Асен Разцветников
Израснах никому ненужен…

Израснах никому ненужен,

като бодилите край пътя.

 

И както те през късна есен

напущат корен и родина

и тръгват жадни за безкрайност,

ведно със вятъра в полето,

така и аз потеглих нявга

към твоите далнини, о свят.

 

Аз минах лесове и степи

и дирих топъл кът и обич,

и тръпнах във напразна жажда —

и ето ме накрай захвърлен

във безизходните ти бездни,

където мре и скръб, и радост

и всичко става — все едно.