Асен Разцветников
Аз наведох глава

Аз наведох глава. И разбирам, о господи, всичките:

леопарда ударен на смърт и свален във степта,

и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета

и задъхан зове, и умира за капка вода.

 

Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,

и очи, де пожари и спомени страшни горят.

Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала

мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.

 

Аз съм сам — бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,

дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,

аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,

стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.

 

И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите —

то бе, господи: пламък в блатата и пролетен дим

и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,

само твойта ръка — само ти ми оставаш един.

 

О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята божия,

дай ми край и прости — аз не знаех тогаз, че греша:

дето тръгнах без теб и възлюбих до смърт невъзможното —

и погубих самин свойта дива и чиста душа.