Включено в книгата
Оригинално заглавие
Легенды и мифы Древней Греции, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 80 гласа)
Корекция
NomaD (18 август 2006 г.)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
NomaD (2018)

Издание:

Автор: Николай Кун

Заглавие: Старогръцки легенди и митове

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Година на издаване: 2011

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2547


Първа част
Богове и герои

Богове

Произход на света и боговете

В началото съществувал само вечният, безграничен и тъмен Хаос. В него се криел изворът на живота на света. Всичко възникнало от безграничния Хаос — целият свят и безсмъртните богове. От Хаоса произлязла и богинята Земя — Гея. Широко се разстлала тя, силна, давала живот на всичко, което живее и расте върху нея. А далеч под земята, тъй далеч, както е далеч от нас необятното светло небе, на неизмерима дълбочина се родил мрачният Тартар — ужасна бездна, запълнена с вечна тъма. От Хаоса, извор на живота, се родила и могъщата сила, всичко оживотворяващата Любов — Ерос. Започва да се създава светът. Безграничният Хаос родил вечния Мрак — Ереб, и тъмната Нощ — Нюкта. А от Нощта и Мрака произлезли вечната Светлина — Етер, и радостният, светъл Ден — Хемера. Светлината се разляла по света и започнали да се редуват нощта и денят.

Могъщата, благодатна Земя родила безкрайното синьо Небе — Уран, и Небето се изпънало над Земята. Гордо се издигнали към него високите Планини, родени от Земята, и широко се разляло вечно шумящото Море. От майката Земя са родени Небето, Планините и Морето, баща те нямат.

Уран — Небето — се възцарил в света. Той се оженил за благодатната Земя — Гея. Уран и Гея имали шестима синове и шест дъщери — могъщите, страшни титани. Един от синовете им, титанът Океан, който обгръщал като безбрежна река цялата земя, и богиня Тетида дали живот на всички реки, които носят своите вълни към морето, и на морските богини — океанидите. А титанът Хиперион и богинята Тея дали на света деца: Слънце — Хелиос, Месечина — Селена, и румената Зора — розовопръстата Еос (Аврора). От Астрей и Еос произлезли всичките звезди, които светят нощем на тъмното небе, и всичките ветрове: буйният северен вятър Борей, източният Евър, влажният южен Нот и приятният западен вятър Зефир, който докарва дъждоносни облаци.

Освен титаните могъщата Земя родила трима великани — циклопи, с по едно око на челото, и трима грамадни като планини петдесетглави великани — хекатонхейри (сторъки), наречени така, защото всеки от тях имал по сто ръце. На тяхната страшна сила нищо не може да устои, тя е стихийна и безгранична.

Уран намразил децата си — великаните, затворил ги в дълбок мрак в недрата на богинята Земя и не им позволявал да излизат на светлина. Страдала от това майка им — Земята. Тежало й това ужасно бреме, затворено в недрата й. Повикала тя децата си, титаните, и започнала да ги увещава да се опълчат срещу бащата Уран; но те се страхували да вдигнат ръка на баща си. Само най-младият от тях — коварният Кронос — чрез хитрина свалил баща си и заграбил властта му. Богинята Нощ родила за наказание на Кронос цял сонм ужасни божества: Танатос — смърт, Ерида — раздор, Апата — измама, Кери — унищожение, Хипнос — сън с рой мрачни, тежки сънища, безмилостната Немезида — отмъщение за престъпления, и много други. Тези богове внесли ужас, раздори, измама, борба и нещастие по света, където се възцарил на бащиния си престол Кронос.

Зевс

Раждането на Зевс

Кронос не бил сигурен, че властта ще остане завинаги в негови ръце. Той се страхувал, че и срещу него някой ден ще се вдигнат децата му и ще го обрекат на същата участ, на каквато той обрекъл баща си Уран. Страхувал се от децата си. И заповядал на жена си Рея да му донася децата, които се раждат, и безмилостно ги поглъщал. Рея изпадала в ужас, като виждала съдбата на децата си. Вече пет бил погълнал Кронос: Хестия, Деметра, Хера, Хадес (Аид) и Посейдон.

Рея не искала да загуби и последното си дете. По съвета на родителите си Уран — Небето, и Гея — Земята, тя се оттеглила на остров Крит и там, в дълбока пещера, й се родил най-малкият син Зевс. В тая пещера Рея скрила сина си от жестокия баща, а нему дала да погълне вместо сина си един продълговат камък, повит в пелени. Кронос не подозирал, че е така измамен от жена си.

А в това време Зевс растял на остров Крит. Нимфите Адрастея и Идея треперели над малкия Зевс, те го отгледали с мляко от божествената коза Амалтея. Пчели носели мед на малкия бог от склоновете на високата планина Дикта. А пред входа за пещерата млади курети удряли щитовете с мечовете си всеки път, когато малкият Зевс заплаквал, за да не чуе плача му Кронос и да не постигне и Зевса участта на братята и сестрите му.

Зевс сваля Кронос. Борбата на боговете олимпийци с титаните

Порасъл и възмъжал прекрасен и могъщ бог Зевс. Той се опълчил срещу баща си и го принудил да върне отново на бял свят децата, които бил погълнал. Едно след друго повърнал Кронос децата си — богове, прекрасни и светли. Те подели борба с Кронос и с титаните за владеене на света.

Ужасна и упорита била тази борба. Децата на Кронос се укрепили на високия Олимп. На тяхна страна застанали и някои от титаните, а първи — титанът Океан и дъщеря му Стикс с децата си Усърдие, Мощ и Победа. Борбата била опасна за боговете олимпийци. Могъщи и страшни били техните противници — титаните. Но на помощ на Зевс дошли циклопите. Те му изковали гръмове и светкавици, които Зевс хвърлял по титаните. Борбата продължавала вече десет години, а победата не клоняла нито на едната, нито на другата страна. Накрая Зевс решил да освободи от недрата на земята сторъките великани — хекатонхейрите; повикал ги на помощ. Страшни, грамадни като планини, излезли те от земните недра и се хвърлили в боя. Те къртели от планините цели скали и ги хвърляли върху титаните. Със стотици скали летели срещу титаните, когато те се приближили до Олимп. Застенала земята, грохот изпълнил въздуха, всичко наоколо се тресяло. Даже Тартар потръпвал от тази борба. Зевс хвърлял една подир друга огнени светкавици и оглушително боботещи гръмове. Огън обхванал цялата земя, моретата закипели, гъст смрадлив пушек забулил всичко.

Накрая могъщите титани отстъпили. Тяхната сила била сломена, те били победени. Олимпийците ги оковали и ги хвърлили вдън мрачния Тартар, във вековната тъма. Пред яките медни врати на Тартар застанали на стража сторъките, хекатонхейрите, за да пазят да не би да се изтръгнат пак от Тартара на свобода мощните титани. На властта на титаните в света бил турен край.

Борбата на Зевс с Тифон

Но борбата не свършва с това. Гея — Земята, страшно се разсърдила на олимпиеца Зевс за това, че той постъпил така жестоко с нейните деца — победените титани. Тя встъпила в брак с мрачния Тартар и родила ужасно стоглаво чудовище Тифон. Грамадният, със сто драконови глави Тифон се надигнал от земните недра. С див вой разтърсил въздуха Лай на кучета, човешки гласове, мучене на разярен бик и рев на лъв се чували в този вой. Буйни пламъци се виели около Тифон, а земята се тресяла под тежките му стъпки. Боговете се стъписали в ужас. Но Зевс Гръмовержец смело се нахвърлил върху него; започва се бой. Заблестели отново светкавици в ръцете на Зевс, затрещели гръмотевици. Земята и небето се разтърсили до основи. В ярки пламъци лумнала пак земята, както по време на борбата с титаните. Моретата закипявали, щом се доближел до тях Тифон. Със стотици сипел огнените си стрели-светкавици гръмовержецът Зевс; като че ли от техния огън се запалил самият въздух и пламнали тъмните буреносни облаци, Зевс превърнал в пепел и стоте глави на Тифон. Рухнал Тифон на земята; от тялото му се излъчвала такава силна топлина, че всичко наоколо се топяло. Зевс сграбчил тялото на Тифон и го запокитил вдън мрачния Тартар, който го бил създал. Но и от Тартара Тифон все още бил страшен за боговете и за всичко живо. Предизвиквал бури и изригвания; от него и от Ехидна, полужена-полузмия, се родили страшното двуглаво куче Орт, адското куче Цербер, лернейската хидра и Химера; често разтърсва Тифон земята.

Боговете олимпийци победили враговете си. Никой вече не бил в състояние да се съпротивява на властта им. Те можели сега спокойно да управляват света. Най-силният от тях, гръмовержецът Зевс, взел за себе си небето, Посейдон — морето, а Хадес — подземното царство, царството на душите на умрелите. А земята останала в общо владение. Но макар че синовете на Кронос си поделили властта над света, все пак над тях царува повелителят на небето Зевс; той властвува над хора и богове, той управлява всичко в света.

Олимп

Високо на светлия Олимп царува Зевс, заобиколен от сонм богове. Тук са и съпругата му Хера, и златокъдрият Аполон със сестра си Артемида, и златната Афродита, и сластната Зевсова дъщеря Атина, и много други богове. Трите прекрасни Хори пазят входа за високия Олимп и вдигат прикриващия вратата гъст облак, когато боговете слизат на земята или се изкачват в светлите чертози на Зевс. Високо над Олимп се е ширнало синьото, бездънно небе и от него се лее златна светлина. Нито дъжд, нито сняг вали в царството на Зевс; тук е винаги светло, радостно лято. А по-долу се вият облаци, понякога те закриват далечната земя. Там, на земята, есен и зима сменят пролетта и лятото, нещастия и скръб сменят радостта и веселието. Наистина и боговете познават скръбта, но тя бързо прохожда и отново радост се възцарява на Олимп.

Пируват боговете в своите златни чертози, построени от Зевсовия син Хефест. Цар Зевс седи на висок златен престол. От неговото мъжествено, неземно хубаво лице лъха величие и гордо, спокойно съзнание за власт и сила. Край престола му е богинята на мира Ейрена (Ирина) и постоянната спътница на Зевс, крилатата богиня на победата Нике. Ето влиза прекрасната величествена богиня Хера, Зевсовата жена. Зевс почита жена си. С почит обкръжават Хера, покровителката на брака, всички богове на Олимп; Когато, блестейки със своята красота, в пищна премяна великата Хера влиза в залата за пиршества, всички богове стават и се покланят пред жената на Зевс Гръмовержец. А тя, горда със своето могъщество, пристъпва към златния престол и сяда при Зевс, царя на богове и хора. До престола на Хера стои нейната пратеница, богинята на небесната дъга, лекокрилата Ирида, винаги готова бързо да литне на пъстроцветните си криле и да изпълнява заповедите на Хера в най-отдалечени краища на земята.

Пируват боговете. Дъщерята на Зевс, младата Хеба, и синът на троянския цар, Зевсовият любимец Ганимед, надарен от Зевс с безсмъртие, им поднасят амброзия и нектар — храна и питие на боговете. Прекрасни харити и музи услаждат живота им с пеене и танци. Хванати за ръце, те извиват хора, а боговете се любуват на кръшните им движения и на дивната им, вечно млада красота. Пирът на олимпийците става все по-весел. На тези пирове боговете решават всички работи, на тях определят те съдбата на света и на хората.

От Олимп разпраща Зевс на хората своите дарове и утвърждава реда и законите на земята. В ръцете на Зевс се намира съдбата на хората; щастие и нещастие, добро и зло, живот и смърт — всичко е в неговите ръце. До вратата на Зевсовия дворец има два съда. В единия съд са даровете на доброто, в другия — на злото. Зове черпи от тях добро и зло и ги изпраща на хората. Горко на оня човек, комуто Гръмовержецът, загребва дарове само от съда на злото. Горко и на оногова, който нарушава установения от Зевс ред на земята и не съблюдава неговите закони. Застрашително ще навъси Кроносовият син гъстите си вежди, черни облаци ще покрият тогава небето. Великият Зевс ще се разлюти и страшно ще настръхнат косите му, очите му ще пламнат в непоносим блясък; ще махне той с десница и ще блесне огнена мълния, гръмотевици ще забоботят по цялото небе и ще се разтърси високият Олимп.

Не само Зевс бди да се спазват законите. До неговия престол стои пазещата законите богиня Темида. Тя свиква по заповед на Гръмовержеца събрания на боговете на светлия Олимп и народни събрания на земята и следи да не се нарушават редът и законът. На Олимп е и Зевсовата дъщеря, богинята Дике (Дика), която бди за правосъдието. Зевс наказва строго несправедливите съдии, когато Дике му донесе, че те не спазват законите, дадени от Зевс. Богиня Дике е защитничка на правдата и враг на измамата. Зевс пази реда и правдата в света и изпраща на хората щастие и нещастие. Но макар че Зевс изпраща на хората щастието и нещастието им, тяхната участ се определя от неумолимите богини на съдбата — мойрите, живеещи на светлия Олимп. Участта и на самия Зевс е в техните ръце. Над смъртни и над богове властвува съдбата. Никой не може да избегне нейните повели. Няма сила, няма власт, която би могла да измени нещичко от онова, което е отредено на боговете и на смъртните. Пред съдбата може само смирено да се преклониш и да й се подчиниш. Само мойрите знаят повелите на съдбата. Мойрата Клото преде нишката на живота на човека, определяйки продължителността на живота му. Скъса ли се нишката, свършва и животът. Мойрата Лахеза изтегля, без да гледа, жребия, който се пада на човека в живота. Никой не е в състояние да измени определената от мойрите съдба, тъй като третата мойра, Атропа, записва в дълъг свитък всичко, що са определили на човека в живота нейните сестри, а което е веднъж записано в свитъка на съдбата, то е неизбежно. Великите строги мойри са неумолими.

На Олимп има още една богиня на съдбата — тя е богинята Тюхе, богиня на щастието и благоденствието. От рога на изобилието, рога на божествената коза Амалтея, с мляко от която бил отхранен самият Зевс, тя сипе дарове на хората и честит е оня човек, който срещне в своя жизнен път богинята на щастието Тюхе; но колко рядко се случва това и колко нещастен е човекът, от когото се отвърне богинята Тюхе, която доскоро му е давала своите дарове!

Така царува на Олимп великият цар на хората и боговете Зевс, заобиколен от сонм светли богове, пазейки реда и правдата в целия свят.

Посейдон и морските божества

Дълбоко в морската бездна се намира чудесният дворец на земетръсеца Посейдон, великият брат на гръмовержеца Зевс. Властвува над моретата Посейдон и морските вълни се подчиняват и на най-малкото движение на неговата ръка, въоръжена със страшен тризъбец. Там, в морската дълбочина, живее с Посейдон и прекрасната му съпруга Амфитрита, дъщеря на морския мъдрец-тайноведец Нерей, която великият властелин на морските глъбини Посейдон откраднал от баща й. Той я видял веднъж, когато играела хоро със сестрите си — нереидите, на брега на остров Наксос. Запленен от прекрасната Амфитрита, богът на морето пожелал да я отвлече със своята колесница. Но Амфитрита се укрила при титана Атлас, който държи върху яките си плещи небесния свод. Дълго не можел да намери Посейдон прекрасната дъщеря на Нерей. Най-сетне делфинът му казва къде е нейното скривалище; за тая услуга Посейдон поставя делфина всред небесните съзвездия. Посейдон отвлякъл от Атлас прекрасната Нереева дъщеря и се оженил за нея.

Оттогава живее Амфитрита с мъжа си Посейдон в подводния му дворец. Високо над двореца шумят морските вълни, сонм морски божества заобикалят Посейдон, подчинени на неговата воля. Между тях е и Посейдоновият син Тритон, който с гръмовния звук на своята тръба от раковина предизвиква страшни бури. Всред божествата се намират и прекрасните сестри на Амфитрита — нереидите. Посейдон властвува над морето. Когато той на своята колесница, теглена от дивни коне, препуска по морето, вечно шумящите вълни се отдръпват и дават път на повелителя Посейдон. Равен по красота на самия Зевс, бързо се носи той по безбрежното море, а около него играят делфини, риби изплуват от морските дълбочини и се тълпят около колесницата му. А когато размахне Посейдон страшния си тризъбец, тогава като планини се надигат морските вълни, покрити с бели гребена от пяна, и в морето бушува свирепа буря. С плясък се удрят тогава буйните морски вълни о скалистия бряг и разтърсват земята. Но стига да простре Посейдон своя тризъбец над вълните, и те се укротяват. Утихва бурята, отново морето е спокойно, гладко като огледало и едва чуто се плиска край брега — синьо, безкрайно.

Много божества заобикалят великия Зевсов брат Посейдон. Всред тях е морският мъдрец Нерей, който знае всички съкровени тайни на бъдещето. На Нерей са чужди лъжата и измамата. Само истината открива той на богове и смъртни. Мъдри са съветите, които дава опитният старец. Нерей има петдесет прекрасни дъщери. Весело лудуват младите нереиди всред морските вълни, блестейки с божествената си красота. Хванали се за ръце, те изплуват една след друга от морската бездна и заиграват хоро на брега под лекия плясък на бавно пристигащите до брега вълни на спокойното море. Ехото на крайбрежните скали повтаря тогава звуците на тяхната нежна песен, подобна на тихия плясък на морето. Нереидите покровителствуват мореплавателя и му осигуряват щастливо плаване. Те бдят над него денем и нощем.

Между морските божества е и старецът Протей, който мени като морето своя образ и се превръща по свое желание в различни животни и чудовища. И той е пророкуващ бог, трябва само да го изненадаш, да му се наложиш и да го накараш да открие тайната на бъдещето. Всред спътниците на земетръсец Посейдон е и бог Главк, покровител на моряците и рибарите; и той има дар да пророкува. Често, изплавал от морските дълбочини на повърхността, той разкривал бъдещето и давал мъдри съвети на смъртните, които кръстосват моретата. Могъщи са морските богове, голяма е тяхната власт, по над тях всичките властвува великият брат на Зевс, Посейдон.

Всички морета и всички земи са обгърнати от беловласия Океан — бог титан, равен на самия Зевс по почит и слава. Той живее далеч, на границите на света, и земните дела не тревожат сърцето му. Три хиляди синове — речни богове, и три хиляди дъщери — океаниди, богини на потоци и извори, има Океан.

Синовете и дъщерите на великия бог Океан носят благоденствие и радост на смъртните чрез вечно течащата си животворна вода; с нея те напояват цялата земя и всичко живо върху нея.

Царството на мрачния Хадес (Плутон)

Дълбоко под земята царува неумолимият, мрачен брат на Зевс, Хадес. Неговото царство е изпълнено с мрак и ужас. Тук никога не проникват радостните лъчи на яркото слънце. Бездънни пропасти водят от повърхността на земята до печалното царство на Хадес. Мрачни реки текат в него. Там протича и всичко вледеняващата свещена река Стикс, в чиито води се кълнат и самите богове.

Там влачат своите вълни Кокит и Ахерон; душите на умрелите огласят със своето стенание, изпълнено с печал, мрачните им брегове. В подземното царство се струят и даващите забрава за всичко земно води на извора Лета. По мрачните полета на Хадесовото царство, покрити с бледните цветове на асфодела, се носят безплътните, леки сенки на умрелите. Те оплакват своя нерадостен живот, живот без светлина и без желания. Тихо се носят техните стонове, едва доловими, подобни на шумоленето на увехнали листа, гонени от есенния вятър. Никой не може да се върне от това царство на скръбта. Триглавото куче Цербер, на чиято шия се извиват със страшно съскане змии, пази изхода. Суровият старец Харон, който превозва душите на умрелите, няма да откара обратно през мрачните води на Ахерон нито една душа натам, дето ярко свети слънцето на живота. Душите на умрелите са обречени на вечно скръбно съществуване в мрачното царство на Хадес.

В това именно царство, докъдето не стигат нито светлината, нито радостта, нито скърбите на земния живот, управлява Зевсовият брат Хадес. Той седи на златен престол с жена си Персефона. Нему служат неумолимите богини на отмъщението, ериниите. Страшни, те преследват с бичове и змии престъпника; не му дават нито миг покой и го измъчват с угризения на съвестта; никъде не може да избяга от тях жертвата им, те ще я намерят, където и да се скрие тя. До престола на Хадес седят съдиите в царството на умрелите — Минос и Радамант. Все тук, до престола, е и богът на смъртта Танатос с меч в ръка, с черно наметало, с грамадни черни криле. Гробна студенина вее от тези криле, когато Танатос прелита до леглото на умиращия, за да отреже с меча си кичур коса от главата му и да му вземе душата. До Танатос са зловещите кери. Яростни се носят те на своите криле по бойното поле. Керите ликуват, като виждат как един след друг падат сразените герои; те впиват кървавочервени устни в раните на сразените, стръвно пият горещата им кръв и изтръгват от телата душите им.

Пак тук, до престола на Хадес, е и прекрасният млад бог на съня, Хипнос. Той нечуто се носи на своите криле над земята с главички от мак в ръце и лее от рог сънотворно питие. Нежно допира той вълшебния си жезъл до очите на хората, леко притваря клепките им и смъртните потъват в дълбок сън.

Реят се в мрачното царство на Хадес и боговете на сънищата. Има измежду тях богове, които дават пророчески и радостни съновидения, но има и богове на ужасни, потискащи сънища, които плашат и измъчват хората. Има богове и на лъжливи сънища; те вкарват човека в заблуда и често го водят до гибел.

Царството на неумолимия Хадес е изпълнено с мрак и ужас. Там броди в тъмата ужасният призрак Емпуза, с магарешки крака. Той, след като подмами в нощната тъмнина с хитрост хората и ги отведе на някое усамотено място, изпива всичката им кръв и лакомо изяжда още треперещите им тела. Там скита и чудовищната Ламя; тя се промъква нощем в спалните на щастливите майки и отвлича техните деца, за да им изпие кръвта. Над всички призраци и чудовища властвува великата богиня Хеката. Тя има три тела и три глави. През безлунна нощ, в дълбока тъмнина, тя броди по пътища и край гробища с цялата си ужасна свита от стигийски кучета. Тя изпраща ужаси и тежки сънища на земята и погубва хората. Хората призовават Хеката като помощничка при магьосничество; но пак тя е и единствената помощничка против магьосничеството за ония, които я почитат, и на кръстопът, дето се разиждат три пътя, й пренасят в жертва кучета.

Ужасно е царството на Хадес и омразно е то на хората.

Хера

Великата богиня Хера, жената на егидоносеца Зевс, покровителствува брака и пази светостта и ненарушимостта на брачните връзки. Тя изпраща на съпрузите многобройно потомство и благославя майката при раждане на детето.

След като победеният от Зевс Кронос върнал на бял свят великата богиня Хера и нейните братя и сестри, които той бил погълнал, майка й Рея я отнесла на края на земята при беловласия Океан; там Хера била отгледана от Тетида. Хера дълго живяла далеч от Олимп в тишина и мир. Великият Зевс Гръмовержец я видял, влюбил се в нея и я отвлякъл от Тетида. Боговете пищно отпразнували сватбата на Зевс и Хера. Ирида и харитите облекли Хера в разкошна премяна и тя сияела със своята младост и величава красота всред сонма богове на Олимп, седейки на златен престол до Зевс, великия цар на богове и хора. Всички богове поднесли дарове на повелителната Хера, а богиня Земя — Гея, изкарала от своите недра като дар на Хера едно чудно ябълково дърво, което раждало златни ябълки. Всичко в природата славело царица Хера и цар Зевс.

Хера царува на високия Олимп, тя заповядва, както и нейният мъж, на светкавиците и гръмотевиците; само от една нейна дума тъмни дъждовни облаци покриват небето, чрез едно махване с ръка тя вдига страшни бури.

Прекрасна е великата Хера, волооката, лилиеръката; изпод нейния венец се спускат на вълни чудни къдрици, власт и спокойно величие горят в очите й. Боговете почитат Хера, почита я и мъжът й, облакогонецът Зевс, и често се съветва с нея. Но не са редки и караници между Зевс и Хера. На съвещанията на боговете Хера често възразява на Зевс и спори с него. Тогава Гръмовержецът се разсърдва и заплашва жена си с наказания. Хера замлъква и сдържа гнева си. Тя не е забравила как Зевс я подложил на бичуване, как я оковал в златни вериги и я оставил да виси между небето и земята, като й вързал на краката две тежки наковални.

Могъща е Хера — няма богиня, равна ней по власт. Величествена, в дълга разкошна дреха, изтъкана от самата Атина, на колесница, запрегната с два безсмъртни коня, слиза тя от Олимп. Цяла от сребро е, колесницата, от чисто злато са колелата, а медта на спиците блести. Благоухание се разлива по земята там, дето минава Хера. Всичко живо се покланя пред нея, великата царица на Олимп.

Йо.

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Често търпи обиди Хера от мъжа си Зевс. Така станало например, когато Зевс се влюбил в прекрасната Йо и за да я скрие от жена си Хера, я превърнал в крава. Но с това Гръмовержецът не спасява Йо. Хера видяла снежнобялата крава и поискала от Зевс да й я подари. Зевс не могъл да откаже това на Хера. А тя, като станала господарка на Йо, я дала на стоокия Аргус да я пази. Нещастната Йо страдала, но никому не могла да каже за страданията си; превърната на крава, тя била лишена от дарбата да говори. Вечно будният Аргус пазел Йо, тя не можела да се скрие от него. Зевс виждал страданията й. Той повикал сина си Хермес и му заповядал да отвлече Йо.

Бързо пристигнал Хермес навръх планината, дето стоокият страж пазел Йо. С приказките си той приспал Аргус. Щом се затворили стоте му очи, Хермес грабнал извития си меч и с един замах отсякъл главата на Аргус. Йо била освободена. Но и с това Зевс не я спасил от гнева на Хера. Тя изпратила един чудовищен стършел. С ужасното си жило стършелът гонел от страна в страна нещастната страдалка Йо, докарана до лудост от мъки. Нигде не намирала тя покой. В бесен бяг се носела тя все по-далеч и по-далеч, а стършелът летял подир нея и всеки миг забивал своето жило в тялото й. Жилото на стършела горяло Йо като нажежено желязо. — Къде ли не бягала Йо, в какви ли не страни ходила! Най-после след дълги скитания стигнала в страната на скитите, в Крайния Север, до скалата, на която бил прикован титанът Прометей. Той предсказал на нещастницата, че само в Египет ще се избави тя от мъките си. Гонена от стършела, Йо продължила да бяга. Много мъки изтърпяла тя, много опасности изпитала, преди да стигне до Египет. Там, на бреговете на благодатния Нил, Зевс й върнал предишния образ и тя родила син, Епаф. Той бил първият цар на Египет и родоначалник на великото поколение герои, към което спадал и най-големият герой на Гърция, Херакъл.

Аполон

Раждането на Аполон

Богът на светлината златокъдрият Аполон, е роден на остров Делос. Майка му, Латона, подложена на гонение поради гнева на богиня Хера, никъде не можела да си намери убежище. Преследвана от змея (дракона) Питон, изпратен от Хера, тя се скитала по целия свят и най-после се укрила на остров Делос, който през ония времена се бил носел по вълните на бурното море. Едва стъпила Латона на Делос, и из морската бездна се издигнали два грамадни стълба, които подпрели и спрели тоя пустинен остров. Той застанал непоклатимо на същото място, дето стои и сега. Около Делос шумяло морето. Унило стърчали делоските скали, голи, без каквато и да било растителност. Само морските чайки намирали подслон на тия скали и ги огласяли със своя тъжен крясък. Но ето че се родил богът на светлината Аполон и навсякъде се разлели потоци ярка светлина. Като със злато залели те скалите на Делос. Всичко наоколо зацъфтяло, светнало: и крайбрежните скали, и планината Кинт, и долината, и морето. Шумно чествували новородения бог стеклите се на Делос богини, поднасяйки му амброзия и нектар. Цялата околна природа ликувала заедно с богините.

Борбата на Аполон с Питон и основаването на Делфийското светилище с оракул

Младият, лъчезарен Аполон се понесъл по лазурното небе с китара (лира) в ръце, със сребърен лък през рамо; златни стрели силно звънтели в стрелника му. Горд, ликуващ се носел Аполон над земята, като заплашвал да унищожи всяко зло, всичко, породено от мрака. Той се устремил към мястото, дето живеел страшният Питон, който някога преследвал майка му Латона; искал да му отмъсти за всичкото зло, което й бил причинил.

Бързо стигнал Аполон до тъмната клисура, където било леговището на Питон Високо до небето се издигали наоколо скали. Мрак царял над клисурата. По дъното й буйно течал разпенен белогрив планински поток, а над потока се виели мъгли. Страшният Питон излязъл от леговището си. Грамадното му тяло, покрито с люспи, се навивало между скалите на безброй обръчи. Скали и планини тръпнели и се поддавали под тежестта на тялото му. Яростният Питон опустошавал всичко и сеел смърт на всички страни. В ужас се разбягвали нимфите и всичко живо. Надигнал се Питон, могъщ, яростен, разтворил страшната си паст и вече се готвел да погълне златокъдрия Аполон. Но в този миг се чул звук от тетивата на сребърния лък и като искра блеснала във въздуха безпогрешна златна стрела, след нея — втора, трета; стрели като дъжд се изсипали върху Питон и той паднал мъртъв на земята. Бодро зазвучала тържествената победна песен (пеанът) на златокъдрия Аполон, победителя на Питон, със съпровод от златните струни на лирата му. Аполон заровил в земята тялото на Питон на мястото, дето по-късно се издигнал свещеният град Делфи, и основал там светилище с оракул, за да разкрива в него на хората волята на баща си Зевс.

От високия бряг Аполон съзрял далеч в морето кораб на критски моряци. Преобразен на делфин, той се хвърлил в синьото море, настигнал кораба и като лъчезарна звезда литнал по морските вълни и застанал на кърмата на кораба. Аполон откарал кораба до кея на пристанището Криза и свирейки на лира, повел моряците през една плодородна долина за Делфи. Тях направил той първи жреци в своето светилище.

Дафна

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Светлият, жизнерадостен бог Аполон познава и скръбта; и него постигнало нещастие. Той познал скръбта наскоро след победата си над Питон. Когато Аполон, горд, задето е победил Питон, стоял над сразеното от стрелите му чудовище, той видял младия бог на любовта Ерос, опъващ златния си лък. Аполон му казал със смях:

— Що ти трябва, дете, такова страшно оръжие? Я по-добре остави на мене да запращам поразяващите златни стрели, с които току-що убих Питон. На тебе ли остана да се сравняваш по слава с мене, стрелометеца? Да не би да искаш да постигнеш по-голяма слава от моята?

Обиденият Ерос гордо отвърнал на Аполон:

— Твоите стрели, Феб-Аполоне, бият безпогрешно, всички поразяват те, но моята стрела ще порази тебе.

Ерос размахнал златните си криле и в миг литнал на високия Парнас. Там извадил от стрелника си две стрели — една, раняваща сърцето и предизвикваща любов, с нея пронизал сърцето на Аполон; втора, убиваща любовта, нея стрелнал в сърцето на нимфата Дафна, дъщеря на речния бог Пеней.

Случайно Аполон срещнал прекрасната Дафна и се влюбил в нея. Но щом Дафна зърнала златокъдрия Аполон, с бързината на вятъра се впуснала да бяга, тъй като стрелата на Ерос, убиваща любовта, била пронизала сърцето й. Забързал да я догони сребролъкият бог.

— Стой, прекрасна нимфо — викал Аполон, — защо бягаш от мене като овчица, гонена от вълк. Като гълъбица, която се спасява от орел, летиш ти! Та аз не съм ти враг! Виж, ти си наранила краката си на острите бодли на трънката. Я почакай, спри! Аз съм Аполон, синът на гръмовержеца Зевс, а не обикновен смъртен овчар.

Но прекрасната Дафна бягала още по-бързо. Като на криле тичал подир нея Аполон. Все повече се приближавал до нея. Насмалко да я настигне! Дафна усеща вече дишането му. Силите й я напущат. И тя се помолва на баща си Пеней:

— Татко Пеней, помогни ми! Разтвори се по-скоро, земьо, та ме погълни! О, отнемете този мой образ, той ми причинява само страдания!

Още недоизрекла това и веднага членовете й изтръпнали. Кора покрила нежното й тяло, косата й се обърнала в листа, а ръцете, вдигнати към небето, се превърнали в клони. Дълго стоял опечален Аполон пред появилото се лаврово дърво и накрая промълвил:

— Нека венец само от твоя зеленина краси главата ми, украсявай отсега нататък с листата си и моята лира, и стрелника ми. Нека никога не повяхва о, лаврово дърво, твоята зеленина. Бъди вечно зелено!

А лавровото дърво тихо зашумяло с гъстите си клони в отговор на Аполон и сякаш в знак на съгласие навело зеления си връх.

Аполон у цар Адмет

Аполон трябвало да се очисти от греха си за пролятата кръв на Питон. Та нали и самият той очиства хората, извършили убийство. И ето по решение на Зевс той се оттегля в Тесалия при прекрасния и благороден цар Адмет. Той пасял царските стада и с тая служба изкупвал греха си. Когато Аполон свирел всред пасбището на тръстикова флейта или на златна лира, дивите животни, очаровани от свиренето му, наизлизали от горския гъсталак. Пантери и лъвове кротко ходели всред стадата. Елени и сърни се стичали при звуците на флейтата. Мир и радост царели наоколо. Благоденствие заляло дома на Адмет; никой не се радвал като него на такова плодородие; неговите коне и стада били най-добрите в цяла Тесалия. Всичко това му дарил златокъдрият бог. Аполон помогнал на Адмет да получи ръката на Алкеста (Алцеста), дъщерята на йолкския цар Пелий. Баща й се бил врекъл да я даде за жена само на оня, който бъде в състояние да впрегне в колесницата си лъв и мечка. Тогава Аполон надарил любимеца си Адмет с непобедима сила и той изпълнил поставеното от Пелий условие. Аполон служил у Адмет осем години и като изтекъл срокът на службата му, с която изкупил греха си, се върнал в Делфи.

Пролет и лете Аполон живее в Делфи. А когато настъпи есен, започнат да вехнат цветята и да жълтеят листата на дърветата, когато наближи студената зима, която покрива със сняг върха Парнас, тогава Аполон сяда на своята колесница, запрегната със снежнобели лебеди, и тя го отнася в страната на хиперборейците, която не знае що е зима, в страната на вечната пролет. Там прекарва той цялата зима. А когато пак се раззелени всичко в Делфи, когато под животворния лъх на пролетта се разцъфнат цветята и като пъстър губер покрият долината на Криза, златокъдрият Аполон се връща със своите лебеди в Делфи да вещае на хората волята на гръмовержеца Зевс. Тогава в Делфи празнуват завръщането на бога вещател Аполон от страната на хиперборейците. Цялата пролет и лятото прекарва той в Делфи, посещава, и родния си остров Делос, дето има също тъй свое великолепно светилище.

Аполон и музите

Напролет и лете по склоновете на гористия Хеликон — там, дето тайнствено ромонят свещените води на извора Хипокрена, и на високия Парнас, край бистрите води на Касталския извор, Аполон предвожда танците на деветте музи. Младите прекрасни музи, дъщери на Зевс и Мнемозина, са постоянни спътнички на Аполон. Той ръководи и хора на музите и акомпанира на песните им със своята златна лира. Величествено пристъпва Аполон пред хора на музите с лавров венец над челото, а подир него вървят и деветте музи: Калиопа — муза на епическата поезия, Евтерпа — муза на лириката, Ерато — муза на любовните песни, Мелпомена — муза на трагедията, Талия — муза на комедията, Терпсихора — муза на танците, Клио — муза на историята, Урания — муза на астрономията, и Полихимния — муза на свещените химни. Тържествено се отеква техният хор и цялата природа като омагьосана слуша божественото им пеене.

Когато пък Аполон, придружен от музите, се появява всред сонма богове на светлия Олимп и се чуват звуците на неговата лира и пеенето на музите, всичко на Олимп замлъкна. Забравя Арес шума на кървавите битки, не блести светкавица в ръцете на облакогонеца Зевс, боговете забравят раздорите, мир и покой възцаряват на Олимп. Дори Зевсовият орел прибира могъщи криле и затваря проницателните си очи, не се чува страшният му крясък, той кротко дреме върху жезъла на Зевс. В пълната тишина тържествено звучат струните на Аполоновата лира. А когато Аполон весело удря по златните й струни, тогава светло, блестящо хоро се извива в залата за пиршества на боговете. Музи, харити, вечно младата Афродита, Арес с Хермес, всички участвуват във веселото хоро, а тя води снажна девица — сестрата на Аполон, прекрасната Артемида. Облени в потоци златна светлина, играят младите богове под звуците на Аполоновата лира.

Синовете на Алоей

Страшен е далекострелният Аполон, когато се разгневи, и не знаят тогава пощада неговите златни стрели. Мнозина са убили те. От тях загинали гордите със своята сила Отос и Ефиалт, синове на Алоей, които не желаели никому да се подчиняват. Още в ранно детство те се славели с грамадния си ръст, със силата си и с безпределната си храброст. Още като младежи Отос и Ефиалт започнали да се заканват на боговете олимпийци:

— О, почакайте само да възмъжеем, почакайте да се развие напълно нашата свръхестествена сила. Ние ще струпаме една върху друга планините Олимп, Пелион и Оса и по тях ще се изкачим на небето. Ще откраднем тогава от вас, олимпийци, Хера и Артемида.

Така също като титаните се заканвали на олимпийците непокорните Алоееви синове. И щели да изпълнят заканата си. Те оковали във вериги страшния бог на войната Арес; цели тридесет месеца се мъчил той в медните окови. Още дълго щял да се мъчи ненаситният на битки Арес в плен, ако не бил го избавил — когато бил вече останал без сили — бързият Хермес. Силни били Отос и Ефиалт. Аполон не могъл да понесе техните закани. Опънал далекострелният бог сребърния си лък; като огнени искри блеснали във въздуха неговите златни стрели и Отос и Ефиалт паднали пронизани от тях.

Марсий

Жестоко наказал Аполон и фригийския сатир Марсий, задето той дръзнал да се състезава с него в музиката. Китаредът Аполон не могъл да изтърпи такава дързост. Веднъж, скитайки се по фригийските полета, Марсий намерил тръстикова флейта. Тази флейта била захвърлена от богиня Атина, след като тя забелязала, че свиренето на изнамерената от самата нея флейта загрозява прекрасното й божествено лице. Атина проклела своето изобретение:

— Да бъде наказан жестоко оня, който прибере тази флейта.

Като не знаел нищо за проклятието, изречено от Атина, Марсий прибрал флейтата и скоро се научил да свири на нея така хубаво, че всички в унес слушали тая затрогваща музика. Марсий се възгордял и извикал на състезание самия покровител на музиката.

Аполон се отзовал на това предизвикателство, облечен в дълга разкошна хламида, с лавров венец на главата си, със златна лира в ръце.

Колко нищожен изглеждал пред величествения, прекрасен Аполон обитателят на горите и полята Марсий със своята жалка тръстикова флейта! Де можел той да извлече от флейтата си такива дивни звуци, каквито издавали златните струни от лирата на предводителя на музите Аполон! Победил Аполон. Разгневен от предизвикателството, той заповядал да се накаже нещастният Марсий. Окачили го за ръката да виси и жив му одрали кожата. Тъй скъпо платил Марсий за дързостта си. А кожата му окачили в пещерата при Келени във Фригия и по-късно се разказвало, че тя винаги започвала да потрепва, сякаш играела, когато долитали до пещерата звуците на фригийска тръстикова флейта, а оставала неподвижна, когато се чували величествените звуци на лира.

Асклепий (Ескулап)

Ала не само отмъстител с Аполон, не само гибел изпраща той със своите златни стрели; той и лекува болести. А синът на Аполон, Асклепий, е бог на лекарите и на лечебното изкуство. Мъдрият кентавър Хирон отгледал Асклепий по склоновете на планината Пелион. Под негово ръководство Асклепий станал такъв изкусен лекар, че надминал дори самия си учител Хирон. Асклепий не само церял всички болести, но даже и умрели възвръщал към живот. С това той разсърдил владетеля на царството на умрелите Хадес и Гръмовержеца Зевс, тъй като нарушил закона и реда, установени от Зевс на земята. Разгневеният Зевс хвърлил своята светкавица и сразил Асклепий. Но хората обожават Аполоновия син като бог лечител. Те му издигат много светилища и между тях светилището на Асклепий в Епидавър.

Навсякъде в Гърция тачели Аполон. Гърците го почитали като бог на светлината; като бог, който очиства човека от злото на пролята кръв; като бог, който разкрива волята на баща си Зевс и който наказва, изпраща болести и ги лекува. Почитали го гръцките младежи като свой покровител. Аполон е покровител на мореплаването, той подпомага основаването на нови колонии и градове. Художници, поети, певци и музиканти се намират под специалното покровителство на предводителя на хора на музите, китареда Аполон. По култа, който гърците отдавали на Аполон, той е равен на самия Зевс Гръмовержец.

АРТЕМИДА

Вечно младата, прекрасна богиня Артемида била родена на остров Делос едновременно с брат си, златокъдрия Аполон. Те са близнаци. Най-искрена обич, най-интимна дружба свързва брата и сестрата. Дълбока обич хранят те и към майка си Латона.

Артемида дава живот на всичко. Тя се грижи за всичко, което живее на земята и расте в гората и на полето. Грижи се за дивите животни, за стадата добитък и за хората. Тя кара да растат треви, цветя и дървета, тя благославя раждане, женитба и брак. Гръцките жени принасят богата жертва на славната Зевсова дъщеря Артемида, която благославя брака и дава щастие в него, която лекува и изпраща болести.

Вечно младата, хубава като ясен ден богиня Артемида, с лък и стрелник през рамо, с копие на ловец в ръка, весело ловува в сенчести гори и по залени от слънцето поля. Шумна свита нимфи я придружава, а тя, величествена, облечена в къса дреха на ловец, стигаща само до коленете й, бързо се носи по гористите планински склонове. Не може да убегне от нейните верни стрели нито плашливият елен, нито плахата сърна, нито разяреният глиган, който се скрива в тръстиковия гъсталак. Подир Артемида тичат нейните спътнички нимфите. Весел смях, глъч, лай на глутница кучета се чуват надалеч в планините и планинското ехо високо им приглася. А когато се умори богинята на лова, тя бързо се отправя заедно с нимфите за свещения Делфи при любимия си брат, стрелометеца Аполон. Там тя си почива. Под божествените звуци на златната Аполонова китара тя играе хоро заедно с музите и нимфите. Води хорото стройната прекрасна Артемида; тя е по-хубава от всички музи и нимфи и една глава по-висока от тях.

Артемида обича да почива в хладни пещери, обвити в зеленина, далеч от погледа на смъртните. Тежко и горко на оногова, който нарушава нейния покой. Така загинал и младият Актеон, синът на Автоноя, дъщеря на тиванския цар Кадъм.

Актеон

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Веднъж Актеон бил с другари на лов в горите на Китерон. Настанало горещо пладне. Уморените ловци се разположили за почивка в гъста гора, а младият Актеон се отделил от тях и подирил прохлада в китеронските долини. Излязъл той в зелената цветуща долина Гаргафия, посветена на богинята Артемида. В долината растели разкошни чинари, мирти и бели ели. Като тъмнозелени стрели се насочвали към небето стройни кипариси, а сочната трева била изпъстрена с цветя. Бистър поток ромонял в долината. Навсякъде царели тишина, покой и прохлада. В стръмен склон на планината Актеон съзрял красива пещера, цялата обвита в зеленина. Той се запътил към тая пещера, без да знае, че тя често служи като място за почивка на Зевсовата дъщеря Артемида.

Когато Актеон се приближил до пещерата, там току-що била влязла Артемида. Тя дала лъка и стрелите си на една от нимфите и се готвела да се къпе. Нимфите и събули сандалите, превързали косите й и вече се гласели да отидат на ручея да гребнат студена вода, когато на входа на пещерата се показал Актеон. Силно извикали нимфите, като видели влизащия Актеон. Те заобиколили Артемида, искали да я закрият от погледа на смъртния. Както облаците пламват в пурпурен огън от изгряващото слънце, така се изчервило от гняв лицето на богинята, гневно блеснали очите й и още по-хубава станала тя. Артемида се ядосала, задето Актеон нарушил нейния покой, като влязъл в непристъпната пещера.

В гнева си тя превърнала нещастния Актеон в строен елен.

На Актеоновата глава израснали разклонени рога. Краката и ръцете му се обърнали на еленови крака. Удължила се шията му, изострили се ушите, козина на петна покрила цялото му тяло. Плахият елен хукнал да бяга. Видял Актеон образа си в ручея. Иска му се да извика: „Какво нещастие!“, ала му липсва способността да говори. Сълзи потекли от очите му, но от очи на елен. Само разум човешки се запазил у него. Какво да прави сега? Къде да се дене? Към кого да се обърне за помощ?

Кучетата на Актеон подушили следите на елена; те не познали стопанина си и с яростен лай се втурнали подир него. През китеронските долини и клисури, по планински стръмнини, през гори и поля като вятър се носел красивият елен, отметнал на гръб клонести рога, а подир него търчат кучетата. Все по-близо и по-близо са кучетата. Ето те го настигат и острите им зъби се впиват в тялото на нещастния Актеон-елен. Иска да им извика Актеон: „О, смилете се! Та аз съм Актеон, вашият стопанин!“, но само стон се изтръгва от гърдите на елена и в тоя стон се долавя звук на човешки глас. Пада на колене еленът-Актеон, безсилен и безпомощен. Мъка, ужас и молба се четат в очите му. Чака го неизбежна гибел — настървените кучета разкъсват тялото му на части.

Пристигналите другари на Актеон съжалявали, че той не е с тях при такъв щастлив лов. Кучетата довършили чудния елен. Актеоновите другари не знаели кой бил той.

Така загинал Актеон, който нарушил покоя на богиня Артемида, единственият измежду смъртните, който зърнал небесната красота на дъщерята на Гръмовержеца Зевс и на Латона.

Атина Палада

Раждането на Атина

Богиня Атина Палада била родена от самия Зевс. Той, Гръмовержецът, знаел, че богинята на разума Метис ще има две деца: дъщеря Атина и син с необикновен ум и необикновена сила. Мойрите, богините на съдбата, открили на Зевс тайната, че синът на богиня Метис ще го свали от престола и ще му отнеме властта над света. Изплашил се великият Зевс. За да избегне страшната съдба, която му предвещавали мойрите, той, след като приспал богиня Метис с любезни думи, я погълнал, преди да била родила дъщеря си, богинята Атина. След известно време Зевс усетил ужасно главоболие. Тогава повикал сина си Хефест и заповядал той да му разреже главата, за да го спаси от непоносимите болки и шум в нея. Хефест силно замахнал с топор, с един удар разцепил черепа на Зевс, без да му причини вреда, и от главата на Гръмовержеца излязла на бял свят властната и войнствена богиня Атина Палада. В пълно въоръжение, с блестящ шлем, с копие и щит се възправила тя пред учудените очи на боговете олимпийци. Страшно размахнала тя лъскавото си копие. Бойният й вик се разнесъл далеч по небето и светлият Олимп се разтърсил до основи. Прекрасна, величествена стояла тя пред боговете. В сините очи на Атина светела божествена мъдрост; цялата тя сияела с чудна, неземна, властна красота. Боговете славели родената от главата на татко Зевс любима негова дъщеря, защитничка на градовете, богиня на мъдростта и знанието, войнствената и непобедима Атина Палада.

Атина покровителствува героите на Гърция, дава им своите, пълни е мъдрост съвети и им помага — неустрашима — във време на опасност. Тя пази градове, крепости и техните стени. Дава мъдрост и знание, учи хората на изкуства и занаяти. И момичетата в Гърция тачат Атина, задето ги учи на ръкоделие. Никоя измежду смъртни и богини не може да се мери с Атина по изкуство да тъче. Всички знаят колко опасно е да се състезават с нея по това, знаят колко скъпо платила Арахна, Идмоновата дъщеря, която пожелала да надмине Атина в това изкуство.

Арахна

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

По цяла Лидия се прочула Арахна с изкуството си. Нимфите от склоновете на Тмол и от бреговете на златоносния Пактол често се събирали, за да се любуват на работата й. Арахна изтъкавала от нишки, подобни на мъгла, тъкани, прозрачни като въздуха. Тя се гордеела, че в света няма равна на нея по тъкаческото изкуство. Веднъж тя се провикнала:

— Ако ще и самата Атина Палада да дойде да се състезава с мене! Няма да ме победи, не ме е страх от състезанието.

И ето че пред Арахна застанала като беловласа и сгърбена бабичка богиня Атина и й рекла:

— Не само зло носи със себе си старостта, Арахно; годините донасят и опит. Послушай съвета ми: стреми се да надминеш само смъртните с изкуството си. Не предизвиквай богинята за състезание. Смирено я помоли да ти прости за твоите надменни думи. Богинята прощава на онези, които й се молят.

Арахна изпуснала от ръце тънката прежда, гневно блеснали очите й. Уверена в своето изкуство, тя отвърнала смело:

— Ти си неразумна, бабо. От старост си оглупяла. На снахите и дъщерите си давай такива наставления, а мене ме остави на мира. Аз ще съумея и сама да се справя. Каквото съм рекла, то ще бъде. Защо не дойде Атина, защо не иска да се състезава с мене?

— Ето ме, Арахно! — извикала богинята, като взела отново истинския си образ.

Нимфите и лидийските жени се поклонили ниско пред любимата Зевсова дъщеря и й отдали почести. Само Арахна мълчала. Както небосклонът пламва в ранна утрин с червена светлина, когато литва на небето върху блестящите си криле розовопръстата Зора-Еос, така се изчервило от гняв лицето на Атина. Арахна държи на решението си, все още страстно желае да се състезава с Атина. Тя не чувствува, че я застрашава близка гибел.

Започва състезанието. Великата богиня Атина изтъкала покривка, върху която изобразила по средата величествения атински акропол, а на него своя спор с Посейдон за власт над Атика. Дванадесет светли богове от Олимп, а всред тях баща й, Зевс Гръмовержец, седят като съдии по тоя спор. Вдига земетръсец Посейдон своя тризъбец, удря с него една скала и от безплодната скала бликва солен извор. А Атина, с шлем, щит и егида, изсилва копието си и го забива дълбоко в земята. Оттам израства свещеното маслиново дърво. Боговете отсъдили, че е победила Атина, като признали нейния дар на Атика за по-ценен. По ъглите богинята изобразила как боговете наказват хората заради непокорността им, а наоколо изтъкала венец от маслинови листа. Арахна пък изобразила на своята покривка много сцени от живота на боговете, където те се представят слаби, владени от човешки страсти. А около тия сцени Арахна изтъкала венец от цветя, преплетени с бръшлян. Работата на Арахна била връх на съвършенството; тя не отстъпвала по красота на творбата на Атина, но в нейните картини личало неуважение, дори презрение към боговете. Страшно се ядосала Атина, скъсала работата на Арахна, а нея ударила със совалката. Нещастната Арахна не могла да понесе тоя позор: тя усукала връв, направила примка и се обесила. Атина освободила Арахна от примката и й казала:

— Живей ти, непокорна жено. Но вечно ще висиш и вечно ще тъчеш и това наказание ще продължи и в твоето потомство.

Атина попръскала Арахна със сок от вълшебна трева и веднага нейното тяло се свило, гъстата коса окапала от главата й и тя се превърнала в паяк. Оттогава виси Арахна-паякът, върху своята паяжина и вечно я тъче, както е тъкала преди като жена.

Хермес

Бог Хермес, пратеникът на боговете, син на Зевс и Мая, се родил в една пещера на планината Килена в Аркадия. Той се пренася с бързината на мисълта от Олимп до най-отдалечения край на света благодарение на своите крилати сандали, с жезъл-кадуцей в ръка. Хермес охранява пътищата и посветените нему херми може да се видят поставени край пътища, по кръстопътища и при входа, на къщите, навсякъде в стара Гърция. Той покровителствува пътниците при пътуване приживе, пак той води душите на умрелите в последното им пътуване до печалното царство на Хадес. С вълшебния си жезъл той затваря очите на хората и ги потапя в дълбок сън. Хермес е бог покровител на пътища и пътници и бог на търговските отношения и търговията. Той дава в търговията печалба и изпраща на хората богатство. Хермес е изнамерил и мерките, и числата, и азбуката, той е научил хората на всички тези неща. Той е и бог на красноречието, а същевременно и на извъртането и измамата. Никой не може да го надмине по ловкост, хитрост и дори по кражба, тъй като той е необикновено сръчен крадец. Той именно откраднал веднъж на шега от Зевс неговия скиптър, от Посейдон тризъбеца му, от Аполон златните стрели и лъка му, а от Арес меча му.

Хермес отвлича кравите на Аполон

Току-що се бил родил Хермес в прохладната пещера на Килена и ето че замислил първата си дяволия. Решил да отвлече крави от сребролъкия Аполон, който пасял по това време стадата на боговете в долината. Пиерия, в Македония. Тихичко, за да не го усети майка му, се измъкнал Хермес от пелените, изскочил от люлката и се промъкнал до изхода на пещерата. До самата пещера видял костенурка, уловил я и от черупката й и от три клонки направил първата лира, като опънал върху нея сладкозвучни струни. Незабелязано се върнал Хермес в пещерата, скрил лирата в люлката си, пак излязъл и бързо като вятър се понесъл към Пиерия. Там той заделил от стадото на Аполон петнадесет крави, привързал на краката им тръстика и клончета, за да заличи следите им, и бързо ги подкарал по посока към Пелопонес. Когато Хермес вече късно вечерта карал кравите през Беотия, той се натъкнал на един старец, който работел на лозето си.

— Избери си една от тези крави — рекъл му Хермес, — само никому не казвай, че си видял, като ги прекарвам през тук.

Старецът, зарадван от подаръка, дал дума на Хермес да пази тайна и да не казва никому накъде е откарал кравите. Хермес продължил пътя си. Но не отишъл далеч и пожелал да изпита ще удържи ли старецът дадената дума. Като скрил кравите в гората и променил външния си вид, той се върнал при стареца и го попитал:

— Я ми кажи, дядо, не мина ли оттук едно момче, което кара крави. Ако ми посочиш накъде ги откара, ще ти дам един бик и една крава.

Старецът не се колебал дълго да каже ли, или да не казва — тъй много му се искало да получи и бик, и крава; и той показал на Хермес по коя посока заминало момчето с кравите. Страшно се ядосал Хермес на стареца, задето не удържал думата си, и го превърнал в няма скала, за да мълчи вечно и да помни, че трябва да се устоява на дадената дума.

След това Хермес се върнал при кравите и бърза ги подкарал по-нататък. Най-сетне ги докарал в Пилос. Две крави принесъл в жертва на боговете, после заличил следите от жертвоприношението, а останалите крави скрил в една пещера, като ги вкарал заднешком, та следите от стъпките им да извеждат от пещерата, а не да водят в нея.

След като извършил всичко това, Хермес спокойно се върнал в пещерата при майка си Мая, полекичка си легнал в люлката и се увил в пелените.

Но Мая забелязала отсъствието на сина си. Тя с укор му казала:

— Лоша работа си замислил ти. Защо открадна кравите на Аполон? Той ще се разгневи. А ти знаеш колко страшен е той в гнева си. Нима не те е страх от неговите безпогрешно улучващи стрели?

— Не ме е страх от Аполон — отвърнал на майка си Хермес, — нека се гневи. Ако той рече да обиди тебе или мене, аз за отмъщение ще ограбя светилището му в Делфи, ще задигна всичко — триножници, злато, сребро и одежди.

А Аполон вече бил забелязал, че му няма кравите, и тръгнал да ги търси. Никъде не можел да ги намери. Най-после една птица прорицателка завела златокъдрия Аполон в Пилос, но и там той не намерил кравите си. А в пещерата, дето били укрити кравите, той дори не влязъл — та нали следите не водели навътре, а извеждали от пещерата.

Най-сетне след дълги и безплодни търсения Аполон стигнал до пещерата на Мая. Като чул стъпките му, Хермес още по-дълбоко се сврял в люлката и по-плътно се увил в пелените. Разгневеният Аполон влязъл в пещерата на Мая и видял, че Хермес с най-невинен израз лежи в люлката. Той започнал да укорява Хермес, загдето откраднал кравите, и искал от него да му ги върне, но Хермес отричал всичко. Той уверявал Аполон, че и през ум не му е минавало да краде кравите му и съвсем не знае къде са те.

— Чуй, момче! — извикал гневно Аполон. — Ако не ми върнеш кравите, ще те хвърля в мрачния Тартар и няма да те спаси нито баща ти, нито майка ти.

— О. сине Латонин! — отговорил Хермес. — Не съм виждал твоите крави, нито от други съм чувал нещо за тях и нищо не зная. Та това ли ми е работата? Сега аз си имам друга работа, други грижи. Интересуват ме само сънят, маминото мляко и пелените. Не, кълна ти се, — дори не съм виждал крадеца на кравите ти.

Колкото и да се ядосвал Аполон, нищо не могъл да изкопчи от хитрия, изврътлив Хермес. Накрая златокъдрият бог измъкнал от люлката Хермес и го принудил да отиде, както си е в пелените, при техния баща Зевс, той да реши спора им. Пристигнали двамата богове на Олимп. Как не ги усуквал Хермес, как не хитрувал и все пак Зевс му заповядал да върне на Аполон отвлечените крави.

От Олимп Хермес повел Аполон за Пилос, като по пътя се отбили взел лирата, която бил направил от черупка на костенурка. В Пилос той посочил къде са скрити кравите. Докато Аполон изкарвал кравите от пещерата, Хермес седнал на един камък пред нея и засвирил на лирата. Чудни звуци огласили долината и песъчливия морски бряг. Изуменият Аполон с възторг слушал Хермесовата музика. Така го пленили звуците на лирата, че дал на Хермес за нея откраднатите крави. А Хермес, за да се забавлява, когато пасе кравите, измислил сирингата, която е толкова обичана от овчарите в Гърция.

Изврътлив, ловък, носещ се по света бързо като мисълта, прекрасният син на Мая и Зевс — Хермес, който още през ранното си детство показал своята хитрост и ловкост, бил и олицетворение на младежка сила. Навсякъде в палестрите поставяли неговите статуи. Той е бог на младите атлети. Него призовавали те преди състезанията в борба и в бързо бягане.

Та кой не тачел Хермес в стара Гърция: и пътникът, и ораторът, и търговецът, и атлетът, та дори и крадците.

Арес, Афродита, Ерос и Хименей

Арес

Богът на войната, яростният Арес, е син на гръмовержеца Зевс и на Хера. Зевс не го обича. Често той казва на своя син, че му е най-омразният от олимпийските богове. Зевс не обича сина си заради неговата кръвожадност. Да не бил Арес негов син, той отдавна щял да го захвърли в мрачния Тартар — там, дето се мъчат титаните. Само жестоки битки радват сърцето на Арес. Яростен се носи той всред грохота на оръжието, виковете и стоновете на боя между сражаващите се в бляскаво въоръжение, с грамаден щит. Подир него търчат синовете му Деймос и Фобос — ужас и страх, а заедно с тях и богинята на раздора Ерида и сеещата убийства богиня Енюо. Кипи, бушува битката; ликува Арес; воините падат със стонове. Тържествува Арес, когато срази със своя страшен меч воин и по земята плисне гореща кръв. Той убива безразборно надясно и наляво; грамади трупове се стелят около жестокия бог.

Свиреп, бесен, ужасен е Арес, но невинаги той побеждава. Често му се случва на бойното поле да отстъпва на войнствената дъщеря на Зевс Атина Палада. Тя побеждава Арес с мъдрост и със спокойно съзнаване на силата си. Нерядко и смъртни герои надвиват на Арес, особено ако им помага светлооката Атина Палада. Така героят Диомед нанесъл с медното си копие поражение на Арес край стените на Троя. Самата Атина Палада насочила удара му. Надалеч се разнесъл всред войските на троянците и на гърците ужасният вик на ранения бог. Сякаш десет хиляди воини извикали едновременно при влизане в яростен бой — така изревал от болка покритият с медни доспехи Арес. Изтръпнали в ужас гърци и троянци, а бесният Арес се понесъл, обгърнат от тъмен облак, цял окървавен, да се оплаче от Атина на баща си Зевс. Но татко Зевс не искал и да слуша жалбите му. Той не обича сина си, комуто са приятни само разпри, битки и убийства.

Дори ако жената на Арес, най-хубавата измежду богините, Афродита, идва на помощ на мъжа си, когато той в огъня на боя се срещне с Атина, и тогава любимата дъщеря на гръмовержеца Зевс излиза победителка. Войнствената Атина с един удар поваля прекрасната богиня на любовта Афродита. Със сълзи на очи се издига на Олимп вечно младата, чудно хубава Афродита, а зад гърба й се носи тържествуващият смях и се чуват присмехите на Атина.

Афродита

Не е работа за нежната, палава богиня Афродита да се намесва в кървавите битки. Тя само буди в сърцата на богове и смъртни любов. Благодарение на тая сила тя царува над целия свят.

Никой не може да избегне нейната власт, дори и боговете. Само войнствената Атина, Хестия и Артемида не са подчинен на нейното могъщество. Висока, стройна, с нежни черти на лицето, с мека, вълниста златна коса, като венец лежаща на прекрасната й глава, Афродита е олицетворение на божествена красота и неувяхваща младост. Когато тя върви, в блясъка на своята красота, в благоухаещи одежди, тогава слънцето по-ярко свети, цветята по-пищно цъфтят. Дивите горски животни се стичат при нея от гъсталака; към нея прилитат на ята птиците, когато ходи по гората. Лъвове, пантери, леопарди и мечки кротко се умилкват около нея. Спокойно се движи всред страшни зверове Афродита, горда с лъчезарната си красота. Нейните спътници, Хорите и Харитите, богини на красотата и на грацията, й прислужват. Те обличат богинята в разкошни одежди, сресват златната й коса, увенчават главата й с блестяща диадема.

Афродита, Уранова дъщеря, е родена, недалеч от остров Китера (Цитера) от снежнобялата пяна на морските вълни. Лек, галещ ветрец я донесъл на остров Кипър. Там младите Хори заобиколили излязлата от морските вълни богиня на любовта. Те я облекли в златоткана дреха и й сложили венец от благоуханни цветя. Където стъпела Афродита, там пищно разцъфтявала цветя. Целият въздух бивал напоен с благоухания. Ерос и Химерос отвели дивната богиня на Олимп. Шумно я посрещнали боговете. Оттогава завинаги живее всред олимпийските богове златна Афродита, вечно младата, най-хубавата от богините.

Пигмалион

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Афродита дарува щастие на оня, който вярно й служи. Така дала тя щастие и на Пигмалион, великия кипърски ваятел. Пигмалион мразел жените, не се оженил и живеел усамотен. Веднъж той изработил от блестяща бяла слонова кост статуя на момиче с необикновена красота. Тази статуя стояла като жива в ателието на ваятеля. Би казал човек, че тя диша, че а-ха ще започне да се движи, ще тръгне и ще заговори. По цели часове се любувал художникът на своята творба и се влюбил най-сетне в статуята, създадена от самия него. Той й подарявал скъпоценни огърлици, гривни и обеци, обличал я в разкошни дрехи, украсявал главата й с венци от цветя. Колко често шепнел Пигмалион.

— О, да беше ти жива, да можеше да отговаряш на моите думи, колко щастлив щях да бъда!

Но статуята била няма.

Настъпили дните на тържество в чест на Афродита.

Пигмалион принесъл на богинята на любовта в жертва бяла телица с позлатени рога; той протегнал към богинята ръце и зашепнал молитва:

— О, вечни богове, и ти, златна Афродито! Щом можете да дадете на молещия се всичко, дайте на мен жена, прекрасна като статуята на момичето, която сам аз направих.

Пигмалион не смеел да моли боговете да вдъхнат живот на статуята му, страхувал се да не разгневи с такава молба боговете олимпийци. Ярко лумнал жертвеният пламък пред образа на богинята на любовта Афродита; с това богинята като че ли давала на Пигмалион да разбере, че боговете са чули молбата му.

Ваятелят се върнал у дома си. Той пристъпил към статуята и, о, щастие, о, радост: статуята оживяла! Сърцето й тупти, в очите й свети живот. Така богинята Афродита дала на Пигмалион жена хубавица.

Нарцис

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Но който не тачи златна Афродита, който отхвърля нейните дарове, който се съпротивява на нейната власт, богинята на любовта го наказва безмилостно. Така наказала тя сина на речния бог Кефис и на нимфата Лавриона, прекрасния, но студен и горд Нарцис. Той не обичал никого освен единствен себе си, само себе си смятал достоен за любов.

Веднъж, когато се бил загубил в гъста гора през време на лов, го видяла нимфата Ехо. Нимфата не можела сама да заговори с Нарцис. Върху нея тегнело наказанието на богиня Хера: нимфата Ехо трябвало да мълчи, но можела да отговаря на въпроси само като повтаря последните думи от тях. С възхищение гледала Ехо стройния младеж хубавец, скрита от него в горския гъсталак. Нарцис се озърнал, не знаейки накъде да тръгне, и високо извикал:

— Ей, кой е тук?

— Тук! — разнесъл се високо отговорът на Ехо.

— Ела насам! — викнал Нарцис.

— Насам! — отвърнала Ехо.

В изумление се заозъртал прекрасният Нарцис: няма никой. Учуден от това, той високо извикал:

— Ела по-скоро при мене!

И Ехо радостно се откликнала:

— При мене.

С протегнати ръце се затичала нимфата от гората, но прекрасният младеж гневно я отблъснал. Бързо се отдалечил той от нимфата и се скрил в тъмната гора.

Укрила се в горския непроходим гъсталак и отхвърлената нимфа. Горката Ехо страда от любов по Нарцис, никому не се показва и само печално се обажда при всеки възглас.

А Нарцис останал, както преди, горд и влюбен в себе си. Той отхвърлял любовта на всички. Много нимфи направила нещастни неговата гордост. И веднъж една от отхвърлените нимфи извикала:

— Дано се влюбиш и ти, Нарцисе! И дано и на тебе не отвърне с взаимност онази, която обикнеш!

Пожеланието на нимфата се сбъднало. Богинята на любовта Афродита се ядосала, задето Нарцис отхвърля нейните дарове, и го наказала. Веднъж през пролетта във време на лов Нарцис се приближил до един ручей и поискал да се напие със студена вода. Още нито веднъж не се били допирали до водите на този ручей нито овчар, нито планинските кози; нито веднъж не било падало в него откършено клонче, даже вятърът не бил довявал в ручея листица от пищни цветя. Водата му била чиста и бистра. Като в огледало се отразявало в нея всичко наоколо: и храстите, които растели по брега, и стройните кипариси, и синьото небе. Нарцис се навел над ручея, като опрял ръце върху един камък, който се подавал от водата, и се огледал в ручея цял във всичката си красота. Тук именно го сполетяло наказанието на Афродита. Той се заглежда изумен в своето отражение във водата и силна любов го обзема. Гледа той образа си във водата с очи, изпълнени с любов, говори му ласкаво, зове го, протяга към него ръце. Нарцис се навежда над водното огледало, за да целуне своето отражение, но целува само студената бистра вода на ручея. Всичко забравил Нарцис; не се отделя от ручея; стои неотлъчно и се любува сам на себе си. Той не яде, не пие, не спи. Накрая, изпълнен с отчаяние, Нарцис извиква, протягайки ръце към своето отражение:

— О, кой е страдал тъй жестоко! Нас ни делят не планини, не морета, а само ивичка вода и все пак не можем да се съберем. Я излез от ручея!

Замислил се Нарцис, загледан в образа си във водата. Изведнъж страшна мисъл му дошла в главата и той, наведен до самата вода, започнал тихо да шепти:

— О, мъка! Страх ме е, не съм ли влюбен в самия себе си! Та ти си самият аз! Аз обичам себе си. Чувствувам, че малко ми е останало да живея. Едва разцъфнал, ще увехна и ще сляза в мрачното царство на сенките. Смъртта не ме плаши; смъртта ще тури край на мъките на любовта.

Силите напущат Нарцис, той бледнее и чувствува вече приближаването на смъртта, но все пак не може да се откъсне от своя образ. Нарцис заплаква. Сълзите му падат в бистрите води на ручея. По огледалната водна повърхност се образуват кръгове и прекрасният образ изчезва. Нарцис в ужас извиква:

— О, къде си ти? Върни се! Остани! Не ме напущай, това е жестоко. О, позволи ми поне да те гледам!

Но ето водата е пак спокойна, пак се появява образът, Нарцис пак го гледа, без да се откъсне. Той чезне като росата под лъчите на палещото слънце. Нещастната нимфа Ехо също вижда как страда Нарцис. Тя го обича, както и преди; сърцето й се свива от болка поради страданията на Нарцис.

— О, мъка — извиква Нарцис.

— Мъка! — отвръща Ехо.

Най-сетне, изтощен, Нарцис изстенал с отпаднал глас, гледайки своя отразен образ:

— Сбогом!

И още по-тихо, едва чуто прозвучал гласът на нимфата Ехо:

— Сбогом!

Клюмнала главата на Нарцис върху зелената крайбрежна морава и мракът на смъртта покрил очите му. Нарцис умрял. Оплаквали го в гората младите нимфи, оплаквала го и Ехо. И нимфите приготвили за младия Нарцис гроб, но когато дошли за тялото му, не го намерили. На мястото, гдето клюмнала върху тревата Нарцисовата глава, било поникнало бяло, дъхаво цвете, цветето на смъртта; то се нарича нарцис.

Адонис

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Но богинята на любовта, която наказала Нарцис, изпитала лично мъките на любовта; и на нея й се случило да оплаква любимия си Адонис. Тя обичала сина на кипърския цар, Адонис. Никой от смъртните не можел да се сравнява с него по красота; той бил дори по-хубав от боговете олимпийци. Заради него Афродита забравила и Патмос, и цветущата Китера. Адонис й бил по-скъп дори от светлия Олимп. Всичкото си време тя прекарвала с младия Адонис. С него ходела на лов в планините и горите на Кипър като девицата Артемида. Забравила Афродита златните си накити, забравила красотата си. Под палещите лъчи на слънцето и в лошо време тя ходела на лов за зайци, за плахи елени и сърни, но отбягвала лова на страшните лъвове и глигани. И Адонис молила да избягва опасностите на лова за лъвове, мечки и глигани, за да не му се случи нещастие. Богинята рядко оставяла царския син сам, а всеки път, когато го оставяла, му напомняла да не забравя молбите й.

Веднъж в отсъствие на Афродита кучетата на Адонис през време на лов попаднали на следите на грамаден глиган. Те изкарали животното от леговището му и го подгонили с яростен лай. Адонис се радвал на тоя богат лов; той не предчувствувал, че това ще е последният му лов. Все по-близо се чувал лаят на кучетата, ето и грамадният глиган се мярнал всред храстите. Адонис вече се готвел да прониже разярения глиган с копието си, но глиганът изведнъж се хвърлил върху любимия на Афродита и го наранил смъртно с грамадните си стърчащи зъби. Адонис умрял от страшната рана.

Когато Афродита научила за смъртта на Адонис, преизпълнена с неизразима скръб, сама отишла в планините на Кипър да търси тялото на любимия младеж. Тя вървяла по стръмни планински склонове, през мрачни клисури, покрай дълбоки пропасти. Острите камъни и бодлите на трънката изранили нежните нозе на богинята. Капки кръв падали по земята и оставяли следи навсякъде, където минавала тя. Най-после Афродита намерила тялото на Адонис. Горчиво плакала тя над загиналия без време прекрасен младеж. За да се запази навеки споменът за Адонис, богинята заповядала да израсне от кръвта му нежната съсънка. А навсякъде, където били падали от изронените крака на Афродита капки кръв, израсли великолепни рози, алени като кръвта на богинята. Смилил се Гръмовержецът Зевс над скръбта на богинята на любовта. Той заповядал на брата си Хадес и на жена му Персефона да пускат всяка година Адонис на земята от мрачното царство на сенките на умрелите. Оттогава Адонис остава по половин година в царството на Хадес, а половин година живее на земята с богиня Афродита. Цялата природа ликува, когато се връща на земята при ярките лъчи на слънцето Адонис, младият, прекрасен любим на златна Афродита.

Ерос

Прекрасната Афродита царува над света. И тя като Гръмовержеца Зевс си има пратеник. Чрез него осъществява тя своята воля. Този пратеник на Афродита е нейният син Ерос, едно весело, коварно, а понякога и жестоко момче. Ерос се носи на своите блестящи, златни криле над земи и морета, бърз и лек като повей на ветрец. В ръцете си държи малък златен лък, а на рамо носи стрелник със стрели. Никой не е защитен срещу тия златни стрели. Ерос улучва безпогрешно; като стрелец той не отстъпва на самия златокъдър стрелометец Аполон. Когато Ерос улучи в целта, очите му светват от радост, той тържествено вдига високо къдравата си главица и гръмко се смее.

Еросовите стрели носят със себе си радост и щастие; но често донасят те страдания, любовни мъки и дори гибел. На самия златокъдър Аполон, на самия облакогонец Зевс са причинили немалко страдания тия стрели.

Зевс знаел колко много мъка и яло ще донесе със себе си в света синът на златна Афродита и искал да бъде той умъртвен още при раждането му. Но нима можела да допусне това майка му? Тя укрила Ерос в непроходима гора и там, в горските дебри, са откърмили мъничкия Ерос с млякото си две свирепи лъвици. Пораснал Ерос и ето го сега се носи по целия свят млад, прекрасен и сее със стрелите си в света ту щастие, ту печал, ту добро, ту зло.

Хименей

Афродита има още един помощник и придружител — младия бог на брака Хименей. Той лети със снежнобелите си криле начело на сватбените шествия.

Ярко свети пламъкът на брачния му факел. Хорове от момичета призовават през време на сватбата Хименей, като го молят да благослови брака на младоженците и да изпрати радост в живота им.

Хефест

Хефест, син на Зевс и Хера, бог на огъня, бог ковач, с когото никой не може да се мери по коваческо изкуство, е роден на светлия Олимп. Родил се като слабо и куцо дете. Разгневила се Хера, когато й показали на нея, богинята, грозния хилав син. Сграбила го и го запокитила от Олимп долу, на далечната земя.

Дълго се носило във въздуха нещастното дете и паднало най-сетне всред вълните на безбрежното море. Смилили се над него морските богини Евринома, дъщеря на великия Океан, и Тетида, дъщеря на морския мъдрец прорицател Нерей. Прибрали падналия в морето малък Хефест и го отнесли със себе си дълбоко под водите на беловласия Океан. Там, в лазурна пещера, отгледали те Хефест. Порасъл бог Хефест грозен, куц, но с яки ръце, широки гърди и мускулест врат. Какъв чуден художник бил той в своя ковашки занаят! На Евринома и Тетида, които го отгледали, изковал много и великолепни украшения от злато и сребро.

Дълго спотайвал Хефест в сърцето си гняв към майка си, богиня Хера. Накрая решил да й отмъсти, загдето го хвърлила от Олимп. Изковал необикновено красиво златно кресло и го изпратил на Олимп — подарък на майка си. Жената на гръмовержеца. Зевс изпаднала във възторг, като видяла чудесния подарък. Наистина само царицата на богове и хора можела да седи на такова необикновено красиво кресло. Но — о, ужас! — едва седнала на креслото, и я обвили яки вериги. Хера се намерила прикована към креслото. Притекли се боговете да й помогнат. Напразно — никой от тях не бил в състояние да освободи царица Хера. Разбрали те, че само Хефест, който изковал креслото, може да освободи своята велика майка.

Веднага изпратили бог Хермес, вестителя на боговете, да доведе бога ковач. Като вихър профучал Хермес към края на света, към бреговете на Океана. В миг се понесъл Хермес над земя и море и се озовал в пещерата, където работел Хефест. Дълго молил той Хефест да отиде с него на високия Олимп и да освободи царица Хера, но богът ковач рязко отказал; той не можел да забрави злото, което му сторила майка му. Молил, умолявал Хермес — нищо не помогнало. Тогава му дошъл на помощ Дионис, веселият бог на виното. С гръмък смях поднесъл той на Хефест чаша ароматно вино, после втора, а след нея трета, четвърта… Опил се Хефест, сега вече било лесно да правиш с него всичко — да го водиш, където си искаш. Богът на виното Дионис победил Хефест. Хермес и Дионис качили Хефест на едно магаре и го повели за Олимп. Хефест яздел, полюшвайки се. Около него се кършели във весел танец обвити в бръшлян менади с тирси в ръце. Тромаво скачали пияни сатири. Димели факли, чували се силен звън на тимпани, смях, биене на дайрета. А начело вървял великият бог Дионис с лозов венец на глава и с тире в ръка. Весело напредвало шествието. Най-сетне пристигат на Олимп. Хефест в миг освободил майка си — сега вече не помнел обидата.

Хефест останал да живее на Олимп, построил там на боговете величествени златни дворци и за себе си построил дворец от злато, сребро и бронз. В него живее с жена си, прекрасната, приветлива Харита, богиня на грацията и красотата.

В същия дворец се намира и Хефестовата ковачница. По-голямата част от времето си Хефест прекарва в своята пълна с чудеса ковачница. По средата стои грамадна наковалня, в къта — огнище с пламтящ огън и духало чудно е това духало — не е нужно да се движи с ръце — то се подчинява на Хефестовите думи. Щом той каже, и духалото започва да работи, раздухвайки огъня на огнището в ярко лъхащ пламък. Потънал в пот, черен от прах и сажди, работи богът ковач в своята ковачница. Какви чудни произведения изковава в нея Хефест: солидно оръжие, златни и сребърни украшения, чашки и чаши, триножници, които сами се движат на златни колела като живи.

След като привърши работата си и като се изкъпе в благовонна баня от потта и саждите, Хефест отива, накуцвайки и поклащайки се на слабите си крака, на пира на боговете, при баща си, гръмовержеца Зевс. Приветлив и добродушен, той често предотвратява готовата да пламне свада между Зевс и Хера. Боговете не могат да гледат без смях как куцият Хефест шета около трапезата, наливайки на боговете ароматния нектар. Смехът кара боговете да забравят свадите си.

Но бог Хефест може да бъде и страшен. Мнозина са изпитвали силата на неговия огън и ужасните, силни удари на грамадния му чук. Дори вълните на бушуващите реки Ксант и Симоис укротил при Троя със своя огън Хефест. Страшен, той повалял със своя чук и могъщите гиганти.

Велик е богът на огъня, най-изкусният, божествен ковач Хефест; той дава топлина и радост, той е ласкав и приветлив, но и страшно наказва.

Деметра и Персефона

Могъща е великата богиня Деметра. Тя дава плодородие на земята и без нейната благотворна сила нищо не вирее нито в сенчестите гори, нито по ливадите, нито на тучните ниви.

Отвличането на Персефона от Хадес

Великата богиня Деметра имала млада, прекрасна дъщеря Персефона. Баща на Персефона бил самият велик Кроносов син, гръмовержецът Зевс. Веднъж прекрасната Персефона заедно с приятелките си океаниди безгрижно играела в цветущата Нисейска долина. Като лекокрила пеперуда притичвала младата Деметрина дъщеря от цвят на цвят. Късала разкошни рози, дъхави теменужки, снежнобели лилии и червени хиацинти (зюмбюли). Лудувала безгрижно Персефона, без да знае каква съдба й е отредил нейният баща Зевс. Де можела да помисли, че не ще види скоро пак ясната слънчева светлина, че не ще се радва скоро на цветята и не ще вдишва сладкия им аромат. Зевс я дал за жена на мрачния свой брат Хадес, владетеля на царството на сенките на умрелите, и с него тя трябвало да живее в мрака на подземното царство, лишена от светлината на палещото южно слънце.

Хадес видял Персефона, когато лудувала в Нисейската долина, и веднага решил да я открадне. Той измолил от богинята Гея да създаде едно необикновено красиво цвете. Богиня Гея се съгласила и в Нисейската долина покарало чудно цвете; неговият опияняващ аромат се разнесъл на всички страни. Персефона видяла цветето; тя протегнала ръка, хванала го за стъбълцето и ха да го откъсне. Но изведнъж земята се разтваря и на златна колесница, запрегната с черни коне, се появил владетелят из царството на сенките на умрелите, мрачният Хадес. Той сграбил младата Персефона, качил я на колесницата си и в миг изчезнал със своите бързи коне в недрата на земята. Персефона едва успяла да извика. Надалеч се разнесъл викът на ужас, издаден от младата Деметрина дъщеря; той стигнал и до морските бездни, и до високия светъл Олимп. Никой не видял как отвлякъл Персефона мрачният Хадес, видял това само бог Хелиос — Слънцето.

Богиня Деметра чула вика на Персефона. Тя бързо се озовала в Нисейската долина, търсила навсякъде дъщеря си, питала приятелките й — океанидите, но нийде я нямало. Океанидите не видели къде изчезнала Персефона.

Тежка скръб поради загубата на единствената й любима дъщеря обзела сърцето на Деметра. Облечена в тъмни дрехи, девет дни, чужда и безразлична към всичко друго, скитала великата богиня Деметра по земята, проливайки горчиви сълзи. Навсякъде търсила Персефона, молила всички за помощ, но никой не могъл да й помогне в нейната мъка. Най-сетне, едва на десетия ден, отишла при бог Хелиос — Слънцето, и със сълзи на очи го замолила:

— О, лъчезарен Хелиос! Ти обикаляш на златна колесница високо по небето цялата земя и всички морета; ти виждаш всичко, нищо не може да се скрие от тебе; ако имаш поне малко милост към мене, нещастната майка, кажи ми къде е дъщеря ми Персефона, кажи къде да я търся! Аз чух нейния вик, откраднаха ми я. Навсякъде я дирих, но нийде не можах да я намеря!

Лъчезарният Хелиос отвърнал на Деметра:

— Велика богиньо, ти знаеш как те уважавам и виждаш как скърбя, като гледам мъката ти. Знай: великият облакогонец Зевс даде дъщеря ти на своя мрачен брат, който открадна Персефона и я отвлече в своето изпълнено с ужаси царство. Надвий тежката си скръб, богиньо; велик е мъжът на дъщеря ти, тя стана жена на могъщия брат на великия Зевс.

Това още повече опечалило богиня Деметра. Разсърдила се тя на гръмовержеца Зевс, задето дал без нейно съгласие Персефона за жена на Хадес. Напуснала боговете, напуснала светлия Олимп, взела образа на обикновена смъртна и като се облякла в тъмни дрехи, дълго скитала между смъртните, проливайки горчиви сълзи.

Спрял всякакъв растеж по земята. Листата на дърветата увехнали и окапали. Горите стърчали оголени. Тревата изгоряла; цветята отпуснали пъстрите си венчета и се съсухрили. Нямало плодове в овощните градини, изсъхнали зелените лозя, не зреели в тях тежки, сочни гроздове. Плодородните някога ниви били пусти, нито стръкче нямало в тях. Замрял животът на земята. Навсякъде царял глад; всякъде се чували плач и стенания. Гибел застрашавала целил човешки род. Но потопена в скръб по нежно обичаната си дъщеря, Деметра нищо не виждала, нищо не чувала.

Най-после Деметра дошла в град Елевзин. Там, край градските стени, седнала на сянка под едно маслиново дърво върху „камъка на скръбта“, до самия „кладенец на девите“. Седяла Деметра неподвижна като същинска статуя, на прави гънки те спущала доземи тъмната й дреха. Главата й била отпусната, а от очите й една след друга се отронвали сълзи и капели по гърдите й. Дълго седяла така Деметра, самотна и неутешима.

Видели я дъщерите на елевзинския цар Келей. Те се учудили, като забелязали край кладенеца плачеща жена в тъмни дрехи, пристъпили до нея и съчувствено я попитали коя е тя. Но богиня Деметра не им се открила. Казала, че се нарича Део, че е родом от Крит, че са я отвлекли разбойници, но тя избягала от тях и след дълги скитания стигнала до Елевзин. Деметра помолила Келеевите дъщери да я заведат в бащиния си дом; била съгласна да стане прислужница на майка им, да гледа децата и да работи в дома на Келей.

Келеевите дъщери завели Деметра при майка си Метанейра. На тях и през ум не им минавало, че водят в бащиния си дом велика богиня. Но когато въвеждали Деметра вкъщи, тя докоснала с глава горния праг на вратата и цялата къща била озарена от дивна светлина. Метанейра станала да посрещне богинята; тя разбрала, че непознатата, която дъщерите й са довели при нея, не е обикновена смъртна. Ниско се поклонила жената на Келей пред нея и я поканила да седне на нейното царицино място. Деметра отказала; тя седнала мълчаливо на обикновеното място на прислужницата, все така безразлична към всичко, което ставало около нея. Но прислужницата на Метанейра, веселата Ямба, като виждала дълбоката скръб на непознатата, се стараела да я развесели. Тя пъргаво прислужвала и на нея, и на господарката си Метанейра; високо звучал нейният смях и се сипели шегите й. Усмихнала се Деметра за пръв път, откак откраднал дъщеря й мрачният Хадес, и за пръв път се съгласила да вкуси храна.

Деметра останала у Келей. Заела се с възпитанието на сина му Демофонт. Богинята решила да направи Демофонт безсмъртен. Държала момченцето на богинската си гръд, на коленете си; то вдишвало безсмъртния дъх на богинята. Деметра го мажела с амброзия, а нощем, когато всички в Келеевия дом спели, тя повивала Демофонт в пелени и го слагала в силно напалената пещ. Но Демофонт не получил безсмъртие. Веднъж Метанейра видяла сина си лежащ в пещта, ужасно се изплашила и започнала да моли Деметра да не прави това. Деметра се ядосала на Метанейра, измъкнала Демофонт от пещта и казала:

— О, неразумна жено! Аз исках да дам безсмъртие на твоя син, да го направя неуязвим. Знай, че аз съм Деметра, която дава сили и радост на смъртни и безсмъртни.

Деметра разкрила на Келей и Метанейра коя е тя и взела своя обикновен образ на богиня. Божествена светлина се разляла по Келеевите покои. Богиня Деметра стояла изправена, величествена и прекрасна, златистата й коса падала на раменете й, в очите й светела божествена мъдрост, от дрехите й се леело благоухание. Метанейра и мъжът й паднали на колене пред нея.

Богиня Деметра заповядала да се построи храм в Елевзин до извора Калихора и останала да живее в него. При тоя храм самата Деметра сложила началото на тържествени празненства.

Скръбта по нежно обичаната нейна дъщеря не оставила Деметра, не забравила тя и гнева си към Зевс. Земята била все така безплодна. Гладът ставал все по-силен, тъй като по нивите на земеделците не пониквала нито една тревичка. Напразно воловете на стопаните им теглели по тях тежкия плуг — работата им била без резултат. Измирали цели племена. Воплите на гладните се издигали до небето, но Деметра не им обръщала внимание. Накрая престанали да пушат на земята жертвоприношения в чест на безсмъртните богове. Гибел застрашавала всичко живо. Но великият облакогонец Зевс не искал да измират смъртните. Той изпратил до Деметра вестителката на боговете Ирида. Бързо се понесла тя на дъгоцветните си криле към Елевзин, за храма на Деметра. И я викала, молила я да се върне на светлия Олимп всред боговете. Деметра останала глуха за молбите й. И други богове изпращал великият Зевс до Деметра, но богинята не искала да се завърне на Олимп, преди да й върне Хадес нейната дъщеря Персефона.

Тогава великият Зевс изпратил при мрачния си брат Хадес бързия като мисълта Хермес. Хермес се спуснал в изпълненото с ужаси царство на Хадес, явил се пред седящия на златен престол владетел на душите на умрелите и му предал волята на Зевс.

Хадес се съгласил да пусне Персефона при майка й, но преди това й дал да погълне едно зърно от плода на нара, символ на брака. Персефона се понесла нагоре със златната колесница на мъжа си, придружена от Хермес; литнали безсмъртните коне на Хадес — никакви препятствия не съществували за тях и в миг стигнали до Елевзин.

Забравила всичко от радост, Деметра се втурнала да посрещне дъщеря си и я сграбила в своите обятия. Нейната любима дъщеря Персефона била отново при нея. Деметра се върнала на Олимп заедно с нея. Тогава великият Зевс решил две трети от годината Персефона да живее при майка си, а за една трета да се връща при мъжа си Хадес.

Великата Деметра възвърнала плодородието на земята и отново всичко се раззеленило и започнало да цъфти. Горите се покрили с нежни пролетни листа; цветя изпъстрили зелената морава на ливадите. Скоро пуснали клас хлебородните ниви; цъфнали и започнали да благоухаят овощните градини; заблестяла на слънцето зеленината на лозята. Събудила се цялата природа. Всичко живо ликувало и славело великата богиня Деметра и дъщеря й Персефона.

Но всяка година Персефона напуща майка си и всеки път Деметра потъва в скръб и отново се облича в тъмни дрехи. И цялата природа скърби по отминалата Персефона. Пожълтяват листата по дърветата и есенният вятър ги обрулва; процъфтяват цветята, нивите опустяват, настъпва зима. Природата спи, за да се пробуди в радостния блясък на пролетта — тогава, когато се върне при майка си от нерадостното царство на Хадес Персефона. А когато пък се завръща при Деметра дъщеря й, тогава великата богиня на плодородието с щедра ръка сипе своите дарове на хората и благославя труда на земеделците с богата реколта.

Триптолем

Великата богиня Деметра, която дава плодородие на земята, сама научила хората как да обработват хлебородните ниви. Тя дала на младия син на елевзинския цар, Триптолем, семена от пшеница и той пръв три пъти разорал с плуг Рарийското поле край Елевзин и хвърлил семената в тъмната земя. Богата реколта дала нивата, благословена от самата Деметра. На чудесна колесница, запрегната с крилати змейове, Триптолем по заповед на Деметра облетял всички страни и навсякъде научил хората на земеделие.

Триптолем бил и в далечна Скития при цар Линх. И него научил той на земеделие. Но гордият цар на скитите поискал да отнеме на Триптолем славата на учител по земеделие, поискал да присвои тая слава за себе си. Линх решил да убие великия Триптолем, докато той спи. Но Деметра не допуснала да се извърши това злодеяние. Тя решила да накаже Линх, задето нарушил обичая на гостоприемството и вдигнал ръка върху нейния избраник.

Когато Линх през нощта се промъкнал в стаята, където мирно спял Триптолем, Деметра превърнала царя на скитите в див рис тъкмо в мига, когато той надвесил над спящия кинжала си.

Превърнатият в рис Линх се скрил в тъмните гори, а Триптолем напуснал страната на скитите, за да учи хората на големия дар на Деметра — земеделието, преминавайки от страна в страна със своята чудесна колесница.

Ерисихтон

Не само царя на скитите Линх наказала богиня Деметра; тя наказала и царя на Тесалия Ерисихтон. Надменен и нечестив бил Ерисихтон, никога не зачитал боговете с принасяне на жертви. В своята нечестивост той стигнал дотам, че се осмелил да оскърби дръзко великата богиня Деметра. Решил да отсече в свещената гора на Деметра един столетен дъб, в който живеела дриада, любимка на самата Деметра. Нищо не възпряло Ерисихтон.

— Ако ще да е не любимка на Деметра, а и самата богиня — възкликнал нечестивецът, — пак ще отсека този дъб!

Ерисихтон грабнал от ръцете на слугата брадвата и дълбоко я забил в дървото. Тежък стон се разнесъл във вътрешността на дъба и плиснала кръв от кората му. Изумени стояли пред дъба царските слуги. Един от тях се осмелил да спре царя, но разгневеният Ерисихтон убил слугата, като извикал:

— Ето ти наградата за твоята покорност към боговете! Ерисихтон отсякъл столетния дъб. С шум, подобен на стон, паднал дъбът на земята и живеещата в него дриада умряла.

Облекли тъмни дрехи, дриадите от свещената горичка се явили пред богиня Деметра и я помолили да накаже Ерисихтон, който убил скъпата им другарка. Деметра се разгневила. Тя изпратила да доведат богинята на глада. Изпратената от нея дриада бързо се понесла на Деметрината колесница, запрегната с крилати змейове, към Скития, към Кавказките планини, и там намерила на една безплодна планина богинята на глада с хлътнали очи, бледна, с разчорлени коси, с груба кожа, под която личали само кости. Пратеницата предала Деметрината воля на богинята на глада и тази се подчинила на заповедта на Деметра.

Озовала се богинята на глада в дома на Ерисихтон и му вдъхнала неутолим глад, който изгарял всичките му вътрешности. Колкото повече ядял Ерисихтон, толкова по-силни ставали мъките му от глада. Цялото си състояние изразходвал Ерисихтон за всевъзможни ястия, които само още по-силно разпалвали у него неутолим, мъчителен глад. Най-после Ерисихтон останал без нищо — само с една дъщеря. За да се сдобие с пари и да се засити, той продал дъщеря си като робиня. Но дъщеря му получила от бога Посейдон дарбата да взема най-различен образ и всеки път се освобождавала от купувачите си, като се превръщала ту на птица, ту на кон, ту на крава. Много пъти продавал дъщеря си Ерисихтон, но все не му стигали парите, които получавал от тази продажба. Гладът го измъчвал все по-силно и по-силно, все по-непоносими ставали страданията му. Най-сетне Ерисихтон започнал да ръфа със зъби тялото си и умрял в ужасни мъки.

Нощ, Луна, Зора и Слънце

Бавно пътува по небето в своята колесница, запрегната с черни коне, богинята Нощ — Нюкта. Със своето тъмно покривало тя е заметнала земята. Мрак е обвил всичка наоколо. Край колесницата на богинята Нощ се тълпят звездите и леят върху земята несигурна, трепкаща светлина — това са младите синове на богинята Зора-Еос, и на Астрей. Много са те; осеяли са цялото тъмно нощно небе. Но ето сякаш леко сияние се показва на изток. То се разгаря все по-силно и по-силно. Възлиза на небето богинята Луна-Селена. Витороги бикове бавно теглят колесницата й по небето. Спокойно, величествено пътува богиня Луна по небето в своята дълга бяла дреха, с лунен сърп над челото. Тя кротко осветява спящата земя, като залива всичко със сребристо сияние. След като обиколи небесния свод, богинята Луна ще се спусне в дълбока пещера на планината Латъм, в Кария. Там лежи, потънал във вечна дрямка, прекрасният Ендимион. Селена е влюбена в него. Тя се надвесва над него, гали го и му шепне любовни думи. Но не я чува потъналият в дрямка Ендимион, затова е тъй тъжна Селена и затова е печална светлината й, която тя лее върху земята нощем.

Все по-близо с утрото. Богиня Луна вече отдавна се е спуснала от небосклона. Едва е заруменял изток. Ярко пламва на изток предвестникът на зората Еосфорос — Денницата. Задухва лек ветрец. Все по-ярко възпламва изток. Ето розовопръстата богиня Зора — Еос, отваря вратите, от които скоро ще излезе лъчезарният бог Слънце — Хелиос. В яркооранжева дреха, с розовите си криле богинята Зора лети нагоре към светналото небе, залято с розова светлина. Богинята лее от златен съд роса върху земята и росата обсипва треви и цветя със светещи като елмази капки. Всичко на земята благоухае, навсякъде се носят аромати. Събудилата се земя радостно приветствува възхождащия бог Слънце — Хелиос.

Лъчезарният бог потегля за небето от бреговете на океана с впрегнати четири крилати коня в златна колесница, която му е изковал бог Хефест. Лъчите на възхождащото слънце озаряват планинските върхове и те се издигат, сякаш покрити с огън. Звездите се разбягват от небосклона при вида на бога Слънце; те се скриват една след друга в лоното на тъмната нощ. Все по-високо се издига колесницата на Хелиос. Той пътува по небето с лъчезарен венец на главата и с дълга блестяща дреха и лее своите животворни лъчи върху земята, дава й светлина, топлина и живот.

След като завърши дневния си път, богът на слънцето се спуска към свещените води на Океан. Там го чака златна ладия, с която той отплава назад, към изток, към страната на слънцето, гдето се намира неговият чудесен дворец. Нощем богът на слънцето си почива там, за да се възземе на следния ден в прежния си блясък.

Фаетон

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Само един път бил нарушен установеният в света ред и богът на слънцето не излязъл с колесницата си на небето, за да свети на хората. Това се случило така. Слънцето — Хелиос, имало син от Климена, дъщерята на морската богиня Тетида, който се наричал Фаетон. Веднъж Фаетоновият роднина Епаф, син на гръмовержеца Зевс, му се присмял, като му казал:

— Аз не вярвам, че си син на лъчезарния Хелиос. Майка ти лъже. Ти си син на обикновен смъртен.

Разгневил се Фаетон, червенина от срам заляла лицето му, той изтичал при майка си, хвърлил се в прегръдките й и със сълзи на очи се оплакал за нанесеното му оскърбление. А майка му, като протегнала ръце към лъчезарното слънце, се провикнала:

— О, синко! Кълна ти се в Хелиос, който ни вижда и чува, когото и самият ти виждаш сега, че той е баща ти! Нека той ме лиши от своята светлина, ако не казвам истината. Иди сам при него, дворецът му е недалеч от нас. Той ще ти потвърди думите ми.

Фаетон веднага се отправил към баща си Хелиос. Бързо стигнал той до двореца му, който сияел със злато, сребро и скъпоценни камъни. Целият дворец като че искрял с всичките цветове на дъгата, така чудно го бил украсил самият бог Хефест. Фаетон влязъл в двореца и видял там седящия в пурпурна одежда на трона си Хелиос. Но Фаетон не можел да се приближи до лъчезарния бог; неговите очи — очи на смъртен — не могли да издържат сиянието, което се излъчвало от венеца на Хелиос. Богът на слънцето видял Фаетон и го попитал:

— Какво те води при мене в двореца, синко?

— О, светлина на целия свят, о, татко Хелиос! Само че смея ли да те наричам татко? — извикал Фаетон. — Дай ми доказателство, че ти си моят баща. Премахни, моля те, моето съмнение.

Хелиос снел лъчезарния венец, повикал при себе си Фаетон, прегърнал го и му казал:

— Да, ти си мой син; право ти е казала майка ти, Климена. А за да не се съмняваш повече, поискай от мене, каквото желаеш, и кълна се във водите на свещената река Стикс, аз ще изпълня молбата ти.

Едва изрекъл това Хелиос, и Фаетон започнал да го моли да му позволи да попътува по небето вместо самия Хелиос със златната му колесница. Лъчезарният бог изпаднал в ужас.

— Безумецо, какво искаш ти! — извикал Хелиос. О, да можех да наруша клетвата си! Ти искаш невъзможното, Фаетоне. Та това не е по силите ти. Ти си смъртен, а нима това е работа за смъртен? Дори и безсмъртните богове не са в състояние да се задържат на моята колесница. Сам великият Зевс Гръмовержец не може да я управлява, а кой е по-могъщ от него! Помисли си само: отначало пътят е така стръмен, че дори моите крилати коне едва се изкачват по него. Към средата той върви така високо над земята, че даже мене ме обхваща страх, когато гледам долу разстилащите се под мене морета и земи. А към края пътят така стръмно се спуска към свещените брегове на океана, че без моето опитно управляване колесницата стремглаво ще полети надолу и ще се разбие. Ти мислиш може би, че ще срещнеш по пътя много хубави неща. Не, пътят води през опасности, ужаси и между диви животни. Той е тесен; ако се отбиеш настрана, там те чакат рогата на страшния телец, застрашават те лъкът на кентавъра, яростният лъв, чудовищните скорпион и рак. Много ужаси има по небесния път. Повярвай ми, не искам да бъда причина за твоята гибел. О, ако ти би могъл да надникнеш в сърцето ми и да видиш как се страхувам за тебе! Озърни се наоколо, погледни света, колко много хубави неща има в него! Поискай всичко, каквото пожелаеш, нищо няма да ти откажа, само това не искай. Защото ти искаш не награда, а страшно наказание. Но Фаетон нищо не желаел да слуша; обвил с ръце врата на Хелиос, той го молел да изпълни молбата му.

— Добре, ще изпълня твоята молба. Бъди спокоен, нали се заклех във водите на Стикс. Ще получиш това, за което ме молиш; но аз мислех, че си по-разумен — печално отговорил Хелиос.

Той завел Фаетон на мястото, където стояла колесницата му. Фаетон започнал да й се любува: тя била цялата златна и блестяла с разноцветни камъни. Довели крилатите коне на Хелиос, нахранени с амброзия и напоени с нектар. Впрегнали ги в колесницата. Розовопръстата Еос отворила вратата на слънцето. Хелиос намазал лицето на Фаетон със свещена смазка, за да не го обгори пламъкът на слънчевите лъчи, и сложил на главата му ослепително блестящия венец. С въздишка, изпълнена с печал, Хелиос дава последните си наставления на Фаетон.

— Синко, помни последните ми напътствия, изпълни ги, ако успееш. Не карай силно конете, дръж колкото може по-здраво юздите. Моите коне сами ще тичат. Мъчно е да се възпират те. А пътя ти ясно ще видиш по коловозите, които минават през цялото небе. Не се изкачвай прекалено нависоко, за да не запалиш небето, но и ниско не се спускай, иначе ще подпалиш земята. Не се отклонявай, помни, нито надясно, нито наляво. Твоят път е точно по средата между змията и жертвеника. Всичко останало предоставям на съдбата, само на нея се надявам. Но време е, нощта вече напусна небето; вече възлезе розовопръстата Еос. Дръж по-здраво поводите. А може би ти ще промениш все пак решението си — то те застрашава с гибел. О, остави аз да светя на земята? Недей се погубва.

Но Фаетон бързо се метнал на колесницата и хванал поводите. Той се радва, ликува, благодари на баща си Хелиос и бърза да тръгне. Конете ровят с копитата си, от ноздрите им изскача пламък, те леко потеглят колесницата и през мъгла бързо се понасят напред по стръмния път към небето. Колесницата е необичайно лека за конете. Ето те препускат вече по небето, отклоняват се от обикновения път на Хелиос и летят без път. А Фаетон не знае где в същност е пътят, той не е в състояние да управлява конете. Той поглежда от небесните висини към земята и побледнява от страх, така далеч под него е тя. Коленете му затреперват, мрак забулва очите му. Той вече съжалява, че е измолил от баща си да му позволи да управлява неговата колесница. Какво да прави? Вече много път е изминал той, но му предстои още по-дълъг път. Фаетон не може да се справи с конете, не знае имената им, а да ги задържа с поводите няма сили. Около себе си той вижда страшни небесни зверове и още повече се изплашва.

На небето има едно място, където се е проснал чудовищен, страшен скорпион — нататък понасят конете Фаетон. Видял нещастният младеж покрития с тъмна отрова скорпион, който го застрашава със смъртоносното си жило, и обезумял от страх, изпуснал поводите. Почувствували свобода, конете се понасят тогава още по-бързо. Ту възвиват те към самите звезди, ту пък се спускат и се носят над самата земя. Сестрата на Хелиос, богинята на месечината Селена, с изумление гледа как профучават конете на брат й без път, неуправлявани от никого, по небето. Земята бива обхваната от пламъка на ниско спусналата се колесница. Загиват големи, богати градове, загиват цели племена. Пламват планините, покрити с гори: двуглавият Парнас, сенчестият Китерон, зеленият Хеликон, горите на Кавказ, Тмол, Ида, Пелион и Оса. Димът забулва всичко наоколо; поради гъстия дим Фаетон не вижда накъде отива. Водата в реките и в ручеите възвира. Нимфите плачат и ужасени се скриват в дълбоките пещери. Кипят Ефрат, Оронт, Алфей. Еврота и други реки. От голямата топлина земята се напуква и лъч от слънцето прониква в мрачното царство на Хадес. Моретата започват да пресъхват и морските божества страдат от зноя. Тогава великата богиня Гея-Земя се надига и гръмко се провиква:

— О, най-велик от боговете, гръмовержецо Зевс! Нима аз трябва да загина, нима трябва да загине царството на твоя брат Посейдон, нима трябва да загине всичко живо? Погледни! Атлас вече едва удържа тежестта на небето. Та небето и дворците на боговете могат да рухнат. Нима всичко ще се върне към първичния Хаос? О, спаси от огъня онова, което още е останало!

Зевс, чул молбата на богиня Гея, страшно замахнал той с десница, хвърлил ослепителната си мълния и с нейния огън потушил пожара. Със светкавицата Зевс разбил колесницата. Конете на Хелиос се разбягали на разни страни. По цялото небе се разпръснали парчета от колесницата и от хамутите на Хелиосовите коне.

А Фаетон, с горящи къдрици на главата, се понесъл из въздуха като падаща звезда и паднал всред вълните на река Еридан, далеч от родината си. Там хесперийските нимфи вдигнали тялото му и го погребали. Изпаднал в дълбока скръб Фаетоновият баща Хелиос, закрил лицето си и цял ден не се появил на синьото небе. Само отблясъкът на пожара осветявал земята.

Нещастната майка на Фаетон, Климена, дълго търсела тялото на своя загинал син. Най-после намерила на бреговете на Еридан не тялото на сина си, а гроба му. Горчиво плакала неутешимата майка над гроба на сина си; заедно с нея оплаквали загиналия си брат и дъщерите на Климена, хелиадите. Скръбта им била безгранична. Великите богове превърнали плачещите хелиади в тополи. Тополите-хелиади стоят на брега на Еридан, надвесват се над него и сълзите им — клей, падат в студената вода. Клеят застива и се превръща в прозрачен кехлибар.

За загиването на Фаетон скърбял и приятелят му Кикън. Неговият плач се разнасял далеч по бреговете на Еридан. Виждайки неутешимата печал на Кикън, боговете го превърнали в снежнобял лебед. Оттогава лебедът Кикън живее във водата — по реките и широките светли езера. Той се бои от огъня, който погубил приятеля му Фаетон.

Дионис

Раждане и отглеждане на Дионис

Зевс гръмовержец обичал прекрасната Семела, дъщерята на тиванския цар Кадъм. Веднъж той й обещал да изпълни всяка нейна молба, в каквото и да се състои тя, и й се заклел за това с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс. Но великата богиня Хера намразила Семела и пожелала да я погуби. Тя казала на Семела:

— Помоли Зевс да се яви пред тебе в цялото си величие на бог гръмовержец, цар на Олимп. Ако той наистина те обича, няма да откаже да изпълни тази твоя молба.

Хера убедила Семела и тя помолила Зевс да изпълни именно тази нейна молба. А Зевс не можел нищо да откаже на Семела, нали бил се заклел във водите на Стикс. Гръмовержецът се явил пред нея в цялото си величие на цар на богове и хора, с всичкия блясък на своята слава. Ослепителна мълния блестяла в ръцете на Зевс; гръмотевици разтърсвали Кадмовия дворец. Всичко наоколо възпламнало от светкавицата на Зевс. Дворецът бил обхванат от огън, всичко край него се тресяло и рушало. Ужасена, Семела паднала на земята, пламъкът обхванал и нея. Тя видяла, че за нея няма спасение, че молбата й, внушена от Хера, я погубила.

И умиращата Семела родила син Дионис, слабо, нежизнеспособно дете. Би казал човек, че и то било обречено да загине в огъня. Но нима можел да загине син на великия Зевс? От земята, от всички страни, като помахване с вълшебен жезъл израснал, гъст зелен бръшлян. Той закрил от огъня със своите листа нещастното дете и го спасил от смърт.

Зевс взел спасения си син и тъй като той бил още така малък и слаб, че не би могъл да живее; зашил го в бедрото си. В тялото на своя баща, Зевс, Дионис заякнал и като закрепнал достатъчно, се родил за втори път от бедрото на гръмовержеца Зевс. Тогава царят на боговете и хората повикал своя син Хермес, бързоходния пратеник на боговете, и му заповядал да отнесе малкия Дионис при Семелината сестра Ино и мъжа й Атамант, цар на Орхомен, те да го възпитат.

Богиня Хера се разгневила на Ино и Атамант, задето приели на отглеждане сина на омразната й Семела, и решила да ги накаже. Тя отнела разума на Атамант. В пристъп на безумие Атамант убил сина си Леарх. Ино с другия си син, Меликерт, едва успяла да се спаси от смърт с бягство. Мъжът й я погнал и вече щял да я настигне. Тя се озовала пред стръмен, скалист морски бряг, долу шуми морето, а по петите й търчи нейният безумен мъж — за Ино няма спасение. В отчаянието си тя се хвърля заедно със сина си от крайбрежните скали в морето. Там Ино и Меликерт били прибрани от нереидите. Възпитателката на Дионис Ино и нейният син били превърнати в морски божества и оттогава живеят в морските дълбочини.

Диониса пък спасил от безумния Атамант Хермес. Той го отнесъл в миг в Нисейската долина и там го дал за отглеждане на нимфите. Дионис израсъл като хубав, могъщ бог на виното, като бог, който дава на хората сила и радост, бог, който дава плодородие. Нимфите, които го отгледали, за награда били взети от Зевс на небето и те светят в тъмната звездна нощ под името Хиади всред другите съзвездия.

Дионис и неговата свита

Веселият бог Дионис ходи по целия свят, от една страна в друга, придружен от шумна тълпа менади и сатири, украсени с венци. Той върви отпред с венец от лозови пръчки на главата и с тире, украсен с бръшлян, в ръце. Около него в жив танец се въртят с пеене и викове младите менади и скачат опиянените от вино тромави сатири с опашки и кози крака. Подир шествието карат на магаре стареца Силен, мъдрия учител на Дионис. Той е много пиян, едва седи на магарето, опрян на метнатия пред него мях с вино. Бръшляновото венче се е смъкнало настрана върху плешивата му глава. Поклащайки се, той язди, добродушно усмихнат. Млади сатири вървят успоредно с предпазливо стъпващото магаре и внимателно поддържат стареца, за да не падне. Под звуците на флейти, сиринги и тимпани шумното шествие весело напредва по планините всред сенчести гори и по зелени полянки. Радостно върви по земята Дионис-Бакх, покорявайки всичко на своята власт. Той учи хората да отглеждат лозата и да правят от нейните тежки, зрели гроздове вино.

Ликург

Не навсякъде признават властта на Дионис. Често му се случва да срещне и съпротива; нерядко той трябва със сила да покорява страни и градове. Но кой ли пък може да се бори с великия бог, със син на Зевс? Жестоко наказва той онези, които му се противят, които не искат да го признаят и чествуват като бог. Пръв път Дионис бил подложен на преследвания в Тракия, когато той в сенчеста долина в компанията на своите менади весело пирувал и танцувал, опиянен от виното, под звуците на музика и пеене; тогава го нападнал жестокият цар на едоните Ликург. В ужас се разпръснали менадите, като захвърляли по земята свещените съдове на Дионис; дори самият Дионис хукнал да бяга. За да се спаси от преследването на Ликург, той се хвърлил в морето. Там го укрила богиня Тетида. Дионисовият баща, Зевс Гръмовержец, наказал Ликург, който дръзнал да оскърби младия бог: Зевс ослепил Ликург и скъсил живота му.

Дъщерите на Миний

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

И в Орхомен, в Беотия, не искали отведнъж да признаят бог Дионис. Когато се явил в Орхомен жрецът на Дионис (Бакх) и призовал всички момичета и жени да отидат в горите и планините на весело тържество в чест на бога на виното, трите дъщери на цар Миний отказали да отидат на празненството: те не желаели да признаят Дионис за бог. Всички жени от Орхомен излезли вън от града в сенчестите гори и там с пеене и танци чествували великия бог, обкичени с бръшлян, с тирси в ръце те тичали и гръмко викали като менадите по горите и прославяли Дионис. А дъщерите на орхоменския цар си седели вкъщи и спокойно предели и тъчели; не искали и да чуят дори за бог Дионис. Настанала вечер, слънцето залязло, а дъщерите на царя все още не оставяли работата си, бързайки на всяка цена да я довършат. Изведнъж пред очите им станало чудо. В двореца се разнесли звуци на тимпани и флейти, конците на преждата им се превърнали в лозови пръчки и тежки гроздове увиснали по тях. Тъкачните им станове се раззеленили: гъсто ги обвил бръшлян. Навсякъде се разляло благоухание на мирта и на цветя. С удивление гледали царските дъщери това чудо неочаквано из целия дворец, обгърнат вече от вечерния здрач, блеснала зловещата светлина на факли. Дочул се рев на диви зверове. Във всички стаи на двореца се появили лъвове, пантери, рисове и мечки. Със страшен вой те тичали из двореца и очите им яростно святкали. Ужасени, дъщерите на царя се мъчели да се скрият в най-отдалечените, най-тъмните помещения на двореца, за да не гледат блясъка на факлите и да не чуват рева на зверовете. Но всичко било напразно, те никъде не можели да се скрият. Наказанието на бог Дионис не свършило с това. Телата на царските дъщери започнали да се свиват, покрили се с тъмна миша козина, вместо ръце им израсли криле с тънка ципа — те се превърнали в прилепи. Оттогава насетне те се крият от дневната светлина в тъмни, влажни развалини и пещери. Така ги наказал Дионис.

Тиренските морски разбойници

Изложено според един Омиров химн и според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Дионис наказал и тиренските морски разбойници, но не толкова, задето не го признавали за бог, колкото заради злоти, което те искали да му сторят като на прост смъртен.

Веднъж младият Дионис стоял на брега на лазурното море. Морският ветрец галено играел с тъмните му къдрици и едва раздвижвал гънките на пурпурния плащ, който се спускал от стройните плещи на младия бог. Недалеч в морето се показал кораб; той бързо се приближавал към брега. Когато корабът бил вече близко, моряците видели — а те били тиренски морски разбойници — прекрасния младеж на пустинния морски бряг. Те бързо пуснали котва, слезли на брега, грабнали Дионис и го завели на кораба си. Разбойниците съвсем не подозирали, че са взели в плен бог. Те ликували, че им е паднала в ръцете такава богата плячка. Били уверени, че ще получат много злато за толкова хубавия младеж, когато го продадат като роб. Като стигнали на кораба си, разбойниците искали да оковат Дионис в тежки вериги, но веригите се смъквали от ръцете и краката на младия бог. А той седял и гледал разбойниците със спокойна усмивка. Когато кормчията видял, че веригите не се задържат на ръцете на младежа, той със страх казал на другарите си:

— Нещастници! Какво правим ние! Та бог ли искаме ние да оковем във вериги? Погледнете — дори нашият кораб едва го удържа! Дали той не е самият Зевс, дали не е сребролъкият Аполон или земетръсецът Посейдон? Не, не прилича той на смъртен! Той е някой от боговете, които живеят на светлия Олимп. Освободете го по-скоро, откарайте го на брега, докато не е призовал буйните ветрове и не е вдигнал страшна буря в морето!

Но капитанът злобно отговорил на мъдрия кормчия:

— Презрени човече! Виж, вятърът е попътен! Нашият кораб бързо ще се понесе по вълните на безбрежното море. А за младежа ще се погрижим по-късно. Ще доплуваме до Египет или до Кипър, или до далечната страна на хиперборейците и там ще го продадем; нека там потърси тоя младеж своите приятели и братя. Не, самите богове са ни го изпратили!

Разбойниците вдигнали спокойно корабното платно и корабът излязъл на открито море. Изведнъж станало чудо: по кораба започнало да тече ароматно вино и целият въздух се изпълнил с благоухание. Разбойниците останали като втрещени от учудване. Но ето че по корабните платна се раззеленили лози с тежки гроздове; тъмнозелен бръшлян обвил мачтата; навсякъде се появили прекрасни плодове; клиновете, на които се опирали веслата, били обвити с гирлянди от цветя. Когато разбойниците видели всичко това, те започнали да молят мъдрия кормчия да кара по-скоро към брега. Но било вече късно! Младежът се превърнал в лъв и със страшен рев застанал на палубата, а очите му яростно святкали. На палубата на кораба се появила космата мечка; страшно озъбила тя грамадната си уста. Ужасени, разбойниците се втурнали към кърмата и се струпали около кормчията. С огромен скок лъвът се хвърлил върху капитана и го разкъсал. Загубили надежда за спасение, разбойниците един след друг се хвърлили в морските вълни, а Дионис ги превърнал в делфини. Кормчията пък той пощадил. Като взел предишния си образ и се усмихнал любезно, Дионис казал на кормчията:

— Не се страхувай! Аз те обикнах! Аз съм Дионис, син на гръмовержеца Зевс и на Кадмовата дъщеря Семела!

Икар

Дионис награждава хората, които го почитат като бог. Така той наградил Икар в Атика, когато Икар гостолюбиво го приел. Дионис му подарил лоза и Икар бил първият, който отгледал лоза в Атика. Но печална били Икаровата съдба.

Веднъж той дал вино на пастирите си, а те, като не знаели какво нещо е опиване, си помислили, че Икар ги е отровил, и го убили, а тялото му заровили в планините дъщерята на Икар, Еригона, дълго търсила баща си. Най-сетне с помощта на кучето си Майра тя намерила гроба на баща си. Отчаяна, нещастната Еригона се обесила на същото дърво, под което лежало тялото на баща й. Дионис взел Икар, Еригона и кучето и Майра на небето. Оттогава те светят на небето през ясна нощ — това са съзвездията Воловар, Дева и Голямото куче.

Мидас

Веднъж веселият Дионис с шумна тълпа менади и сатири скитал по обраслите с дървета скали на Тмол във Фригия. От свитата му липсвал само Силен. Той останал назад и препъвайки се на всяка стъпка, понеже бил доста пийнал, се лутал по фригийските полета. Видели го селяните, вързали го с гирлянди от цветя и го отвели при цар Мидас. Мидас веднага познал учителя на Дионис, с уважение го приел в двореца си и девет дни наред го чествувал с разкошни пиршества. На десетия ден Мидас лично завел Силен при бог Дионис. Зарадвал се Дионис, като видял Силен, и позволил на Мидас като награда за уважението, което оказал на учителя му, да си избере дар, какъвто иска. Тогава Мидас се провикнал:

— О, велики боже Дионисе, нареди така, че всичко, до което се допра, да се превръща в чисто, блестящо злато!

Дионис изпълнил Мидасовото желание, той съжалил само, че Мидас не е избрал по-добър подарък.

Ликувайки, Мидас се отдалечил. Зарадван от получения дар, той откъсва зелено клонче от един дъб и клончето се превръща в ръцете му на злато. Откъсва той от една нива класове — те стават златни и зърната и тях — златни. Откъсва ябълка, ябълката се превръща в златна, като че ли е ябълка от градините на Хесперидите. Всичко, до което се допирал Мидас, тозчас се превръщало в злато. Когато миел ръцете си, водата се стичала от тях на златни капки. Мидас тържествувал. Но ето че стигнал в двореца си. Слугите му приготвили богат прием и щастливият Мидас се излегнал при трапезата. Тук едва разбрал той какъв ужасен дар е поискал от Дионис. Само от докосването на Мидас всичко се обръщало в злато. Златни ставали в устата му и хлябът, и всички ястия, и виното. Чак сега разбрал Мидас, че ще трябва да умре от глад. Той протегнал ръце към небето и извикал.

— Смили се, смили се, о, Дионисе! Прости ми! Моля те за милост. Вземи си обратно този дар! Дионис се явил и казал на Мидас:

— Иди при изворите на Пактол, там, в неговите води, измий от тялото си тоя дар и своята вина.

Отишъл Мидас по повелята на Дионис до изворите на Пактол и се потопил там в чистите му води. Като злато потекли водите на Пактол и умили от тялото на Мидас дара, получен от Дионис. Оттогава Пактол станал златоносен.

Пан

Всред свитата на Дионис често можел да бъде видян и бог Пан. Когато се родил великият Пан, майка му, нимфата Дриопа, като погледнала сина си, се ужасила и избягала. Той се родил с кози крака и рога и с дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал, че му се е родил син, взел го на ръце и го занесъл на светлия Олимп при боговете. Всички богове шумно се радвали на раждането на Пан и се смеели, като го гледали.

Бог Пан не останал да живее с боговете на Олимп. Той се оттеглил в сенчестите гори в планините. Там пасе той стадата, свирейки на звучната сиринга. Щом само чуят нимфите чудните звуци на Пановата сиринга, те на тълпи забързват към него, заобикалят го и скоро весело хоро се залюлява по усамотената зелена долина под звуците на Пановата музика. И самият Пан обича да участвува в танците на нимфите. Когато Пан се развесели, весел шум оглася горите по планинските склонове. Весело лудуват нимфите и сатирите заедно с немирния козоног Пан. А когато настане горещо пладне, Пан се оттегля в най-големия гъсталак на гората или в прохладна пещера и там си почива. Опасно е да бъде обезпокояван тогава Пан; той е избухлив и може в гнева си да изпрати тежък, потискащ сън; може, като се появи неочаквано, да изплаши пътника, който го е обезпокоил. Най-сетне той може да внуши и панически страх. Такъв ужас, при който човек се хвърля да бяга презглава, без да подбира път, през гори, през планини, по ръба на пропасти и без да забелязва, че бягането всеки миг го застрашава с гибел. Случвало се е Пан да внуши на цяла войска подобен страх и тя да хукне неудържимо да бяга. Не трябва да бъде дразнен Пан — когато кипне, той е страшен. Но ако Пан не е сърдит, той е милостив и добродушен. Множество блага изпраща той на пастирите. Пази и добре гледа стадата на гърците великият Пан, веселият участник в танците на бесните менади, честият спътник на бога на виното Дионис.

Пан и Сиринга

И великият Пан не бил пощаден от стрелите на Ерос. Той се влюбил в прекрасната нимфа Сиринга. Тя била горда и отхвърляла любовта на всички. Както за дъщерята на Латона, великата Артемида, така и за Сиринга ловът бил любимо занятие. Дори често Сиринга била припознавана за Артемида, тъй прекрасна била младата нимфа в своята къса дреха, със стрелник през рамо и с лък в ръце. Като две капки вода си приличали те тогава с Артемида, само че нейният лък бил от рог, а не златен, какъвто бил лъкът на великата богиня.

Веднъж Пан видял Сиринга и поискал да се приближи до нея. Погледнала го нимфата и ужасена се впуснала да бяга. Пан едва смогвал да тича подир нея, желаейки да я догони. Но ето че една река пресякла пътя на нимфата. Накъде да бяга? Сиринга протегнала ръце към реката и започнала да моли речния бог да я спаси. Богът на реката се вслушал в молбите на нимфата и я превърнал в тръстика. Дотичалият Пан искал вече да прегърне Сиринга, но прегърнал само гъвкавата, тихо шумяща тръстика. Застанал Пан тъжен, въздъхнал и му се счува в нежния шум на тръстиката прощалният привет на прекрасната Сиринга. Той отрязал няколко стъбла и направил от тях сладкозвучна свирка, като съединил с восък цевички с различна дължина. В памет на нимфата Пан нарекъл тая свирка сиринга. Оттогава великият Пан обича, усамотен в горите, да свири на свирката сиринга, огласявайки с нежните й звуци околните планини.

Състезаването на Пан с Аполон

Пан се гордеел със своето свирене на сиринга. Веднъж той призовал на състезание самия Аполон. Това станало по склоновете на планината Тмол. Съдия бил богът на тая планина. Аполон се явил на състезанието в пурпурен плащ, със златна лира в ръце и с лаврово венче на главата. Състезанието започнало със свирене на Пан. Разлели се простите звуци на неговата пастирска свирка, понесли се нежно по склоновете на Тмол. Пан завършил. Когато стихнали отзвуците от неговата свирка, Аполон ударил по златните струни на своята лира. Отронили се величествени звуци на божествена музика. Всички, които стояли наоколо, като омагьосани слушали музиката на Аполон. Тържествено звучали златните струни на лирата, цялата природа потънала в дълбоко мълчание и всред тишината се разливала на широки вълни мелодия, пълна с дивна красота. Завършил Аполон; замрели последните звуци на лирата му. Богът на планината Тмол присъдил победа на Аполон. Всички славели великия бог китаред. Единствен Мидас не изпаднал във възторг от свиренето на Аполон, а хвалел простото свирене на Пан. Аполон се разгневил, хванал Мидас за ушите и го опънал. Оттогава Мидас има магарешки уши, които той старателно укрива под голям тюрбан. А натъженият Пан, победен от Аполон, се оттеглил още по-навътре в горския гъсталак; често се разнасят оттам изпълнените с печал нежни звуци на неговата сиринга и младите нимфи с любов се заслушват в тях.

Герои

Петте века

Изложено според поемата на Хезиод „Дела и дни“.

Живеещите на светлия Олимп безсмъртни богове създали първия човешки род щастлив; това било златният век. Тогава управлявал на небето бог Кронос. В онези времена хората живеели като блажените богове, не знаейки нито грижи, нито труд, нито печал. Не познавали те и немощната старост; техните нозе и ръце били всякога силни и яки. Техният живот, без болести и изпълнен с щастие, бил като вечен пир. Смъртта им, която настъпвала след дългия живот, приличала на спокойно, тихо заспиване. Приживе те имали всичко в изобилие. Земята дама им давала богатите си плодове и нямало нужда да се трудят, за да обработват ниви и да гледат градини. Многобройни били техните стада и спокойно пасели те по тучните пасбища.

Спокойно живеели хората от златния век. Самите богове идвали да се съветват с тях. Но златният век на земята се свършил и от хората на това поколение ни останал никой. След смъртта си хората от златния век се превърнали в духове, покровители на хората от новите поколения. Обвити в мъгла, те се носят по цялата земя, като защищават правдата и наказват злото. Това им дал за награда Зевс след тяхната смърт.

Вторият човешки род и вторият век вече не били така щастливи, както първите. Настъпил сребърният век. Нито по сила, нито по разум хората от сребърния век можели да се сравняват с хората от златния век. Сто години растели те неразумни в домовете на своите майки; само след като възмъжеели, се отделяли от тях. Животът им в зряла възраст бил кратък, а тъй като били неразумни, много нещастия и скръб изпитвали те през живота си. Хората от сребърния век били непокорни. Не се подчинявали на безсмъртните богове и не искали да им принасят жертви на олтарите. Великият син на Кронос, Зевс, унищожил техния род на земята. Той им се разгневил, задето не слушали боговете, живеещи на светлия Олимп. Зевс ги заселил в мрачното подземно царство и те остават да живеят там, не познавайки нито радости, нито скърби; хората отдават почести и на тях.

Бащата Зевс създал и трети род, и трети век — медния век. Той не прилича на сребърния. От дръжката на копието си Зевс създал хора страшни и могъщи. Хората от медния век обикнали гордостта и войната, изпълнена, със стенания. Те не познавали земеделието и не ядели плодовете на земята, каквито дават овощните градини и нивите. Зевс им дал грамаден ръст и несъкрушима сила. Неукротимо, мъжествено било сърцето им и непобедими — ръцете им. Оръжието им било изковано от мед, от мед били къщите им, с медни сечива работели те. В онази епоха тъмното желязо било още непознато. Хората от медния век се унищожавали един друг със своите собствени ръце. Те бързо слезли в мрачното царство на ужасния Хадес. Колкото и силни да били, все пак черната смърт ги грабнала и те напуснали ясната светлина на слънцето.

Щом този род отминал в царството на сенките, веднага великият Зевс, създал върху хранещата всички земя четвърти век и нов човешки род — по-благороден, по-справедлив, рода на герои полубогове, равни на богове. И те загинали в жестоки войни и в ужасни кръвопролитни битки. Едни загинали при седмовратата Тива, в страната на Кадъм, сражавайки се за наследството на Едип. Други паднали край Троя, където дошли, за да отвлекат прекрасната Елена, след като преплавали с кораби широкото море. Когато ги грабнала всички смъртта, Зевс Гръмовержец ги заселил на края на земята, далеч от живите хора. Героите полубогове живеят на Островите на блажените, край бурните води на океана, щастлив живот, живот без скърби. Там плодородната земя им дава три пъти в годината плодове, сладки като мед.

Последният човешки род живее в пети век — железния. Той продължава и сега на земята. Нощ и ден скръб и изтощителен труд непрестанно погубват хората. Наистина към злото боговете притурят и добро, но все пак злото надделява, то цари навсякъде. Децата не почитат родителите си; приятелят не остава верен на приятеля си; гостът не среща гостоприемство; между братята няма любов. Хората не спазват дадената клетва, не ценят правдата и доброто. Те разрушават едни на други градовете си. Навсякъде владее насилието. Ценят се само гордостта и силата. Богините Съвест и Правосъдие са напуснали хората. Те са отлетели в бели одежди на високия Олимп, при безсмъртните богове, а за хората са останали само тежки беди и няма кой да ги защити от злото.

Девкалион и Пира (Потопът)

Много престъпления извършили хората от медния век. Надменни и нечестиви, те не се подчинявали на боговете олимпийци. Гръмовержецът Зевс им се разгневил; особено пък се разгневил Зевс на царя на Ликосура в Аркадия — Ликаон. Веднъж Зевс като обикновен смъртен дошъл в Ликосура. За да знаят жителите на Ликосура, че той е бог, Зевс им дал знамение и всички жители паднали ничком пред него и го почели като бог. Единствен Ликаон не искал да отдаде на Зевс божески почести и се присмивал на всички, които чествували Зевс. Ликаон решил да изпита бог ли е Зевс. Той убил един заложник, който се намирал в двореца му, част от тялото му сварил, друга част опекъл и ги предложил за ядене на великия гръмовержец. Зевс страшно се разгневил. С удар на светкавица той разрушил двореца на Ликаон, а самия него превърнал в кръвожаден вълк.

Хората ставали все по-нечестиви и великият облакогонец, егидоносецът Зевс, решил да унищожи целия човешки род. Той изпратил на земята такъв силен пороен дъжд, че всичко да бъде потопено. Зевс забранил на всички ветрове да духат, само влажният южен вятър Нот тласкал по небето тъмни дъждовни облаци. Плиснал поройният дъжд върху земята. Водата в моретата и реките се надигала все по-нависоко и по-нависоко, като заливала всичко наоколо. Скрили се под водата градовете със своите стени, къщи и храмове, не се виждали вече и кулите, които стърчали над градските стени. Постепенно водата покривала всичко — и обраслите с гори хълмове, и високите планини. Цяла Гърция се скрила под бушуващите вълни на морето. Самотно се издигал всред вълните върхът на двуглавия Парнас. Там, дето по-рано селянинът обработвал своята нива и където се зеленеели богати със зрели гроздове лозя, плували риби, а в горите, потънали във вода, лудували стада делфини.

Така загинал човешкият род от медния век. Само двамина се спасили от общата гибел — Девкалион, Прометеев син, и жена му Пира. По съвета на баща си Прометей Девкалион построил грамаден ковчег, сложил в него хранителни запаси и влязъл в него с жена си. Девет дни и нощи се носил Девкалионовият ковчег по вълните на морето, покрили цялата суша. Най-сетне вълните го докарали до двуглавия връх на Парнас. Поройният дъжд, изпратен от Зевс, спрял. Девкалион и Пира излезли от ковчега и принесли благодарствена жертва на Зевс, който ги запазил всред бурните вълни. Водата се оттекла и пак се показала изпод вълните земята, опустошена, подобна на пустиня. Тогава егидоносецът Зевс изпратил при Девкалион вестителя на боговете Хермес. Бързо се понесъл над опустялата земя вестителят на боговете, явил се пред Девкалион и му казал:

— Повелителят на боговете и на хората Зевс, като знае твоето благочестие, заповяда да си избереш награда; изкажи желанието си и синът на Кронос ще го изпълни.

Девкалион отвърнал на Хермес:

— О, велики Хермесе, само за едно моля Зевс: нека той пак насели земята с хора.

Бързият Хермес се понесъл обратно за светлия Олимп и предал на Зевс Девкалионовата молба. Великият Зевс заповядал на Девкалион и Пира да съберат камъни и да ги хвърлят през главата си, без да се обръщат. Девкалион изпълнил повелята на могъщия гръмовержец и от камъните, които хвърлял той, се появявали мъже, а от камъните, хвърлени от жена му Пира — жени. Така след потопа земята се сдобила пак с население. Населил я нов род хора, произлезли от камък.

Прометей

Изложено главно според Есхиловата трагедия „Прикованият Прометей“. Пустинна, дива местност на самия край на земята, в страната на скитите. Острите върхове на страшни скали се издигат над облаците. Наоколо — никаква растителност; не се вижда нито стръкче трева, всичко е голо и мрачно. Навсякъде се издигат тъмни грамади камъни, които са се откъснали от скалите. Морето шуми и боботи, блъскайки вълните си в подножието на скалите, и високо се издигат солени пръски. Крайбрежните камъни са покрити с морска пяна. Далеч зад скалите се мяркат снежните върхове на Кавказките планини, обгърнати от лека мъгла. Страшни облаци постепенно обвиват далечината, скривайки планинските върхове. Все по-високо и по-високо се издигат по небето облаците и закриват слънцето. Още по-мрачно става всичко. Тъжна, неприветлива местност. Никога още човешки крак не е стъпвал тук. Тук именно, на края на земята, Зевсовите слуги са докарали окования титан Прометей, за да го приковат с неразкъсваеми вериги към върха на скалата. Непобедимите слуги на Гръмовержеца — Сила и Власт — водят Прометей. Грамадните им тела са сякаш изсечени от гранит. Техните сърца не знаят що е милост; в очите им никога не просветва състрадание, лицата им са сурови като скалите, които се издигат наоколо. Печален, с ниско отпусната глава върви след тях бог Хефест с тежкия си чук. На него му престои ужасна задача. Със собствените си ръце той трябва да прикове приятеля си Прометей. Дълбока скръб за съдбата на приятеля потиска Хефест, но той не смее да не изпълни заповедта на баща си, гръмовержеца Зевс. Той знае как безмилостно Зевс наказва за непослушание.

Сила и Власт закарват Прометей на върха на скалата и подканят Хефест да започне работа. Техните жестоки думи карат Хефест още повече да страда за приятеля си. С нежелание той хваща грамадния си чук, само необходимостта го заставя да се подчини. Но Сила го кара да бърза:

— По-скоро, по-скоро вземи оковите! Прикови Прометей със силни удари на чука към скалата. Напразна е твоята скръб за него, защото скърбиш за враг на Зевс.

Сила заплашва Хефест с гнева на Зевс, ако Хефест не прикове Прометей така, че нищо да не може да го освободи. Хефест приковава към скалата с неразкъсваеми вериги ръцете и краката на Прометей. Как мрази той сега своето изкуство — благодарение на това изкуство той трябва да прикове приятеля си за дълги мъчения. Неумолимите служителки на Зевс непрестанно следят работата му.

— По-силно удряй чука! По-здраво стягай оковите! Да не си посмял да ги отслабиш! Прометей е хитър, той изкусно умее да намира изход и от непреодолими препятствия — казва Сила. — По-здраво ги прикови, нека тук той разбере какво значи да се измамва Зевс.

— О, как твоите жестоки думи подхождат на целия ти суров облик! — извиква Хефест, залавяйки се за работа.

Скалата потреперва от тежките удари на чука и грохотът на мощните удари се разнася от единия край на земята до другия. Най-после Прометей е прикован. Но това още не е всичко; трябва и да се закове за стената, като се пронижат гърдите му със стоманено, нечупливо острие. Хефест се бави.

— О, Прометее! — се провиква той. — Как скърбя, като виждам мъките ти!

— Пак се бавиш! — гневно казва на Хефест Сила. — Ти продължаваш да скърбиш за врага на Зевс! Гледай да не се стигне дотам, че да скърбиш за самия себе си.

Най-сетне всичко е завършено. Всичко е направено така, както е заповядал Зевс. Титанът е прикован, а гърдите му са пронизани със стоманено острие. Присмивайки се на Прометей, Сила му казва:

— Е, тук ти можеш да бъдеш, колкото си щеш, надменен; бъди горд, както по-рано! Ако щеш, давай сега на смъртните божествените дарове, които си откраднал! Ще видим в състояние ли ще бъдат да ти помогнат твоите смъртни. Ще трябва сам да помислиш как да се освободиш от тези окови.

Но Прометей пази гордо мълчание. През всичкото време, докато Хефест го приковавал към скалата, той не отронил нито една дума, дори тих стон не се изтръгнал от него — с нищо той не е издал страданията си.

Заминали си Зевсовите слуги Сила и Власт, а с тях отминал и печалният Хефест. Прометей останал самичък. Сега можели да го слушат само морето и мрачните облаци. Едва сега тежък стон се откъснал от пробитата гръд на могъщия титан, едва сега започнал той да оплаква своята зла съдба.

Гръмко се провикнал Прометей. В неговите оплаквания личат неизказано страдание и неизразима скръб.

— О, божествени етер, и вие, бързо носещи се ветрове, о, извори на реки и нестихващ тътнеж на морските вълни, о, земьо, всеобща прамайко, о, всевиждащо слънце, обикалящо цялата земя — всички вас призовавам за свидетели! Вижте какво изтърпявам аз! Виждате какъв позор трябва да понасям аз безброй години! О, нещастие, нещастие! Аз ще стена от мъки и сега, и през много, много векове! Как да сложа край на моите страдания? Но какво говоря аз? Та аз знаех всичко, каквото ще стане. Тези мъки не ме сполетяха неочаквано. Аз знаех, че повелите на страшната съдба са неизбежни. Трябва да понасям тези мъки! И за какво? Задето дадох на смъртните велики дарове, затова трябва да страдам така непоносимо и да не мога да избягна тези мъки! О, нещастие, нещастие!

Но ето че се чул тих шум, сякаш от размахване на криле, като че ли летене на леки тела раздвижило въздуха. От далечните брегове на беловласия Океан, от прохладна пещера, с лекия полъх на ветреца прелитат на колесница по скалата океаниди. Те чули ударите на Хефестовия чук, стигнали до тях и стоновете на Прометей. Сълзи забулили като пелена прекрасните очи на океанидите, когато видели прикования към скалата могъщ титан. Той им бил много скъп. Баща му Япет бил брат на техния баща Океан, а Прометеевата жена Хезиона била тяхна сестра. Океанидите наобиколили скалата. Тяхната скръб за Прометей била дълбока. Но думите, с които той кълне Зевс и всички богове олимпийци, ги плашат. Те се страхуват да не би Зевс да направи още по-тежки страданията на титана. Заради какво го е постигнало такова наказание, това океанидите не знаят. Изпълнени със състрадание, те молят Прометей да им разкаже за какво го е наказал Зевс, с какво титанът е разгневил Зевс.

Прометей им разказва как той е помогнал на Зевс в борбата му с титаните, как убедил майка си Темида и великата богиня на земята Гея да минат на страната на Зевс. Зевс победил титаните и ги смъкнал по съвета на Прометей в недрата на ужасния Тартар. Зевс завладял властта над света и я поделил с новите богове олимпийци, а на онези титани, които му помагали, Гръмовержецът не дал власт в света. Зевс мрази титаните, бои се от страшната им сила. Зевс нямал доверие и у Прометей и го мразел. Още по-силна пламнала омразата на Зевс, когато Прометей започнал да защищава нещастните смъртни хора, които живеели още по времето, когато управлявал Кронос, и които Зевс искал да погуби. Но Прометей съжалил хората, които още не притежавали разум; той не искал те да слязат нещастни в мрачното царство на Хадес. Вдъхнал им надеждата, която хората не познавали, и откраднал за тях божествения огън, макар и да знаел какво наказание ще го сполети за това. Страхът от ужасното наказание не възпрял гордия, могъщ титан в желанието му да помогне на хората. Не го възпрели и предупрежденията на мъдрата му майка, великата Темида.

С трепет слушали океанидите Прометеевия разказ. Но ето на бързокрила колесница прилетял до скалата сам мъдрият старец Океан. Той се опитва да склони Прометей да се подчини на властта на Зевс: защото Прометей трябва да знае, че няма смисъл да се бори с победителя на ужасния Тифон. Океан съжалява Прометей, но сам страда, като вижда мъките, които търпи Прометей. Мъдрият старец е готов да литне за светлия Олимп, за да моли Зевс да помилва титана, ако ще би дори с молбите си за него да навлече върху самия себе си гнева на Гръмовержеца. Той вярва, че мъдрото слово на защитника често смекчава гнева. Но всички молби на Океан са напразни; Прометей гордо му отговаря:

— Не, постарай се да спасиш самия себе си. Аз се боя твоето състрадание да не ти навлече беда. Ще изтърпя докрай цялото зло, което ми изпрати съдбата. А ти, Океане, се пази да не предизвикаш гнева на Зевс със застъпничеството си за мене.

— О, виждам аз — тъжно отговаря на Прометей Океан, — че с тези си думи ти ме караш да се върна обратно, без да съм постигнал нещо. Ала вярвай ми, о, Прометее, че са ме довели тук само загрижеността ми за твоята съдба и любовта ми към тебе!

— Не! Иди си! По-скоро, по-скоро се отдалечи оттук! Остави ме! — извиква Прометей.

С болка на сърце Океан напуща Прометей. Той отлита на своята крилата колесница, а Прометей продължава да разказва на океанидите какво е направил за хората, как ги е облагодетелствувал, като нарушил Зевсовата воля. В планината Мосха, на Лемнос, от огнището на приятеля си Хефест откраднал Прометей огън за хората. Той научил хората на изкуства, дал им знания, научил ги да смятат, да четат и да пишат. Той ги запознал с металите, научил ги как да ги добиват от недрата на земята и да ги обработват. Прометей опитомил за хората дивия бик и му нахлузил хомота, за да могат хората да се ползуват от силата на воловете, обработвайки своите ниви. Прометей впрегнал коня в колесница и го направил послушен на човека. Мъдрият титан построил първия кораб, обзавел го и опънал на него ленено корабно платно, за да носи той по-бързо човека по безбрежното море. По-рано хората не са познавали лекарствата, не умеели да лекуват болестите, били беззащитни пред тях; но Прометей им открил силата на лекарствата, за да укротяват те болестите. Той ги научил на всичко онова, което облекчава житейските скърби и прави живота по-щастлив и по-радостен. С това именно той си навлякъл гнева на Зевс, за това именно го наказал Гръмовержецът.

Но Прометей няма да страда вечно. Той знае, че и могъщият Гръмовержец ще бъде сполетян от злата съдба. И той не ще избегне своята участ! Прометей знае, че царството на Зевс не е вечно: той ще бъде смъкнат от високия царствен Олимп. Титанът пророк знае и великата тайна как Зевс може да избегне злата си орис, но няма да му разкрие тази тайна. Никаква сила, никакви заплахи, никакви мъки не ще я изтръгнат от устата на гордия Прометей.

Прометей завършил разказа си. В почуда го слушали океанидите. Те се удивлявали на голямата мъдрост и несъкрушимата сила на духа на могъщия титан, който дръзнал да въстане срещу гръмовержеца Зевс.

Пак ги овладял ужас, когато чули с каква съдба Прометей заплашва Зевс. Те знаели, че ако тия заплахи стигнат до Олимп, Гръмовержецът няма да се спре пред нищо само и само да узнае съдбовната тайна. Океанидите гледат Прометей с изпълнени със сълзи очи, потресени от мисълта, че повелите на жестоката съдба са неизбежни. Върху скалата се възцарява дълбоко мълчание, прекъсвано само от нестихващия шум на морето.

Изведнъж в далечината се разнася едва чут, едва доловим стон на скръб и на болка. Ето той пак се донася до скалата. Все по-близък и по-силен става тоя стон. Преследвана от грамаден стършел, изпратен от Хера, цялата в кръв, покрита с пяна, тича в бесен, безумен бяг превърнатата в крава нещастна Йо, дъщерята на речния бог Инах, първия цар на Арголида. Измъчена, изнемощяла от скитания, изтерзана от жилото на стършела, Йо се спира пред прикования Прометей. Стенейки на висок глас, тя разказва какво е трябвало да претърпи и моли мъдрия титан:

— О, Прометее! Тук, след досегашните ми скитания, разкрий ми, моля те, кога ще дойде краят на мъките ми, кога най-сетне ще намеря покой.

— О, повярвай ми, Йо! — отвърнал Прометей. — По-добре е да не знаеш това. Още много страни ще обходиш ти и много ужаси ще срещнеш по пътя си. Тежкият ти път минава през страната на скитите, през високия снежен Кавказ, през страната на амазонките, към протока Босфор — така ще го нарекат в твоя чест, когато ти го преплуваш. После ти дълго ще скиташ из. Азия. Ще минеш покрай страни, където живеят смъртоносните горгони; на главите им се извиват със съскане вместо коса змии. Пази се от тях! Пази се от грифоните и от еднооките аримаспи; и тях ще срещнеш по пътя си. Накрая ще стигнеш до Библинските планини, от тях спуска благодатните си води Нил. Ето там именно, в страната, която напоява Нил, при неговото устие ще намериш ти най-сетне покой. Там Зевс ще ти върне предишния прекрасен образ и ще ти се роди син — Епаф. Той ще властвува над целия Египет и ще бъде родоначалник на славно поколение герои. От този род ще произлезе и оня смъртен, който ще ме освободи от оковите. Ето какво, Йо, ми каза за твоята съдба майка ми, пророчицата Темида.

Високо се провикнала Йо:

— О, нещастие, нещастие! О, колко страдания ми отрежда още злата съдба! Сърцето ми трепери от ужас в моите гърди! Отново ме овладява безумие, отново се забива огненото жило в изтерзаното ми тяло, пак се лишавам от дара на словото! О, нещастие, нещастие!

Йо, въртейки безумно очи, в бесен бяг се отдалечила от скалата. Като понесена от вихър летяла тя нататък. Със силно бръмчене хвърчал подир нея стършелът и жилото му горяло като огън нещастната Йо.

Облаци прах я скрили от очите на Прометей и на океанидите. Все по-тихи и по-тихи достигали до скалата воплите на Йо и замрели най-сетне в далечината като тих скръбен стон.

Прометей и океанидите мълчали, скърбейки за нещастната Йо; но изведнъж Прометей извикал гневно:

— Мъчи ме, колкото щеш, гръмовержецо Зевс, но все пак ще дойде ден, когато и тебе ще сведат до нищо. Ще бъдеш лишен от царството си и захвърлен в мрака. Тогава ще се изпълнят проклятията на баща ти Кронос! Никой от боговете не знае как може да се отклони от тебе тая зла орис! Само аз зная това! Ето ти сега седиш могъщ на светлия Олимп и хвърляш светкавици и гръмотевици, но те няма да ти помогнат, те са безсилни пред неизбежната съдба. О, когато бъдеш превърнат в нищожество, ти ще узнаеш каква е разликата между властта и робството!

Страх замъглил очите на океанидите и ужас прогонил червенината от прекрасните им бузи. Накрая, протягайки към Прометей ръце, бели като морска пяна, те извикали:

— Безумецо! Как не те е страх да заплашваш така царя на боговете и хората, Зевс? О, Прометее, още по-тежки мъки ще ти изпрати той! Помисли за съдбата си, имай милост към себе си!

— Аз съм готов на всичко!

— Но нали мъдрият се прекланя пред неумолимата съдба!

— О, вие молете, умолявайте страшния владетел за пощада! Пълзете на колене пред него! Но за мене — какво е за мене гръмовержецът Зевс? Защо трябва да се боя от него? На мене не ми е писано да умра! Нека Зевс прави, каквото ще. Не му остава дълго да властвува над боговете!

Едва изрекъл тези думи Прометей, и по въздуха бързо, сякаш падаща звезда, долетял пратеникът на боговете Хермес и страшен застанал пред Прометей. Изпратил го Зевс да поиска от титана да разкрие тайната: кой ще свали Зевс и как той би могъл да избегне повелите на съдбата. Хермес заплашва Прометей с ужасно наказание, ако той не се вслуша. Но могъщият титан е непреклонен и с насмешка отговаря на Хермес:

— Трябва да си хлапе и да имаш детски ум, за да се надяваш, че можеш поне нещичко да узнаеш. Знай, че аз няма да заменя своите мъки с робско служене на Зевс. Предпочитам да остана тук, прикован към скалата, отколкото да стана верен слуга на тиранина Зевс. Няма такова наказание, такива мъчения, с които Зевс би могъл да ме уплаши и да изтръгне от устата ми макар и една думица. Не, той няма да научи как може да се спаси от съдбата; никога тиранинът Зевс не ще узнае кой ще му отнеме властта!

— Но слушай, Прометее, какво ще стане с тебе, ако откажеш да изпълниш Зевсовата воля — отговаря Хермес на титана. — С един удар на своята светкавица той ще повали тая скала заедно с тебе в мрачната бездна. Там, в каменна тъмница, много, много векове лишен от слънчева светлина, ще се мъчиш ти в дълбок мрак. Ще минат векове и отново ще те извади Зевс на бял свят от бездната, но не за радост ще те извади той. Всеки ден ще долита орел, който Зевс ще изпрати и който с острите си нокти и клюн ще разкъсва черния ти дроб; дробът ти ще нараства отново и твоите страдания ще бъдат все по-страшни. Така ти ще висиш на скалата дотогава, докато друг не се съгласи доброволно да слезе вместо тебе в мрачното царство на Хадес. Помисли, Прометее, не е ли по-добре да се подчиниш на Зевс! Нали знаеш, че Зевс никога не заплашва напразно!

Гордият титан останал непреклонен. Нима можело нещо да уплаши сърцето му? Изведнъж земята затреперила, всичко наоколо се разтърсило; разнесли се оглушителни гръмотевици и блеснала с непоносима сила светкавица. Забушувал яростно черен вихър. В морето се надигнали пенести вълни като планини. Залюляла се скалата. Всред рева на бурята, всред гръм и грохот на земетресение се чул ужасният вопъл на Прометей:

— О, какъв удар насочи срещу мене Зевс, за да предизвика ужас в сърцето ми! О, високопочитана майко Темидо, о, етер, който струи светлина за всички! Погледнете как несправедливо ме наказва Зевс!

Рухнала със страшен грохот скалата с прикования на нея Прометей в неизмеримата бездна, във вековечния мрак.

Изтекли векове и отново Зевс издигнал на бял свят из тъмата Прометей. Но страданията му не се свършили; още по-тежки станали те. Той пак лежи, прострян на високата скала, закован за нея, окован във вериги. Палещите лъчи на слънцето изгарят тялото му, над него се извиват бури, дъждове и градушка шибат изнемощялото му тяло, а през зимата сняг на парцали пада върху Прометей и вледеняващ студ сковава членовете му. Но и тези мъки не стигат! Всеки ден грамаден орел долита, шумейки с мощните си криле, на скалата. Той кацва на гърдите на Прометей и ги разкъсва с остри като стомана нокти. Орелът ръфа с клюна си черния дроб на титана. Кръвта се лее на потоци и скалата почервенява от нея; на черни съсирени застива кръвта в подножието на скалата; на слънцето тя се разлага и нетърпим смрад изпълва околния въздух. Всяка сутрин орелът долита и се залавя със своята кървава гощавка. През нощта раните заздравяват и черният дроб нараства отново, за да даде нова храна на орела през деня. Години, векове продължават тези мъки. Могъщият титан Прометей се изтощил, но страданията не сломили гордия му дух.

Титаните отдавна се помирили със Зевс и му се покорили. Те признали неговата власт и Зевс ги освободил от мрачния Тартар. Сега те, грамадни, могъщи, дошли на края на земята, до скалата, където лежал прикован Прометей. Те заобиколили скалата и убеждават Прометей да се подчини на Зевс. Дошла и Прометеевата майка Темида и моли сина си да смири гордия си дух и да не се противи на Зевс. Тя моли сина си да се съжали над нея, защото тъй непоносимо страда, като гледа мъките му. Сам Зевс забравил вече предишния си гняв. Сега неговата власт е силна, нищо не може да я разклати, той не се страхува вече от нищо. Пък и той вече управлява не като тиранин, а пази държавите, зачита законите. Той покровителствува хората и правдата всред тях. Само едно нещо безпокои още Гръмовержеца — това е тайната, която знае единствен Прометей. Зевс е готов да помилва могъщия титан, ако Прометей му разкрие съдбовната тайна. Вече е близко времето, когато ще се свършат мъките на Прометей. Вече се е родил и възмъжал великият герой, на когото съдбата е отредила да освободи титана от оковите. Непреклонният Прометей, както и преди, пази тайната, съсипвайки се от мъки; но и него започват да го напущат силите.

Най-сетне и великият герой, на когото е съдено да освободи Прометей, през време на странствуванията си дохожда тук, накрай земята. Този герой е Херакъл, най-силният измежду хората, могъщ като бог. С ужас гледа той мъченията на Прометей и състрадание го завладява. Титанът разказва на Херакъл за злата си съдба и му пророчествува какви още велики подвизи му предстои да извърши. Херакъл слуша титана с пълно внимание. Но той още не е видял целия ужас на Прометеевите страдания. В далечината се чува шумът на силни криле — орелът лети за кървавия си пир. Той се вие високо в небето над Прометей, готов да се спусне при него на гърдите му. Херакъл не му дал да разкъсва Прометей. Той грабнал своя лък, извадил от стрелника смъртоносна стрела, призовал стрелометеца Аполон да насочи вярно полета на стрелата и я пуснал. Силно избръмчала тетивата на лъка, извила се високо стрелата и пронизаният орел паднал в бурното море, в, самото подножие на скалата. Настанал мигът, на освобождението. От високия Олимп долетял бързоходният Хермес. С ласкави думи се обърнал той към могъщия Прометей и му обещал незабавно освобождение, ако той разкрие тайната как Зевс може да избегне злата си участ. Могъщият Прометей се съгласил най-сетне да разкрие на Зевс тайната и рекъл:

— Нека Гръмовержецът не встъпва в брак с морската богиня Тетида, тъй като богините на съдбата, пророкуващите мойри, са изтеглили такъв жребий на Тетида: който и да е мъжът й, от него тя ще роди син, който ще бъде по-могъщ от баща си. Нека боговете дадат Тетида за жена на героя Пелей и синът на Тетида и Пелей ще бъде най-големият измежду смъртните герои на Гърция.

Прометей открил голямата тайна. Херакъл разбил с тежкия си боздуган неговите окови и изтръгна от гърдите му якото стоманено острие, с което титанът бил прикован към скалата. Възправил се титанът, сега той бил свободен. Свършили се мъките му. Така се изпълнило предсказанието му, че смъртен ще го освободи. С шумни, радостни викове титаните приветствували освобождението на Прометей.

Оттогава Прометей носи на ръката си железен пръстен, в който е монтиран камък от скалата, където е търпял толкова векове неизказани мъки.

А вместо Прометей в подземното царство на душите на умрелите се съгласил да слезе мъдрият кентавър Хирон. По този начин той се избавил от страданията, които му причинявала неизлечимата рана, нанесена му случайно от Херакъл.

Пандора

Когато Прометей откраднал за смъртните божествения огън, научил ги на разни изкуства и занаяти и им дал знания, животът на земята станал по-щастлив. Зевс, разгневен от постъпката на Прометей, го наказал жестоко, а на хората изпратил на земята зло. Той заповядал на славния бог ковача Хефест да смеси земя и вода и да направи от тая смес прекрасно момиче, което по сила да е равно на хората, да има нежен глас и поглед, подобен на погледа на безсмъртните богини. Зевсовата дъщеря Атина Палада трябвало да изтъче за момичето прекрасна дреха; богинята на любовта, златната Афродита, трябвало да му даде прелест, на която никой не може да устои; Хермес да му даде хитър ум и ловкост.

Боговете веднага изпълнили Зевсовата заповед. Хефест направил от пръст необикновено красива девойка. Боговете й вдъхнали живот. Атина Палада и харитите облекли девойката в блестящи като слънцето дрехи и й сложили златни огърлици. Хорите поставили на разкошните й къдрици венец от благоухаещи пролетни цветя. Хермес вложил в устата й фалшиви и пълни с ласкателство думи. Боговете я нарекли Пандора, тъй като тя получила от всички дарове. Пандора трябвало да донесе с появяването си нещастие на хората.

Когато това зло за хората било готово, Зевс изпратил Хермес да отнесе Пандора на земята при Прометеевия брат Епиметей. Мъдрият Прометей много пъти предупреждавал неразумния си брат и го съветвал да не приема дарове от гръмовержеца Зевс. Той се страхувал, че тези дарове ще донесат на хората нещастие. Но Епиметей не се вслушал в съветите на мъдрия си брат. Пандора го пленила с красотата си и той я взел за жена. Скоро Епиметей разбрал колко много зло донесла със себе си Пандора на хората.

В Епиметеевия дом имало голям съд, плътно затворен с тежък капак; никой не знаел какво има в тоя съд и никой не се решавал да го отвори, тъй като на всички било известно, че това носи нещастия. Любопитната Пандора тайно махнала капака от съда и по цялата земя се разпръснали нещастията, които били на времето затворени в него. Единствена само Надеждата останала на дъното на грамадния съд. Похлупакът на съда отново се затворил и Надеждата не излетяла от дома на Епиметей. Гръмовержецът Зевс не пожелал да стане това.

Щастливо живеели по-рано хората, без да познават злото, тежкия труд и унищожителните болести. Сега безброй беди се разпространили между хората. Сега и земята, и морето се изпълнили със зло. И дене, и ноще идват неканени при хората злото и болестите; те носят на хората страдания. С нечути стъпки, мълчешката идват те, тъй като Зевс ги лишил от дар слово — той създал злото и болестите неми.

Еак

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Зевс Гръмовержец, след като отвлякъл прекрасната дъщеря на речния бог Азоп, я отнесъл на остров Ойнопия, който оттогава започнал да се нарича по името на Азоповата дъщеря Егина. На тоя остров се родил синът на Егина и Зевс, Еак. Когато Еак пораснал, възмъжал и станал цар на остров Егина, никой не можел да се сравнява с него в цяла Гърция нито по любов към истината, нито по справедливост. Самите велики олимпийци тачели Еак и често го избирали за съдия при своите спорове. След смъртта си Еак като Минос и Радамант станал по волята на боговете съдия в подземното царство.

Само великата богиня Хера мразела Еак. Тя изпратила голямо бедствие в Еаковото царство. Гъста мъгла паднала на остров Егина и четири месеца не се вдигнала. Най-после южният вятър я разнесъл. Но не освобождение от бедствието, а гибел донесъл южният вятър с духането си. От гнилостната мъгла безброй много отровни змии изпълнили езера, извори и ручеи в Егина и изтровили всички с отровата си. Започнал ужасен мор в Егина. Измряло всичко живо на острова. Останали невредими само Еак и синовете му. В отчаянието си Еак вдигнал ръце към небето и извикал:

— О, велики, егидоносни Зевсе, ако ти действително си бил съпруг на Егина, ако ти действително си ми баща и не се срамуваш от потомството си, върни ми моя народ или пък и мене скрий в мрака на гроба!

Зевс дал на Еак знамение, че се е вслушал в молбата му. Блеснала светкавица и затътнал гръм по безоблачното небе. Еак разбрал, че молбата му е чута. Там, където Еак се молил на баща си Зевс, се издигал мощен дъб, посветен на Гръмовержеца, а в корените му имало мравуняк. Случайно Еаковият поглед се спрял на мравуняка, пълен с хиляди трудолюбиви мравки. Дълго гледал. Еак как се трудели мравките и строели мравешкия си град и казал:

— О, милостиви татко Зевсе, дай ми толкова трудолюбиви граждани, колкото мравки има в този мравуняк.

Едва изрекъл тия думи Еак, и дъбът, макар че нямало никакъв вятър, зашумолял с мощните си клони. Това било още едно знамение, изпратено от Зевс на Еак.

Настанала нощ. Еак сънувал чуден сън. Той видял свещения дъб на Зевс, клоните му били покрити с множество мравки. Разклатили се клоните на дъба и от тях като дъжд се посипали мравки. След като паднели на земята, мравките ставали все по-големи и по-големи, вдигали се на крак, изправяли се, техният тъмен цвят и мършавостта им изчезвали и те постепенно се превръщали в хора. Събудил се Еак, но не вярва на пророческия си сън, дори натяква на боговете, че не му изпращат помощ. Изведнъж се зачул силен шум. Еак долавя стъпки, човешки гласове, каквито той отдавна не бил чувал. „Не е ли това сън“, мисли си той. Неочаквано влиза тичешком син му Теламон, хвърля се към баща си и радостен казва:

— Излез по-скоро, татко! Ще видиш голямо чудо, каквото не си и очаквал.

Еак излязъл от стаята и видял живи онези хора, които му се присънили. Тези хора, които по-рано били мравки, провъзгласили Еак за цар, а той ги нарекъл мирмидонци. Така Егина била отново населена.

Данаидите

Изложено главно според Есхиловата трагедия „Молителките“.

Синът на Зевс и Йо, Епаф, имал син, Бел, а той пък имал двама синове — Египт и Данай. Египт владеел цялата страна, която благодатният Нил напоявал; по неговото име и тая страна била наречена Египет. Данай пък управлявал в Либия. Боговете дали на Египт петдесет синове, а на Данай — петдесет хубави дъщери. Данаидите пленили с красотата си Египтовите синове и те поискали да встъпят в брак с прекрасните девойки, но Данай и данаидите им отказали. Египтовите синове събрали голяма войска и потеглили на война срещу Данай. Данай бил победен от племенниците си и трябвало да остави царството си и да избяга. С помощта на богиня Атина Палада Данай построил първия кораб с петдесет весла и се впуснал на него със своите дъщери в безбрежното, вечно шумящо море.

Дълго плавал по морските вълни Данаевият кораб и най-после стигнал до остров Родос. Тук Данай спрял; той излязъл с дъщерите си на брега, издигнал светилище на своята покровителка богиня Атина и й принесъл богати жертви. Данай не останал на Родос. Страхувал се от преследването на Египтовите синове и затова отплавал с дъщерите си по-нататък, към бреговете на Гърция, за Арголида — родината на неговата прародителка Йо. Самият Зевс пазел кораба през време на опасното плаване по безбрежното море. След дълго пътуване корабът стигнал до благодатните брегове на Арголида. Данай и данаидите се надявали да намерят тук защита и да се спасят от омразния тям брак с Египтовите синове.

Като молещи за защита, с маслинени клончета в ръце, данаидите излезли на брега. Никой не се мяркал там. Накрая в далечината се задал облак прах. Той бързо се приближавал. Ето вече в прашния облак се забелязвали бляскащи щитове, шлемове и копия. Чувало се тракането на колелата на бойни колесници. Приближавала се войската на арголидския цар Пеласг, син на Палехтон. Предупреден за пристигането на кораба, Пеласг се явил на морския бряг със своята войска. Но не враг срещнал той там, а стареца Данай и петдесетте му хубави дъщери. Те го посрещнали с клончета в ръка, молейки го за защита. Протягайки към него ръце, с очи, изпълнени със сълзи, го молят хубавите Данаеви дъщери да им помогне, като ги защити от гордите синове на Египт. В името на Зевс, могъщия защитник на молещите се, данаидите заклеват Пеласг да не ги предава, защото те не са чужденци в Арголида — родината на тяхната прародителка Йо.

Пеласг все още се колебае — страх го е от война с могъщите владетели на Египет. Какво трябва да прави? Но той още повече се страхува от гнева на Зевс, ако наруши неговите закони и отблъсне онези, които го молят в името на Гръмовержеца за защита. Накрая Пеласг съветва Данай сам да замине за Аргос и там да положи пред олтарите на боговете маслинени клончета в знак на молба за защита. А самият той решава да свика народа и да поиска съвет от него. Пеласг обещава на данаидите да положи всички усилия, за да убеди гражданите на Аргос да им дадат защита.

Пеласг си отива. С трепет данаидите чакат решението на народното събрание. Те знаят колко неукротими са Египтовите синове, колко страшни са те в боя; знаят какво ги застрашава, ако корабите на египтяните стигнат до брега на Арголида. Какво ще правят те, беззащитните девици, ако жителите на Аргос не им дадат подслон и помощ? Нещастието е вече близко. Вече е пристигнал вестител от Египтовите синове. Той заплашва, че насила ще отведе данаидите на кораба, хваща за ръката една от Данаевите дъщери и заповядва на своите роби да хванат и другите. Но в този миг пак се появява цар Пеласг. Той взема под своя защита данаидите, не го е страх и от това, че вестителят на Египтовите синове го заплашва с война.

Решението на Пеласг и на жителите на Арголида да дадат защита на Данай и дъщерите му се оказало гибелно за тях. Победен в кръвопролитен бой, Пеласг бил принуден да избяга в най-северната част на своите обширни владения. Наистина Данай бил избран за цар на Аргос, но за да купи мира от Египтовите синове, той трябвало все пак да им даде за жени хубавите си дъщери.

Синовете на Египт тържествено отпразнували сватбата си с данаидите. Те не знаели каква участ им носи този брак. Завършил шумният сватбен пир; утихнали сватбените песни; угаснали брачните факли; нощният мрак обвил Аргос. В обхванатия от сън град царяла дълбока тишина. Изведнъж в тишината се разнесъл предсмъртен тежък стон; ето още един, после трети, четвърти… Данаидите извършили под булото на нощта ужасно престъпление. С ками, които им дал техният баща Данай, те пронизали мъжете си още щом сънят затворил очите им. Така загинали от ужасна смърт Египтовите синове. Спасил се само един от тях, прекрасният Линкей. Младата Данаева дъщеря Хипермнестра се смилила над него. Тя не била в състояние да прониже гърдите на мъжа си с камата. Събудила го и тайно го извела от двореца.

Бесен гняв обхванал Данай, когато узнал, че Хипермнестра не се е подчинила на заповедта му. Данай оковал дъщеря си в тежки вериги и я хвърлил в тъмница. Свикан бил съд на старейшините в Аргос, за да съди Хипермнестра, задето не се подчинила на баща си. Данай искал да накаже дъщеря си със смърт. Но в съда се явила самата богиня на любовта, златната Афродита. Тя защитила Хипермнестра и я спасила от жестокото наказание. Състрадателната любеща дъщеря на Данай станала Линкеева жена. Боговете благословили този брак с многобройно потомство от велики герои. Самият Херакъл, безсмъртният герой на Гърция, принадлежал на Линкеевия род.

Зевс не искал да загинат и другите данаиди. По негова заповед Атина и Хермес очистили данаидите от замърсяването с пролятата кръв. Цар Данай устроил в чест на боговете олимпийци големи игри. Победителите в тези игри получили като награда за жени дъщерите на Данай.

Но данаидите все пак не избягнали наказанието за извършеното злодеяние. Те изтърпяват това наказание след смъртта си в мрачното царство на Хадес. Данаидите трябва да напълват с вода един грамаден съд без дъно. Вечно носят те вода, загребвайки я от подземната река, и я изливат в съда. Ето, струва им се, че съдът вече е пълен, но водата изтича от него и той отново е празен. Пак се залавят за работа данаидите, пак носят вода и я изливат в съда без дъно. И тяхната безрезултатна работа продължава безкрай.

Персей

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Раждането на Персей

Аргоският цар Акризий. Линкеев внук, имал дъщеря Даная, която се славела с неземната си красота. На Акризий било предсказано от оракула, че той ще загине от ръката на Данаиния син. За да избегне подобна участ, Акризий построил дълбоко под земята широки покои от бронз и камък и там затворил дъщеря си Даная, за да не я виждат никой.

Но великият гръмовержец Зевс се влюбил в нея, проникнал в подземните Данаини покои като златен дъжд и Акризиевата дъщеря му станала жена. От този брак Даная родила прелестно момченце. Майката го нарекла Персей.

Малкият Персей не преживял дълго с майка си в подземните покои. Веднъж Акризий чул гласа и веселия смях на малкия Персей. Той слязъл при дъщеря си, за да разбере защо се чува в покоите й детски смях. Акризий се учудил, като видял малкото прелестно момченце. Как се изплашил той, като научил, че то е син на Даная и Зевс. Веднага си спомнил за предсказанието на оракула. Пак трябвало да мисли как да избегне съдбата си. Накрая Акризий заповядал да направят голям дървен сандък; затворил в него Даная и Персей, заковал сандъка и заповядал да го хвърлят в морето.

Дълго се носил сандъкът по бурните вълни на соленото море. Гибел застрашавала Даная и сина й. Вълните мятали сандъка от една страна на друга; ту високо го издигали на гребените си, ту го спускали в морската бездна. Накрая вечно шумящите вълни изтласкали сандъка на остров Сериф. По това време на брега ловял риба рибарят Диктис. Той току-що бил хвърлил в морето мрежите си. Сандъкът се оплел в мрежите и Диктис го извлякъл заедно с тях на брега. Той отворил сандъка и с учудване видял в него изумително красива жена и прелестно малко момче. Диктис ги завел при брата си Полидект, царя на Сериф.

Персей отраснал при двора на цар Полидект и станал силен, строен младеж. Той блестял като звезда между младежите на Сериф с божествената си красота — никой не можел да се сравнява с него нито по красота, нито по сила, нито по ловкост, нито по мъжество.

Персей убива горгоната Медуза

Полидект намислил насила да се ожени за прекрасната Даная, но тя ненавиждала суровия цар Полидект. Персей се застъпил за майка си. Полидект се разгневил и оттогава мислел само за едно — как да погуби Персей. В края на краищата жестокият Полидект решил да изпрати Персей да отреже главата на горгоната Медуза. Повикал той Персей и му казал:

— Ако ти наистина си син на гръмовержеца Зевс, няма да се откажеш да извършиш един голям подвиг. Сърцето ти не ще трепне пред никаква опасност. Докажи ми, че Зевс ти е баща, и ми донеси главата на горгоната Медуза. О, вярвам аз, че Зевс ще помогне на своя син!

Персей погледнал гордо Полидект и спокойно от говорил:

— Добре, ще ти доставя главата на Медуза.

И той тръгнал на далечен път. Трябвало да стигне до западния край на земята — до оная страна, където царували богинята Нощ и богът на смъртта Танатос. В тая страна живеели и ужасните горгони. Цялото им тяло било покрито с блестящи и яки като стомана люспи. Нито един меч не можел да разреже тези люспи освен извития меч на Хермес. Горгоните имали грамадни медни ръце с остри стоманени нокти. На главите им вместо коса се движели със съскане отровни змии. Лицата на горгоните с острите им като ками издадени зъби, с устни, червени като кръв и с пламтящи от ярост очи изразявали такава злоба, били така ужасни, че всеки, който погледнел горгоните, се превръщал на камък. Горгоните бързо се носели из въздуха върху криле със златни, блестящи пера. Горко на оня човек, когото те срещнели! Горгоните го разкъсвали на части с медните си ръце и пиели горещата му кръв.

На Персей предстояло да извърши тежък подвиг, не по силите на човек. Но боговете от Олимп не можели да позволят да загине той, Зевсов син. На помощ му дошли бързият като мисълта пратеник на боговете Хермес и любимата Зевсова дъщеря, войнствената Атина. Атина дала на Персей меден щит, толкова блестящ, че в него като огледало се отразявало всичко; Хермес пък дал на Персей острия си меч, който режел като мек восък и най-твърдата стомана. Вестителят на боговете обяснил на младия герой как да намери горгоните.

Дълъг бил пътят на Персей. През много страни минал той, много народи видял. Накрая стигнал в мрачната страна, където живеели старите граи (форкиди). Те и трите заедно имали само едно око и един зъб. Поред си служели с тях. Докато окото било у една от граите, другите две били слепи и виждащата грая водела слепите, безпомощни свои сестри. А в момента, когато, след като извадела окото си, граята го предавала на следващата поред, и трите сестри били слепи. Тези именно граи пазели пътя закъм горгоните; само те единствени го знаели. Персей тихо се промъкнал в тъмата до тях и по съвета на Хермес грабнал от една от граите чудесното око тъкмо в момента, когато тя го предавала на сестра си. Граите извикали от ужас. Сега те и трите били слепи. Какво да правят слепи и безпомощни? Започнали да молят Персей, да го заклинат във всички богове да им върне окото. Те били готови да сторят всичко за героя само да им върне тяхното съкровище. Тогава Персей поискал от тях срещу връщане на окото да му покажат пътя към горгоните. Дълго се колебали граите, но трябвало, ако искат да си възвърнат зрението, да посочат тоя път. По този начин Персей научил как да отиде на острова на горгоните и бързо отминал по-нататък.

През време на по-нататъшното си пътуване Персей стигнал при нимфите. От тях получил три подаръка: шлема на владетеля на подземното царство Хадес, що правел невидим всеки, който го наложи на главата си, крилатите сандали, с помощта на които можело да се лети бързо по въздуха, и една вълшебна торбичка: тая торбичка ту се разширявала, ту се свивала според големината на това, което се сложи в нея. Обул Персей крилатите сандали, сложил Хадесовия шлем, метнал през рамо чудната торба и бързо се понесъл по въздуха към острова на горгоните.

Персей се носел високо по небето. Под него се разстилала земята със зелени долини, по които като сребърни ленти се извивали реки. Долу се мяркали градове, в тях ярко блестели с белия си мрамор храмовете на боговете. В далечината се извисявали планини, покрити със зелени гори, и техните върхове, покрити със сняг, блестели на слънцето като елмази. Персей се носел като вихър все по-далеч и по-далеч. Той летял тъй високо, както не летят даже орлите с мощните си криле. Ето че блеснало надалеч като разтопено злато морето. Сега Персей лети над морето и шумът на морските вълни стига до него като едва доловимо шумолене. Ето вече не се вижда земята. По всички посоки, докъдето стига погледът на Персей, се е ширнала под него водната повърхност. Най-сетне в синята далечина на морето като черна ивица се показал остров. Ето той все повече се приближава към него. Това е островът на горгоните. Нещо лъщи на слънцето там с непоносим блясък. Персей се спуснал по-ниско. Като орел кръжи той над острова и вижда: върху една скала спят трите страшни горгони. Те са опънали насън медните си ръце, стоманените им люспи и златните им криле светят като огън на слънцето. Змиите по главите им едва шават насън. Персей побързал да отвърне поглед от горгоните. Той се страхува да погледне грозните им лица: само да ги зърне, и ще се обърне в камък. Персей взел щита на Атина Палада — в него като в огледало се отразили горгоните. Но коя от тях е Медуза? Горгоните си приличат една на друга като две капки вода. От трите горгони само Медуза е смъртна, само тя може да бъде убита. Озадачил се Персей. Сега му помогнал бързият Хермес. Той посочил на Персей Медуза и тихо му пошепнал на ухото:

— По-бързо, Персее! По-смело се спускай долу. Ето крайната към морето е Медуза. Отсечи й главата. Помни, не я поглеждай! Само един поглед и си загинал. Бързай, докато горгоните не са се събудили!

Както орелът се стрелва от небето върху набелязаната жертва, така връхлетял Персей на спящата Медуза. Той гледа в лъскавия щит, за да нанесе по-сигурно удара. Змиите по главата на Медуза усетили врага. Те се надигнали със страшно съскане. Помръднала, в съня си Медуза. Тя вече полуотворила очи. В този миг като мълния блеснал острият меч. С един удар Персей отсякъл главата на Медуза. Тъмната й кръв като поток бликнала върху скалата, а заедно с кръвта от тялото й излезли крилатият кон Пегас и великанът Хризаор и литнали към небето. Бързо сграбчил Персей главата на Медуза и я пъхнал в чудната торба. Тялото на Медуза, гърчейки се в конвулсиите на смъртта, паднало от скалата в морето. От шума на падането му се пробудили Медузините сестри Стейно и Евриала. Размахали мощни криле, те се издигат над острова и с пламтящи от ярост очи оглеждат наоколо. Горгоните шумно се носят във въздуха, но убиецът на сестра им Медуза безследно е изчезнал. Жива душа не се вижда нито на острова, нито далеч в морето. А Персей, невидим с Хадесовия шлем, бързо летял над шумящото море. Ето го вече лети над либийските пясъци. През торбата се процежда кръв от главата на Медуза и пада на тежки капки върху пясъка. От тези капки кръв пясъците родили отровни змии. Всичко живо бягало от тях; поради змиите Либия се превърнала в пустиня.

Персей И Атлас

Все повече се отдалечава Персей от острова на горгоните. Той лети по небето като облак, гонен от буен вятър. Най-сетне стига до страната, където царува синът на титана Япет, Прометеевият брат, великанът Атлас. Хиляди стада тънкорунни овце и витороги крави и бикове пасели по Атласовите полета. Разкошни овощни градини се простирали в неговите владения, а всред градините имало едно дърво със златни клони и листа; и ябълките, които давало това дърво, също били златни. Атлас пазел като зеницата на окото си това дърво; то било най-голямото му съкровище. Богиня Темида му предсказала, не един ден ще дойде при него син на Зевс и ще му открадне златните ябълки. Атлас се страхувал от това. Той оградил овощната градина, в която растяло златното дърво, с висока стена, а пред входа поставил като пазач един дракон, който бълвал пламък. Атлас не допускал чужденци в своите владения — страхувал се, че между тях ще проникне и син на Зевс. И ето че тъкмо при Атлас долетял с крилатите си сандали Персей и се обърнал към него с такива приветствени думи:

— О, Атласе, приеми ме като гост в своя дом. Аз съм Зевсовият син Персей, който уби горгоната Медуза. Позволи ми да си почина при тебе след големия си подвиг. Когато Атлас чул, че Персей е Зевсов син, веднага си спомнил предсказанието на богиня Темида и затова грубо отговорил на Персей:

— Махай се оттук! Не ще ти помогне твоята лъжа за някакъв си голям подвиг, нито лъжата, че ти си син на Гръмовержеца.

Атлас иска вече да изхвърли зад вратите героя. Като вижда, че не може да се бори с могъщия великан, Персей сам бърза да излезе от къщи. Гняв бушува в сърцето на Персей; Атлас го е разсърдил с това, че му е отказал гостоприемство, а на това отгоре го нарекъл и лъжец.

В гнева си Персей казва на великана:

— Добре де, Атласе, ти ме изгонваш? Е, приеми поне един подарък от мене!

При тези думи Персей бързо измъкнал от торбата главата на Медуза и като отвърнал поглед от нея, показал я на Атлас. Веднага великанът се превърнал в планина. Брадата и косата му се превърнали в гъсти гори, ръцете и раменете — във високи скали, главата му — в планински връх, който се издигал до самото небе. Оттогава планината Атлас поддържа целия небесен свод с всичките му съзвездия.

А Персей, щом като изгряла на небето Денницата, се понесъл по-нататък.

Персей спасява Андромеда

След дълго пътуване Персей стигнал до царството на Кефей, което се намирало в Етиопия, на брега на Океана. Там, върху една скала до самия морски бряг, той видял прикована прекрасната Андромеда, дъщерята на цар Кефей. Тя трябвало да изкупи вината на майка си, Касиопея. Касиопея възбудила гнева на морските нимфи. Гордеейки се със своята красота, казала, че тя, царицата Касиопея, е най-хубавата от всички. Разгневили се нимфите и помолили бога на моретата Посейдон да накаже Кефей и Касиопея. Посейдон изпратил по молба на нимфите едно чудовище, прилично на исполинска риба. То често изплувало из морската дълбочина и опустошавало Кефеевите владения. Царството на Кефей се изпълнило с плач и стенания. Най-после той се обърнал към Зевсовия оракул Амон и попитал какво трябва да направи, за да се избави от това нещастие. Оракулът дал такъв отговор:

— Дай дъщеря си Андромеда да я разкъса чудовището и тогава наказанието на Посейдон ще се прекрати.

Народът, като узнал отговора на оракула, заставил царя да прикове Андромеда към скалата до морето. Побледняла от ужас, Андромеда стояла в подножието на скалата, окована в тежки вериги. С неизказан страх гледала тя към морето, очаквайки всеки миг да се появи чудовището и да я разкъса. Сълзи капели от очите и; ужас я обземал само при мисълта, че тя трябва да загине в разцвета на прекрасната си младост, изпълнена със сили, без да е вкусила от радостите на живота. Нея именно съзрял Персей. Той щял да я сметне за чудна статуя от бял пароски мрамор, ако морският вятър не развявал косата й и от хубавите й очи не капели едри сълзи. С възхищение я гледал младият герои и силна любов към Андромеда пламнала в сърцето му. Персей бързо се спуснал при нея и любезно я попитал.

— О, кажи ми, прекрасна девойко, чия е тази страна и кажи ми как се казваш! Кажи защо си прикована тук към скалата!

Андромеда разказала заради чия вина трябва да страда. Прекрасната девойка не искала героят да си помисли, че тя изкупва собствена вина. Още недовършила Андромеда разказа си, и морската бездна заклокочила и всред бушуващите вълни се показало чудовището. То вдигнало високо главата си с разтворена грамадна уста. Изпискала от ужас Андромеда. Обезумели от скръб, се притекли до брега Кефей и Касиопея. Горчиво плачат те, прегръщайки дъщеря си. Няма спасение за нея!

Тогава Персей, Зевсовият син, се обръща към тях:

— Ще имате още много време за проливане на сълзи; малко е времето само за спасяването на дъщеря ви. Аз съм Зевсовият син Персей, който уби покритата със змии горгона Медуза. Дайте ми за жена дъщеря си Андромеда и аз ще я спася.

С радост се съгласили Кефей и Касиопея. Те били готови да направят всичко за спасителя на дъщеря си. Кефей му обещал дори цялото си царство като зестра, стига само да спаси Андромеда. Чудовището е вече близко. То бързо се приближава до скалата, порейки вълните като кораб, който се носи по морето сякаш на криле благодарение на размахванията на веслата от силни млади гребци. Чудовището било вече на един хвърлей място, когато Персей литнал високо във въздуха. Сянката на героя паднала над морето и чудовището с ярост се нахвърлило върху нея. Персей смело се спуснал отвисоко върху чудовището и дълбоко забил в гърба му извития си меч. Като почувствувало тежката рана, чудовището се издигнало високо върху вълните; то се блъсва в морето като глиган, заобиколен от глутница бясно лаещи кучета; ту потъва то дълбоко във водата, ту пак изплува. Яростно пляска по водата чудовището с рибята си опашка и хиляди пръски се издигат чак до върховете на крайбрежните скали. Морето се покрило с пяна. Разтворило уста, чудовището се нахвърля върху Персей, но той със своите крилати сандали, бърз като чайка, литва нагоре. И нанася удар след удар. Кръв и вода бликват от устата на смъртно раненото чудовище. Крилата на Персеевите сандали се намокрили, едва държат героя във въздуха. Могъщият син на Даная бързо литва към скалата, която се надвесвала над морето, хванал се за нея с лявата си ръка и три пъти забил меча в широките гърди на чудовището. Завършил ужасният бой. Радостни викове се носят от брега. Всички славят могъщия герой. Оковите са снети от прекрасната Андромеда и Персей, тържествуващ от победата, отвежда годеницата си в двореца на баща й Кефей.

Сватбата на Персей

Персей принесъл богати жертви на баща си Зевс, на Атина Палада и на Хермес. В Кефеевия дворец се започнал весел сватбен пир. Хименей и Ерос запалили своите благоухаещи факли. Целият дворец на Кефей бил обкичен със зеленина и с цветя. Високо се носят звуците на китари и лири, ечат сватбените хорове. Вратите на двореца са широко разтворени. Залата на пиршеството блести в злато. Кефей и Касиопея пируват заедно с новобрачните; пирува целият народ. Навсякъде царят веселие и радост. През време на пиршеството Персей разказва за своите подвизи. Изведнъж в залата на пиршеството се разнася страшен звън от оръжие. Из двореца се понася боен вик, приличен на шума на морето, когато то, надигайки се, се блъска о високия скалист бряг със своите гонени от буйния вятър вълни. Дошъл бил първият годеник на Андромеда Финей с голяма войска.

Влизайки в двореца и размахвайки копието си, Финей високо се провикнал:

— Горко ти, крадецо на годеници! Няма да те спасят от мене нито твоите крилати сандали, нито дири самият Зевс Гръмовержец.

Финей щял вече да запрати копието си в Персей, по цар Кефей го спрял с думите:

— Какво правиш ти! Кое те кара така да безумствуваш? Така ли искаш да наградиш Персей за подвига му? Това ли ще е сватбеният ти подарък? Нима Персей открадна от тебе годеницата ти? Не, тя беше открадната от тебе тогава, когато я водеха да я приковат към скалата, когато отиваше на смърт. Защо тогава ти не се яви да й помогнеш? Ти искаш сега да отнемеш от победителя наградата му ли? А защо не се яви ти сам да спасиш Андромеда, когато беше прикована към скалата, защо тогава не я отне от чудовището?

Финей нищо не отговорил на Кефей; той гневно гледал ту Кефей, ту прекрасния син на Зевс и изведнъж с всички сили запратил копието си по Персей. Копието минало покрай него и се забило в дивана, на който седял Персей. Младият герой го изтръгнал със силната си ръка, скочил от мястото си и страшно замахнал с копието. Той щял да убие Финей, ако тоя не се бил скрил зад жертвеника; копието ударило в главата героя Рет и той паднал мъртъв. Пламнал ужасен бой. Войнствената Атина бързо долетяла от Олимп в помощ на брата си Персей. Тя го закрила със своята егида и му вдъхнала непобедимо мъжество. Хвърлил се в боя Персей. Като светкавица блести в ръцете му смъртоносният меч, с който убил Медуза. Един след друг той поваля героите, дошли с Финей. Пред Персей се натрупва планина от тела, потънали в кръв. Той грабнал с две ръце огромния бронзов съд, в който смесвали виното за пира, и го запратил в главата на героя Евритой. Героят като сразен от гръм се строполил и душата му отлетяла в царството на сенките. Един след друг падат героите, но Финей е довел със себе си много герои. А Персей е чужденец в царството на Кефей; той няма много другари в боя, почти сам трябва да се сражава с множеството врагове. Много съратници на Персей вече паднали в тази бясна битка. Загинал, ударен от копие, и певецът, който със сладкозвучно пеене услаждал пируващите, акомпанирайки си на златострунна китара. Падайки, певецът закачил струните на китарата и те зазвучали печално като предсмъртен стон; но звънът на мечовете и стоновете на умиращите заглушили звука на струните. Като градушка, шибана от вятъра, летят стрелите. Прислонявайки се към една колона и закрит с лъскавия щит (егида) на Атина, Персей се бие с враговете. А те са заобиколили героя от всички страни, боят около него става все ни яростен. Като видял, че го застрашава неизбежна гибел, могъщият син на Даная извикал гръмогласно:

— Ще потърся помощ от врага, който унищожих! Сами ме принудихте да прибягна към неговата защита! Всички, които сте ми приятели, по-скоро се обърнете гърбом!

Бързо измъкнал Персей от чудната торба главата на горгоната Медуза и я вдигнал високо над главата ся. Нападащите Персей герои един след друг се превръщат в каменни статуи. Едни от тях се вкаменили така, както са замахнали с меча, за да пронижат гърдите на врага си, други — както се готвят да хвърлят острите си копия, трети — както са се закрили с щитовете. Само едно поглеждане към главата на Медуза ги обърнало в мраморни статуи. Цялата зала на пиршеството се напълнила с мраморни статуи. Когато Финей видял, че всичките му приятели са се превърнали в камъни, обзел го страх. Като паднал на колене и протегнал умолително ръце към Персей, Финей се провикнал:

— Ти победи, Персее! О, прибери по-скоро ужасната глава на Медуза — моля те, скрий я! О, велики сине на Зевс, всичко вземи, владей всичко, само живота ми остави!

Персей му отвърнал с насмешка:

— Не бой се, жалки страхливецо! Няма да загинеш от моя меч. Аз ще ти дам награда за вечни времена! Ти ще стоиш вечно тук, в Кефеевия дворец, за да се радва жена ми, като гледа образа на първия си годеник.

Героят насочил към Финей Медузината глава и колкото и да се стараел Финей да не гледа ужасната горгона, все пак погледът му паднал върху нея и в миг той се превърнал в мраморна статуя. И ето превърнатият в камък Финей е застанал приведен като роб пред Персей. Навеки се е запазил в очите на статуята Финей изразът на страх и на робска молба.

Завръщането на Персей на остров Сериф

След тази кървава битка Персей не останал задълго в Кефеевото царство. Като взел със себе си прекрасната Андромеда, той се върнал на остров Сериф при цар Полидект. Персей заварил майка си Даная изпаднала в голяма беда. За да се спаси от Полидект, тя трябвало да потърси защита в храма на Зевс и не смеела нито за миг да напусне храма. Разгневеният Персей отишъл в двореца на Полидект и го заварил на разкошен пир с приятели. Полидект не очаквал, че Персей ще се завърне; той бил уверен, че героят е загинал в борба с горгоните. Като видял пред себе си Персей, царят на Сериф се учудил, а Персей спокойно му казал:

— Заповедта ти е изпълнена, донесох ти главата на Медуза.

Полидект не повярвал, че Персей е извършил такъв голям подвиг. Той започнал да се подиграва с богоравния герой и го нарекъл лъжец. Подигравали се с Персей и приятелите на Полидект. В гърдите на Персей забушувал гняв, той не можел да прости тия оскърбления. Очите му страшно блеснали; той извадил Медузината глава и извикал:

— Ако не вярваш, Полидекте, ето ти доказателството!

Полидект погледнал главата на горгоната и в миг се превърнал на камък. Не избягнали тази участ и приятелите на царя, които пирували с него.

Персей в Аргос

Персей предал властта над остров Сериф на Полидектовия брат Диктис, който някога спасил него и майка му, а самият той с Даная и с Андромеда заминал за Аргос. Когато Персеевият дядо. Акризий се научил, че е пристигнал внукът му, спомняйки си предсказанието на оракула, избягал далеч на север, в Лариса. Персей пък се заел с управлението на родния Аргос. Той върнал шлема на Хадес, крилатите сандали и вълшебната торба на нимфите, върнал и на Хермес острия му меч. А главата на Медуза подарил на Атина Палада; тя я прикачила на гърдите си върху лъскавата си броня. Щастливо управлявал Персей в Аргос.

Дядо му Акризий не избягнал онова, което му била определила неумолимата съдба. Веднъж Персей устроил великолепни игри. Много герои се стекли на тях. Между зрителите бил и остарелият вече Акризий. През време на състезанието в хвърляне на тежък диск Персей силно запокитил бронзовия диск. Тежкият диск се издигнал високо, до самите облаци, а като паднал на земята, ударил със страшна сила Акризий по главата и го убил на място. Така се изпълнило предсказанието на оракула. Потънал в скръб, Персей погребал Акризий, като съжалявал, че неволно станал убиец на дядо си. Персей не искал повече да управлява в Аргос — царството на убития от него Акризий; той отишъл в Тиринт и царувал там дълги години. Аргос пък Персей оставил под управлението на роднината си Мегапент.

Сизиф

Изложено според поемите „Илиада“ на Омир и „Героини“ на Овидий.

Сизиф, син на бога — повелител на всички ветрове, Еол, бил основател на град Коринт, който в най-стари времена се наричал Етера.

Никой в цяла Гърция не можел да се равнява по коварство, хитрост и ловкост на ума със Сизиф. Благодарение на своята хитрост Сизиф натрупал несметни богатства в Коринт; надалеч се разнесла славата за неговите съкровища.

Когато дошъл при него богът на смъртта, мрачният Танатос, за да го заведе долу, в печалното царство на Хадес, Сизиф, който предварително бил почувствувал приближаването на бога на смъртта, коварно подвел бог Танатос и го оковал във вериги. Тогава хората по земята престанали да умират. Никъде не ставали вече великолепни погребения; хората престанали и да пренасят жертви на боговете от подземното царство. Бил нарушен редът, установен от Зевс на земята. И гръмовержецът Зевс изпратил при Сизиф могъщия бог на войната Арес. Арес освободил Танатос от оковите, а Танатос изтръгнал душата на Сизиф и я отвел в царството на сенките на умрелите.

Но и тук хитрият Сизиф успял да се справи. Той казал на жена си да не погребва тялото му и да не принася жертви на подземните богове. Жена му го послушала. Хадес и Персефона дълго чакали жертвоприношенията при погребението. Но тях ги няма и няма! Най-сетне Сизиф се приближил до трона на Хадес и казал на владетеля на царството на умрелите:

— О, владетелю на душите на умрелите, велики Хадесе, равен по могъщество на Зевс, пусни ме да отида на светлата земя. Ще заповядам на жена си да ти принесе богати жертви и пак ще се върна в царството на сенките.

Така Сизиф измамил владетеля Хадес и той го освободил да отиде на земята. Разбира се, че Сизиф не се върнал в Хадесовото царство. Той останал в разкошния си дворец и весело пирувал, като се радвал, че единствен измежду всички смъртни е съумял да се върне от мрачното царство на сенките.

Хадес се разгневил и пак изпратил Танатос да вземе душата на Сизиф. Танатос се явил в двореца на най-хитрия от смъртните и го заварил на великолепен пир. Омразният и на богове, и на хора бог на смъртта измъкнал душата на Сизиф; сега Сизифовата душа завинаги отлетяла в царството на сенките.

В задгробния живот Сизиф изтърпява тежко наказание заради всичкото си коварство, всичките измами, които е извършил на земята. Той е осъден да изкачва на една висока стръмна планина грамаден камък. Напрягайки всички сили, Сизиф работи. Едри капки пот се стичат от него поради тежката работа. Все по-близо е върхът; още малко усилие и край на Сизифовия труд! Но камъкът се изплъзва от ръцете му и с трясък се търкулва надолу, като вдига облаци прах. И Сизиф отново се залавя за работа.

Така вечно търкаля Сизиф камъка и никога не може да стигне до целта — до върха на планината.

Белерофонт

Изложено според поемата на Омир „Илиада“ и според стиховете на Пиндар.

Сизиф имал син, героя Главк, който властвувал в Коринт след бащината си смърт. И Главк имал син — Белерофонт, един от най-големите герои на Гърция. Прекрасен като бог бил Белерофонт и равен на безсмъртните богове по мъжество. Когато още бил младеж, на Белерофонт се случило нещастие: неволно той убил един коринтски гражданин и трябвало да избяга от родния си град. Избягал при Пройт, царя на Тиринт. Тиринтският цар приел героя с големи почести и го очистил от замърсяването му поради пролятата от него кръв. Но Белерофонт не могъл да остане дълго в Тиринт. Пройтовата жена, богоравната Антея, била запленена от красотата на Белерофонт. Той обаче отхвърлил любовта й. Тогава царица Антея пламнала в омраза към него и решила да го погуби. Отишла тя при мъжа си и му казала:

— О, царю! Белерофонт тежко те оскърбява. Ти трябва да го убиеш. Той ме задиря, мене, жена ти. Ето как ти се отблагодари той за гостоприемството!

Разгневил се Пройт; но той лично не можел да вдигне ръка върху госта си, тъй като се страхувал от гнева на Зевс, покровителя на гостоприемството. Дълго мислил Пройт как да погуби Белерофонт и най-сетне решил да го изпрати да занесе писмо на Антеиния баща, Йобат, цар на Ликия. В това писмо, написано на табличка, сгъната на две и запечатана, Пройт съобщавал на Йобат колко тежко го оскърбил Белерофонт и го молел да му отмъсти за оскърблението. Белерофонт заминал с писмото до Йобат, без да подозира каква опасност го застрашава.

След дълго пътуване Белерофонт пристигнал в Ликия. Йобат с радост приел младия герой и девет дни го чествувал с пиршества. Най-сетне Йобат го запитал каква е целта на идването му. Белерофонт спокойно подал на ликийския цар писмото на Пройт. Йобат взе, сгънатата на две и запечатана таблична и я отворил. Когато прочел какво било написано в нея, изпаднал в ужас. Той трябвало да убие младия герой, когото вече успял да обикне през тия девет дни. Но самият Йобат, както и Пройт, не се решил да наруши светия обичай на гостоприемството. За да погуби Белерофонт, той решил да изпрати героя да извърши подвиг, който го застрашавал с неизбежна смърт. Възложил на Белерофонт да убие страшното чудовище Химера. Тя била рожба на ужасния Тифон и исполинската Ехидна. Отпред Химера била лъв, в средата — планинска дива коза, а отзад — дракон. И от трите си огромни уста тя бълвала огън. Никой не можел да се спаси от страшната Химера. Всеки, който се приближавал до нея, умирал.

Опасността, с която бил свързан този подвиг, не възпряла Белерофонт; могъщият герой смело се заел с осъществяването му. Той знаел, че може да победи Химера само оня, който владее крилатия кон Пегас, излетял от тялото на убитата от Персей горгона Медуза; знаел също къде може да намери този чуден кон. Пегас често кацал на върха на Акрокоринт и пиел там вода от извора Пирена. Натам именно се отправил Белерофонт. Той дошъл при извора тъкмо когато спусналият се иззад облаците Пегас утолявал жаждата си със студената, прозрачна като кристал вода на извора Пирена. Белерофонт искал още в същия момент да хване Пегас. Дни и нощи го дебнел той, но всичко било напразно, не помагали никакви хитрини. Пегас се изплъзвал от ръцете на Белерофонт. Щом младият герой се приближел до крилатия кон, този размахвал силните си криле и с бързината на вятъра се издигал над облаците и се реел из тях като орел. Най-сетне по съвета на прорицателя Полиид Белерофонт легнал да спи край извора Пирена, до жертвеника на Атина Палада, на мястото, гдето за пръв път видял Пегас. Белерофонт искал да получи насъне откровение от боговете. И действително насън му се явила любимата дъщеря на гръмовержеца Зевс Атина, научила го как да хване Пегас, дала му една златна юзда и му заповядала да принесе жертва на морския бог Посейдон. Събудил се Белерофонт С учудване видял, че до него лежи златна юзда. С гореща молитва той благодарил на великата богиня. Той знаел сега, че ще овладее Пегас.

Ето че на извора Пирена долетял със снежнобелите си криле чудният кон. Белерофонт смело го яхнал и нахлузил на главата му златната юзда. Пегас дълго носил из въздуха героя по-бързо от вятъра; най-сетне се укротил и оттогава вярно служел на Белерофонт.

Бързо литнал героят с Пегас към планините на Ликия, към мястото, където живеела чудовищната Химера. Химера усетила, че се приближава враг, и изпълзяла могъща и страшна от тъмната пещера. От трите й грамадни уста изригвали пламъци, облаци дим покрили всичко наоколо. Високо литнал Пегас с Белерофонт и от висината Белерофонт запращал една след друга стрели в Химера. Тя яростно се блъскала в скалите и отхвърляла стрелите; тя се носела бясно по планините. Всичко загивало от нейния пламък. Белерофонт я следвал навсякъде с крилатия си кон. Химера никъде не можела да се укрие от точните попадения на героя; смъртоносните стрели всякъде я настигали. Белерофонт убил страшното чудовище и с голяма слава се върнал при цар Йобат.

Но Йобат му възложил друга задача. Той изпратил героя срещу войнствените солими. Много герои загинали в боеве със солимите, но Белерофонт ги победил. И този подвиг не стигнал на Йобат — нали той се стремял да погуби героя. Затова го изпратил срещу непобедимите амазонки. И от тази война Белерофонт излязъл победител. Тогава Йобат изпратил срещу завръщащия се от славната победа герой най-силните мъже на Ликия, за да убият непобедимия Белерофонт, като го нападнат ненадейно. Ликийците подмамили героя в засада, но и тук той не загинал. Всички най-силни мъже на Ликия паднали от ръката на могъщия герой. Тогава Йобат разбрал какъв велик герой е приел в дома си като гост. С големи почести посрещнал той славния победител. Йобат му дал за жена дъщеря си, а заедно с нея и половината царство като зестра. А ликийците отделили като дар на Белерофонт най-плодородната земя от своите ниви и му я дали във владение.

Оттогава Белерофонт останал в Ликия и живял там, заобиколен от почит и слава. Но той завършил живота си нещастно. Великият герой се възгордял. Голямата му слава така го заслепила, че пожелал да стане равен на боговете олимпийци. Белерофонт решил да полети със своя крилат кон Пегас и да отиде при безсмъртните богове на светлия Олимп. За това му високомерие Зевс наказал Белерофонт. Гръмовержецът вселил в крилатия Пегас бясна ярост и когато Белерофонт го яхнал, за да се издигне на Олимп, Пегас го хвърлил на земята. Вследствие на падането на земята могъщият герой загубил разума си. Дълго скитал той безумен по „долината на лутанията“, докато прилетял на черните си криле мрачният бог на смъртта Танатос и изтръгнал душата му. Така слязъл в печалното царство на сенките великият герой Белерофонт.

Тантал

Изложено според на Омир „Одисея“.

В Лидия край планината Сипил се намирал богат град, наречен по името на планината — Сипил. В този град управлявал любимецът на боговете, Зевсовият син Тантал. Боговете го били наградили с изобилие във всичко. Не съществувал на земята никой, който да бил по-богат и по-щастлив от сипилския цар Тантал. Несметни богатства му давали извънредно богатите златни рудници в планината Сипил. Никой не притежавал такива плодородни ниви, никому овощните градини и лозята не давали такива прекрасни плодове. По ливадите на Тантал, любимеца на боговете, пасели грамадни стада тънкорунни овце, витороги бикове и крави и табуни бързи като вятъра коне. Цар Тантал имал всичко в излишък. Той би могъл да живее доволен и честит до дълбока старост, но го погубили прекалената му гордост и неговите престъпления.

Боговете смятали своя любимец Тантал за равен на себе си. Олимпийците често идвали в блестящите от злато чертози на Тантал и весело пирували с него. Тантал не един път, повикан от боговете, се изкачвал дори на светлия Олимп, където не стъпва нито един смъртен. Там той вземал участие в съвета на богове и пирувал на една и съща маса с тях в двореца на баща си, гръмовержеца Зевс. Тантал се възгордял от това голямо щастие. Той започнал да се смята за равен дори на самия облакогонец Зевс. Често, като се връщал от Олимп, Тантал вземал със себе си от храната и питието на боговете — амброзия и нектар — и ги давал на своите приятели — смъртни, пирувайки с тях в двореца си. Тантал съобщавал на хората дори и решенията, които боговете вземали в съвещанията си на светлия Олимп за съдбата на света. Той не пазел тайните, що му поверявал неговият баща Зевс. Веднъж през време на пиршество на Олимп великият син на Кронос се обърнал към Тантал и му казал:

— Сине, аз ще изпълня всичко, каквото пожелаеш; поискай ми, каквото щеш. От любов към тебе ще изпълня всяка твоя молба.

Но Тантал, забравил, че той е простосмъртен, гордо отговорил на баща си, егидоносеца Зевс:

— Нямам нужда от твоите милости. Нищо не ми трябва. Жребият, който ми се падна, е по-хубав от жребия на безсмъртните богове.

Гръмовержецът нищо не отговорил на сина си. Той страшно навъсил вежди, но сдържал гнева си. Още обичал той своя син въпреки надменността му. Скоро Тантал два пъти жестоко оскърбил безсмъртните богове. Едва тогава Зевс наказал високомерния.

На остров Крит, родното място на Гръмовержеца, имало едно златно куче. Някога то пазело новородения Зевс и чудесната коза Амалтея, която го хранела. А когато Зевс пораснал и отнел от Кронос властта над света, той оставил кучето на остров Крит да пази светилището му. Ефеският цар Пандарей, съблазнен от красотата и силата на това куче, тайно доплавал до Крит и отвлякъл кучето на кораба си. Но къде да скрие чудното животно? Дълго мислил по това Пандарей през време на пътуването си по морето и накрая решил да възложи на Тантал да пази златното куче. Сипилският цар укрил от боговете чудесното животно. Зевс се разгневил. Повикал сина си Хермес, вестителя на боговете, и го изпратил при Тантал да поиска от него да върне златното куче. В миг бързоходният Хермес прелетял от Олимп до Сипил, явил се пред Тантал и му казал:

— Ефеският цар Пандарей откраднал от Зевсовото светилище на остров Крит златното куче и го дал на тебе да го пазиш. Олимпийските богове знаят всичко; нищо не могат да скрият от тях смъртните! Върни на Зевс кучето. Пази се да не си навлечеш гнева на Гръмовержеца!

А Тантал отговорил на вестителя на боговете:

— Напразно ме заплашваш ти с гнева на Зевс. Аз не съм виждал златното куче. Боговете имат грешка, то не е у мене.

Тантал се заклел със страшна клетва, че казва истината. Тази клетва още повече разгневила Зевс. Това било първото оскърбление, което Тантал нанесъл на боговете. Но Гръмовержецът и този път не го наказал.

Тантал си навлякъл наказанието на боговете със следващото, второ, оскърбяване на боговете, което било същевременно и страшно злодеяние. Когато олимпийците се събрали на пир в двореца на Тантал, той намислил да изпита дали те са всезнаещи. Сипилският цар не вярвал във всезнанието на олимпийците. Тантал сготвил на боговете ужасно ядене. Той заклал сина си Пелопс и месото му, сготвено на вкусна гозба, поднесъл на боговете по време на пиршеството. Боговете веднага разбрали злия умисъл на Тантал и никой от тях не се докоснал до ужасното ястие. Само богиня Деметра, потънала в скръб по откраднатата си дъщеря Персефона, като мислела само за нея и в скръбта си не забелязала нищо около себе си, изяла едната плешка на младия Пелопс. Боговете взели ужасното ястие, сложили всичкото месо и костите на Пелопс в котела и го поставили на буйния огън. А Хермес със своите магии пак съживил момчето. Застанало то пред боговете още по-хубаво, отколкото било по-рано, липсвало му само рамото, което изяла Деметра. По заповед на Зевс великият Хефест веднага изработил на Пелопс рамо от блестяща слонова кост. Оттогава насетне всички потомци на Пелопс имат ярко бяло петно на дясното рамо.

Но Танталовото престъпление препълнило чашата на търпението на великия цар на богове и хора Зевс. Гръмовержецът захвърлил Тантал в мрачното царство на брата си Хадес; там именно той изтърпява ужасното си наказание. Измъчван от жажда и от глад, той стои в бистра вода. Тя стига до брадата му. Достатъчно е само да се наведе Тантал и да утоли мъчителната си жажда. Но рече ли да се наклони Тантал и водата изчезва, а под краката му остава само суха черна земя. Над Танталовата глава се свеждат клони на плодородни дървета: сочни смокини, червени ябълки, нарове, круши и маслини висят ниско над главата му; почти се допират до косата му тежки узрели гроздове. Изтощен от глад, Тантал протяга ръце към прекрасните плодове, но връхлита с пристъп буен вятър и отнася настрана отрупаните с плод клони. Не само глад и жажда измъчват Тантал; вечен страх свива сърцето му. Над главата му е надвиснала скала; тя едва се държи, застрашава всеки миг да падне и да смаже Тантал с тежестта си. Така се мъчи сипилският цар, Зевсовият син Тантал, в царството на ужасния Хадес, изпитвайки вечен страх, глад и жажда.

Пелопс

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“ и стихове на Пиндар.

След Танталовата смърт в град Сипил започнал да управлява син му Пелопс, така чудодейно спасен от боговете. Но той не управлявал дълго в родния Сипил. Троянският цар Ил повел война срещу Пелопс. Тази война свършила нещастно за Пелопс. Силният цар на Троя го победил. Пелопс трябвало да напусне родината си. Той натоварил всичките си съкровища на бързоходни кораби и се впуснал със своите верни спътници в далечно пътуване по море, към бреговете на Гърция. Пелопс стигнал до полуострова в най-южната част на Гърция и се заселил там. Оттогава тоя полуостров започнал да се нарича по името на Пелопс — Пелопонес.

Веднъж Пелопс видял в новата си родина хубавата Хиподамия, дъщерята на Еномай — царя на град Пиза. Еномаевата дъщеря пленила героя с хубостта си и той решил да я вземе за жена.

Не било лесно да се получи ръката на Хиподамия. На Еномай било предсказано от оракул, че той ще загине от ръката на зетя си. За да предотврати тая си орис, Еномай решил да не омъжва дъщеря си. Но как да постъпва? Как да отказва на всички кандидати, които искали ръката на Хиподамия? Много герои идвали при Еномай да искат дъщеря му. Той би ги обидил, ако им отказва без всякаква причина. Най-сетне Еномай намерил изход. Той обявил, че ще даде Хиподамия за жена само на оня герой, който го победи в надбягване с колесница; но ако самият той излезе победител, победеният трябва да заплати с живота си. Еномай решил да постъпи така, защото в цяла Гърция нямало равен нему по изкуството да управлява колесница, пък и конете му били по-бързи от буйния северен вятър Борей. Царят на Пиза можел да бъде сигурен, че нито един герой не ще го победи. Въпреки това мнозина гръцки герои не се спирали пред опасността да се лишат от живота си, като загинат от ръката на жестокия Еномай. Един след друг идвали те в двореца му, готови да се състезават с него само и само да получат за жена Хиподамия — така хубава била тя. Всичките ги постигнала зла участ — Еномай ги убивал, а главите им набучвал на вратите на своя дворец, та всеки новоидващ герой, като види колко много славни герои са паднали от ръката на Еномай, предварително да знае каква участ го очаква. И това не възпряло героя Пелопс. Той решил на всяка цена да получи Хиподамия и потеглил към двореца на коравосърдечния цар Еномай.

Еномай посрещнал Пелопс строго и му казал:

— Ти искаш да получиш за жена дъщеря ми Хиподамия ли? Нима не видя колко славни герои загубиха главите си в опасното състезание? Хубаво гледай, и ти няма да избегнеш тяхната участ!

— Мене не ме плаши участта на загиналите герои — отвърнал Пелопс на царя. — Аз вярвам, че олимпийските богове ще ми помогнат! С тяхна помощ ще получа Хиподамия за жена.

Ужасна усмивка изкривила устните на Еномай; много пъти бил чувал той подобни думи!

— Слушай тогава, Пелопсе — казал той, — ето условията за състезанието: пътят започва от град Пиза, минава през целия Пелопонес до самия Истъм и завършва при жертвеника на владетеля на моретата Посейдон; тоя жертвеник се намира недалеч от Коринт. Ако ти пръв стигнеш до жертвеника, ти си победител; но горко ти, ако те настигна по пътя! Тогава моето копие ще те прониже, както е пронизало вече много герои, и ти безславно ще слезеш в мрачното царство на Хадес. Аз ще ти направя само една отстъпка, правил съм я и на всички други: ти ще потеглиш на път преди мене, а аз най-напред ще принеса жертва на великия Гръмовержец и едва тогава ще се кача на колесницата си. Затова бързай да изминеш колкото може повече път, докато аз принасям жертвата.

Пелопс се отдръпнал от Еномай. Той разбрал, че само с хитрост ще успее да победи жестокия цар. Пелопс могъл да си намери помощник. Той отишъл тайно при Еномаевия кочияш Миртил, син на Хермес, и като му обещал богати дарове, помолил го да не слага чивии в осите, та колелата да изхвръкнат от колесницата на Еномай и това да задържи царя по пътя. Миртил дълго се колебал, но в края на краищата Пелопс го съблазнил с богатите подаръци и Миртил му обещал да стори това, за което го молел.

Настъпило утро. Изгряващата розовопръста Еос позлатила небесния свод. Ето че се показал вече на небето и лъчезарният Хелиос със златната си колесница. Ей сега ще започне състезанието. Пелопс се помолил на великия земетръсец Посейдон да му помогне и се метнал на колесницата. Цар Еномай се приближил до Зевсовия жертвеник и дал знак на Пелопс, че той може да тръгва. Пелопс подкарал конете с най-голяма скорост. Гърмят по камъните колелата на неговата колесница. Конете летят като птици. Пелопс бързо се скрива в облак прах. Любовта му към Хиподамия и опасението за живота му го карат да лети. Ето че в далечината зад него се дочува тътнежът на Еномаевата колесница. Грохотът става все по-ясен. Царят на Пиза настига Танталовия син. Като буря се носят конете на царя, като вихър се извива прахът от колелата на колесницата му. Пелопс шибва конете с камшика; те се понасят още по-бързо. Въздухът свири в ушите на Пелопс поради бесния бяг на конете, но нима той може да убегне от конете на Еномай, нали царските коне са по-бързи от северния вятър! Все по-близо и по-близо е Еномай. Пелопс вече усеща зад гърба си горещото дишане на Еномаевите коне; като се извръща леко, той вижда как царят с тържествуващ смях замахва копието. Пелопс се помолил на Посейдон и владетелят на безбрежното море чул молбата му. Колелата изхвръкват от осите на Еномаевата колесница; тя се обръща и коравосърдечният цар на Пиза се стоварва на земята. Еномай се пребил при падането; мракът на смъртта покрил очите му.

Тържествуващ се върнал Пелопс в Пиза, оженил се за Хиподамия и завладял цялото царство на Еномай. А когато дошъл при Пелопс Миртил, Еномаевият кочияш, и поискал като награда половината от царството му, на Пелопс досвидяло да се прости с тая половина. Коварният Танталов син с хитрост примамил Миртил на морския бряг и го блъснал от високата скала в бурните вълни. Като падал от скалата, Миртил проклел Пелопс и цялото му потомство. Колкото и да се мъчел Танталовият син да смекчи разгневената душа на Миртил, колкото и да се стараел да укроти гнева на неговия баща Хермес, всичко било напразно. Проклятието на Миртил се изпълнило. Оттогава неизброими нещастия преследвали потомците на Пелопс, а със своите злодеяния те си навлекли наказанието на боговете.

Европа

Изложено според поемата на Мосх „Идилии“.

Царят на богатия финикийски град Сидон — Агенор, имал трима синове и дъщеря, хубава като безсмъртна богиня. Тази млада хубавица се наричала Европа

Веднъж Агеноровата дъщеря сънувала сън. Тя видяла как Азия и материкът, който е отделен от Азия с море, превърнати в жени, се борели за нея. Всяка от тях искала да притежава Европа. Победена била Азия, която, макар и да била възпитала и отгледала Европа, трябвало да я отстъпи на другата. Европа се уплашила и се събудила; тя не могла да разбере значението на тоя сън. Младата Агенорова дъщеря смирено започнала да се моли на боговете, ако сънят предвещава нещастие за нея, да предотвратят нещастието й. После, като се облякла в пурпурни дрехи от плат с втъкани златни нишки, тя отишла с другарките си на една зелена, отрупана с цветя ливада край морския бряг. Там, лудувайки, сидонските девойки брали цветя в златните си кошнички. Брали дъхави, снежнобели нарциси, пъстри минзухари, теменужки и лилии. Агеноровата дъщеря пък, която блестяла с красота всред другарките си като Афродита, заобиколена от харитите, брала в своята златна кошничка само алени рози. Като си набрали цветя, момичетата почнали да се смеят, да играят и весело да пеят. Свежите им гласове се носели далеко по цъфтящата ливада и по лазурното море, заглушавайки тихия му галещ плясък.

Прекрасната Европа не могла дълго да се радва на безгрижен живот. Видял я Кроносовият син, могъщият облакогонец Зевс, и решил да я открадне. За да не изплаши с появяването си младата Европа, той се превърнал в красив бик. Цялата козина на бика — Зевс, лъщяла като злато, само на челото му блестяло като лунно сияние сребърно петно, а златните рога на бика били извити като нов месец, когато за пръв път се появи в лъчите на пурпурния залез. Прекрасният бик излязъл на поляната и с леки стъпки, едва досягайки тревата, се приближил до момичетата. Сидонските девойки не се изплашили; те заобиколили чудното животно и започнали гальовно да го гладят. Бикът се приближил до Европа, лижел й ръцете и се умилквал около нея. Дъхът му имал приятен мирис на амброзия, целият въздух бил напоен с това благоухание. Европа гладела бика с нежната си ръка по златната козина, прегръщала главата му и го целувала. Бикът легнал в краката на прекрасната девойка, сякаш я молел да се качи на него.

Смеейки се, Европа седнала на широкия гръб на бика. И другите момичета искали да се качат до нея. Но изведнъж бикът станал и бързо се затичал към морето. Той отвлякъл онази, която желаел. Сидонянките се изплашили и силно завикали. Европа пък простирала към тях ръце и ги викала на помощ; но сидонските моми не можели да й помогнат. Златорогият бик се носел като вятър. Той се хвърлил в морето и бързо като делфин заплувал по лазурните му води. А морските вълни се отдръпвали пред него и пръските им се плъзгали като елмази от козината му, без да я намокрят. От морските дълбочини изплували прекрасни нереиди; те се трупат около бика и плуват заедно с него. Самият бог на морето Посейдон, заобиколен от морски божества, плава напред със своята колесница, укротява вълните с тризъбеца си, като изравнява пътя по морето за своя велик брат Зевс. Треперейки от страх, Европа седи на гърба на бика. С една ръка тя се държи за златните му рога, а с другата запретва края на пурпурната си рокля, за да не я намокрят морските вълни. Но тя напразно се бои; морето ласкаво шуми и солените му пръски не стигат до нея. Морският вятър отмята къдриците на Европа и развява лекото й покривало. Все по-далечен е брегът; ето, той вече се скрива в синкавата далечина. Навред само море и синьо небе. Скоро в морската далечина се очертават бреговете на Крит. Бикът — Зевс, бързо доплувал до него със своя скъпоценен товар и излязъл на брега. Европа станала жена на Зевс и заживяла оттогава на остров Крит. От Зевс тя родила трима синове: Минос, Радамант и Сарпедон. Славата на тези силни и мъдри синове на гръмовержеца Зевс се носела по цял свят.

Кадъм

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Когато Зевс, превърнат в бик, отвлякъл Европа, баща й, Агенор, сидонският цар, потънал в скръб. Нищо не могло да го утеши. Той повикал тримата си синове — Фойникс, Киликс и Кадъм — и ги изпратил да намерят Европа. Казал им да не се връщат вкъщи без сестра си, иначе ще бъдат убити. Впуснали се Агеноровите синове да я търсят. Фойникс и Киликс скоро се отделили от Кадъм. Те основали две царства: Фойникс — Финикия, а Киликс — Киликия, и останали в тях.

Кадъм самичък продължил да пътува и да търси сестра си. Дълго странствувал той по света, като разпитвал навсякъде за Европа. Но нима можел да я намери, щом като сам Зевс я е скрил от всички! Най-после, загубил надежда да намери сестра си и страхувайки се да се върне вкъщи, Кадъм решил завинаги да остане в чужбина. Той отишъл в свещения град Делфи и попитал там оракула на стрелометеца Аполон в коя страна трябва да се засели и да основе град. Аполоновият оракул му отговорил така:

— На една усамотена поляна ще видиш крава, която не е била впрягана. Върви подир нея и там, където тя легне на тревата, издигни градски стени и наречи страната Беотия.

Като получил този отговор, Кадъм напуснал свещения град Делфи. Щом излязъл от вратата, той видял снежнобяла крава, която пасяла на поляната, без да я пази някой. Кадъм тръгнал подир нея със своите верни сидонски слуги, славейки великия Аполон. Той вече пресичал долината на река Кефис, когато кравата изведнъж се спряла, вдигнала глава към небето, силно замучала, погледнала вървящите подире й воини и спокойно легнала на зелената трева. Кадъм, изпълнен с благодарност към Аполон, паднал на колене, целунал земята на новата си родина и призовал боговете да благословят непознатите планини и долини. Той веднага изградил от камъни жертвеник, за да принесе жертва на егидоносеца Зевс, но тъй като нямало вода за жертвоприношението, изпратил своите верни сидонци за вода.

Недалеч имало вековна гора, до която още никога не била се докосвала брадвата на дървар. Всред тая гора се намирала дълбока пещера, цялата обрасла с храсти, а около нея били отрупани безредно грамадни камъни. От тази пещера бликал, ромонейки между камъните, извор с кристално бистра вода. Но в пещерата живеел грамаден змей, който бил посветен на бога на войната Арес. Очите му светели като огън, от голямата му уста с три реда отровни зъби се показвали три остриета на език, златен гребен се поклащал страшно на главата на змея. Когато Кадмовите слуги се приближили до извора и потопили вече съдовете в студената му вода, от пещерата изпълзял със страшно съскане змеят, извивайки се между камъните с грамадното си тяло. Побледнели от страх Кадмовите слуги, изпуснали съдовете и вледеняващ ужас оковал ръцете и краката им. Змеят се изправил на опашката си — главата му с раззината уста излязла над вековните дървета на гората. Ужасният змей се нахвърлил върху сидоняните преди още някой от тях да помисли да бяга или да се защищава. Загинали слугите на Кадъм.

Кадъм дълго чакал да се върнат слугите му. Вече слънцето преваляло на запад, сенките по земята се удължили, а слугите още ги няма: Чуди се Агеноровият син къде са се дянали сидоняните, защо се бавят. Най-сетне тръгнал по следите им към гората, покрит с лъвска кожа като с броня, препасал остър меч и с копие в ръце. А още по-сигурна защита за героя било неговото мъжество. Кадъм навлязъл в гората и видял там разкъсаните тела на своите верни слуги, а върху телата им лежал грамадният змей. В скръбта и гнева си Кадъм се провикнал:

— О верни слуги, аз ще отмъстя за вас! Или ще отмъстя, или ще сляза заедно с вас в мрачното царство на сенките!

Кадъм сграбил един камък, голям колкото скала, и като се засилил, запратил го в змея. От удара на този камък би се съборила крепостна кула, но змеят останал невредим — защитили го твърдите като стомана люспи които покривали цялото му тяло. Тогава Агеноровият син размахал копието и като събрал всичките си сили, забил го в гърба на чудовището. Стоманените люспи на змея не могли да го запазят от копието на Кадъм. То се забило в тялото на змея до самата дръжка. Гърчейки се, змеят хванал със зъби копието и искал да го извади от раната. Напразни били неговите усилия; острието на копието останало дълбоко в раната; Аресовият змей счупил само дръжката. Шията на змея се издула от черната отрова и от ярост пяна потекла от голямата му уста, свирепо съскане се разнесло далеч на вси страни, въздухът се изпълнил със смрад, от дъха му. Змеят ту се извива на големи обръчи по земята, ту се върти бясно и високо се издига нагоре. Той поваля дървета, изтръгвайки ги от корен, и на всички страни разхвърля грамадни камъни с опашката си. Той иска да сграбчи с отровната си уста Кадъм, но героят, прикрит с лъвска кожа като с щит, отбива змея с меча си. Змеят гризе със зъби острия меч, но само изтъпява зъбите си о стоманата му.

Най-после със силен удар Агеноровият син пробива шията на змея и го приковава към един дъб — така силен бил ударът на могъщия герой.

Столетният дъб се огънал под тежестта на тялото на чудовището. Кадъм изумен гледа поваления от него змей, учудвайки се на големината му. Изведнъж се чул непознат глас:

— Какво стоиш така, сине Агеноров, и се чудиш на убития от тебе змей? Скоро и ти ще бъдеш превърнат в змей и ще ти се чудят хората.

Кадъм се озърта, той не знае откъде идва тайнственият глас. Изтръпнал героят от ужас, като чул такова предсказание; косите му настръхнали. Той стои пред убития змей, едва незагубил съзнание. Тогава се явила на Кадъм любимата Зевсова дъщеря Атина Палада. Тя му заповядала да извади зъбите на змея и да ги посее като семена в изорана нива.

Кадъм направил, каквото му заповядала войнствената богиня с очи на кукумявка. Едва посял той зъбите на змея, и — о чудо! — от земята се подали най-напред остриета на копия; ето че се издигнали над оранта гребените на шлемове, после глави на воини, раменете им, покрити с ризници гърди, ръце с щитове в тях, най-сетне от драконовите зъби израснал цял отряд въоръжени воини. Като видял новия непознат враг, Кадъм хванал меча си, но един от воините, родени от земята, извикал:

— Не посягай към меча! Пази се да се месиш в междуособния бой!

Между воините се започва страшна кървава битка. Те си нанасяли смъртоносни удари с мечове и копия и падали един след друг върху току-що родилата ги земя. Вече останали само петима. Тогава един от тях по заповед на Атина Палада хвърлил на земята оръжието си в знак на мир. Воините се свързали с тясна, братска дружба. Тези воини, които земята родила от драконовите зъби, именно били помощници на Кадъм, когато строял Кадмея — крепостта на седмовратата Тива.

Кадъм положил основите на големия град Тива, дал на гражданите закони и уредил цялата държава. Олимпийските богове дали на Кадъм за жена хубавата дъщеря на Арес и Афродита — Хармония. Сватбеното пиршество на великия основател на Тива било великолепно. Всички олимпийци се събрали на тая сватба и богато дарили младоженците.

Оттогава Кадъм станал един от най-могъщите царе на Гърция. Неговите богатства били несметни. Многобройна и непобедима била войската му, начело на която стояли воините, що родила земята от змеевите зъби. Би казал човек, че вечна радост и щастие трябвало да царят в дома на Агеноровия син, но не само щастие му изпратили олимпийците. Случило му се да преживее и много нещастия. Дъщерите му Семела и Ино загинали пред очите на баща си. Наистина след смъртта си те били приети в средата на олимпийските богове, но все пак Кадъм загубил своите нежно обичани дъщери. Актеон, Кадмовият внук, син на дъщеря му Автоноя, станал жертва на гнева на Артемида. Кадъм трябвало да оплаква и внуците си.

На старини, съсипан от тежките нещастия. Кадъм напуснал седмовратата Тива. Той дълго скитал из чужбина с жена си Хармония и стигнал най-после в далечна Илирия. С болка на сърце Кадъм си спомнял за всички нещастия, които сполетели неговия дом, спомнил си своята борба със змея и думите, които произнесъл непознатият глас:

— Змеят, който убих с меча си, не е ли бил посветен на боговете? — запитал се Кадъм. — Щом като боговете ме наказват така тежко, задето го погубих, по-добре самият аз да се обърна в змей.

Едва промълвил това Кадъм, и тялото му се удължило и се покрило с люспи, краката му се сраснали и се превърнали в дълга лъкатушеща змейска опашка. В ужас и със сълзи на очи той протяга към Хармония още запазилите се ръце и я призовава:

— О, ела при мене, Хармонио! Допри се до мене, допри се до ръката ми, докато още не съм се превърнал целият в змей!

Той вика Хармония, иска да й каже още много неща, но езикът му се раздвоява и в гърлото му вече шава змейски език, а от устата му излиза само съскане. Притичва се при него Хармония:

— О, Кадме! — извиква тя. — Я се освободи по-скоро от този образ! О, богове, защо не превърнахте и мене в змей!

Обвил се около своята вярна жена превърнатият в грамаден змей Кадъм; той лиже лицето й с раздвоения си език. Тъжно глади Хармония покрития с люспи гръб на змея. Боговете превърнали и Хармония в змеица и ето ги вече два змея — Хармония и Кадъм.

Като змейове завършили живота си Кадъм и жена му.

Зет и Амфион

В град Тива живяла Антиопа, дъщеря на речния бог Азоп. Залюбил я гръмовержецът Зевс. Антиопа родила двама синове — близнаци. Нарекла ги Зет и Амфион. Като се страхувала да не разгневи баща си, задето тайно встъпила в брак със Зевс, Антиопа сложила малките си синове в кошница и ги занесла в гората. Антиопа била уверена, че Зевс няма да допусне да загинат синовете му. И действително Зевс се погрижил за тях. Той изпратил един пастир на мястото, където лежали Зет и Амфион. Пастирът намерил малките синове на Зевс и Антиопа, прибрал ги у дома си и ги отгледал. Така си растели братята в дома на пастира. Още от детинство Зет и Амфион се различавали един от друг по характер: Зет бил силно момче, отрано той започнал да помага на пастира да пасе стадото, а Амфион бил кротък, любезен и нищо не го привличало така, както музиката. А когато двамата братя порасли, Зет станал силен воин и храбър ловец. Никой не можел да се мери с него по сила и ловкост; него го радвали само шумът на оръжието по време на бой и ловът на диви животни. Амфион пък, любимец на бог Аполон, намирал радост само в едно — да свири на златострунната китара, която му подарил сам сребролъкият син на Латона, Аполон. Амфион така чудно свирел на китара, че със свиренето си карал дори дърветата и скалите да се движат.

Младежите си живеели, както преди, в дома на пастира, без да знаят кои са баща им и майка им. А майка им, Антиопа, креела през това време под властта на суровия тивански цар Лик и жена му Дирка. Окована в тежки вериги, Антиопа била затворена в тъмница, в която не прониквал слънчев лъч; но Зевс я освободил. Веригите от само себе си се свлекли от нея, вратите на тъмницата се отворили; тя избягала в гората и се укрила в колибата на пастира, който отгледал синовете й.

Току-що пастирът бил я приел под своя закрила, и при него се явила жестоката Дирка; тя заедно с други тиванки празнувала в планините веселия празник на Дионис. Скитайки из планините, с бръшлянов венец на глава и с тире в ръка, тя случайно попаднала на колибата на пастира. Дирка съгледала Антиопа и всичката й омраза към нея пламнала неудържимо в сърцето на жестоката царица. Тя решила да погуби нещастната Антиопа. Дирка повикала Зет и Амфион наклеветила пред тях Антиопа и склонила младежите да привържат невинната Азопова дъщеря за рогата на див бик, за да бъде тя разкъсана. Зет и Амфион вече били готови да послушат Днрка; те уловили един бик и грабнали Антиопа, но в този миг за щастие на Антиопа дошъл пастирът. Като видял, че собствените синове на Антиопа искат да я привържат за рогата на разярения бик, пастирът извикал:

— Нещастници, какво ужасно престъпление искате да извършите! Без да знаете какво правите, вие искате да подхвърлите на ужасна смърт родната си майка. Та това е майка ви.

Зет и Амфион изпаднали в ужас, като разбрали какво страшно злодеяние можели да извършат по вина на жестоката Дирка. В гнева си те грабнали Дирка, която наклеветила майка им, привързали, я за рогата на дивия бик и й рекли:

— Ха сега самата ти загини от такава смърт, на каквато беше обрекла майка ни! Нека тая смърт бъде твоето заслужено наказание и за жестокостта, и за клеветата!

Дирка загинала от мъчителна смърт. Зет и Амфион отмъстили за майка си и на Лик: убили го и взели властта над Тива.

Като станали царе на Тива, братята решили да укрепят своя град. Само високата Кадмея, крепостта на Тива, построена от Кадъм, била защитена със стени, а целият останал град не бил защитен. Братята сами построили стената около Тива. Колко се различавал трудът на единия от труда на другия! Могъщ като титан, Зет носел грамадни каменни блокове, напрягайки всичките си сили, и ги трупал един върху друг. Амфион пък не носел каменните блокове; подчинявайки се на звука на неговата златострунна китара, камъните сами се премествали и се наслагвали на висока яка стена. Славата на великите герои Зет и Амфион се разнесла надалеч, за тях знаели дори далеч зад границите на Гърция. Самият Тантал, любимецът на боговете, дал на Амфион за жена дъщеря си Ниоба. А Зет се оженил за Аедона, дъщеря на ефеския цар Пандарей. Ниоба и Аедона именно докарали нещастието в дома на Антиопините синове.

Ниоба

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Ниоба, жената на тиванския цар Амфион, имала седем синове и седем дъщери. Гордеела се с децата си Танталовата дъщеря. Хубави като млади богове били те. Боговете дали на Ниоба щастие, богатство и прекрасни деца, но Танталовата дъщеря не била благодарна на това.

Веднъж дъщерята на слепия прорицател Тирезий, пророчицата Манто, минавайки по улиците на седмовратата Тива, приканвала всички тиванки да принесат жертви на Латона и децата и — близнаци: златокъдрия, далекострелящ Аполон и девствената Артемида. Тиванките се отзовали на призива на Манто, украсили главите си с лаврови венци и отишли при олтарите на боговете. Само Ниоба, горда със своето могъщество и с изпратеното й от боговете щастие, не искала да иде и да принесе жертви на Латона.

Изпълнените с високомерие думи на Ниоба смутили тиванките. Но все пак те направили жертвоприношенията си. Тиванските жени смирено молели великата Латона да не се гневи.

Богиня Латона чула надменните елова на Ниоба, Тя повикала децата си Аполон и Артемида и оплаквайки се от Ниоба, им казала.

— Гордата Танталова дъщеря тежко ме оскърби, мене, вашата майка. Тя не вярва, че съм богиня! Ниоба не ме признава, макар че по сила и слава аз отстъпвам само на Хера, великата Зевсова жена. Нима вие, деца, не ще отмъстите за това оскърбление? Защото, ако вие оставите Ниоба без отмъщение, хората ще престанат да ме тачат като богиня и ще разрушат моите олтари. Та дъщерята на Тантал оскърби и вас. Сравнява ви вас, безсмъртните богове, със своите смъртни деца. Тя е толкова надменна, колкото и баща й Тантал!

Стрелометецът Аполон прекъснал майка си:

— О, свършвай по-скоро! Нищо повече не казвай! С жалбите си ти само забавяш наказанието!

— Стига! Не говори! — извикала гневно и Артемида. Обвити в един облак, разгневените брат и сестра бързо се понесли от върха на Кинт към Тива. Златните стрели зловещо подрънквали в стрелниците им. Аполон и Артемида стигнали до седмовратата. Тива. Аполон невидим се спрял на равното поле край градските стени, където тиванските младежи се упражнява ли във военни игри. Когато далекострелният Аполон, загърнат от облака, застанал край стените на Тива, двама Ниобини синове — Исмен и Сипил, облечени в пурпурни плащове, препускали на буйни коне. Изведнъж Исмен извикал — една златна стрела на Аполон пронизала гърдите му. Той изпуснал златните поводи и паднал мъртъв на земята. Сипил чул страшния звънтеж на тетивата на Аполоновия лък; той искал да се спаси на бързия си кон от страшната опасност. Лети е най-голяма скорост Сипил по полето — както моряк, който се спасява от страшна буря, лети по морето, разпънал всички платна на кораба. Смъртоносната стрела настигнала Ниобиния син; тя се забила в гърба му до самия врат. Синовете на Ниоба Файдим и Тантал се борели, здраво хванали се един друг с ръце. Блеснала във въздуха стрела и пронизала и двамата. Те паднали със стон. Смъртта едновременно угасила светлината на живота в очите им, едновременно изпуснали те последно дихание. Тича към тях брат им Алпенор, иска да ги вдигне, обгръща изстиналите им тела, но и неговото сърце бива пронизано от Аполонова стрела и той пада бездиханен върху телата на братята си. Аполон улучил другия син на Ниоба Дамасихтон в бедрото, до самото коляно; Дамасихтон иска да изтръгне от раната златката стрела, но ненадейно друга стрела се забива със свистене в гърлото му. Последният от Ниобините синове, младият Илионей, вдига ръце към небето и се моли на боговете:

— О, олимпийски богове, смилете се, пощадете ме.

Неговата молба трогнала страшния Аполон. Но вече е късно! Златната стрела е излетяла от тетивата и не може да се върне. Тя пронизала сърцето и на последния син на Ниоба. Вестта за голямото нещастие бързо стигнала до Ниоба. Със сълзи на очи слугите съобщават и на Амфион за гибелта на синовете му.

Амфион не можел да понесе загубата им, той сам пробил гърдите си с остър меч.

Ниоба ридае, наведена над телата на синовете и мъжа си. Тя целува изстиналите им устни. Сърцето й се къса от страданието. В отчаяние нещастницата протяга ръце към небето. Но не за милост се моли тя. Нещастието не е смекчило сърцето й. Тя гневно се провиква:

— Радвай се, жестока Латоно! Весели се, докато се насити сърцето ти с моята скръб! Ти победи, съпернице! О не, що казвам аз, ти не си победила! Аз, нещастната, все пак имам повече деца, отколкото ти щастливата! И макар че около мене са многото бездиханни тела на мои деца, все пак аз те победих, все пак на мене ми останаха повече деца, отколкото имаш ти.

Едва Ниоба замлъкнала, и се чул страшният звънтеж на тетива. Ужас обзел всички. Единствена Ниоба останала спокойна, нещастието й вдъхнало смелост.

Не току-тъй се чул звънтеж от тетивата на Артемидиния лък. Една от дъщерите на Ниоба, които стояли в дълбока печал около телата на братята си, пада, поразена от стрелата. Ето пак иззвънтява тетивата и пада втора Ниобина дъщеря. Шест златни стрели една подир друга излетели от тетивата на Артемидиния лък и бездиханни лежат шест прекрасни, млади дъщери на Ниоба. Останала само най-малката дъщеря. Тя се хвърлила към майка си и се укрила в полите, в гънките на роклята й.

Нещастието сломило гордото сърце на Ниоба.

— Остави ми поне най-малката дъщеря, велика Латоно! — моли се Ниоба, изпълнена със скръб. — Поне едничка ми остави!

Но не се смилила богинята и Артемидината стрела пронизва и най-малката дъщеря.

Ниоба стои права, заобиколена от телата на дъщери, синове и мъж. Сякаш се е вкаменила от скръб. Вятърът не развява косата й. Лицето й е бледо, без капчица кръв; не мъждука живот в очите й, не бие сърцето в гърдите й, само скръбни сълзи се ронят от нейните очи. В студен камък са се превърнали членовете й. Извива се буен вихър и отнася Ниоба в нейната родина Лидия. Там, горе на планината Сипил, стои вкаменената Ниоба и вечно лее скръбни сълзи.

Херакъл (Херкулес)

Митовете за Херакъл са изложени според трагедиите на Софокъл „Трахинянки“ и на Еврипид „Херакъл“, също така и според сказанията, споменати в „Описание на Елада“ от Павзаний.

Раждане и отглеждане на Херакъл

В Микена управлявал цар Електрион. Телебоите под предводителството на синовете на цар Птерелай отвлекли стадата му. Телебоите убили Електрионовите синове, когато те искали да си възвърнат отвлечените стада. Тогава цар Електрион разгласил, че ще даде ръката на дъщеря си — хубавицата Алкмена, на оня, които му върне стадата и отмъсти за смъртта на синовете му. Героят Амфитрион успял без бой да върне на Електрион стадата, тъй като телебойския цар Птерелай възложил на Поликсен, цар на Елида, да пази отвлечените стада, а Поликсен ги дал на Амфитрион. Върнал Амфитрион на Електрион стадата му и получил ръката на Алкмена. Но той не останал дълго в Микена. През време на сватбеното пиршество в спор заради стадата Амфитрион убил Електрион и трябвало да бяга от Микена заедно с жена си. Алкмена последвала младия си мъж в чужбина само при условие, че той ще отмъсти на Птерелаевите синове за избиването на братята й. Затова, като стигнал в Тива при цар Креонт, който му дал убежище, Амфитрион потеглил с войска срещу телебоите. В негово отсъствие Зевс, запленен от красотата на Алкмена, се явил пред нея, като взел образа на Амфитрион. Скоро се завърнал и Амфитрион. И ето че от Зевс и от Амфитрион Алкмена трябвало да роди двама синове-близнаци.

В деня, когато трябвало да се роди великият син на Зевс и Алкмена, боговете се събрали на високия Олимп. Зарадван, че скоро ще му се роди син, егидоносният Зевс казал на боговете:

— Изслушайте, богове и богини, какво ще ви кажа: моето сърце ми повелява да ви кажа това! Днес ще се роди голям герой; той ще властвува над всичките си родственици, които водят потеклото си от моя син, великия Персей.

Но Зевсовата жена, царствената Хера, разгневена, задето Зевс взел за жена смъртната Алкмена, решила с хитрост да лиши сина на Алкмена от власт над всичките персеиди — тя намразила тоя Зевсов син още преди той да се роди. Ето защо, като спотаила в дълбочината на сърцето си своята хитрост, Хера казала на Зевс.

— Ти не говориш истината, велики Гръмовержецо! Никога ти няма да удържиш думата си! Дай ми велика, ненарушима клетва, каквато дават боговете, че оня, който ще се роди днес като пръв в рода на персеидите, ще заповяда на своите родственици.

Богинята на измамата Ате овладяла разума на Зевс и без да подозира Херината хитрост, Гръмовержецът дал ненарушима клетва. Веднага Хера напуснала светлия Олимп и се понесла със златната си колесница за Аргос. Там тя ускорила раждането на син от богоравната жена на персеида Стенел и през тоя ден се явило на бял свят в Персеевия род едно слабо, болнаво дете, Стенеловият син Евристей. Бързо се върнала Хера на светлия Олимп и казала на великия облакогонец Зевс:

— О, мълниеметецо, татко Зевсе, изслушай ме! Току-що се роди в славния Аргос на персеида Стенел син Евристей. Той пръв се роди днес и трябва да заповядва на всички Персееви потомци.

Натъжил се великият Зевс, едва сега разбрал той цялото коварство на Хера. Той се разгневил на богинята на измамата Ате, която овладяла разума му; в гнева си Зевс я сграбчил за косите и я хвърлил надолу от светлия Олимп. Повелителят на богове и хора и запретил да се явява на Олимп. Оттогава богинята на измамата Ате живее всред хората.

Зевс облекчил съдбата на своя син. Той сключил с Хера ненарушим договор, че син му няма да се намира през целия си живот под властта на Евристей. По поръка на Евристей той ще извърши само дванадесет големи подвига, а след това не само ще се освободи от неговата власт, но дори ще получи безсмъртие. Гръмовержецът знаел, че неговият син ще има да преодолява много и големи опасности, затова той заповядал на любимата си дъщеря Атина Палада да помага на сина на Алкмена. После Зевс често имал случай да се опечалява, когато виждал как син му извършва много тежка работа като слуга у слабия и страхлив Евристей, но не можел да наруши дадената на Хера дума.

В деня, когато се родил синът на Стенел, и Алкмена родила близнаци: първия — син на Зевс, когото нарекли при раждането му Алкид, и втория — син на Амфитрион, наречен Ификъл. Алкид именно е бъдещият най-голям герой на Гърция. По-късно прорицателката Пития го нарекла Херакъл. Под това име (на латински Херкулес) се прославил той, получил безсмъртие и бил приет в средата на светлите олимпийски богове.

Хера започнала да преследва Херакъл още от първия ден на живота му. След като се научила, че Херакъл се родил и лежи, повит в пелени, заедно с брата си Ификъл, тя, за да погуби новородения герой, изпратила две змии. Била паднала вече нощта, когато змиите със святкащи очи се вмъкнали в стаята на Алкмена. Тихо допълзели те до люлката, където лежали близнаците, и като се увили около тялото на малкия Херакъл, вече искали да го задушат, когато Зевсовият син се пробудил. Той протегнал малките си ръчица към змиите, хванал ги досам главите и ги стиснал с такава сила, че веднага ги удушил. В ужас скочила Алкмена от леглото си; като видели змиите в люлката, намиращите се в стаята жени силно се развикали. Всички се хвърлили към люлката на Алкид. На виковете на жените се притекъл Амфитрион с гол меч в ръката. Всички заобиколили люлката и видели необикновено чудо: малкият новороден Херакъл държал две грамадни удушени змии, които още мърдали в мъничките му ръце. Изумен от силата на осиновеното си чедо, Амфитрион повикал прорицателя Тирезий и го попитал каква ще бъде съдбата на новороденото. Тогава мъдрият старец разправил какви големи подвизи ще извърши Херакъл и предсказал, че в края на живота си той ще постигне безсмъртие.

След като научил каква голяма слава очаква по-големия син на Алкмена, Амфитрион му дал възпитание, достойно за герой. Амфитрион се грижел не само да развие силата на Херакъл, но да му даде и образование. Учили го да чете, да пише, да пее и да свири на китара. Но Херакъл съвсем не показвал в науките и в музиката такъв голям успех, какъвто показвал в борбата, стрелянето с лък и умението да си служи с оръжие. Често учителят му по музика, Орфеевият брат Лин, се ядосвал на ученика си и трябвало дори да го наказва. Веднъж по време на урок Лин, раздразнен от нежеланието на Херакъл да се учи, го ударил. Разсърденият Херакъл грабнал китарата си и ударил с нея Лин по главата. Младият Херакъл не преценил силата на удара си. Ударът с китарата бил толкова тежък, че Лин паднал мъртъв на място. Херакъл бил повикан в съда да отговаря за това убийство. За свое оправдание синът на Алкмена заявил:

— Та нали най-справедливият измежду съдиите Радамант казва, че всеки, когото ударят, може да отговори на удара с удар.

Съдиите оправдали Херакъл; но вторият му баща, Амфитрион, като се страхувал да не се случи още нещо от тоя род, изпратил Херакъл в гористия Китерон.

Херакъл в Тива

Израсъл в китеронските гори Херакъл и станал силен младеж. На ръст той бил с цяла глава по-висок от всички, а силата му далеч превъзхождала силата на обикновен човек. Още от пръв поглед можело да се разбере, че той е Зевсов син, особено по очите, които светели с някаква необикновена, божествена светлина. Никой не можел да се сравнява с Херакъл по ловкост във военните упражнения, а лъка и копието владеел той така изкусно, че никога не се случвало да не улучи целта. Още като младеж Херакъл убил страшния китеронски лъв, който живеел горе в планините. Младият Херакъл го нападнал, убил го и му одрал кожата. Тая кожа той навлякъл на себе си, наметнал я като плащ върху мощните си рамене. С лапите й той я вързал отпред на гърдите си, а кожата на главата на лъва му служела за шлем. Херакъл си направил огромен боздуган от един твърд като желязо ясен, който той изтръгнал заедно с корените в Немейската гора. Хермес подарил на Херакъл меч, Аполон — лък и стрели, Хефест му изковал златна броня, а Атина собственоръчно му изтъкала дреха.

Като възмъжал, Херакъл победил орхоменския цар Ергин, на когото Тива плащала всяка година голям данък. Той убил във време на бой Ергин, а на минийския Орхомен наложил да плаща данък, който бил двойно по-голям от данъка, що плащала Тива. За този подвиг на Херакъл тиванският цар Креонт му дал за жена дъщеря си Мегара, а боговете му изпратили трима прекрасни синове.

Херакъл живял щастливо в седмовратата Тива. Но великата богиня Хера, както и по-рано, горяла от омраза към Зевсовия син. Тя изпратила на Херакъл ужасна болест. Големият герой загубил разум, обхванало го безумие. В пристъп на ярост Херакъл убил всичките си деца и децата на брата си Ификъл. А когато пристъпът минал, дълбока скръб завладяла Херакъл. След като се очистил от замърсяването с извършеното от него неволно убийство, Херакъл напуснал Тива и се отправил за свещения град Делфи, за да попита бога Аполон какво да прави. Аполон заповядал на Херакъл да замине за Тиринт — родината на прадедите му — и дванадесет години да служи на Евристей. Латониният син чрез устата на Пития предсказал на Херакъл, че той ще получи безсмъртие, ако извърши по заповед на Евристей дванадесет големи подвига.

Херакъл на служба при Евристей

Херакъл се заселил в Тиринт и станал слуга на слабия, страхлив Евристей. Евристей се боял от могъщия герой и не го пущал да стъпи в Микена. Всичките си нареждания той давал на Зевсовия син в Тиринт чрез своя пратеник Копрей.

 

 

Немейският лъв (първи подвиг). Цар Евристей не оставил Херакъл да чака дълго, докато му възложи първата задача. Той наредил на Херакъл да убие немейския лъв. Този лъв, на който дали живот Тифон и Ехидна, бил чудовищно едър. Той живеел край град Немея и опустошавал цялата околност. Херакъл смело потеглил да извърши опасния подвиг. Като стигнал в Немея, тозчас се отправил към планините, за да намери леговището на лъва. Било вече пладне, когато героят стигнал до склоновете на планините. Никъде не се виждала жива душа: нито пастири, нито орачи. Всичко живо избягало от тези места от страх пред ужасния лъв. Дълго търсил Херакъл по гористите планински склонове и в клисурите леговището на лъва; най-сетне, когато слънцето вече клоняло на запад, намерил в мрачна теснина леговището; то се измирало в грамадна пещера, която имала два изхода. Херакъл затрупал един от изходите с грамадни камъни и зачакал лъва, като се скрил зад камъните. Надвечер, когато вече падал здрач, се показал чудовищният лъв с дълга космата грива. Опънал тетивата на своя лък Херакъл и пуснал една след друга три стрели по лъва, но стрелите отскочили от кожата му — тя била твърда като стомана. Страшно заревал лъвът, ревът му се разнесъл като гръм по планините. Озъртайки се на всички страни, лъвът стоял в теснината и търсел с пламтящи от ярост очи оногова, който е дръзнал да пусне стрели по него. И ето че вижда Херакъл и се хвърлил с голям скок върху героя. Като светкавица блеснал боздуганът на Херакъл и с гръмотевичен удар се стоварил върху главата на лъва. Лъвът паднал на земята, зашеметен от страшния удар. Херакъл се хвърлил върху него, сграбчил го с мощните си ръце и го удушил. Като метнал на яките си плещи убития лъв, Херакъл се върнал в Немея, принесъл жертва на Зевс и като спомен за първия си подвиг положил началото на Немейските игри. Когато Херакъл донесъл убития лъв в Микена, Евристей побледнял от страх, като зърнал чудовищния лъв. Царят на Микена разбрал каква свръхчовешка сила притежава Херакъл. Той му забранил дори да се приближава до вратите на Микена; и когато Херакъл донасял доказателствата за своите подвизи, Евристей с ужас гледал на тях от високите микенски стени.

 

 

Лернейската хидра (втори подвиг). След като Херакъл извършил първия подвиг, Евристей го изпратил да убие лернейската хидра. Тя представлявала чудовище със змийско тяло и с девет драконови глави. Както и немейският лъв, хидрата била рожба на Тифон и Ехидна. Тя живеела в едно блато край град Лерна и като изпълзявала от леговището си, унищожавала цели стада и опустошавала цялата околност. Борбата с деветглавата хидра била опасна, тъй като една от главите й била безсмъртна. Херакъл тръгнал на път за Лерна с Ификловия син Йолай. Като стигнали до блатото край град Лерна, Херакъл оставил Йолай с колесницата в близката горичка, а самият той тръгнал да дири хидрата. Намерил я в една пещера, заобиколена от блатото. Като нажежил до червено стрелите си, Херакъл започнал да ги пуска една след друга по хидрата. Херакловите стрели хвърлили в ярост хидрата. Тя изпълзяла от мрака на пещерата, извивайки покритото си с блестящи люспи тяло, страшно се изправила на грамадната си опашка и щяла вече да се хвърли върху героя, но Зевсовият син стъпил с крак на тялото й и го натиснал о земята. Хидрата се увила с опашката си около краката на Херакъл и се мъчела да го повали. Героят стоял като непоклатима скала и с удари на тежкия си боздуган откъсвал главите на хидрата: Като вихър свистял във въздуха боздуганът; главите на хидрата падали, но тя все пак оставала жива. В това време Херакъл забелязал, че на мястото на всяка откъсната глава веднага й израстват две нови глави. Дошъл и помощник на хидрата. От блатото изпълзял един чудовищен рак и се впил с щипките си в крака на Херакъл. Тогава героят повикал на помощ другаря си Йолай. Йолай убил чудовищния рак, запалил част от близката горичка и с горящите стъбла на дърветата обгарял шиите на хидрата, от които Херакъл откъсвал с боздугана си главите. Престанали да израстват нови глави на хидрата. Тя все по-слабо и по-слабо се съпротивявала на Зевсовия син. Накрая се търкулнала и безсмъртната глава на хидрата. Чудовищната хидра била победена и се. строполила мъртва на земята. Победителят Херакъл заринал дълбоко безсмъртната глава и тръшнал върху нея една грамадна скала, за да не може тя пак да излезе на бял свят. После великият герой разсякъл тялото на хидрата и натопил в нейната отровна жлъчка стрелите си. Оттогава раните, причинявани от Херакловите стрели, били неизлечими. Херакъл се завърнал в Тиринт с голяма тържественост. Но там го чакало вече ново поръчение на Евристей.

 

 

Стимфалските птици (трети подвиг). Евристей възложил на Херакъл да избие стимфалските птици. Тези птици превърнали цялата околност на аркадския град Стимфал едва ли не в пустиня. Те нападали и животни, и хора и ги разкъсвали с медните си нокти и клюнове. Но най-страшното било това, че перата на тези птици били от твърд бронз и птиците, след като излетявали, можели да отронват перата като стрели върху оногова, който помислял да ги нападне. За Херакъл било мъчна работа да изпълни това поръчение на Евристей. На помощ му се притекла войнствената Атина Палада. Тя дала на Херакъл два медни тимпана, изковани от бог Хефест, и му заповядала да застане на един висок хълм край гората, където стимфалските птици виели гнездата си, и да удари тимпаните; а когато птиците литнат, да ги прострелва с лъка си. Така и направил Херакъл. Като се изкачил на хълма, той ударил тимпаните и те издали такъв оглушителен звън, че птиците на грамадно ято литнали над гората и започнали да кръжат над нея в ужас. Подобно на дъжд сипели те острите си като стрели пера върху земята, но перата не улучвали стоящия на хълма Херакъл. Грабнал героят лъка си и започнал да избива птиците със смъртоносните стрели. Уплашени, стимфалските птици се издигнали над облаците и се скрили от очите на Херакъл. Отлетели те далеч зад пределите на Гърция, на бреговете на Евксинския Понт и вече никога не се връщали в околността на Стимфал. Така изпълнил Херакъл това поръчение на Евристей и се върнал в Тиринт, но веднага трябвало да замине, за да извърши още по-труден подвиг.

 

 

Керинейската кошута (четвърти подвиг). Евристей знаел, че в Аркадия живее чудната керинейска кошута, изпратена от богиня Артемида за наказание на хората. Тази кошута опустошавала нивите. Евристей изпратил Херакъл да я хване и му наредил да я докара жива в Микена. Тази кошута била необикновено красива, рогата й били златни, а краката — медни. Като вятър се носела тя по планините и долините на Аркадия, не знаейки никога що е умора. Цяла година преследвал Херакъл керинейската кошута. Тя летяла през планини, през равнини, скачала през пропасти, преплавала реки. Все по-далеч и по-далеч на север търчала кошутата. Героят не изоставал назад, преследвал я, без да я изпуска от погледа си. Най-сетне Херакъл при гонитбата на кошутата стигнал до Крайния Север — в страната на хиперборейците и при изворите на Истър. Тук се спряла кошутата. Героят искал да я улови, но тя се изплъзнала и като стрела полетяла назад, към юг. Пак започнала гонитбата: Едва в Аркадия Херакъл успял да настигне кошутата. Дори след толкова дълга гонитба тя не била загубила силите си. Отчаян, че не може да хване кошутата, Херакъл прибягнал до своите безпогрешно улучващи стрели. Наранил в крака златорогата кошута с една стрела и едва тогава успял да я хване. Херакъл нарамил чудесната кошута и искал вече да я понесе за Микена, когато пред него се явила разгневената Артемида и казала:

— Нима ти не знаеше, Херакле, че тази кошута е моя? Защо ме оскърби, като нарани любимата ми кошута? Нима не знаеш, че аз не прощавам за нанесена ми обида? Или мислиш, че си по-силен от боговете олимпийци?

Херакъл се поклонил с благоговение на прекрасната богиня и отговорил:

— О, велика дъще на Латона, не ме обвинявай! Аз никога не съм оскърбявал безсмъртните богове, живеещи на светлия Олимп; всякога съм изразявал почитта си към обитателите на небето с богати жертви и никога не съм се смятал за равен на тях, при все че и самият аз съм Зевсов син. Не по своя воля преследвах аз твоята кошута, а по заповед на Евристей. Самите богове ми заповядаха да му служа и аз не смея да не се подчиня на нареждането на Евристей!

Артемида опростила на Херакъл вината му. Великият син на гръмовержеца Зевс занесъл жива в Микена керинейската кошута и я предал на Евристей.

 

 

Еримантският глиган и битката с кентаврите (пети подвиг). След преследването на медноногата кошута, което траяло цяла година, Херакъл не почивал дълго. Евристей пак му възложил задача: Херакъл трябвало да убие еримантския глиган. Този глиган, който притежавал чудовищна сила, живеел на планината Еримант и опустошавал околността на град Псофис. Той не щадял и хората и ги убивал с грамадните си стърчащи зъби. Херакъл тръгнал за планината Еримант. По пътя той споходил мъдрия кентавър Фол. Фол приел с почит великия Зевсов син и му устроил пиршество. През време на пиршеството кентавърът отворил голям съд с вино, за да нагости по-добре героя. Надалеч се разнесли благоуханието на чудното вино. Усетили това благоухание и другите кентаври. Те страшно се разсърдили на Фол, задето отворил съда. Виното принадлежало не само на Фол, а било собственост на всички кентаври. Те нахлули в жилището на Фол и нападнали ненадейно него и Херакъл, когато те двамата весело пирували, като били украсили главите си с бръшлянови венци. Херакъл не се изплашил от кентаврите. Той бързо скочил от мястото си и започнал да хвърля по нападателите грамадни димящи главни. Кентаврите хукнали да бягат, а Херакъл ги сразявал с отровните си стрели. Героят ги гонил чак до самата Малея. Там кентаврите се укрили при Херакловия приятел Хирон, най-мъдрия измежду кентаврите. Веднага след тях в Хироновата пещера се втурнал Херакъл. В гнева си той опънал своя лък, блеснала на въздуха стрела и се забила в коляното на едного от кентаврите. Не враг прострелял Хераклов приятеля си Хирон. Голяма скръб обхванала героя, когато видял кого е наранил. Херакъл бърза да промие и превърже раната на приятели си, но нищо не може да помогне. Той знае, че раната от стрела, натопена в отровната жлъчка на хидрата, е неизлечима. И Хирон знаел, че го застрашава мъчителна смърт. За да не страда от раната, той впоследствие доброволно слязъл в мрачното царство на Хадес.

В дълбока печал Херакъл напуснал Хирон и скоро стигнал до планината Еримант. Там той намерил страшния глиган в една гъста гора и с викове го изгонил от гъсталака. Дълго преследвал Херакъл глигана и най-сетне го вкарал в дълбокия сняг на планинския връх. Глиганът затънал в снега и Херакъл се спуснал върху него, свързал го и го занесъл жив в Микена. Когато Евристей видял чудовищния глиган, от страх се скрил в голяма бронзова делва.

 

 

Оборите на цар Авгий (шести подвиг). Скоро Евристей възложил на Херакъл нова задача. Той трябвало да изрине всичкия тор от оборите на Авгий, цар на Елида и син на лъчезарния Хелиос, Богът на слънцето дал на своя син несметни богатства. Особено многобройни били стадата добитък на Авгий. Сред стадата му имало триста бика с бели като сняг крака, двеста бика били червени като сидонски пурпур, дванадесет бика, посветени на бог Хелиос, били бели като лебеди, а един бик, който се отличавал с необикновена красота, сияел като звезда. Херакъл предложил на Авгий да почисти за един ден грамадните му обори, ако той се съгласи да му даде една десета част от своите стада. Авгий се съгласил. На него му се струвало невъзможно да се извърши такава работа за един ден. Но Херакъл пробил от двете противоположни страни стената, която заобикаляла обора, и отбил да текат през него водите на две реки, Алфей и Пеней. Водите от тези реки за един ден отнесли всичкия тор от обора, а Херакъл отново иззидал стените. Когато героят отишъл при Авгий да си поиска наградата, гордият цар не му дал обещаната една десета част от стадата и Херакъл трябвало да се върне в Тиринт с празни ръце.

Великият герой страшно си отмъстил на царя на Елида. Няколко години по-късно, след като вече се бил освободил от службата си при Евристей, Херакъл нахлул с голяма войска в Елида, победил в кръвопролитен бой Авгий и го убил с една от своите смъртоносни стрели. След победата Херакъл събрал войската си и струпал цялата богата плячка край град Пиза, принесъл жертви на олимпийските богове и турил началото на Олимпийските игри, които се устройвали оттогава насетне от всички гърци всеки четири години на свещената равнина, която самият Херакъл бил засадил околовръст с маслинови дървета, посветени на богиня Атина Палада.

Херакъл си отмъстил и на всички Авгиеви съюзници. Особено скъпо платил пилоският цар Нелей. Като стигнал с войските си до Пилос, Херакъл превзел града, убил Нелей и избил единадесетте му синове. Не се спасил и Нелеевият син Периклимен, на когото владетелят на морето Посейдон дал дарбата да се превръща в лъв, в змия и в пчела. Херакъл го убил, когато, като се превърнал в пчела, Периклимен кацнал върху един от конете, впрегнати в Херакловата колесница. Единствен Нелеевият син Нестор останал жив. По-късно той се прославил всред гърците със своите подвизи и с голямата си мъдрост.

 

 

Критският бик (седми подвиг). Херакъл трябвало да напусне Гърция и да отиде на остров Крит, за да изпълни седмото поръчение, дадено му от Евристей. Евристей му възложил да доведе в Микена критския бик. Този бик бил изпратен на критския цар Минос, син на Европа, от земетръсеца Посейдон; Минос трябвало да принесе бика в жертва на Посейдон. Но на Минос му досвидяло да принесе в жертва такъв прекрасен бик и той го оставил в стадото си, а в жертва на Посейдон принесъл един от своите бикове. Посейдон се разгневил на Минос и направил да побеснее произхождащия от морето бик. Бикът върлувал из целия остров и унищожавал всичко по пътя си. Големият герой Херакъл хванал бика и го укротил. Херакъл яхнал широкогърбия бик и преплувал с него морето от Крит до Пелопонес. Той закарал бика в Микена, но Евристей се побоял да остави Посейдоновия бик в своето стадо и го пуснал на свобода. Като се почувствувал пак свободен, бесният бик се понесъл към север през целия Пелопонес и най-сетне стигнал в Атика на Маратонското поле. Там го убил големият атински герой Тезей.

 

 

Конете на Диомед (осми подвиг). След като укротил критския бик, Херакъл по поръка на Евристей трябвало да замине за Тракия при царя на бистоните Диомед. Тоя цар имал чудно красиви и силни коне. Те били навързани с железни вериги към яслите си, тъй като никакви букаи не можели да ги удържат да не бягат. Цар Диомед хранел тези коне с човешко месо. Той им давал да изядат всички чужденци, които, бягайки от бурите, спирали с корабите си в неговия град. При този именно тракийски цар се явил със спътниците си Херакъл. Той заграбил Диомедовите коне и ги отвел на кораба си. Диомед със своите войнствени бистони настигнал Херакъл на брега. Като възложил на своя любимец Абдер, Хермесов син, да пази конете, Херакъл влязъл в бой с Диомед. Макар че лицата, придружаващи Херакъл, не били много, все пак Диомед бил победен и паднал в боя. Херакъл видял, че дивите коне разкъсали любимеца му Абдер. Той уредил великолепно погребение на своя любимец, на гроба му насипал висока могила, а край гроба положил основите на град и в чест на любимеца си Абдер го нарекъл Абдера. Диомедовите коне пък Херакъл закарал при Евристей, но той заповядал да ги пуснат на свобода. Дивите коне избягали в планините Лике(й)он, покрити с гъста гора, и там били разкъсани от диви зверове.

Херакъл при Адмет

Когато Херакъл плавал на кораба си по морето към бреговете на Тракия, за да отвлече конете на цар Диомед, той решил да посети приятеля си цар Адмет, тъй като пътят му минавал покрай град Фера, където управлявал Адмет.

Херакъл избрал за посещението си тежко за Адмет време. Голяма скръб владеела в дома на ферския цар. Жена му Алкестида трябвало да умре. Някога богините на съдбата, великите мойри, по молба на Аполон отредили, че Адмет може да се избави от смърт, ако в последния час на живота му някой се съгласи доброволно да слезе вместо него в мрачното царство на Хадес. Когато дошъл часът на смъртта му, Адмет помолил своите вече много стари родители някой от тях да се съгласи да умре вместо него, но родителите му отказали. Не се съгласил да умре доброволно вместо цар Адмет и никой от жителите на Фера. Тогава младата, хубава Алкестида решила да жертвува живота си за любимия си мъж. В деня, когато трябвало да умре Адмет, се приготвила за смърт неговата жена. Тя умила тялото си и си сложила погребални дрехи и украшения. Като се приближила до домашното огнище, Алкестида се обърнала към богиня Хестия, която дава щастие вкъщи, с гореща молитва:

— О, велика богиньо! За последен път превивам аз тук пред тебе колене. Моля те, закриляй моите деца-сирачета, тъй като аз трябва днес да сляза в царството на мрачния Хадес. О, не позволявай те да умрат преждевременно, както умирам аз! Нека животът им тук, в родината, бъде щастлив и богат.

След това Алкестида обиколила всички олтари на боговете и ги окичила с мирта.

Най-после тя се оттеглила в покоите си и се захлупва разплакана на леглото си. Дошли при нея децата й — син и дъщеря. Горчиво ридали те на майчините гърди. Плачели и прислужничките на Алкестида. Адмет отчаян прегърнал младата си жена и я молел да не го оставя. Алкестида е вече готова да посрещне смъртта; с нечути стъпки вече се приближава към двореца на ферския цар омразният на богове и на хора бог на смъртта Танатос, за да отреже с меч кичур коса от главата на Алкестида. Сам златокъдрият Аполон го е молил да отложи часа на смъртта на жената на любимеца му Адмет, но Танатос е неумолим. Алкестида чувствува приближаването на смъртта. В ужас тя извиква:

— О, приближава се вече към мене двувеслената ладия на Харон и карайки ладията, превозвачът на душите на умрелите страшно ми крещи: „Какво се бавиш още? Бързай, бързай! Няма време! Не ни задържай!“ Всичко е готово! Побързай де! О, пуснете ме! Краката ми не ме държат. Смъртта се приближава. Черна нощ покрива очите ми! О, деца, деца! Майка ви си отива вече! Живейте щастливо! Адмете, твоят живот ми е по-скъп от моя собствен живот. Нека по-добре на тебе, а не на мене да свети слънцето. Адмете, ти обичаше не по-малко от мене нашите деца. О, не им довеждай вкъщи мащеха, за да не ги оскърбява!

Нещастният Адмет страда.

— Всичката радост на живота отнасяш ти със себе си, Алкестидо! — провиква се той. — Цял живот отсега нататък аз ще тъгувам по тебе. О, богове, каква жена ми отнемате вие!

Едва чуто Алкестида казва:

— Прощавай! Вече навеки се затвориха моите очи. Прощавайте, деца! Сега съм нищо. Прощавай, Адмете!

— О, та погледни още веднъж поне! Не напускай децата! О, нека умра и аз! — със сълзи на очи извикал Адмет.

Затворили се очите на Алкестида, тялото й изстива, тя умряла. Безутешно ридае над умрялата Адмет и горко оплаква съдбата си; Той нарежда да се приготви великолепно погребение на жена му. Заповядва на всички в града да оплакват осем месеца Алкестида, най-добрата от жените. Целият град е изпълнен със скръб, тъй като всички обичали добрата царица.

Вече хората били готови да понесат тялото на Алкестида към гробницата й, когато в град Фера пристига Херакъл. Той се отправя за двореца на Адмет и среща приятеля си на вратите на двореца. С почит посрещнал Адмет великия син на егидоносеца Зевс. Тъй като не желаел да натъжи госта си, Адмет се старае да скрие от него нещастието си. Но Херакъл веднага забелязал, че приятелят му е дълбоко опечален, и го запитал коя е причината за скръбта му. Адмет дава на Херакъл смътен отговор и Херакъл смята, че е, умряла някоя далечна Адметова роднина, която царят е приютил в дома си след смъртта на баща й. Адмет заповядва на слугите да заведат Херакъл в стаята за гости и да му уредят богато пиршество, а вратите на женската половина от къщата да затворят, за да не стигат до ушите на Херакъл стоновете на скърбящите. Без да подозира какво нещастие е сполетяло приятеля му, Херакъл весело пирува двореца на Адмет. Той пие чаша подир чаша. На слугите е тежко да прислужват на веселия гост — нали те знаят, че любимата им господарка не е вече между живите. Колкото и да се стараят те според нареждането на Адмет да скрият скръбта все пак Херакъл забелязва сълзите в техните очи и тъгата по лицата им. Той поканва едного от слугите да пирува с него, казва му, че виното ще му даде забрава и че ще заличи върху челото му бръчките на скръбта, но слугата отказва Тогава Херакъл се досеща, че тежко нещастие е постигнало Адметовия дом. Той започва да разпитва слугата какво се е случило на приятеля му и най-после слугата му казва:

— О, чужденецо, жената на Адмет днес слезе в царството на Хадес.

Херакъл се натъжил. Домъчняло му, че с венец от бръшлян на главата той пирува и пее в дома на приятеля си, когото е постигнало такова голямо нещастие. Херакъл решил да се отблагодари на благородния Адмет, задето той въпреки сполетялото го нещастие все пак така гостоприемно го е посрещнал. У великия герой бързо узряло решението да отнеме от мрачния бог на смъртта Танатос плячката му Алкестида.

Като узнал от слугата къде се намира гробницата на Алкестида, той побързва по-скоро да отиде там. Скрил се зад гробницата. Херакъл чака кога Танатос ще долети да се напие при гроба с жертвена кръв. Ето зачул се шум от размахването на черните криле на Танатос, лъхнала гробна студенина; прилетял до гробницата мрачният бог на смъртта и жадно впил устни да пие жертвена кръв. Херакъл изскочил от засадата си и се хвърлил върху Танатос. Сграбчил той бога на смъртта със своите мощни ръце и между тях се започнала ужасна борба. Херакъл напряга всичките си сили, бори се с бога на смъртта. Танатос, стиснал силно с костеливите си ръце гърдите на Херакъл, диша върху него със своето вледеняващо дихание, а от крилете му вее върху героя смъртна студенина. Все пак могъщият син на гръмовержеца Зевс победил Танатос. Той го вързал и поискал като откуп, за да освободи бога на смъртта, той да възвърне към живот Алкестида. Танатос подарил на Херакъл живота на Адметовата жена и великият герой я повел обратно към двореца на мъжа й.

Адмет пък, като се върнал в двореца след погребението на жена си, горчиво оплаквал незаменимата загуба. Било му тежко да седи в опустелия дворец. Къде да отиде? Той завижда на умрелите. Животът е омразен за него. Той призовава смъртта. Танатос е похитил цялото му щастие и го отнесъл в царството на Хадес. Какво друго може да бъде по-тежко за него от загубата на любимата жена! Адмет съжалява, че Алкестида не позволила и той да умре с нея, тогава смъртта би ги свързала. Две верни една на друга души би получил Хадес вместо една. Тези души щяха заедно да преплават Ахерон. Изведнъж пред скръбния Адмет се изправил Херакъл. Той води за ръка една жена, покрита с воал. Херакъл моли да остави при Адмет в двореца, докато се върне от Тракия, тая жена, която той е придобил след тежка борба. Адмет отказва; той моли Херакъл да заведе жената при някой друг човек. На Адмет му било тежко да вижда в двореца си друга жена, когато е загубил онази, която тъй е обичал. Херакъл настоява и дори иска самият Адмет да въведе в двореца жената. Той не позволява на Адметовите слуги да се допрат до нея. В края на краищата Адмет, като не бил в състояние да откаже на приятеля си, хваща жената за ръка, за да я въведе в двореца си. Херакъл му казва:

— Ти я взе, Адмете! И тъй пази я! Сега ти можеш да кажеш, че Зевсовият син ти е верен приятел. Та погледни жената! Не прилича ли тя на жена ти Алкестида? Престани да тъгуваш! Бъди пак доволен от живота.

— О, велики богове! — извикал Адмет, след като вдигнал булото на жената. — Жена ми Алкестида! О, не, това е само нейната сянка! Тя стои мълчалива, нито думица не промълвя!

— Не, не е сянката й — отвърнал Херакъл, — това е Алкестида. Аз я извоювах в тежка борба с повелителя на душите Танатос. Тя ще мълчи дотогава, докато се освободи от властта на подземните богове, като им принесе изкупителни жертви; ще мълчи, докато три пъти нощта смени деня; едва тогава ще проговори. А сега прощавай, Адмете! Бъди щастлив и винаги спазвай прекрасния обичай на гостоприемството, осветен лично от моя баща Зевс!

— О, велики сине Зевсов, ти ми върна радостта от живота! — провикнал се Адмет. — Как да ти се отблагодаря? Остани при мене като гост. Аз ще заповядам да празнуват твоята победа във всичките мои владения, ще наредя да принесат големи жертви на боговете. Остани при мене!

Херакъл не останал у Адмет; него го чакал подвиг: той трябвало да изпълни поръката на Евристей, като му достави конете на цар Диомед.

 

 

Коланът на Хиполита (девети подвиг). Деветият подвиг на Херакъл бил походът му до страната на амазонките, за да добие колана на царица Хиполита. Този колан бил подарен на Хиполита от бога на войната Арес и тя го носела като символ на властта си над всички амазонки. Евристеевата дъщеря Адмета, жрица на богиня Хера, искала непременно да има този колан. За да изпълни желанието й, Евристей изпратил за колана Херакъл. Като събрал неголям отряд герои, великият Зевсов син тръгнал на далечен път само с един кораб. Макар че Херакловият отряд не бил голям, в него имало много прославени герои, между които и големият герой на Атика Тезей.

Дълъг път предстоял на героите. Те трябвало да стигнат до най-отдалечените брегове на Евксинския Понт, тъй като там се намирала страната на амазонките със столица Темискира. По пътя Херакъл се отбил със спътниците си на остров Парос, където управлявали синовете на Минос. На тоя остров Миносовите синове убили двама от спътниците на Херакъл. Разгневен от това, Херакъл веднага започнал война със синовете на Минос. Много жители на Парос избил той, а други, като ги натикал в крепостта, държал ги в обсада дотогава, докато обсадените изпратили пратеници при Херакъл и го помолили да вземе двама от тях вместо убитите спътници. Тогава Херакъл вдигнал обсадата и в замяна на убитите взел Миносовите внуци Алкей и Стенел.

От Парос Херакъл отишъл в Мизия при цар Лик, който го посрещнал извънредно гостоприемно. Неочаквано Лик бил нападнат от царя на бебриците. Херакъл с отряда си победил царя на бебриците и разрушил столицата му, а цялата им земя предал на Лик. В чест на Херакъл цар Лик нарекъл тази страна Хераклея. След този подвиг Херакъл продължил пътя си и най-сетне стигнал до града на амазонките Темискира.

Славата за подвизите на Зевсовия син отдавна вече се била донесла до страната на амазонките. Затова, когато Херакловият кораб пуснал котва при Темискира, амазонките заедно с царицата си излезли да посрещнат героя. Те с възхищение гледали великия Зевсов син, който изпъквал сред своите спътници герои като безсмъртен бог. Царица Хиполита попитала великия герой Херакъл:

— Славни сине Зевсов, кажи ми какво те доведе в нашия град! Мир ли ни носиш, или война? А Херакъл отговорил на царицата:

— Царице, не по своя воля съм дошъл аз тук с войска, след като съм изминал дълъг път по бурното море; изпрати ме владетелят на Микена, Евристей. Неговата дъщеря Адмета иска да има твоя колан, подарен от бог Арес. Евристей ми възложи да придобия твоя колан.

Хиполита не била в състояние да откаже каквото и да било на Херакъл. Тя била вече готова да му даде доброволно колана, но великата Хера, желаейки да погуби омразния й Херакъл, се преобразила на амазонка, смесила се с множеството и започнала да убеждава жените воини да нападнат войската на Херакъл.

— Херакъл не казва истината — заявила Хера на амазонките, — той е дошъл при вас с коварни намерения: героят иска да отвлече вашата царица Хиполита и да я заведе като робиня в дома си.

Амазонките повярвали на Хера. Те грабнали оръжието и нападнали войската на Херакъл. Начело на войската на амазонките се носела бързата като вятър Аела. Първа тя като буен вихър нападнала Херакъл. Големият герой отбил напора й и я принудил да отстъпи. Аела мислела, че ще се спаси от героя с бързо бягство. Но колкото и да бързала, не могла да се отърве — Херакъл я настигнал и я повалил с блестящия си меч. Паднала в битката и Протоя. Седмина герои измежду Херакловите спътници сразила тя със собствените си ръце, но не могла да избегна стрелите на великия Зевсов син. След това нападнали Херакъл седем амазонки наведнъж; те били придружителки на самата Артемида: никой не можел да се сравнява с тях в изкуството да си служи с копие. Като се прикрили с щитовете, те хвърлили своите копия по Херакъл, но копията този път минали покрай него. Героят ги повалил всичките със своя боздуган; една след друга те се строполявали на земята, като изпускали бляскавото си оръжие. А амазонката Меланипа, която предвождала войската в боя, Херакъл взел в плен и заедно с нея пленил Антиопа. Страшните жени воини били победени, войската им се разбягала, много от тях загинали от ръката на преследващите ги герои. Амазонките сключили мир с Херакъл. Хиполита откупила свободата на мощната Меланипа, като дала своя колан, а Антиопа била отведена от героите. Херакъл я дал като награда на Тезей за голямата му храброст. Така Херакъл се сдобил с колана на Хиполита.

Херакъл спасява Хезиона, дъщеря на Лаомедонт

На връщане от страната на амазонките за Тиринт Херакъл пристигнал с натоварените на кораби свои войски в Троя. Като героите пуснали котва до брега, недалеч от Троя, пред очите им се открила тъжна картина. Те видели, че на една скала до самия морски бряг била прикована хубавата дъщеря на троянския цар Лаомедонт, Хезиона. Тя била обречена подобно на Андромеда да бъде разкъсана от едно чудовище, което излизало от морето. Това чудовище било изпратено от Посейдон, който искал да накаже Лаомедонт, задето отказал да плати на него и на Аполон възнаграждението за построяване стените на Троя. Гордият цар, на когото двамата богове трябвало да служат по заповед на Зевс, заплашвал дори, че ще им отреже ушите; ако продължават да искат да им се плати. Тогава разгневеният Аполон изпратил във всички владения на Лаомедонт ужасен мор, а Посейдон — чудовището, което опустошавало околността на Троя, без да щади когото и да било. Лаомедонт можел да спаси страната си от ужасното бедствие само като пожертвува живота на дъщеря си. Той трябвало против волята си да прикове към скалата до морето дъщеря си Хезиона.

Виждайки злощастната девойка, Херакъл сам предложил да отърве Хезиона и като награда за спасяването й поискал от Лаомедонт конете, които гръмовержецът Зевс бил дал на троянския цар, за да го обезщети за сина му Ганимед. Ганимед някога бил отвлечен от орела на Зевс и отнесен на Олимп. Лаомедонт се съгласил с искането на Херакъл. Големият герой заповядал на троянците да издигнат край морския бряг насип и се скрил зад него. Едва Херакъл се бил спотаил зад насипа, и от морето изплувало чудовището; като раззинало грамадната си уста, то се хвърлило върху Хезиона. Херакъл излязъл иззад насипа, нахвърлил се със силен вик върху чудовището и забил дълбоко в гърдите му своя двуостър меч. Херакъл спасил Хезиона.

Ала когато Зевсовият син поискал от Лаомедонт обещаната награда, на царя досвидяло да се раздели с чудните коне, той не ги дал на Херакъл и дори го изгонил от Троя, като го заплашвал. Херакъл напуснал владенията на Лаомедонт, като затаил дълбоко в сърцето си своя гняв. В момента той не можел да си отмъсти на измамника цар, тъй като войската му била извънредно малобройна и героят не можел да се надява, че скоро ще завладее непристъпната Троя. А да остане дълго време край Троя великият Зевсов син не можел — той трябвало да бърза да занесе в Микена Хиполитиния колан.

 

 

Кравите на Герион (десети подвиг). Наскоро след завръщането си от похода до страната на амазонките Херакъл се отправил за нов подвиг. Евристей му дал поръчение да докара в Микена кравите на великана Герион, син на Хризаор и на океанидата Калироя. Дълъг бил пътят до Герион. Херакъл трябвало да достигне най-западната част на земята — онези места, където при залез слиза от небето лъчезарният бог на слънцето Хелиос. Херакъл тръгнал на дългия път сам. Той преминал през Африка, през безплодните Либийски пустини, през страните на диви варвари и най-после стигнал до пределите на земята. Тук той издигнал от двете страни на тесния морски проток два гигантски каменни стълба като вечен спомен за своя подвиг.

Още много трябвало да странствува след това Херакъл, докато стигне до бреговете на беловласия Океан. В размисъл седнал героят на брега край вечно шумящите води на Океана. Как може да се добере до остров Еритея, където пасял стадата си Герион? Вече се свечерявало. Ето задала се и колесницата на Хелиос, която се спускала към водите на Океана. Ярките лъчи на Хелиос заслепили Херакъл и го облял непоносим, палещ зной. Херакъл скочил разгневен и грабнал страшния си лък, но светлият Хелиос не му се разсърдил; той приветливо се усмихнал на героя, харесало му необикновеното мъжество на великия Зевсов син. Хелиос сам предложил на Херакъл да премине до Еритея със златната ладия, с която богът на слънцето с конете и колесницата си всяка вечер преплавал от западния до източния край на земята — до своя златен дворец. Зарадваният герой смело скочил в златната ладия и бързо стигнал до бреговете на Еритея.

Едва стъпил той на острова, и страшното двуглаво куче Орт го подушило и с лай се хвърлило върху героя. С един удар на тежкия си боздуган Херакъл го убил. Но не само Орт пазел Герионовите стада. Херакъл трябвало да се бие и с пастира на Герион, великана Евритион. Бързо се справил с великана синът на Зевс и подкарал Герионовите крави към морския бряг, където го чакала златната ладия на Хелиос. Герион чул мученето на кравите си и тръгнал към стадото. Като видял, че кучето му Орт и великанът Евритион са убити, той хукнал подир крадеца на стадото и го настигнал на морския бряг. Герион бил чудовищен великан: той имал три тела, три глави, шест ръце и шест крака. С три щита се прикривал той във време на бой, три грамадни копия хвърлял изведнъж по противника. Ей с такъв великан трябвало да се сражава Херакъл; но великата и войнствена Атина Палада му помогнала. Щом Херакъл видял великана, веднага запратил по него една от своите смъртоносни стрели. Стрелата се забила в окото на една от Герионовите глави. След първата стрела полетяла втора, подир нея — трета. Страшно замахнал Херакъл със своя всесъкрушаваш, боздуган; като с мълния повалил с него Герион и великанът с трите тела рухнал мъртъв на земята. Херакъл прекарал със златната ладия на Хелиос Герионовите крави от Еритея през бурния Океан и върнал ладията на Хелиос. Половината подвиг бил свършен.

Много работа му предстояла още. Трябвало добитъкът да се закара в Микена. Херакъл прекарал кравите през цяла Испания, през Пиренейските планини, през Галия и Алпите и през Италия. В Южна Италия, недалеч от град Региум, една от кравите се отлъчила от стадото и през протока преплавала до Сицилия. Там я видял цар Ерикс, Посейдонов син, и я прибрал в своето стадо. Херакъл дълго търсил кравата. Най-после помолил бог Хефест да пази стадото, а самият той преминал по море до Сицилия и там намерил в стадото на цар Ерикс кравата си. Царят не пожелал да я върне на Херакъл; като се надявал на силата си, той извикал Херакъл на двубой. Кравата трябвало да послужи като награда за победителя. Не бил по силите на Ерикс противник като Херакъл. Зевсовият син стиснал царя в мощните си прегръдки и го удушил. Херакъл се върнал с кравата при стадото си и го подкарал по-нататък. На бреговете на Йонийско море богиня Хера направила цялото стадо да пощръклее. Пощръклелите крави се разбягали на всички страни. С големи мъки Херакъл едва успял да събере по-голямата част от кравите чак в Тракия и ги закарал най-после на Евристей в Микена. А Евристей ги принесъл в жертва на великата богиня Хера.

 

 

Цербер (единадесети подвиг). Току-що се бил завърнал Херакъл в Тиринт и Евристей пак го изпратил на подвиг. Това бил вече единадесетият подвиг, който трябвало да извърши служещият при Евристей Херакъл. През време на този подвиг Херакъл трябвало да превъзмогне невероятно големи трудности. Той трябвало да слезе в мрачното, пълно с ужаси, подземно царство на Хадес и да доведе на Евристей пазача на подземното царство — ужасното адско куче Цербер: Цербер имал три глави, на врата му се виели змии, опашката му завършвала с драконова глава с голяма уста. Херакъл отишъл в Лакония и през тъмната пропаст край Тенар се спуснал в мрака на подземното царство. До самата врата на Хадесовото царство Херакъл видял зарасналите към скалата герои Тезей и Пейритой — царя на Тесалия. Те били наказани от боговете така, задето искали да отвлекат Хадесовата жена Персефона. Тезей се помолил на Херакъл:

— О, велики сине Зевсов, освободи ме! Ти виждаш мъките ми! Единствен ти си в състояние да ме избавиш от тях!

Херакъл подал ръка на Тезей и го освободил. Ала когато поискал да освободи и Пейритой, земята потреперила и Херакъл разбрал, че боговете не желаят той да бъде освободен. Херакъл се подчинил на волята на боговете и отминал по-нататък в мрака на вечната нощ. Той бил въведен в подземното царство от пратеника на боговете Хермес, водача на душите на умрелите, а спътничка на великия герой била самата Атина Палада, любимата Зевсова дъщеря. Когато Херакъл влязъл в Хадесовото царство, сенките на умрелите в ужас се разлетели на всички страни. Само сянката на героя Мелеагър не избягала, като видяла Херакъл. Тя се обърнала към великия Зевсов син с молба:

— О, велики Херакле, в името на нашето приятелство те моля за едно: смили се над осиротялата моя сестра, прекрасната Деянира! След моята смърт тя остана беззащитна! Вземи я за жена, велики герою! Бъди й закрилник!

Херакъл обещал да изпълни молбата на приятеля си и отминал по-нататък подир Хермес. Срещу Херакъл се надигнала сянката на ужасната горгона Медуза, тя страшно протегнала медните си ръце и размахала златни криле, на главата й замърдали змии. Безстрашният герой хванал меча си, но Хермес го възпрял с думите:

— Остави меча, Херакле! Та това е само безплътна сянка. Тя не те застрашава с гибел!

Много ужаси видял по пътя си Херакъл; накрая той се изправил пред трона на Хадес. С възхищение владетелят на царството на умрелите и жена му Персефона наблюдавали великия син на гръмовержеца Зевс, който без страх слязъл в царството на мрака и на скърбите. Величествен, спокоен стоял той пред трона на Хадес, подпирайки се на грамадния си боздуган, в лъвска кожа, наметната на плещите, и с лък през рамо. Хадес благосклонно приветствувал сина на великия си брат Зевс и попитал какво го е накарало да напусне светлината на слънцето и да слезе в царството на мрака. Като се поклонил пред Хадес, Херакъл отговорил:

— О, властителю на душите на умрелите, велики Хадесе, не ми се сърди за молбата, ти, всесилни! Нали знаеш, че не по своя воля съм дошъл в твоето царство и не по своя воля се обръщам с молба към тебе. Позволи ми, владетелю Хадесе, да отведа в Микена твоето триглаво куче Цербер. Евристей, на когото служа по повелята на светлите богове олимпийци, ми заповяда да направя това.

Хадес отговорил на героя:

— Аз ще изпълня, сине Зевсов, твоята молба, но ще трябва без оръжие да укротиш Цербер. Ако го укротиш, позволявам ти да го отведеш при Евристей.

Дълго търсил Херакъл Цербер из подземното царство. Най-сетне го намерил при бреговете на Ахерон. Херакъл обхванал с ръцете си, яки като стомана, врата на Цербер. Страшно завило Хадесовото куче: воят му изпълнил цялото подземно царство. Цербер правел усилия да се изтръгне от мощните ръце на Херакъл, но те само още по-здраво се впивали във врата му. Цербер увил опашката си около краката на героя, драконовата глава впила зъбите си в тялото му, но всичко било напразно. Мощният Херакъл все по-силно и по-силно стискал врата му. Най-после полуудушеното куче на Хадес паднало в краката на героя. Херакъл го укротил и го повел от царството на мрака за Микена. Цербер се изплашил от дневната светлина; цял го избила студена пот; отровна пяна капела от трите му големи уста по земята; навсякъде, където паднела макар и една капчица пяна, пониквали отровни треви.

Херакъл довел Цербер до стените на Микена. Страхливият Евристей изпаднал в ужас дори само като зърнал страшното куче. Едва ли не на колене той молил Херакъл да отведе Цербер обратно в царството на Хадес. Херакъл изпълнил молбата му и върнал на Хадес страшния му пазач Цербер.

 

 

Златните ябълки на Хесперидите (дванадесети подвиг). Най-трудният подвиг на Херакъл, докато служел при Евристей, бил последният му, дванадесетият подвиг. Херакъл трябвало да отиде при великия титан Атлас, който държи на плещите се небесния свод, и да донесе от неговите овощни градини, надзиравани от Атласовите дъщери, Хесперидите, трите златни ябълки. Тези ябълки растели на златното дърво, което богинята на земята Гея изкарала от недрата си като подарък на великата Хера в деня на сватбата й със Зевс. За да извърши този подвиг, Херакъл трябвало преди всичко да научи пътя към градините на Хесперидите, пазени от дракон, който никога не заспивал.

Никой не знаел пътя към градините на Хесперидите и Атлас. Дълго бродил Херакъл из Азия и Европа, минал и през всички страни, които пропътувал по-рано, когато ходил за Герионовите крави; навсякъде разпитвал той за пътя, но никой не го знаел. При търсенията си той стигнал до най-далечния север, до река Еридан, носеща вечно своите буйни, безбрежни води. На бреговете на Еридан с почит посрещнали великия Зевсов син прекрасни нимфи и му дали съвет как да узнае пътя за градините на Хесперидите. Херакъл трябвало да нападне ненадейно морския старец прорицател Нерей, когато той излезе на брега на морската бездна, и да научи от него пътя за Хесперидите; освен Нерей никой друг не знаел този път. Херакъл дълго търсил Нерей. Най-после успял да го намери на брега на морето. Херакъл нападнал морския бог. Борбата с него била мъчна. За да се освободи от железните прегръдки на Херакъл, Нерей вземал най-различни образи, но героят все пак не го изпущал. Най-сетне той вързал изморения Нерей и морският бог трябвало да открие на Херакъл тайната за пътя към градините на Хесперидите, ако иска да получи свободата си. След като узнал тази тайна, Зевсовият син пуснал морския старец и тръгнал на далечен път.

Отново той трябвало да мине през Либия. Тук срещнал великана Антей, син на Посейдон, бога на моретата, и на богинята на земята Гея, която го родила, откърмила и отгледала. Антей принуждавал всички минувачи да се борят с него и безмилостно избивал всички, които побеждавал в борбата. Великанът поискал и Херакъл да се бори с него. Никой не можел да победи Антей в двуборството, ако не знае тайната откъде великанът получава през време на борбата все нови и нови сили. А тайната била следната: всеки път, когато Антей почувствувал, че започва да губи сили, той се допирал до майка си, земята, и получавал нови сили: черпел ги от майка си, великата богиня на земята. Но достатъчно било да бъде откъснат Антей от земята и повдигнат във въздуха и силите му изчезвали. Дълго се борил Херакъл с Антей, няколко пъти го повалял на земята, но така силата на Антей само се увеличавала. Изведнъж по време на борбата мощният Херакъл вдигнал Антей високо във въздуха — силите на сина на Гея изчезнали и Херакъл го удушил.

Херакъл продължил пътя си и стигнал до Египет. Там, уморен от дългото пътуване, заспал на сянка в малка горичка край брега на Нил. Царят на Египет, Бузирис, син на Посейдон и на Епафовата дъщеря Лизианаса, видял спящия герой Херакъл и заповядал да го вържат. Той искал да принесе Херакъл в жертва на баща му Зевс. В Египет девет години подред имало неплодородие; дошлият от Кипър прорицател Тразий предсказал, че неплодородието ще се прекрати само ако Бузирис всяка година принася в жертва на Зевс по един чужденец. Бузирис накарал да хванат прорицателя Тразий и пръв него принесъл в жертва. Оттогава жестокият цар принасял в жертва на Гръмовержеца всички чужденци, които идвали в Египет. И Херакъл довели при жертвеника, но великият герой разкъсал въжата, с които бил свързан, и убил при жертвеника самия Бузирис и син му Амфидамант. Така бил наказан жестокият цар на Египет.

Още много опасности трябвало да срещне по пътя си Херакъл, докато стигне до края на земята, където се намирал великият титан Атлас. В почуда героят гледал могъщия титан, който държал на широките си плещи целия небесен свод.

— О, велики титане Атлас! — обърнал се към него Херакъл. — Аз съм Зевсовият син Херакъл. Изпрати ме при тебе Евристей, царят на богатата със злато Микена. Евристей ми заповяда да взема от тебе трите златни ябълки от златното дърво в градините на Хеоперидите.

— Ще ти дам трите ябълки, сине Зевсов — отвърнал Атлас. — А ти, докато отида за ябълките, трябва да застанеш на моето място и да подържиш на плещите си небесния свод.

Херакъл се съгласил. Застанал на мястото на Атлас. Невероятна тежест се стоварила върху плещите на Зевсовия син. Той напрегнал всичките си сили и удържал небесния свод. Страшно притискала тежестта мощните плещи на Херакъл. Той се превил под тежестта на небето, мускулите му се издули като планини; от напрежението пот покрила цялото му тяло, но неговите свръхчовешки сили и помощта на богиня Атина му дали възможност да крепи небесния свод, докато се върне Атлас с трите златни ябълки. Като се върнал, Атлас казал на героя:

— Ето ти трите ябълки, Херакле; ако искаш, аз сам ще ги занеса в Микена, а ти подръж до завръщането ми небесния свод; после аз пак ще застана на мястото си.

Херакъл разбрал, че Атлас хитрува; той разбрал, че титанът иска съвсем да се освободи от тежкия си труд, и срещу хитростта употребил хитрост.

— Добре, Атласе, съгласен съм! — отговорил Херакъл. — Позволи ми само преди това да си направя възглавница; ще я сложа на плещите си, за да не ги притиска тъй ужасно небесният свод.

Атлас застанал пак на мястото си и поел на плещите си тежестта на небето. А Херакъл прибрал лъка си и стрелника със стрелите, взел боздугана си и златните ябълки и рекъл:

— Прощавай, Атласе! Аз крепих небесния свод, докато ти ходи за ябълките на Хесперидите, но не искам да нося вечно на плещите си цялата тежест на небето.

При тези думи Херакъл оставил титана и Атлас отново трябвало да поддържа, както и по-рано, на мощните си плещи небесния свод. Херакъл пък се върнал при Евристей и му предал златните ябълки. Евристей подарил ябълките на Херакъл, а той ги подарил на своята покровителка Атина Палада, великата Зевсова дъщеря. Атина върнала ябълките на Хесперидите, за да останат те вечно в техните градини.

След дванадесетия си подвиг Херакъл се освободил от служене у Евристей. Сега той можел да се върне в седмовратата Тива. Но Зевсовият син не останал там задълго. Очаквали го нови подвизи. Той отстъпил жена си Мегара за съпруга на приятеля си Йолай, а самият той пак отишъл в Тиринт.

Но не само победи очаквали Херакъл. Чакали го и тежки нещастия, тъй като великата богиня Хера го преследвала, както и по-рано.

Херакъл и Еврит

На остров Евбея, в град Ойхалия, управлявал цар Еврит. Надалеч се разнасяла по цяла Гърция славата на Еврит като най-изкусен стрелец с лък. Самият стрелометец Аполон бил негов учител, даже му подарил лък и стрели. Някога, на младини, и Херакъл се учил от Еврит да стреля с лък. Този именно цар разгласил по цяла Гърция, че ще даде хубавата си дъщеря Йола за жена на оня герой, който го победи на състезание в стреляне с лък. Херакъл, който току-що бил завършил службата си при Евристей, заминал за Ойхалия, където се били стекли мнозина герои от Гърция, и взел участие в състезанието. Херакъл лесно победил цар Еврит и поискал от него да му даде за жена дъщеря си Йола. Но Еврит не изпълнил обещанието си. Забравил светия обичай на гостоприемството, той се подиграл с великия герой. Казал, че няма да даде дъщеря си на оня, който е бил роб на Евристей. В края на краищата Еврит и високомерните му синове изгонили пийналия през време на пиршеството Херакъл от двореца и дори от Ойхалия. Херакъл си заминал от Ойхалия. Великият герой, напуснал Евбея, изпълнен с дълбока печал, тъй като бил обикнал прекрасната Йола. Спотаил в сърцето си своето озлобление срещу оскърбителя си Еврит, той се върнал в Тиринт.

След известно време най-хитрият от гърците, Автолик, син на Хермес, отвлякъл стадото на Еврит, а Еврит обвинил за тази кражба Херакъл. Царят на Ойхалия помислил, че героят е отвлякъл стадото му, желаейки да си отмъсти за нанесената му обида. Само Ифит, по-големият син на Еврит, не искал да повярва, че великият Херакъл е могъл да открадне стадото на баща му. Ифит дори изказал готовност да издири стадото, за да докаже невинността на Херакъл, с когото го свързвало най-близко приятелство. През време на търсенията си Ифит дошъл в Тиринт. Херакъл приел радушно своя приятел. Веднъж, когато те двамата били застанали върху високите стени на Тиринтската крепост, построена на една висока скала, неочаквано Херакъл бил овладян от бесен гняв, който му бил изпратен от великата богиня Хера. Херакъл си спомнил в гнева си оскърблението, което му нанесли Еврит и неговите синове; като не можел повече да се владее, той сграбчил Ифит и го хвърлил от стената на крепостта. Нещастният Ифит се утрепал. С това убийство, извършено неволно, Херакъл разгневил Зевс, тъй като нарушил светия обичай на гостоприемството и светостта на приятелските връзки. За наказание великият гръмовержец изпратил на сина си тежка болест.

Дълго страдал Херакъл; най-сетне, изтощен от болестта, заминал за Делфи, за да се допита до Аполон как да, се избави от това наказание на боговете. Но пророчицата Пития не му дала отговор. Тя дори изгонила Херакъл от храма като човек, който се е замърсил с убийство. Разгневен от това, Херакъл откраднал от храма триножника, от който Пития правела предсказанията си. С тая си постъпка той разгневил Аполон. Златокъдрият бог се явил при Херакъл и поискал от него да върне триножника, но Херакъл му отказал. Между синовете на Зевс — безсмъртния бог Аполон и смъртния, най-великия от героите Херакъл, пламнала жестока борба. Зевс не искал да загине Херакъл. Той хвърлил от Олимп една блестяща светкавица между своите синове и като ги разделил, турил край на борбата. Братята се помирили. Тогава Пития дала на Херакъл следния отговор:

— Ти ще получиш изцеление едва тогава, когато бъдеш продаден за три години в робство. А парите, които ще бъдат платени за тебе, предай на Еврит като обезщетение за сина му Ифит, когото ти уби.

Херакъл пак трябвало да се лиши от свобода. Той бил продаден като роб на Омфала, царица на Лидия и дъщеря на Йардан. Лично Хермес занесъл на Еврит получените от продажбата на Херакъл пари. Но гордият цар на Ойхалия не ги приел; той си останал, както и преди, враг на Херакъл.

Херакъл и Деянира

След като Еврит пропъдил Херакъл от Ойхалия, великият герой дошъл в Калидон, град в Етолия. Там управлявал Ойней. Херакъл се явил при Ойней, за да поиска ръката на дъщеря му Деянира, тъй като той обещал на Мелеагър в царството на сенките да се ожени за нея. В Калидон Херакъл срещнал страшен съперник. Мнозина герои се стараели да получат ръката на прекрасната Деянира и между тях — речният бог Ахелой. В края на краищата Ойней решил да даде Деянира на оногова, който излезе победител в борба. Всичките кандидати отказали да се борят с могъщия Ахелой. Останал единствен Херакъл. Той трябвало да се бори с речния бог. Виждайки готовността на Херакъл да премери силите си с него, Ахелой му рекъл:

— Ти казваш, че си син на Зевс и Алкмена? Лъжеш, че Зевс ти е баща!

И Ахелой започнал да се подиграва с великия Зевсов син и да обижда майка му Алкмена. Като навъсил вежди, Херакъл сурово изгледал Ахелой; в очите му пламнал гняв и той казал:

— Ахелое, на мене по-добре ми служат ръцете, отколкото езикът! Ти бъди победител на думи, а аз ще бъда победител на дело.

Херакъл пристъпил решително към Ахелой и го сграбил с мощните си ръце. Грамадният Ахелой се държал здраво; не могъл да го повали великият Херакъл; напразно били всичките му усилия. Ахелой стоял като непоклатима скала, която не могат да помръднат морските вълни, удряйки се в нея с оглушителен плясък. Херакъл и Ахелой се борят гърди срещу гърди подобно на два бика, които са оплели витите си рога. Три пъти Херакъл напада Ахелой и на четвъртия път, като се изскубнал от Ахелоевите ръце, героят го сграбчил изотзад. Той притиснал речния бог като тежка планина до земята. Като събрал всичките си сили, Ахелой едва могъл да освободи ръцете си, покрити с пот; колкото и да напрягал той силите си, все по-силно и по-силно го притискал към земята Херакъл. Ахелой се превил със стон, коленете му се подгънали, а главата му допряла до земята. За да не бъде победен, Ахелой прибягнал до хитрост: превърнал се в змия. Щом Ахелой се превърнал в змия и се изплъзнал от Херакловите ръце, Херакъл извикал със смях:

— Още от люлката съм се научил да се боря със змии! Наистина ти превъзхождаш другите змии, Ахелое, но де можеш да се сравняваш с лернейската хидра. Макар че на мястото на всяка отсечена глава й израствала две нови, все пак я победих.

Херакъл хванал с ръце змията до самата глава и я стиснал като с железни клещи. Ахелой правел усилия да се изскубне от ръцете на героя, но не могъл. Тогава той се превърнал в бик и отново нападнал Херакъл. Херакъл хванал бика Ахелой за рогата и го повалил на земята. С такава страшна сила го тръшнал Херакъл, че му счупил единия рог. Ахелой бил победен и Ойней дал Деянира за жена на Херакъл.

След сватбата Херакъл останал да живее в двореца на Ойней, но не престоял там дълго. Веднъж през време на пиршество Херакъл ударил Евном, сина на Архител, задето момчето му поляло на ръцете вода, приготвена за измиването на краката. Ударът бил тъй силен, че момчето паднало мъртво. Натъжил се Херакъл и макар че Архител му простил за неволното убийство на сина си, все пак героят напуснал Калидон и заминал с жена си Деянира за Тиринт.

По време на пътуването Херакъл стигнал с жена си до река Евен. През тази буйна река срещу заплащане пренасял пътниците на широкия си гръб кентавърът Нес. Нес предложил да пренесе Деянира на другия бряг и Херакъл я качил на гърба на кентавъра. Самият герой пък прехвърлил боздугана и лъка си на отсрещния бряг и преплувал буйната река. Току-що Херакъл излязъл на брега и изведнъж чул силен вик на Деянира. Тя викала на помощ мъжа си. Кентавърът, запленен от красотата й, искал да я отвлече. Страшно извикал Зевсовият син на Нес:

— Накъде бягаш? Да не би да си мислиш, че ще те спасят твоите крака? Не, няма да се спасиш! Колкото и бързо да търчиш, моята стрела все пак ще те стигне!

Опънал лъка си Херакъл и от изопнатата тетива полетяла стрела. Смъртоносната стрела настигнала Нес, забила се в гърба му, а острието й се показало от гърдите на кентавъра. Смъртно раненият Нес паднал на колене. Като ручей плиска от раната му кръв, смесвайки се с отровата от лернейската хидра. Нес не искал да умре, без да си отмъсти. Той събрал кръвта си и я дал на Деянира, като й казал:

— О, дъще Ойнеева, тебе последна пренесох през буйните води на Евен! Затова вземи моята кръв и я пази! Ако Херакъл престане да те обича, тази кръв ще ти върне любовта му и нито една жена не ще му бъде по-скъпа от тебе; само натъркай с нея дрехата на Херакъл.

Взела Деянира кръвта на Нес и я скрила. Нес умрял. А Херакъл и Деянира пристигнали в Тиринт и живели там дотогава, докато неволно убийство (Херакъл убил приятеля си Ифит) не ги принудило да напуснат славния град.

Херакъл при Омфала

Заради убийството на Ифит Херакъл бил продаден като роб на лидийската царица Омфала. Никога още Херакъл не бил изпитвал такива несгоди, както пра службата си у гордата царица на Лидия. Най-големият измежду героите бил постоянно унижаван от нея. Би казал човек, че Омфала изпитвала наслада, когато се подигравала със Зевсовия син. Като обличала Херакъл в женски дрехи, тя го карала да преде и тъче заедно с нейните прислужнички. Героят, който убил с тежкия си боздуган лернейската хидра; героят, който довел от царството на Хадес страшния Цербер; който удушил с ръце немейския лъв и държал на плещите си тежестта на небесния свод; героят, от когото треперели враговете му само като чуели името му, сега трябвало да седи наведен над тъкачния стан или да преде вълна с ръце, привикнали да въртят острия меч, да опъват тетивата на якия лък и да сразяват враговете с тежкия боздуган. А Омфала, като намятала Херакловата лъвска кожа, която я покривала цялата и се влачела подир нея по земята, като навличала златната му броня, препасвала меча му и с мъка слагала на рамо тежкия боздуган на героя, заставала пред Зевсовия син и се подигравала с него — своя роб. Омфала като че ли си била поставила за цел да угаси у Херакъл цялата му непобедима сила. Херакъл бил длъжен да понася всичко, тъй като той бил в пълно робство при Омфала и това трябвало да продължава цели три години.

Само сегиз-тогиз Омфала пущала героя да излезе от нейния дворец. Веднъж, когато бил вън от двореца на Омфала, Херакъл заспал на сянка в една горичка в околността на Ефес. Докато той спял, при него се промъкнали джуджетата керкопи и искали да задигнат оръжието му, но Херакъл се събудил тъкмо в момента, когато керкопите грабнали лъка и стрелите му. Героят ги изловил и им свързал ръцете и краката. Херакъл проврял между краката на навързаните керкопи дълга върлина и ги понесъл към Ефес. Но керкопите така разсмели Херакъл със своето гримасничене, че големият герой ги пуснал да си вървят.

Докато бил роб при Омфала, Херакъл ходил в Авлида при цар Оилей, който заставял всички чужденци, които идвали при него, да работят като роби на лозята му. Той накарал и Херакъл да му работи. Разгневеният герой изкоренил всичките лози на Оилей и убил самия цар, който не зачитал светия обичай на гостоприемството. През време на робуването си при Омфала Херакъл взел участие в похода на аргонавтите. Но най-сетне срокът на наказанието изтекъл и великият Зевсов син бил пак свободен.

Херакъл превзема Троя

Щом като се освободил от робството си при Омфала, Херакъл веднага събрал голяма войска от герои и заминал с осемнадесет кораба за Троя, за да отмъсти на измамилия го цар Лаомедонт. Като стигнал до Троя, той възложил на Оикъл и малък отряд да пазят корабите, а сам той с цялата войска потеглил към стените на Троя. Едва Херакъл напуснал с войските си корабите и Лаомедонт нападнал Оикъл, убил го и избил почти целия му отряд. Като чул шума от битката при корабите, Херакъл се върнал, погнал Лаомедонт и го принудил да се прибере в Троя. Обсадата на Троя не траяла дълго. Героите се покатерили по високите стени и се вмъкнали в града. Пръв влязъл в града героят Теламон. Херакъл, най-великият от героите, не могъл да понесе друг да го надмине. Като грабнал меча си, той се нахвърлил върху изпреварилия го Теламон.

Виждайки, че го застрашава неизбежна гибел, Теламон бързо се навел и започнал да събира камъни. Херакъл се зачудил и го попитал:

— Какво правиш, Теламоне?

— О, велики сине Зевсов, издигам жертвеник в чест на победителя Херакъл! — отвърнал хитрият Теламон и с отговора си укротил гнева на Зевсовия син.

При превземането на града Херакъл убил със стрелите си Лаомедонт и избил всичките му синове; героят пощадил само най-малкия от тях, Подарк. А прекрасната Лаомедонтова дъщеря Хезиона Херакъл дал за жена на отличилия се с храбростта си Теламон и й позволил да избере едного от пленниците и да го пусне на свобода. Хезиона избрала брата си Подарк.

— Той трябва да стане роб преди всички други пленници! — извикал Херакъл. — Само ако дадеш за него откуп, той ще бъде пуснат на свобода.

Хезиона снела от главата си своя скъпоценен накит и го дала като откуп за брата си. Оттогава започнали да наричат Подарк Приам (т.е. откупен).

Херакъл му отстъпил властта над Троя, а самият той заминал с войската си за нови подвизи.

Когато Херакъл плавал по морето с войската си на връщане от Троя, богиня Хера, желаейки да погуби омразния й Зевсов син, изпратила голяма буря. А за да не види Зевс каква опасност застрашава сина му, Хера помолила бога на съня Хипнос да приспи егидоносния Зевс. Бурята откарала Херакъл на остров Кос.

Жителите на остров Кос сметнали кораба на Херакъл за разбойнически и за да не дадат да се приближи до брега, започнали да го замерват с камъни. През нощта Херакъл слязъл с войската си на острова, победил жителите на Кос, убил царя им, Посейдоновия син Еврипил, и подложил на опустошение целия остров.

Зевс страшно се разгневил, когато се пробудил и научил на каква опасност е бил изложен син му Херакъл. В гнева си той оковал Хера в златни неразкъсваеми вериги и я окачил да виси между земята и небето, като вързал за краката й две тежки наковални. Страшният в гнева си Зевс изхвърлял от високия Олимп всеки от олимпийците, който искал да се притече на помощ на Хера. Дълго търсил той и Хипнос; повелителят на богове и смъртни и него щял да изхвърли от Олимп, ако богинята Нощ не била прикрила бога на съня.

Херакъл се сражава заедно с боговете срещу гигантите

Бащата на Херакъл Зевс изпратил при него на острие Кос любимата ся дъщеря Атина Палада да повика великия герой на помощ на боговете в борбата им с гигантите. Гигантите били родени от богиня Гея от капките кръв, изтекли из тялото на сразения от Кронос Уран. Те били чудовищни великани със змии вместо крака, с рошава дълга коса и брада.

Гигантите били страшно силни, гордеели се със своята мощ и искали да отнемат от светлите богове олимпийци властта им над света. Те влезли в бой с боговете по Флегрейските поля, които се намирали на Халкидическия полуостров Палена. Те не се страхували от олимпийските богове. Майката на гигантите Гея им дала едно лекарство, което ги правело неуязвими за оръжието на боговете. Само смъртен можел да убие гигантите; Гея не ги била защитила от оръжието на смъртните. Из цял свят Гея търсила билка, която да предпазва гигантите и от оръжието на смъртните, но Зевс заповядал на богинята на зората Еос, на богинята на луната Селена и на лъчезарния бог на слънцето Хелиос да не светят и сам откъснал билката.

Понеже не се страхували да бъдат убити от ръката на боговете, гигантите се хвърлили в боя. Дълго траял той. Гигантите запращали по боговете грамадни скали и горящи стъбла на вековни дървета. Гърмът на битката се разнасял по целия свят.

Най-сетне се явил Херакъл с Атина Палада. Избръмчала тетивата на страшния лък на Зевсовия син, блеснала стрела, напоена с отрова от лернейската хидра, и се забила в гърдите на най-могъщия от титаните, Алкионей. Гигантът се строполил на земята. Но той не можел да бъде сразен на Палена; тук бил безсмъртен — след като паднел на земята, той се привдигал след известно време още по-силен, отколкото преди. Херакъл бързо го метнал на плещите си и го отнесъл далеч от Палена: вън от границите й гигантът умрял. След загиването на Алкионей Херакъл и Хера били нападнати от гиганта Порфирион; той смъкнал наметалото на Хера и вече щял да я хване, но Зевс го повалил на земята със своята светкавица, а Херакъл го лишил от живот с една своя стрела. Аполон пронизал с една своя златна стрела лявото око на гиганта Ефиалт, а Херакъл го убил, като улучил със стрелата си дясното му око. Дионис със своя тирс повалил гиганта Еврит, а Хефест — гиганта Клитий, като запратил по него грамаден къс нажежено желязо. Атина Палада стоварила върху търтилия да бяга гигант Енкелад, целия остров Сицилия.

А гигантът Полибот се хвърлил в морето, за да се спаси от преследването на страшния земетръсец Посейдон, и избягал на остров Кос. Посейдон откъртил с тризъбеца си част от остров Кос и го стоварил върху Полибот. Така се образувал остров Низирос. Хермес сразил гиганта Хиполит, Артемида, Гратион, великите мойри — гигантите Агрий и Тоон, които се сражавали с медни боздугани. Всичките останали гиганти сразил с блестящата си светкавица гръмовержецът Зевс, а великият Херакъл ги доубил със своите безпогрешни стрели.

Смъртта на Херакъл и приемането му в кръга на олимпийските богове

Когато Херакъл бил продаден като роб на Омфала заради убийството на Ифит, Деянира с децата си трябвало да напусне Тиринт. Убежище на Херакловата жена дал Кейк, царят на тесалийския град Трахина. Били изминали вече три години и три месеца, откак Херакъл оставил Деянира. Жената на Херакъл се безпокояла за съдбата на мъжа си. Тя нямала известия от него. Деянира дори не знаела жив ли е още мъжът й. Тежки предчувствия я измъчвали. Тя повикала сина си Хил и му казала:

— О, любими сине! Срамота е да не потърсиш баща си. Ето вече петнадесет месеца изминаха, откак няма вест от него.

— Ако може да се вярва на слуховете — отговорил на майка си Хил, — разправят, че след като прекарал татко три години като роб при Омфала, той, когато изтекъл срокът на робството му, заминал с войска за град Ойхалия на остров Евбея, за да отмъсти на цар Еврит за нанесеното му оскърбление.

— Синко! — прекъснала го майка му. — Татко ти Херакъл никога по-рано, когато е заминавал за велики подвизи, не ме е напускал така разтревожен, както последния път. Той ми остави дори на прощаване една табелка със записано върху нея старо предсказание, дадено му в град Додона. В него се казва, че ако Херакъл прекара в чужбина три години и три месеца, или ще го постигне смърт, или пък, като се върне вкъщи, ще живее радостно и спокойно. На заминаване Херакъл също ми нареди за в случай, че умре, кои от земите на неговите прадеди трябва да получат в наследство децата му. Безпокоя се вече какво е станало с мъжа ми. Защото той ми говореше за обсада на Ойхалия — че или ще загине край града, или пък, като го превземе, ще живее щастливо. Хайде, синко, върви, моля те, и подири баща си.

Хил послушал майка си и тръгнал на далечен път за Ойхалия, на остров Евбея, да търси баща си.

Известно време след като Хил напуснал Трахина, при Деянира дотичал вестител. Той й съобщил, че тозчас ще пристигне пратеник на Херакъл — Лихас. Той ще донесе радостна вест. Херакъл е жив. Победил Еврита, превзел и разрушил град Ойхалия и скоро ще се завърне в Трахина като славен победител. Веднага след вестителя идва при Деянира и Лихас. Той води пленници и между тях Евритовата дъщеря Йола. Деянира радостно посреща Лихас. Пратеникът на Херакъл й разказва, че Херакъл е силен и здрав, както преди. Той се тъкми да отпразнува победата си и се готви да принесе богати жертви, преди да напусне Евбея. Деянира разглежда пленниците; като забелязва всред тях хубавата жена, тя запитва Лихас:

— Кажи ми, Лихасе, коя е тази жена? Кои са баща й и майка й? От всички най-тъжна е тя. Да Не би да е дъщеря на самия Еврит?

Но Лихас отговаря на Херакловата жена:

— Не зная, царице, коя е тя. Навярно тази жена е от знатен евбейски род. Нито дума не е промълвила през целия път. Откак е напуснала родния си град, само скръбни сълзи лее.

— Нещастната! — възкликнала Деянира. — Към тая скръб няма да ти прибавя нови страдания! Хайде, Лихас, заведи пленниците в двореца, аз ей сега ще дойда след вас.

Лихас тръгнал с пленниците за двореца. Едва той излязъл, и до Деянира се приближил един слуга и казал:

— Постой, царице, изслушай ме. Лихас не ти каза цялата истина. Той знае коя е тази жена; тя е дъщерята на Еврит Йола. Поради любов към нея някога Херакъл се състезава с Еврит в стрелба с лък. Гордият цар не му даде на него, победителя, за жена дъщеря си, както беше обещал, а оскърби великия герой и го прогони от града. Заради Йола сега Херакъл превзе Ойхалия и уби царя Еврит. Не като робиня изпрати тук Йола Зевсовият син — той иска да се ожени за нея.

Деянира се натъжила. Тя упреква Лнхас, задето е скрил от нея истината. Лихас признава, че действително Херакъл, запленен от красотата на Йола, иска да се ожени за нея. Деянира е опечалена. Забравил я е Херакъл през дългата разлъка. Сега той обича друга. Какво да прави тя горката? Тя обича великия Зевсов син и не може да го отстъпи на друга. Съсипаната от скръб Деянира си спомня за кръвта, която някога й беше дал кентавърът Нес, и думите, които беше й казал, преди да умре. Деянира решава да прибегне до кръвта на кентавъра. А той беше й казал „Натъркай с моята кръв дрехата на Херакъл, и той ще те обича вечно, нито една жена няма да му бъде по-скъпа от тебе.“ Деянира се бои да прибегне до вълшебното средство, но любовта й към Херакъл и страхът й, че може да го загуби, надвиват най-сетне над опасенията й. Тя изважда кръвта на Нес, що тъй дълго е пазила в съд, за да не падне върху нея слънчев лъч, нито да я сгрее огън от огнището. Деянира натърква с нея разкошното наметало, което тя е изтъкала за подарък на Херакъл, слага го в плътно затваряща се кутия, повиква Лихас и му казва:

— Бързай, Лихасе, за Евбея и занеси на Херакъл тази кутия. В нея има едно наметало. Нека Херакъл си сложи това наметало, когато ще принася жертва на Зевс. Кажи му нито един смъртен да не слага наметалото преди него, дори лъч на светлия Хелиос да не се докосва до наметалото, преди Херакъл да го сложи на себе си. Хайде побързай, Лихасе!

Заминал Лихас с наметалото. След тръгването му Деянира изпаднала в тревога. Връща се в двореца и за свой ужас вижда, че вълната, с която тя натърквала наметалото с Несовата кръв, изгнила. Деянира хвърлила тази вълна на пода. Слънчев лъч паднал върху вълната и стоплил заразената с отровата на лернейската хидра кръв на кентавъра. Заедно с кръвта се загряла и отровата на хидрата и превърнала вълната в пепел, а на пода, където била паднала вълната, се показала отровна пяна. Деянира се ужасила; тя се страхува, че Херакъл ще загине, като си сложи отровното наметало. Предчувствие за непоправима беда все по-силно и по-силно измъчва Херакловата жена.

Не минало много време от деня, когато Лихас заминал за Евбея с отровното наметало. В двореца влиза завърналият се в Трахина Хил. Той е бледен, очите му са пълни със сълзи. Като поглежда майка си, той се провиква:

— О, как бих искал да видя едно от трите неща: или ти да не си вече жива, или друг някой да те нарича майка, а не аз, или пък да си по-разумна, отколкото си! Знай, че ти погуби собствения си мъж, баща ми!

— О, нещастие! — в ужас извикала Деянира. — Какво казваш ти, синко! Кой от хората ти каза това? Как можеш да ме обвиняваш в такова злодеяние!

— Самият аз видях страданията на татко. Не от хора съм научил за това!

Хил разказва на майка си какво е станало на планината Канейон, недалеч от град Ойхалия: Херакъл, като издигнал жертвеник, се готвел вече да принесе жертви на боговете и преди всичко на баща си, Зевс, когато дошъл Лихас с наметалото. Зевсовият син си сложил наметалото — подарък от жена му, и пристъпил към жертвоприношение. Най-напред принесъл той дванадесет отбрани бика в жертва на Зевс, а героят заклал всичко сто жертви в чест на боговете олимпийци. Ярко лумнал пламъкът на олтарите. Херакъл стоял с издигнати благоговейно ръце към небето и призовавал боговете. Силният огън, който горял на жертвениците, стоплил тялото на Херакъл и по тялото се появила пот. Изведнъж отровното наметало прилепнало към тялото на героя. Спазми преминали по тялото на Херакъл. Той почувствувал страшна болка. Страдайки ужасно, героят повикал Лихас и го попитал защо му е донесъл наметалото. Какво можел да му отговори невинният Лихас? Можал само да му каже, че наметалото изпратила по него Деянира. А Херакъл, вън от себе си поради страшната болка, сграбил Лихас за крака и го ударил о скалата, около която шумели морските вълни. Лихас веднага умрял. Херакъл пък паднал на земята. Той се мятал в неизказани мъки. Виковете му се разнасяли далеч по остров Евбея. Херакъл проклинал брака си с Деянира. Великият герой повикал сина си и с тежък стон му казал:

— О, синко, не ме напускай в нещастието ми; дори ако те застрашава смърт, не ме оставяй! Вдигни ме! Отнеси ме оттук! Отнеси ме там, където няма да ме види нито един смъртен. О, ако изпитваш състрадание към мене, не ме оставяй да умра тук!

Вдигнали Херакъл, сложили го на носилка и го пренесли на кораба, за да го закарат в Трахина.

Това разказал Хил на майка си и завършил разказа си със следните думи:

— Ей сега вие ще видите тук великия Зевсов син, може би още жив, а може би вече мъртъв. О, нека те накажат, майко, суровите Еринии и отмъстителката Дике. Ти погуби най-добрия измежду хората, които някога са обитавали земята. Никога не ще видиш ти подобен герой!

Мълчалива се прибрала в двореца Деянира, без да промълви нито дума. Там, в двореца, тя грабнала двуостър меч. Видяла това старата бавачка. Тя извикала веднага Хил. Бърза Хил към майка си, но тя вече е пронизала гръдта си с меча. Нещастният син се хвърлил към майка си, плачейки на глас, прегръща я и отрупва с целувки изстиналото й тяло.

В това време донасят в двореца умиращия Херакъл. През време на пътуването той бил изпаднал в сън, но когато сложили носилката на земята пред входа за двореца, се събудил. Поради страшната болка великият герой не бил на себе си.

— О, велики Зевсе! — възклицава той. — В коя страна се намирам аз? О, къде сте вие, мъже на Гърция? Помогнете ми! Заради вас аз очистих земята и морето от чудовища и зло, а сега никой от вас не иска да ме избави с огън или с остър меч от тежките страдания! О, ти, велики Хадесе, брат на Зевса, приспи ме, приспи мене, нещастния, с бърза смърт!

— Татко, изслушай ме, моля те — настоява със сълзи на очи Хил, — мама е извършила това престъпление неволно. Защо жадуваш ти за отмъщение? След като узна, че самата тя е причина за твоята гибел, тя прониза сърцето си с острието на меча!

— О, богове, тя е умряла и аз не мога да й отмъстя! Коварната Деянира е загинала не от моята ръка!

— Татко, тя не е виновна! — казва Хил. — Като видяла в къщата си Йола, Евритовата дъщеря, мама поискала с вълшебно средство да си възвърне твоята любов. Тя натъркала наметалото с кръвта на убития от твоята стрела кентавър Нес, без да знае, че тази кръв е заразена с отровата на лернейската хидра.

— О, нещастие, нещастие! — извиква Херакъл. — Ето че се изпълни предсказанието на баща ми, Зевс! Той ми беше казал, че няма да умра от ръката на жив, че ми е съдено да загина от коварството на някой слязъл в мрачното царство на Хадес. Ето как ме погуби сразеният от мене Нес! Ето какво спокойствие ми обещаваше оракулът в Додона — спокойствието на смъртта! Да, наистина мъртвите не изпитват тревоги! Изпълни тогава последната ми воля, Хил! Отнеси ме с моите верни приятели на високата Оета, струпай на върха й погребална клада, сложи ме на нея и я подпали. Направи това по-скоро, тури край на моите страдания!

— О, имай милост, татко, нима ме караш да бъда твой убиец! — умолява Хил баща си.

— Не, не убиец ще бъдеш ти, а лечител на моите страдания! Имам още едно желание, изпълни и него! — моли сина си Херакъл. — Ожени се за Евритовата дъщеря, Йола.

Но Хил се отказва да изпълни молбата на баща си и му дума:

— Не, татко, не мога да се оженя за оная, която е виновна за гибелта на майка ми!

— О, подчини се на волята ми, Хиле! Не раздухвай отново затихналите ми страдания! Остави ме да умра спокойно! — настойчиво моли сина си Херакъл.

Хил се примирил и покорно отговаря на баща си:

— Добре, татко, ще се подчиня на предсмъртната ти воля.

Херакъл подканя сина си, моли го да изпълни по-скоро последното му желание.

— Не се бави, сине! Побързай да ме сложиш на кладата, преди да започнат отново тези непоносими мъки! Носете ме! Прощавай, Хиле!

Херакловите приятели и Хил вдигнали носилката и занесли Херкулес на високата Оета. Там те струпали грамадна клада и сложили върху нея най-великия от героите. Херакловите страдания ставали все по-силни. Все по-дълбоко прониквала в тялото му отровата на лернейската хидра. Херакъл иска да смъкне от себе си отровното наметало, но то е плътно прилепено до тялото му; заедно с наметалото Херакъл къса парчета кожа и страшните му мъки стават още по-непоносими. Само едно спасение има от тези нечовешки мъки — смъртта. По-леко е за него да загине в пламъците на кладата, отколкото да понася тия мъки; но никой от приятелите на героя не се решава да подпали кладата. Най-после идва на Оета Филоктет; него придумал Херакъл да подпали кладата и като награда за това му подарил лъка си и стрелите, заразени с отрова от хидрата. Филоктет подпалил кладата, лумнал ярко пламъкът й, но още по-ярко засвяткали мълниите на Зевс. Гръмотевици се понесли по небето. Със златна колесница долетели до кладата Атина Палада и Хермес и отнесли нагоре, на светлия Олимп, най-великия от героите — Херакъл. Там го посрещнали великите богове. Херакъл станал безсмъртен бог. Сама Хера забравила омразата си и дала на Херакъл за жена дъщеря си, вечно младата богиня Хеба. Оттогава Херакъл живее на светлия Олимп всред великите безсмъртни богове. Това било неговата награда за всичките му големи подвизи на земята, за всичките му големи страдания.

Хераклидите (децата на Херакъл)

Изложено според трагедията на Еврипид „Хераклиди“.

След Херакловата смърт неговите деца и майка му Алкмена живеели в Тиринт при най-големия му син, Хил. Те не останали да живеят дълго там. От омраза към Херакъл Евристей изгонил децата на най-великия герой от владенията на баща им и ги преследвал навсякъде, където и да се опитвали да се укрият. Децата на Херакъл дълго скитали по цяла Гърция; най-после им дал подслон в дома си старият вече Йолай, племенник и приятел на Херакъл. И тук настигнала нещастните омразата на Евристей и те трябвало да избягат с Йолай в Атина, където тогава управлявал Тезеевият син Демофонт.

Като се научил, че Херакловите деца се укрили в Атина, Евристей изпратил своя вестоносец Копрей да поиска от Демофонт да му предаде хераклидите. Демофонт отказал на Копрей; не го уплашила и заканата, че Евристей с голяма войска ще нападне Атина и ще разруши града. Демофонт не искал да наруши обичая на гостоприемството.

Скоро Евристей нахълтал с голяма войска в Атика. На атиняните предстояла битка с многобройни врагове. Атиняните се допитали до боговете какъв ще бъде изходът от битката и боговете им открили, че те ще победят само ако бъде принесена в жертва на боговете девойка. Макария, голямата дъщеря на Херакъл от Деянира, доброволно се обрекла в жертва на боговете; тя решила да пожертвува живота си за спасяването на своите братя и сестри.

Двете войски се срещнали на бойното поле, дошъл и Хил с отряд воини; той намерил и помощник срещу Евристей. Преди да започне боят, била принесена в жертва Макария. Жесток и кръвопролитен бил боят. Победили атиняните. Евристей бил принуден да бяга и Хил се втурнал с колесницата си да преследва врага на баща си.

Видял това Йолай. Той склонил Хил да му отстъпи колесницата си — старият вече Хераклов съратник сам искал да отмъсти за всичките нещастия, които Евристей причинил на приятеля му. Йолай бързо полетял с колесницата да гони Евристей. Той вече почти го настигнал. Тогава Йолай се помолил на боговете олимпийци. Той ги молел да му върнат само за един ден младостта и някогашната сила. Боговете се вслушали в Йолаевата молба. Две ярки звезди паднали от небето, тъмен облак се спуснал върху колесницата на Йолай. Когато облакът се разнесъл, Йолай стоял изправен на колесницата във всичкия блясък на своята младост, силен и прекрасен. Йолай догонил Евристей и го пленил.

Йолай тържествено докарал вързания Евристей в Атина. Херакловата майка, Алкмена, като видяла врага на великия си син, изпаднала в бесен гняв. Въпреки че и Хил, и Демофонт искали да защитят Евристей, Алкмена със собствените си ръце му извадила очите и го убила. Така загинал Евристей. Атиняните не оставили непогребан победения враг; погребали го в Атика, до светилището на Паленска Атина.

Кекроп, Ерихтоний и Ерехтей

Основател на великия град Атина и на нейния Акропол бил роденият от Земята Кекроп. Земята го родила получовек-полузмия. Тялото му завършвало с грамадна змийска опашка. Кекроп основал Атина в Атика по времето, когато за властвуване над цялата страна водели спор земетръсецът Посейдон, бог на морето, и войнствената богиня Атина, любимата дъщеря на Зевс. За да се реши този спор, всички богове начело със самия велик гръмовержец Зевс се събрали на Атинския акропол. Владетелят над богове и хора призовал в съда и Кекроп, за да даде мнение на кого собствено трябва да принадлежи властта в Атика. Змиеногият Кекроп се явил в съда. Боговете решили да дадат властта над Атика томува, който направи на страната най-ценен дар. Земетресецът Посейдон ударил със своя тризъбец една скала и от нея бликнал извор със солена морска вода, а Атина забила в земята блестящото си копие и от земята израсло плодоносното маслинено дърво. Тогава Кекроп казал:

— Светли богове на Олимп, навсякъде шумят солените води на безбрежното море, но никъде не се вижда маслиненото дърво, което дава богати плодове. На Атина принадлежи маслиненото дърво; то ще даде богатството на цялата страна и ще подтиква жителите й към земеделски труд и обработване на плодородната почва. Голямо благо даде на Атика богиня Атина и нека на нея принадлежи властта над цялата страна.

Боговете олимпийци присъдили на Атина Палада властта над града, основан от Кекроп, и над цяла Атика. Оттогава Кекроповият град започнал да се нарича Атина в чест на любимата Зевсова дъщеря. Кекроп основал в Атина първото светилище на богиня Атина, закрилницата на града, и на баща й Зевс. Кекроповите дъщери били първите жрици на Атина. Кекроп дал на атиняните закони и уредил цялата държава. Той бил първият цар на Атика.

Приемник на Кекроп бил Ерихтоний, син на бога на огъня Хефест. Както и Кекроп, той бил роден от Земята. Раждането му е забулено в тайна. Когато се родил, богиня Атина го взела под свое покровителство и той расъл в нейното светилище. Атина поставила новородения Ерихтоний в плетена кошница с плътно затварящ се капак. Две змии трябвало да пазят Ерихтоний. Пазели го и Кекроповите дъщери. Атина строго им забранила да вдигат капака на кошницата; те не трябвало да виждат тайнствено родения от Земята младенец. Кекроповите дъщери горели от любопитство; искало им се поне веднъж да погледнат Ерихтоний.

Веднъж Атина се отлъчила от своето светилище на Акропола; за да донесе от Палена един хълм, който тя решила да постави край Акропола за негова защита. Когато богинята носела хълма към Атина, пресрещнала я една врана и й казала, че Кекроповите дъщери отворили кошницата, в която се намирал Ерихтоний, и видели тайнствения младенец. Страшно се разгневила Атина, захвърлила хълма и мигновено се озовала в своето светилище на Акропола. Атина строго наказала Кекроповите дъщери; овладяло ги безумие; те изтичали от светилището, в безумието си се хвърлили от отвесните скали на Акропола и се убили. Оттогава насетне самата Атина пазела Ерихтоний. А хълмът, който захвърлила Атина, така си и останал на онова място, където враната съобщила пя богинята за простъпката на Кекроповите дъщери; по-късно този хълм започнал да се нарича Ликабет. Когато Ерихтоний възмъжал, той станал цар на Атина, където и управлявал дълги години. Той сложил началото на най-старите празненства в чест на Атина — Панатинеите.

Ерихтоний пръв впрегнал коне в колесница и пръв въвел надбягванията с колесници в Атина.

Ерихтониев потомък бил царят на Атина Ерехтей. На него му се наложило да води тежка война с град Елевзин, на който дошъл на помощ Имарад, син на тракийския цар Евмолп.

Тази война била злополучна за Ерехтей. Все повече и повече го изтласквали Имарад и тракийците. Най-сетне Ерехтей решил да се обърне към Аполоновия оракул в Делфи, за да узнае какво трябва да направи, за да победи. Ужасен отговор му дала Пития. Тя казала на Ерехтей, че той ще победи Имарад само ако принесе в жертва на боговете една от дъщерите си. Ерехтей се върнал от Делфи с ужасния отговор. Младата царска дъщеря Хтония, изпълнена с любов към родината, като се научила за отговора на Пития, заявила, че е готова да жертвува живота си за скъпата нея Атина, Изпълнен с дълбока скръб за участта на дъщеря си, Ерехтей я принесъл в жертва на боговете; само желанието му да спаси Атина го накарало да се реши на такава жертва.

Наскоро след като Хтония била принесена в жертва, станало сражение. В разгара на битката Ерехтей и Имарад се срещнали и встъпили в двубой. Дълго се били героите. Те не си отстъпвали един на друг нито по сила, нито по умение да си служат с оръжието, нито по храброст. В края на краищата победил Ерехтей и смъртно наранил с копието си Имарад. Бащата на Имарад Евмолп се натъжил; той помолил бог Посейдон да отмъсти на Ерехтей за смъртта на сина му. Бързо долетял със своята колесница по бурните вълни на морето Посейдон до Атика. Той замахнал с тризъбеца си и убил Ерехтей. Тъй загинал Ерехтей, защищавайки родината си. Загинали и всичките деца на Ерехтей. Единствена дъщеря му Креуза останала жива: само нея пощадила злата съдба.

Цефал и Прокида

Изложено според трагедията на Софокъл „Филоктет“.

Цефал бил син на бог Хермес и на Кекроповата дъщеря Херса. Той се славел по цяла Гърция с чудната си красота, славел се и като неуморим ловец. Сутрин, още преди изгрев-слънце, напущал той своя дворец и младата си жена Прокрида и отивал на лов в планината Химет. Веднъж розовопръстата богиня на зората Еос видяла хубавия Цефал, грабнала го и го отнесла далеч от Атина, на самия край на земята. Цефал обичал единствено Прокрида само за нея мислел и името й не слизало от устата му. Откъснат от жена си, той тъгувал и молел богиня Еос да го пусне да се върне в Атина. Еос се ядосала и казала на Цефал:

— Добре, върни се при Прокрида, стига си се оплаквал от съдбата си! Но кога да е, ти ще съжаляваш, че Прокрида е твоя жена, ще съжаляваш дори, че си я познал! О, аз предвиждам, че това ще стане!

Еос освободила Цефал. На прощаване тя го убедила да изпита верността на жена си. Богинята променила външния вид на Цефал и той се върнал неузнаваем за никого в Атина. Чрез хитрост Цефал проникнал в своя дом и заварил жена си в дълбока скръб. И в скръбта си Прокрида била прекрасна. Цефал заговорил с жена си и дълго се старал да я склони да забрави мъжа си, да го напусне, та да стане нему жена. Прокрида не разбрала, че това е мъжът й. Дълго тя не искала и да слуша непознатия и все повтаряла:

— Единствен само Цефал обичам и ще му остана вярна. Където и да е той, жив или умрял, аз ще му остана вярна навеки!

Но в края на краищата Цефал я разколебал с богати подаръци. И тя била вече готова да отстъпи на молбите му. Тогава, като приел истинския си образ. Цефал извикал:

— Невернице! Аз съм твоят мъж, Цефал! Сам съм свидетел на твоята невярност!

Прокрида не отговорила нито дума на мъжа си. Като навела ниско глава от срам, тя напуснала Цефаловия дом и се оттеглила в покритите с гори планини. Там станала придружителка на богиня Артемида. От богинята Прокрида получила като подарък чудесно копие, което всякога попадало в целта и само се връщало към този, който го е хвърлил, и кучето Лайлап, от което не можело да се спаси нито едно диво животно.

Цефал не бил в състояние да живее дълго в разлъка с Прокрида. Той издирил в горите жена си и я склонил да се върне. Прибрала се Прокрида при мъжа си и дълго те живели щастливо. Прокрида подарила на мъжа си чудното копие и кучето Лайлап и мъжът й, както по-рано, преди съмване отивал на лов. Сам, без придружители, ловувал Цефал, нямал нужда от помощници, тъй като носел чудното копие и водел със себе си кучето Лайлап. Веднъж Цефал бил на лов от ранна сутрин; на пладне, когато настъпила непоносима горещина, той започнал да търси убежище на сянка. Бавно вървял Цефал и си пеел:

— О, сладостна прохладо, ела по-скоро при мене! Повей по откритите ми гърди! По-скоро се приближи към мене, прохладо, пълна с нега, и разпръсни страшната горещина! О, небесна, ти си моята радост, ти ме оживяваш и ми даваш сили! О, позволи ми да поема сладостния ти полъх!

Някой атинянин чул пеенето на Цефал и като не разбрал смисъла на песента му, казал на Прокрида, че чул как мъжът й призовава в гората някаква си нимфа Прохлада. Натъжила се Прокрида; тя помислила, че Цефал вече не я обича, че я е забравил заради друга. Веднъж, когато Цефал бил на лов, Прокрида тайно отишла в гората и като се скрила в гъстия храсталак, зачакала идването на мъжа си. Ето че между дърветата се показал и Цефал, Той пеел на висок глас:

— О, пълна с ласка прохладо, ела и пропъди моята умора!

Изведнъж Цефал се спрял — счува му се тежка въздишка. Вслушал се Цефал, но всичко в гората било тихо; не потрепва нито листче в пладнешката жега. Цефал пак запял:

— Хайде бързо ела при мене, желана прохладо!

Едва прозвучали тези думи, и нещо зашумяло тихо в храстите. Цефал, като помислил, че в тях се е скрило някое диво животно, запратил в храстите безпогрешното си копие. Високо извикала Прокрида, ранена в гърдите. Цефал познал гласа й. Той се завтекъл към храстите и намерил в тях жена си. Целите й гърди били потънали в кръв; ужасната рана била смъртоносна. Бърза Цефал да превърже раната на Прокрида, но всичко било напразно. Прокрида умира. Преди да умре, тя казала на мъжа си:

— О, Цефале, заклевам те в светостта на нашите брачни връзки, в боговете на Олимп и в подземните богове, при които отивам сега; заклинам те и в моята любов, не позволявай да влиза в нашия дом онази, която ти току-що призоваваше!

От думите на умиращата Прокрида Цефал разбрал кое я е въвело в заблуда. Бърза той да обясни на Прокрида грешката й. Прокрида губи сили, смъртта замъглява очите й; с нежна усмивка към Цефал тя умира в ръцете му. При последната целувка душата й отлетяла в мрачното царство на Хадес.

Дълго останал неутешим Цефал. Като човек, извършил убийство, той напуснал родната Атина и се оттеглил в седмовратата Тива. Тук помогнал на Амфитрион в преследването на неуловимата тавтезейска лисица. Тя била изпратена от Посейдон за наказание на тиванците. Всеки месец принасяли на лисицата в жертва по едно момче, за да поукротят някак яростта й. Цефал пуснал по лисицата кучето си Лайлап. Лайлап би преследвал вечно лисицата, ако гръмовержецът Зевс не превърнал и лисицата, и Лайлап в два камъка. След лова за тавтезейската лисица Цефал взел участие във войната на Амфитрион срещу телебоите и благодарение на своята храброст получил властта над остров Цефаления (Кефаления), наречен така по името му; там и живял той до самата си смърт.

Прокна и Филомела

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Атинският цар Пандион, потомък на Ерихтоний, водел война с варварите, които обсадили неговия град. Той трудно щял да се справи с отбраната на Атина срещу многобройната варварска войска, ако на помощ не му бил дошъл тракийският цар Терей. Терей победил варварите и ги прогонил извън пределите на Атика. Като награда за това Пандион му дал за жена дъщеря си Прокна. Върнал се Терей с младата си жена в Тракия. Там скоро им се родил син. Би казал човек, че мойрите са отредили щастие на Терей и на жена му.

Изминали пет години от деня, когато Терей встъпил в брак. Веднъж Прокна замолила мъжа си:

— Ако ти още ме обичаш, пусни ме да се видя със сестра си или я доведи при нас. Иди в Атина, за да доведеш сестра ми; помоли татко да я пусне и обещай, че тя скоро ще се върне. За мене ще бъде най-голямо щастие да видя сестра си.

Терей приготвил корабите си за далечно плаване и скоро отпътувал от Тракия. Благополучно стигнал той до бреговете на Атика. С радост Пандион посрещнал зетя си и го завел в двореца. Терей още не бил успял да каже за какво е дошъл в Атина, когато влязла Филомела, сестрата на Прокна, по красота равна на прекрасните нимфи. Хубостта на Филомела направила много силно впечатление на Терей и у него пламнала страстна любов към нея. Той започнал да моли Пандион да пусне Филомела да погостува у сестра си Прокна. Любовта му към Филомела правела още по-убедителни думите на Терей. Самата Филомела, като не знаела каква опасност я застрашава, също помолила баща си да я пусне при Прокна. В края на краищата Пандион се съгласил. Давайки разрешение на дъщеря си да замине за далечна Тракия, той казал на Терей:

— На тебе поверявам, Терее, дъщеря си. Заклевам те в безсмъртните богове да я пазиш като неин баща. И по-скоро върни Филомела, защото тя е единствената ми утеха в старостта.

Пандион помолил и Филомела:

— Дъще, ако ти обичаш стария си баща, връщай се по-скоро, не ме оставяй сам.

Със сълзи на очи се разделил Пандион с дъщеря си. Макар че тежки предчувствия го измъчвали, все пак не могъл да откаже на Терей и на Филомела.

Прекрасната Пандионова дъщеря се качила на кораба. В такт задвижили веслата гребците и корабът бързо се понесъл в открито море, все по-далеч и по-далеч от бреговете на Атика. Терей тържествува. Той радостно се провикнал:

— Победих! При мене тук, на кораба, е избраницата на моето сърце, прекрасната Филомела.

През цялото пътуване Терей не откъсва поглед от Филомела и не се отделя от нея. Ето и бреговете на Тракия; пътуването е привършено. Но царят на Тракия не завежда Филомела в своя дворец, а я отвежда насила в тъмна гора, в една пастирска колиба, и я държи там в робство. Не го трогват сълзите и молбите на Филомела. Филомела страда като робиня; често зове тя сестра си и баща си, често призовава великите богове олимпийци, но напразни са нейните молби и жалби. В отчаяние Филомела скубе косата си, кърши ръце и оплаква своята съдба.

— О, жестоки варварино! — възклицава тя. — Тебе не те трогнаха нито молбите на баща ми, нито неговите сълзи, нито грижите на сестра ми за мене! Ти не запази светостта на домашното си огнище! Вземи тогава, Терее, живота ми, но знай: великите богове видяха твоето престъпление и ако те имат още сила, ти ще понесеш заслужено наказание. Самата аз ще разправя за всичко, което ти извърши. Лично ще отида при народа! Ако пък горите, които ме заобикалят, не ми позволят да ги оставя, целите ще ги изпълня със своите жалби. Нека чуе жалбите ми вечният небесен Етер, нека ги чуят боговете!

Страшен гняв обхванал Терей, когато чул заплахите на Филомела. Измъкнал меча си, хванал Филомела за косата, вързал я и й отрязал езика, за да не може нещастната Пандионова дъщеря никому да разкаже за престъплението му. А сам Терей се върнал при Прокна. Тя попитала мъжа си къде е сестра й, но Терей й казал, че сестра й е умряла. Дълго оплаквала Прокна уж умрялата Филомела.

Изминала цяла година. Филомела чезне в робство; не може да съобщи нито на баща си, нито на сестра си къде я държи затворена Терей. Най-после намерила начин да съобщи на Прокна. Седнала на тъкачния стан, изработила една наметка, в която втъкала разказ за цялата си ужасна участ, и тайно изпратила тази наметка на Прокна. Разгърнала Прокна наметката и за свой ужас видяла изтъкания на нея страшен разказ на сестра си. Прокна не плаче, сякаш в забрава блуждае тя като безумна из двореца и мисли само как да отмъсти на Терей.

Това се случило тъкмо през дните, когато тракийките празнували празника на Дионис, Прокна отишла заедно с жените. В гъста гора на планинските склонове тя намерила колибата, в която нейният мъж държал в робство Филомела. Прокна освободила сестра си и тайно я завела в двореца.

— Не е сега време за сълзи, Филомело — казала Прокна, — сълзите не ще ни помогнат. Не със сълзи, а с меч трябва да действуваме. Аз съм готова и на най-страшното престъпление само да отмъстя на Терей и за тебе, и за себе си. Готова съм да го унищожа чрез най-ужасна смърт!

Докато Прокна говорела това, влязъл в покоите й нейният син.

— О, колко приличаш ти на баща си! — възкликнала Прокна, като погледнала сина си.

Изведнъж тя замлъкнала и строго навъсила вежди. Прокна замислила ужасно престъпление; към това престъпление я подтиквал гневът, който бушувал в гърдите й. А синът доверчиво пристъпил към майка си, прегърнал я с ръчичките си и посегнал да я целуне. Само за миг се пробудила милост в сърцето на Прокна, очите й се просълзили; тя бързо се обърнала с гръб към сина си, а като погледнала сестра си, отново в гърдите й пламнал бесен гняв. Прокна хванала сина си за ръка и го отвела в една отдалечена стая на двореца. Там грабнала остър меч и като се извърнала, промушила с него гърдите на сина си. Прокна и Филомела нарязали на късове тялото на нещастното момче, една част от него сварили в котел, а друга част опекли на ръжен и приготвили ужасно угощение на Терей. Прокна лично прислужвала на Терей, а той, без да подозира каквото и да било, ял гозбата, приготвена от тялото на любимия му син. През време на яденето Терей си спомнил за сина си и наредил да го повикат. А Прокна, зарадвана, че си отмъщава, му отговорила:

— Тоя, когото ти викаш, е в самия тебе!

Терей не разбрал думите й и настоявал да повикат сина му. Тогава иззад едно перде внезапно излязла Филомела и хвърлила в лицето на Терей окървавената глава на сина му. Терей изтръпнал от ужас; разбрал какво ужасно нещо било угощението му. Той проклел жена си и Филомела. Като блъснал масата, той скочил от мястото си и с гол меч в ръката подгонил Прокна и Филомела, за да отмъсти със собствените си ръце на убийците на сина си, но не може да ги настигне. На тях им израстват криле, те се превръщат на две птици — Филомела в лястовичка, а Прокна в славей. На гърдите на лястовичката — Филомела, се запазило едно кърваво петно от кръвта на Тереевия син. Самият Терей пък бил превърнат в папуняк, с дълга човка и с голям гребен на главата. Върху главата на папуняка се развява гребен от пера, както върху шлема на войнствения Терей.

Борей и Орития

Страшен е Борей, богът на неукротимия, буен северен вятър. Той се носи бясно над земи и морета, като предизвиква с полета си бури, които рушат всичко. Веднъж Борей, като се носел над Атика, видял Ерехтеевата дъщеря Орития и се влюбил в нея. Молил се Борей на Орития да му стане жена и да му позволи да я отнесе със себе си в своето царство на далечния Север. Орития не се съгласявала, защото се бояла от страшния жесток бог. И Ерехтей, бащата на Орития, отказал на Борей. Не помагали никакви молби, никакви настоявания от страна на Борен. Ядосал се страшният бог и извикал:

— Аз сам си заслужих това унижение! Забравих страшната си, яростна сила! Нима на мене ми прилича смирено да моля когото и да било? Аз трябва да действувам само със сила! Аз гоня по небето буреносните облаци, издигам в морето вълни като планини, изтръгвам от корен като сухи стръкчета трева вековни дъбове, шибам с град земята и превръщам водата в твърд като камък лед, а се моля като безсилен смъртен. Когато аз профучавам в бесен полет над земята, цялата земя се тресе и потреперва дори подземното царство на Хадес. И съм взел да моля Ерехтей, като че съм му слуга. Аз не трябва да моля да ми дадат за жена Орития, а трябва да я взема със сила!

Размахал Борей мощните си криле. Буря забушувала по цялата земя. Като тръстика се залюшкали вековни гори, страшно се понесли по морето покрити с пяна големи вълни, тъмни облаци забулили цялото небе. Чак над планините се разпростряло тъмното наметало на Борей и от него веел вледеняващият студ на Севера. Разрушавайки всичко по пътя си, Борей се понесъл към Атина, стигнал там, грабнал Орития, издигнал се нагоре и отлетял с нея към своя дом на север.

Там Орития станала жена на Борей. Тя му родила двама синове близнаци — Зет и Калаид. Те и двамата били крилати, както и баща им. Големи герои били Бореевите синове; и двамата взели участие в похода на аргонавтите до Колхида за златното руно и извършили много велики подвизи.

Дедал и Икар

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Ерехтеевият потомък Дедал бил един от най-големите художници скулптори и строители в Атина. За него се разправяло, че извайвал от снежнобял мрамор такива чудни статуи, че те изглеждали като живи; би казал човек, че Дедаловите статуи виждат и се движат. Дедал изобретил най-различни инструменти за своята работа; негово изобретение били брадвата и свределът. Надалеч се носела славата на Дедал.

Този именно велик художник имал племенник, син на сестра му Пердика на име Тал. Той бил ученик на вуйчо си. Още в ранна възраст изумявал всички с таланта и изобретателността си. Можело да се очаква, че Тал далеч ще надмине учителя си. Дедал завидял на племенника си и решил да го убие. Веднъж Дедал стоял с него на високия Атински акропол, на самия край на скалата. Наоколо нямало жива душа. Като видял, че са сами, Дедал блъснал племенника си от скалата. Художникът бил уверен, че престъплението му ще остане ненаказано. При падането от скалата Тал се убил. Дедал побързал да слезе от Акропола, вдигнал тялото на Тал и искал вече тайно да го зарови в земята, но го изненадали някои атиняни в момента, когато копаел гроба. Престъплението било разкрито. Ареопагът осъдил Дедал на смърт.

За да се спаси от смърт, Дедал избягал на остров Крит при могъщия цар Минос, син на Зевс и Европа. Минос на драго сърце приел под своя закрила великия художник на Гърция. Дедал изработил за Критския цар множество чудни произведения на изкуството. Той му построил и знаменития дворец Лабиринт — с такива объркани галерии, че като влезеш веднъж в него, не можеш вече да намериш изхода. В този дворец Минос затворил сина на жена си Пазифая, ужасния Минотавър — едно чудовище с човешко тяло и с глава на бик.

Дълги години живял Дедал при Минос. Царят не искал да го освободи да напусне Крит; искал единствен той да се ползува от изкуството на великия художник. Минос държал Дедал на остров Крит като същински пленник. Дедал дълго мислил как да избяга и най-сетне намерил начин да се освободи от критското си робство.

— Щом не мога — казал си Дедал — да се спася от властта на Минос нито по сухоземен, нито по морски, път, нали небето е свободно за бягство! Ето моя път! Минос владее всичко, само въздуха не владее!

Заловил се за работа Дедал. Насъбрал пера, прикрепил ги едно до друго с ленени конци и с восък и започнал да изработва от тях четири големи криле. Докато Дедал работел, син му Икар играел около баща си: ту хващал пухчета, които се издигали във въздуха от подухването на ветреца, ту мачкал в ръце восък. Момченцето палувало безгрижно; работата на баща му го забавлявала. Най-сетне Дедал свършил работата си; крилете били готови. Дедал ги вързал на гърба си, пъхнал ръце в примките, прикрепени към тях, размахал крилете и плавно се понесъл във въздуха. Изумен гледал Икар баща си, който се реел във въздуха като грамадна птица. Дедал кацнал на земята и казал на сина си:

— Слушай, Икаре, сега ние ще отлетим от Крит. Бъди внимателен през време на летенето. Не се спускай много ниско до морето, за да не би солените пръски на вълните да намокрят крилете ти. Не се възземай и близо до слънцето: от горещината восъкът може да се разтопи и перата да се пръснат. Лети подир мене, не изоставай назад.

Бащата и синът надянали крилете на ръце и леко се понесли. Онези, които видели как те летят високо над земята, мислели, че двама богове се носят по небесната синева. Дедал често се обръщал, за да погледне как лети синът му. Те вече отминали островите Делос и Парос и продължавали да летят все по-нататък и по-нататък.

Бързото летене забавлява Икар; все по-смело размахва той крилете. Икар забравил наставленията на баща си; той не лети вече близко, зад него. Като размахнал силно криле, той се издигнал високо до самото небе, приближил се до лъчезарното слънце. Палещите лъчи разтопили восъка, който споявал перата на крилете; перата изпадали и се разлетели надалеч из въздуха, гонени от вятъра. Замахнал Икар с ръце, но на тях вече няма криле. Стремглаво полетял той от страшната височина, паднал в морето и загинал във вълните му.

Дедал се обърнал и заоглеждал на всички страни. Икар го няма!

Той започнал да вика сина си на висок глас:

— Икаре! Икаре! Къде си? Обади се!

Отговор не се чува. Дедал съзира по морските вълни пера от Икаровите криле и разбира какво е станало. Как намразил Дедал своето изкуство, как проклинал деня, в който е замислил да избяга от Крит по въздушен път!

А тялото на Икар дълго се носело по вълните на морето, което започнало по името на загиналия да се нарича Икарийско море. Най-после вълните го изхвърлили на брега на един остров; там го намерил Херакъл и го погребал.

Дедал пък продължавал полета си и долетял най-сетне в Сицилия. Там той останал да живее при цар Кокал. Минос се научил къде се е укрил художникът, потеглил с голяма войска за Сицилия и поискал от Кокал да му предаде Дедал.

Дъщерите на Кокал не искали да се лишат от художник като Дедал. Те прибягнали до хитрост. Склонили баща си да се съгласи с исканията на Минос и да го приеме като гост в двореца си. Когато Минос се къпел, дъщерите на Кокал излели на главата му вряла вода; Минос умрял в ужасни мъки. Дълго живял Дедал в Сицилия. А последните години от живота си прекарал в родината си, в Атина; той станал там родоначалник на Дедалидите, славен род на атински художници.

Тезей

Изложено по биографията „Тезей“ от Плутарх

Раждането и отглеждането на Тезей

Синът на Пандион Егей управлявал в Атина, след като с братята си изгонил от Атика своите родственици, Метионовите синове, които незаконно били завзели властта. Дълго време Егей управлявал щастливо. Тежало му само едно: нямал деца. Накрая Егей отишъл при Аполоновия оракул в Делфи и там попитал лъчезарния бог защо боговете не му изпращат деца. Оракулът дал на Егей смътен отговор. Егей дълго мислил, стараейки се да отгатне скрития смисъл на отговора, но не могъл да го разгадае. Затова решил да замине за град Троизена при мъдрия цар на Арголида Питей, за да разгадае той тайната на Аполоновия отговор. Питей веднага отгатнал смисъла на отговора. Той разбрал, че на Егей ще се роди син, който ще бъде най-големият герой на Атина. На Питей много се искало Троизена да има честта да бъде родно място на великия герой. Затова той дал на Егей за жена дъщеря си Етра. И ето, когато Етра станала жена на Егей, тя родила син, но той бил син на бога Посейдон, а не на Егей. Новороденото дете било наречено Тезей. Наскоро след раждането на Тезей цар Егей трябвало да напусне Троизена и да се върне в Атина. На заминаване Егей взел своя меч и сандалите си, сложил ги под една скала в планините край Троизена и казал на Етра:

— Когато син ми Тезей бъде в състояние да отмести тая скала и да вземе меча и сандалите ми, тогава го прати с тях при мене в Атина. Аз ще го позная по меча си и по сандалите.

До шестнадесетгодишна възраст Тезей расъл в дома на своя дядо Питей. Прочутият по мъдростта си Питей се грижел за възпитанието на внука си и се радвал, като виждал, че внукът му надминава във всичко връстниците си. Но ето че Тезей навършил шестнадесет години; още тогава никой не можел да се сравнява с него нито по сила, нито по ловкост, нито по умение да си служи с оръжие. Тезей бил много хубав: висок, строен, с ясен поглед на прекрасните си очи, с тъмни къдрици, които на разкошни букли падали до раменете му; а отпред, на челото, къдриците били отрязани, тъй като той ги посветил на Аполон; младото мускулесто тяло на героя ясно говорело за неговата извънредно голяма сила.

Подвизите на Тезей по пътя за Атина

Когато Етра видяла, че синът й надминава по сила всички свои връстници, завела го при скалата, под която лежали мечът и сандалите на Егей, и казала:

— Синко, тук, под тая скала, се намират мечът и сандалите на твоя баща, владетеля на Атина, Егей. Отмести скалата и вземи меча и сандалите; те ще бъдат знакът, по който ще те познае баща ти.

Тезей тласнал скалата и лесно я отместил. Той взел меча и сандалите, сбогувал се с майка си и дядо си и потеглил на далечен път, за Атина. Тезей не се вслушал в молбите на майка и дядо да предпочете по-безопасния морски път; той решил да отиде в Атина по суша, през Истъм.

Този път бил труден. Много опасности трябвало да превъзмогне Тезей през време на пътуването си, много подвизи да извърши. Още на границата между Троизена и Епидавър героят срещнал великана Перифет, син на бога Хефест. Както и сам бог Хефест, син му, великанът Перифет, бил куц, но ръцете му били силни и тялото му — грамадно. Страшен бил Перифет. Нито един пътник не оставал здрав и читав, когато минавал през планините, в които живеел Перифет; великанът убивал всички със своя железен боздуган; но Тезей лесно победил Перифет. Това бил първият му подвиг; като знак за своята победа героят взел железния боздуган на убития от него Перифет.

По-нататък, до самия Истъм, Тезей не срещнал опасности по пътя си. На Истъм, в една борова горичка, посветена на Посейдон, Тезей срещнал огъвача на борове Синид. Той бил свиреп разбойник, който подлагал на страшни мъки и убивал всички пътници. Като огънел два бора така, че да се допрат с върховете си, Синид привързвал нещастния пътник към боровете и ги пускал. Боровете се изправяли със страшна сила и разкъсвали тялото на нещастника. Тезей отмъстил на Синид за всички, които той погубил. И Тезей свързал разбойника, превил с мощните си ръце два грамадни бора, привързал към тях Синид и пуснал боровете. Свирепият разбойник загинал от също такава смърт, с каквато той погубвал в нищо непровинените пътници. Пътят през Истъм бил сега свободен. А по-късно като спомен за своята победа на мястото, където той победил Синид, Тезей турил началото на Истмийските игри.

След това пътят на Тезей минавал през Кромион. Цялата околна местност била опустошена от грамаден глиган, чиито родители били Тифон и Ехидна. Жителите на Кромион помолили младия герой да ги избави от това чудовище. Тезей настигнал глигана и го убил с меча си.

Тезей отминал по-нататък. На най-опасното място на Истъм край границите на Мегара, там, където се издигали високо към небето отвесни скали, в подножието на които страшно бучали пенести морски вълни, Тезей се натъкнал на нова опасност. На самия край на една скала живеел разбойникът Скирон. Той карал всички, които минавали покрай него, да му мият краката. Щом само пътникът се навеждал да измие Скироновите крака, жестокият разбойник със силно ритване тласвал нещастника от скалата в бурните вълни на морето, където той се пребивал о стърчащите из водата остри камъни, а чудовищна костенурка разкъсвала тялото му. Когато Скирон поискал да тикне и Тезей, този хванал разбойника за краката и хвърлил самия него в морето.

Недалеч от Елевзин Тезей трябвало да влезе в борба с Керкион, тъй както на Херакъл се наложило да се бори с Антей. Извънредно силният Керкион погубил мнозина, но Тезей, като хванал Керкион с ръце, стиснал го като в желязна преса и го убил. По такъв начин Тезей освободил и Керкионовата дъщеря Алопа, а властта над страната на Керкион предал на Хипотоонт, син на Алопа и Посейдон.

След като отминал Елевзин и вече се приближавал към долината на река Кефис в Атика, Тезей дошъл до мястото, където върлувал разбойникът Дамаст, когото обикновено наричали Прокруст (опъвача). Този разбойник бил измислил особено жестоко изтезание за всички, които идвали при него. Прокруст имал едно легло, на което карал да легне всеки, който му паднел в ръцете. Ако леглото се окажело прекалено дълго, Прокруст опъвал нещастника дотогава, докато се окажело късо, Прокруст отсичал краката на нещастника. Тезей тръшнал самия Прокруст на леглото, но то естествено било много късо за великана Прокруст и Тезей убил и злодея така, както той избивал пътниците.

Това бил последният подвиг на Тезей по пътя му за Атина. Тезей не искал да пристигне в. Атина опетнен — с пролятата кръв на Синид, Скирон, Прокруст и други; той помолил фиталидите чрез специални религиозни церемонии при олтара на Зевс Мелихий да го очистят от замърсяването му. Фиталидите приели младия герой радушно, като гост. Те изпълнили молбата му и го освободили от оскверняването с пролята кръв. Сега Тезей можел да отиде в Атина при баща си Егей.

Тезей в Атина

В дълга йонийска дреха, пленяващ със своята красота, вървял Тезей по улиците на Атина; разкошни къдрици падали по раменете му. В дългата си дреха младият витяз по-скоро приличал на момиче, отколкото на герой, извършил толкова много големи подвизи. На Тезей се случило да мине покрай строящия се храм на Аполон, на който работниците вече поставяли покрива. Работниците видели героя, взели го за девойка и започнали да му се подиграват. Те се смеели и викали:

— Я гледай ти, из града скита сама, без придружители, някаква си девойка! Вижте как е разпуснала за показ косата си, а с дългата си дреха мете уличния прах.

Разсърден от присмехите на работниците, Тезей изтичал до една кола със запрегнати волове, изпрегнал воловете, грабнал колата и я хвърлил така нависоко, че тя прелетяла над главите на работниците, които стояли на покрива на храма. Работниците, които се подигравали с Тезей, изпаднали в ужас, като видели, че това не е девойка, а млад герой, притежаващ страшна сила. Те очаквали героя жестоко да им отмъсти за присмехите, но Тезей спокойно продължил пътя си.

Ето че Тезей пристигнал в двореца на Егей. Той не открил изведнъж на вече стария си баща кой е, а казал, че е чужденец, който търси закрила. Егей не познал сина си, но затова пък го познала магьосницата Медея. Тя, като избягала от Коринт в Атина, станала жена на Егей. Хитрата Медея дала обещание на Егей чрез магия да му възвърне младостта и властвувала в дома на атинския цар — Егей във всичко й се подчинявал. Властолюбивата Медея веднага разбрала каква опасност я застрашава, ако Егей узнае кой е хубавият чужденец, когото е приел в двореца си. За да не изгуби властта си, Медея намислила да погуби героя. Тя надумала Егей да отровят Тезей, като уверила стария цар, че младежът е шпионин, изпратен от враговете. Грохналият, слаб Егей, който се боял да не би някой да го лиши от власт, се съгласил да извършат това злодеяние.

През време на гощавка Медея поставила пред Тезей чаша с вино, в което сложила отрова. Тъкмо в този момент Тезей, кой знае защо, извадил меча си. Егей веднага познал меча, който той сам преди шестнадесет години турил под скалата край Троизена. Той погледнал краката на Тезей и видял на тях сандалите си. Сега той разбрал кой е чужденецът. Егей излял чашата с отровното вино и прегърнал Тезей — своя син. Медея била изпъдена от Атина и избягала със сина си Медон в Мидия.

Егей тържествено обявил на целия атински народ за пристигането на сина си и разказал за големите му подвизи, извършени по време на пътуването му от Троизена до Атина. Атиняните ликували заедно с Егей и с гръмки викове приветствували бъдещия си цар.

Мълвата, че в Атина е дошъл Егеевият син, стигнала и до синовете на Палант, брата на Егей. С идването на Тезей рухнали надеждите им да владеят в Атина и след смъртта на Егей, тъй като сега той имал законен наследник. Жестоките палантиди не искали да изпуснат и възможността да заемат властта в Атина. И те решили със сила да превземат Атина. Начело с баща си петнадесетте палантиди потеглили срещу града. Като знаели колко страшно силен е Тезей, те прибягнали до следната хитрост: една част от палантидите открито се приближили към стените на Атина, а друга част се укрили в засада, за да нападнат неочаквано Егей. Но вестоносецът на палантидите Леос разкрил на Тезей техния план. Младият герой бързо решил как трябва да действува: той нападнал скрилите се в засада палантиди и ги избил до един; не ги спасила нито силата, нито храбростта им. Когато палантидите, които се намирали край атинските стени, се научили за гибелта на братята си, обхванал ги такъв страх, че позорно хукнали да бягат. Сега Егей можел спокойно да управлява в Атина под закрилата на своя син.

Тезей не можел да живее бездейно в Атина. Той решил да освободи Атика от дивия бик, който опустошавал местностите около Маратон. Този бик бил доведен някога по заповед на Евристей от Херакъл от остров Крит и Мидена и пуснат там на свобода. Бикът избягал в Атика и станал оттогава голямо зло на всички земеделци. Без страх заминал. Тезей за тоя нов подвиг. В Маратон той срещнал бабичката Хекала. Тя приела героя като гост и го посъветвала преди новия подвиг да принесе жертва на Зевс Спасителя, за да го пази той през време на опасната борба с чудовищния бик. Тезей се вслушал в съвета на Хекала. Скоро той намерил бика: бикът се нахвърлил срещу героя, но този го хванал за рогата. Бикът се дръпнал, но не могъл да се изтръгне от мощните Тезееви ръце. Тезей притиснал главата на бика до земята, вързал го, укротил го и го повел за Атина. На връщане Тезей не заварил жива старата Хекала; тя била вече покойница. Тезей зачел умрялата Хекала с големи почести за съвета и гостоприемството, които тя му дала още тъй неотдавна. Като докарал бика в Атина, Тезей го принесъл в жертва на бог Аполон.

Пътуването на Тезей до остров Крит

Когато Тезей се завърнал в Атина, цяла Атика била потопена в дълбока скръб. Вече за трети път пристигали пратеници на могъщия цар Минос от Крит да вземат данъка. Тежък и позорен бил този данък. Атиняните трябвало веднъж на всеки девет години да изпращат на остров Крит седем младежи и седем девойки. Там ги затваряли в грамадния дворец Лабиринт, за да бъдат изядени от ужасното чудовище Минотавър — с човешко тяло и глава на бик. Минос бил наложил този данък на атиняните, задето те убили сина му Андрогей. Сега за трети път атиняните трябвало да изпратят на остров Крит ужасния данък. Те вече поставили на кораба черни платна в знак на скръб по младите жертви на Минотавър.

Като видял всеобщата скръб, младият герой Тезей решил да замине заедно с атинските младежи и девойки за остров Крит, да ги освободи и да тури край на този ужасен данък. А данъкът можел да бъде отменен, като бъде убит Минотавър. Затова именно Тезей решил да се бие с Минотавър и или да го убие, или да загине. Престарелият Егей не искал и да чуе за заминаване на единствения си син. Но Тезей настоял на своето. Той принесъл жертва на Аполон Делфийски — покровителя на морските пътувания; преди Тезей да напусне Делфи, в последния момент оракулът му дал съвет — за закрилница при този подвиг да си избере богинята на любовта Афродита. Като призовал на помощ Афродита и й принесъл жертва, Тезей заминал за Крит.

Корабът благополучно пристигнал на остров Крит. Атинските младежи и девойки били заведени при Минос. Могъщият критски цар тутакси обърнал внимание на хубавия младеж. Героят направил впечатление и на Ариадна, царската дъщеря, а закрилницата на Тезей, Афродита, предизвикала в сърцето на Ариадна силна любов към младия Егеев син. Дъщерята на Минос решила да помогне на Тезей; тя не можела и в мисълта си да допусне младият герой да загине в Лабиринта, разкъсан от Минотавър.

Преди да се отправи за борба с Минотавър, на Тезей се наложило да извърши още един подвиг. Минос оскърбил една от атинските девойки. Тезей се застъпил за нея, но гордият със своя произход цар на Крит започнал да се подиграва с Тезей; той се ядосал, че някакъв си атинянин дръзва да се противопостави на него, Зевсов син. Тезей гордо отговорил на царя:

— Ти се гордееш, че си от потеклото на Зевс, но и аз не съм син на обикновен смъртен, мой баща е великият земетръсец, богът на морето Посейдон.

— Ако си син на бог Посейдон, докажи това, като извадиш един пръстен от морската дълбочина — отвърнал Минос на Тезей и хвърлил в морето златен пръстен.

Като призовал на помощ баща си Посейдон, Тезей без страх се хвърлил от стръмния бряг в морските вълни. Солени пръски се вдигнали нависоко и морските вълни скрили Тезей, Всички уплашено гледали към морето, което погълнало героя, и били убедени, че той няма да се върне обратно. Ариадна изпаднала в пълно отчаяние; и тя смятала, че Тезей е загинал.

А в същност, щом морските вълни покрили главата на Тезей, той бил подхванат от бог Тритон, който за един миг го пренесъл до подводния дворец на Посейдон. Посейдон с радост посрещнал в своя вълшебен подводен дворец сина си и му подал Миносовия пръстен, а Посейдоновата жена — Амфитрита, възхитена от красотата и смелостта на героя, сложила на разкошните къдрици на Тезей златен венец. Тритон пак поел Тезей и го изнесъл от морската бездна на брега, точно на мястото, от което героят се хвърлил в морето. Така Тезей доказал на Минос, че е син на Посейдон, повелителя на морето. Миносовата дъщеря Ариадна тържествувала, че Тезей се върнал невредим от морските дълбочини.

Но на Тезей предстоял още по-опасен подвиг: трябвало да убие Минотавър. Сега на помощ му дошла Ариадна. Тайно от баща си тя дала на Тезей остър меч и кълбо конци. Когато завели Тезей и всички обречени на разкъсване в Лабиринта, Тезей вързал при входа за Лабиринта края на конеца от кълбото и тръгнал по забърканите безкрайни коридори на Лабиринта, от който иначе било невъзможно да се намери изходът; той постепенно размотавал кълбото, за да може след това по конеца да излезе обратно. Вървял Тезей все по-навътре и най-после стигнал на мястото, където се намирал Минотавър. Със страшен рев, наклонил към героя главата си с грамадни остри рога, Минотавър се хвърлил върху него и се започнала страшна битка. Минотавър, побеснял от ярост, няколко пъти се хвърлял върху Тезей, но той го отблъсвал с меча си. Най-после Тезей хванал Минотавър за рога и пронизал гърдите му с острия си меч. След като убил Минотавър, Тезей, водейки се по конеца от кълбото, излязъл от Лабиринта, като извел и всичките атински младежи и девойки. При изхода ги посрещнала Ариадна; тя радостно поздравила Тезей. Ликували младежите и девойките, които Тезей спасил. Като се окичили с венци от рози, те започнали весело да пеят и да играят, като славели героя и неговата покровителка Афродита.

Сега трябвало да се положат грижи и за спасяването от гнева на Минос. Тезей бързо приготвил свия кораб и след като пробил дъната на всички изтеглени на брега кораби на критяните, бързо отплавал обратно към Атина. Ариадна последвала Тезей, когото била обикнала.

На връщане Тезей слязъл на брега на остров Наксос. Когато той и спътниците му си почивали от пътуването, на Тезей се присънил богът на виното Дионис; той му казал, че трябва да остави Ариадна на пустинния бряг на Наксос, тъй като боговете били отредили тя да бъде жена на него, на бог Дионис. Тезей се събудил и изпълнен със скръб, побързал да замине. Той не посмял да пренебрегне волята на боговете. Ариадна станала богиня, жена на великия Дионис. Дионисовите спътници шумно приветствували Ариадна и славели с песни жената на великия бог.

А Тезеевият кораб бързо се носел с черните си платна по лазурното море. Ето вече се показали в далечината бреговете на Атика. Опечален, задето загубил Ариадна, Тезей забравил да изпълни обещанието, което бил дал на баща си Егей — ако той победи Минотавъра и се завръща щастливо в Атина, да смени черните корабни платна с бели. Егей чакал сина си. Вперил очи в морската далечина, той стоял на една висока скала край брега на морето. Ето мярнала се в далечината черна точка; тя се приближава към брега; расте. Това е корабът на неговия син. Той е все по-близо и по-близо. Егей гледа, напряга зрението си да види какви са платната на кораба. Не, не блестят бели корабни платна на слънцето, платната са черни. Значи Тезей е загинал! В отчаянието си Егей се хвърлил от високата скала в морето и загинал в морските вълни; вълните изхвърлили на брега безжизненото му тяло. Оттогава именно морето, в което загинал Егей, се нарича Егейско. А Тезей слязъл на бреговете на Атика и принасял вече на боговете благодарствени жертви, когато изведнъж за свой ужас научил, че неволно е станал причина за смъртта на баща си. Съсипаният от скръб Тезей погребал с големи почести бащиното тяло, а след погребението поел властта над Атина.

Тезей и амазонките

Тезей мъдро управлявал в Атина. Но животът му в града не бил спокоен; Тезей трябвало често да напуща Атина, за да взема участие в подвизите на гръцките герои. Така той участвувал в калидонския лов, в похода на аргонавтите за златното руно и в Херакловия поход срещу амазонките. Когато бил превзет градът на амазонките Темискира, като награда за храбростта си Тезей отвел със себе си в Атина царицата на амазонките Антиопа. В Атина Антиопа станала жена на Тезей. С голям блясък отпразнувал героят сватбата си с амазонската царица.

Но амазонките намислили да отмъстят на гърците, задето те разрушили града им, и решили да освободят царица Антиопа от тежкото й — както те си представяли — пленничество при Тезей. Голяма войска от амазонки нахлула в Атика. Под натиска на войнствените амазонки атиняните били принудени да се укрият зад градските стени. Амазонките се промъкнали дори в самия град и принудили жителите му да се скрият в непристъпния Акропол. Амазонките се настанили на лагер върху хълма на ареопага и обсадили атиняните. На няколко пъти атиняните изпращали отряди вън от крепостта, опитвайки се да прогонят страшните жени воини. Най-после станала решителната битка.

Наред с Тезей и самата Антиопа се сражавала срещу същите амазонки, над които по-рано властвувала. Тя не искала да се раздели от своя мъж герой, когото успяла горещо да обикне. Гибел очаквала Антиопа в тая страхотна битка. Блеснало във въздуха копие, запратено от една измежду амазонките; смъртоносното му острие пронизало гърдите на Антиопа и тя паднала мъртва в краката на мъжа си. И двете войски ужасени гледали смъртно ранената Антиопа. Навел се натъженият Тезей над тялото на жена си. Кървавата битка била прекъсната. Обзети от дълбока печал, и амазонките, и атиняните погребали младата царица. Амазонките напуснали Атика и се върнали в далечната си родина. Дълго в Атина владяла скръб по загиналата без време прекрасна Антиопа.

Тезей и Пейритой

В Тесалия живеело племето на войнствените лапити, техен цар бил могъщият герой Пейритой. Той бил чувал за голямата храброст и сила на непобедимия Тезей и искал да си премери силите с него. За да предизвика Тезей за бой, Пейритой отишъл в Маратон и там отвлякъл от тучните пасбища стадо говеда, което принадлежало на Тезей. Щом се научил за това, Тезей веднага се впуснал да догони крадеца и бързо го настигнал. Двамата герои се срещнали.

Облечени в блестящи доспехи, те застанали един срещу друг, подобни на страшните безсмъртни богове. Всеки от тях бил поразен от величието на другия; и двамата били еднакво изпълнени с храброст, еднакво могъщи и прекрасни. Те захвърлили оръжието й като си подали ръка, сключили помежду си съюз за тясно, ненарушимо приятелство; в знак на това разменили своите оръжия. Така двамата велики герои Тезей и Пейритой станали приятели:

Наскоро след тази среща Тезей заминал в Тесалия, за да присъствува на сватбата на своя приятел Пейритой с Хиподамия. Великолепна била тази сватба. Много прославени герои се събрали на нея от всички краища на Гърция. На сватбата били поканени и дивите кентаври, получовеци-полуконе. Сватбеното пиршество било богато. Целият царски дворец бил пълен с гости, излегнати край обилните трапези; а тъй като в двореца нямало достатъчно място за всички дошли на сватбата, част от гостите пирували в една голяма прохладна пещера. Носел се дим от благовония, ехтели сватбени химни и музика, чувал се надалеч веселият глъч на пируващите. Всички гости славели младоженеца и невястата, която сияела между другите с красотата си като небесна звезда. Весело пирували гостите. Виното се леело като река. Все по-гръмки ставали провикванията на пируващите. Изведнъж най-силният и най-дивият измежду кентаврите Еврит, опиянен от виното, скочил и се нахвърлил върху невястата. Той я сграбил в своите силни ръце и искал да я отвлече. По неговия пример и другите кентаври се нахвърлили върху присъствуващите на пиршеството жени. Всеки искал да заграби плячка. Тезей, Пейритой и другите герои рипнали от сватбените трапези и се впуснали да защитят жените. Пирът бил прекъснат, започнал се яростен бой. Не с оръжие се биели героите срещу кентаврите. Те били дошли на пиршеството невъоръжени. Всичко им служело като оръжие в този бой: тежките чаши, големите съдове за вино, краката на изпочупените маси, триножниците, на които допреди малко са димели благовония — всичко влязло в работа. Стъпка по стъпка героите изтикват от залата на пиршеството дивите кентаври, но сражението продължава и вън от залата. Сега гръцките герои се бият вече с оръжие в ръце, прикрити с щитове. Кентаврите пък изтръгват дървета от корен, хвърлят по героите цели скали. Начело на героите се бият Тезей, Пейритой, Пелей и Нестор, Пелеевият син. Около тях все по-високо се натрупва кървава грамада от тела на кентаври. Един след друг рухват сразените кентаври. Най-сетне кентаврите се стъписали, хукнали да бягат и се укрили в горите на високия Пелион. Гръцките герои победили дивите кентаври; малцина измежду тях се спасили от ужасната битка.

Отвличането на Елена. Тезей и Пейритой решават да откраднат Персефона. Смъртта на Тезей

Хубавата жена на Пейритой Хиподамия не живяла дълго; тя умряла в пълен разцвет на красотата си. Овдовелият Пейритой, след като оплакал съпругата си, подир известно време решил да се ожени пак. Той отишъл при своя приятел Тезей в Атина и там те решили да отвлекат прекрасната Елена. Тя била още съвсем младо момиче, но славата за нейната красота се носела из цяла Гърция. Двамата приятели пристигнали тайно в Лакония и там отвлекли Елена в момент, когато тя весело танцувала със своите дружки по време на едно празненство в чест на Артемида. Тезей и Пейритой грабнали Елена и бързо я понесли към планините на Аркадия, а оттам през Коринт и Истъм я отвели в Атика; в Атинската крепост. Спартанците се впуснали по следите на крадците, но не могли да ги настигнат. След като укрили Елена в града Атина — в Атика, приятелите хвърлили жребий на кого от тях трябва да принадлежи чудната хубавица. Тя се паднала на Тезей. Но приятелите си били дали предварително клетва, че оня от тях, на когото се падне къдравокосата Елена, ще трябва да помогне на другия да се сдобие с жена.

Тъй като Елена се паднала на Тезей, Пейритой — поискал от приятеля си да му помогне да се сдобие с жена, като вземат Персефона, съпругата на страшния бог Хадес, властвуващ в царството на сенките на умрелите. Тезей изпаднал в ужас, но какво можел да направи? Бил дал клетва и не можел да я наруши. Трябвало да придружи Пейритой в царството на умрелите. Двамата приятели се спуснали в подземното царство през една мрачна пукнатина на земята край селището Колона, близо до Атина. В царството на ужасите двамата приятели се явили пред Хадес и поискали от него да им даде Персефона. Разгневил се мрачният владетел на царството на умрелите, но спотаил гнева си и поканил героите да седнат върху една скамейка, изсечена в скалата до самия вход за царството на умрелите. Щом двамата герои се отпуснали на скамейката, те се срасли с нея и не могли вече да се помръднат. Така ги наказал Хадес за нечестивото им искане.

Докато Тезей пребивавал в царството на Хадес, братята на прекрасната Елена — Кастор и Полидевк (Полукс) — навсякъде търсели сестра си. Най-после те узнали къде е скрил Тезей Елена. Веднага обсадили Атина и непристъпната крепост не могла да се удържи. Кастор и Полидевк я превзели, освободили сестра си и заедно с нея откарали в плен Тезеевата майка, Етра. А властта над Атина и над цяла Атика Кастор и Полидевк предали на Менестей, отдавнашен Тезеев враг. Дълго време прекарал Тезей в царството на Хадес. Тежки мъки търпял той там, но в края на краищата Херакъл, най-големият от героите, го освободил.

Тезей се върнал пак на слънчева светлина, но не радост му донесло това възвръщане. Непристъпната Атина била разрушена, Елена била освободена, майка му — в тежък плен в Спарта, Тезеевите синове Демофонт и Акамант били принудени да избягат от Атина, а цялата власт била в ръцете на омразния Менестей. Тезей напуснал Атика и се оттеглил на остров Евбея, където имал владения. Нещастието съпровождало сега Тезей. Царят на Скирос, Ликомед, не искал да върне на Тезей владенията му; той примамил големия герой на една висока скала и го блъснал в морето. Тъй загинал от ръката на предател най-големият герой на Атика. Едва дълги години след смъртта на Менестей се завърнали в Атина Тезеевите синове, които участвували в похода до Троя. В Троя те намерили Тезеевата майка, Етра. Завел я бил там като робиня синът на цар Приам Парис заедно с откраднатата от него прекрасна Елена.

Мелеагър

Калидонският цар Ойней, бащата на героя Мелеагър, си навлякъл гнева на великата богиня Артемида. Веднъж, когато празнувал приключването на беритбата на плодовете и гроздобера, той принесъл богати жертви на боговете олимпийци, а единствено на Артемида не принесъл жертва. Артемида наказала за това Ойней. Тя изпратила в неговата страна един страшен глиган. Свирепият, грамаден глиган опустошавал цялата околност на Калидон. С чудовищните си стърчащи зъби той изтръгвал от корен цели дървета, унищожавал лозята и отрупаните с нежен цвят ябълки. Глиганът не щадял и хората, ако му попаднели насреща. Мъка потискала всички в околността на Калидон. Тогава, като виждал всеобщата печал, Ойнеевият син Мелеагър решил да устрои хайка и да убие глигана. Той събрал за тоя опасен лов мнозина гръцки герои. В лова участвували завърналите се от Спарта Кастор и Полидевк, Тезей от Атина, цар Адмет от Фера, Язон от Йолк, Йолай от Тива, Пейритой от Тесалия, Пелей от Фтия, Теламон от остров Саламин и много други герои. За лова дошла от Аркадия и Аталанта, бърза на бягане като най-бързоногия елен. Тя била отрасла в планините. Тъй като баща й не искал да има дъщери, веднага след раждането й заповядал да я отнесат в планините. Там, в една клисура, Аталанта била откърмена от мечка, а израсла всред ловци. Като ловджийка Аталанта била равна на самата Артемида.

Девет дни пирували събралите се герои у гостоприемния Ойней. Най-сетне потеглили на лов за глигана. Околните планини екнали от високия лай на многобройните глутници кучета. Кучетата изкарали грамадния глиган от скривалището му и го подгонили. Ето че се показал бягащият като вихър глиган, преследван от кучетата. Впуснали се към него ловците. Всеки от тях бърза да убие глигана с копието си, но борбата с чудовищния глиган била тежка; не един от ловците изпитал силата на страшните му стърчащи зъби. Глиганът наранил смъртно със зъбите си безстрашния ловец, аркадеца Анкей, когато той искал да убие глигана и замахнал с двуострата си секира. Тогава Аталанта опънала стегнатия си лък и запратила в глигана остра стрела. В този миг дотичал и Мелеагър. Със силен удар на копието си той убил грамадния глиган. Ловът завършил. Всички се радвали на успеха.

Но кому да се даде наградата? Много герои участвали в лова. Мнозина от тях наранили глигана с острите си копия. Възникнал спор около наградата, а богиня Артемида, която била разгневена срещу Мелеагър, задето той убил нейния глиган, още по-силно разпалила разпрата.

Тоя спор довел в края на краищата до война между етолийците, жителите на Калидон, и куретите, жители на съседния град Плеврон. Победата била на страната на етолийците, докато в техните редове се сражавал могъщият герой Мелеагър.

Не щеш ли, разпален в боя, Мелеагър убил вуйчо си. Като се научила за смъртта на любимия си брат, майка му, Алтея, дълбоко се опечалила. Тя изпаднала в бесен гняв, когато разбрала, че брат й е загинал от ръката на нейния син Мелеагър. Разярена срещу сина си, Алтея молела мрачния цар Хадес и жена му Персефона да накажат Мелеагър. Вън от себе си от гняв тя призовавала отмъстителките Еринии да чуят молбите й. Мелеагър се ядосал, когато узнал, че собствената му майка иска неговата гибел, и се оттеглил от битката. Седял той печален, подпрял глава на ръце, в покоите на жена си, прекрасната Клеопатра. Щом като Мелеагър престанал да се бие на страната на етолийците, и победата им изменила. Започнали да побеждават куретите. Те вече обсадили богатия Калидон. Гибел застрашавала града. Напразно калидонските старейшини молили Мелеагър да се върне в редовете на войската. Те предлагали на героя голяма награда, но той не се вслушвал в молбите им. Лично престарелият Мелеагров баща, Ойней, дошъл в покоите на Клеопатра — жената на Мелеагър; той чукал на затворената врата и молел Мелеагър да забрави своя гняв в момента, когато загива родният му град Калидон. И него не послушал Мелеагър. И Мелеагровата сестра, и майка му, и любимите му приятели молели Мелеагър да помогне, но той бил непреклонен. В това време куретите вече овладели стените на Калидон. Те вече палели градските къщи, желаейки да опожарят всичко. Най-сетне се разтърсили от ударите и стените на покоите, където се намирал Мелеагър. Тогава младата му жена в ужас паднала на колене пред мъжа си и започнала да го моли да спаси града от гибел. Молела го да помисли каква зла участ ще постигне и града, и победените; да помисли за това, че победителите ще откарат жените и децата в тежко робство. Нима той иска такава участ да сполети и нея? Могъщият Мелеагър се вслушал в молбите на жена си. Той бързо се облякъл в блестящи доспехи, препасал меча, взел в ръце грамадния щит и копието си. Втурнал се Мелеагър в боя, отблъснал куретите и спасил родния Калидон. Но гибел чакала самия Мелеагър. Боговете от царството на сенките на умрелите били чули молбите и проклятията на Алтея. Мелеагър паднал в боя, смъртно ранен от златна стрела на далекострелния бог Аполон, и Мелеагровата душа отлетяла в скръбното царство на сенките.

Кипарис

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

На остров Кеос, в Картейската долина, имало един, елен, посветен на нимфите. Този елен бил много хубав. Клонестите му рога били позлатени, бисерно огърлие красяло шията му, а от ушите му се спускали скъпоценни украшения. Този елен съвсем не се страхувал от хората. Той идвал в домовете на жителите и драговолно протягал шия към всеки, който искал да го погали. Всички жители обичали елена, но най-много го обичал младият син на царя на Кеос, Кипарис — любим приятел на стрелометеца Аполон. Кипарис отвеждал елена на поляни със сочна трева и до звънливо шуртящи ручеи; той украсявал могъщите му рога с венци от дъхави цветя; често пъти, играейки си с елена, младият Кипарис със смях се метвал на гърба му и се разхождал на него по цъфтящата Картейска долина.

Било жежко лятно пладне; слънцето силно печало; въздухът трептял от горещина. Еленът се скрил на сянка от пладнешката жега и легнал в храстите. Случайно там, където лежал еленът, дошъл на лов Кипарис. Той не познал своя любим елен, тъй като го прикривал листакът, хвърлил по него острото си копие и смъртно го наранил. Младият Кипарис се ужасил, когато видял, че е убил любимеца си. В скръбта си той искал да умре заедно с него. Напразно го утешавал Аполон. Кипарис бил неутешим в скръбта си; той молел сребролъкия бог да му позволи да тъгува вечно. Аполон се вслушал в молбата му. Младежът се превърнал в дърво. Къдриците му станали тъмнозелени листа, тялото му се покрило с кора. Той се изправил пред Аполон във вид на стройно дърво, кипарис; върхът му се издигал като стрела към небето. Тъжно въздъхнал Аполон и промълвил:

— Винаги ще скърбя за тебе, прекрасни младежо, и ти ще скърбящ за чуждото нещастие. Бъди прочее всякога със скърбящите!

Оттогава гърците окачвали клонче кипарис на вратите на къщата, където има умрял; със зеленина от кипарис украсявали погребалните клади, на които изгаряли телата на умрелите, и при гробовете насаждали кипариси.

Орфей и Евридика

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“

Орфей в подземното царство

Великият певец Орфей — син на речния бог Еагър и на музата Калиопа — живеел в далечна (за тогавашните гърци — прев.) Тракия. Жена на Орфей била прекрасната нимфа Евридика. Певецът горещо я обичал. Но Орфей не се радвал дълго на щастлив живот с жена си. Веднъж наскоро след сватбата хубавата Евридика беряла със своите млади немирни другарки нимфи пролетни цветя в една зелена долина. Тя не забелязала една скрита в гъстата трева змия и я настъпила. Змията ухапала младата Орфеева жена за крака. Високо извикала Евридика и паднала на ръцете на притеклите се нейни другарки. Тя побледняла, очите й се склопили. Отровата на змията скъсала нишката на живота й. Дружките на Евридика изпаднали в ужас и техният скръбен плач се разнесъл надалеч. Чул го Орфей. Той изтичва в долината и там вижда студения труп на своята нежно обичана жена. Орфей бил обзет от отчаяние. Не можел да се помири с тая загуба. Дълго оплаквал той своята Евридика; и цялата природа, като слушала тъжното му пеене, плачела заедно с него.

Накрая Орфей решил да слезе в мрачното царство на душите на умрелите, за да склони владетеля Хадес и неговата жена Персефона да му върнат съпругата. Орфей се спуснал през мрачната пещера при Тенар към бреговете на свещената река Стикс.

Стои Орфей на брега на Стикс. Как да премине на другия бряг отсреща, където се намира мрачното царство на владетеля Хадес? Около Орфей се тълпят сенки на умрели. Едва се чуват техните стонове, сякаш шумолят падащи листа в гората през късна есен. Ето зачул се в далечината плясък на весла. Приближава се ладията на Харон, превозвача на душите на умрелите. Харон спира лодката до брега. Орфей моли да го пренесе заедно с душите на отсрещния бряг, но строгият Харон му отказал. Както и да го молил Орфей, отговорът на Харон бил все един и същ — „не!“.

Тогава Орфей дръннал по струните на своята златна лира и звуците й като широка вълна се разнесли по брега на мрачния Стикс. Със своята музика Орфей очаровал Харон; слуша той свиренето на Орфей, подпрян на веслото. Под звуците на музиката Орфей влязъл в ладията; Харон я отблъснал с веслото от брега и тя заплавала през мрачните води на Стикс. Харон прекарал през реката Орфей. Излязъл Орфей от ладията и свирейки на златната китара, се отправил през мрачното царство на душите на умрелите към трона на бог Хадес; придружавали го душите, които долетели, привлечени от звуците на китарата му.

Свирейки на китарата, Орфей се приближил до трона на Хадес и ме се поклонил. По-силно ударил той по струните на китарата и запял; пеел за своята любов към Евридика и за това, колко щастлив бил животът му с нея през светлите, ясни дни на пролетта. Но бързо отминали дните на щастието. Евридика загинала, Орфей пеел за своето нещастие, за мъките на разбитата му любов, за скръбта си по умрялата. Всички в царството на Хадес слушали с внимание пеенето на Орфей, всички били очаровани от неговата песен. Отпуснал глава на гърдите си, и бог Хадес слушал Орфей. Склонила глава на рамото на мъжа си, слушала песента Персефона; скръбни сълзи трепкали по ресниците й. Омаян от звуците на песента, Тантал забравил глада и жаждата, които го измъчвали. Сизиф прекратил тежката си, безплодна работа, седнал на камъка, който изкачвал по планината, и дълбоко, дълбоко се замислил. Очаровани от пеенето, стояли данаидите; те забравили за своя съд без дъно. Дори страшната богиня с три лица Хеката се закрила с ръце, за да не се виждат сълзите на очите й. Сълзи блестели и в очите на безмилостните Еринии; дори тях затрогнал с песента си Орфей. Но все по-тихо звучат струните на златната китара, все потиха става песента на Орфей и тя замира, сякаш едва доловима печална въздишка.

Наоколо царувало дълбоко мълчание. Нарушил го бог Хадес, като попитал Орфей защо е дошъл в неговото царство, за какво иска да го моли. Хадес се заклел с ненарушимата клетва на боговете — във водите на река Стикс, че ще изпълни молбата на дивния певец. Орфей отговорил на Хадес така:

— О, могъщи владетелю Хадесе, ти приемаш в царството си всичките нас, смъртните, когато се свършат дните на нашия живот. Аз не съм дошъл тук, за да гледам ужасите, които пълнят твоето царство, не съм дошъл, за да отведа като Херакъл пазача на твоето царство — триглавия Цербер. Дойдох тук да те помоля да пуснеш обратно на земята моята Евридика. Възвърни я към живот; виждаш как страдам по нея! Помисли, властителю, колко би страдал и ти, ако ти отнемеха твоята жена Персефона. Пък и ти няма да възвърнеш Евридика завинаги. Тя пак ще се върне в твоето царство. Кратък е нашият живот, владетелю Хадесе. О, позволи на Евридика да изпита радостите на живота, защото тя тъй млада слезе в царството ти!

Замислил се бог Хадес и отговорил на Орфей:

— Добре, Орфее! Ще ти върна Евридика. Отведи я обратно към живота, към слънчевата светлина! Но ти трябва да изпълниш едно условие: ще тръгнеш напред подир бог Хермес, той ще те води, а зад тебе ще върви Евридика. Но докато вървиш из подземното царство, ти не трябва да се обръщаш назад. Помни! Обърнеш ли се, Евридика веднага ще те напусне и ще се върне завинаги в моето царство.

Орфей бил съгласен на всичко. Той бърза по-скоро да си тръгне. Бързият като мисълта Хермес довел сянката на Евридика. Орфей я гледа с възторг. Той иска да прегърне сянката на Евридика, но Хермес го възпира, като му казва:

— Орфее, та ти прегръщаш само сянка. Да вървим по-скоро; нашият път е труден.

Тръгнали. Напред върви Хермес, подир него Орфей, а зад Орфей сянката на Евридика. Бързо преминали те царството на Хадес. Харон ги прекарал през река Стикс със своята ладия. Ето и пътечката, която извежда на повърхността на земята. Пътят е труден. Пътечката се извива стръмно нагоре и цялата е отрупана с камъни. Наоколо — гъст здрач. Едва се очертава в здрача фигурата на вървящия напред Хермес. Но ето че в далечината почнала да прозира светлина. Там е изходът. И около пътниците станало сякаш по-светло. Ако се обърна, мисли си Орфей, ще видя вече Евридика. Но първи ли тя след него? Не е ли останала в изпълненото с мрак царство на душите на умрелите? Може би е останала; пътят е тъй труден! Сигурно е изостанала Евридика и ще бъде обречена да се скита вечно в мрака. Орфей запристъпва по-бавно, ослушва се. Нищо не се чува. Та нима могат да се чуят стъпките на безплътна сянка? Все по-голяма тревога за Евридика обзема Орфей. Все по-често той се спира. А наоколо е все по-светло. Сега Орфей съвсем ясно би видял сянката на жена си. И забравил всичко, той се спрял и се обърнал. Почти до себе си той вижда сянката на Евридика. Протегнал към нея ръце Орфей, но сянката се отдалечила, отдалечила и потънала в мрака. Като вцепенен стоял Орфей, обзет от отчаяние. Трябвало да преживее за втори път смъртта на Евридика и виновник за тази втора смърт бил самият той.

Дълго стоял така Орфей. Като че бил безжизнен; като че стояла там мраморна статуя. Най-после Орфей се помръднал, направил една крачка, втора и поел обратно към бреговете на мрачния Стикс. Той решил отново да се върне при трона на Хадес, отново да го молител Орфей — молбите на певеца не трогнали коравосърдечния Харон. Седем дни и седем нощи седял печалният Орфей на брега на Стикс, проливайки скръбни сълзи; забравил да се храни, забравил всичко, роптаейки срещу боговете от мрачното царство на душите на умрелите. Едва на осмия ден решил той да напусне бреговете на Стикс и да се върне в Тракия.

Смъртта на Орфей

Четири години изминали от смъртта на Евридика, но Орфей й останал верен, както и преди. Той не желаел да встъпи в брак с нито една жена от Тракия. Веднъж в ранна пролет, когато по дърветата се появявали първите листенца, великият певец седял на един невисок хълм. Златната китара лежала в краката му. Певецът я взел, дръннал леко по струните и запял. Цялата природа се заслушала в чудното му пеене. Песента на Орфей звучала с такава сила, така покорявала тя и привличала към певеца, че около него като омагьосани се стекли диви животни, напуснали околните гори и планини. От всички страни долетели птици да слушат певеца. Даже и дърветата се размърдали от местата си и заобиколили Орфей; дъбове и тополи, стройни кипариси и широколистни платани, борове и ели се струпвали около певеца и го слушали; нито едно клонче, нито един лист по тях не трепвал. Сякаш цялата природа била омагьосана от дивното пеене и от звуците на китарата на Орфей. Изведнъж се дочули в далечината силни викове, звън на тимпани и смях. Това били киконските жени, които празнували веселия празник на шумния Бакх. Вакханките се приближавали все повече; ето те виждат Орфей и една от тях високо се провиква:

— Ей го женомразеца!

Замахнала вакханката с тирса си и го запратила по Орфей. Но бръшлянът, с който бил обвит тирсът, предпазил певеца. Друга вакханка хвърлила по Орфей камък, но камъкът, покорен от омайното пеене, паднал в краката на Орфей; сякаш го молел за прошка. Все по-гръмко се носели около певеца крясъците на вакханките, все по-гръмко звучали песните им и все по-силно звънтели тимпаните. Шумът от празника на Бакх заглушил певеца. Вакханките заобиколили Орфей, връхлетели върху него като ято хищни птици. Като град се изсипали върху певеца тирсове и камъни. Напразно Орфей се моли да го пощадят; бесните вакханки не се вслушват в гласа, на който се покоряват дървета и скали. Окървавен, Орфей паднал на земята, душата му отлетяла, а вакханките разкъсали тялото му с окървавените си ръце. Те захвърлили главата на Орфей и китарата му в бистрите води на река Хебър. И — о, чудо! — струните на китарата, понесена от вълните на реката, тихо зазвучават, сякаш оплакват гибелта на певеца, а брегът тъжно им приглася. Цялата природа оплаквала Орфей: плачели дървета и цветя, плачели животни и птици и дори немите скали плачели, а реките придошли от проливаните сълзи. Нимфите и дриадите в знак на траур разплели косите си и облекли тъмни дрехи. Все по-далеч и по-далеч отнасял Хебър главата и китарата на певеца към просторното море, а морските вълни отнесли китарата на бреговете на Лесбос. Оттогава звуците на дивни песни звучат на Лесбос. А златната Орфеева лира боговете поставили по-късно всред съзвездията на небето.

Душата на Орфей слязла в царството на сенките и отново видяла онези места, където Орфей търсил някога своята Евридика. Пак срещнал великият певец сянката на Евридика и я притиснал с любов в своите обятия. От тоя момент те можели вече да бъдат неразделни. Сенките на Орфей и на Евридика бродят в здрача по полята, обрасли с асфодели. Сега Орфей без страх може да се обръща, за да види върви ли подир него Евридика.

Хиацинт

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Извънредно хубавият, равен по красота на самите богове олимпийци Хиацинт, младият син на царя на Спарта, бил приятел на стрелометеца бог Аполон. Аполон често идвал на брега на Еврота в Спарта при своя приятел и там прекарвал с него времето си, като ходели на лов по планинските склонове, обрасли с гъсти гори, или като се занимавали с гимнастика, в която спартанците били тъй изкусни.

Веднъж, когато вече наближавало горещо пладне, Аполон и Хиацинт се състезавали в хвърляне на тежък диск. Все по-нависоко се издигал към небето бронзовият диск. Ето, напрегнал сили, хвърлил диска могъщият бог Аполон. Дискът се издигнал нависоко, до самите облаци и блестейки като звезда, взел да пада към земята. Изтичал Хиацинт към мястото, където трябвало да падне дискът. Той искал по-скоро да го вземе и да го хвърли, за да покаже на Аполон, че той, младият атлет, по умение да хвърля диск няма да отстъпи на него, бога. Дискът паднал на земята, отскочил от удара и със страшна сила ударил по главата притичалия Хиацинт. Хиацинт със стон паднал на земята. Алена кръв бликнала като ручей от раната и обагрила тъмните къдрици на хубавия младеж.

Притичал се изплашен Аполон. Навел се над приятеля си, привдигнал го, сложил окървавената му глава на коленете си и се мъчел да спре леещата се от раната кръв. Но всичко е напразно. Хиацинт побледнява. Потъмняват Хиацинтовите очи, които винаги са били тъй ясни; безсилно клюмва главата му като венчето на полски цветец, увяхващ под палещото обедно слънце. В отчаяние Аполон извикал:

— Ти умираш, мили приятелю! О, нещастие, нещастие! Ти загина от моята ръка! Защо ли хвърлих тоя диск! О, да можех да изкупя вината си и заедно с тебе да сляза в безрадостното царство на душите на умрелите! Защо съм безсмъртен, защо не мога да те последвам!

Аполон здраво държи умиращия приятел в обятията си и сълзите му падат върху окървавените къдрици на Хиацинт. Хиацинт умрял, душата му отлетяла в царството на Хадес. Аполон стои над тялото на умрелия и тихо шепне:

— Ти винаги ще живееш в сърцето ми, прекрасни Хиацинте. Нека споменът за тебе живее вечно и у хората.

И ето, както рекъл Аполон, от кръвта на Хиацинт израсло алено ароматно цвете — хиацинтът (зюмбюлът), а върху венечните му листчета се е отпечатал скръбният стон на бог Аполон. Споменът за Хиацинт е жив и у хората; те го чествуват с тържества през дните на хиацинтиите.

Полифем, Акид и Галатея

Прекрасната нереида Галатея обичала сина на Симетида, младия Акид, а и Акид обичал нереидата. Не само Акид бил запленен от Галатея. Грамадният циклоп Полифем видял веднъж прекрасната Галатея, когато тя изплувала от вълните на лазурното море, сияейки със своята хубост, и пламнал в безумна любов по нея. О, колко голяма е силата ти, златна Афродито! Ти вдъхна любов и на суровия циклоп, към който никой не смеел да се приближи, за да не пострада, и който презирал боговете олимпийци! Полифем изгаря от огъня на любовта. Той забравил овцете в пещерите си. Дивият Циклоп започнал дори да полага грижи за красотата си. Започва да разчесва сплъстената си коса с търнокоп и да подрязва рошавата си брада със сърп. Дори не бил вече такъв див и кръвожаден.

Точно по това време доплавал до бреговете на Сицилия прорицателят Телем. Той предсказал на Полифем:

— Единственото око, което имаш на челото си, ще бъде извадено от героя Одисей.

В отговор на прорицателя Полифем грубо се засмял и извикал:

— Лъжеш ти, най-глупав измежду прорицателите! Вече друго същество е завладяло окото ми!

Недалеч в морето се вдавал скалист хълм; той стръмно се спускал към вечно шумящите вълни. Полифем често идвал със стадото си на този хълм. Там той сядал, като слагал до краката си своята тояга, голяма колкото корабна мачта, изваждал свирката си, направена от сто тръстикови цеви, и започвал да я, надува, колкото му сила държи. Дивите звуци от свирката на Полифем се разнасяли далеч по морето, по планини и долини. Стигали те и до Акид и Галатея, които често седели в една прохладна пещера на морския бряг, недалеч от хълма. Полифем свирел на свирката си и пеел. Изведнъж той рипнал като бесен бик. Полифем съзрял Галатея и Акид в пещерата на морския бряг и закрещял с такъв гръмотевичен глас, че ехо от него се обадило чак от Етна:

— Виждам ви! Добре, добре, това ще бъде последната ви среща!

Изплашила се Галатея и побързала да се хвърли в морето. Родните морски вълни я защитили от Полифем. Ужасен, Акид търси спасение в бягство. Той протяга ръце към морето и извиква:

— О, помогни ми, Галатейо! Родители мои, спасете ме, укрийте ме!

Циклопът подгонва Акид. Той откъртил от планината цяла скала, замахнал и я хвърлил по Акид. Макар че Полифем го засегнал само с края на скалата, нещастният младеж бил целият затиснат от този край и смазан. Изпод края на скалата потекла като поток алената кръв на Акид. Постепенно аленият цвят на кръвта се губи, потокът става все по-светъл и по-светъл. Ето по цвят той вече прилича на река, размътена от пороен дъжд. Постепенно той се избистря. Изведнъж скалата, която смазала Акид, се, разцепила на две. В пукнатината зашумяла зелена тръстика и от нея изтича бистър, прозрачен поток. От потока се подал до кръста младеж със синкав цвят на лицето, с венец от тръстика на главата. Това бил Акид — той станал речен бог.

Диоскурите Кастор и Полидевк

Жена на спартанския цар Тиндарей била хубавата Леда, дъщеря на Тестий, цар на Етолия. Леда се славела по цяла Гърция с дивната си красота. Тя станала и жена на Зевс и родила от него две деца: една прекрасна като богиня дъщеря Елена и син — големият герой Полидевк. И от Тиндарей Леда имала също две деца: дъщеря Клитемнестра и син Кастор.

Полидевк получил от баща си безсмъртие, а брат му Кастор бил смъртен. И двамата братя били големи герои на Гърция. Никой не можел да се сравнява с Кастор в изкуството да управлява колесница; той укротявал и най-буйните коне. Полидевк пък нямал равен на себе си в боя с юмруци. Братята Диоскури вземали участие в много от подвизите на гръцките герои. Двамата братя всякога били заедно, тях ги свързвала най-искрена любов.

Диоскурите имали двама братовчеди, Линкей и Идас — синове на месенския цар Атарей. Идас бил могъщ боец; брат му пък Линкей притежавал такова остро зрение, че погледът му прониквал даже в недрата на земята; нищо не можело да се скрие от Линкей. Много подвизи извършили Диоскурите заедно със своите братовчеди. Веднъж чрез смело нападение те откарали из Аркадия едно стадо говеда и решили да поделят помежду си плячката. Делбата трябвало да извърши Идас. Но той поискал да завладее с брата си цялата плячка и за целта прибягнал до хитрост. Идас разрязал един бик на четири равни части — по една за него, за брат му и за двамата Диоскури, и който изяде частта си втори поред. Бързо изял Идас своя пай и помогнал на брата си Линкей — двамата да изядат по-бързо неговия пай.

Кастор и Полидевк страшно се ядосали, като видели, че Идас ги е измамил, и решили да отмъстят на братовчедите си, с които дотогава ги свързвала неразделна дружба. Кастор и Полидевк нахлули в Месения и отвлекли не само стадото, докарано из Аркадия, но и част от стадото на Идас и Линкей. Но Диоскурите не се задоволили и с това, а отвлекли и невестите на братовчедите си.

Диоскурите знаели, че Идас и Линкей няма да им простят, и решили да се скрият в хралупата на едно голямо дърво и да изчакат момента, когато Идас и Линкей ще почнат да ги преследват. Братята Диоскури искали да ги нападнат ненадейно, тъй като се страхували да влязат в бой с могъщия Идас, който веднъж се осмелил даже да се бори със самия Аполон, когато сребролъкият бог влязъл в спор с него заради хубавата Марпеса. Но Диоскурите не могли да се укрият от зоркото око на Линкей. От високия Тайгет той видял братята в хралупата на дървото. Идас и Линкей нападнали братята Диоскури. Преди те да успеят да излязат от засадата, Идас ударил с копието си в дървото и пронизал гърдите на Кастор. Полидевк се хвърлил срещу тях. Атареидите не издържали натиска и хукнали да бягат. Полидевк ги настигнал при гроба на баща им. Той убил Линкей и започнал бой на живот и смърт с Идас. Но Зевс прекратил този двубой, като хвърлил една блестяща светкавица и с нея превърнал в пепел и Идас, и трупа на Линкей.

Полидевк се върнал на мястото, където лежал смъртно раненият Кастор. Горчиво плакал той, като виждал, че смъртта го отделя от брат му. Тогава Полидевк се помолил на баща си Зевс да му позволи и той да умре заедно с брата си. Гръмовержецът се отзовал на молбата на сина си и му предложил да си избере едно от двете: или да живее вечно млад всред светлите богове на Олимп, или пък да живее заедно с брата си един ден в мрачното царство на Хадес, втори ден на светлия Олимп. Полидевк не поискал да се отдели от брата си и си избрал еднаква с неговата съдба. Оттогава двамата братя един ден бродят по мрачните полета в царството на сенките на умрелите, а втори ден живеят заедно с боговете в двореца на егидоносния Зевс. Гърците тачат братята Диоскури като богове. Диоскурите са защитници на хората от всички опасности; те ги защищават през време на пътуване както в чужбина, така и в родината.

Атрей и Тиест

Атрей и Тиест били синове на големия герой Пелопс. Някога кочияшът на цар Еномай Миртил, убит предателски от Пелопс, проклел Пелопс и с проклятието си обрекъл целия Пелопсов род на големи злодеяния и на гибел. Миртиловото проклятие тегнело и върху Атрей и Тиест. Те извършили редица престъпления. Атрей и Тиест погубили Хризип, който бил син на нимфата Аксиона и на баща им Пелопс. Накарала ги да убият Хризип майка им, Хиподамия. Като извършили това злодеяние, Атрей и Тиест избягали от царството на баща си, страхувайки се от неговия гняв, и се укрили при микенския цар Стенел, Персеев син, който бил оженен за сестра им Никипа. А когато умрял Стенел и син му Евристей, взет в плен от Йолай, загинал от ръката на Херакловата майка Алкмена, властта над микенското царство поел Атрей, тъй като Евристей не оставил наследници. Атреевият брат Тиест му завидял и решил по какъвто и да е било начин да отнеме от него властта. Той откраднал от брата си с помощта на жена му Аеропа златорунния овен, който му бил подарен от бог Хермес. Тиест откраднал този овен, защото било казано от боговете: „Над Микена ще властвува оня, на когото принадлежи златорунният овен.“ След като задигнал овена, Тиест поискал и властта на царството — нали овенът бил в него! Разгневил се Зевс Гръмовержец на Тиест и чрез небесни знамения дал на жителите на Микена да разберат, че Тиест прави опити да завземе властта по нечестив път. Микенци отказали да признаят Тиест за цар и той, за да се спаси от гнева на брата си, бил принуден да избяга от Микена. Отмъщавайки на брата си, той тайно отвел от Микена Атреевия син Полистен. В чужбина Тиест отгледал Полистен като свой роден син и му внушил голяма омраза към Атрей. Коварният Тиест искал да си послужи с Полистен като с оръдие, за да си отмъсти на брата си. Когато Полистен пораснал, Тиест го изпратил в Микена, като му заповядал да убие Атрей. Но младежът сам загинал от ръката на баща си. Атрей изпаднал в ужас, когато узнал кой е убитият от него младеж. Той се заклел да отмъсти на брата си и скроил коварен и зверски план. За да изпълни плана си, Атрей се престорил, че е готов да се помири с Тиест. Чрез пратеник той поканил брат си да се завърне в Микена. Когато Тиест се върнал в Микена, пак започнал заедно с Атреевата жена Аеропа да заговорничи против Атрей, обзет единствено от мисълта как да убие брат си. Атрей знаел за това и решението му да отмъсти на коварния си брат още повече се затвърдило у него. Той заповядал тайно да заловят синовете на Тиест — младите Полистен и Тантал — и да ги убият. От телата им Атрей приготвил ужасно угощение на брата си.

Поканил той Тиест на пиршество и поставил пред него гозбите от месото на синовете му. Гръмотевици, изпратени от Зевс, разтърсили небето. Гръмовержецът се разгневил на Атрей заради неговото злодеяние. Изтръпнал от ужас и лъчезарният бог на слънцето Хелиос, обърнал колесницата си и подкарал крилатите си коне обратно към изток, за да не гледа как един баща ще се храни с месото на своите синове. Тиест пък, без да подозира каквото и да било, седнал край трапезата и спокойно започнал да яде. Нахранил се Тиест. Изведнъж смътно предчувствие за някакво голямо нещастие го завладяло и той попитал Атрей за синовете си. Атрей повикал слугите и им заповядал да покажат на Тиест главите и краката на Полистен и Тантал. Като видял, че синовете му са убити, Тиест заридал. Той започнал да моли Атрей да му даде труповете на синовете, за да ги погребе. Но Атрей отговорил на брата си, че синовете му са погребани вече от него самия, но не в земята, а вътре в самия него. Тиест изпаднал в ужас, като разбрал какви ястия току-що е ял. Той прекатурил масата и със страшен вопъл се строполил на пода. Обезумял от скръб, той се привдигнал най-сетне и проклинайки Атрей и целия му род, бързо напуснал двореца. Безпаметен и без да вижда каквото и да било, Тиест избягал от Микена и се укрил в едно пустинно място. Дълго се крил той там, а после отишъл при епирския цар Теспрот, който му дал убежище.

Боговете се разгневили на Атрей за извършените от него злодеяния. За да го накажат, те изпратили на Арголида неплодородие. По тучните ниви не растяло нищо. Глад зацарил във владенията на Атрей. Жителите измирали с хиляди. За да узнае коя е причината за това нещастие, Атрей прибягнал до оракул. Оракулът отговорил, че бедствието ще се прекрати само тогава, когато Тиест бъде върнат в Микена. Дълго Атрей търсил из цяла Гърция брата си, но не могъл да открие къде се е подслонил. Най-после намерил малолетния му син Егист. Атрей довел Егист в двореца си и го отгледал като свой син.

Изминали много години. Случайно Атреевите синове Менелай и Агамемнон открили къде се намира Тиест. Те успели да заловят Тиест и да го докарат в Микена. Атрей не се помирил с брата си. Той го затворил в тъмница и решил да го убие. Повикал Егист, дал му остър меч и му заповядал да отиде в тъмницата и да убие там затворника. Егист не знаел за какво страшно престъпление го изпраща Атрей, когото той смятал за свой баща. Но щом Егист влязъл в тъмницата, тозчас Тиест познал в негово лице своя син. Той му открил кой е и двамата, баща и син, още тук, в тъмницата, съставили план как да погубят Атрей. Егист се върнал в двореца и казал на Атрей, че е изпълнил нареждането му и е убил затворника. Атрей се зарадвал, че най-сетне е успял да унищожи брата си. Той отишъл бързо на морския бряг, за да принесе жертва на боговете олимпийци. Тъкмо тук през време на жертвоприношението с един удар в гърба го наранил смъртно Егист със същия меч, който Атрей му дал, за да убие с него баща си. Егист освободил Тиест от тъмницата. Тиест и синът му завзели властта над Микена. Атреевите синове Менелай и Агамемнон били принудени да се спасяват с бягство. Те намерили закрила при спартанския цар Тиндарей. В Спарта те се оженили за дъщерите на Тиндарей — Менелай за прекрасната като богиня Афродита Елена, а Агамемнон — за Клитемнестра. След известно време Агамемнон се завърнал в Микена, убил Тиест и започнал да управлява страната, която някога управлявал баща му. Менелай пък след смъртта на Тиндарей станал цар на Спарта.

Есак и Хесперия

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Есак бил син на троянския цар Приам и брат на великия герой Хектор. Той бил роден на склоновете на гористата планина Ида от прелестната нимфа Алексироя, дъщеря на речния бог Граник. Тъй като бил израсъл в планините, Есак не обичал града и избягвал да живее в разкошния дворец на баща си Приам. Обичал усамотението в планините и сенчестите гори, обичал простора на полята.

Есак рядко се явявал в Троя и в съвета на троянците. Въпреки че живеел усамотено, Есак по характер не бил див и груб; той бил приветлив и сърцето му било открито за чувството любов. В горите и по полята младият Приамов син често срещал прекрасната нимфа Хесперия. Той пламенно я обикнал. Но щом зърнела Есак, нимфата се скривала.

Веднъж Есак заварил на брега на река Кебрен хубавицата Хесперия, когато тя сушала на слънцето разкошната си коса. Нимфата видяла младежа, изплашила се и хукнала да бяга от него. Есак почнал да тича подир нея.

Ненадейно една змия, скрита в тревата, ухапала нимфата за крака и отровата от змийските зъби останала в раната. Край на живота — край и на бягството! Хесперия паднала на ръцете на притеклия се Есак. Той прегърнал мъртвата и обезумял от скръб, се провикнал:

— О, нещастие, нещастие! Как съжалявам сега, че започнах да я преследвам! Съвсем не мислих да победя на такава скъпа цена! Ние двама те убихме, Хесперийо! Смъртоносната рана ти нанесе змията, но аз съм виновникът за това. Ще бъда по-коварен от змията, ако не изкупя със смъртта си твоята смърт!

Есак се хвърлил от високата скала в пенестите вълни на морето, които с шум се удряли о скалата. Тетида се смилила над нещастния младеж, ласкаво го приела във вълните и целия го облякла в пера, когато се потопил в морските дълбочини. Приамовият син не постигнал смъртта, която така желаел. Есак изплувал на повърхността на морето вече като птица. Той негодува, че трябва да живее против волята си. Излита той нависоко с току-що израслите му криле и стремително се хвърля в морето, но перата му го защищават при падането. За втори, за трети път се блъска Есак в морето; той иска да намери гибелта си в морската бездна. Но няма смърт за него. Той само се гмурка в морските вълни! Тялото на Есак постепенно измършавява, краката му станали сухи и тънки, шията му се удължила — той се превърнал в гмурец.

Втора част
Старогръцки епос

Аргонавти
(По Аполоний Родоски — „Аргонавтика“)

Фрикс и Хела

В древния Минийски Орхомен в Беотия царувал цар Атамант, син на бога на вятъра Еол. Той имал от богинята на облаците Нефела две деца — син Фрикс и дъщеря Хела. Атамант изневерил на Нефела и се оженил за дъщерята на Кадъм — Ино. Ино намразила децата от първия брак на мъжа си и намислила да ги погуби. Тя надумала орхоменянките да изсушат семето, приготвено за посев. Орхоменянките засели нивите с изсушени семена и на винаги плодородните им ниви не поникнало нищо. Орхоменяните били застрашени от глад. Тогава Атамант решил да изпроводи пратеници в свещения град Делфи, за да попитат оракула на стрелометеца Аполон коя е причината за безплодието на нивите. Коварната Ино подкупила пратениците и те, като се върнали от Делфи, предали лъжливо отговора на оракула.

— Ето какъв отговор даде прорицателката Пития — казали на Атамант подкупените пратеници. — Принеси в жертва на боговете сина си Фрикс, и боговете ще върнат плодородието на нивите.

И Атамант, за да избегне голямото бедствие, което застрашавало Орхомен, решил да пожертвува любимия си син. Ино тържествувала: нейният план да погуби Фрикс успял.

Вече всичко било готово за жертвоприношението. Младият Фрикс трябвало да падне под ножа на жреца; но неочаквано се появил златорунният овен, дар от бог Хермес. Този овен изпратила майката на Фрикс, богиня Нефела, за да спаси децата си. Яхнали златорунния овен Фрикс и сестра му Хела и овенът ги понесъл по въздуха далеч на север.

Овенът се носел бързо. Ниско под тях се разстилали надалеч поля и гори, между които като сребърни ленти се извивали реки. Овенът се носи над планините. Ето и морето. Овенът се носи над морето. Хела се уплашила и от страх не могла да се удържи на овена. Тя паднала в морето и вечно шумящите морски вълни я погълнали. Фрикс не могъл да спаси сестра си. Тя загинала. Оттогава насетне морето, в което се удавила Хела, започнало да се нарича Хелеспонт (Хелино море, сегашният проток Дарданели).

Все по-далеч и по-далеч летял овенът с Фрикс и най-после слязъл на бреговете на Фазис, в далечна Колхида, където царувал магьосникът Еет, син на бог Хелиос. Еет отгледал Фрикс, а когато той възмъжал, оженил го за дъщеря си Халкиопа. А златния овен, който спасил Фрикс, принесли в жертва на великия облакогонец Зевс. Златното руно на овена Еет окачил в свещената гора на бога на войната Арес. Един ужасен дракон, който изригвал пламък и никога не склопвал очи за сън, трябвало да пази руното.

Мълвата за това златно руно се разпространила по цяла Гърция. Потомците на Атамант, Фриксовия баща, знаели, че спасението и благоденствието на техния род зависи от това, дали те ще притежават руното, и затова искали на всяка цена да се сдобият с него.

Раждането и отглеждането на Язон

На брега на синия морски залив в Тесалия Кретей, братът на цар Атамант, построил град Йолк. Градът Йолк се разрасъл; плодородните му нивя, търговията и мореплаването му донесли богатство. Когато Кретей умрял, в Йолк зацарувал син му Езон, но едноутробният му брат, Посейдоновият син Пелий, му отнел властта и Езон трябвало да живее в града като обикновен гражданин.

Наскоро на Езон се родил син, едно много хубаво момченце. Езон се страхувал, че надменният и жесток Пелий ще убие сина му, на когото по право се падала властта над Йолк, и решил да го укрие. Той оповестил, че младенецът е умрял веднага след раждането, и дори направил разкошна панихида за него; а той лично занесъл сина си в дебрите на планината Пелион при най-мъдрия измежду кентаврите, Хирон. Там, в гората, в една пещера, расло момчето, възпитавано от Хирон, от майка му Филира и от жена му Харикло. Мъдрият Хирон му дал име Язон. Хирон учил Язон на всичко: да си служи с меч и с копие, да стреля с изпънат лък, учил го на музика и на всичко, което знаел самият той. Нямало равен на Язон по ловкост, сила и храброст, а по хубост той бил равен на обитателите на небето.

До двадесетата си година Язон живял при Хирон. Най-сетне решил да напусне безлюдните склонове на Пелион, да отиде в Йолк и да поиска от Пелий да му върне властта над Йолк.

Язон в Йолк

Когато Язон пристигнал в Йолк, отишъл направо на площада, където се били събрали всички жители. С възхищение гледали жителите на Йолк прелестния младеж. Те си мислели, че той е или Аполон, или Хермес — така хубав бил той. Бил облечен не като всички жители на Йолк: на плещите му била наметната пъстра кожа от пантера и само десният му крак бил обут в сандал. Разкошните къдрици на Язон се спущали по раменете му, целият той сияел с красотата и силата на млад бог. Опрян на две копия, той стоял невъзмутим всред тълпата граждани, които му се любували.

В това време пристигнал с разкошна колесница на площада и Пелий. Погледнал той младежа и трепнал, като забелязал, че само единият крак е обут. Изплашил се Пелий: защото оракулът му бил предрекъл някога, че го застрашава гибел от човек, който ще дойде в Йолк от планините и ще носи обувка само на единия си крак; този човек, Езоновият син, трябвало със сила или с хитрост да погуби Пелий и гибелта била неизбежна.

Пелий скрил уплахата си и надменно запитал непознатия младеж:

— Откъде си родом, младежо, към кое племе принадлежиш? Само че кажи истината, не се омърсявай с лъжа, аз съм враг на лъжата и я ненавиждам.

Язон спокойно отговорил на Пелий:

— Мъдрият Хирон ме е научил само на правда и на честност и аз съм винаги верен на неговите напътствия. Цели двадесет години преживях аз в Хироновата пещера и нито веднъж не съм нарушил истината и не съм се провинил в каквото и да било. Аз се завърнах тук, в родния Йолк, при баща си Езон. Възнамерявам да поискам да ми се върне властта над Йолк. Тая власт, както съм чувал, е отнел от баща ми коварният Пелий. Граждани, заведете ме в дома на моите велики прадеди. Аз не съм ви чужд, роден съм тук, в Йолк. Аз съм Язон, синът на Езон.

Жителите на Йолк посочили на Язон бащината му къща. Когато Язон влязъл, бащата веднага познал сина си. Радостни сълзи бликнали в очите на стария Езон: той ликувал, като виждал, че син му е станал силен и хубав младеж.

Вестта за завръщането на Язон бързо стигнала до Езоновите братя: Ферет, царя на Фера, и Амфаон от Месения. Наскоро те пристигнали при Езон със синовете си Адмет и Мелампод. Пет дни и пет нощи Езон и син му Язон ги чествували с пиршества. В разговорите Язон им разкрил желанието си да си възвърне властта над Йолк. Те одобрили намерението на Язон и заедно с него отишли при Пелий; Язон поискал от Пелий да му върне властта, като обещал да му остави всички богатства, които Пелий бил отнел от Езон. Пелий не посмял да откаже на Язон.

— Добре, съгласен съм — отвърнал той, — но ще ти поставя само едно условие: ти трябва преди това да умилостивиш подземните богове. Сянката на Фрикс, загинал в далечна Колхида, моли да заминем за Колхида и да вземем златното руно. Сянката на Фрикс ми откри това насън. Когато бях в Делфи, сам стрелометецът Аполон ми заповяда да се отправя за Колхида. Но аз съм стар и не мога да се реша на такъв голям подвиг; а ти си млад и пълен със сила; извърши този подвиг, и аз ще ти върна властта над Йолк.

Така отговорил Пелий на Язон, като затаил злобата в сърцето си. Той вярвал, че Язон ще загине, ако се реши да потегли към Колхида за златното руно.

Язон набира спътници и се готви за поход до Колхида

Тутакси след своя разговор с Пелий Язон започнал да се приготовлява за поход до Колхида. Той обиколил всички гръцки земи и навсякъде призовавал славните с подвизите си герои на поход до Колхида за златното руно. Всички големи герои се отзовали на поканата му. Съгласил се да вземе участие в похода и най-великият от героите, Зевсовият син Херакъл. Всички герои се събрали в Йолк. Та кой ли не бил всред тях: тук били и гордостта на град Атина — могъщият Тезей, и синовете на Зевс и Леда — Кастор и Полидевк, придружени от братовчедите си Идас и Линкей, и крилатите герои Калаид и Зет, синове на Борей и Орития, и Мелеагър от Калидон, и храбрият Анкей, и Адмет, и Теламон, и много други. Между героите бил и певецът Орфей. Гърция никога още не била виждала такъв сбор на герои. Силни, прекрасни като богове, те привличали възторжените погледи на всички жители на Йолк. Какви препятствия биха могли да ги спрат, кой би могъл да им се противопостави, какво би могло да ги уплаши?

Готов бил и кораб за героите. Този кораб бил построен от Аргос, син на Арестор; лично богиня Атина му помагала. Тя вградила в кърмата на кораба къс от свещения дъб, растящ в гората на Зевсовия оракул в Додона. Този десетовеслен кораб, наречен „Арго“, бил прекрасен. Той бил лек и бърз; като чайка се носел по вълните на морето. По името на кораба „Арго“ и героите, които взели участие в похода, били наречени аргонавти (плаващи с „Арго“). Аргонавтите били покровителствувани не само от Атина — под своя закрила ги взела и Хера. Тя изгаряла от омраза към Пелий, задето не й принасял жертви. Язон пък се радвал на особено благоволение от страна на Хера. Веднъж тя, за да изпита младия герой, му с явила в образа на грохнала бабичка на брега на една планинска река и със сълзи го помолила да я пренесе на отсрещния бряг. Героят внимателно вдигнал бабичката на гръб и я пренесъл през буйната река. Само че при преминаването на реката Язон изгубил сандала от левия си крак. Оттогава Хера обикнала Язон и му помагала във всичко. И стрелометецът Аполон покровителствувал аргонавтите; в същност той подтикнал героите да предприемат този поход и пак той им предрекъл щастие и успех.

Като се събрали в Йолк, героите искали да изберат за свой предводител великия Херакъл, но той се отказал и предложил да изберат Язон. За кормчия на „Арго“ бил избран Титий, а на носа на кораба застанал Линкей, от чието око не можело нищо да се скрие не само на земята, но даже и под земята.

Всичко било готово за отплаване, „Арго“, спуснат във водата, вече леко се полюлявал върху вълните: натоварени били вече запаси от храна и прясна вода; принесени били последните жертви в чест на Аполон и на всички богове. Жертвоприношението дало щастливи предзнаменования. В навечерието било уредено и весело пиршество. Било вече време за тръгване в далечното, пълно с опасности плаване.

Едва крайчецът на небето пламнал в пурпурната светлина на утринната зора, и кормчията Титий, събудил аргонавтите. Те се качили на кораба и седнали до веслата, по двама на всяка скамейка. Дружно наблегнали върху веслата могъщите гребци. Гордо изплавал „Арго“ от пристанището в открито море. Вдигнали снежнобялото платно на кораба. Попътен вятър издул платното и лекият кораб бързо се понесъл по приветливо шумящите вълни. Ето върху колесницата с впрегнати бели като сняг коне се издигнал на небето лъчезарният бог на слънцето Хелиос. Розова светлина затрепкала по платното на „Арго“ и морските вълни заблестели в утринните лъчи на слънцето.

Орфей докоснал струните на златната си китара и запял; дивната му песен се понесла по морската шир. Героите се заслушали в песента. А от морската дълбочина изплували риби и пъргави делфини; омаяни от пеенето на Орфей, те плували подир бързо разсичащия вълните „Арго“ като стадо, което върви след пастира под сладките звуци на свирката му.

Аргонавтите на остров Лемнос

След кратко щастливо плаване аргонавтите пристигнали на цветущия остров Лемнос. Там царувала младата царица Хипсипила. На острова нямало нито един мъж. Лемносянките избили до един мъжете си заради тяхната изневяра. Единствен цар Тоант, бащата на Хипсипила, избягнал смъртта. Спасила го дъщеря му.

Когато аргонавтите слезли на брега на Лемнос и изпратили вестител в града, лемносянките се събрали на съвещание на градския площад и младата Хипсипила ги предупреждавала да не пускат аргонавтите в града. Тя се страхувала, че героите ще узнаят за престъплението, което лемносянките били извършили. Но старата Полуксо решително възразила на царицата. Тя настоявала, че аргонавтите трябва да бъдат пуснати в града.

— Кой ще ви защищава — питала Полуксо, — ако врагове, нападнат Лемнос? Кой ще се грижи за вас, когато остареете, ако останете самотни? Не, пуснете в града чужденците и нека те останат тук.

Лемносянките послушали старата Полуксо. Веднага те изпратили една от тях с вестителя, дошъл от „Арго“, при героите да ги помоли да влязат в града.

Язон облякъл разкошна пурпурна дреха, изтъкана нарочно за него от самата Атина Палада, и отишъл в града. Хипсипила го приела с почести и му предложила да се настани в двореца й. Дошли в града и останалите аргонавти. Само няколко души, между които и Херакъл, останали на „Арго“.

На острова зацарило веселие и радост. Навсякъде върху клади горели жертви в чест на боговете; следвали тържество подир тържество, пир след пир. Сякаш героите били забравили за великия подвиг, който ги очаква. Безгрижно пирували те на богатия остров Лемнос. Най-сетне Херакъл тайно повикал аргонавтите на морския бряг, където бил пуснал котва „Арго“. Гневно ги упреквал най-големият измежду героите, задето те, увлечени в удоволствия, във весел и безгрижен живот, забравили, че им предстоят подвизи. Слушайки заслужените укори, героите стояли посрамени. Те решили незабавно да напуснат Лемнос. „Арго“ бил веднага приготвен за път. Героите вече били готови да се качат на кораба и да заемат местата си при веслата, когато на брега пристигнали на тълпа лемносянките. Те молели героите да не ги напущат, да останат при тях. Но героите били непреклонни. Лемносянките със сълзи се простили с тях. Героите се качили на „Арго“, дружно наблегнали на веслата; вълните се разпенили под удара на веслата на могъщите гребци и „Арго“ се понесъл като птица по морския простор.

Аргонавтите на полуостров Кизик

Когато аргонавтите плавали по Пропонтида, пътем се отбили на полуостров Кизик. Там живеели долионите, потомци на Посейдон. Управлявал ги цар Кизик. Недалеч от полуостров Кизик се намирала Мечата планина, където живеели шесторъки великани; долионите можели да живеят в безопасност наред с такива съседи само благодарение на Посейдоновата закрила. Царят на полуостров Кизик приел аргонавтите с почести и цял ден прекарали те в двореца му на весело пиршество. А щом взело да се разсъмва, аргонавтите се стегнали за път. Те вече се били качили на, „Арго“, когато неочаквано на отсрещния бряг на залива се появили шесторъките великани. Те започнали да хвърлят в морето грамадни камъни, откъсвали цели скали и ги натрупвали една върху друга, за да препречат на аргонавтите изхода от залива към открито море. Грабнал стегнатия си лък Херакъл и една след друга започнал да изпраща своите смъртоносни стрели по великаните. Като се прикривали с щитовете си, аргонавтите се нахвърляли срещу великаните с копия в ръце. Боят не траял дълго, един след друг великаните изпопадали на земята и в морето; всичките били избити, нито един от тях не могъл да се спаси.

Аргонавтите потеглили. Попътен вятър издул, корабното платно и целия ден „Арго“ спокойно се носил по вълните. Настанала вечер; богът на слънцето Хелиос завършил пътя си по небето, нощта обвила с тъма небе и земя. Вятърът променил посоката си и вече носи „Арго“ обратно — към бреговете, които той тъй неотдавна бил напуснал. В нощния мрак аргонавтите пак стигнали до Кизик. Жителите на Кизик не ги разпознали; те ги сметнали за морски разбойници и ги нападнали начело с младия си цар. Завързал се страшен нощен бой. В пълен мрак се бият героите със своите неотдавнашни приятели. Могъщият Язон с острото си копие наранил в гърдите младия цар на Кизик и той със стенание паднал на земята. Но ето лъчите на богинята на зората Еос обагрили изток с червена светлина. Настъпва утро. Бойците се виждат един друг и изпадат в ужас; приятели са се били с приятели.

Аргонавтите и жителите на Кизик уредили тризна (възпоменателна трапеза и военни състезания) в памет на убитите; три дни оплаквали те убития млад цар. А жена му, прекрасната Клейто, дъщеря на Мероп, не могла да понесе тежката загуба и сама забила остър меч в гърдите си.

Аргонавтите в Мизия

Недълго още плавали аргонавтите и стигнали до бреговете на Мизия. Там те сгрели на брега, за да се запасят с вода и храна. Могъщият Херакъл навлязъл в гората, която се намирала недалеч от брега, за да си направи ново весло — неговото се счупило. Той намерил една висока бяла ела, сграбил я със силните си ръце и я изтръгнал с корените. Нарамил могъщият герой бялата ела и тръгнал към брега. Изведнъж насреща му изтичва приятелят му Полифем и разказва, че току-що чул вик на младия Хилас, който ги викал. Хукнал Херакъл да търси Хилас, но никъде не можел да го намери. Натъжил се Херакъл. Заедно с Полифем търси той навсякъде Хилас, но всичко било напразно.

Щом се появила на небето лъчезарната зорница, предвещаваща скорошно настъпване на утрото, аргонавтите потеглили, без да забележат в утринната дрезгавина, че нито Херакъл, нито Полифем са с тях. Когато вече настъпило утрото, героите се натъжили, като видели, че двама от най-славните им другари не са между тях. Язон седял опечален, с отпусната глава; той сякаш не чувал жалбите на своите спътници, сякаш не забелязвал отсъствието на Херакъл и Полифем. Верният Хераклов приятел Теламон пристъпил към Язон и го обсипал с упреци:

— Само ти седиш така спокойно. Можеш сега да се радваш. Херакъл не е всред нас и няма кой да затъмни сега твоята слава. Не, аз няма да продължа да пътувам с вас, ако не се върнете и не издирите Херакъл и Полифем.

Теламон се впуснал към кормчията Титий и искал да го застави да върне обратно „Арго“. Напразно се мъчели да го успокоят бореадите (синовете на Борей); разгневеният Теламон не искал да слуша никого, той обвинявал всички, че умишлено са оставили Херакъл и Полифем в Мизия. Изведнъж от морските вълни се показала обвитата с водорасли глава на морския бог прорицател Главк. Той хванал с ръка кораба „Арго“ отдолу, спрял го и казал:

— По волята на великия гръмовержец Зевс Херакъл и Полифем останаха в Мизия. Херакъл трябва да се върне в Гърция, да постъпи на служба при Евристей и да извърши дванадесет големи подвига. На Полифем пък е предопределено да основе в страната на халибите славен град — Киос. А героите останаха в Мизия, защото търсят отвлечения от нимфите прекрасен Хилас.

Като казал това, Главк отново потънал в морето и се скрил от очите на аргонавтите.

Героите се успокоили. Теламон се помирил с Язон. Седнали при веслата героите и „Арго“, тласкан от ритмичните удари на могъщите гребци, бързо полетял по морето.

Аргонавтите във Витиния (Амик)

На следния ден сутринта аргонавтите спрели до брега на Витиния. Там те не били посрещнати така гостоприемно, както на полуостров Кизик. Във Витиния край морския бряг живеели бебриците, управлявани от своя цар Амик. Той се гордеел със своята исполинска сила и със славата си на непобедим в боя с юмруци. Жестокият цар принуждавал всички чужденци да се бият с него и безмилостно ги убивал със силен юмручен удар. Амик посрещнал аргонавтите с подигравки, нарекъл великите герои скитници и призовал най-силния от тях на бои, ако, разбира се, някой от аргонавтите посмее да си премери силите с него. Разгневили се героите. Излязъл напред Полидевк, младият син на Зевс и Леда. Спокойно той приел предизвикателството на царя на бебриците. Досущ като страшния Тифон стоял Амик пред Полидевк с черното си наметало и с грамадна сопа на рамо. Той измерил Полидевк с мрачен поглед; а Полидевк стоял пред Амик, блестящ като звезда с хубостта си. Бойците се приготвили за бой. Амик хвърлил на земята юмручните ремъци. Без да избира, Полидевк взел от земята ремъците, които били по-близо до него, и обвързал с тях ръцете си. Започнал боят. Царят на бебриците се хвърлил върху Полидевк като разярен бик. Полидевк ловко отбивал ударите му и не отстъпвал нито крачка под напора на Амик. За миг боят спрял, за да могат бойците да си поемат дъх. Ето те пак се бият и ударите се сипят един след друг. Амик замахнал и искал вече да нанесе на Полидевк страшен удар в главата, но младият герой се навел и нанесъл на Амик такъв удар в ухото, че счупил черепната му кост. Амик се тръшнал на земята в предсмъртни гърчове. Аргонавтите приветствували победителя Полидевк с гръмки викове.

Когато бебриците видели, че царят им е убит, те нападнали Полидевк. Полидевк повалил на земята с юмручни удари първите двама от тях. Аргонавтите грабнали оръжието си и се хвърлили в бой с бебриците. Като вихър засвистяла тежката секира на Анкей в редовете на бебриците; един след друг ги сразява Кастор с блестящия си меч. Героите се бият като лъвове. Бебриците хукнали да бягат. Героите дълго ги преследвали. Те се върнали на морския бряг с богата плячка. Цяла нощ пирували победителите и победната песен на Орфей гръмко звучала по брега. Под съпровода на своята златна китара той славел младия победител на Амик, царя на бебриците, прекрасния Полидевк, сина на гръмовержеца Зевс.

Аргонавтите у Финей

Пя другия ден сутринта аргонавтите продължили пътя си. Скоро те стигнали до бреговете на Тракия. Героите слезли на брега, за да попълнят хранителните си запаси. На морския бряг видели някаква къща и тръгнали към нея. От къщата излязъл насреща им сляп старец; той едва се държал на краката си и цялото му тяло треперело от слабост. Още на прага на своя дом старецът от слабост се свлякъл на земята. Аргонавтите го привдигнали и им домиляло за него. От думите на стареца те разбрали, че той е Финей, син на Агенор, и че бил по-рано цар на Тракия. Но Аполон наказал Финей, задето злоупотребявал с получената от Аполон дарба да пророкува, като откривал на хората тайните на Зевс. Аполон го ослепил, а боговете му изпратили харпиите, полумоми-полуптици, които прилетявали в къщата му, изпояждали всичката му храна и разнасяли по целия дом страшна воня. Боговете открили на Финей, че той ще се избави от това тяхно наказание само когато дойдат при него аргонавтите, всред които ще бъдат и двамата крилати синове на Борей, Зет и Калаид. Финей започнал да моли героите да го освободят от бедата; молел бореадите да изгонят харпиите; нали той не бил чужд на бореадите — бил женен за сестра им Клеопатра.

Героите се съгласили да помогнат на Финей. Те приготвили богата трапеза, но щом Финей се излегнал край масата, за да уталожи глада си, харпиите връхлетели и без да обръщат внимание на виковете на аргонавтите, лакомо изяли всичките ястия, като разнесли из целия дом страшна воня; после харпиите се вдигнали и излетели от къщата на Финей. Литнали след тях на могъщите си криле бореадите. Дълго те преследвали харпиите и най-сетне ги настигнали край Плотийските острови. Бореадите извадили мечовете си и вече искали птици да убият харпиите, но в този момент долетяла на дъгоцветните си криле от високия Олимп пратеницата на боговете Ирида. Тя спряла бореадите и казала, че боговете са заповядали на харпиите да не се връщат вече при Финей. Бореадите полетели обратно към Тракия.

Оттогава Плотийските скали (острови) започнали да се наричат Строфади, т.е. островите на завръщането.

Щом преследваните от бореадите харпии отлетели, аргонавтите приготвили нова трапеза на Финей и старецът могъл най-после да утоли страшния си глад. На трапезата Финей разкрил на аргонавтите какви още опасности ги очакват по пътя им към Колхида и им дал съвети как да ги превъзмогнат. Финей съветвал героите също така, когато стигнат в Колхида, да призоват на помощ златна Афродита, тъй като само тя може да помогне на Язон да добие златното руно. Аргонавтите изслушали мъдрия старец с внимание, стараейки се да запомнят всичко, което той им казал.

Скоро се върнали и бореадите и разказали как са преследвали харпиите. Старият Финей се зарадвал, като узнал, че завинаги е избавен от появяване на харпиите.

Симплегади

Аргонавтите не останали дълго при Финей. Те бързо си заминали. Волно се носел „Арго“ по морските вълни. Изведнъж се зачул някъде напред далечен шум. Този шум ставал все по-ясен и по-силен. Той приличал на рева на приближаваща се буря, заглушавай от време на време сякаш от гръмотевици. Ето показали се и Симплегатските скали. Героите видели как скалите се раздалечавали една от друга и отново се удряли със страшен грохот. Морето около тях клокочело, пръски високо се издигали при всяко повторно сблъскване. А когато скалите пак се раздалечавали, вълните между тях се носели и преобръщали в бесен водовъртеж.

Героите си припомнили съветите на Финей да пуснат пред кораба гълъб между скалите; ако гълъбът прелети между тях, и „Арго“ ще проплава невредим покрай Симплегадите. Наблегнали на веслата аргонавтите. Ето те са вече до самите скали. С трясък се сблъскали скалите и пак се раздалечили. Тогава героят Евфем пуснал гълъба. Като стрела полетява гълъбът между скалите. Скалите отново се събрали с такъв трясък, че сякаш небето потреперило. Солена вода опръскала аргонавтите, а „Арго“ се завъртял всред вълните като подхванат от вихър. Гълъбът пролетял невредим между скалите, само края на опашката му откъснали сблъскалите се скали. Радостно се провикнали аргонавтите и дружно наблегнали на веслата. Скалите се раздалечили. Една грамадна вълна с пенест гребен подхванала „Арго“ и го метнала в пролива. Отсреща се задава друга вълна; тя върнала „Арго“ назад. Наоколо кипят и клокочат вълните. Веслата се огъват от напора. „Арго“ пращи, сякаш потъва под натиска на вълните. Ето издигнала се нова вълна, висока като планина; тя се стоварила върху „Арго“ и той се завъртял като продънена лодка. Скалите вече се приближават една към друга, ей сега ще се сблъскат. Гибелта е неизбежна. Тогава се явила на помощ на аргонавтите лично Атина Палада, любимата Зевсова дъщеря. С едната си ръка тя задържала здраво една от скалите, а с другата така силно тласнала, „Арго“, че той като стрела изхвръкнал от пролива. Събралите се скали само строшили края на кърмата. Скалите отново се раздалечили и спрели, вече навеки неподвижни, от двете страни на протока. Изпълнила се повелята на съдбата, че Симплегадите ще застанат неподвижни едва тогава, когато между тях проплава кораб. Аргонавтите се радвали, че са избягнали една от най-страшните опасности. Сега те можели да бъдат сигурни, че благополучно ще завършат похода си.

Остров Аретиада и пристигане в Колхида

Дълго плавали аргонавтите покрай бреговете на Евксинския Понт. Покрай много страни минали те, много и различни народи видели. Най-сетне в далечината се показал остров. „Арго“ бързо се приближавал към острова; не бил вече далеч брегът. Изведнъж от острова се вдигнала във въздуха голяма птица, крилете на която блестели на слънчевите лъчи; тя прелетяла над „Арго“ и отронила едно от перата си, което паднало върху героя Оилей. Като стрела се забило перото в рамото на Оилей, кръв шурнала от раната и раненият герой изпуснал веслото. Другарите на Оилей измъкнали перото от раната му. С учудване гледат аргонавтите перото и виждат, че то е медно и остро като стрела. В този миг над острова се издигнала друга птица и полетяла към „Арго“, но нея вече я чакал героят Клитий с лък в ръцете. Щом птицата се приближила към „Арго“, Клитий пуснал стрела по нея и убитата птица паднала в морето. Като видели тая птица, покрита с медни пера, аргонавтите разбрали, че това са птиците стимфалиди, а островът, където живеят — остров Аретида. Амфидамант посъветвал героите да облекат доспехите и да се прикрият с щитове, преди да слязат на брега, аргонавтите започнали да крещят, да удрят с копия и мечове по щитовете си. Птиците се издигнали на грамадно ято над острова, полетели високо над „Арго“ и върху героите се изсипал истински дъжд от пера-стрели. Героите се запазили от тия стрели с щитовете си. А птиците, след като направили кръг над „Арго“, скоро се скрили далеч зад хоризонта.

Аргонавтите слезли на брега на Аретиада и вече искали да се разположат за почивка, когато срещу тях излезли четирима млади хора. Младежите били страшно изтощени, дрехите им висели на парцали по тях, едва прикривайки тялото им. Това били синовете на Фрикс. Те били напуснали Колхида, за да се върнат в Орхомен, но по пътя претърпели през една бурна нощ корабокрушение и само благодарение на щастлива случайност вълните ги изхвърлили на остров Аретиада, където именно ги намерили аргонавтите. Героите се зарадвали, че ги срещнали; особено доволен бил Язон: нали младите хора му били роднини. Аргонавтите нахранили младежите, дали им нови дрехи и им казали, че отиват в царството на Еет за златното руно. Най-възрастният от младежите, Аргос, обещал да помага на аргонавтите, но ги предупредил, че Хелиосовият син, цар Еет, е силен, жесток и никому не прощава. Ала нищо не било в състояние да спре аргонавтите да изпълнят веднъж взетото решение — да придобият златното руно.

На следната утрин аргонавтите продължили пътуването си. Дълго плавали те. Най-сетне в далечината подобно на облаци, отрупани на хоризонта, засинели върховете на Кавказ. Сега вече и до Колхида не било далеч.

С устрем се носи „Арго“, тласкан от равномерните удари на веслата. Вече слънцето се скрива, спущайки се в морето. По вълните пробягнали вечерните сенки. Високо над „Арго“ се зачуло размахване на криле. Летял един грамаден орел към скалата, на която бил прикован титанът Прометей. От размахването на огромните криле на орела по морето задухал вятър. Орелът изчезнал в далечината и до аргонавтите стигнали тъжните, тежки стенания на Прометей; отдалеч се донасяли те и ударите на веслата ги заглушавали от време на време.

Брегът е вече близо. Ето и устието на река Фазис. Язон извършил благодарствено възлияние на боговете и призовал боговете на Колхида и душите на умрелите герои да му помогнат в опасното начинание. Героите от „Арго“ заспали спокойно. Те стигнали там, закъдето били тръгнали — те са вече в Колхида, близо до столицата на цар Еет, но още много опасности имало да преминат.

Хера и Атина при Афродита

Когато аргонавтите пристигнали в Колхида, великата богиня Хера и богиня Атина се посъветвали на високия Олимп как да помогнат на Язон да придобие златното руно. Богините решили да отидат при богинята на любовта Афродита и да я помолят да заповяда на сина си Ерос да прониже със златна стрела сърцето на Медея, дъщеря на Еет, и да й внуши любов към Язон. Богините знаели, че единствена магьосницата Медея може да помогне на Язон в опасния му подвиг.

Когато двете богини дошли при Афродита, тя си била сама вкъщи. Афродита седяла на богат златен трон и със златен гребен решела разкошната си коса. Афродита видяла влезлите богини, станала да ги посрещне и любезно ги поздравила. Като поканила богините да седнат на златни пейки, изковани от самия Хефест, богинята на любовта ги попитала за какво са дошли. Богините й разказали по какъв начин искат те да се помогне на героя Язон и помолили Афродита да заповяда на Ерос да прониже сърцето на Медея. Афродита се съгласила. Богините се простили с Афродита, а тя отишла да търси своя палав син. Ерос в това време играел на зарове с Ганимед. Хитрият Ерос бил надиграл простодушния Ганимед и високо му се надсмивал. Точно в тоя момент Афродита се приближила към него. Тя прегърнала сина си и му казала:

— Слушай, немирнико. Искам да ти възложа една работа. Вземи по-скоро лъка и стрелите си и отлети на земята. Там, в Колхида, пронижи със стрела сърцето на Медея, дъщерята на цар Еет; нека тя се влюби в героя Язон. Ако ти изпълниш това, ще ти подаря играчката, която някога Адрастея беше направила за малкия Зевс. Само че трябва още сега да литнеш; това трябва да стане колкото е възможно по-скоро.

Ерос молел майка си да му даде предварително играчката, но майката, познавайки хитростта на момченцето, не се съгласила да му я даде, преди то да изпълни поръчението й. Като се убедил, че нищо няма да получи от майка си, преди да изпълни възложената му задача, Ерос грабнал лъка и стрелите си и бързо литнал от високия Олимп към земята — за Колхида; златните му криле блестели на слънцето.

Язон при Еет

На другата сутрин аргонавтите се събудили рано. Събрани на съвещание, те решили Язон да отиде с Фриксовите синове при цар Еет и да го помоли доброволно да предаде на аргонавтите златното руно и само ако гордият цар откаже, тогава да прибегнат към сила.

С жезъл на мира в ръка Язон се отправил към двореца на Еет. Богиня Хера закрила Язон и спътниците му с гъст облак, да не би жителите на Колхида да оскърбят героите. Когато героите стигнали до Еетовия дворец, облакът се разнесъл и те видели двореца. Той бил величествен; с високи стени и много кули по тях, издигащи се към небето. Широки врати, украсени с мрамор, водели за двореца. Редици бели колони, образуващи портик, блестели на слънцето.

Всичко, каквото имало в двореца на Еет, цялата му богата украса бил изработил Хефест от благодарност за това, че Еетовият баща, богът на слънцето Хелиос, извлякъл изтощения в боя с гигантите Хефест от Флегрейските полета и го откарал надалеч със своята златна колесница. Дворецът се състоял от много постройки-чертози. В най-разкошния чертог живеел цар Еет с жена си, в друг — син му Абсирт, на когото колхидците заради красотата му дали прозвището Фаетон (сияещ). В останалите пък чертози живеели дъщерята на Еет, Халкиопа, жена на умрелия Фрикс, и по-малката Еетова дъщеря Медея, голяма магьосница, служителка на богинята Хеката.

Когато Язон и спътниците му влезли в двора на Еетовия дворец, от своите чертози се показала Медея. Тя отивала да навести Халкиопа. Като видяла чужденците, Медея извикала от учудване. При вика й Халкиопа излязла и видяла своите синове. Радвайки се, че са се завърнали, тя се затичала към тях. Халкиопа прегръща, целува синовете си, с които не очаквала вече да се види някога. От шума бил привлечен и Еет. Той поканва чужденците да влязат в неговия дворец и заповядва на слугите си да приготвят разкошна гощавка. Докато Язон и Еет си разменяли приветствия, от високия Олимп се спуснал на златните си криле Ерос. Скрит зад една колона, той извадил златна стрела и опънал тетивата на своя лък. После, невидим за всички, Ерос застанал зад гърба на Язон и запратил стрелата си право в сърцето на Медея. Стрелата пронизала сърцето й и тя веднага почувствувала любов към Язон.

Язон влязъл със спътниците си в Еетовия двор. Там царят на Колхида ги поканил да се излегнат край трапезата. През време на пиршеството Аргос разказал на Еет как той и братята му са претърпели корабокрушение, как бурните вълни са ги изхвърлили на остров Аретиада и как са ги намерили там, умиращи от глад, аргонавтите. Аргос разправил още защо е пристигнал Язон с героите в Колхида. Щом чул Еет, че Язон иска да придобие златното руно, очите му гневно заблестели и той страшно се намръщил. Еет не вярва, че героите са доплавали за златното руно, той си мисли: дали синовете на Фрикс не са си поставили вече за цел да завладеят властта над цяла Колхида и затова са довели гръцките герои със себе си? Еет обсипва Язон с укори, той иска да го изпъди от двореца и го заплашва със смъртно наказание. Теламон бил вече готов да изсипе гневни думи в отговор на заплашването на царя, но Язон го възпрял. Той се старае да успокои Еет; уверява го, че той и другарите му са доплавали до Колхида само за златното руно, и обещава на царя да извърши каквато и да било работа, да изпълни каквато и да било поръка, ако за награда царят му даде златното руно. Еет се замислил. Тъй като решил да погуби Язон, той му казал:

— Добре, ще получиш руното, но преди това изпълни следното мое поръчение: изори нивата, посветена на Арес, с моя железен плуг, в който запрегни медноноги, бълващи огън бикове; засей тая нива със зъби от дракон, а когато от драконовите зъби израснат облечени в железни ризници воини, влез в бой с тях и ги унищожи. Ако изпълниш това, ще получиш руното.

Язон не отвърнал веднага на Еет, а помислил и промълвил:

— Съгласен съм Еет, но и ти трябва да изпълниш обещанието, което даваш: нали знаеш, че аз не мога да се откажа да изпълня твоето поръчение, щом веднъж по волята на съдбата съм дошъл тук, в Колхида.

Като казал това, Язон със спътниците си напуснал двореца.

Аргонавтите се обръщат за помощ към Медея

Когато Язон се върнал на кораба „Арго“, той разказал на другарите си какво е станало в двореца на Еет и каква задача му е възложил царят. Аргонавтите се замислили. Какво да правят, как да изпълнят те поръчението на Еет? Най-после се обадил Аргос:

— Приятели, в двореца на Еет живее дъщеря му Медея. Тя е голяма магьосница и единствено тя може да ни помогне. Аз ще отида да помоля мама да убеди Медея да ни помогне. Ако Медея ни помогне, няма защо да се плашим от каквито и да било опасности.

Току-що изрекъл Аргос това и над кораба „Арго“ прелетял бял гълъб, преследван от сокол. Гълъбът долетял при Язон и се укрил в диплите на неговото наметало, а соколът паднал на „Арго“.

— Това е щастливо знамение от боговете — извикал прорицателят Мопс. — Самите богове ни нареждат да поискаме помощ от Медея. Погледнете, птицата, посветена на Афродита, се спаси на гърдите на Язон. Спомнете си какво рече Финей. Нима той не ни съветваше да помолим Афродита за помощ? Затова молете богинята, тя ще ни помогне. Нека Аргос по-скоро отиде при майка си; тя ще убеди Медея да ни помогне.

Аргонавтите послушали прорицателя Мопс: те принесли жертва на Афродита и Аргос бързо се отправил за двореца на Еет да се срещне с майка си.

В това време Еет свикал на площада всички колхидци. Той съобщил на народа за пристигането на чужденците и заповядал да охраняват „Арго“, за да не може никой от аргонавтите да се спаси с бягство. Еет решил, щом Язон загине на нивата, посветена на Арес, да опожари „Арго“ с всичките герои; синовете на Фрикс пък решил да унищожи с мъчителна смърт.

Настъпила нощ. Столицата на Еет потънала в сън. Навсякъде зацарила тишина. Само в чертозите на Медея няма покой. Над главата й витаят върволица сънища, един от друг по-тревожни. Медея ту сънува, че Язон се бори с биковете, а като награда за победата на героя трябва да послужи самата тя, ту й се присъня, че лично тя влиза в бой с издишащите пламък бикове и лесно ги побеждава; ту вижда как родителите й отказват да я дадат за жена на Язон, тъй като не е победил биковете. Възниква горещ спор между Язон и Еет и самата Медея трябва да реши тоя спор. А когато тя решава спора в полза на Язон, баща й се разгневил и страшно закрещял по нея. Събужда се Медея цяла обляна в сълзи, иска да изтича при Халкиопа, но се срамува да отиде при нея. Три пъти тя хваща вече дръжката на вратата, но все се връща обратно. Медея се захлупила на леглото си и заридала. Една от робините на Медея чула риданията й и казала за това на Халкиопа. Халкиопа изтичва при сестра си и я вижда как се е захлупила на леглото и ридае.

— О, сестро — дума Халкиопа, — защо плачеш? Да не би да проливаш сълзи за участта на моите синове? Да не си научила, че нашият баща иска да ги погуби?

Нито дума не промълвила Медея в отговор на Халкиопа, защото не за нейните синове плачела тя; но най-после рекла:

— Зловещи сънища сънувах, сестро. Гибел застрашава синовете ти и чужденеца, с когото те се завърнаха. О, да можеха боговете да ми дадат сили да им помогна!

Потреперила от ужас Халкиопа, като чула думите на Медея; тя я прегръща и я моли за помощ. Халкиопа знае, че Медея може да помогне на Язон със своите магии. И Медея казала на Халкиопа:

— Слушай, сестро, аз ще помогна на чужденеца. Нека той дойде утре сутринта в храма на Хеката; аз ще му дам талисман, който ще му помогне да извърши подвига. Обещай ми само, че ще пазиш всичко в тайна: иначе всички ни ще погуби нашият баща.

Отишла си Халкиопа. Медея останала сама. В гърдите й се борели противоположни чувства. Тя ту се бояла да отиде против волята на баща си, ту пък решавала да помогне на Язон, когото така обикнала. Искала дори да тури край на живота си, като вземе отрова. Медея вече извадила една кутия с отрова, отворила я, но богиня Хера й внушила непреодолима жажда за живот. И Медея блъснала настрана кутията с отрова, забравила всичките си съмнения, само за Язон мислела и решила да му помогне.

Едва се пукнала зора и далечните снежни върхове на Кавказ зарозовели, когато Аргос дошъл при аргонавтите и им съобщил, че Медея била съгласна да помогне на Язон и го моли да отиде в храма на Хеката. Когато изгряло слънцето, Язон се отправил с Аргос и прорицателя Мопс към храма на Хеката. Богиня Хера направила Язон толкова прекрасен, че дори аргонавтите го загледали с възхищение.

А Медея в това време, след като станала на ранина, измъкнала сандъче с вълшебни мехлеми и извадила от него мехлема, който се наричал „Прометеево масло“. Този мехлем бил приготвен от сока на корените на едно растение, израсло от кръвта на Прометей. Всеки, който се намазвал с тоя мехлем, ставал неуязвим — не можело да му навреди нито желязо, нито мед, нито огън; той придобивал непреодолима сила и за един ден ставал непобедим. Този именно мехлем решила Медея да даде на Язон. Тя повикала робините си и потеглила за храма на Хеката. Радостно било на сърцето на Медея; тя забравила всичките си тревоги и мислела само за срещата си с Язон.

Ето и храма на Хеката. Медея влязла в него. Язон още го нямало. Скоро дошъл и той. Погледнала го Медея и сърцето й започнало силно да бие. Дума не може да промълви тя.

Дълго стояли в мълчание Язон и Медея; най-после нарушил мълчанието героят. Той хванал Медея за ръката и й казал:

— Прелестна девойко, защо наведе очи към земята? Защо се страхуваш от мене? Нима мислиш, че аз тая зъл умисъл? Не, аз не съм дошъл тук с лоши намерения. Дойдох да те помоля за закрила. Само моля те, кажи ми истината: не забравяй, че Хеката няма да допусне лъжа в своето светилище; не ще допусне лъжа и Зевс, защитникът на всички молещи за помощ. Кажи ще ми помогнеш ли? Ако ти ми помогнеш, великите герои, които са дошли с мене тук, в Колхида, ще прославят името ти по цяла Гърция. Спомни си колко голяма е славата на Миносовата дъщеря Ариадна, която помогнала на великия Тезей.

Медея мълчала и само гледала Язон с очи, пълни с любов. Тя била прекрасна в своето смущение. С трепереща ръка тя измъкнала изпод колана си приготвения вълшебен мехлем и го подала на Язон. С едва чут глас Медея му казала:

— Слушай, Язоне, ето в какво ще се състои моята помощ: през нощта се изкъпи в реката; като се облечеш в черни дрехи, изкопай дълбок трап на брега и над трапа принеси на Хеката в жертва черна овца, като я възлееш с мед. После се върни на кораба си, но внимавай — не се обръщай назад. Ще чуеш гласове и яростен лай на кучета, но ти върви направо и не се бой. А когато настъпи утрото, намажи тялото си, копието, щита и меча си с този мехлем. Той ще ти даде непобедима сила и ти ще изпълниш поръчението на Еет. Запомни само: когато израстат от земята воините, хвърли един камък след тях и те ще започнат да де сражават помежду си; тогава ги нападни. А мехлема вземи; с негова помощ ти ще придобиеш руното. Носи тогава руното, където искаш.

Медея замлъкнала. Скръб замъглила очите й само при мисълта за раздяла с Язон. Навела глава, Медея стояла, изпълнена с тъга, и накрая промълвила:

— Язоне, ти ще си заминеш за родината, но не ме забравяй; поне от време на време си спомняй за Медея — нали аз те спасих.

Медея попитала откъде е родом Язон. Язон й разказал за Йолк, за цветущата долина, където се намира тоя град. Той викал Медея да замине с него за Гърция. Обещал й, че там тя ще бъде на голяма почит, уверявал я, че в Йолк ще я тачат като богиня.

— О, да можеше Еет да се съгласи да свърже приятелство с мене! — извикал Язон. — О, да склонеше да те пусне с мене в моята родина!

— Не, това е невъзможно — казала Медея с въздишка, изпълнена със скръб, — моят баща е суров и неумолим. Ти се върни сам в родината си, само не ме забравяй. О, как бих се радвала, ако буйният вятър ме отнесеше на крилете си в Йолк, за да мога да ти напомня за себе си, когато ти ме забравиш, когато забравиш, че аз те спасих.

Сълзи се появили на очите на Медея. Гледа я Язон и го обзема любов към Медея. Той я моли да напусне тайно бащиния си дом и да избяга с него в Йолк. Медея е готова да напусне Колхида; раздялата с Язон я плаши; тя се бои, че не ще може да понесе тая разлъка. Само като си помисли, че може да се раздели с Язон, Медея заплаква. Хера й е внушила желанието да последва Язон навсякъде, богинята иска Медея да замине за Йолк; Хера е решила с нейна помощ да погуби там ненавистния й Пелий.

Сега Медея и Язон се разделили; той й обещал да дойде пак в храма на Хеката, за да се срещне още веднъж с нея и да решат какво трябва да правят. Весело се отправила за дома и Медея със своята колесница — тя знаела, че Язон я обича.

Язон изпълнява поръката на Еет

Настъпила нощта. Като се облякъл в черни дрехи, Язон отишъл на брега на река Фазис и там в потайна доба се окъпал в бистрите й води. После изкопал дълбок трап и принесъл над него, както му била наредила Медея, жертва на Хеката. Щом като принесъл жертвата, земята се раздрусала и се появила великата Хеката с горящи факли в ръце. Страшни чудовища и бълващи огън дракони обкръжавали Хеката; около нея лаели и виели ужасни адски кучета. Нимфите от околността с висок крясък избягали, като видели Хеката. Ужас обхванал Язон, но като помнел думите на Медея, без да се обръща назад, той вървял към „Арго“, където го чакали другарите му.

— Щом настъпило утрото, аргонавтите изпратили Теламон и Мелеагър при Еет да вземат драконови зъби. Еет им дал зъбите на убития от Кадъм дракон и започнал да се тъкми да отиде на Аресовата нива, за да види как Язон ще изпълни поръчението му. Еет облякъл своите доспехи, покрил главата си с шлем, блестящ като слънце, взел в ръце копието и щита си, които по тежест били само по силите на Херакъл, и се качил на колесницата си; колесницата управлявал син му Абсирт. И аргонавтите се стягали да отидат на Аресовата нива.

Язон намазал копието, меча и щита си с вълшебния мехлем, а после и себе си намазал с него. Страшна сила усетил той тогава в цялото си тяло. Мускулите му станали сякаш челичени, тялото му станало като изковано от желязо. Когато аргонавтите пристигнали със своя бързоплувен „Арго“ до Аресовата нива, Еет вече ги чакал, а около нивата, по склоновете на хълмовете, се тълпели колхидците. Язон слязъл на брега, блестящ като лъчезарна звезда със своите доспехи. Той тръгнал из нивата, намерил там железен плуг и меден хомот и като се закрил с щита си, отишъл да търси изпущащите огън бикове. Изведнъж двата бика изскочили от една пещера и с яростен рев се нахвърлили върху героя. От устата им излизали кълба огън. Прикрит с щита, героят ги чакал. Ето биковете връхлетели върху него и със страшна сила блъснали с рога щита на героя. Никой не би издържал такъв удар, но Язон стоял непоклатим като скала. За втори, за трети път биковете се нахвърлят с рев върху него, вдигайки облаци прах. Язон хванал един след друг с могъщите си ръце биковете за рогата и ги довлякъл до плуга. Биковете се дърпат; те горят Язон с огън, но той е невредим и яростните бикове не могат да се изтръгнат от ръцете му. С помощта на Кастор и Полидевк Язон ги впрегнал в плуга. Подкарвайки биковете с копието си, Язон изорал цялото Аресово поле и засеял нивата с драконовите зъби. Като завършил, сеитбата. Язон разпрегнал биковете, страшно креснал и ги ударил с копието. Биковете полетели като бесни и се скрили в дълбоката пещера. Първата половина от работата била свършена; сега трябвало да се чака кога ще израстат на нивата воините. Язон отишъл на брега на Фазис, гребнал с шлема си вода и утолил жаждата си.

Но Язон не могъл да си отпочине. Ето че на нивата се показало от земята острието на копие, след него — второ, трето, четвърто и цялата нива се покрила сякаш с медна четина. Земята сякаш се размърдала и от нея се показали шлемове и глави на воини. Ето вече цялата нива се покрила с воини в блестящи доспехи. Като си спомнил думите на Медея, Язон грабнал грамаден камък; такъв камък не можел да бъде вдигнат и от четирима измежду най-силните герои, но Язон го вдигнал с една ръка и го запратил далеч всред тълпата родени от драконовите зъби воини. Хванали се за оръжието воините и между тях се започнала кървава битка. Язон се нахвърлил с меч върху воините, повалял ги един след друг и скоро цялата нива била покрита с убити воини — нито един от тях не останал жив; всички загинали от силната ръка на Язон.

Цялата нива покрили те като отрязани с остър сърп класове, застилащи плодородна земя. Подвигът бил извършен. Изумен Еет гледал Язон, учудвайки се на свръхчовешката му сила. Страшно свъсил вежди царят, в очите му засвяткал гняв. Без да промълви нито дума, той полетял с колесницата си към града, мислейки само за едно — по какъв начин да погуби необикновения чужденец. А Язон, като се върнал на „Арго“, се отдал пя почивка всред своите приятели, които славели големия му подвиг.

Медея помага на Язон да задигне златното руно

След като се върнал в двореца, Еет свикал на съвещание най-знатните жители на Колхида. До късно след полунощ царят се съветвал с тях как да погуби аргонавтите. Еет се досещал, че само с помощта на Медея Язон е могъл да извърши подвига. Медея чувствувала, че голяма опасност застрашава и нея, и Язон. Тя не могла да намери покой в своите разкошни чертози. Сънят бягал от очите й. Тя станала през нощта от леглото си и тихо напуснала двореца и Еет. По пътеки, познати единствено на нея, тя отива на брега на Фазис, на мястото, където пламти буен огън, накладен от аргонавтите. Като дошла при огъня, тя повикала Язон и по-малкия син на Фрикс, Фронтис. Медея казала на Язон какви лоши предчувствия я тревожат и го убедила незабавно да тръгне с нея за руното. Язон облякъл своите доспехи и отишъл в свещената гора на Арес. Всичко наоколо било обвито в мрак, само в гората святкало със златен блясък руното, което висяло на свещеното дърво. Когато Медея и Язон навлезли в гората, срещу тях се изправил страшният дракон, изригвайки пламък. Медея призовала могъщия бог на съня Хипнос. Тя шепне страшни заклинания и лее по земята накис от вълшебни отровни билки. Драконът се строполил на земята, още веднъж повдигнал отмаляла глава, но Медея го попръскала със сънотворен накис от билки; голямата му уста се затворила, святкащите като огън очи се склопили и, обхванат от сън, той се проснал край дървото, на което висяло златното руно. Язон откачил руното и побързал да се върне по-скоро на „Арго“.

Героите се трупали около Язон и Медея, разглеждайки с учудване златното руно. Но нямало време за бавене, трябвало да се напусне Колхида, преди още Еет да е узнал за открадването на руното. Язон прерязал въжетата, с които „Арго“ бил вързан за брега, героите грабнали веслата и „Арго“ полетял като стрела надолу по течението на Фазис, към морето. Ето и морето. Напират на веслата героите; „Арго“ се носи по вълните като птица; все по-далеч и по-далеч остава Колхида.

Рано на сутринта Еет научил за открадването на златното руно, както и това, че Медея избягала заедно с аргонавтите. Обхванала го ярост. Той свикал колхидците на морския бряг. Но „Арго“ вече бил далеч; не се виждал по морето. Еет заповядал на колхидците да се приготвят за преследване. Той ги заплашвал със смърт, ако не настигнат аргонавтите. Спуснали колхидците корабите си в морето и с Еетовия син Абсирт начело тръгнали да преследват аргонавтите.

Завръщането на аргонавтите

Когато „Арго“ излязъл в открито море, задухал попътен вятър. Героите опънали платната на кораба и той бързо се понесъл по вълните на Евксинския Понт. Три дни плавали героите. Най-сетне в далечината се показали бреговете на Скития. Аргонавтите решили да плават нагоре по течението на Истър, за да се спуснат после по един от неговите ръкави в Адриатическо море. Когато аргонавтите доплавали до устието на Истър, видели, че цялото устие и всичките острови са заети от войската на колхидците, които дошли тук с корабите си по най-късия път. Като видели многобройната войска на колхидците, героите се убедили, че не ще могат да я победят; те били твърде малко, за да се решат на бой с хилядите отлично въоръжени войнствени колхидци. Аргонавтите решили да прибегнат до хитрост. Те влезли в преговори с предводителя на неприятелската войска Абсирт и му обещали да затворят Медея в един храм и да я предадат, ако царят на съседния град реши, че Медея трябва да се върне в Колхида, а златното руно трябвало да остане у аргонавтите, тъй като Язон изпълнил точно подвига, за който Еет обещал да му предаде руното. Но всички тези преговори се водели само за да се спечели време. Медея пък обещала на Язон да примами Абсирт в храма, намиращ се на един от островите.

Язон изпратил на Абсирт уж от името на Медея богати дарове и заповядал на пратениците си да го помолят да дойде в уединения храм, за да се види там с Медея. Абсирт отишъл в храма, но щом се показал на вратата, върху него се нахвърлил с изваден меч Язон и Абсирт паднал на земята смъртно ранен. Ужасно злодеяние извършили Язон и Медея: убили един невъоръжен човек, Абсирт, и то в храм. Като нарязал тялото на Абсирт на парчета, Язон го хвърлил във вълните на Истър. Колхидците изпаднали в ужас; те се впуснали да събират частите от тялото на своя предводител, а аргонавтите бързо потеглили, нагоре по течението на Истър.

Дълго плавали аргонавтите; най-после по ръкава на Истър се спуснали в Адриатическо море, към бреговете на Илирия. Там ги изненадала ужасна буря. Покрити с пяна вълни се издигали като планини. Ветровете, сякаш откъснали се от веригите си, вилнеят по морето и разкъсват платното на „Арго“. Корабът стене под напора на вълните, бордовете му се огъват, веслата се чупят в ръцете на могъщите гребци. Вълните носят „Арго“ като тресчица. Гибел застрашава аргонавтите. Тогава откъм кърмата се чува глас. Той идвал от вграденото в кърмата на кораба парче от свещения дъб, който растял в Додона. Гласът заповядал на аргонавтите да отидат при магьосницата Кирка, за да очисти тя Язон и Медея от осквернилото ги убийство на Абсирт. Щом аргонавтите насочили „Арго“ на север, бурята стихнала и те разбрали, че това е волята на боговете.

По река Еридан и после по Родан аргонавтите се спуснали в Тиренско море и дълго плавали по него, докато най-сетне стигнали до вълшебния остров на Кирка, сестра на Еет. Кирка очистила Медея и Язон от замърсяването им с убийство. Тя принесла жертва на Зевс, който очиства от замърсяване с убийство, обляла ръцете на Язон с жертвена кръв и заклела при олтара Ериниите да не преследват със своя гняв убийците. Кирка не отказала и на Медея да я очисти от страшното злодеяние, тъй като по блясъка на очите и магьосницата разбрала, че Медея, както и тя самата, произлиза от рода на бога на слънцето Хелиос.

Аргонавтите продължили плаването си. Още много опасности имало да преодолеят те. Проплавали между Сцила и Харибда, където щели сигурно да загинат, ако не им била помогнала великата Зевсова жена Хера. Проплавали и покрай острова на сирените и чували тяхното примамващо пеене, което с непреодолима сила ги влечало към сирените. Но певецът Орфей дръпнал струните на златната си китара и неговата песен се оказала по-силна от магията на песните на сирените. След това аргонавтите стигнали до Планктите — тесен пролив, над който като свод се склопвали грамадни скали. Морето се блъскало между скалите, вълни се мятали под свода в страшен водовъртеж, издигайки се от време на време до самия връх на свода. Даже гълъбите, които носели на Зевс амброзия, не пролетявали невредими под тоя свод и всеки ден загивал по един от тях. Но и тук помогнала на аргонавтите Хера: тя помолила Амфитрита да укроти вълните край Планктите и аргонавтите минали през тях, без да пострадат.

След дълго плаване аргонавтите стигнали до острова на феакийците. Там радушно ги приел цар Алкиной. Можели да си починат след опасностите от пътуването аргонавтите, но не прекарали още и един ден при феакийците, когато край острова се появила флотата на колхидците, които поискали да им бъде предадена Медея. Щял да се започне кървав бой, ако Алкиной не възпрял враговете. Той отсъдил, че Медея трябва да бъде предадена на колхидците, ако не е жена на Язон. През нощта Алкиноевата жена Арета изпратила вестоносец при Язон, за да му съобщи решението на Алкиной. Същата нощ Язон и Медея извършили сватбените обреди и на другия ден Язон дал пред събралите се феакийци и колхидци тържествена клетва, че Медея му е жена. Тогава Алкиной отсъдил, че Медея трябва да остане при мъжа си, и на колхидците не останало нищо друго, освен да се върнат при Еет без Медея.

Като си отпочинали при гостоприемните феакийци, аргонавтите си заминали. Дълго плавали те благополучно. Ето в синята морска далечина се мярнали вече бреговете на Пелопонес. Изведнъж се извил страшен вихър и отвлякъл „Арго“ далеч в морето. Дълго носил вихърът кораба по безбрежното море и най-сетне го изхвърлил на пустинен бряг. „Арго“ затънал дълбоко в тинята на залива, който цял бил покрит с водорасли. Отчаяние обхванало аргонавтите. Кормчията Линкей с наведена глава седял на кърмата, загубил надежда, че ще се завърнат в Гърция. Аргонавтите печални бродели по брега, сякаш загубили всички сили, цялото си мъжество. Всички виждали пред себе си гибел. На помощ на Язон дошли нимфите. Те му открили, че „Арго“ е бил отнесен от вихъра до Либия и че аргонавтите трябва да пренесат кораба си през Либийската пустиня, като го извлекат от тинята тогава, когато Амфитрита изпрегне конете от своята колесница. Но кога именно Амфитрита изпряга от колесницата конете си? Това аргонавтите не знаели. Изведнъж те видели как от морето изтичал снежнобял кон и бързо се понесъл през пустинята. Аргонавтите разбрали, че това е кон на Амфитрита. Вдигнали аргонавтите „Арго“ на рамене и дванадесет дни го носили през пустинята, изнемогвайки от жега и жажда. Най-после стигнали до страната на Хесперидите. Там Хесперидите им посочили кладенеца, който Херакъл бил издълбал в скалата. Героите утолили жаждата си, запасили се с вода и потеглили на път за родината си. Но аргонавтите никак не можели да намерят изход към море. Те се намирали не в морето, а в езерото на Тритон. По съвета на Орфей аргонавтите посветили на бога на езерото един триножник. Пред тях се появил хубав младеж. Той подал на героя Евфем буца пръст като знак за гостоприемство и посочил на аргонавтите изхода към морето. Аргонавтите принесли в жертва един овен. Пред „Арго“ застанал сам бог Тритон и извел кораба покрай бели скали през един водовъртеж на открито море. От езерото на Тритон аргонавтите доплавали до остров Крит и искали да се запасят там с вода за по-нататъшното си плаване. Но медният исполин Талос, подарен на Минос лично от гръмовержеца Зевс, не ги допуснал дори до бреговете на Крит. Талос охранявал Миносовите владения, като обикалял целия остров. Медея обаче приспала Талос със своите магии, той се свлякъл на земята и медният гвоздей, който затварял единствената жила, по която течала кръвта на Талос, паднал. Плиснала по земята кръвта на Талос, подобна на разтопено олово, и исполинът умрял. Аргонавтите можели сега безпрепятствено да слязат на брега и да се запасят с вода.

По пътя от Крит за Гърция героят Евфем изтървал в морето буцата пръст, която му бил дал Тритон, и от тая буца се образувал остров, който аргонавтите нарекли Калиста. На този остров по-късно се заселили потомци на Евфем и той започнал да се нарича Тера.

След това буря изненадала аргонавтите в морето. Тя се разразила през една тъмна нощ. Аргонавтите се опасявали, че всеки миг може да се натъкнат на подводна скала или да се разбият о каменистия бряг. Изведнъж с ярка светлина блеснала над морето златна стрела и осветила всичко наоколо. След нея блеснала втора, трета. Бог Аполон осветявал със своите стрели пътя на аргонавтите. Те спрели край остров Анафа и престояли там, докато минала бурята. Най-сетне бурята утихнала, укротили се морските вълни и задухал попътен вятър. „Арго“ спокойно заплувал по морската синева. Аргонавтите не срещали вече опасности по пътя си и скоро пристигнали в жадуваното пристанище на Йолк.

Когато аргонавтите пристигнали в Йолк, те принесли щедра жертва на боговете, които им помагали през време на опасното плаване. Всички в Йолк тържествували и празнували завръщането на аргонавтите; всички славели големите герои и техния вожд Язон, който придобил златното руно.

Язон и Медея в Йолк. Смъртта на Пелий

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Коварният Пелий не удържал думата си; не върнал на Язон властта на неговите прадеди. Язон преглътнал обидата и решил жестоко да си отмъсти на Пелий. И сега му дошла на помощ Медея. Наскоро му се явил и случай да си отмъсти. Престарелият Язонов баща, Езоп, щом узнал, че Медея е голяма магьосница, поискал тя да му възвърне младостта. Самият Язон помолил Медея да подмлади баща му. Медея обещала да изпълни тази молба, стига само Хеката да й помогне.

Когато настъпило пълнолуние, Медея излязла в полунощ от къщи облечена в тъмни дрехи, боса, с разплетена коса. Всичко наоколо било потънало в дълбок сън, навсякъде владеела гробна тишина. Медея върни мълчешком, обляна от лунна светлина. Тя се спира на място, където се събират три пътя, вдига ръце и триж високо извиква. После паднала на колене и започнала да шепне заклинания. Заклевала нощта, небесните светила, луната, земята, ветровете, планините и реките. Тя призовава да й се явят боговете на горите и на нощта. Моли великата Хеката да я чуе и да й помогне. Чула молбата й Хеката и пред Медея се явила колесница, запрегната с крилати дракони. Девет дни и девет нощи обикаляла Медея с тази колесница планини, гори, брегове на реки и на морета и събирала вълшебни билки и корени. А когато се върнала в Езоновия дом, тя издигнала два олтара: един на Хеката и втори на богинята на младостта. Изкопала пред олтарите два трапа и над тях принесла в жертва на мрачната богиня на тъмата и магьосничеството Хеката черни овце, като извършила възлияние с мед и мляко. Медея призовавала подземните богове Хадес и Персефона и ги молела да не отнемат живота на стария Езон. После наредила да доведат Езон. Със своите магии тя го приспала и след това го положила върху вълшебните билки. В меден котел Медея сварила вълшебна отвара от билки. Кипнала отварата и се покрила с бяла пяна. Медея бъркала течността със сухо клонче от вековно дърво. И клончето се раззеленило, покрило се с листа и по него се появили зелени плодове. Навсякъде, където само капнело от пяната на отварата, покарвали цветя и треви. Като видяла, че отварата е вече готова, Медея прерязала с меч гърлото на стария Езон и оставила да изтече старата му кръв. През широката рана тя вляла в жилите на Езон вълшебната отвара. И о, чудо! — косите на стареца, преди това бели като сняг, потъмнели; изчезнали бръчките и старческата слабост, по бузите му отново се появила руменина. Събудил се Езон и се видял отново млад, силен и бодър.

След като сполучила да върне младостта на Езон, Медея решила да отмъсти на стария Пелий, задето измамил Язон и не му върнал властта над Йолк; тя съставила коварен план за това.

Медея придумала Пелиевите дъщери да възвърне на баща им младостта и за да повярват те още по-силно в магиите й, довела един овен, заклала го и го хвърлила в котела с отварата. Щом потънал закланият овен в котела, тозчас от там изскочило игриво агне. Удивлявали се дъщерите на Пелий и се съгласили да се направи опит да бъде върната младостта на баща им.

Медея приготвила отвара, но не такава, каквато приготвила тя, за да върне младостта на Язоновия баща. Новата отвара нямала вълшебна сила. Приспала Медея със заклинания Пелий, довела в спалнята дъщерите му и им заповядала да прережат гърлото на баща си. Но дъщерите не се решавали.

— Малодушни жени — извикала Медея. — Я по-скоро извадете меча и пуснете да изтече от жилите на баща ви старата, му кръв, а аз ще му влея млада кръв.

Пелиевите дъщери не се решават да нанесат на спящия си баща смъртен удар. Най-сетне, като извръщали лица, една след друга започнали да нанасят на баща си удари с меча. Пелий се събудил смъртно ранен, привдигнал се на леглото и протягайки отмаляващи ръце към дъщерите се, изстенал:

— О, дъщери, какво правите вие? Кое ви накара да вдигнете ръка срещу баща си?

Отпуснали в ужас ръце Пелиевите дъщери. Те стоят бледни, съзнанието им ги напуща. А Медея притичала до леглото на Пелий, забила ножа си в гърлото му, нарязала тялото му на късове и ги хвърлила във врящия котел. В спалнята на Пелий се появила колесница с впрегнати крилати дракони и Медея изчезнала с нея от очите на обезумелите от ужас Пелиеви дъщери.

Синът на Пелий, Адраст, устроил великолепно погребение на баща си, а след погребението — игри в чест на загиналия. В тях взели участие най-големите герои на Гърция. Съдия при игрите бил лично Хермес. Кастор, Полидевк и Евфем се състезавали в надбягване с колесници; Адмет и Мопс — в бой с юмруци, Атлант и Пелий — в борба. В бягане Ификъл победил всички.

Но Язон не успял да получи властта над Йолк. Адраст не му позволил да остане там, изгонил го от Йолк, задето жена му Медея убила Пелий. Язон напуснал родния си град и заедно с Медея се оттеглили в Коринт.

Язон и Медея в Коринт. Смъртта на Язон

Изложено според трагедията на Еврипид „Медея“.

След убийството на Пелий изгонените от Йолк Язон и Медея отишли да живеят при цар Креонт в Коринт. Медея родила двама синове. Язон и Медея би трябвало да бъдат щастливи дори в чужбина. Но съдбата не отредила щастие нито на Язон, нито на Медея. Запленен от красотата на Креонтовата дъщеря Главка, Язон изменил на клетвите, дадени в Колхида на Медея още по времето, когато получил вълшебния мехлем; изменил той на онази, с чиято помощ извършил големия подвиг. Язон решил да се ожени за Главка и цар Креонт се съгласил да даде дъщеря си за жена на знаменития герой.

Когато Медея научила, че Язон й изменя, обзело я отчаяние. Тя, както и по-рано, обичала Язон; Сякаш превърната в бездушен камък седяла Медея, потопена в скръб. Нито ядяла, нито пиела, нито слушала утешителни думи. Постепенно бесен гняв овладявал Медея. Нейният неукротим дух не можел да се успокои. Нима може да понесе тя, дъщерята на колхидския цар, син на лъчезарния Хелиос, да възтържествуват над нея враговете й, да се гаврят с нея! Не, Медея е страшна в гнева си; нейното отмъщение трябва да бъде ужасно по своята жестокост. О! Медея ще отмъсти и на Язон, и на Главка, и на баща й Креонт!

В бесния си гняв Медея кълне всички. Тя проклина децата си, проклина Язон. Медея страда и моли боговете да отнемат изведнъж живота й с един удар на светкавица. Какво друго освен жажда за отмъщение е останало в живота й? Медея призовава смъртта; това ще бъде краят на нейните мъки; смъртта ще я освободи от скръбта. Защо Язон постъпи тъй жестоко с нея, която го спаси; помогна му, като приспа дракона, да придобие златното руно; която, за да го спаси, примами в засада брата си и която заради Язон уби Пелий? Медея призовава Зевс и богинята на правосъдието Темида да бъдат свидетели на това, как несправедливо е постъпил с нея Язон. Все по-непоколебимо и по-непоколебимо става решението на Медея да отмъсти на Язон.

Но ето че идва Креонт. Той заявява на Медея, че тя трябва незабавно да напусне Коринт. Креонт се страхува от Медея; той знае колко страшна е тя в гнева си; знае колко могъщи са нейните магии: та тя може да погуби и дъщеря му, и самия него.

А Медея, за да спечели време за отмъщението, си дава вид, че се подчинява на Креонт, че признава правото му да я изгони, но го моли само за едно — да й разреши да остане само още един ден в Коринт. Креонт се съгласил, без да подозира, че с това сам се обрича на гибел; но той заплашва Медея, че ако лъчите на изгряващото слънце я заварят в Коринт, ще накаже със смърт и нея, и синовете й. Медея знае, че тя няма защо да се бои от смъртно наказание. Креонт ще загине преди нея, не току-тъй се е клела тя на бледоликата богиня Селена и на своята покровителка Хеката, че ще погуби враговете си. Не, не тя, а те няма да избягнат смъртното наказание. Нима внучката на бог Хелиос ще стане посмешище на потомците на Сизиф и на Язоновата годеница!

Напразно Язон уверява Медея, че за нейното добро и за доброто на децата той се жени за Главка; че неговите синове ще намерят подкрепа в своите бъдещи братя, ако боговете му изпратят деца от новия брак. Медея не може да повярва, че думите на Язон са искрени; тя го упреква в измяна и го заплашва с гнева на боговете; не иска да го слуша. Сега Язон, когото някога така е обичала, заради когото е забравила баща, майка, брат и родина, й е омразен. Язон си отива разгневен, а подир него се носят подигравките и заканите на Медея.

В това време идва в Коринт на път от Делфи за Троизена атинският цар Егей. Той дружелюбно поздравява Медея и я пита защо е така опечалена. Медея му разказва за своето нещастие и го моли да даде на нея, прокудената и забравена от мъжа си, убежище в Атина. Тя обещава на Егей, че ще му помогне със своите магии; обещава му, че той ще има многобройно потомство, че няма да остане бездетен, както дотогава, стига само да й даде подслон. Егей се заклева, че ще приюти Медея. Заклева се в богинята на земята Гея, в Хелиос, Медеиния дядо, във всички богове на Олимп, че няма да предаде Медея на враговете й. Само едно-единствено условие поставя той на Медея: тя трябва да дойде в Атина сама, без негова помощ, тъй като той, Егей, не иска да се скара с царя на Коринт.

След като си осигурява убежище, Медея пристъпва към изпълнението на замисленото отмъщение. Тя решава не само да погуби Креонт и дъщеря му Главка, но и да убие децата си, деца на Язон. Тя изпраща прислужничката си да повика Язон. Идва Язон. Медея се показва покорна; тя си дава вид, че се е помирила със съдбата си и с решението на Язон, и го моли само за едно — да убеди Креонт синовете й да останат в Коринт. Идват и децата. Като ги вижда, Медея плаче, прегръща ги, целува синовете си; тя ги обича, но жаждата й за отмъщение е по-силна от любовта към децата.

Но как да погуби Главка и баща й Креонт? И ето под предлог, че се стреми да склони Главка да остави децата й в новия дом на Язон, Медея й изпраща като подарък скъпоценна дреха и златен венец. Този именно подарък носи със себе си гибел. Щом Главка облякла дрехата и сложила на глава венеца, отровата, с която били напоени те, проникнала в тялото й; венецът стяга главата й като меден обръч, дрехата гори като огън тялото й. Главка умира в страшни мъки. Притичва й се на помощ баща й: той прегръща нещастната си дъщеря, но дрехата прилепва и към него. Той се старае да отдели тази дреха от тялото си, но с нея заедно откъсва и парчета месо. И Креонт загива от подаръка на Медея.

Застанала до своя дворец, Медея тържествуваща чува, че Креонт и Главка са загинали; но тяхната гибел не е утолила жаждата й за мъст: защото тя е решила да убие и своите деца, за да накара Язон още по-силно да страда. Сега и друго обстоятелство подтиква Медея да се реши на това убийство — тя знае каква участ застрашава синовете й, когато роднините на Креонт ще им отмъщават за престъпленията на майка им. Набързо Медея отива в двореца и тозчас се чуват оттам виковете и стенанията на нейните синове. Родната им майка ги е убила. А Язон, когато Креонт и дъщеря му Главка загинали от ръката на жена му Медея, страхувайки се, че родствениците на Креонт за отмъщение ще погубят синовете му, бърза да се прибере в двореца си. Вратата, която води в двореца, е затворена; Язон иска да я разбие. Изведнъж във въздуха се появява Медея на изпратената й от бог Хелиос колесница, запрегната с дракони; в краката й лежат убитите от нея синове. Язон е в ужас. Той моли Медея да му остави поне телата на неговите синове, за да може да ги погребе. Но и това утешение не му дава Медея и бързо изчезва с чудесната колесница.

Безрадостен бил целият по-нататъшен живот на Язон. Никъде той не може да остане задълго. Веднъж той минавал през Истъм, покрай мястото, където стоял изтегленият на брега кораб „Арго“, посветен от аргонавтите на бога на морето Посейдон. Умореният Язон полегнал да си почине на сянка под кърмата на „Арго“ и заспал. Когато Язон спокойно спял, кърмата на изгнилия вече кораб се сринала и затрупала със своите отломъци спящия Язон.

Троянски цикъл
(Предимно по Омир — „Илиада“)

Елена — дъщеря на Зевс и на Леда

Някога славният, герой Тиндарей бил изгонен из своето царство от Хипокоонт. След дълги скитания той намерил убежище при Тестий, царя на Етолия. Цар Тестий обикнал героя и му дал за жена прекрасната като богиня своя дъщеря Леда. Когато великият Зевсов син Херакъл, победил Хипокоонт и убил както него, така и всичките му синове, Тиндарей се завърнал с хубавата си жена в Спарта и започнал да царува там.

Леда имала четири деца. Прекрасната Елена и Полидевк били деца на Леда от гръмовержеца Зевс, а Клитемнестра и Кастор били деца на Леда от Тиндарей.

Елена била извънредно красива. Нито една от смъртните жени не можела да се сравнява с нея по хубост. Дори богините й завиждали. Славата на Елена гърмяла по цяла Гърция. Великият герой на Атика Тезей също знаел за божествената й красота и я отвлякъл от Тиндарей, но Еленините братя Полидевк и Кастор освободили сестра си и я върнали в бащиния й дом. Един след друг идвали в двореца на Тиндарей кандидати за прекрасната Елена — всеки искал да нарече, нея най-хубавата от жените, своя жена. Тиндарей не смеел да даде Елена за жена на когото и да било от героите, които идвали при него; той се опасявал, че другите герои от завист към щастливеца ще започнат борба с него и ще възникне голяма разпра. Най-после хитрият герой Одисей дал на Тиндарей следния съвет:

— Нека къдрокосата Елена сама реши на кого иска да стане жена. А всички кандидати нека дадат клетва, че никога не ще вдигнат оръжие срещу оногова, когото Елена избере за мъж, а с всички сили ще му помагат, ако той ги призове на помощ в случай на беда.

Тиндарей послушал съвета на Одисей. Всички кандидати положили клетва, а Елена си избрала от тях едного и тоя избраник бил хубавият син на Атрей, Менелай.

Оженил се за прекрасната Елена Менелай. След смъртта на Тиндарей той станал цар на Спарта. Спокойно живеел той в Тиндареевия дворец, без да подозира колко беди ще му докара бракът с прекрасната Елена.

Пелей и Тетида

Прочутият герой Пелей бил син на мъдрия Еак, който пък бил син на Зевс и на Егина, дъщеря на речния бог Азоп. Брат на Пелей бил героят Теламон, приятел на Херакъл, най-големия измежду героите. Наложило се Пелей и Теламон да избягат от родния си град, тъй като те убили поради завист своя природен брат. Пелей се оттеглил в богатата Фтия. Там го приел героят Евритион и му дал една трета част от своите владения, а за жена — дъщеря си Антигона. Но Пелей не останал задълго във Фтия. През време на калидонския лов той неволно убил Евритион. Опечален от тая нещастна случка, Пелей напуснал Фтия и се оттеглил в Йолк. Но и в Йолк го чакало нещастие. Там се влюбила в него жената на цар Акаст и го увещавала да забрави приятелството си с Акаст. Пелей отблъснал жената на своя приятел, а тя, за да му отмъсти, го наклеветила пред мъжа си. Повярвал на жена си Акаст и решил да погуби Пелей. Веднъж през време на лов по гористите склонове на Пелион, когато умореният от лова Пелей заспал, Акаст скрил чудесния меч на Пелей, който му бил подарен от боговете. Никой не можел да устои на Пелей, когато той се сражавал с този меч. Акаст бил уверен, че като бъде лишен от своя чудесен меч, Пелей ще загине, разкъсан от дивите кентаври. Но на помощ на Пелей се притекъл мъдрият кентавър Хирон. Той помогнал на героя да намери чудесния меч. Нахвърлили се върху Пелей дивите кентаври, готови да го разкъсат, но той лесно ги отблъснал със своя чуден меч. Пелей се спасил от неминуема гибел. Той отмъстил и на предателя Акаст: с помощта на Диоскурите Кастор и Полидевк превзел богатия град Йолк и убил Акаст и жена му. Когато титанът Прометей открил великата тайна, че от брак на Зевс с богиня Тетида щял да се роди син, който ще бъде по-могъщ от баща си и ще го свали от престола, той посъветвал боговете да дадат Тетида за жена на Пелей, тъй като от този брак ще се роди велик герой. Така именно решили да направят боговете; само едно условие поставили те: Пелей трябвало да победи богинята при двубой.

Когато бог Хефест съобщил на Пелей волята на боговете, Пелей отишъл в пещерата, в която чести почивала Тетида, след като изплува от морските дълбочини. Укрил се Пелей в пещерата и зачакал. Ето че Тетида изплувала от морето и влязла в пещерата. Пелей се хвърлил върху нея и я сграбчил с мощните си ръце. Тетида се мъчела да се изтръгне. Тя вземала образа на лъвица, на змия, превръщала се във вода, но Пелей не я пущал. Тетида била победена; сега тя трябвало да стане жена на Пелей.

Боговете отпразнували сватбата на Пелей и Тетида в обширната пещера на кентавъра Хирон. Сватбеното пиршество било разкошно. Всички богове от Олимп участвували в него. Гръмко звучали златната лира на Аполон; под звуците й музите пеели за голямата слава, която ще се падне на сина на Пелей и богиня Тетида. Боговете пирували. Хорите и харитите играели хоро под звуците на Аполоновото свирене и пеенето на музите, а всред тях изпъквали със своята величествена красота богинята воин Атина и младата богиня Артемида, но всички богини надминавала по хубост вечно младата богиня Афродита. На хорото се били хванали и бързият като мисълта пратеник на боговете Хермес, и яростният бог на войната Арес, който забравил кървавите битки. Боговете богато дарили младоженците. Хирон подарил на Пелей своето копие, чиято дръжка била направена от твърд като желязо ясен, расъл на планината Пелион; владетелят на моретата Посейдон му подарил коне, а останалите богове — чудесни доспехи.

Боговете се веселили. Единствена богинята на раздора Ерида не участвувала в сватбеното угощение. Тя се скитала самотна около Хироновата пещера, спотаила дълбоко в сърцето си обидата, че не я поканили на пиршеството. Най-сетне богиня Ерида намислила как да си отмъсти на боговете, как да предизвика раздор помежду им. Тя взела една златна ябълка от далечните градини на Хесперидите; само две думи били написани на тази ябълка — „На най-хубавата“. Тихо се приближила Ерида към тържествената трапеза и невидима за всички, хвърлила на масата златната ябълка. Боговете видели ябълката, взели я и прочели надписа на нея. Но коя от богините е най-хубавата? Веднага възникнал спор между три богини: Зевсовата жена Хера, богинята воин Атина и богинята на любовта златна Афродита. Всяка от тях искала да получи ябълката; нито една от тях не желаела да я отстъпи на друга. Богините се обърнали към царя на богове и хора Зевс и поискали от него той да реши спора.

Зевс се отказал да бъде съдия. Той взел ябълката, подал я на Хермес и му наредил да заведе богините в околността на Троя, на склоновете на високата планина Ида. Там трябвало да реши хубавият син на троянския цар Приам — Парис, на коя от богините трябва да принадлежи ябълката, коя от тях е най-хубавата. По този начин сватбеното пиршество на Пелей завършило с раздор между богините. Много беди имало да докара на хората тоя спор на трите богини.

Парис отсъжда

Бързо се понесли Хермес и трите богини за склоновете на Ида при Парис. Парис, Приамовият син, пасял по това време стадата. Преди да роди Парис, майка му Хекуба (Хекаба) имала страшен сън: видяла как пожар застрашавал да унищожи цялата Троя. Изплашила се Хекуба, разказала своя сън на мъжа си. Приам се обърнал към прорицателя, а той му казал, че Хекуба ще роди син, който ще бъде виновник за загиването на Троя. Затова, когато Хекуба родила син, Приам заповядал на слугата си Ахелай да го занесе на високата планина Ида и да го захвърли там в гъстата гора. Но синът на Приам не загинал — откърмила го една мечка. След една година Ахелай го намерил и го отгледал като роден, син; дал му име Парис. Парис израсъл всред пастирите и станал необикновено хубав младеж. Той изпъквал всред своите връстници със силата си. Често спасявал не само стадата, но и другарите си от нападения на диви животни и разбойници и така се прославил всред тях със силата и с храбростта си, че го нарекли Александър (поразяващ мъжете). Спокойно си живеел Парис в горите на Ида. И тъкмо при него се явили богините заедно с Хермес. Като видял богините и Хермес, Парис се изплашил. Той искал да избяга от тях, но нима можел да се спаси чрез бягство от бързия като мисълта Хермес? Хермес спрял Парис и любезно му заговорил, подавайки му ябълката:

— Вземи тази ябълка, Парисе — рекъл Хермес, — виждаш, пред тебе стоят три богини. Предай ябълката на онази от тях, която е най-хубава. Зевс заповяда ти да бъдеш съдия в спора на богините.

Смутил се Парис. Гледа богините и не може да реши кой от тях е най-хубавата. Всяка една от богините започнала да убеждава младежа да даде ябълката на нея. Всяка от тях му обещавала голяма награда. Хера му обещавала да властвува над цяла Азия; Атина — военна слава и победи; а Афродита му обещавала за жена най-хубавата от смъртните жени — Елена, дъщерята на гръмовержеца Зевс и Леда. Парис не мислил много, след като чул обещанието на Афродита: той дал ябълката на нея. Така че за най-хубава измежду богините била призната от Парис Афродита. Оттогава Парис станал любимец на Афродита и тя започнала да му помага във всичко, каквото и да предприемел. А Хера и Атина намразили Парис, намразили и Троя, и всички троянци и решили да погубят града и целия народ.

Парис се завръща в Троя

След срещата си с богините Парис не останал задълго в горите на Ида. Приам, виждайки, че жена му Хекуба не може да се утеши и постоянно скърби по загубения син, уредил богати игри в чест на загиналия, както той смятал, син. Като награда за победителя в игрите бил определен най-добрият бик от стадото на Приам. Този бик бил тъкмо в стадото, което пасял Парис. На Парис му било мъчно да се раздели с бика, който много обичал, и самият той го повел за града. В Троя Парис присъствувал на състезанието на героите. Сърцето му пламнало от жажда за победа. Той взел участие в състезанията и победил всички, дори могъщия Хектор.

Разгневили се Приамовите синове, че ги е победил някакъв си пастир. Един от тях, Деифоб, грабнал меча и искал да убие Парис. В уплахата си Парис се хвърлил към олтара на Зевс и при него потърсил спасение. При олтара го видяла дъщерята на Приам — прорицателката Касандра. Тя веднага познала кой е този пастир. Зарадвали се Приам и Хекуба, че намерили загубения си син, и с голяма тържественост го завели в двореца. Напразно Касандра предупреждавала Приам, напразно му напомняла, че съдбата е предопределила Парис да стане причина за загиването на Троя. Никой не се вслушал в думите на прорицателката Касандра. Защото бог Аполон бил обрекъл Касандра на печална участ: никой не вярвал на предсказанията й, макар че всичко, което тя предсказвала, се сбъдвало.

Парис отвлича Елена

Изминали много дни, откак Парис се завърнал в дома на баща си Приам. Като че ли промяната, която станала в живота му, го накарала да забрави за дара, който Афродита му обещала, когато й предал златната ябълка. Сега той бил царски син, а не обикновен, никому неизвестен пастир. Но Афродита сама напомнила на своя любимец за прекрасната Елена; тя му помогнала да построи великолепен кораб и той се приготвил да отплава за Спарта, където живеела Елена. Напразно го предупреждавал прорицателят Хелен — Приамов син. Той предсказвал, че гибел очаква Парис. Парис не искал да слуша нищо. Той се качил на кораба и потеглил на далечен път по безбрежната морска шир. Когато Касандра видяла как се отдалечава бързоходният кораб на Парис от родните брегове, обзело я отчаяние. Като протегнала ръце към небето, прорицателката Касандра извикала:

— О, горко, горко на велика Троя и на всички ни! Виждам свещения Илион Обхванат от пламъци, лежат потънали в кръв, повалени в праха неговите синове! Виждам чужденци да отвеждат в робство плачещи троянски жени и девойки!

Така възклицавала Касандра, но никой не взел под внимание пророчеството й. Никой не възпрял Парис.

А Парисовият кораб плавал все по-далеч и по-далеч. В морето се надигнала страшна буря. И тя не спряла Парис. Той отминал богатата Фтия, Саламин и Микена, където живеели бъдещите му врагове, и стигнал най-после до бреговете на Лакония. Пуснал котва Парис в устието на река Еврота и слязъл с приятеля си Еней на брега. Двамата отишли при царя като гости, които не замислят нищо лошо.

Менелай посрещнал радушно Парис и Еней. В чест на гостите той уредил богата трапеза. През време на угощението Парис за пръв път видял прекрасната Елена. В захлас я гледал той, любувайки се на неземната й красота.

И Елена била пленена от красотата на Парис; той бил прекрасен в разкошното си източно облекло. Изминали няколко дни. На Менелай се наложило да отпътува за Крит. Когато тръгнал, той помолил Елена да се грижи за гостите, за да не чувствуват нужда от нищо. Менелай не подозирал каква обида ще му нанесат тези гости.

Когато Менелай отпътувал, Парис тозчас решил да се възползува от неговото отсъствие. С помощта на Афродита той склонил с нежни думи прекрасната Елена да напусне дома на мъжа си и да избяга с него в Троя. Елена отстъпила на Парисовите молби. Парис тайно отвел прекрасната Елена на кораба си; той отвлякъл жената на Менелай, а с нея и съкровищата му. Всичко забравила Елена заради любовта си към Парис — и мъж, и родна Спарта, и дъщеря си Хермиона.

Парисовият кораб напуснал устието на река Еврота, откарвайки богатата плячка. Бързо се носел корабът по морските вълни назад към троянските брегове. Ликувал Парис — при него била най-хубавата от смъртните жени. Елена. Когато корабът плавал далеч от бреговете, в открито море, неочаквано го спрял могъщият морски бог Нерей. Той изплувал от морската бездна и предсказал гибел и на Парис, и на цяла Троя. Смутили се Парис и Елена. Но Афродита ги успокоила и ги накарала да забравят това страшно предсказание. Три дни плавал корабът под закрилата на Афродита по спокойно море. Бързо се носел той от попътния вятър и благополучно пристигнал до троянските брегове.

Менелай се подготвя за война срещу Троя

Щом прекрасната Елена напуснала с вероломния Парис Менелаевия дворец, и боговете изпратили вестителката на боговете Ирида при Менелай на остров Крит. Бързо литнала на дъгоцветните си криле Ирида от Олимп, в миг се явила пред Менелай и му съобщила за постигналото го нещастие. Менелай тутакси потеглил обратно. Бързо стигнал той до Спарта. Обзел го страшен гняв, като видял, че Елена го е измамила и че съкровищата му са задигнати. Веднага Менелай отпътувал при брата си Агамемнон, за да се посъветва с него как да отмъсти на Парис за вероломството му. Агамемнон приел брата си с истинско съчувствие и го посъветвал незабавно да събере всички онези герои, които му били дали някога клетва, че с всички сили ще му помагат в случай на нещастие. Агамемнон съветвал да се тръгне на война срещу Троя с тези герои и войските им. Менелай възприел съвета на Агамемнон и двамата се отправили най-напред до престарелия цар Нестор в Пилос.

Старецът Нестор бил един от най-мъдрите гърци. Много герои бил видял той през дългия си живот, в много славни подвизи сам бил вземал участие. Нестор имал голяма опитност във военното дело. Вече трето поколение герои наблюдавал той.

Сърдечно приел Нестор Менелай и Агамемнон. Старият Нестор страшно се възмутил от Парис. Той решил лично да участвува в похода срещу Троя, като вземе със себе си и своите синове Тразимед и Антилох. Нестор се съгласил да споходи заедно с Атридите (Атреевите синове) и героите на Гърция, за да ги подбуди всички те да вземат участие в похода.

Мнозина герои решили да участвуват в тоя поход. Едни от тях се съгласили да участвуват, защото ги задължавала дадената клетва, други участвували, защото били обхванати от силна жажда за военни подвизи. Срещу Троя решили да заминат: аргоският цар Диомед, син на великия Тидей и равен по сила на бог Арес; Паламед, мъдрият син на евбейския цар; царят на Крит Идоменей, могъщ внук на Минос; Херакловият приятел Филоктет, комуто Херакъл, преди да умре, дал стрелите си. Без тия стрели, както предсказал оракулът, било невъзможно да се превземе Троя. В похода взели участие и двамата едноименници: царят на Саламин Аякс, храбър син на Херакловия приятел Теламон — равен нему по сила нямало всред героите, и Аякс от Локрида, син на героя Оилей. И много други още герои взели участие. Трябвало да се застави да участвува в похода и царят на Итака, хитроумният Одисей, син на Лаерт. На Одисей не му се искало да напуска Итака. Зер той съвсем наскоро се бил оженил за хубавата Пенелопа и току-що му се бил родил първият син, Телемах. Нима ще трябва да напусне мирния живот и горещо обичаните жена и син, за да плава далеч до стените на Троя. Може би за да не се завърне вече никога в родината си? Затова, когато Одисей узнал, че Менелай, Агамемнон, Нестор и Паламед са пристигнали в Итака, той решил да ги измами. Като се престорил, на побъркан, започнал да оре нивите си със запрегнати в плуга вол и магаре, а засявал нивата със сол. Пръв разбрал, че Одисей хитрува, Паламед и решил да го принуди да признае това. Той взел повития в пелени Телемах и го сложил на браздата, по която вървял Одисей. Одисей се спрял. Колкото и голямо да било желанието му да остане в Итака, той не можел все пак заради това да погуби единствения си син. Така Паламед разкрил преструвката на Одисей и той трябвало да напусне родна Итака, любима жена и син и да замине за дълги години край стените на Троя. Оттогава Одисей намразил Паламед и решил да му отмъсти, задето го заставил да вземе участие в похода.

Ахил

Героите трябвало да привлекат за участие в похода още един герой. Това бил младият Ахил (Ахилес), син на цар Пелей и богиня Тетида. Прорицателят Калхас предсказал на Атридите, че те ще превземат великата Троя само ако в похода участвува и Ахил. Съдбата предвещавала на Ахил безсмъртна слава. Той трябвало да бъде най-великият измежду героите, които ще се сражават при Троя. Големи ще бъдат Ахиловите подвизи, но той няма да се върне жив от стените на Троя, ще загине в разцвета на силите си, убит от стрела. Богиня Тетида знаела какво е отредила съдбата на сина й. С всички сили тя се стараела да предотврати страшната му участ. Когато Ахил бил още малък, тя натърквала тялото му с амброзия и го държала на огън, за да направи сина си неуязвим и по този начин да му даде безсмъртие. Но една нощ, когато Тетида била сложила малкия Ахил в огъня, Пелей се събудил. Той се ужасил, като видял сина си в огъня. Грабнал меча си и се нахвърлил върху Тетида. Богинята се уплашила, избягала в страха си от Пелеевия дворец и се скрила в морските дълбочини, в чертозите на баща си Нерей. А Пелей дал за отглеждане Ахил на приятеля си, кентавъра Хирон. Хирон отхранил Ахил с мозъци от мечки и черен дроб от лъвове. Ахил израснал като могъщ герой. Когато бил едва на шест години, той убивал свирепи лъвове и глигани и без кучета догонвал елените — тъй бързо и леко бягал Ахил. По умение да си служи с оръжие никой не можел да се сравнява с Ахил. Хирон го научил също тъй да свири на сладкозвучна лира и да пее. Не забравяла сина си и Тетида, често изплувала тя от морските дълбочини, за да се види с него. Навсякъде и всякога Тетида се грижела за своя син.

Когато Ахил порасъл и станал прекрасен младеж, по цяла Гърция се разнесла новината, че Менелай събира герои за поход срещу Троя. Тетида, знаейки каква участ застрашава Ахил, го укрила на остров Скирос, в двореца на цар Ликомед. Там Ахил живеел всред царските дъщери, облечен в женски дрехи. Никой не знаел къде е скрит Ахил. Но прорицателят Калхас открил на Менелай къде е убежището му. Веднага Одисей и Диомед били изпратени да го намерят. А Одисей измислил следната хитрост. Той и Диомед пристигнали на остров Скирос и като се представили за търговци, успели да влязат в двореца на Ликомед. Те наизвадили пред царските дъщери стоките си: разкошни платове, златни огърлици, гривни, обици, златоткани наметала, а между тях поставили и меч, шлем, щит, наколенници и броня. Царските дъщери с възхищение разглеждали златните украшения и богатите тъкани, а Ахил, който стоял между тях, гледал само оръжието. Изведнъж край двореца се разнесли бойни викове, зазвучали тръби и задрънкало оръжие. Спътниците на Диомед и Одисей ударили с мечове в щитовете и издали боен вик. Царските дъщери се разбягали изплашени, а Ахил, като сграбил меча и щита, се втурнал срещу враговете. Той помислил, че е извършено нападение върху Ликомедовия дворец.

По този начин Одисей и Диомед разпознали Ахил. Ахил с голяма радост се съгласил да участвува в похода срещу Троя. С него тръгнали верният му приятел Патрокъл и мъдрият старец Феникс. Пелей пък дал на сина си доспехите, които някога получил като подарък от боговете на сватбата си с богиня Тетида, дал му и копието, подарено му от Хирон, и конете, получени от Посейдон.

Троя

Велика и мощна била Троя, срещу която се готвели да воюват героите на Гърция. Троя била основана от Ил, правнук на Зевсовия син Дардан, и на една от плеядите, Електра. Дардан дошъл от Аркадия при цар Тевкър. Тевкър дал на Дардан за жена дъщеря си, а като зестра му отделил част от земята си, на която именно бил основан град Дардания. Внук на Дардан бил Трос, а Тросов син именно бил Ил. Той взел веднъж участие в едно състезание на герои във Фригия и скоро ги победил един след друг. Като награда за тази победа Ил получил петдесет момичета и петдесет младежи. Фригийският цар му дал и една пъстра крава, като му казал да върви подир нея и там, където тя се спре, да основе град. Според думите на царя на Фригия оракулът предрекъл голяма слава на този град. Ил постъпил така, както му казал фригийският цар. Тръгнал подир кравата, а тя се спряла точно на хълма на богиня Ате. Върху този именно хълм Ил започнал да строи града. Той протегнал ръце към небето и помолил гръмовержеца Зевс да му прати знамение, че е благословил неговото дело. На сутринта, като излязъл от шатъра си, Ил видял пред себе си един изрязан от дърво образ на Атина Палада; това именно бил оня паладиум, който трябвало да закриля новия град. През време на царуването на Ил била заградена със стена само онази част от Троя, която се намирала на хълма, а градската част в подножието на хълма била незащитена. Стена около тази част на града построили Посейдон и Аполон, които по повелята на боговете трябвало да служат при царя на Троя Лаомедонт, сина на Ил. Посейдон и Аполон изградили около Троя неразрушима стена. Само на едно място стената можела да бъде разрушена — там, където работил героят Еак, който помагал на боговете при работата.

По времето, когато героите на Гърция се тъкмели да предприемат поход срещу Троя, там управлявал Иловият внук — Приам; единствен той от децата на цар Лаомедонт бил останал жив, след като превзел Троя Зевсовият син Херакъл. Приам бил богат. Разкошен и величествен бил неговият дворец, в който той живеел с жена си Хекуба. Заедно с Приам живеели и петдесетте му синове и толкова дъщери. Измежду Приамовите синове особено се славел с храбростта и силата си благородният Хектор.

Могъща била Троя. На гръцките герои предстояли големи трудности в борбата им с войнствените троянци, но затова пък и голяма слава и извънредно богата плячка очаквала онези, които победят троянците и завладеят Троя.

Гръцките герои в Мизия

Всички герои и техните войски се събрали в пристанището Авлида, за да отплават оттам към бреговете на Троя. На морския бряг се струпала грамадна войска. Тази войска брояла сто хиляди въоръжени воини. Тя трябвало да бъде пренесена до Троя с 1186 кораба. Преди тръгването всички предводители на войски, великите герои, се събрали под сянката на един столетен чинар при олтарите, за да принесат жертви на боговете и да им се помолят за щастливо плаване. Изведнъж изпод един от олтарите изпълзял ужасен змей, червен като кръв. Извивайки на обръчи грамадното си тяло, змеят бързо полазил нагоре по чинара, почти до самия му връх. Там имало гнездо с осем пиленца и женска. Червеният змей погълнал и женската, и пиленцата, а след това се превърнал в камък. Изумени стояли героите под чинара: те не можели да разберат какво означава това знамение от боговете. Но мъдрият прорицател Калхас им открил смисъла на поличбата. Той казал на героите, че ще им се наложи девет години да държат Троя в обсада, тъй като змеят погълнал девет птици, и едва на десетата година след тежки усилия ще превземат великата Троя. Думите на Калхас зарадвали гърците. Изпълнени с надежда за благополучен изход на предприетия от тях поход, те спуснали корабите си във водата. Един след друг корабите отплавали от пристанището Авлида. Ударили гребците дружно веслата и грамадната флота на гърците потеглила бързо към бреговете на Азия.

След като плавали известно време, гърците спрели край бреговете на Мизия. Тук управлявал Херакловият син, героят Телеф. При неговите владения именно спрели гърците. Те били убедени, че са стигнали до бреговете на Троя, и започнали да опустошават владенията на Телеф. Телеф събрал войската си и я повел да защищава владенията си. Започнал кръвопролитен бой.

В боя встъпил Ахил с верния си приятел Патрокъл. Патрокъл бил ранен, но без да обръща внимание на раната, той мъжествено се биел рамо до рамо с Ахил.

Най-сетне след големи усилия Ахил успял да принуди Телеф да избяга.

Настъпилата нощ дала възможност на Телеф да се прибере в своя град и да се затвори в него. Рано сутринта гърците започнали да събират телата на палналите воини и едва тогава разбрали, че са се били не с троянците, а с мизийците и техния цар Телеф, Херакловия син. Гърците се натъжили: те значи се били със своя съюзник, а не с враг. Гърците сключили мир с Телеф и той обещал да им помага. Отказал само да замине с тях в похода им срещу Троя: Телеф бил женен за една от Приамовите дъщери и не искал да воюва срещу тъста си.

След като погребали падналите в боя, гърците напуснали Мизия и отплавали по-нататък, към бреговете на Троя. В открито море изненадала флотата на гърците страхотна буря. Страшни вълни като планини се издигали по морето. Бурята разпръснала като леки трески корабите на гърците. Те объркали пътя. Дълго блуждали гърците по морето и най-после се завърнали в Авлида. Един след друг пристигнали гръцките кораби в пристанището, което тъй неотдавна били напуснали, за да отплават за великата Троя. Първото действие от похода им завършило с неуспех.

Гърците в Авлида

Изложено според трагедията на Еврипид „Ифигения в Авлида“.

Когато всички кораби на гърците се прибрали отново в Авлида, те ги изтеглили на брега. Тук се образувал огромен военен лагер. Мнозина герои не останали в Авлида. Завърнали се по домовете си. Напуснал Авлида и предводителят на цялата войска, цар Агамемнон. Никой не знаел кога собствено може да се предприеме нов поход срещу Троя. Но какво трябвало да правят гърците? Необходим бил водач, който да им покаже пътя към бреговете на Троя. Този път можел да им бъде показан само от Телеф, с когото наскоро гърците се били. През време на боя Телеф бил ранен от Ахил в бедрото. По какъв ли не начин лекувал Телеф раната си — нищо не помагало. Раната го боляла все по-силно и по-силно, болките ставали непоносими. Най-сетне, изтощен от страдания, Телеф се отправил за Делфи и там попитал оракула на Аполон как да излекува раната си. Пития отговорила, че Телеф може да бъде излекуван само от оня, който го наранил. Облечен в дрипи, с патерици, преобразен като просяк, Телеф отишъл в Микена в двореца на Агамемнон; той решил да помоли микенския цар да склони Ахил да му излекува раната. Първа зърнала Телеф жената на Агамемнон Клитемнестра. Той й открил кой е; а Клитемнестра дала съвет на Телеф, когато се появи Агамемнон, да грабне от люлката детето Орест, Агамемноновия син, да изтича при жертвеника и да се закани, че ще разбие о жертвеника главата на Орест, ако Агамемнон откаже да му помогне да излекува раната си. Телеф постъпил така, както му заръчала Клитемнестра. Изплашил се Агамемнон, че Телеф ще убие сина му. Съгласил се да помогне на Телеф и сторил това на драго сърце, тъй като знаел, че само Телеф може да посочи на гърците пътя за Троя. Агамемнон изпроводил пратеници при Ахил. Ахил се учудил; той не можел да разбере как ще излекува раната на Телеф, без да познава лечебното изкуство. Но най-мъдрият измежду героите, Одисей, казал на Ахил, че не му е нужно да бъде лекар, че той ще изцери раната на Телеф с желязо от острието на копието, с което му била нанесена. Веднага изстъргали желязо от Ахиловото копие, посипали раната на Телеф и тя зарасла. Телеф се зарадвал. Той се съгласил като отплата за излекуването да води флотата на гърците до троянските брегове — нещо, от което по-рано така упорито се отказвал.

Намерен бил вече водачът, но гърците все пак не можели да отплават от Авлида: по морето непрекъснато духал противен вятър. Тоя вятър била изпратила богиня Артемида, която се била разсърдила на Агамемнон, задето убил нейната свещена сърна. Напразно героите очаквали вятърът да се промени — той не отслабвал и непрекъснато духал все в същата посока. Струпалите се на едно място герои се отегчавали в бездействие. В лагера се появили болести; воините почнали да роптаят. Имало опасност дори да въстанат. Най-после прорицателят Калхас разкрил на гръцките вождове:

— Богиня Артемида ще се смили над гърците само тогава, когато й принесат в жертва хубавата Агамемнонова дъщеря Ифигения.

Когато Агамемнон се върнал в Авлида и се научил за това, той се натъжил. Готов бил дори съвсем да се откаже от похода за Троя само за да запази живота на дъщеря си. Менелай дълго то убеждавал да се подчини на волята на Артемида; в края на краищата Агамемнон отстъпил пред молбите на брата си и изпратил в Микена при Клитемнестра вестоносец, който трябвало да й съобщи, като скрие истинската причина, нареждането на Агамемнон да доведе в Авлида Ифигения, защото Ахил бил искал, преди да тръгне на поход, да се сгоди с нея. След като изпратил вестоносеца за Микена, на Агамемнон още повече му дожаляло за дъщеря му; тайно от всички останали той изпратил друг вестоносец, на когото заръчал да съобщи на Клитемнестра да не довежда в Авлида Ифигения. Но Менелай заловил този втори пратеник. Разгневен, той упрекнал Агамемнон, задето постъпва така, както може да постъпва само оня, който изменя на общото дело. Дълго Менелай укорявал Агамемнон. Между братята възникнал горещ спор. Свадата била прекъсната от дошлия вестител, който съобщил, че в стана на гърците току-що е пристигнала Клитемнестра с Ифигения и малкия Орест и седнала да чака край извора до самия стан.

Агамемнон изпаднал в отчаяние. Нима му е отредено от съдбата да загуби нежно обичаната си дъщеря Ифигения, нима той лично ще трябва да я води на смърт, на заколение при жертвеника на Артемида? Като вижда скръбта на брата си, дори и Менелай е готов да се откаже от такава жертва от негова страна. Но Агамемнон знае, че Калхас ще съобщи волята на богиня Артемида на цялата войска и тогава ще го принудят да принесе в жертва Ифигения. Дори ако Калхас не оповести волята на боговете, на всички ще каже за това Одисей — нали и той знае волята на богинята.

Изпълнен с дълбока скръб, Агамемнон отишъл при жена си и дъщеря си. Той се стараел да изглежда спокоен и весел, но това не му се удало. Отведнъж Ифигения забелязала, че баща й е дълбоко опечален от нещо. Тя започнала да го разпитва, но той нищо не й казал. Нищо не казал Агамемнон и на жена си, само я увещавал да си замине за Микена: не искал Клитемнестра да присъствува на смъртта на дъщеря им. Агамемнон оставил жена си и дъщеря си и отишъл при Калхас: искал да го попита не би ли могло някак да си спаси дъщерята.

Току-що бил излязъл от шатъра Агамемнон, когато дошъл Ахил. Той искал да види царя на Микена, за да поиска от него незабавно да тръгнат срещу Троя. Омръзнало му било да стои без работа в Авлида, пък и неговите мирмидонци недоволствували и искали или да ги водят на поход, или да ги пуснат да си отидат вкъщи. Когато Клитемнестра узнала кой е героят, който търси Агамемнон, тя се обърнала към Ахил и го поздравила като годеник на дъщеря си. Ахил се учудил. Та нали той никога не е говорил с Агамемнон, че иска да се жени за дъщеря му. Клитемнестра се смутила, като разбрала, че Ахил никога не е помислял за женитба с Ифигения, и не знаела какво да му каже. Но в този момент дошъл същият оня роб, когото Агамемнон бил изпратил с второ съобщение в Микена. Той разкрил на Клитемнестра защо Агамемнон я е извикал да дойде с Ифигения в Авлида. Клитемнестра изпаднала в ужас. Предстояло й да загуби дъщеря си. Кого да моли за защита? Тя паднала на колене пред Ахил, заплакала, обгърнала коленете му и го молела за закрила, като го заклевала в майка му, великата Нереева дъщеря Тетида. Виждайки отчаянието на Клитемнестра, Ахил се заклел в мъдрия морски старец бог Нерей да й помогне. Заклел се, че не ще позволи никому дори да докосне Ифигения. Бързо си отишъл Ахил от шатъра на Агамемнон, за да се облече в доспехите си. Когато Агамемнон се върнал в шатъра си, Клитемнестра започнала гневно да го укорява, задето е решил да погуби собствената си дъщеря.

Какво можел да й отговори Агамемнон? Та нали не по своя воля е решил той да принесе в жертва на богиня Артемида родната си дъщеря. Той не бил в състояние да постъпи другояче. Можал само да каже, че ако дори отстъпи на молбите на жена си и на дъщеря си, разгневените гърци биха убили и него, и всичките му близки, тъй като Ифигения я принасят в жертва за благото на цяла Гърция.

В лагера започнало да се проявява вече силно вълнение. Мирмидонците едва ли не убили с камъни Ахил, когато той заявил, че няма да позволи да бъде принесена в жертва онази, която му е обещана за съпруга. Всички воини, предвождали от Одисей, с оръжие в ръце се впуснали към шатъра на Агамемнон. Ахил с меч в ръка и прикривайки се с щита, застанал на входа за шатъра, готов до последна капка кръв да защищава Ифигения.

Но в този момент самата Ифигения възпряла всички ония, които били готови да започнат кървав бой. Тя заявила на висок глас, че е готова доброволно да отиде под жертвения нож заради общото дело. Че не желае да се противопоставя на волята на великата Зевсова дъщеря Артемида. Нека я принесат в жертва; вечен паметник за нея ще бъдат развалините на Троя, когато гърците я превземат. Тя убедила героя Ахил да не я защищава, да не започва междуособен бой. Ахил се подчинил на волята на Ифигения, макар че му било мъчно за хубавата мома, която той обикнал заради голямата й решителност да се пожертвува за общото благо.

Спокойно тръгнала Ифигения към мястото, където бил издигнат жертвеникът в чест на богиня Артемида. Прекрасна и величествена преминала между безбройните редици воини Ифигения и застанала до жертвеника. Заплакал Агамемнон, като погледнал младата си дъщеря, и за да не види смъртта й, закрил глава с широкото си наметало. Ифигения стояла спокойно до жертвеника. По заповед, оповестена чрез глашатая Талтибий, всички пазели дълбоко мълчание. Прорицателят Калхас извадил от ножницата жертвения нож и го поставил в златна кошница. На главата на девицата той сложил венец като на жертва, която водят към олтара. От редовете на воините излязъл Ахил. Той взел съда със свещена вода и жертвено брашно със сол, поръсил с водата Ифигения и жертвеника, посипал с брашно главата на девицата и на висок глас се обърнал към богиня Артемида, молейки я да изпрати на войската благополучно плаване до троянските брегове и победа над враговете. Калхас взел в ръка жертвения нож. Всички замрели. Ето той вдига ножа, за да прободе с него Ифигения. Ето ножът се допира вече до девицата. Но Ифигения не паднала с предсмъртен стон до жертвеника. Станало велико чудо. Богиня Артемида отвлякла Ифигения, а при олтара, обагряйки го с кръв, вместо нея се мятала в предсмъртни гърчове една прободена от ножа на Калхас сърна. Изумени от чудото, всички воини извикали като един човек. Гръмко и радостно извикал и прорицателят Калхас:

— Ето жертвата, която искаше Артемида, великата дъщеря на гръмовержеца Зевс! Радвайте се, гърци, богинята ни предвещава щастливо плаване и победа над Троя.

И наистина още не била изгоряла на жертвеника сърната, изпратена от Артемида, и вече се променил вятърът и станал попътен. Гърците бързо започнали да се стягат за далечния поход. Всички в стана ликували. А Агамемнон побързал към своя шатър да съобщи на Клитемнестра за това, което е станало при жертвеника, и да я подкани по-скоро да се върне в Микена.

Богиня Артемида, след като грабнала от жертвеника Ифигения, я пренесла на брега на Евксинския Понт, в далечна Таврида (Крим). Там прекрасната Агамемнонова дъщеря Ифигения станала жрица на богинята.

Плаването на гърците към бреговете на Троя. Филоктет.

Изложено според трагедията на Софокъл „Филоктет“.

Плаването на гърците към бреговете на Троя било спокойно. През всичкото време духал попътен вятър. Корабите бързо порели морските вълни. Вече се виждали бреговете на остров Лемнос. Тук, недалеч от Лемнос, се намирал пустинният остров Хриза, където имало жертвеник, издигнат в чест на покровителката на острова, нимфата Хриза. Гърците трябвало да намерят тоя жертвеник и да принесат на него жертва на нимфата, тъй като им било предсказано, че ще превземат Троя само ако по пътя се отбият на брега на Хриза и принесат там жертва. Жертвеникът на тоя остров бил поставен още от големия герой Язон, когато плавал със своите спътници аргонавтите до далечна Колхида за златното руно. На тоя жертвеник принесъл жертва и великият Зевсов син Херакъл, когато предприел похода си срещу Троя, за да отмъсти на царя Лаомедонт, задето той го оскърбил. Херакловият приятел Филоктет знаел где се намира жертвеникът. Той сам предложил да го покаже на героите. Вождовете на гърците отишли да потърсят Филоктет. Островът бил безлюден. Цял бил обрасъл с храсти. Ето най-сетне и жертвеника, вече наполовина разрушен. Героите се приближават до него. Неочаквано от храстите изпълзява голяма змия, която пазела жертвеника, и ухапала Филоктет за крака. Филоктет извикал и паднал на земята. Притичали към него героите, но било вече късно. Змийската отрова проникнала в раната. Филоктет започнал да усеща ужасни болки. От раната изобилно течала гной и изпълвала въздуха със страшна воня. Страданията на Филоктет били непоносими. Той стенел непрестанно и денем, и нощем. Стенанията на нещастния Филоктет не давали покой на гърците. Воините започнали да роптаят. Те не могли да търпят вонята, която се разнасяла от раната на Филоктет. Най-сетне вождовете на гърците решили по съвета на Одисей да оставят нещастния Хераклов приятел нейде на брега. Когато плавали покрай остров Лемнос, вождовете наредили заспалия Филоктет да бъде свален на пустинния бряг. Сложили го там всред скалите, като му оставили лъка и стрелите, дрехи и храна. Така изоставили гърците героя, без чиито стрели не било съдено да превземат Троя. Девет години чезнел Филоктет на пустинния бряг. Но дошло време, когато гърците трябвало сами да изпратят хора за Филоктет и да го молят за помощ. Това станало на десетата година от обсадата на Троя.

След като оставили Филоктет, гърците продължили пътя си и най-сетне се приближили до троянските брегове, където ги очаквали толкова усилия, опасности и големи подвизи.

Първите девет години от обсадата на Троя

Изложено според различни произведения на древни писатели. Епизодът за гибелта на Паламед изложен според поемата на Овидий „Метаморфози“.

Зарадвали се гърците, че продължителното им плаване завършило. Но когато корабите им доплавали по-близо до бреговете, те видели, че ги чака вече силна войска троянци под предводителството на Хектор, могъщия син на твърде стария вече троянски цар Приам. Как да стигнат гърците до самия бряг? Как да слязат на сушата? Всички герои разбрали, че оня, който пръв стъпи на троянския бряг, ще загине. Дълго се колебали гърците. Между тях бил и героят Протезилай; той жадувал за подвизи и бил готов пръв да скочи на брега и да започне бой с троянците. Ала не се решавал, защото знаел предсказанието: оня от гърците, който пръв докосне с крак троянската земя, трябва да загине. И Одисей знаел това предсказание. И ето, за да увлече след себе си героите, но да не загине самият той. Одисей хвърлил на брега щита си и ловко скочил на него от кораба. Протезилай видял, че Одисей слязъл на брега, но не забелязал, че Одисей стъпил не на троянска земя, а на своя щит. Протезилай сметнал, че един от гърците вече се е допрял пръв до троянска земя. Жаждата за подвизи обхванала Протезилай. Той забравил всичко: забравил родината си, забравил и прекрасната си жена, младата Лаодамия. Скочил от кораба на брега Протезилай и с гол меч се хвърлил срещу враговете. Великият Хектор замахнал с тежкото си копие и смъртно наранил младия герой. Протезилай паднал мъртъв на брега. Той пръв оросил с кръвта си троянската земя. Гърците дружно се нахвърлили от корабите срещу враговете. Закипял кървав бой; стъписали се троянците, хукнали да бягат и се укрили зад непристъпните стени на Троя. На другия ден между гърците и троянците било сключено примирие, за да приберат падналите воини и да ги погребат.

След като погребали всичките убити, гърците се заловили да изградят укрепен лагер. Те изтеглили корабите си на брега и се разположили на голям стан покрай морския бряг — от планините Сигейон до планините Ройтейон. Откъм Троя те защитили лагера си с висок насип и с ров. На двата противоположни края на лагера построили своите шатри Ахил и Аякс Теламонид, за да наблюдават троянците и да не допуснат да нападнат те неочаквано гърците. В средата на лагера се издигал разкошният шатър на цар Агамемнон, който бил избран от гърците за предводител на цялата войска. Тук, около Агамемноновия шатър, се намирало и мястото за народни събрания. Мъдрият Одисей построил своя шатър до мястото за народни събрания, за да може във всяко време да излиза при събралите се и винаги да знае какво става в стана. Въпреки че по-рано той не желаел да участвува в похода, сега станал върл враг на троянците и искал гърците на всяка цена да превземат и да разрушат Троя.

Когато лагерът на гърците бил построен и укрепен, те изпратили в Троя цар Менелай и хитроумния Одисей за преговори с троянците. Гръцките пратеници били приети от мъдрия Антенор в дома му; той им дал великолепно угощение. Антенор от все сърце желаел да бъде сключен мир и да бъдат задоволени законните искания на Менелай. Когато узнал за пристигането на пратениците, Приам свикал народното събрание, за да издействува да се задоволи искането на Менелай. На събранието на троянците присъствували също Менелай и Одисей. Менелай с кратка, енергична реч поискал троянците да върнат жена му Елена и съкровищата, задигнати от Парис. След Менелай говорил Одисей. Троянците се захласнали от дивното слово на мъдрия цар на Итака. Той ги убеждавал да задоволят исканията на Менелай. Троянският народ бил готов вече да се съгласи да приеме всичките Менелаеви условия. Още повече, че и самата прекрасна Елена се разкаяла за необмислената си постъпка и съжалявала, задето напуснала дома на своя съпруг герой заради Парис. И Антенор убеждавал народа да задоволи исканията на Менелай. Той виждал колко беди ще докара войната между троянци и гърци. Но Приамовите синове и преди всичко, разбира се, Парис, не желаели мир с гърците. Нима ще накарат Парис да върне Елена? Нима ще му отнемат цялата плячка? Той не искал, да се подчини на народното решение, а и братята му го поддържали в това негово становище. Антимах, който бил подкупен от Парис, искал дори троянците да задържат цар Менелай и да го убият. Но Приам и Хектор не допуснали това; те не позволили да бъдат оскърбени пратениците, намиращи се под покровителството на гръмовержеца Зевс. Народното събрание се колебаело, не знаело какво окончателно решение да вземе.

Тогава станал тиванският прорицател Хелен, Приамов син, и казал, че троянците няма защо да се страхуват от войната с гърците — боговете обещават на Троя своята помощ. Троянците повярвали на Хелен. Те отказали да задоволят искането на Менелай. Пратениците на гърците били принудени да напуснат с празни ръце Троя. Сега трябвало да се започне кръвопролитната борба между троянци и гърци.

Затворили се троянците в непристъпната Троя; даже Хектор не се осмелил да излезе от града. А гърците започнали да го обсаждат. Те на три пъти се опитали да превземат с щурм Троя, но не успявали. Тогава започнали да разоряват околностите на Троя и да завоюват всички градове, които се намирали в съюз с Троя. Срещу тях гърците предприемали походи по суша и по море. Във всички тези походи особено се отличавал великият Ахил. Гърците завладели островите Тенедос, Лесбос и градовете Педас, Лирнес и други. Много градове разрушили те във вътрешността на страната. Завладели и град Тива, където владеел Еетион, бащата на Хекторовата жена Андромаха. В един и същи ден, Ахил убил седемте братя на Андромаха. Загинал и баща й. Но Ахил не оставил Еетионовия труп на поругание, страхувайки се да не си навлече гнева на боговете; той наредил да го погребат. Майката пък на Андромаха била отведена като пленница в гръцкия стан. Ахил заграбил богата плячка от Тива. Той взел в плен прекрасната дъщеря на Аполоновия жрец Хриз, Хризеида, и прекрасната Бризеида. Хризеида била предадена от гърците на цар Агамемнон.

Гърците опустошавали всичко около. Троя. Троянците не смеели да се покажат извън стените на Троя, тъй като всеки бил застрашен от смърт или да бъде взет в жесток плен и продаден в робство.

Много нещастия трябвало да понесат жителите на Троя през деветгодишната обсада на града. Много герои, които загинали в бой, трябвало да оплакват те. Но най-тежката, десетата година тепърва идвала. Предстояло им да изпитат и най-голямото нещастие — падането на Троя.

Много страдания преживели и гърците през девет те години на войната. И те дали много убити. Мнозина воини герои загинали от ръката на врага. Загинал и мъдрият герой Паламед, но не от вражеска ръка. Погубил го поради омраза и завист хитроумният Одисей. Паламед давал на гърците много и разумни съвети: неведнъж той им бил правил неоценими услуги. Лекувал рани и болести с билки; построил фар за гърците, за да знаят временно отплавалите от стана къде точно да слязат отново на брега през тъмна нощ. Гърците почитали героя Паламед и драговолно изпълнявали съветите му. Заради това го намразил Одисей. Той виждал, че гърците слушат с по-голямо внимание Паламед, отколкото него. Одисей не забравял и това, как Паламед разкрил хитруването му, когато се правел на побъркан, за да не замине за Троя; тоя спомен още повече засилвал омразата му към Паламед. Дълго обмислял Одисей как да погуби Паламед. Най-после се възползувал от обстоятелството, че Паламед започнал да съветва гърците да турят край на войната и да се върнат в родината си. Одисей измислил коварен план. Една нощ той скрил в Паламедовия шатър торба със злато и започнал да внушава на всички, че не току-тъй Паламед съветва да се прекрати обсадата на Троя, че той дава тия съвети на гърците само затова, защото е подкупен от Приам. А между гърците имало доста недоволни от Паламед. Защото, твърдели те, ако гърците биха послушали съветите на Паламед, те биха се лишили от богатата плячка, която биха имали, като превземат Троя. Всички тези недоволници безкритично повярвали на Одисеевата клетва. Като видял, че вече мнозина гърци започват да вярват в предателството на Паламед, Одисей, за да убеди всички в това, че Приам действително е подкупил Паламед, съобщил на Агамемнон, че Паламед поддържа връзки с Приам чрез един пленен фригиец и че тоя фригиец е бил заловен и убит от Одисеевите слуги, когато се опитвал да се измъкне от лагера на гърците и да избяга в Троя. Освен това Одисей написал и писмо от името на Приам до Паламед. В това писмо се споменавало за злато, изпратено от цар Приам на Паламед като награда, задето той ще придума гърците да вдигнат обсадата и да си заминат за родината. Това писмо Одисей предал на пленения фригиец и му заръчал да го предаде на Приам. Но щом фригиецът излязъл от гръцкия лагер, Одисеевите слуги го нападнали, убили го, а писмото донесли на царя си. С това писмо Одисей побързал да отиде в шатъра на Агамемнон. Като получил това известие, Агамемнон тозчас свикал в шатъра си всички вождове на гърците. Повикал и Паламед, който и не подозирал каква опасност го застрашава. Тук Одисей обвинил Паламед в предателство. Напразно Паламед уверявал вождовете, че не е и помислял за предателство. Ала Одисей, за да изобличи Паламед, посъветвал да се претърси шатърът му. Изпратили хора в шатъра и наистина там намерили торба със злато. Сега всички повярвали, че Паламед е предател. Устроили съд над Паламед и той бил осъден на смърт. Било решено да го убият с камъни. Оковали невинния Паламед в тежки вериги и го докарали на брега на морето. Напразно Паламед заклевал гърците да не го убиват; да не наказват невинен човек с такава жестока смърт. Никой не искал да слуша мнимия предател. Пристъпили към изпълнение на смъртното наказание. Нито една въздишка, нито едно оплакване не излязло от гърдите на Паламед. Преди да умре, той само казал тихо следните думи:

— О, истино, мъчно ми е за тебе, ти умря преди мене.

С тези думи на уста умрял най-благородният и най-мъдрият измежду гръцките герои; не го спасили всичките заслуги, които той имал пред гърците. По-късно гърците жестоко заплатили за убийството на Паламед. Евбейският цар Навплий, Паламедовият баща, им отмъстил за смъртта на сина си.

Агамемнон не само осъдил Паламед на смърт, но и душата му обрекъл на вечни скитания. Агамемнон не позволил тялото на Паламед да бъде погребано; то било оставено на морския бряг, за да го разкъсват зверове и хищни птици. Но могъщият Аякс Теламонид не допуснал това. Той извършил погребалните обреди над тялото на Паламед и го погребал с почест. Аякс не вярвал, че Паламед е изменил на гърците.

Свадата между Ахил и Агамемнон

Изложено според поемата на Омир „Илиада“.

Вече девет години гърците държали Троя в обсада. Настъпила десетата година от величавата борба. В началото на тая година пристигнал в гръцкия стан Хриз, жрец на стрелометеца Аполон. Той молел всички гърци и преди всичко вождовете им да му върнат срещу богат откуп дъщерята Хризеида. Като изслушали Хриз, всички се съгласили да приемат срещу Хризеида богатия откуп и да я предадат на баща й. Но могъщият цар Агамемнон се разгневил и казал на Хриз:

— Старче, махай се и никога да не си посмял да се мернеш тук, при нашите кораби, иначе няма да те спаси и това, че си жрец на бог Аполон. Няма да ти върна Хризеида. Не, цял живот ще чезне тя в робство. Пази се да не ме разсърдиш, ако искаш да се завърнеш у дома си здрав и читав.

Хриз се уплашил, напуснал гръцкия стан и отишъл натъжен на морския бряг. Там, като вдигнал ръце към небето, той се помолил на великия Латонин син, бог Аполон:

— О, сребролъки боже! Чуй ме, чуй верния си служител! Отмъсти с твоите стрели на гърците за моята скръб и обида.

Чул Аполон жалбата на своя жрец Хриз. Бързо литнал той от светлия Олимп с лък и стрелник през рамо. Страшно дрънкали в стрелника златните стрели. Аполон се носел към стана на гърците, кипнал от гняв; лицето му било по-мрачно от нощта. Като долетял до стана на ахейците (гърците), извадил от стрелника си една стрела и я запратил в лагера. Страшно звъннала тетивата на Аполоновия лък. След първата стрела Аполон изпратил втора, трета — като град се посипали стрелите в гръцкия стан, носейки смърт. Страшен мор завърлувал всред гърците. Много гърци загивали. Навсякъде горели погребални клади. Сякаш бил настанал за гърците гибелният час.

Девет дни вилнеел вече морът. На десетия ден по съвет, даден от Хера, великият герой Ахил свикал на народно събрание всички гърци, за да решат какво да правят, как да умилостивят боговете. Когато всички воини се събрали, пръв се обърнал към Агамемнон със слово Ахил:

— Ние ще трябва да отплаваме обратно за родината, сине Атреев — започнал Ахил, — ти виждаш, че воините ни загиват и в боевете, и от мор. Но ако искаш, най-напред да попитаме гадателите: те ще ни кажат с какво сме си навлекли гнева на сребролъкия Аполон; поради какво е изпратил той гибелния мор на нашата войска.

Едва изрекъл това Ахил, когато се изправил прорицателят Калхас, който вече много пъти бил откривал на гърците волята на боговете. Той заявил, че е готов да разкрие с какво са разгневили далекострелния бог, но ще разкрие това само ако Ахил го защити от гнева на цар Агамемнон. Ахил обещал на Калхас своята защита и се заклел за това в Аполон. Едва тогава Калхас казал:

— Агамемнон поруга честта на неговия (на Аполон) жрец Хриз, като не прие от него богатия откуп за дъщеря му и го изгони от стана. Ние можем да умилостивим бога само като върнем чернооката Хризеида на баща й и като принесем в жертва на бога сто юнци (млади бикове).

Като чул какво казал Калхас, Агамемнон пламнал в страшен гняв срещу него и срещу Ахил; обаче виждайки, че все пак ще трябва да върне Хризеида на баща й, той най-сетне се съгласил, но поискал откупът за нейното връщане да бъде само за него. Ахил упрекнал Агамемнон в користолюбие. Това още повече разсърдило Агамемнон. Той се заканил, че чрез своята власт ще си вземе обезщетението за Хризеида от онова, което се е паднало на Ахил или на Аякс, или на Одисей.

— Безсрамни, коварни користолюбецо! — креснал Ахил. — Ти ни се заканваш, че ще отнемеш от нас наградите ни, макар че никой от нас никога не е получавал дял от наградите, равен на твоя. А ние сме дошли тук да се бием не за свое дело; дошли сме да помогнем на Менелай и на тебе. Ти искаш да ми отнемеш част от плячката, която ми се падна заради големите подвизи, извършени от мене. Тогава по-добре да се върна обратно в родната Фтия; аз не искам да увеличавам твоята плячка и твоите съкровища.

— Че какво пък, отивай си във Фтия! — креснал Агамемнон в отговор на Ахил. — От всички царе аз най-много мразя тебе! Ти единствен започваш раздори. Гневът ти не ме плаши. Виж какво ще ти кажа. Аз ще върна Хризеида на баща й, щом такова е желанието на бог Аполон, но в замяна на това ще ти отнема пленницата Бризеида. Ти ще разбереш колко по-голяма власт имам аз! Никой да не смее да се сравнява с мене по власт!

Страшен гняв обзел Ахил, когато чул тая закана на Агамемнон. Хванал меча си Тетидиният син; той вече го извадил наполовина от ножницата и бил готов да се нахвърли върху Агамемнон. Ала в този миг Ахил усетил леко допиране до косата си. Обърнал се той и в ужас се отдръпнал. Пред него, невидима за останалите, стояла великата дъщеря на Гръмовержеца Атина Палада. Тя била изпратена от Хера. Зевсовата жена не желаела да загине нито единият, нито другият от героите; те и двамата — и Ахил, и Агамемнон — й били еднакво скъпи. С трепет Ахил запитал богиня Атина:

— О, дъще на гръмовержеца Зевс, защо си слязла от високия Олимп? Нима си дошла тук, за да видиш как беснее Агамемнон? О, скоро ще погуби той себе си със своята гордост!

— Не, могъщи Ахиле — отвърнала светлооката Палада, — не за това съм дошла аз. Дошла съм да укротя твоя гняв, ако, разбира се, ти се подчиняваш на волята на боговете олимпийци. Не вади меч, задоволи се само с думите, с тях бичувай Агамемнон. Повярвай ми! Скоро тук, на същото това място, ще ти заплатят за, обидата с дарове, които ще бъдат многократно по-богати. Смири се и се подчини на волята на безсмъртните богове.

Ахил се покорил на волята на боговете: той прибрал меча си в ножницата и Атина пак се възнесла на светлия Олимп всред боговете.

Много гневни думи казал още Ахил на Агамемнон, наричайки го народен изедник, пияница, страхливец и куче. Ахил хвърлил скиптъра си на земята и се заклел в него, че ще дойде време, когато ще бъде нужна неговата помощ срещу троянците, но напразно Агамемнон ще го моли да помогне, след като тъй тежко го е оскърбил. Напразно старецът Нестор, мъдрият пилоски цар, се стараел да помири враждуващите. Агамемнон не послушал Нестор, не се смирил и Ахил. Разгневен, великият Пелеев син си тръгнал към шатрите заедно със своя приятел Патрокъл и храбрите мирмидонци. В гърдите му бясно клокочела злоба срещу оскърбилия го Агамемнон.

В това време цар Агамемнон заръчал да спуснат бързоходен кораб в морето, да натоварят на него жертви за бог Аполон и да откарат прекрасната дъщеря на жреца Хриз. Този кораб трябвало да отплава под командата на хитроумния Одисей за Тива, града на Еетион, а гърците в стана по нареждане на Агамемнон трябвало да принесат богати жертви на Аполон, за да го умилостивят.

Бързо се носел изпратеният от Агамемнон кораб по вълните на безбрежното море. Най-сетне пристигнал в пристанището на Тива. Гърците спуснали платната и спрели на пристанището. Одисей начело на отряд воини слязъл от кораба на брега, отвел прекрасната Хризеида при баща й и се обърнал към него със следното приветствие:

— О, служителю на Аполон! Аз дойдох тук по волята на Агамемнон, за да ти върна дъщерята. Докарахме и сто млади бикове, за да умилостивим с тия жертви великия бог Аполон, който изпрати тежко бедствие за гърците.

Зарадвал се старецът Хриз, че дъщеря му се е върнала, и нежно я прегърнал. Незабавно пристъпили към жертвоприношение в чест на Аполон. Хриз молел бога-стрелометец:

— О, сребролъки боже! Чуй ме! И по-рано ти си се вслушвал в молбите ми. Послушай ме и сега! Избави гърците от голямото бедствие, прекрати гибелния мор!

Чул Хризовата молба бог Аполон и турил край на мора в стана на гърците. А след като били принесени от Хриз жертвите на Аполон, било уредено великолепно угощение. Весело пирували гърците в Тива. Младежи разнасяли вино, като пълнели догоре чашите на пируващите. Гръмко се разнасяли величествените звуци на химна в чест на Аполон, пят от младежи гърци. До залез-слънце продължил пирът, а на сутринта, ободрени от съня, Одисей и неговият отряд си заминали обратно за големия стан. Аполон им изпратил попътен вятър. Като чайка се носел корабът по морските вълни. Той бързо стигнал до стана. Пътниците го изтеглили на брега и се разотишли по своите шатри.

Докато Одисей плавал за Тива, Агамемнон изпълнил и онова, с което заплашвал Ахил. Той повикал глашатаите Талтибий и Еврибат и ги из