Асен Разцветников
Далеч, в планината…

Далеч, в планината, затънал във сняг до гърдите,

стоя като камък, със ледни звездички накитен.

 

Над бялата пряспа разперил ръцете си, двете —

стоя и умирам, и пея самин в снеговете.

 

Наоколо: пръстен от сняг и скали заледени.

Мълчи като черна гора вечността там над мене.

 

И само: стоманния вятър със меч във ръката —

сече ледовете и вие, и рие, и мята.

 

Не вдигам ръка: да повикам за помощ със нея.

Не бутвам нозе: да изляза. Не мога. Не смея.

 

Нагоре: грамадния меч и гората беззвездна.

Надолу: смъртта и бездънната, снежната бездна.