Исабел Мигел
Не се виня

Тънеше слънцето.

Морето беше чудо от сливащи се отражения,

акварел, който никой не би рисувал

с бели свещи.

 

В прохладната ласка на въздуха

следобедът стана равномерна пулсация

на друга длан в моята

и погледи в ритъма

на застигащите се светлини.

 

И ме сграбчи в капана си

тръпният цвят

на азбестово море-небе.

 

Бях пяната на вълните блъскащи се в брега,

скала бях, пясък и сол,

раздухвах с крилете си вятър, извисих се в дърво,

в летеж омагьосана птица.

 

Бях биене в пулса на други вени,

въздуха на твоя собствен дъх…

                                                мир…

Не се виня, че съм Бог

в безкрая между два мига.