Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (18)

17

Крия се вече двайсет минути. Застанала съм на вратата на сградата на „Работещо момиче“ и надничам през стъклото. Не мога да си тръгна. Колин Маунт ме дебне от входа на магазина отсреща. Не мога и да се върна горе, защото Диди чака със заповедта ми за уволнение. Очевидно е, че не мога да остана тук цялата нощ, но нямам представа какво да правя. Единствената ми утеха е, че дотогава, докато мазният дебелак ми е пред очите, значи не е в „Мейл“.

Но утехата е нищожна, защото това е определено, категорично и окончателно най-големият кошмар в живота ми — дотук. Само някакъв изнудвач ми липсваше… Или по-скоро Лиза ми го намери. В скапаните „Жълти страници“. Страшно ти благодаря, сестричке. Направо ми идва да я убия.

Защото, сега, като се замисля — а през последните двайсет минути само това правя, — за всичко е виновна тя. За всичко. Фактът, че си отвори голямата уста на стълбите на Колин Маунт. Фактът, че изобщо някой отпечата книгата ми. Фактът, че отидох на среща с Джейк, облечена като Джордан и едва не се озовах в леглото с полска проститутка (която се оказа наистина свястна, но това изобщо няма нищо общо). Истината е, че Лиза ме забърква в неприятности, откакто се помня. Като бях на четиринайсет, кой ме изтипоса пред камерите, когато любимото ми шоу се появи в квартала? Лиза, я. Изпях само един куплет и изобщо не ме показаха, но от спомена продължава да ме облива студена пот.

Но няма да е честно да я убия. Не, трябва да я вържа и да й причинявам разни болезнени усещания с кухненски прибори в продължение на седмици… И след това да я убия.

— Лили, какво правиш тук?

Обръщам се и виждам отворените врати на асансьора. Джули и още няколко момичета от офиса са излезли оттам. Тя изглежда… зашеметяващо. Повече като новата госпожа Дейвид Бекъм, отколкото като годеницата на някаква си резерва, за която никой не е и чувал.

— Мислех, че отдавна си си тръгнала — казва тя, след като стига до мен.

— Не — отвръщам, забелязала начина си за измъкване. — Стана ми кофти, че няма да ти вдигна ципа.

Смесвам се с тълпата, която се изнизва на улицата. Джули ме хваща под ръка, очевидно доволна, че съм тук. Изминаваме известно разстояние и аз поглеждам през рамо.

По дяволите.

Забелязал ме е. Колин Маунт е на десетина метра зад нас. И ми помахва. Ускорявам крачка и буквално отлепям Джули от земята.

— Закъде си се разбързала? — писка тя. — Имаме цяла вечер на разположение.

 

Обичайната ми тактика по купоните е да си намеря някой ъгъл и да се опитам да се слея със стената — имам няколко рокли с десен на магнолиева дървесина, закупени специално за тази цел. Но не и тази вечер. Тази вечер аз съм пеперудка, прехвърчаща от група на група, щедро пилееща вниманието си върху всяка жива душа. Обсъдих намаляващите приходи от реклами при силната конкуренция на шефа на продажбите на „Работещо момиче“, часовите пояси във Флорида с някакъв плешив тип, чието име не разбрах, и изслушах около петдесетина загубени разсъждения от страна на пъпчивия шестнайсе годишен, дето пълни тонерите, даже говорих с футболисти. Алън на Джули ми обясни какво прави задното крило и то няма нищо общо със защитата от насекоми. Един симпатичен едър младеж на име Сол, за когото някой ми спомена, че играел в националния, ми обясни системата четири-четири-две. Тъкмо се канеше да ми обясни какво е засада, ама аз му казах:

— Ей, аз да не съм ти някоя фръцла, дето няма и представа какво е засада, че да й правиш разни тъпи демонстрации със солта и пипера.

Изтощена съм.

Единствената причина да продължавам е, че докато разговарям с някого, онзи мръсен изнудвач няма да ме закачи. Той е седнал на висок стол на бара и цяла вечер не сваля очи от мен.

— …Не, не съм виждал контактно копие от години — говори

Вик от производствения, настоящият ми събеседник.

— Сериозно? — отвръщам, полагайки всички усилия да изглеждам изумена.

— Да. Умряха, когато печатът стана дигитален. Днес всичко е скапани пиксели. Направо ми е бръмнала главата.

— Сигурно — отвръщам, чудейки се какво ли е пък това пиксел и с надеждата, че след това няма да ми бъдат задавани въпроси.

— Освен това, сладурче, ще ми наглеждаш ли пиенето, докато ида до тоалетната. Мехурът ми ще се пръсне.

Той ми подава бирата си и ме оставя обзета от паника. Нямам с кого да разговарям. Колин Маунт е забелязал шанса си и слиза от стола си на бара. Очите ми трескаво шарят из помещението, търсейки някой (който и да е), в когото да се вкопча. Сол изглежда свободен, но футболните ми въпроси са изчерпани и всъщност, макар да не мога да си го призная, нямам ни най-малка представа що е то засада. Забелязвам пъпчивия шестнайсетгодишен и решавам, че вероятно ще успея за пети път да изимитирам смях на тъпата му шега за италианското вино и фъстъците. Бързам да си проправя път към него, но не успявам. Диди ме сграбчва за ръката. Не знаех, че и тя ще е тук, но сигурно е така, защото изглежда пияна — изминали са няколко секунди, а тя продължава да се крепи на мен.

— Лили, ега ти скапания купон — ломоти тя. Май е забравила, че само допреди няколко часа искаше да ме уволнява.

— Така ли? — казвам и поглеждам през рамото й. Мазният гадняр е обратно на безопасна позиция на стола си.

— Пълно е със скапани футболисти — простенва тя.

— Ами, на гаджето на Джули това му е работа.

Сега Диди е приковала поглед в тялото на Джули, която се натиска с Алън. Езикът му май се е наврял там, където и зъболекар досега не е прониквал. Късметлийка такава. Никакви грижи. Никакви тревоги. Никакви други проблеми, освен някаква атлетична буца, дето само чака да й разкопчее сутиена „Ла Перла“ от 250 лири.

— Леле Боже, тия двамата само с пожарникарски маркуч можеш ги раздели — казва Диди.

Колкото и да им завиждам, тонът й ме кара да настръхна.

— Имай предвид — продължава тя, — че това няма да трае дълго. Шест месеца най-много.

— Тя поне си има гадже. За разлика от теб и мен.

— Е, аз предпочитам да не скачам в леглото с всеки, когото срещам — обижда се тя.

— Ако пробваш поне веднъж, може би ще се отървеш от тоя пън на раменете си — процеждам. Господи, наистина ли й го казах? Сигурно съм пияна…

Диди обаче не ме слуша. Вниманието й е приковано в бара, където някаква висока брюнетка чака да бъде обслужена. Не й е нужно да размахва двайсетачка, за да я забележи барманът — устните, деколтето и краката като от реклама за чорапогащник успяват да го сторят вместо нея. Но колкото да е зашеметяваща, не външният й вид е това, което ме сащисва. Сащиства ме фактът, че Люис стои до нея.

— Това е новото гадже на Люис — изсумтява Диди, което ме кара да подозирам, че може би той е приложил тъпите си номера и на нея.

— Познаваш ли я?

— Дойде в офиса една вечер миналата седмица. Люис казва, че била голяма работа… Ама аз не знам. Доста студенокръвна ми се струва. Не я виждам да изкара много.

Аз я виждам. Устните… Деколтето… Краката. Горката. Кой ли пък би искал да векува със свиня като Джейк? Исках да кажа татко. Исках да кажа Люис. Боже, колко съм преуморена. Бъркам ги всичките тия негодници до един.

Питието на брюнетката пристига. Тя подава чашата на Люис, защото мобилният й телефон в чантата звъни. Докато говори, Люис идва при нас. През последните три седмици и нещо го избягвам доста успешно, но сега май ме хвана натясно — не мога да се отлепя от Диди, защото Колин Маунт е готов да се спусне като дебела, вмирисана на бира пантера.

— Диди, би ли ми направила една услуга? — казва Люис.

— Естествено — подмазва се тя.

— Когато Рос свърши да говори, мини да я запознаеш с останалите. Тя ще ти бъде много признателна за тази работа.

О, Боже, това била Рос!

От плът и кръв!

На живо!

Пред собствените ми очи!

Но това не е момичето от снимката на бюрото. Сигурно е оригиналната Рос, която му се обади първия път, когато той ме заговори. Горката. Чудя се дали знае за момичето в рамката. Той ги сменя като носни кърпички — нещо като Джейк на „Виагра“. Добре че не му се хванах на въдицата. Какво общо мога да имам с мъж, който възлага представянето на приятелката си на личната си секретарка? Чувала съм, че шефове карат секретарките си да купуват на жените им цветя и бельо, но

това пък вече на нищо не прилича. Чудя се дали ще накара Диди да скъса с нея, когато му омръзне.

— С удоволствие, Люис — изчуруликва Диди и се хвърля към Рос. Или е по-тъпа, отколкото я мислех, или по-повърхностна — най-вероятно и двете.

Двамата с Люис изпадаме в неловко мълчание… Което той най-накрая нарушава.

— Е, Лили, май най-после останахме насаме — ако не се броят петдесетима или шейсетима пияни купонджии, бандата футболисти и персоналът на бара.

— Ъъ… Ъмм…

Я ме чуйте. Автоматично съм преминала на мънкащ режим. И го зяпам като невидяла. Изглежда страхотно. С тези големи очи. И ризата му е много хубава — тюркоазеносиня и лъскава и леко тясна, и се обзалагам, че и слиповете му са страхотни…

Престани, престани, престани! Той е мръсник. И си има приятелка. А може да си има няколко, ако се вярва на фактите (рамка за снимки).

— Какво ти е? — пита той. — Напоследък ми се струваш доста отчуждена.

— Ъмм… Да… Ъъ… Добре съм. Само малко… Ъмм… съм заета.

— А аз си мислех, че е заради мен. Нали разбираш… Че съм направил нещо не както трябва.

Какво да си направил, Люис? Освен това, че ме накара да те харесвам, ако трябва да започнем с нещо, като ме покани на среща, въпреки че от рамката на бюрото ти те гледа гадже като Красти Търлингтън, след което се появяваш на купона с бедната измамена Рос.

— Не… Ъмм… Господи, не… Не си направил нищо.

— Сигурна ли си? Понякога съм малко…

Надменен? Арогантен? Саркастичен?

— …безцеремонен.

Засега „безцеремонен“ върши работа.

— …без да искам — довършва той и никога не съм го виждала толкова мил — е не чак мил, но всичко е относително. — Онзи следобед в офиса ми… Сигурно си останала с погрешно впеч…

Люис, забрави. Твърде късно е да ме убеждаваш, че дълбоко в душата си си свестен тип, който никога не изневерява на гаджето си и оставя пред вратата понички с мляко за таралежите.

— Наистина, нищо не си направил — отвръщам малко агресивно.

— Хубаво… Хубаво. Както и да е. Какво мислиш за нея? — пита той, сочейки Рос, която пияната почти до безсъзнание Диди влачи из помещението.

— Изглежда ми… ъъ… симпатична — отвръщам студено.

— Симпатична е. И доста ще ми улесни живота.

О, колко мило от твоя страна!

— От колко време се познавате? — питам със същия леденостуден тон.

— Яви се на интервю при мен миналата седмица.

Не успявам да задържа въображението си в бутилката и накрая процеждам през зъби:

— Явила се е на интервю при теб?

— Да — учудва се той. — Започва от следващата седмица,

— Започва от следващата седмица ли? — изкрещявам вбесена. — Дал си на приятелката си дата, от която да започне?

— Приятелка ли? Тя не ми е… Рос е новият ми заместник-редактор.

Устата ми се отваря и затваря като на риба на сухо. От нея не излиза нито звук.

И — естествено — Люис се смее. Гъргори като запушена мивка.

При нормални обстоятелства бих взела най-разумното решение и бих побягнала накъдето ми видят очите, но не мога да отида никъде, защото по петите ми върви изнудвач. Затова оставам и продължавам да отварям и затварям уста. Люис най-накрая се съвзема.

— И след като се разбрахме, че скоро няма да се женя за Рос, какво ще кажеш ти за себе си?

— Какво да кажа? — питам, буквално шепнейки, ужасена, че отново ще сгафя.

— Ами, последния път, когато имах желание да поговорим, ти си определяше среща по телефона. Как мина?

— О… Това беше… Ъъ… Не беше среща. Изобщо.

— Срамота. А той ти беше изпратил такива прекрасни цветя. Доста, ъъ, на брой.

— Той е коп… Не става.

— Това означава ли, че… Нали се сещаш… Ъмм…

Сега пък защо мънка и мълчи? Едвам го чувам.

— …Бих могъл… Ъъ… Да подновя поканата… За вечеря?

Добре ли го чух? Май, да, и отново побеснявам. Защото, как може да забравя момичето от снимката? Искам да кажа, тя може да е новата му помощник заместник-главна редакторка, но съм напълно сигурна, че не е нормално да си слагаш на бюрото снимки на служителите в хубави рамки.

— Люис, с удоволствие бих излязла с теб на вечеря — изричам с най-официалната си интонация. А сега и поантата. — Защо не поканиш и приятелката си да дойде с нас?

— Коя? — пита той, опитвайки се да печели време — без съмнение, докато измисли някакво хитроумно обяснение.

— Оная на бюрото ти.

— Коя на бюрото ми? Нещо не схващам.

— В рамката — процеждам. — Онази, дето прилича на Кристи Търлингтън.

Той се усмихва. Без абсолютно никакъв срам. Точно като Джейк. Сигурно ще ме покани да направим някоя отвратителна тройка с тях двамата.

— Тя е Кристи Търлингтън. Нямам нищо против да излизам с нея… Ама знаеш ли? Изгубил съм й телефона.

Моля? Мой ред е да изглеждам объркана: (а) как така ще излиза с Кристи Търлингтън? И (б) щом излиза с нея, може ли да е толкова тъп, че да й изгуби телефона?

— Ти май нещо наистина си се объркала — продължава той. — Рамката за снимки беше подарък за рождения ден на майка ми…

Устата ми. По дяволите. Пак заприличвам на риба.

— …Тогава тъкмо я бях купил. В нея още си стоеше снимката от магазина. Нали ги знаеш, дето ги слагат, за да си представиш колко добре ще изглеждат в тази рамка грозните ти роднини?

Дупко, заповядвам ти да се отвориш в пода ВЕДНАГА!

— Толкова съм… Толкова ми е… Господи… Съжалявам — успявам да изрека.

— Умираш, нали? — Той се усмихва и поставя ръка върху

моята. — След инфаркта и рака това е най-големият убиец.

— Кой? — питам панически — на всичко отгоре и някаква смъртоносна болест.

— Срамът.

— Ужасно съжалявам — мънкам. — Сигурно си мислиш…

— Всъщност си мисля, че трябва да прекратим всички тези глупости…

Превключил е на шефското си държане и пак е плашещ.

— …и да излезем някой път.

О.

— Какво мислиш?

Истината е, че би ми било много приятно да излязя с него, след като вече знам, че не спи нито с Рос, нито с Кристи, най-вече с Кристи, и че съществува вероятност дълбоко в себе си той да е наистина свестен тип.

Затова казвам:

— Люис, съжалявам, но… Ъм… Моментът не е особено подходящ.

Люис, съжалявам, но моментът не е особено подходящ?

Във всички ръководства за срещи с мъже, които съм че чела, даже и в най-тъпите от тях, това не е правилният отговор, когато Мечтаният Мъж те покани на среща. Ама той защо трябваше да избере Най-Отвратителния Ден в Живота ми, за да разкрие, че не е безпринципен сексуален ненаситник, след което да ме покани на среща? Изглежда унил и аз не мога да го погледна в очите. Трябва ми план за бягство и погледът ми хвръква към бара… И попада върху Колин Маунт. Мамка му. Бях го забравила. Той ми се ухилва гадно. И сигурно му е писнало да виси и да чака да се освободя от събеседници, защото слиза от стола си… Мамка му, идва насам. Какво да правя, по дяволите?

Сетих се… Внезапна промяна в тактиката на фронта „Люис“.

— Люис, всъщност, дай да излезем, а? — изричам бързо.

— Моля?

Охо, извадих го от равновесие.

— Веднага! — добавям, грабвам го за ръката и го повличам кьм изхода. Минавам през групичка сто и осемдесет и отгоре сантиметрови футболисти и ги помитам, като че ли са училищен отбор по народна топка. Хвърлям поглед назад, само за да се уверя, че Люис продължава да ме следва. Следва ме и след секунди се озоваваме на улицата.

— Лили, какво правиш?… Къде отиваме? — нервно пита той, но аз не го слушам. Оглеждам се за такси с надеждата, че поне този път късметът ми ще проработи… Уф! Мерси. Съзирам черниия покрив на таксито. Вдигам ръка и то набива спирачки пред нас. Сграбчвам дръжката, отварям вратата и завличам Люис в колата.

— Накъде? — пита таксиметърджията.

Мамка му, не бях помислила. Поглеждам към бара и виждам Колин Маунт, които е излязъл да глътне свеж въздух.

— Карай нанякъде — изкрещявам.

— Много филми си гледала, сладурче — мърмори шофьорът, но въпреки това потегля. Обръщам се и поглеждам през задния прозорец. Колин Маунт стои на тротоара и трескаво се оглежда за такси… Но този път наистина имам късмет, защото не намира. Обръщам се и забелязвам, че Люис ме гледа. Втренчил се е в мен, като че ли съм напълно луда и все едно няма представа шестица от тотото ли е ударил, или се е озовал в затворено помещение с психопатката на „Работещо момиче“.

— Лили, какво става? — отново пита той.

— Не знам, Люис — отвръщам немощно. — Наистина не знам.

Очите ми се напълват.

— Лещите ли ти създават проблем? — пита той, вглеждайки се в сълзите.

Наводнението се отпршцва.

— Значи не са лещите. — Той ме прегръща през рамото, притегля ме към себе си и започва да ме успокоява. — Няма страшно.

— Има — хлипам аз.

— Кажи какво става.

Изкушавам се да го направя, наистина… Но — и това „но“ е голямо — ако в което и да е от изчетените от мен ръководства по срещи с мъже е засегната темата относно признанието в таен живот като автор на порно/жертва на изнудване/дъщеря на женкар и религиозна откачалка още на първата среща, то аз съм сигурна, че са стигнали до извода, че идеята е тъпа, идея която би хвърлила огромна сянка върху каквато и да е бъдеща връзка.

Ще ми се всичко това да изчезне по някакъв вълшебен начин. На Колин Маунт да му писне и да се откаже, Джейкъбсън да открие автор, който пише по-мръсни книги и от мен, а „Мейл“ да си намери някаква друга плячка и всички да ме оставят в прегръдката на Люис и да ми позволят той да целуне…

Но това, естествено, няма да стане, а и дори да стане, какво от това? Пак сме обречени. Да си представим, че изляза с него и ни е наистина хубаво. След това ще трябва да излезем отново. И отново. След това ще правим секс и, ако изобщо става, ще го правим отново и отново, и накрая сигурно ще се разбираме толкова добре, че ще се сгодим, оженим и ще си народим пет или шест прекрасни деца и преди да разберем какво става, ще се окажем заобиколени от палави внучета и ще празнуваме златната си сватба. Най-накрая ще се озовем седнали на пейката в двора на мечтаната ни пенсионерска вила в Уилтшър, или там където и да е, и ще стигнем до глупавата игра, в която рано или късно се впускат всички възрастни хора, прекарали заедно целия си живот: признавам/признаваш. Аз ще съм толкова съсипана от вина, че няма да съм способна да откажа. Ще чакам тревожно той да признае нещо наистина глупаво. След това ще дойде моят ред. „Аз съм Марша Мелоу“ — ще кажа с треперлив глас. Той ще бъде съсипан. Как съм могла да го крия от него? Как съм могла да го предам така? Любовта му към мен ще бъде разсипана на парченца, той ще свали старинната пушка от стената над камината (защото тези

стари вили в Уилтшър непременно си имат). Ще я насочи към мен, ще дръпне спусъка и бам! След това ще лапне дулото и…

Тайните неизменно разделят двойките. Знам го — виждала съм го безброй пъти по сериалите.

Но е истина.

Господи, обречени сме, откъдето и да го погледна.

— Лили, дали няма да ти стане по-добре, ако ми разкажеш — с внимателна настойчивост предлага Люис.

— Не мога… не мога — отвръщам и се отдръпвам от него. Облягам се и казвам на шофьора да спре.

— Лили — моли ме Люис, докато отварям вратата.Излизам и го поглеждам за последен път.

— Съжалявам — казвам, преди да се обърна и да побягна.