Асен Разцветников
Есен

Ти, есен, ти, пътнице с пъстрите чехли и скутове,

тук няма ни стряха, тук няма ни път, нито брод,

тук вълците вият, самички в полята залутани,

и свирят горите, и тътне стоманния свод.

 

Тук ниските къщи страхливо в тревата са сгушени,

залостили вратни и вкопчили нокти в пръстта,

и само кръчмите — край пътя приклекнали кучета —

широко разтварят червени, отровни уста.

 

И бродим ний мълком, заплетени в тъмните пътища,

не чакаме нищо, не помниме вчера що бе,

и тънем в тъмата, в земята и в малките къщици,

и чезнем за въздух и плочица синьо небе.

 

Поспри, прегърни ни и в свилени пазви прикътай ни,

поспри, прегърни ни и тихо, и тихо плачи,

и пей, и приспи ни навеки ти есен, ти пътнице

със пъстрите чехли и тъжните сини очи.