейтън знаеше, че ще трябва да състави план, който би му позволил да действа извън системата, без да престава да я използва отвътре. Това беше единственият възможен подход и поне на теория звучеше обещаващо. Но в момента въобще не му идваше наум как точно да осъществи замисъла си. Реши да действа, все едно че „Мосад“ е зад гърба му, а оттам нататък щеше да импровизира. Първо трябваше да вкара свой човек сред терористите в Гърция. Човек, на когото биха повярвали, но в същото време човек, който не би привлякъл вниманието на преследвачите от „Кидон“. Това му се струваше абсолютно непостижимо. Във всеки случай щеше да му се наложи да вярва на хора, които познава съвсем слабо, и да разчита на късмета си.

Времето му беше ограничено. Искаше да задвижи нещата преди срещата със Секирата. За да успее, трябваше да действа бързо. Реши още на следващата сутрин да мине през детектора на лъжи. Така щеше да излезе на чисто. Кой знае дали после щяха да го допуснат до такъв тест.

Преди още да е предприел първата стъпка от своята спасителна операция, Нейтън наруши устава на „Мосад“. Когато тръгна за Ню Йорк, той скри в дипломатическото си куфарче два фалшиви паспорта. Това действие беше, меко казано, незаконно.

Изрови ги от оперативното си досие в подземията на „Мосад“, където се съхраняваха в случай на нужда. Бяха ги изготвили за някаква операция, която не се състоя, и затова въобще не влязоха в употреба.

До летището го закара един служител от отдел „Ал“. Преди да влязат в терминала, Нейтън му предаде всичките си израелски документи, включително пропуска си, няколко лични карти, а също и 22 милиметровия си пистолет „Берета“. Всичко това попадна в найлонова торбичка, която служителят запечата грижливо. После и двамата се подписаха върху хартиената лепенка. Когато се върне в страната, Нейтън щеше да си получи вещите от сейфа на „Ал“.

Билетът му беше за един ранен полет до монреалското летище „Мирабел“. Оттам трябваше да се придвижи до летище „Дорвал“, за да хване полета на Еър Канада до Ню Йорк. По този маршрут пътуваха всички служители на „Мосад“, които работеха в Съединените щати. Влизането в страната директно от Израел се считаше за опасно в оперативен план.

Макар че посещението му в Щатите минаваше за частно, Нейтън реши да се придържа към нормалния ред. Крайната му спирка беше Вашингтон. Той пропусна да отбележи тази подробност в плана на пътуването си, който предаде в Мосад. Отиваше във Вашингтон да се срещне със Сид Купър. Той щеше да се зарадва. Отдавна не бяха се виждали.