Асен Разцветников
За нея ли, малки мушици…

За нея ли, малки мушици, за нея ли плачете —

момичето с двете зелени звезди под клепачите?

 

Клепачите — тъмни върби над замислено езеро,

и двете лунички — от влюбен магесник извезани.

 

Лежа в тревата и тихичко шъпна ти името —

десета година, откак си безвестно заминала.

 

Десета година, как чакат очите ми, слепите,

десета година, как бавно угасвам сред степите.

 

Аз зная, че ти си навеки за мене загубена,

но все пак люлея и лъжа сърцето си влюбено,

 

но все пак те диря в степта със коприна замрежена,

но все пак те викам низ друми и пусти крайбрежия,

 

но все пак те викам — и теб, и нощта, и утехата —

и слушам: как шушне безкрая и смее се ехото.