Асен Разцветников
При тебе спря тогава любовта…

При тебе спря тогава любовта:

то беше миг на шеметна измама,

и ти, душа, разтвори жадни устни

и пи възторг — едничък миг, уви.

 

Така растат в дълбоката гора,

като деца в подземните етажи,

забравени от слънцето дръвчета.

Но някой ден пристига весел вятър

и ето, през невидима пролука

случаен лъч главите им огрява.

Те само миг усмихнати светлеят,

но тоя лъч им става вече всичко:

те цял живот простират слепи клонки

и викат го с душите си безмълвни,

и чакат го — напразно, — и сънуват,

и плачат безутешно в тъмнината.