Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (26)

25

— Какво става в работата? — питам, докато опъвам от цигарата си.

(Между другото, защо е най-хубава цигарата веднага след секс? Ако не броим онази, която пушиш след ядене? И онази, която дърпаш тайно в тоалетната на майка си и баща си. И онази, която палиш с треперещи ръце, след като си бил увързан осем часа в креслото на полет за непушачи… Ега ти тъпия въпрос. Забравете, че попитах.)

— Ще ти кажа какво става в работата — отвръща Люис. — Рос започна от понеделник. — Той разгонва дима с ръка — хмм, ето ти потенциален проблем.

— Бива ли я, колкото се надяваше? — питам и прехвърлям цигарата в другата ръка. Доста голяма загриженост от моя страна — все пак сме в моето легло.

— Оказа се даже по-добра… Но тази сутрин й платих и я изпратих.

— О.

— По нареждане на издателите. Съкращаване на разходите. — Той разгонва поредната панделка дим — със сигурност ще имам проблем. — Списанието е загазило, Лили. Ще имаме късмет, ако успеем да издадем още три броя.

— Е, аз днес напуснах. Това ще помогне донякъде.

— Извинявай, но със заплатата ти можем само да си купим кафе за машината. Нямаш представа каква бъркотия наследих — това не го казах на шефовете…

Той продължава с проблемите на „Работещо момиче“, а аз кимам заинтригувано, но не го слушам. Не че ми е скучно — Боже, не — Люис е най-интересният мъж, с когото съм била в леглото от… Бърз мислен преглед на всички мьже, с които съм била в леглото, който, даже и да броя Люис, възлиза на четири и половина (половината, защото с Джереми Крейн не бяхме в легло на купона на Карол Ленън, а по-скоро се натискахме около него)… Определено е най-интересният за всички времена, но аз не го слушам, защото съм прекалено заета да си мисля колко е хубаво. Люис. Тук. В леглото ми. Достатъчно близо, за да забележа, че едното му зърно е малко по-високо разположено от другото, което отначало ми беше малко странно, но вече откакто цял час съм с него, го прави даже още по-интересен. И знае всичко за мен — даже гадните и позорни неща — и още е тук. Всичко изглежда идеално. Не, то е идеално…

До този момент, докато не се налага да излизаме от апартамента ми и да чета какво казва днес за мен „Мейл“, нито да се оправям с разочарования си баща, нито перспективата да посетя майка си в затвора. И мисълта, че се налага да й кажа (което може би е за предпочитане сега, както е в затвора — поне ще съм отделена от нея с яка решетка). Но колкото и Люис да ме харесва, не вярвам да ме подкрепи в барикадирането и пестеливото изяждане на съдържанието на хладилника ми (една малка лазаня и нещо в пластмасова кутия, което си стои там, откакто го помня, и може да е сос „Болонезе“, но също така може да е и кучешка храна), докато не останем само на любов и не умрем в прегръдките един на друг блажено щастливи и великолепно слаби (поне в моя случай). Не, не вярвам да стане, а сега, като се замисля, и на мен не ми се ще.

Което означава, че по някое време в не твърде далечното бъдеще ще трябва да се облека и да Посрещна Нещата Лице в Лице. Сега не ми се мисли за това, поради което отново се заслушвам какво ми говори.

— …Освен това, кой каза, че съм ти приел оставката? — казва той. — Вече като знам, че пишеш, ще искам от теб статии от по три хиляди думи. За секс, разбира се — това вдига тиража. Питай издателя си.

— Аз… ъъ… вчера го разкарах.

— Сериозно. Разкарала си един милион лири?

— Не беше цял милион.

— Въпреки това… Защо го разкара?

— Защото той е този, от когото изтича информация към „Мейл“.

— Че той само си върши работата — Люис изведнъж е заговорил с фирмения тон. — Задържа интереса на публиката — поддържа продажбите.

— Не ми пука. Обеща ми анонимност. Подписа договор.

— И защо е тази тайнственост? — Ловко прехвърля разговора към единствената тема, за която не искам да мисля. — И преди малко се канех да те попитам, но нещо се разсеях.

— Помниш ли онази жена, дето ти разказах за нея? Гласува за торите. Мрази педалите. В затвора.

— Майка ти ли? Тя ли не одобрява?

— Ами… определено… ъм… няма да одобри, ако… ъъ…

— Ти не си й казала?

Защо се смее? Изобщо не е смешно, защо се смее, по дяволите? Това ли заслужих след две години агония? До някакъв гол тип с едното зърно малко по-високо от другото да ми седи в леглото и да се смее като запушена мивка, като че ли цял живот не е чувал нищо по-смешно? Е, може и да е прав. Може да е глупаво, тъпо, откачено и може би просто трябва да престана и да се справя с това…

Чакай малко, ами аз защо сега се смея?

 

Къде е Ант, когато ми трябва? Разходката му стана ужасно дълга и извънредно освежителна. Доколкото го познавам, сигурно е открил таен проход в живия плет в парка, където вече установява „Зона за секс“.

Вземам химикалката и написвам:

Ант — отивам при нашите. Трябва да приключа с тая работа. Ако не се прибера до шест, звънни на оня погребален агент, дето ми беше оставил съобщение на телефона. Къде си? Не искам да идваш с мен — това ще е пълна лудост, — но нямаше да ми навредят малко насърчителни (това ли е правилната дума?) думи на раздяла. Обичам те — Лили ххх

П.П. — Ако не се върна до шест, с Лиза можете да поделите СD-тата ми, но нека роклите да вземе тя.

П.П.П. — Казах на Люис и той още е тук! Ти си гений!

Сгъвам бележката и я пъхвам под една празна чаша на масата.

— Да дойда ли с теб? — пита Люис.

— Благодаря ти, но не мисля, че това ще е идеалната възможност „Запознай се с Родителите ми“. Мамо, татко, аз съм онази онази долна жена, дето пише мръсни книги, а това е новото ми гадже Люис.

Опа. Това откъде дойде? Той гадже ли ми е? Поглеждам го. Още не е рипнал за към прозореца. Значи може и да е.

— Не вярвам да стане чак толкова страшно — казва той.

Отправям му погледа си запазена марка „Ти не знаеш нищо за Бикърстафови“.

— Сигурна ли си, че не искаш да идвам? — пак ме пита той. — Виж сега какво ще направим. Аз ще те закарам дотам и ще те чакам в края на улицата — за всеки случай.

 

Мотая се бавно из хола на нашите и се чудя защо главата ми е мокра. Спирам пред огледалото и се поглеждам. От косата ми капе свинска кръв, струйките се стичат по лицето ми и по бялата ми сатенена… това роклята ми за първото причастие ли е? Виждам и нещо друго. Нещо много по-тревожно. Превърнала съм се в Сиси Спасек. Дочувам отгоре писъци и изкачвам стълбите… Стигам догоре… А оттам по извивките на стълбата към тавана… И влизам. Поглеждам я. Окаяна луда вещица, лишена от Божията любов. Моята майка. Тя не чува, че съм тук. Заета е да забива нож в безжизнената ръка на Ант. Последен щрих, тъй като комплектът й „Кухненски дяволи“ вече е приковал неподвижното му тяло към гредите на тавана, където се е превърнал в едно иронично разпятие.

Очите му се отварят и ме поглеждат над рамото й.

— Прости й — прошепва, — защото не знае какво върши.

Тя най-после се обръща и ме вижда.

— Прибрала си се у дома, Кари.

— Не се казвам Кари.

— Не — изкрясква тя. — Ти си Марша Мелоу.

 

— Май много не ти се отива? — казва Люис, милостиво прекъсвайки „Кари“ фантазията ми, преди да е преминала съвсем естествено в „Екзорцистът“ и аз да съм завъртяла глава на сто и осемдесет градуса и да съм започнала да повръщам грахово-зелена бълвоч и да наричам майка си п… на латински.

— Изобщо не ми се отива — отвръщам, вторачена в светофара, молейки се да остане кървавочервен още, да речем, седмица или две.

— Виж сега какво ще ти предложа. Докато й казваш, си я представяй гола… С онзи градинар или какъвто там беше. Така изобщо няма да ти изглежда самодоволна и права и ще можеш…

Останалото не го чувам, защото главата ми е излязла от прозореца на колата и повръщам върху боята. Е, поне бълвочът не е граховозелен.

 

Адът сигурно е къща близнак с четири спални, ровър отпред и възрастни хортензии… Чакай малко, изведнъж ме обзема внезапно усещане за deja vu. Тази мисъл кога ми е минавала през главата? Сетих се. Когато си дойдох преди няколко седмици, подготвена да снеса на мама и татко Голяма Новина. Днес ще е още по-трудно — тогава на китките на мама нямаше следи от белезници, които тя да може да потрива самосъжалително.

Поглеждам за последно паркиралия на неколкостотин метра по-надолу Люис, отварям градинската порта и стъпвам на алеята. Когато стигам до вратата на къщата, бръквам в джоба си за ключовете, но спирам. Още не съм готова да вляза. Клякам, отварям капака на отвора за пощата и надниквам през процепа. Никакви признаци на живот. Татко сигурно е в съда за делото на мама за гаранцията или нещо такова. Защо не се сетих? Защо не се обадих първо? Мога да вляза и да чакам… Не, по-добре да си тръгна… По-късно пак ще пробвам… А може и да не пробвам.

— Какво си въобразяваш, че правиш?

Подскачам стресната. Обръщам се и виждам над себе си сенчеста фигура. С чук в ръка. И дълго длето. И кутия лепило.

— Здрасти, татко — изричам нервно.

— Пак ли ме шпионираш? — пита той. Идва право от „Направи си сам терапията“, но явно не се е получило Изобщо не звучи по-дружелюбно от миналата вечер.

— Не… Ъъ… Не. Просто гледам дали има някой вкьщи

— Следващия път пробвай със звънеца.

Ирония? Това е нещо ново за татко. През последните двайсет и четири часа научих доста за него. До снощи изобщо не бях предполагала, че има нерви. Нито че знае думичката с „ш“. Нито за иронията. Като цяло е доста по-интересен, въпреки че ми беше по-спокойно, когато беше скучен. Моят ядосан, ругаещ, саркастичен нов баща минава покрай мен и влиза в къщата. Аз се отдръпвам, предпочела относителната безопасност на стълбището.

— Е, няма ли да влезеш? — казва той. — Ела да се присъединиш към щастливото семейство…

Хайде пак иронията.

— …Сестра ти вече дойде.

Лиза е тук? Нещо не мислех, че скоро ще я видя.

— …а майка ти спи горе. Доста беше травматизирана, като я доведох. Обадих се на доктора и той й даде някакви успокоителни. Ще си правя сандвичи. Ти искаш ли?

Е, това е „добре дошла“. Някакъв вид.

— Благодаря, не искам — казвам, макар че съм умряла от глад.

Той се отправя към кухнята, а аз влизам в коридора и старателно търкам крака в изтривалката. Не ща да добавям и следи от стъпки към списъка на углавните си престъпления. Надниквам в хола и забелязвам Лиза седнала чинно на дивана. Обикновено тя си разпростира крайниците по меката мебел като октопод. Сега коленете и глезените й са събрани, а ръцете й почиват смирено на коленете й. Прилича на кандидатка по обява за гувернантка. Интересно как вината променя хората. Телевизорът работи и Лиза гледа как Ан Робинсън обижда някакви хора от публиката, но съзнанието й е другаде. Даже не забелязва, че влизам в стаята.

— Здрасти — казвам тихо.

— Мамка му — изписква тя и подскача от канапето. — Кога влезе?

— Току-що… Мама как е? Видя ли я?

Тя поклаща глава.

— Татко не ме пуска при нея.

— Той как се държи с теб?

— Ти как мислиш? Направо не мога да повярвам, че снощи бях в тази стая и го обвиних, че са му правили свирка… И точно тази дума употребих — добавя шепнешком и потръпва от спомена.

— Беше много кофти, нали? — съгласявам се. — На мама предявили ли са й обвинение?

— Още не. Май ще има две дела за щети. Ама адвокатът й смята, че няма да лежи.

— Страхотно облекчение — казвам, забелязвайки иронията. Сядам до нея. Потъваме в мълчание и гледаме как Ан Робинсън насъсква група съвършено непознати хора да се мразят едни други.

— Къде беше днес? — пита Лиза след няколко минути. — Опитах се да ти се обадя, преди да дойда тук.

— Изключих си телефона… Люис дойде.

— О, страхотно. Фантастично. Прекрасно. Люис дошъл…

Много е заразна, тази ирония.

— …Докато ние, останалите, се побъркваме, вие с Люис бягате от работа и правите секс.

— Кой каза, че сме правили секс?

— Защо иначе ще си изключваш телефона?

Пренебрегвам брилянтната й дедукция.

— Казах му.

— Сериозно? — ахва тя. — Че ти почти не го познаваш.

— Време е да сложа край на лъжите — плагиатствам аз от Ант. Е, поне засега стратегията му е успешна.

— Радвам се, защото ми се струва, че много скоро тайната ти, така или иначе, ще излезе наяве. Видя ли днешния „Мейл“?

Тя посочва сгънатия вестник на масата за кафе. „НАМЕРЕТЕ Я“ — настоява заглавието. След това отгръща вестника, за да ми покаже снимката на долната половина от страницата.

Аз, вперила мъртви очи в читателя.

— Мамка му — казвам, но от устата ми не излиза и звук. Прилошава ми и ако току-що не бях повърнала по колата на Люис, щях сега да го сторя на килима. Танцьорите ми са се върнали, този път с подкрепления — отряд високо мотивирани палестински терористи камикадзе.

— Гадно, нали? — казва Лиза.

Вземам вестника и започвам да изучавам снимката. Не е точно „гадно“ думата. Може да е само нечия умела компилация въз основа на подробностите, предоставени от Джейкъбсън (най-вероятно), но все пак съм аз. Моята коса, моят нос и даже моята голяма бенка на дясната буза. И още нещо. Снимката притежава онази характеристика на всички фотороботи, които сте виждали. Да го наречем зло. Искам да кажа, кой не е поглеждал фоторобот и моментално не си е помислял „Виновен“? И да беше ме изтипосал „Мейл“ с тридневна брада и десетсантиметров белег, пак нямаше да изглеждам по-зловеща. Пред моята снимка тази на изрусената Майра Хиндли в ареста изглежда като портрет на на Детегледачката на годината. (Майра Хиндли — британска детеубийца от 60-те години на XX в. — Б. пр)

— Лили, успокой се. Дишаш тежко — казва Лиза. — Това не си ти. Само някакъв фоторобот.

Не мога да й отговоря, но сред хаоса в главата и кореми ми едно нещо пропява с кристална яснота. Трябва да им кажа. Днес.

— Лиза, трябва да им кажа — прошепвам.

— Знам… Както и да е, дай за малко да сменим темата — продължава тя с весел тон, който нямаше да изглежда по-насилен, даже да й бяха насочили пистолет към главата. — За мен и Дан.

— Кой? — питам замаяна.

— Гаджето. Онзи, който определено не е от триада.

— Боже, Лиза, извинявай. Съвсем се…

— Замисли ли? Няма проблем. Позволено ти е.

— Дан — казвам аз. — Какво става?

— Адска гадория — отвръща Лиза.

— Кое е „адска гадория“? — прекъсва я татко, с пълна уста.

— Нищо особено — инстинктивно отвръща Лиза.

— Добре… Добре, „Нищо особено“-то мога да го приема — казва и се настанява във фотьойла. — И имате ли нещо против да изключите тази простотия? От тази жена направо ми се повръща.

Лиза изключва телевизора и ме поглежда шокирана. Знам какво си мисли. „Най-слабото звено“ е любимото предаване на мама. То е нещо много тори — според нея е достоен за възхищение начинът, по който се поощрява оцеляването на най-силните, без спасителна мрежа за слабаците. Сигурно си мисли, че здравната система трябва да се управлява по същия начин и здравният министър да казва на незаслужилите бъбречноболни „Вие сте най-слабото звено. Сбогом“, преди да отвори дупката в пода. Винаги съм си мислила, че това е любимото предаване и на татко. Той винаги го гледа заедно с мама от начало до край и през цялото време изисква тишина. Но явно от гадната Ан Робинсън му се повръща. Нещо се е променило. Искам да го погледна и да разбера какво, но не мога. Вместо това си зяпам краката.

— Наистина ужасно съжалявам — мърморя на отражението си в обувките.

— Моля? — пита той.

— Аз… Ние съжаляваме. Знаеш. Задето си помислихме…

— Сестра ти вече ми каза. Какво, по дяволите, ви накара да си мислите, че имам любовница?

— Всъщност мама — отвръщам. — Тя… ъъ… се тревожеше за теб.

— Защо не се учудвам? — отвръща той уморено и толкова тихо, че май само той трябваше да се чуе.

— Съжалявам и за мама. Задето й причиних това.

— Какво, да не си й ти тикнала спрея в ръцете и да си й казала да пише глупости?

— Не, ама…

— Какво тогава се извиняваш? Майка ти е направила всичко това сама.

Това ме изважда извън релси. Защо не ме обвинява? Да не е забравил правилата в семейството? Защото ако не обвини мен, мама ще убие и него.

— Но можеш да ме просветиш за едно, Лили — продължава той. — Като се има предвид уязвимостта на майка ти напоследък, защо й каза, че приятелят ти е гей? Винаги съм си мислил, че ти си по-разумната от вас двете. И че не си човек, който ще срита спящо куче в ребрата.

Какво да му кажа? „Е, татко, опитвах се да създам димна завеса, за да не забележи тя, че аз корумпирам обществения морал със сензационно мръсната си книга?“ Всъщност трябва да кажа точно това, но… Не мога. Още.

Но татко не чака отговор от мен. Продължава:

— Не ме разбирай накриво. Изобщо не ми е работа какъв е приятелят ти. И да е епископът на Лимърик, и да се облича в дамско бельо под расото, все ми е тая…

Какво става тук? Баща ми звучи опасно либерално.

— …Ако питаш мен, аз винаги съм смятал, че църквата е идеалният естествен избор за един хомосексуалист…

Чакай малко. Току-що си спомних първия доклад, който Лиза получи от Колин Маунт: татко забелязан в сандвич-бар с вестник „Гардиън“ под мишница. Тогава се измайтапих, но сега разбирам. Било е знак.

— …Какво друго да правят при традиционния натиск да вършат общоприетото и да се женят. Ами Исус?

— Какво Исус? — питам. Вече съм страшно разтревожена. Алтернативните възгледи за Божия Син са абсолютно забранени под покрива на мама.

— Всичките тези ученици? Май много не си е падал по женската компания. И да речем, че се окаже, че е бил гей, това няма ли да хвърли съвършено нова светлина върху всичките му прекрасни приказки за толерантността и любовта към ближния? Не, аз смятам, че за хората като твоя приятел се насаждат прекалено много предразсъдъци. Да си живее живота и всичко хубаво, бих казал аз. Ето от това ми стана най-много неприятно от постъпката на майка ти.

Поглеждам към Лиза. Тя е също толкова стъписана, колкото мен.

— Единственото, за което се тревожи тя, е да не я изключат от партията — продължава татко, — но аз се тревожа, че е била способна да извърши нещо толкова изпълнено с омраза. Като се съвземе, ще й го кажа.

Ще й каже това? Смята да изрази мнение, което знае, че тя няма да хареса? Това е мъжът, който години наред уверява жена си, че обича зеленчуците си именно варени четирийсет и пет минути и повече, въпреки че от давенето му винаги е било ясно, че не е така. Не вярвам на ушите си. Ама пък може и да й каже. В крайна сметка вече призна, че от гадната Ан Робинсън му се повръща, което по скалата на мама сигурно е съвсем малко по-лошо от предположението, че Исус е педал.

Хиля се. Поне вътрешно. Татко направо ми вдъхна увереност. На него му се налага да живее с мама и щом най-накрая е решил, че е време да надигне глас и да си отстоява правата, така ще направя и аз. Ще й кажа всичко. И ще почна, като кажа на татко.

Защото знам, че той ще разбере.

Леле, от това, което чувам последните минути, може да и да одобри.

— Татко, има още нещо за Ант.

— Какво, да не носи дамско бельо под расото?

— Е, можеше и да носи… ако носеше расо. Той не е свешеник.

— Мамка му — стряска се той и от устата му изригват трохи. — Само не казвай на майка си…

О, значи новият смел татко е бил еднодневка — която току-що приключи деня си.

— …Недей, аз ще й кажа, като се оправ…

Прекъсва го отварянето на вратата.

— Какво ще направиш, като се оправя, Брайън? — висомерно пита майка ми, която изнервящо се е оправила.

— Нищо особено, скъпа — отвръща татко, рипва и се запътва към нея. — Наистина не трябваше да ставаш. Докторът каза…

— Остави го доктора — процежда тя, когато той стига до нея. — Ти защо го остави да ме натъпче с всички тия лекарства? Знаеш ми мнението — добавя, приравнявайки леките успоителни с крек и хероин.

Наблюдавам как татко й помага да седне в другия фотьойл. Голите й крака изглеждат подпухнали под халата. Но мозъкът й си е наред — той очевидно е недосегаем за успокоителните.

— Искаш ли чай? — малодушно пита татко, виждайки в горещата напитка спасителен тунел към кухнята.

— Не, благодаря — отвръща тя. — Искам да си поговоря с Лили.

Пронизва ме с поглед, същия, който помня от деветгодишна, когато ме изгониха от час, защото дръпнах плитката на Белинда Пери толкова силно, че си глътна машинката на ченето. Свивам се на дивана и виждам, че татко прави същото във фотьойла. Но ми е кофти да го видя толкова бързо да се връща към… ами… татко, много добре знам какво ти е. Сигурно ти е било много лесно да говориш, докато си мислел, че лежи горе безпаметна.

— А сега, Лили, истината — продължава мама. — Откога знаеш?

— Кое да знам? — прошепвам.

— Че приятелят ти е хомо?

Сега мога да направя това, което обичайно правя в такава ситуация: да излъжа през зъби и да кажа нещо от рода на „Божичко, мамо, току-що разбрах и бях шокирана колкото теб. искам да кажа, не тръгнах из Манхатън да пиша хомофобски гадости по стените, но много добре те разбирам.“

Но не го правя.

Вместо това казвам:

— Знам от около дванайсет години.

Въпреки ужаса си, й казвам истината, което ме шокира колкото нея. За миг и двете не успяваме да обелим и дума. След това тя казва:

— Дванайсет години. Знаела си през цялото това време и си го водила в къщата ми и си му позволявала да сяда на масата ми.

— Къщата е и моя, Шарлот — уклончиво се обажда татко. Явно изпробва новия си характер, но нещо не му стои както трябва.

— Млъкни, Брайън — отсича тя. — Не мога да повярвам, че си ми причинила това, Лили.

Да бях я пробола с ръждив меч, пак нямаше да изглежда толкова наранена. Това трябва да ме ядоса. Имам предвид чистото лицемерие. Това е жената, която изля върху вратата на църквата чиста омраза и която — да не забравяме — се е въргаляла под рододендроните с шибан градинар, с когото се е запознала на цветарското изложение в Челси. Същата, която след това има наглостта да предположи, че татко си има любовница. И обвинява мен? Трябва да кипна от гняв, но не става. Вместо това усещам как както винаги ме залива вина. Моля се яростта да се надигне в мен, защото знам, че ще се справя с това само с нещо като сляпа ярост (или наркотици), но тя не идва и аз отново жално си зяпам обувките.

— И като знаеш какво си направила, как можа да му позволиш да стане свещеник! — добавя мама, давайки ми ясно да разбера, че съм наранила не само нейните чувства, но и Божиите. — Като че ли по света няма достатъчно проклетия, та и те да се подиграват…

— Трябва да ти кажа още нещо — мънкам аз. Страх ме е, но не мога повече да слушам поредното й изстъпление по повод на гей свещениците. Поемам си дълбоко дъх и заявявам: — Ант не е свещеник.

Не обръщам внимание на ахването й, нито на жестоката кашлица на татко, защото току-що съм видяла Ант на панорамния прозорец на хола. Застанал е точно зад мама и наднича към мен през мрежестите пердета. Още от училище си го биваше да подбира комичния момент. Много ми е драго, че не си е изгубил усета. Но какви ги върши, за Бога! Не разбира ли, че появата му е съвършено сигурна рецепта за масово клане? С какво си въобразява, че ми помага? Трескаво му махам да се разкара, но той само си лепва по-силно носа на стъклото, което, естествено, кара мама и татко да се обърнат и да видят какво става. Ант схваща за секунда и се скрива под перваза.

— Какво става? — пита мама.

Не знам какво да кажа, но за щастие Лиза отговаря вместо мен:

— Някакъв тип. Приличаше на амбулантен търговец.

— Зарежи го — процежда мама. — Да си дойдем на думата. Защо ми каза, че е свещеник? Как можа да ме накараш да мисля, че е така?

— Защото я беше страх да ти каже истината, мамо — спасява ме отново Лиза.

— Какви ги говориш?

— Е, как щеше да реагираш, ако ти беше казала, че е емигрирал, за да отиде на работа в нощен клуб, наречен „Семинарията“?

— Ами, щеше да ми стане неприятно, но щях…

— Я стига. Щеше да направиш същото като вчера и щеше да откачиш. Затова Лили реши да избегне усложненията и да… Е, излъга те.

Мама е зашеметена. Като че ли и през ум не й е минавало, че ни е страх от нея. Като че ли писането по църковни врати е ежедневие за един уважаван стълб на обществото и изобщо не е нередно. След това жално казва:

— Ама аз винаги съм ви възпитавала да не лъжете… Колко още лъжи сте ми наговорили? — Пронизва ме с най-широко ококорения и най-жален кучешки поглед, който съм виждала извън обява за осиновяване на домашен любимец. Опитва се да предизвика съчувствие и, майко мила, успява, защото се чувствам ужасно. Лиза ме сръгва — мой ред е да я халосам с Голямата…

Не реагирам. Не мога да направя нищо.

За мама мълчанието ми е равносилно на признанието във вина, което й трябва, поради което се впуска в самосъжалителната тирада, която съм чувала хиляди пъти и която успява да ми въздейства всеки път.

— Винаги съм се опитвала да върша това, което е редно, да ви насаждам ценности, и вижте докъде стигнах. Едната ми дъщеря иска да заминава за Хонконг с китайски гангстер, когото я е срам да доведе вкъщи, а другата не може сама да каже и истината…

Млъква, защото телефонът звъни.

В джоба ми.

Мобилният.

Изваждам го и го гледам тъпо, докато вибрира на дланта ми.

— Няма ли да вдигнеш? — натяква майка ми. — Сигурно е приятелят ти педал.

Вдигам го до ухото си.

— Стигнахте ли до веселата част? — пита приятелят ми педал.

Защо си дава труда да звъни? Защо просто не кресне от хортензиите?

— Моментът… ъъ… не е… подходящ — отговарям — като че ли наистина ще му кажа как върви.

— Виж какво, няма проблем. Не ми казвай нищо. Но ако тя извади пистолет или нещо подобно, три са думичките, с които да й затвориш устата: „Цветарското изложение в Челси.“

И затваря.

— Амбулантен търговец — казвам. — Ха…

Татко се засмива немощно, но майка не го чува. Забелязала е броя на „Мейл“ на масичката за кафе. Взема го и поглежда снимката, поглежда истината, която буквално я зяпа в лицето.

Май няма да се наложи да й казвам, защото сама ще разбере. Дъхът ми спира, докато чакам да й просветне… Но не й просветва и след малко казва:

— В тъжен свят живеем. Що за хора й купуват на тая…

Докато мама се мъчи да измисли подходящо название за писаното от мен, Лиза отново ме сръгва — яко. Това определено е моят повод — направо паднал от небето.

Но аз все още не мога да го направя и вече не знам накъде да гледам. Не мога да погледна нито към мама, нито зад гърба й през прозореца, защото Ант отново се е появил иззад храстите, а сега и Люис е с него. Само това ми липсваше — чисто новото ми гадже в ложата на представлението на „Скапани фамилии“.

Това. Е. Ад. И аз не издържам.

Не съм единствената, защото Лиза прекъсва мъчението ми с фразата:

— Лили, виж какво, това е тъпо. Ще им кажеш ли, или аз да им кажа?

Хвърля ми поглед, който трябва да е окуражаващ, но по-скоро изглежда като „Моля ти се, спаси ни всички от това нещастие и приключи най-после с тая работа“.

— Какво ще ни кажеш? — плахо пита татко, най-после излязъл от плетения си бункер.

— Лили иска да ви каже, че…

— Аз ще го направя, Лиза — отвръщам, най-после възвърнала гласа си. Лиза е права. Трябва да сложа край на това. — Вижте — започвам с треперещ глас, — сигурно няма да повярвате. Понякога даже аз не вярвам. Знам, че няма да ви стане приятно, но сте ми родители и трябва да знаете…

По дяволите, прекалявам с усукването, но не знам откъде да започна. Приковавам очи в мама и се опитвам да направя това, което предложи Люис. Насилвам се да си я предстаня как се въргаля из насажденията с Пат градинаря, но той ми излиза малко като червенобузест Роналд Макдоналд. Това не ми помага. Съсредоточи се, Лили. Кажи й.

— Права си, мамо — продължавам да увъртам, като че ли това ще омекоти удара, когато най-накрая дойде. — Не трябваше да те лъжа за Ант…

Брилянтният нов план на Ант! Това е.

— Не трябваше да крием разни неща един от друг, нали така? — продължавам, без още да знам как ще включа вълшебните думи на Ант във всичко това, но твърдо решена поне да опитам. — Искам да кажа, ние всички… Да вземем… ъм… например татко.

Мама е озадачена. Татко всеки момент ще получи удар — да ме вземете къде?

— Представи си той да ти каже, че отива… ъм… някъде по работа, но всъщност се измъкне на излет…

Мама вече изглежда заинтригувана. Може би най-накрая ще успее да извади кирливите ризи на татко, а и моите.

— …до… ъм… цветарското изложение в Челси.

Ред е на мама да получи удар от паника.

— Защо ще го правя? Майка ти е тази, дето обича да се занимава с градината — казва татко напълно объркан.

Мама мълчи. За пръв път в живота ми излъчва малодушие. Сега мога да го направя. Ант, благодаря.

— Това е съвсем хипотетично, татко. Просто се опитвам да кажа, че трябва да сме по-открити един с друг… Като например това, което аз ще ти кажа сега… Защото ще ти кажа нещо, което…

— Какво? Какво ще му кажеш? — Мама почти е скочила на крака и се тресе от паника. Какво може да ми направи? Тя е изплашена. А аз съм почти на финала. Мога да го направя.

— Аз съм Ммм

— Омъжена? — възкликва татко. Какво им става на всички с това омъжване?

— Не, татко! Остави ме да довърша. Тъкмо исках да кажа…

— Престани! Каквото и да е то, изобщо не знаеш нищо за цветарското изложение в Челси. Тази година даже не съм ходила. Беше…

— Остави я да довърши, Шарлот. Какво е то, Лили?

— Тъкмо исках да кажа…

И дотук. Не мога да произнеса и звук. За пръв път през целия си живот съм постигнала надмощие над майка си, но пак не мога да го направя. Що за жалко създание съм? Цветарското! изложение в Челси ме докара дотук, но няма да ме преведе през финиша. Травмата е прекалено голяма и тялото ми е решило, че това е идеалният момент да откаже да работи. Усещам как коленете ми омекват — явно те ще са следващите. Поглеждам безпомощно към Лиза, която изглежда странно спокойна.

— Няма проблем, Лили — изправя се тя и се обръща с лице към мама и татко. — Онова, което се опитва да ви каже, е, че е сестрата на Марша Мелоу.

— Какви ги говорите, за Бога? — възкликва мама.

— Мамо, татко — ведро обявява Лиза. — Аз съм Марша Мелоу.