Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marsha Mellow and me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2006)

Издание:

Издателство „Кръгозор“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)

5

Адът сигурно е къща близнак с четири спални, разбрицан ровър отпред и възрастни хортензии пред портата. Тази мисъл ми минава през главата, докато крача по Рипон Драйв в Норт Финчли към къщата, в която съм прекарала първите двайсет и две години от живота си. Обстановката няма как да е по-спокойна. Небето е скучно сиво, два гълъба се разхождат на тротоара, а трети дриска от покрива върху колата на баща ми. Дяволът явно се опитва да ме приспи с измамно чувство на безопасност, но на мен тия не ми минават.

 

Преди да изляза от къщи, се опитах да накарам Ант да дойде с мен.

— Много бих искал, Лили, но така само ще стане по-лошо. Знаеш, че откакто каза на майка си, че съм свещеник, не мога да стоя и пет минути в една стая с нея.

Моля те — продължих да го умолявам.

— Познанията ми по Библията няма да издържат. Ще ми зададе някакъв въпрос за Матей, Марко, Лука и Йоан и аз ще се проваля, като й кажа телефоните им и размерите на ония им работи.

Докато ми помагаше да си облека палтото, каза:

— Късмет. Постъпваш съвсем правилно… Между другото, „Моят начин“ или „Свещ на вятъра“?

— Моля?

— Просто се чудя коя да ти пусна на погребението.

 

Пъхам ключа си в ключалката и отварям вратата.

— Здрасти — провиквам се безгрижно, въпреки че ми е всичко друго, но не и безгрижно.

— В кухнята съм — провиква се мама в отговор. — Тъкмо слагам зеленчуците.

Това означава, че няма да седнем да обядваме поне още час. Според мама зеленчуците могат да бъдат обявени за сготвени едва когато могат да се изсмучат със сламка, а не да се набождат на вилица. „Хрупкавите“ зеленчуци са достойни само за онези, които стоят по-ниско и от хомосексуалистите, като например членовете на ИРА и вероятно писателите на порно книги — и неангличаните.

От тази мисъл ми олеква малко. Поне няма да започна признанието си с: „Мамо… аз съм французойка.“

— Ходи ли на църква? — питам, влизайки в кухнята.

— Естествено. Защо питаш?

— Роклята ти. Малко е…

— Какво й е на роклята ми?

Откъде да започна? Тя е розова, лъскава и тясна и много… би отивала на Лиза. Чудя се как мама е отишла с нея на църква и не са я линчували.

— Страхотна е. — (Първа лъжа за деня.) — Много ти отива. –(Втора.) — Татко къде е? — (Бърза смяна на темата, преди да съм си изкопала такава дълбока дупка, че да не мога да изляза от нея.)

— Изчезна в гаража веднага щом се прибрахме от службата. Вече изобщо не ме понася — изрича с тежка въздишка.

Трудно ми е да повярвам, че когато шейсетте са били във върха си, родителите ми са били по-млади, отколкото съм аз сега. Ако не бях видяла доказателствата със собствените си очи — стряскащи снимки на мама с тупирана коса и изкуствени мигли и татко с рошави бакенбарди доста под ушите, — щях да умра с убеждението, че винаги са били такива, каквито са сега: петдесет и няколко годишни. Всъщност аз съм сигурна, че са прекарали Лятото на любовта, здраво хванали тъканта на обществото, докато останалите им съвременници са пушили трева и са хвърляли камъни по полицаите. Е, някой е трябвало да бъде на мястото си и се обзалагам, че хипитата много са се зарадвали на закачалките на баща ми, когато най-после са прибрали агнешките си палта в гардероба през средата на седемдесетте.

Гледам го сега наведен над работния си тезгях. По-млад е от Мик Джагър — винаги е бил по-млад от него, колкото и да не е за вярване. Опитвам се да си го представя подскачащ по сцената и крещящ „Здравей, Лос Анджелис, готови ли сте за малко РОКЕНДРОЛ?“… Ама не. Поне не в този пуловер.

— Здрасти — провиквам се.

— Здрасти, Лили — обръща се той, за да ме посрещне.

Докато го гледам, за пореден път виждам от кого съм наследила външността си. Не съм оплешивяла и побеляла — все още, — но си приличаме по много други неща. От него съм наследила и гена на големия бюст — и двете му сестри са като Доли Партън, — нещо, което ме депресира още повече дори от това, че имам малко длъжкия му нос.

— Какво правиш? — питам го и поглеждам парчето дърво, което дялка с… ъм… някакъв инструмент.

— А, нещоситамкво за незнамситамкъде.

— Още едно ли? Няма значение. Как си?

— Ами, нали знаеш…

Всъщност не знам. Спомням си за мисията, която ми бе възложена преди няколко дена. Съгласих се да говоря с татко само за да затворя устата на мама. Изобщо не е възможно той да й изневерява. Опитвам се да си го представя зад сцената след концерта в Лос Анджелис с няколко фенки в кожени дрехи в скута… Абсолютна идиотщина. Няма начин баща ми да прави нещо с някоя жена, която не е майка ми — като се замисля много малко вероятно е да прави нещо и с нея. Не и в този пуловер.

Но трябва да кажа нещо. Поне да спазя обещанието.

— Мама казва, че напоследък не те вижда често.

— А, ужасно съм зает. Бизнесът като че ли потръгна — отвръща той с внезапен прилив на енергия. — Всички говорят за глобална рецесия, но хората винаги ще се нуждаят от нещо, на което да си окачват ризите.

— Ако не са изгубили и тях, нали?

— Моля?

— По време на рецесия изгубваш и ризата на гърба си — обяснявам неубедително.

— О… Много смешно. Ето, тези ще ти харесат — казва, бръква в един голям кашон и изважда няколко закачалки. — Те са следващата ми голяма идея. Цветни закачалки, с които можеш да си обозначиш гардероба. Сини за работните дрехи, розови за свободното време, жълти за… Е, за каквото трябва. Вземи си.

Знаех си, помислям си, докато го наблюдавам как пъха закачалките в голяма торба и ми я подава. Изобщо не е хойкал по кръчмите с някоя фръцла с къса пола, а си е бол очите на лампа, за да усъвършенства цветната закачалка. Човечеството никога повече няма да обърка деловия костюм с протърканите домашни панталони и в чест на баща ми ще бъдат издигнати паметници. Мама греши жестоко.

— Благодаря, татко — казвам с усмивка. — Хайде да видим дали е готов обядът.

 

Мама и татко са в кухнята и слагат чиниите в миялната машина, а двете с Лиза седим на махагоновата маса в дневната, която се използва по една неделя в месеца. Първото и второто отминаха, без да споменем Марша Мелоу и ужасната й книга.

Пъзла — казва Лиза. — Знаех си, че не ти стиска.

— Изчаквам подходящия момент — отвръщам.

Ха. По време на обяда имаше точно седемнайсет паузи в разговора. Броих ги. Можеше да го изтърсиш във всяка една от тях. Но никога няма да го направиш. Не те ли е срам? На двайсет и шест години си и те още не знаят, че пушиш.

— Добре, и това ще им кажа. Само гледай — отвръщам решително. Ще им кажа, и толкова.

Мама пристига с кейка. Татко я следва с крема. Моментът е идеален, мисля си, кови желязото, докато е горещо — и точно това ще направя. Сега. Определено.

— Мамо, татко, трябва да ви кажа нещо. Аз съм…

— Тази сутрин проповедта на преподобния Суинтън беше чудесна, нали, Брайън? — казва мама, без да ми обръща внимание.

Отвратително, нали? Тъкмо да халоса човек родителите си с опустошаващата вест за бременността си/пристрастяването си към наркотици/ареста за кражба в магазин, и те даже не му обръщат внимание.

Поглеждам към Лиза, която сигурно се ядосва не по-малко от мен, защото обръща очи към тавана. Отправям й едно свиване на рамене „е, сега не мога да го направя“ и тя ме ритва под масата.

— Да, отлична проповед — съгласява се татко, без да обръща внимание на болезненото ми мръщене.

— Вдъхновила го статията във вчерашния вестник — продължава мама, а аз се надявам да има предвид „Кайли с чисто ново дупе“ на първата страница на „Сън“. — Онази за отвратителната сексуална оргия в частното училище.

Мамка му, не била тя. Здравейте, танцьори. Пак ли ви викнаха на бис?

— Но беше съвършено прав, че колкото и да е ужасна, тази случка демонстрира забележителната сила на писаното слово и че ако в училищата наблегнат повече на четенето на Евангелието, младите може би няма…

— Мамо, Лили иска да ви каже нещо — прекъсва я Лиза.

— Не, не искам.

Точно сега няма да й го кажа и след милион години.

— Иска. А ако предпочиташ, да го кажа аз? — Присвитите й очи издават безкрайна решимост.

— Какво е то, Лили? — пита мама и също присвива очи — надушила е неприятност.

Татко също. Хванал се е за масата и кокалчетата му са побелели — не му е за пръв път да усеща неизбежното пришествие на Неприятна Тема. Може би ще постъпи както обикновено? Отправям му умоляващия си поглед на гладно коте.

— Някой гледа ли онази вечер документалния филм за дивата природа? — намесва се той, схванал намека. С годините опит зад гърба си е открил, че най-добрият начин да отклониш семейство Бикърстаф от Неприятна Тема е да се включиш с нещо толкова стряскащо далеч от предмета на разговор, че мама и Лиза да онемеят от почуда. Не помага винаги, но аз само мога да се моля.

— Целият беше за слоновете — продължава той. — Удивително животно. Единственото с четири колена и въпреки това не може да скача.

— Млъкни, Брайън — казва мама. — Лили има нещо да ни каже.

Е, поне опита.

Аз отново поглеждам към Лиза. Изражението й говори, че няма връщане назад. И е права. Трябваше да съм го направила преди цяла вечност. Ще бъде ад, но няма начин.

— Всъщност новината е много хубава — проговарям и се хвърлям през глава. — Направо е удивителна, невероятна, неземна…

Татко наостря уши.

— …но вие отначало сигурно малко ще се стреснете.

Физиономията на татко провисва отново. Решавам да убия два заека с един куршум. Бръквам в джоба си и изваждам цигара от кутията „Бенсън и Хеджес“. Повъртявам я из пръстите си, преди най-накрая да погледна мама в очите. Това е последният път, когато тя ме вижда като послушната си, порядъчна дъщеря.

— Вижте, няма лесен начин да ви го кажа — насилвам се да не откъсвам поглед от мама, — затова мисля, че е най-добре просто да го кажа. Аз…

Тъкмо да го направя и слънцето изгрява иззад един облак, а лъчите му пронизват прозореца на верандата и обливат мама и отзад с топъл ореол. За миг ми се струва, че се е сляла с витража и вече не е майка ми, а някакво небесно видение — Света Шарлот от Финчли.

Благодаря ти, Господи. Точно на време, твойта кожа.

— Хайде, Лили, изплюй камъчето — казва тя.

— Аз… аз… аз тъкмо щях да кажа, че… Всъщност, Лиза има да ви казва нещо.

— Какво? — възкликва сестра ми.

— Че може да заминеш за Хонконг с Дан… Който е от триада.

Лиза едва не се задавя с хапката кейк, татко закрива очите си с ръце, а света Шарлот вперва поглед в мен и казва:

— Лили Бикърстаф, това в устата ти не е цигара, нали?