Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (20)

19

Два дни в Ню Йорк и се чувствам като нов човек. Малко преувеличавам. По-скоро старото ми аз се е изкъпало, обезкосмило и изтупало. Взела съм съвета на Ант присърце и съм забравила всичко, което тук не е толкова трудно. Въпреки че съм го виждала по хиляди филми, Ню Йорк си е истински шок. Толкова е… нюйоркски.

Качих се на покрива на Емпайър Стейт Билдинг (нищо не видях — гъста мъгла), пътувах с корабче около Статуята на свободата (прилоша ми само малко) и гледах поразена и ужасена дупката в небето, където навремето са били Близнаците. И преодолях ужаса, че мога да стана жертва на застрелване/ограбване и други неопределени престъпления, и дори успях да се разходя в Централ Парк по залез слънце, без пулсът ми да се покачи значително.

Видях повече от обичайните туристически забележителности. Успях да открия нещо липсващо в който и да е пътеводител — единствения бар в Манхатън, където пушенето все още беше разрешено. Трудно ми беше да го намеря и когато помолих някакъв полицай да ме упъти, той ме изгледа, като че ли исках да стигна до най-близкото свърталище на наркомани. Тук наистина е проблем да се пуши. Всъщност толкова трудно, че да ме накара да ги откажа. Не фактът, че не мога да пуша, където си поискам, а фактът, че в този бар можех. Тук бяха всички пушачи в Америка, отчаяна тълпа, търсеща убежище. След една бира очите ми започваха да сълзят и белият ми потник ставаше по-жълт от филтъра на моите „Бенсън и Хеджес“.

Освен това си напазарувах. Когато се стигне до злоупотреба с кредитни карти, не съм Лиза, но човек не може да отлети чак в Ню Йорк и да не си напазарува, нали така? С тази мисъл тръгнах и открих абсолютно същите магазини,

продаващи абсолютно същите неща като в Лондон — всичко освен „Марк и Спенсър“. И въпреки това успях да напълни четвърт от мансардата на Ант и Алекс (нелека задача) с най-различни торби. Освен това си закупих огромен сребрист куфар, в който да отнеса покупките си у дома.

У дома. Ааааааааааагггггггггхххххххххххх!

Прибирам се утре. Премислях идеята да остана още малко — е, завинаги, всъщност, — но не мога. Трябва да се изправя лице в лице с нещата. Да си извадя главата от пясъка. Да поема оттоворност. Всичките онези гадости за пораснали хора. Един господ знае какво ще намеря, като се прибера. Даже не посмях да се обадя на никого за последни вести. И, както казах, именно това се опитвам да забравя през последните два дни. Но сега, когато до отпътуването ми остават по-малко от двайсет и четири часа, стомахът ми загрява за сериозно танцово представление.

Ант е решил да ме отвлече от тези мисли, като ме е извел навън. Облечена съм и съм готова. Отне ми всичко на всичко три минути, за да облека нещо и да прокарам молив по клепачите си. За разлика от мен Ант се е заключил в банята от шейсет и седем минути (и продължава да виси вътре). Господи, понякога е такъв гей.

А пък Франки изобщо не е забелязала.

Горката. Как ли се чувства?

Ант скъса с нея следобеда, когато пристигнах. Отишъл да се види с нея след работа с надеждата, че покоят, тишината и свръхбогатата клиентела на изисканата художествена галерия ще сведат истерията й до минимум. Не станало. Сега тя иска да го съди за емоционални вреди, а галерията иска да го съди за повреда на картина на „Хокни“. Не разбирам защо обвиняват него — той само е приклекнал.

Честно казано, пада му се. Това не съм му го казала, разбира се. Искам да кажа, че не е редно аз да поучавам него да не льже. Все едно Павароти да каже на Пласидо Доминго да остави сладкишите с крем. Ант знае, че не мога да му кажа нищо. Въпреки че не беше нужно да отбелязва как неговият опит можел да ме научи на нещо относно пораженията, които могат да нанесат лъжите и тайните. Умник.

Не мога да кажа, че в момента съм щастлива с него. Той е напрегнат и неразговорлив, откакто съм пристигнала — не че прекарахме много време заедно. Алекс го няма и той е „много зает“ в клуба. Може и да е истина, но според мен е и причина да ме отбягва. Чувствам се като че ли съм направила нещо нередно, но не беше моя вината, че го сгащих с приятелката му. Кой ми беше казал да се отбия — по всяко време?

Отношението му е другата причина, поради която усещам, че трябва да си ходя. Колкото и да ми хареса в Ню Йорк, не се чувствам добре дошла тук. Освен това Алекс се връща утре и не искам да им преча. Да им преча! Абсурдна мисъл. С пространството, което си имат, мога да седна кротко в някой ъгъл и няма да ме забележат седмици наред.

Чувствам се наранена. Прелетях пет хиляди километра с епична криза на главата и най-добрият ми приятел на света буквално ме отхвърли. Аз никога не бих постъпила така с него. Когато преди няколко седмици той се изтърси в Лондон, аз бях изцяло на негово разположение (освен когато трябваше да ходя на работа и/или да се справям с най-различни мои кризи, което си беше през повечето време, но и така аз бях до него, по дяволите). Знам, че сега ще излезем, но съм сигурна, че ме извежда от задължение — защото е последната ми вечер. Е, нямаше нужда да си хаби усилията, по дяволите. Ще си отида сама в любимия си бар и ще изпуша тонове цигари. Ще му го кажа веднага щом излезе от… Щрак.

Вратата на банята се отваря. Ант излиза и изглежда… сензационно. Облякъл е тясна зелена риза от ламе и любимите си джинси, които изглеждат четвърта ръка, но са му стрували доста заплати — „нужни са били неколкостотин човекочаса висококвалифициран труд и двама модисти на име Долче и Габана, за да изглежда една дреха толкова шибано“. Въпреки че моята рокля е нова, аз се чувствам потискащо размъкната в сравнение с него.

— Изглеждаш страхотно — казвам.

— И ти — отвръща той.

— Хайде стига — сърдя се аз.

— Е, бих те изчукал… ако още се занимавах с такива глупости.

Не се разсмивам. Изобщо не се разсмивам.

 

Намираме се в такси и пътуваме към Горен Манхатън. Горен, Долен, всичко ми е като на гръцки и просто трябва да приема думата на Ант.)

— Къде отиваме? — питам.

— В един нов ресторант. Свърталище на звезди. Не ме питай какво трябваше да направя на метр’дотела, за да запазя маса — казва той, опитвайки се да съживи веселия тон, който пропадна на излизане от апартамента. Но не се получава и двамата потъваме в неловко мълчание. Аз зяпам през прозореца димящите решетки на канализацията (удивена съм, че наистина съществуват — мислех си, че са някакви специални ефекти), докато Ант помръдва на седалката… И ме хваща за ръката. Какво си въобразява, че прави?

— Наистина съжалявам.

— Има за какво — отвръщам. — Сигурно си отвратил Франки от мъжете за цял живот. Ами Алекс? Какво му причиняваш…

— Не, съжалявам за това, което причиних на теб.

— На мен? — Обръщам се и го поглеждам. — На мен не си ми причинил нищо. Освен че ме излъга, не ми обърна никакво внимание за последните два дена и ме остави да се грижа за себе си сама с кредитната си карта.

— Спокойно, сега имаш пари. Какво се притесняваш?

— Исках да забравя. Или поне се опитах.

— Знаеш ли защо ме беше страх да ти кажа за Франки?

Поклащам глава.

— Не знам как да ти го кажа, защото сигурно ще ме помислиш за наистина… не знам… надут, предполагам… Страхувах се, че ако ти кажа, че излизам с жена, ти ще…

* * *

Знам много добре накъде отива това. Страхувал се, ще ме нарани. Че ще се почувствам предадена. Ще ревнувам. Ами, така е. Честито.

И не мога да повярвам, че се чувствам така. С Ант сме приятели от четиригодишни и от двайсет и две години никога, никога не съм си помисляла за него по този начин. Даже и когато играехме на „Чичо доктор“ и той ми беше вдигнал краката зад ушите и светеше с фенерче в… Вижте какво, бяхме деца. Когато станахме тийнейджъри и е можело да си мисля за него по този начин, беше немислимо, защото и двамата харесвахме момчета (обикновено едни и същи). Мисълта да го харесвам не ми беше минавала през ум. Не че не заслужава — умен е, забавен и привлекателен, даже без дрехи — но защо изобщо да се впускам в това?

Всичко се промени преди няколко дена. Когато видях, че Франки е Франческа, на повърхността изплува една-единствена мисъл — същата, която оттогава насам потискам с всички усилия. Тя, естествено, е: „А на мен какво ми е, дяволите те взели, Антъни Хъбърд, копеле такова?“

 

Сега седя и го чакам да си довърши изречението, но не е нужно. Приятели сме от толкова време, че и двамата много точно знаем какво си мисли другият.

— Какво й беше толкова специалното? — питам.

— Физически?

Кимвам.

— Ти го каза онзи ден. Първия път, като я видях, я помислих за момче. Помислих я за четиринайсетгодишно доста прилекателно момче.

— За Бога, само не ми казвай, че го правиш с четиринайсетгодишни.

— Не, само когато и аз бях на четиринайсет… Харесах я не само заради гангстерското име, подмами ме и нейната… ъмм… липса на очебийна женственост. Тя е твоя пълна противоположност, Лили. Ако не бъркам, на теб ти трябваше сутиен за часа по физическо още в забавачката.

Инстинктивно прикривам гърдите си, доказвайки, че е прав.

— Някога искало ли ти се е да… Нали се сещаш? — питам.

— Веднъж, когато бяхме на шестнайсет и ти ходеше с онзи ръгбист.

— Джереми Крейн… Пфу!

— Ама тогава не мислеше така. Влязох в спалнята, дето се бяхте усамотили на купона на Карол Ленън.

— Не съм те видяла.

— Беше толкова заета, че нямаше да ме видиш и да бях гвардеец с двуметров калпак.

— Ти какво търсеше там?

— Търсех терен да изчукам големия брат на Карол.

— Не знаех, че е гей.

— И той не знаеше, скъпа. Освен това, работата не е там. Когато те видях със спортиста, ме стегна спазъм, който продължи няколко седмици… Е, по-скоро надървяне, отколкото спазъм. Но си беше жива ревност. Ти ми беше най-добрата приятелка и те исках само за себе си. Доста кофти ми стана, че никога няма да мога да правя това с теб.

— Никога не си искал — казвам, всъщност хленча жално.

— Лили, хайде стига, виж мен, виж и себе си. Аз съм крив като водопроводен ключ, а ти имаш фигура, пред която Мерилин Монро изглежда като дизелов локомотив. Франки беше шибано умствено упражнение. Вече го знам.

Знам го и аз. Антъни Хъбърд е чист, неподправен, стопроцентов хомосексуалист. Странно, колко успокояващо ми действа тази мисъл — поне едно нещо на света е такова, каквото трябва да бъде.

— Съжалявам, че тези няколко дни се държах като задник — продължава той. — Аз не исках, ама ти беше толкова нацупена…

— Не съм — нацупвам се аз.

— …че просто разбрах, че съм те натъжил. Смешното е, че трябва да ми е кофти, че преебах живота на Франки, да не говорим за Алекс — него го преебавам непрекъснато — ама единственият човек, за когото ми е най-кофти, че съм наранил, си ти… Винаги си била ти и винаги се надявам да си ти.

Мамка му. Сега вече плача.

 

Излизаме от ресторанта и Ант се оглежда за такси. Вечерята беше… Ъъ… Ние изобщо ядохме ли? В Ню Йорк видях един куп места с табели „КОЛКОТО МОЖЕТЕ ДА ИЗЯДЕТЕ — $9,99“. Днешното не беше от тях. Изгорих повече калории да дъвча, отколкото имаше в чинията. За столовете да не говоря. Бяха като за задници на супермодели — а моят е двойно по-голям. Освен това бяха много гладки и наклонен леко напред с идеята вечерята да се погълне максимално бързо и така да се увеличи броят на клиентите — колкото и известен да е задникът на стола, за място винаги чака някой още по-известен.

Защото — и това беше приятната част — наистина беше звездно сборище. Беше все едно да влезеш в брой на „Хелоу!“, само че без смотлите от прогнозата за времето и второстепенния персонаж от сериалите. Всеки беше някой и всички си кривяха вратовете да проверят дали някой не е повече някой от тях. Докато зяпах глупаво как Ал Пачино си говори със Сюзан Сарандън и Тим Робинс, изпращайки междувременно въздушни целувки на Хелън Хънт и Лайза Минели, Ант каза:

— Иронично, нали? Поне според британските представи ти си една от най-известните личности тук, само че никой никога няма да го узнае.

Качваме се в таксито и питам Ант къде отиваме.

— Тази вечер има едно откриване. С Алекс имаме покана. Ти ще дойдеш на негово място.

Откриване.

В Ню Йорк.

 

Десет минути по-късно таксито ни оставя пред огромна каменна сграда. Цялата й фасада е изрисувана с красиви праскови, сливи и нарове.

— Ант, какво е това?

— Магазин. Казва се „Плод“, колкото и да е странно.

Не ми прилича на нито един плод-зеленчук, който сьм виждала.

— Какво продават?

— Ще видиш.

Минаваме покрай екип от някаква телевизия и се качваме до вратата, където банда добре почерпени гости размахват поканите си пред портиера с черен костюм. Присъединяваме се към тях и след минути навлизаме в най-бляскавото тържество, на което съм присъствала, откакто си въобразих идеалния купон за представянето на „Пръстените на пръстите й“ (място: стометрова яхта в океана, списък на гостите: Мадона, двамата Джордж — Клуни и Майкъл, Джей Ло и Бен Афлек… О, схващате ми мисълта).

— Ант, това е невероятно — ахвам аз.

— Страхотно, нали?

Не знам накъде да гледам първо. Към групичките красиви нюйоркчани, които отпиват шампанско и отхапват канапета? (Канапета! Умирам от глад.) Към великолепно изпъкващия готически интериор, целият в черно, кървавочервено и златно? Към огромните рекламни пирамиди от кремове за засилване на ерекцията, двойни вибратори и…

Чакай малко. Какво става тук?

— Ант, това е сексшоп — изсъсквам, докато някаква девойка с толкова тясно бюстие, че изобщо е чудно как диша, да не говорим как ходи, сковано се приближава към нас с поднос чаши с шампанско.

— Получаваш шестица за наблюдателност — отвръща той и грабва две чаши.

— За какво си ме довел тук, по дяволите?

— Кажи поне едно „мерси“. Можеш да пишеш екскурзията като проучване за следващата ти книга и да приспаднеш разходите от данъците.

— Ти си ми приятел, а не скапан счетоводител. Това ми напомня как Джейк се опита да ме закара на онова суингърс парти.

— Я се отпусни. Сексът си е секс. Всички го правим. Най-малко ти от всички останали имаш нужда да ти го напомням.

Изпълнявам каквото ми казва и се отпускам.

Пийвам си от шампанското и оглеждам подробно наоколо. Ако ресторантът беше като да влезеш в „Хелоу!“, тук е като да влезеш в „Пентхаус“ — или в роман на Марша Мелоу. „Плод“ представлява четири етажа сексуалност — хетеро-, хомо- и всичко между тях. Може и да е сексшоп, но е страшно луксозен. По-луксозен от всички бутици, в които съм влизала. Даже манекените са убийствено красиви и единственото, което ги отличава от гостите, е, че последните не са по кукленски нощнички и вибратори с кожени колани — е повечето не са.

— Тук трябва да има доста филмови звезди — казва Ант.

— В ресторанта вече се нагледах.

— Не такива, глупчо, звезди от порнофилми. Някъде прочетох, че в Щатите вече имало повече порнозвезди отколкото паркетаджии и мисля, че тази вечер повечето от тях ще бъдат тук.

След като го спомена, май вече ги различавам. Доколкото ми е известно, никога не съм била в една стая с порнозвезда, но те си личат отдалеч. Или по-скоро виждаш огромните им гърди, които пристигат няколко секунди преди притежателките си. За пръв път в живота си се чувствам окаяно плоскогърда.

Прекрасно.

— Сега разбирам защо са го кръстили „Плод“ — изхилвам се. — Не съм виждала толкова дини и на пазара.

Допиваме си чашите и си взимаме други. След това отмъкваме поднос с канапета от една минаваща сервитьорка. След като ги изяждаме, отиваме да разгледаме приземния етаж. Нищо чак толкова скандално — след униформите, кожените и винилови одежди, касетките и DVD-тата, секс играчките и еротичното бельо няма нищо, което да не би било на място в „Пръстените“. Ето го розовия вибратор, описан на страница 17, а недалеч от него и униформата на медицинска сестра с хирургическите ръкавици, същите, които изиграха главна роля в глава осма. Потупвам се по гърба, задето съм ги описала толкова вярно.

Ант ме хваща за ръка и ме повежда към сутиените.

— Това е само за теб, Лили — извиква и взема закачалка, на която има нещо черно, дантелено и невъобразимо секси. Докато го държи пред гърдите ми, ме заговаря една страхотна сто и осемдесет сантиметрова жена, чиито устни се състезават с циците й за наградата „Най-изкуствена част от тялото“.

— Толкова е секси, скъпа — провлачва тя, опипвайки чашката на сутиена. — Направо ти е по мярка. Купувай, купувай, купувай.

Тя отминава и аз поглеждам към Ант, чието чене се с ударило в пода.

— Мислех, че си се отказал от тези нормални глупости — казвам.

— Отказах се, ама той е най-якото нещо в гей кабарето — ахва той.

— Той ли?

Не знам дали е от часовата разлика, или от нещо друго, защото откакто съм тук, само бъркам половете.

— Купувам ти този сутиен — заявява Ант. — Алекс няма да повярва, като му кажа, че го е пипала Махххи Мантис.

Направо са му потекли лиги от възторг и му е нужно още едно питие. Сменяме празните си чаши за пълни, изпиваме ги и вземаме други — е, безплатни са и ще е грехота да им простим. След това се запътваме към ескалатора и към първия етаж. Докато пътуваме нагоре, всичко става по-тъмно, предупреждение, че видяното дотук е било само предястие.

— Като музикален магазин е — казва Ант, минавайки под табела, гласяща: „СОФТПОРНОТО Е ЗА МУХЛЬОВЦИ.“ — Набутали са най-отпред всичките боклуци от топ-четирийсет и дисковете с най-големите хитове. Ако си сериозен почитател на музиката, трябва да се разровиш по-надълбоко.

Значи за сериозните почитатели на секса разравянето по-надълбоко е именно това, което са имали предвид. За тях първият етаж и нагоре са земен рай. Маниаците на садо-мазо, гумени одежди и колани ще се чувстват направо у дома си. Ако си падате по бичуването с набит с пирони камшик, докато висите от сложни окови с гумена маска без видими отвори за дишане, то отивайте право в „Плод“. Имат и окови, пранги за крака, имитации на белезниците на нюйоркската полиция и въже, което не оставя следи на метър. Натъкнахме се на гинекологично оборудване, достатъчно за скъпа клиника, както и на целомъдрени пояси (подплатени с кадифе за по-удобно) във всички размери до ХХХL. И екземплярът, който ми хареса най-много: имитация на електрическия стол „Спарки“ от „Зеления път“, много изгодно, само за $2990. Продавачката ни каза, че производителят идеално бил настроил напрежението да „стимулира приятно“, а не да изпържи клиента.

Но всичко това е само върхът на айсберга. Тук са се погрижили за всички фетиши. Възбужда ли ви да се грижат за вас като за бебе? Гигантски памперси и огромни мокри кърпи, щанд номер пет. Омацването ли е вашата страст? Отивате на трети щанд и си купувате туби с истинска кал от Мисисипи. Кефите се, като ви разширяват отзад? Всякакви приспособления, включително анални хамстери — гарантирано завръщащи се (като на Ричард Ги…, не, по-добре не).

А аз, „Анабел Чонг на еротичната литература“ („Тайм аут“)съм втрещена.

И пияна.

— Не мога да повярвам, че има такова място — завалям думите, докато пресушавам петото или шестото, или седмото си питие. — Чудя се да повърна ли, или да си водя бележки.

— Е, и те си имат граница — отвръща ми също толкова завалено Ант. — Ей сега попитах къде мога да намеря кожени одежди за доберман, а надутото копеле каза, че не работели с животни.

Знам, че не е чак толкова смешно, но се разхилвам като в първи клас, когато Ант беше написал на черната дъска „ако“. Привличаме ледени погледи от страна на празнуващите, за които сексът очевидно не е повод за смях.

— Май е по-добре да си тръгваме, преди да са ни изхвърлили — казва Ант.

На изхода Ант спира пред кош пълен с дребни фосфорециращи вибратори от $9,99.

— Сувенир за Лиза? — пита ме.

— Не, стига й и пластмасовата Статуя на свободата, дето й я купих.

Не мога да повторя какво ми отговори Ант.

* * *

— Ант, благодаря ти. Прекарах наистина страхотно — казвам в таксито. — И знаеш ли какво? Мисля, че вече нищо не може да ме шокира.

— Така ли? — отвръща той. — Ами това: Знам, че той никога досега не беше виждал нищо подобно и мисълта ме възбужда. Яхвам гърба на Дебора и посягам към люлеещите й се гърди. След това я сграбчвам за косата и дръпвам главата й назад, преди да насиля устата й към пениса на Ричард…

— Какво правиш? — успявам да избърборя. Не съм единствената, която се чуди. Шофьорът иранец, който не успя да обели и дума на английски, когато се качихме, внезапно е стиснал волана и е проточил врат, за да чува.

— Не, чакай, това е най-добрата част — продължава Ант, без да обръща внимание на протестите ми. — Преди да насиля устата й към пениса на Ричард. Аз го галя, докато Дебора го смуче, и усещам, че той скоро ще свърши. В момента, от който няма връщане, я отдръпвам от него, за да я опръска цялата…

— Престани!

— Я стига. Това ти си го написала. Защо си толкова… Каква си? Засрамена?

Наистина ли трябва да пита?

— Точно в момента нямах нужда някой да ми го припомня — казвам. — Толкова ми беше хубаво.

— Е, ако искаш кажи, че съм оакал купона, но утре се връщаш към действителността.

— Е, оака купона. Боже, не ми се прибира вкъщи.

— Е, засега няма. Сега отиваме на клуб.

— В „Семинарията“ ли? — възкликвам радостно. — Умирам да я видя.

— Ще я видиш само ако си оставиш циците на гардероб. Не, отиваме на едно място, дето се нарича „Ен Уай“. Казват, че било доста яко — поне за бар за нормални. Алекс иска да го поогледам.

Не съм много сигурна. Изобщо не си падам по ходене по клубове, но идеята да се прибера в апартамента и да си легна прави мисълта за дома още по-ужасяващо неотложна. Решавам да отида с него.

— Между другото как така си наизустил откъси от „Пръстените“? — питам.

— О, напоследък паметта ми е ужасна — забравях си срещите, ключовете… името. Купих си касетка „Подобрете паметта си“. Страхотна е. Сега мога да ти изрецитирам глави от първа до трета от твоя роман и повечето фамилии с „А“ в телефониия указател на Ню Йорк. Ама пак си забравям шибаните ключове.