Стефан Бахманов
Есето на Фарисей (3) (Още една човешка конструкция)

II.
Да освободим миналото от бъдещето?

Човек е сам върху сърцето на земята,

пронизан от едничък слънчев лъч.

И неусетно пада вечерта…

Салваторе Куазимодо

Можем да освободим миналото от задължението му да обуславя някакъв вид значително детерминирано по характер бъдеще, като изменим равновесието между културата и природата чрез два решаващи фактора — структурните и физиологически ограничения на човечеството (и като последствие от това изменим комплекса от енергоизразходващи действия), които два фактора влияят задържащо за установяване на ново, революционно, ниво на равновесие между човешката популация и природата.

Накратко — като излезем от пътечките си, по които сега тичаме непрекъснато напред-назад в опитите си да променим съществуващото статукво и преминем върху нови широки писти.

Бих отишъл и още по-нататък. Защо да не се върнем в нашата спора — в космоса?!

Едва ли, като се вземе предвид безкрайността на вселената, човешката колония е една единствена. Тук, в диаспората земя, ние пребиваваме като изгнаници, извън страната на нашия произход — космоса.

На Земята човекът се е развил (или появил) като смъртно биологично същество. В този смисъл всички човешки същества са еднакво равни и еднакво неудовлетворени при всички обстоятелства — бедни или богати, щастливи или нещастни и пр. бинарни противостояния.

Законите на природата са абсолютни за всички биологични същества — раждане, живот, смърт са закони на природата; човекът е биологично същество, следователно те са абсолютно задължителни за него.

Законите на човека са относителни и зависят от степента на човешкото познание, т.е. от културното му ниво и съответният етап от историческото развитие на социокултурните системи.

Стратегическият приоритет на инфраструктурата „биоформа — енергетически източник — биоформа“ е, че човек не може да промени тези закони, ако не измени една от компонентите: „биоформа“ или „енергетичен източник“ или и двете (например с напредъка в областта на науката ние бихме могли да се сдобием с тяло, което не консумира биоенергия, а енергия от някакъв друг източник, с което се преодоляват ограниченията на биологичната компонента).

Съществуващите сега ограничения на инфраструктурно равнище, се пренасят неминуемо и в структурните и надстроечните компоненти, така че опитът да се натовари духовната надстройка със стратегически приоритет за промяна на общочовешкия културен модел не е нищо друго, освен културидеализъм, ако както казахме вече по-горе, не премахнем структурните или енергетични ограничения на човечеството. В своите разсъждения по темата, известният американски културантрополог Марвин Харис казва (цитирам по памет):

„… За разлика от идеите, схемите на производство и възпроизводство не могат да възникват и изчезват по волята на човека“.

Наистина ли това е така?

С малко премерен оптимизъм, аз бих казал, че не е далеч деня, когато човечеството, съхранило духовно-волевите си приоритети и без биологичните си ограничения, ще събори био-енергетичната бариера и ще напусне диаспората наречена „Слънчева система“ да търси нови хоризонти. Едва тогава миналото революционно ще се освободи от предначертаното му бъдеще!

Ще изоставим оковите на материалните стремежи, най-грубо казано: да напълним пилора и ануса и да властваме над себеподобните си смъртни. Чрез новата културно-социална мотивация на духовността ще се устремим към оня „прозорец“ в диаспората, който ще ни изведе извън земното притегляне, в безкрайното неизвестно, което е безкраен прогрес, действителен край на материалната култура, преминаваща в нова и всеобхватна духовна култура!

Бих помолил уважаемият читател да ме извини, ако напразно съм му загубил времето, четейки изложените тук c цялото ми уважение и сериозност идеи. Нека и той ги приеме сериозно, въпреки че произтичат или са продукт на манийните синдроми на един шизофреник! Но както казва Гловър (цитирам по памет):

„Нормалността е форма на лудост, която отказваме да приемем, тъй като се оказва, че тя създава добра приспособяемост към действителността…“

Построявайки първата от тезите си върху мисълта на Хегел бих казал, че целта не е единственото обединяващо звено за човешките воли. Не по-малко убедителна например е постановката на Геза Рокхайм (цитирам по памет), че:

„… Културата свързва един индивид с друг, тя представлява хитрост, използвана от човека — това дете, срещу самотата…“

Което пък още веднъж потвърждава изложената вече по-горе мисъл, че именно есето е естествения жанр за всякакви културни интерпретации и както твърди Гийрц (цитирам по памет):

„… Всеки, който тръгне да търси системни монографии в тази област, бързо се разочарова: ако попадне на някоя, разочарованието е още по-голямо.“