Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marsha Mellow and me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo (2006)

Издание:

Издателство „Кръгозор“, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)

28

Плакатите са разлепени от седмица. Под името на „Работещо момиче“ крещи заглавието „СВЕТОВНО ЕКСКЛУЗИВНО — ПЪРВОТО ИНТЕРВЮ НА МАРША МЕЛОУ“ — не особено оригинално, но свърши работа. Отпечата се троен на обичайния тираж, но тази сутрин, когато списанието стигна до спирките на метрото, до осем и половина изчезна и последното копие.

— И по десет лири да им го бяхме продавали, пак щеше да изчезне — отбеляза Люис.

Беше свършил страхотна работа по интервюто. То е интелигентно, балансирано и извънредно информативно, но не пък чак толкова информативно, че всеки читател да може да си каже, че е видял интервюираната без дрехите й. Лично аз обаче мисля, че най-хубавото беше снимката, която го придружаваше. С прическа от Ники Кларк и костюм на Дона Каран Лиза никога не е изглеждала по-зашеметяваща.

 

ПО-КЪСНО

Ден първи: Изтягам се като доволна котка на хавлията си, отпивам мързеливо от дайкирито си и през полуотворени очи наблюдавам зрелищния залез на слънцето в Андаманско море. Приспиващият послевкус на следобедния тайландски масаж продължава да ме унася и разполагам с всичкото време на света, за да размишлявам, че животът е почти съвършен. Малко по-надолу на плажа Лиза и новото й гадже се гушкат под някаква палма. Лиза изглежда също като мен — безгрижна, щастлива и лудо влюбена. От топлата кристално чиста вода излиза загоряла фигура, която се насочва към мен. Докато се приближава, се поздравявам за избора си за подарък за рожден ден — намирането на личен треньор по фитнес направи чудеса за Люис. Той се навежда, целува ме продължително и солено и сяда до мен на мекия бял пясък.

— Това е най-идиличното място на планетата — казва. — Направо тъна в блаженство.

— И аз — съгласявам се сънено. — Никога не ми е било толкова…

 

…зле през целия ми живот. Затиснала съм устата си с ръка и търча към кенефа. През последните двайсет и четири часа това — тичането до тоалетната, чудейки се от кой край ще изригне — е моят живот. Канализацията на Пукет сигурно вече прелива.

Да, аз съм на остров Пукет, хедонистичния тайландски курорт. Люис е с мен, както и Лиза и Новото й Гадже. Трябва да е мечта както по-горе, с всичките му екстри.

В действителност е гаден кошмар.

Като начало, съм болна като куче — ако бях куче, ветеринарят още преди часове щеше да е сложил край на мъките ми. Ироничното е, че през първата ни вечер реших, че стомахът ми трябва да привиква към тайландската кухня. Докато Люис, Лиза и Кърт (Новото Гадже) шумно изсмукваха киснати в чили щипки от омари, аз се придържах към сигурния избор от голяма чиния чипс и два домата.

Ха!

Май свърших да повръщам — засега. Докато си жабуря устата, звънва телефонът в банята. Вдигам го. Диди. Фантастично — да прелети човек осем хиляди километра и пак да не може да й избяга.

— Лили — чурулика тя, — страшно съжалявам, че ви безпокоя по време на почивката, но Люис там ли е?

— Гмурка се на плажа. Да му предам ли нещо?

— Само му кажи, че снимките на Брад и Джен са в…

Брад и Джен — като че ли са й съседи и им храни златната рибка, докато ги няма.

— …Питай го дали иска да му ги изпратя на лаптопа

— Добре, ще му кажа. Трябва да бягам — след малко ми е първият урок по гмуркане.

Лъжа, естествено, въпреки че наистина трябва да затварям. Пак ми се гади. Дали е от бацилите или от Диди? Все тая. Затварям и отивам обратно в леглото. Лаптопът на Люис лежи близо до мен. Той не искаше да идва на тази почивка и настоя да му позволя да си вземе преносимия офис. Откакто сме дошли тук, само за работата мисли. „Работещо момиче“ превзе живота му. Ексклузивното интервю с Марша Мелоу наистина даде резултат. Оттогава насам знаменитостите загърбиха обичайните издания и се редят на опашка, за да излеят историите си пред Люис. Сред тях са Лиз Хърли, Кейт Уинслет, а две от Атомните Котета са готови да сложим техните сред обявите за работа. А сега Брад и Джен.

Докато го чакам да се върне, затварям очи и се отнасям. Може да ми се присъни нещо като в реклама на „Баунти“. Надявам се, защото май само там ще изживея нещо подобно на съвършената си почивка.

Никакъв шанс. Телефонът пак звъни.

— Пиле със зелено къри — препоръчва Мери, след като съм й обяснила как се чувствам. — Ще те прочисти като препарат за отпушване на канали, но пък като свърши, значи е свършило. Дай да говорим по работа. Хората в „Ароу“ препират за книгата ти, скъпа, а на мен ми се свършиха оправданията.

Книгата ми е основната причина да настоя всички да се махнем за малко. Трябваше да съм я предала още преди месец, но нещо не мога да й измисля края. Реших, че една промяна на обстановката може да помогне, но от тоалетната чиния не получавам кой знае какво вдъхновение.

— Кажи им, че работя и ще е готова веднага като се прибера — отвръщам все още настроена да лъготя след разговора с Диди.

— Надявам се, скъпа, искрено се надявам — въздъхва Мери. — И не смей да ми казваш, че нямаш муза, защото това е най-тъпото оправдание от „Извинявайте, госпожице, ама си забравих екипа вкъщи“ насам. Както и да е, ето нещо, което ще те развесели. Вчера получих странно обаждане. От централата ме попитаха дали ще приема разговор за своя сметка от затвора в Лилонгве.

— Откъде?

— От Малави, миличка.

Господи. Говори ли с него?

— Естествено, че не. Повярвай ми, правя му услуга. Още няколко месеца в пандиза на диета от ряпа и биреното му шкембе ще изчезне като дим.

Затварям и ме обзема чувство за вина. Не, не за Колин Маунт. За новите ми издатели — „Ароу“ наистина ми харесват. Е, харесвам редакторката си от „Ароу“. Тя е единство нита, с която съм се срещала, и се е заклела да пази самоличността ми в тайна — някои неща никога не се променят.

След като се съвзе от шока, че отхвърлям офертата на Джейкъбсън (отне й пет минути), Мери се посвети на намирането на друг издател. В крайна сметка за книгата ми наддаваха четирима. Мери беше в стихията си.

— Да му беше казала на онзи мазник да се разкара по-рано — каза. — Обожавам сочни аукциони.

„Ароу“ спечелиха, като платиха 1,5 милиона лири за следващите ми три книги.

Един милион и половина!

Аз съм милионерка!

Невероятно, удивително и изумително.

Единственият проблем е, че в момента се чувствам невероятно, удивително и изумително виновна, защото нямам муза. Пак ще повръщам. От бацила ли е или от нервите? Нямам време да мисля — идва.

 

Ден трети: Чувствам се достатъчно добре, за да изляза от хотела. Вървим по стъргалото и тук въобще не е както сме очаквали. Миналата вечер пристигна американски военен кораб. Също така и всички проститутки в Тайланд. Не можем да се разминем от униформени американски моряци и новите им компаньонки — всеки с по две, по една за всяка ръка.

— Янките умрат да се фукат — изръмжава Кърт.

— В брошурата не беше така — стене Люис.

— Е, според мен това е страхотно — възкликва Лиза. — Всички тези проститутки — невероятен материал за проучване.

— Ама ти не си — възмущава се Люис, но млъква, защото Кърт не е посветен в тайната.

— Трябва да се потопя в обстановката, Люис — казва тя. — Ти не разбираш. Не си писател.

След което хваща Кърт под ръка и го завлича към най-близкия претъпкан бар.

Горкият Кърт.

Какви ги говоря?

Той за последните дни също се потопи доста в ситуацията. Почти не му видяхме очите. Няма да се изненадам, ако е купувал… ъъ… местна продукция. (Да не забравя: провери куфарите за необичайни неща преди отлитане.) Между другото Кърт не е собственикът на стриптийз-бара. Той просъществува всичко на всичко десет минути. Тъй като Лиза си е Лиза, моментално получи какви ли не оферти. Най-странната беше от Джейк Бедфорд. Обадил й се и й предложил да вечерят заедно, между другото заявявайки: „Много кофти за Лили, но нямаше как да се получи — тъй като не беше писател, не можа да осъществи с мен контакт на…ах… творческо ниво.“ Лиза каза, че не успяла да чуе останалото, защото щяла да умре от смях.

В крайна сметка се спря на Кърт. Не съм сигурна с какво се занимава. Твърди, че се опитвал да се отлепи от земята като диджей, но когато го казва, не те гледа в очите, поради което може да означава всичко. Това е първият пълен ден, който Лиза прекарва с него, но на нея май не й пука. Той е мазен, непочтен и извънредно очарователен, когато иска нещо — в основни линии точно неин тип.

Както и да е, тя е прекалено заета, за да забелязва отсъствието му. Приема задълженията си като публично лице на „Корпорация Марша Мелоу“ много сериозно, а те не са свършили само защото е отишла на почивка.

От „Работещо момиче“ насам даде безброй интервюта за списания. Освен това се появи в „Паркинсън, Петък Вечер с Джонатан Рос“ и във „V Греъм Нортън“. А след това дойдоха срещите в Холивуд. Продадох филмовите права върху „Пръстените на пръстите й“. (Не мога да кажа за колко — притеснително е.) Продуцентите говореха за Сара Мишел Гелър и Джей Ло в ролята на Дона, но когато се видели с Лиза, на някой от тях му просветнало.

— Скъпа, освен че пишеш, можеш ли и да играеш?

Още нищо не е сигурно, разбира се, но кой знае? Другия месец заминава на пробни снимки и, ами след това може да се случи какво ли не.

Горката мама. Изобщо не може да свикне с мисълта, че Лиза е написала Онази Книга. Ами какво ще стане, ако дъщеря й си свали дрехите и симулира извратен секс пред камера? Нещо не вярвам старият аргумент, че целостта на сценария го налагал, ще хване дикиш при нея. Но сега Лиза е Марша Мелоу и мама все някак ще трябва да се научи да живее с този факт.

Откровено казано, не се притеснявам да призная, че тя е много по-добра Марша, отколкото бих била аз. Много добре се разбираме — факт още от първия момент, когато тя на своя глава изпрати ръкописа ми на Мери. Аз няма да мога да направя и половината, което тя прави за рекламата, а тя първа ще признае, че й е трудно да надпише даже пощенска картичка. Страхотен отбор сме. Тя си получава славата, а аз получавам онова, което винаги съм желала — спокоен живот.

 

Ден шести: С Люис разпускаме в бара на плажа. Кърт го няма. Отново. Лиза дойде с нас, но отиде в магазинчето отсреща да купи картички (които най-вероятно ще се наложи да надписвам от нейно име). Докато се връщаше, я срещнаха група моряци, които я познаха. В момента ги забавлява с разкази за проучванията си за главата с влакчето от „Пръстените“. Съвсем логично за мъже, които са прекарали няколко месеца в морето, те попиват всяка нейна дума.

Лиза се откъсва от почитателите си и се присъединява отново към нас. Сяда на масата и ми подава картичка.

— Искаш ли да я изпратиш на мама и татко? — пита.

Поглеждам снимката на увиснали огромни гърди под надписа

„Забавлявай се в Пукет“.

— Да.

Може би ще дойде ден, когато Бикърстафови отново ще бъдат същото сравнително щастливо полуненормално семейство, но този ден е далеч. Мама не си говори с Лиза, а и с мен не е много по-дружелюбна. А аз се оправям с нея само защото всеки път, когато прекрачи границата, я завръщам с три думички, свързани с цветя.

Новият подобрен татко успява да сдържа под контрол най-неприятните й ексцесии — напоследък няма вести за нови актове на вандализъм. Цялата сага явно му вдъхна смелост да се изправи срещу нея. Напоследък се карат доста често, но той е твърдо решен да си отстоява правата или да умре. Струва ми се, голяма част от куража му се дължи на дъщеря му писателката. Не спира да говори за нея — отидох с него в книжарницата на Финчли и той ме завлече пред рафта, където обясняваше на всеки, който вземеше книгата: „Аз съм баща й, да знаете.“ Не може да се насили наистина да я прочете, но това не му пречи да спори яростно, че е огромно литературно постижение. Мама обаче продължава да смята, че трябва да бъде претопена, вероятно заедно с автора си.

Хей, а може би ако ги бяхме довели на тази почивка, щяхме да ускорим оздравителния процес?

Шегувам се!

Гледката на толкова много проститутки и стриптийз-барове щеше да отпрати мама отвъд ръба завинаги. Освен това тя нямаше да може да дойде, даже и да иска. Не й е разрешено да излиза зад граница, докато не си изтърпи наказанието. Осъдиха я за умишлено причиняване на щети и съдията й наложи глоба и сто часа общественополезен труд. Подходи доста творчески по въпроса. Пратиха я да помага в център за консултация на хомосексуалисти. Точно в този момент мисля, че лепи пликове с брошури за безопасен секс.

Когато се обадих на Ант, смехът му се чу чак от другата страна на Атлантическия океан. Двамата с Алекс са се сдобрили. Не съвсем като младоженци, доколкото подразбрах, но Ант се е реформирал. Малко. Поне се е заклел да изневерява само с а) мъже и б) едноцифрено число партньори месечно.

 

Ден седми: Лиза се е върнала от пазаруване. Седим в спалнята й и разглеждаме покупките.

— Я виж — казва тя и вдига красива бежова чантичка. — У дома струва цяло състояние, а тук беше само седемстотин бата — това прави… — млъква, за да пресметне — … десет лири.

Отваря я и оглежда етикета.

— Я чакай. Шанел с едно или с две „н“ се пишеше?

Избухвам в смях. Май още има някаква надежда за тази почивка.

 

Ден девети: Люис е в стаята — негов ред е да драйфа. Лиза е навън и очарова публиката си. Кърт е решил да си вземе един ден отпуска от каквото там се занимава и се влачи след нея. Всички западняци в Пукет явно са я разпознали и от една седмица не й се налага да си купува пиене.

Аз седя сама в бара на хотела. Но съм щастлива. Отмъкнах лаптопа на Люис и в момента бясно пиша последната глава от новата Марша Мелоу. Американските моряци и тълпата проститутки нямаше как да не ме вдъхновят. Това ще е най-добрата Мелоу дотук — добре де, само втората е. Но е най-мръсната.

Щях да съм я свършила преди цяла вечност, ако не бяха постоянните прекъсвания. Ето го сега поредното — германска туристка с раница, която доскоро се влачеше с Лиза.

— Извинете — плахо казва тя, — нали вие сте сестрата на Марша Мелоу.

— Да — отвръщам гордо, — аз съм.

 

Ден дванайсети: Изтягам се като доволна котка на хавлията си, отпивам мързеливо от дайкирито си и през полуотворени очи наблюдавам зрелищния залез на слънцето и Андаманско море. Приспиващият послевкус на следобедния тайландски масаж продължава да ме унася и разполагам с всичкото време на света, за да размишлявам, че животът е почти съвършен. Малко по-надолу на плажа Лиза и новото й гадже са гонят около някаква палма. Изглеждат толкова щастливи — макар че трябваше ли тя да го удря толкова силно? От топлата кристално чиста вода излиза загоряла фигура, която се насочва към мен. Поглеждам тялото му и се чудя дали ще му е приятно да получи за рождения си ден личен треньор по фитнес, или ще го сметне за евтино отмъщение след хипнотерапията за отказване от пушенето, в която ме записа? Той се навежда, целува ме продължително и солено и сяда до мен на мекия бял пясък.

— Беше се отнесла — казва. — Пак ли фантазираш?

— Този път, не — казвам.

Край
Читателите на „Тайната на Марша Мелоу“ са прочели и: