Асен Разцветников
Повести за любовта и милостта

1

Счупи се ти, засъхнало перо,

и онемей като ранено птиче,

чиято човка е куршум разбил.

 

Какво мълвиш за милост и любов

във тоя свят, чиято суша ръсят

с кометен дъжд и смърт огнепръскачки,

във тоя свят, чиито океани

са пълни със удавници и мини,

във тоя мрачен свят, с небе, където

по облаците, месеца, звездите,

алеи кръвта на юноши-летци?

 

Едно сърце в историята сдрачна

повярва твоите думи и се кръсти

със светло име: Дон Кихот Ламаншки,

войник на милостта и любовта —

и стана то за смях през вековете.

2

Ловецът беше странен мъж. Той трепна

и сетне сведе пушката усмихнат:

вълчицата играеше тъй мило

със малките си рожби из тревата!

И той се върна тихо и потъна

в гората с нещо сладко на сърцето.

 

Ала на обед го разтърси треска

(невям затуй бе тъй мек тая заран),

той тръшна се във унес до реката

и майката-вълчица го издебна

и нагости със него своите рожби.

 

Но повестта ни не завършва тука,

че болестта бе вляла у човека

отрова — и вълчетата умряха.

3

Свете лъжовен, грижовен,

не можах да те живея…

 

Когато умра, отида,

сърцето ми ще изникне

на тъмен червен трендафил —

на него славей ще мъти,

моята обич ще носи,

моите песни ще пее.