Асен Разцветников
Лъжа

Роден в нощта сред лесове безкрайни,

от кой ли бряг те любовта зове,

ти, облак, пътнико към вечни тайни,

към сини пропасти и светове?

 

За теб са всички пътища — разкрити,

ти слънцето докосваш със коса

и слушаш как трептят в нощта звездите,

и виждаш само: бог и небеса.

 

А тук те чака, тук извръща взори

над пламналото пясъчно море

един цветец, що днес се е разтворил

и тая нощ ще трябва да умре.

 

Ти привечер пристигаш тук нехаен.

Летиш. Но ей нечакано в нощта

заплакваш ти, ударил се случайно

о някаква угаснала звезда.

 

Едно сърце се пуква в миг от нежност,

от прилива на ведрата лъжа,

че спираш тук, че ръсиш ти за него

из висините тоя пресен хлад.

 

И пий цветецът със устни ясносини,

усмихва се, умира и трепти —

и вижда птици в здрачната пустиня,

и чува шум от листи и води.