Карел Чапек
Голяма докторска приказка

Преди много, много години магьосникът Магиаш упражнявал магьосническия си занаят в планината Хейшовина. Както знаете, има добри магьосници, които се наричат вълшебници или чародеи, и лоши магьосници, които се занимават с черна магия. Магиаш бил някъде по средата — понякога бил толкова добър, че изобщо неомагьосвал, а друг път магическата му сила се проявявала с такава мощ, че гърмяло и трещяло. Понякога си наумявал, че трябва да валят камъни, а веднъж направил така, че завалели дори такива едни малки жабчета. С една дума — може да разправяте каквото щете, но да живееш в съседство с такъв магьосник не е много приятно и затова хората, колкото и да се клели, че не вярват в магьосници, гледали да са по-далеч от планината Хейшовина. Казвали, че там е много нанагорно, но то било само за оправдание — никой не искал да си признае, че се бои от Магиаш.

Седял си веднъж Магиаш пред своята пещера и ядял сини сливи от ония големите, синкавочерните, дето са покрити с белезникав прашец, а през това време помощникът му, луничавият Винцек или по-точно Винцек Никличек от Зличек, бъркал на огъня магьосническите церове от смола, сяра, валериан, мандрагора, змийско коренче, вълчи зъб, див пелин и дяволски език, от червен кантарион, мента, лютиче, адски камък, тинтява, морски лук, кози бубонки, жила от оси, плъхови мустаци, кокоши крак и занзибарско семе, както и от вълшебни корени, подправки и разни други чудотворни билки. Магиаш само наблюдавал как Винцек бърка с лъжицата и ядял сливи. Но Винцек, горкият, по едно време забравил да бърка ли, що ли, не знам, и билето засъхнало, спекло се, прегоряло, загоряло и се препържило, и от котела се разнесъл страшен смрад и страшна воня.

— Ей, ти, непохватни кьопчо! — понечил да извика Магиаш, но в бързината сбъркал тръбичката в гърлото или може би я сбъркала сливата, дето била в устата му, та с две думи, глътнал сливата ведно с кокичката, кокичката се препречила в кривото му гърло и заседнала там — ни навън, ни навътре. Ето защо Магиаш могъл да изреве само: „Ей, ти не-“ и нищо повече. Не можел дори глас да издаде. Само хриптял и съскал, както кога свисти пара в тенджера, и се изчервявал все повече в лицето, и махал с ръце, и се давел, но кокичката хич и не се помръдвала. Толкова здраво и солидно се заклещила в гръкляна му.

Като видял това, Винцек ужасно се уплашил, че бай Магиаш може да се удуши, и рекъл услужливо:

— Шефе, чакай тука, аз ще изтичам до Хронов за доктора.

И полетял от Хейшовина надолу — жалко, че нямало кой да му измери скоростта. Сигурно щял да постави нов рекорд по бягане на дълго разстояние. Когато стигнал у доктора в Хронов, не можел дори дъх да си поеме, но все пак го поел и рекъл на един дъх:

— Господин докторе, трябва веднага, ама веднага и тозчас трябва да дойдете при господин магьосника Магиаш, защото иначе ще се удуши! Оле, излезе ми душата от тичане!

— При Магиаш в Хейшовина?! — промърморил хроновският доктор. — Ох, дявол да го вземе, хич не ми се иска, ама какви ще ги дъвча, като има нужда от мен!

И тръгнал. Нали знаете — докторът не може да откаже помощ никому, па дори да го извикат при разбойника Вагабондо или даже при самия (боже пази!) Луцифер. Такава е тя тая професия — докторската.

И тъй, хроновският доктор взел докторската си чанта, в която имало докторски ножове, клещи за вадене на зъби, бинтове и прахчета, и разни мазила, и шини за счупено, и други подобни докторски инструменти, и тръгнал с Винцек за планината Хейшовина.

— Само да не закъснеем! — тревожел се постоянно луничавият Винцек и те вървели през долини, през полета и балкани и ей така направо през просото, докато луничавият Винцек най-после рекъл:

— Стигнахме, господин докторе.

— На ваште услуги, господин Магиаш — рекъл хроновският доктор. — Къде ни боли, какво ни боли?

Вместо да отговори, магьосникът Магиаш само изхриптял, изсъскал, изсумтял и показал гърлото си — с други думи, там става, каквото става.

— Аха, гърленцето ни боли! — рекъл хроновският доктор. — Я да го види чичо доктор! Господин Магиаш, отворете си хубаво устата и кажете а-а-а!

Магьосникът Магиаш разгърнал черните си мустаци и зинал, но не могъл да каже нито а-а-а, нито бе-е-е, защото от гърлото му не излизал никакъв глас.

— А-а-а — подканвал го докторът. — Хайде де! Не върви ли?

Магиаш само въртял глава — не върви значи.

— Леле! — извикал докторът, който бил стара лисица, шмекер, тарикат, изпечен хитрец и шегобиец, защото бил от стара коза яре и не бил вчерашен. — Леле, господин Магиаш, положението ни е много сериозно, щом не можете да кажете а-а-а! Не знам, не знам… — казал той и започнал да преглежда магьосника и да го преслушва, преброил му пулса, погледнал му езика, обърнал му клепачите, за да ги види от вътрешната страна, прегледал му с огледалце носа и ушите и през цялото време мърморел някакви латински думи.

Когато свършил прегледа, приел извънредно загрижен вид и рекъл:

— Господин Магиаш, това е много сериозна работа и само една неотложна и незабавна операция може да ви спаси. Само че аз не мога и нямам право да я извърша сам, без помощници. Ако сте съгласен да ви оперирам, няма как, налага се да повикаме колегите от Упице, Костелец и Хоржички. След като дойдат, ще направим с тях съвещание или консулт и едва след най-зряло и всестранно обсъждане ще можем да пристъпим към необходимата лекарска интервенция, тоест — операция операнди. Размислете добре, господин Магиаш, и ако приемете моето предложение, изпратете бързо някой човек да доведе високоуважаемите ми и учени колеги.

Какво можел да направи Магиаш? Дал знак с глава на луничавия Винцек, Винцек тупнал с крак три пъти да се разтъпче и хукнал с всички сили надолу към полето. Към Хоржички значи. И към Упице. И към Костелец. Но нека го оставим засега да тича.

1. Солиманската принцеса

Докато луничавият Винцек препускал към Хоржички, Упице и Костелец, за да доведе час по-скоро докторите, хроновският доктор седял при магьосника Магиаш и внимавал да не се удуши. За да мине по-лесно времето, запалил пура виржинка и мълчаливо запушил. Когато му омръзнало, изкашлял се и пак продължил да пафка. След туй, за да разсее скуката, се прозял и попремигнал няколко пъти. След известно време казал: „Хмда“. След около половин час се разкършил в кръста и изпъшкал: „Уффф“. След близо един час добавил: „Защо пък да не изиграем едни карти? Господин Магиаш, имате ли карти?“

Магьосникът Магиаш не можел да отговори, та само поклатил глава — нямал, с други думи.

— Нямате ли? — измърморил недоволно хроновският доктор. — Че какъв магьосник сте, като нямате карти?! На времето в нашта кръчма даде представление един магьосник — чакайте, как му беше името… май че Навратил или Дон Боско, или Магорело — нещо подобно, та той правеше такива вълшебни номера с карти, ум да ви зайде. То си е така, магьосникът трябва да си разбира от работата.

После докторът запалил още една виржинка и рекъл:

— Щом нямате карти, ще ви разправя за Солиманската принцеса, та да мине по-бързо времето. Ако случайно знаете тая приказка, кажете си и аз веднага ще спра. И така, внимание! Започваме!

Както е известно, зад Кавските планини и Саргасовото море се намират Даламанските острови, а още по-нататък е пустинята Шаривари, обрасла с гъсти лесове. Там се намира Елдорадо, главният град на циганите. След това, докъдето ти стига погледът, няма нищо друго освен един меридиан и един паралел и там, точно зад реката, като се тръгне по мостчето и после се свие по пътечката вляво, зад върбалаците и копривите, се простира голямото, и мощно Солиманско султанство. Ясно като бял ден, нали така?

Начело на Солиманското султанство, както показва самото му име, стоял султан Солиман. Тоя султан имал една-единствена дъщеря, Зубейда се казвала. По едно време, ни в клин, ни в ръкав, принцеса Зубейда взела да боледува и линее, да понакашлюва и крее, да вехне, чезне и гасне, да охка, пъшка и стене — сърцето да ти скъса. То се знае, султанът веднага повикал придворните вълшебници, магьосници, чародеи, чародейки, заклинатели, врачки, магове и астролози, лекари и природолечители, масажисти, фелдшери и знахари, но никой от тях не могъл да излекува принцесата. Ако това беше станало у нас, щях да кажа, че момичето е страдало от анемия, плеврит и бронхиален катар, но в Солиманската земя хората не са така образовани и медицината им не е толкова напреднала, че да се срещат и там болести с латински названия. Представяте ли си какво отчаяние обхванало стария султан? „Аллах ил аллах, викал си той, колко се надявах, че щерка ми ще наследи процъфтяващото султанство, а тя, горката, се топи и гасне като свещ пред очите ми и аз не мога да й помогна!“

Така султанският дворец и цялата солиманска земя потънали в дълбока тъга.

По това време пристигнал един търговски пътник от Яблонец, някой си господин Лустиг, и като чул за болната принцеса, рекъл:

— Защо султанът не повика лекар от Европа? У нас медицината е къде-къде по-напреднала! Тука имате само заклинатели, билкари, магьосници, баячки и врачки; истинските доктори с висше образование са у нас!

Стигнало това до ушите на султан Солиман, извикал той търговеца Лустиг, купил от него огърлица от стъклени перли за принцеса Зубейда и го попитал:

— Господин Лустиг, по какво се познава у вас истинският доктор с висше образование?

— Това е много лесно — рекъл господин Лустиг. — Ще го познаете по това, че пред името му има едно „д-р“. Например д-р Ман, д-р Пелнарж, д-р Новак и тъй нататък. Ако няма никакво „д-р“, значи не е доктор с висше образование, разбирате ли?

— Аха! — рекъл султанът и му показал султанката в знак на благодарност. После изпратил пратеници в Европа да търсят доктор.

— Да не забравите — напомнил им при сбогуването, — че истински доктор с висше образование е само този, който започва със сричката „дър“! Да не ми доведете някой друг, че ще ви отрежа ушите заедно с главите! Ха със здраве сега!

Ако трябва да ви разправя всичко, което видели и патили пратениците по дългия път до Европа, господин Магиаш, приказката ще стане много дълга. След много и много мъки и теглила пратениците пристигнали в Европа и започнали да търсят доктор за принцеса Зубейда.

Случило се тъй, че делегацията от солимански пратеници, такива едни грамадни башибозуци с чалми на главите и с мустаци, дебели и дълги като конски опашки, попаднала в една гъста, черна гора. Вървели, вървели, докато срещнали един чичо с брадва и трион на рамо.

— Добра среща! — поздравил ги селянинът.

— Добра стига! — отвърнали пратениците. — Кой си ти, байно?

— Абе — казал селянинът, — аз, такова, съм дървар.

Поганците наострили уши и рекли:

— А, това е друго нещо, ваша милост! Щом вие сте д-р Вар, молим ви да тръгнете с нас веднага, моментално и незабавно за солиманската земя. Султан Солиман ви изпраща своите почитания и ви кани най-учтиво в двореца си. В случай на колебание, нежелание или отказ от ваша страна ще бъдем принудени да ви откараме насила. Но тая работа, ваше благородие, не е за предпочитане.

— Глей ти, глей кво нещо — учудил се дърварят. — Че за какво съм му потрябвал на султана!

— Той има за вас някаква работа — рекли пратениците.

— Ами да дойда тогава — съгласил се дърварят, — тъкмо си търся работа. Трябва да ви кажа, че мога да работя и като дърводелец.

Пратениците се спогледали и казали:

— Толкова по-добре за нас, ваша светлост!

— Чакайте — рекъл дърварят. — Най-напред ми кажете колко ще ми плати султанът за работата. Вярно е, че не съм някой дърляга, дето се пазари за стотинката, ама той пък да не излезе някой стиснат държавник.

Пратениците на султан Солиман отговорили любезно:

— Няма значение, че не сте д-р Ляга, ваша милост. И на д-р Вар ще бъде оказано нужното уважение. Колкото до султан Солиман, уверяваме ви, че той не е никакъв д-р Жавник, а най-обикновен владетел и тиранин.

— Добре — казал дърварят. — Колкото пък за яденето, аз, кога работя, се тъпча като дървоядец и смуча като дървеница. Ясно?

— Ще направим всичко възможно, уважаеми господине — успокоили го солиманците, — за да останете доволен и в това отношение.

След това с големи церемонии и с необходимото внимание завели дърваря на кораба и отплували за солиманската земя. Когато пристигнали, султан Солиман седнал на трона и наредил веднага да ги заведат при него. Пратениците коленичили в краката му и най-старият от тях, който имал и най-големи мустаци, започнал да докладва:

— Най-милостиви господарю и владетелю, повелителю на всички верующи, велики султан Солимане! В изпълнение на височайшата ти заповед, ние отидохме чак на оня остров, който наричат Европа, за да намерим там, най-учения, най-прославения и най-прочутия доктор за принцеса Зубейда. Ето го, господин султане! Това е знаменитият и световноизвестен д-р Вар. За да знаеш какъв лекар е той, трябва, да ти кажа, че може да работи и като д-р Воделец. Тъпче се като д-р Воядец и смуче като д-р Веница, а това са също истински доктори с висше образование. От всичко това става ясно, височайши султане, че сме ударили с един куршум няколко заека. Хм, хм. Общо взето, това е всичко.

— Добре дошел, уважаеми д-р Вар — рекъл султан Солиман. — Моля ви да видите дъщеря ми, принцеса Зубейда.

„Амче защо да не я видя?“ — рекъл си дърварят. Сам султанът го завел в една мрачна, сенчеста стая, постлана с най-хубави килими и възглавници, на които почивала принцеса Зубейда, бледа като восък, и дремела.

— Бре — промълвил съчувствено дърварят. — Тя вашта мома много зеленикава, бе султане!

— Такава е! — въздъхнал султанът.

— Нещо хилава ми се вижда — казал дърварят. — Трябва да е кекава, а?

— Точно така! — съгласил се тъжно султанът. — Нищо не ми яде!

— Суха като чироз — рекъл дърварят, — кльощава като кука. Пък и боята й хич я няма. Ако питаш мене, болно трябва да е момичето.

— Разбира се, че е болна — казал угрижено султанът. — Нали затуй съм ви извикал — да я излекувате, щом сте д-р Вар!

— Аз ли? — учудил се дърварят. — Че как да я излекувам?!

— Това вече е ваша работа! — рекъл мрачно султан Солиман. — Затова сте тук и толкоз! Само трябва да ви кажа, че ако не я оправите, ще заповядам да ви отсекат главата и край!

— Ама не може тъй, бе холан! — опитал се да протестира уплашеният дървар, но султан Солиман дори не го оставил да се доизкаже.

— Никакви усуквания! — отсякъл. — Нямам време за такива работи. Трябва да ида да управлявам. Заловете се на работа и покажете на какво сте способен! — и седнал на трона да управлява.

— „И таз добра! — рекъл си дърварят, когато останал сам. — Хубаво се наредих! Как можа да ми дойде това чудо на главата — да лекувам някаква си принцеса?! Че знам ли аз как се прави тая работа?! Леле, какво ми дойде на главата! Какво да правя сега, да му се не види макар?! Ако не я излекувам, ще ми отрежат главата! Ако не беше приказка, щях да река: не може току-така за нищо и никакво да отсекат тиквата на някой човек. Кой дявол ме караше да влизам в тая приказка?! В обикновения живот такова нещо не може да стане! Ха да видим сега как ще се измъкна от тая каша!“

С такива и още по-черни мисли в главата седнал горкият дървар на прага на султановия замък и продължил да се вайка. „Хай да се не види! — рекъл си той. — Какво им скимна на тия хора да ме правят доктор?! Ако ми бяха рекли да отсека ето това или е онова дърво, щяха да видят кой съм аз! Като си плюя на ръцете, ще хвръкнат трески до небесата! Я какъв е гъсталак около къщата! Всичко обрасло и буренясало като в стар лес, слънчице не може да влезе в стаите. Че то в тоя палат трябва да е голяма влага и плесен, па може да има и гъби, и стоножки. Чакай да им покажа аз на какво съм способен!“

Едва си помислил това и ето че съблякъл палтото, плюл си на ръцете, взел брадвата и триона и започнал да сече дърветата, които растели около двореца на султана. А пък те не били круши, нито ябълки, нито орехи, както по нас, а палми и олеандри, кокосови и драконови дървета, латании и фикуси, махагонови дървета и дървета, които стигат до небесата, и различна друга екзотична зеленина. Да бяхте видял отнякъде как тоя дървар се нахвърлил върху тях, господин Магиаш! Към пладне около двореца имало вече доста голяма поляна. Дърварят изтрил с ръкав потта от челото си, извадил от джоба комат чер хляб и парче сирене и започнал да яде.

До тоя момент принцеса Зубейда спала в своята здрачна стая. Докато траял шумът, който вдигал дърварят със секирата и триона си долу пред двореца, тя спяла сладко, както никога дотогава. Събудила се едва от тишината, когато дърварят престанал да сече дърветата и се разположил върху камарата трупи, за да изяде хляба със сиренето.

Принцесата отворила очи и се зачудила: каква е тая небивала светлина в стаята? За пръв път в живота й слънцето влязло там свободно и изпълнило тъмната стая с небесен блясък. Това море от светлина просто заслепило принцесата. В същото време откъм прозореца нахлула миризма на нацепени дърва, а тя била толкова силна и толкова приятна, че принцесата вдъхнала дълбоко и с наслада. Към аромата на смолата се прибавило още нещо, което принцесата не познавала дотогава. Какво ли е това?! Тя станала и отишла да погледне през прозореца. Какво да види — вместо усойната сянка — поляна, огряна от обедното слънце, на която седи един човек като планина и яде сладко-сладко нещо черно и нещо бяло — тъкмо това и замирисало толкова приятно на принцесата. Нали знаете: чуждата кокошка — патка.

Принцесата не могла да издържи повече — ароматът я теглел надолу, пред двореца, все по-близо и по-близо до тоя чичо, за да види какво е това вкусно нещо, което той яде.

— А, принцесата! — рекъл дърварят с пълна уста. — Искате ли малко хляб и сиренце?

Принцесата се изчервила и се заусуквала; срамувала се да признае, че страшно много й се иска да опита това нещо.

— Ей сегичка — продължил дърварят и отрязал с ножа си една дебела филия. — На.

Принцесата се поогледала — дали няма да я види някой.

— Мерси — промълвила в знак на благодарност, захапала хляба и рекла: — Ммм, колко е вкусно!

Представете си — принцесата видяла тогава хляб и сирене за пръв път в живота си!

По това време от прозореца надникнал самият султан Солиман. Не можел да повярва на очите си — вместо влажната сянка — поляна, огряна от обедното слънце, и там, върху една купчина дърва, седи принцесата с пълна уста и се храни с такъв апетит, както никога дотогава.

— Най-сетне! — отдъхнал си султан Солиман. — Значи все пак са ми довели истински доктор с висше образование!

Оттогава нататък, господин Магиаш, принцесата все повече и повече укрепвала, бузките й поруменели и ядяла като вълче. Такова е въздействието на чистия въздух и слънцето — това да го знаете от мен. Не ви го казвам случайно — вие тука също сте се затворил в тая пещера, дето ни слънце влиза, ни вятър подухва, а това не е здравословно, господин Магиаш! Ето това значи исках да ви кажа.

Когато хроновският доктор свършил приказката за солиманската принцеса, дотърчал луничавият Винцек и довел със себе си доктора от Хоржички, доктора от Упице и доктора от Костелец.

— Ето, доведох ги — извикал той отдалече. — Ама душа не ми остана, тъй да знайте!

— Заповядайте, господа колеги — казал хроновският доктор. — Представям ви нашия пациент, майстора на черната магия — Магиаш. Както виждате от пръв поглед, положението му е твърде сериозно. Пациентът ми даде да разбера, че е глътнал синя слива, джанка или костилка. Според моето скромно мнение, касае се за остър синьосливит.

— Хм, хм… — рекъл докторът от Хоржички. — Според мен, пациентът има по-скоро задушлив джанкит.

— Не бих желал да противореча на уважаемите си колеги — казал костелецкият доктор, — но според мен, в случая се касае, за гръклянов костилкит.

— Господа — обадил се докторът от Упице, — предлагам да се обединим около диагнозата остър синьосливогръклянов костилкоджанкит.

— О, поздравлявам ви, господин Магиаш — рекъл докторът от Хоржички. — Това е много рядко и тежко заболяване.

— Интересен случай! — добавил докторът от Упице.

— Е, колега — обадил се костелецкият доктор, — аз съм имал къде-къде по-хубави и по-интересни медицински случаи. Чували ли сте как излекувах Ревун от Кракорка? Щом не сте, ще ви разправя.

2. Случаят с Ревун

Преди години в гората на Кракорка се подвизаваше Ревун. Той, знаете ли, беше един от най-отвратителните таласъми, които изобщо са съществували някога. Върви човек през гората нощем и изведнъж зад него нещо започва да реве, да цвили, мучи, сумти, скимти, вие или пък да се кикоти ужасяващо. Разбира се човекът си глътва езика, обзема го ужас и, смъртно уплашен, хуква да бяга, пада, става, отново се затичва и за едното чудо не умира от страх. Ето значи с какво се занимаваше Ревун и дълги, години безчинствуваше из Кракорка тъй, че хората, вече се бояха да ходят там нощно време.

И представете си, веднъж идва при мен в кабинета такова една странно човече, което сякаш няма друго освен уста, по-право — устище, разчекната от едното ухо до другото; вратът му завързан с някакъв парцал и гъгне, съска, сумти, хърка, хрипти, грухти и грачи тъй, че нищо не му се разбира.

— Е, какво има? — викам аз.

— Господин докторе — изхриптява оня, — аз май съм прегракнал.

— Това е ясно като две и две — казвам, — но кой сте вие?

Пациентът взе да го усуква нещо, но накрая изтърси:

— Аз съм Ревун от Кракорка, сигур сте чувал за мене.

— Аха — казвам, — значи вие сте тоя мръсник, тоя проклетник, дето плаши хората в гората! Тъй ви се пада! Много добре е станало, че сте си загубил гласа! Да не съм луд да ви лекувам фарингита или гатара на кръкляна, искам да кажа катара на гръкляна, че да тръгнете пак да плашите хората из гората и да ги карате да припадат! Не, не! Вървете си и продължавайте да хриптите, поне да мирясат хората от вас!

Тогава Ревун го удари на молба:

— Много ви се моля, докторе, излекувайте ми гърлото и аз вече няма да правя така, няма вече да плаша хората!

— Точно това ви съветвам и да направите — викам му аз. Прекалил сте с викането и затова сте си загубил гласа, разбирате ли? Тая работа, драги, не е за вас. В гората е влажно и хладно, а вие имате доста чувствителни дихателни пътища. Де да знам — може пък вашият катар да се поддаде на лекуване, но в такъв случай ще трябва веднъж завинаги да се откажете от занаята си и да се изселите от гората. Иначе нищо няма да ви помогне.

Ревун се навъси и се почеса зад ухото.

— То лесно се казва, ама с какво ще си изкарвам прехраната, като престана да плаша хората? Че аз нищо друго не умея, освен да рева и да муча — когато не съм пресипнал, разбира се.

— Какви ми ги разправяте? — рекох. — Да имах такъв необикновен гласов орган като вас, веднага щях да стана оперен певец, продавач или конферансие в някой цирк. Не е ли жалко да се губите на село с тоя прекрасен и мощен глас? Как мислите? В града може да намерите по-добро приложение на възможностите си.

— И аз тъй мисля понякога — призна Ревун. — Няма как, ще си опитам късмета на друго място, само да ми се върне гласът.

И тъй, господа, намазах му гърлото с йод, предписах му гаргара с калиев хлорат и хиперманганат и му препоръчах да гълта ангинол и да си прави компреси. Оттогава не му се е чул гласът в Кракорка. Той наистина се изсели и престана да плаши хората.

3. Случаят с водния дух от Хавловице

— Аз също имах един интересен случай — обадил се докторът от Упице. — В нашия край, в реката Упа, зад хавловицкия мост, в коренищата на върбите и елите, живееше стар воден дух, Йоудал се казваше. Беше такъв един кисел, вечно намусен и голям мърморко. От време на време правеше наводнения, а понякога давеше и децата, които се къпеха. С две думи: на хората никак не им беше приятно неговото присъствие в реката.

Една есен идва при мен в амбулаторията някакъв дядо със зелена дреха и червен шал около врата и пъшка, кашля, киха, охка, въздиша, подсмърча и гъгне: — Господин дофтуре, нещо тряба да съм се простудил или настинал, щото ей тукана ме боли, сякаш е гнило, а пък ей тука ме пробожда, в кръста ме ръга, ставите ме въртят, пък една кашлица ме е задрала, ще си изповръщам червата, че на всичкото отгоре и хрема, носът ми тече кат чешма. Та много ви моля да ми дадете някакъв илач.

Прегледах го аз и му викам:

— Ревматизъм, дядо. Ще ти дам нещо за мазане, линиментум се казва, ама това не е всичко. Трябва да стоиш на сухо и топло, разбра ли? Това е най-важното.

— Разбрах — измънка старецът. — Само че това, дето казваш да стоя на топло и на сухо, дофтуре, от това май нищо няма да излезе.

— Защо? — попитах го.

— Ами защото — каза дядото, — защото аз съм хавловицкият воден дух, господин дофтуре. Къде ще я взема аз тая сушина и тая топлина във водата?! Че аз и носа си бърша с водната повърхност, във водата спя, с вода се завивам! Едва напоследък, откак взех да остарявам, постлах одъра си с мека вода вместо с твърда, че да не ме убива. Та това, дето казваш да стоя на сухо и на топло, май няма да го бъде.

— Ама не може иначе, бе дядо — казах му аз. — В тая студена вода ревматизмът само ще се влоши. Нали знаеш — старите кости искат топло. На колко години си?

— Ехеее — избоботи той, — господин дофтуре, аз съм тука още от езически времена — трябва да има хиляда години, че и повече. Стар съм вече, стаар!

— Виждаш ли? — рекох. — На тая възраст, дядо, трябва да си седиш до печката. Я чакай, сетих се нещо? Ти чувал ли си за горещите извори?

— Как да не съм чувал? — отговори старият воден дух. — Само че тук няма такива.

— Тук няма — казах, — но има в Теплице, и в Пиещяни, и къде ли не още, само че са дълбоко под земята. И тия горещи извори, ако искаш да знаеш, са създадени именно за такива стари водни духове, които страдат от ревматизъм. Ти чисто и просто ще се настаниш в някой от тия горещи извори като топловоден дух и покрай другото ще си лекуваш ревматизма.

— Хм, хм — подвоуми се старият, — а каква им е работата на топловодните духове?

— Не е кой знай каква — отговорих му аз. — Само дето непрекъснато теглят горещата вода от земните недра и непрекъснато изливат излишната вода на повърхността на земята. Това е всичко.

— Виж, това не е лошо — смънка хавловицкият воден дух. Трябва да потърся някой такъв горещ извор. Много благодаря, господин дофтуре.

И се измъкна от амбулаторията. След него остана само една локва на пода.

И да ви кажа, колега, тоя хавловицки воден дух излезе разбран, послуша ме и се установи в един горещ извор в Словакия. Сега той извлича от дълбините на земята толкова вряща вода, че на това място има непресъхващ горещ извор. Хората се къпят в него и на тях това също много им помага на ревматизма. От цял свят се стичат там да се лекуват. Вземете пример от това, господин Магиаш, и ни послушайте. Нйе, докторите, не ви мислим злото.

4. Случаят с русалките

— Абе то и аз съм имал един особен случай — обадил се докторът от Хоржички. — Спя си аз една нощ най-спокойно и по едно време някой чука на прозореца и вика:

— Докторе! Док-торее!

Отворих прозореца и рекох:

— Какво има? Помощ ли искате?

— Да — отговори плах и сладък глас в тъмнината. — Ела! Ела и помогни!

— Кой е там? — питам аз. — Кой ме вика?

— Аз, гласът на нощта — чу се в мрака. — Гласът на лунната нощ. Ела!

— Идвам — казах като насън и бързо се облякох. Когато излязох пред къщи, там нямаше никой.

Малко се поуплаших.

— Ало — извиках полугласно. — Има ли някой тук? Къде трябва да ида?

— След мен, след мен — стенеше нежният и невидим глас и аз тръгнах по посока на гласа, без да избирам пътя и съвсем напреко, през росни ливади и тъмни гори. Месецът светеше и целият свят бе замрял в студената красота на нощта. Господа, аз познавам нашия край като собствената си длан, но в тая лунна нощ той изглеждаше недействителен като сън. И това се случва понякога — да откриеш нов и непознат свят тъкмо там, където си живял цял живот.

След като вървях дълго подир тайнствения глас, погледнах наоколо и си викам: това трябва да е Ратиборската долина.

— Насам, докторе, насам — призова ме гласът и това прозвуча така, като че ли проблесна и плисна речна вълна, а аз стоя на брега на река Упа, на една сребриста поляна, потънала в лунно сияние. Посред полянката нещо светлее — може би е тяло, може би е само мъгла, може би чувам, тих плач, а може да е и ромонът на водата.

— Е хайде, хайде — казвам аз успокояващо. — Кои сме ние, от какво се оплакваме?

— Ах, докторе — обади се с треперлив гласец това, светлото на земята, — аз съм обикновена самодива, обикновена русалка или вила. Сестрите ми танцуваха и аз танцувах с тях, и после… не знам, може да съм се спънала в някой лунен лъч или да съм се подхлъзнала върху блясъка на росните капки, не знам какво стана с мен, но изведнъж се намерих легнала на земята и не мога да стана, а крачето ме боли, боли, боли.

— Ами да, госпожице — рекох, — трябва да е фрактура или счупване. Ще го оправим. Значи вие сте една от русалките, които играят нощно време в долината. Гледай ти! И щом при вас попадне някой момък от Жернов или Слатина, вие танцувате с него, докато му излезе душата, нали така? Хм. А знаете ли, че това не е хубаво, моето момиче? Тоя път вие сте опрала пешкира. Ето ви цялата полза от тия ваши танци-манци.

— Ох, докторе — изохка светличкото на поляната, — да знаете колко ме боли крачето!

— То се знае, че ще боли — казвам. — Всяка фрактура боли.

И клекнах до русалката да оправям счупеното. В мойта практика, колеги, съм имал стотици счупвания, нос русалките работата е много трудна. Тялото им сама от лъчи, костите — от така наречените твърди лъчи; няма как да ги пипнеш с ръка; неуловими ката полъх, като светлина, като мъгла — ха иди, че намести счупеното, пристегни го и го бинтовай! Казвам ви — това е страшно пипкава работа! Опитах се да превържа крачето с паяжина, но русалката изохка: „Ау! Това реже като тел!“ После поисках да закрепя счупеното краченце с листец от ябълков цвят, но тя се разплака: „Ах! Това убива като камък!“

Ха сега де! Какво да правя? Най-накрая отлепих само лъскавината, самия метален блясък от крилата на едно водно конче, и направих две шинички. В една капка роса разделих лунния лъч на седемте цвята на дъгата и с най-нежния, синия цвят, превързах шините към счупеното краче на русалката.

Това беше толкова уморително, че целият плувнах в пот. Струваше ми се, кръглата месечина пече като слънцето през август, а когато най-после свърших, седнах до русалката и й казах:

— Сега, госпожице, трябва да лежите и никакво мърдане на крачето, докато костта не зарасне. Но да ви кажа право, миличка, чудно ми е, че вие и вашите сестри сте все още тука. Всички самодиви и русалки от страната отдавна си намериха по-хубави места.

— Къде? — заинтересува се русалката.

— Ами там — викам, — дето правят филмите. Играят и танцуват в някой филм и получават сума пари, а след това ги гледа целият свят — така си е, госпожице, те се ползуват с голяма популярност. Всички самодиви и русалки отдавна преминаха към филма, а също така и всички самодивци и русалци. И какви само тоалети, и какви накити носят тези самодиви! Да не мислите, че ще облекат такава проста одежда като вашата?!

— Моля ви се — възрази русалката, — дрешките ми са тъкани от светулчена светлина!

— Именно — казах й аз. — Това вече не се носи, модата днес е съвсем друга.

— С шлейф ли се носят? — попита жадно русалката.

— Не мога да ви кажа точно — отговорих. — Не ги разбирам аз тия работи. Но време е вече да си тръгвам. Скоро ще се развидели, а доколкото знам, вие, русалките, имате право да, се появявате само на тъмно, нали така? Хайде сбогом, госпожице, а колкото за филма, заслужава да си помислите!

Повече не я и видях. Кракът й сигурно отдавна е оздравял. Знаете ли кое е най-интересното обаче? Оттогава всички самодиви и русалки изчезнаха от Ратиборската долина. Няма никакво съмнение, че са заминали и постъпили в Кинематографията. Когато отидете на кино, не ви ли прави впечатление, че по екрана се разхождат ужким някакви госпожици и господа, а пък нямат никакви тела? Няма къде да го пипнеш. Направени са от лъчи и това значи, че не са нищо друго освен русалки. Затова се и гаси осветлението в киното — защото русалките и цялата тая паплач от таласъми и тям подобни оживява само в тъмнината.

От това става ясно и нещо друго — в днешния свят няма място нито за таласъми, нито за каквито и да било други приказни явления, освен ако не си намерят друга, по-подходяща професия. А възможности за това, колкото щеш.

Олеле, деца, ние хубаво се разприказвахме и малко остана да забравим магьосника Магиаш! Ама той пък, и той не гъкна, не шукна и зъб не можа да обели през цялото време от тая слива, дето е в устата му, и само се поти, пули очи и си мисли: „Дано ми помогнат най-сетне тия четирима доктори!“

— Хайде, господин Магиаш — рекъл най-после докторът от Костелец. — Започваме операцията! Най-напред обаче трябва да си измием ръцете, защото най-важното нещо в хирургията е чистотата.

Четиримата доктори започнали да си мият ръцете — най-първо с топла вода, после — с чист спирт, после — с бензин, после — с карбол. След туй си облекли чисти бели престилки. Майчице, деца, операцията ще почне всеки момент! Който не може да гледа, по-добре да си затвори очите!

— Винцек — наредил докторът от Хоржички, — хвани ръцете на пациента и ги дръж здраво, та да не може да мръдне.

— Готов ли сте господин Магиаш? — попитал сериозно докторът от Упице.

Магиаш само кимнал с глава, но от страх душичката му се смалила толкова, че спокойно можела да се събере под някой от ноктите му.

— А сега внимание! Почни! — извикал хроновският доктор.

В тоя миг докторът от Костелец замахнал с ръка и ударил или халосал магьосника по гърба тъй,

— че изгърмяло като гръмотевица и хората чак в Наход, Старкоч, та дори и в Смиржице, се огледали — дали не идва буря;

— че се разтресла земята, та чак в Сватоньовице се срутила една галерия в старата изоставена мина, а в Наход потреперала една църковна камбанария;

— че в целия край, чак до Трутнов и Полице, а може би още по-нататък, се изпоплашили всички гълъби, всички кучета се сврели в колибките си от страх и всички котки се сепнали в дрямката си;

— че сливата изхвръкнала от гърлото на Магиаш с такава страшна сила и скорост, че прелетяла над Пардубице и чак край Пржелоуч паднала на земята, при което убила няколко вола в полето и се забила в земята на дълбочина три сажена, два лакътя, една стъпка и половина, четири педи, седем пръста и още нещо.

Най-напред значи от гърлото на Магиаш изхвръкнала сливата, а веднага след нея думите: „— похватни кьопчо!“ Това била половината, която останала в гърлото на Магиаш, когато искал да каже: „Ей, ти, непохватни кьопчо!“

Само че думите не стигнали толкова надалеч, а паднали на земята при село Йозефов, като прекършили една стара круша.

После Магиаш си погладил мустаците и рекъл:

— Много ви благодаря.

— Няма защо — отговорили четиримата доктори. — Важното е, че операцията излезе сполучлива.

— Само че — обадил се веднага докторът от Упице, — за да се излекувате напълно, ще трябва да се пазите още няколкостотин години, господин Магиаш! Най-настоятелно ви препоръчвам да смените въздуха и климата, също като хавловицкия воден дух.

— Съгласен съм с колегата — заявил хроновският доктор. — И вие също като солиманската принцеса се нуждаете от въздух и слънце, за да укрепите здравето си. Ето защо ви препоръчвам горещо да се заселите в пустинята Сахара.

— Колкото се отнася до мен — добавил костелецкият доктор, — аз съм на същото мнение. Пустинята Сахара, господин Магиаш, ще бъде извънредно здравословна за вас, толкова повече, че там не растат сини сливи, които са опасни за вашето здраве.

— Присъединявам се към уважаемите колеги — допълнил докторът от Хоржички. — И тъй като сте вълшебник, господин Магиаш, ще имате възможност да проучите и обмислите как да се осигури влага и плодородие в пустинята, за да могат и там да живеят хората и да работят. Това би било наистина приказно.

Какво му оставало на магьосника Магиаш? Поблагодарил още веднъж на четиримата доктори, опаковал си магиите и се преселил от Хейшовина в Сахара. Оттогава у нас няма никакви магьосници и вълшебници и така е по-добре. Магьосникът Магиаш обаче живее и до днес и си блъска главата каква магия да направи, та в пустинята да се появят гори и поля, градове и села — може би вие, деца, ще дочакате тези времена!