Асен Разцветников
Лежа. А изгарят нивите…

Лежа. А изгарят нивите

под тия простори стъклени

и люшкат си тежко гривите,

и ронят червени въглени.

 

А вятъра тук от съмнало

низ друма юзди размятал е —

с юзди и звънчета звъннали

пред портите тропа вятъра.

 

И слънцето, майко, слънцето,

и слънцето бий в прозореца —

ах, как да надникна мъничко

през тил стъкла притворени!

 

Въз мойта десница легнала,

невярната болест гали ме,

очите й — щерни ледени,

устата й — рана алена.

 

Пронизват ме стръвни свредели,

безкрай ми тежат клепачите —

на гръд като обръч сребърен

змия ме пристяга, майчице.