Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (10)

9

— Дай да се изясним, Лили — казва Ант. — Някакъв издател иска да ти бутне сто бона, бившият ти — който според мен беше истинско говно, но откъде ли пък да знам аз? — ти е купил толкова лилии, че направо може да бъде провъзгласен за почетен педал, а страхотният ти шеф иска да те изведе на вечеря.

Кимвам.

— И това е бил най-отвратителният ден в живота ти?

— Ъ-хъ.

Той подигравателно вдига вежди.

— Нищо не разбираш — възмущавам се аз. — Изобщо не е толкова просто.

— О, извинявай. Сигурно съм пропуснал нещо. Я почни отначало.

Напълвам чашите от втората бутилка вино — първата свърши за нула време (беше жизнено необходима) — и се връщам отначало.

— Не мога да напиша втора книга. Дори не знам как написах „Пръстените“. Беше чист късмет.

— Прекалено добре си се справила на повече от триста страници, за да е чист късмет.

— Бях ядосана. Отмъщавах си на Джейк. Беше случайност.

— Хайде стига. Каквито и да са били мотивите ти, ако не можеше да пишеш, нямаше да успееш. Щом си могла да го направиш веднъж, значи можеш и втори път.

— Ант, дори и да мога, какво ще правя с всички тези пари?

— Да ти имам проблемите, скъпа. Иди го кажи на бездомниците, дето ровят по кофите.

— Престани да ми се правиш на много умен. Знаеш какво имам предвид.

— Ще се наложи да кажеш на майка си. Ще го преживее. Току-виж дори те изненадала.

— Какво ти призна миналата вечер, Ант?

— Не сменяй темата.

— Виж сега, правила съм опити да й кажа. Но не мога.

— Няма да е толкова страшно, колкото си мислиш. Аз казах нашите, че съм гей.

— Да бе. Пет минути преди да заминеш за Ню Йорк. „Мамо, татко, чао. Много ще ми липсвате и, между другото, да знаете, че не си падам по момичета… Я, ето го и таксито ми.“ Случайно да си се виждал с тях, откакто си се прибрал?

— Бях зает.

Мой ред е да вдигна подигравателно вежди.

— Наистина бях зает — протестира той. — Ще стигна и до тях.

— Ант, признай си. След като им каза, отношенията ви се скапаха напълно, нали?

— Е, не са идеални, но ми повярвай, че докато не знаеха, беше по-лошо. Всичките тия лъжи ме побъркваха — да се преструвам, че причината да харесвам „Спасители на плажа“ е същата като при останалите мъже… Както и да е, достатъчно за мен. Защо перспективата да излезеш с този бройкаджия толкова те плаши?

— Кой бройкаджия?

— Шефът ти — не онова говно Джейк.

— Ант, в офиса му беше като турска баня — адски унизително.

— На мен ми звучи доста секси. Значи, той те харесва, ти го харесваш. Излез с него.

— Като стане въпрос за мъже, аз привличам гаднярите като магнит. Прав си за Джейк, а Люис е по-лош и от него. Един бог знае с колко жени излиза едновременно. Джейк поне се държи като лайно само с една жена… Така си мисля.

— Не си вади така бързо изводи за Люис. Тазвечерната му вечеря може наистина да е работна.

— Глупости. Никой не ходи с банковия си мениджър на вечеря и освен това ти казах за снимката.

— Не го ли попита коя е? Може да е сестра му

— Кой си държи на бюрото снимка в рамка на сестра си. Освен ако не е… Пфуй! Отвратително. Не, той си има гадже, от което следва, че е говно, от което следва, че не трябва да го докосвам и с пръчка… Уф, толкова е потискащо — казвам и изпразвам чашата си, след което моментално я напълвам. — Защо не ми се падне някоя нормална твоя версия… Не, това не съм го казала. Ти правиш секс с половин Манхатън — пред теб Джейк и Люис направо са целомъдрени. Ти реши ли какво ще правиш с Алекс и Фреди?

— Франки е, и не, не съм решил. Мислех че от пет хиляди километра разстояние ще ми е по-лесно… Но не е. Двамата сякаш се преливат един в друг. Господи, толкова е трудно — казва той и изпразва чашата си. Докато му сипвам остатъка от бутилката, Ант добавя: — Отивам в магазина за още.

 

Оставям самолета на автопилот, пристягам парашута на гърба си и вдигам резервния от пода на пилотската кабина, след това отивам отзад, където двамата ми пътници нервничат в креслата си.

— Имаме малка техническа неизправност — обявявам спокойно. — Май съм забравила да заредя гориво. Голяма съм патка — понякога съм си такава. И освен това след пет минути двигателите ще спрат и ще се разбием в непроходимата джунгла. Добрата новина е, че имаме парашути. Лошата е, че са само два. Тъй като съм си сложила единия, ми се струва най-справедливо да изхвърля другия и да ви оставя и двамата да пукнете. В края на краищата на кого ли ще му липсват червеи като вас двамата?

— Ч-ч-чакай малко — започва да пелтечи Джейк. — Аз съм писател. Имам фенове.

— Ха. Шайка брадати мърди — изхилвам се подигравателно аз. — На мен ли ще ми говориш — писателката на бестселъри, шибаният издателски феномен, „безстрашният нов глас на дамската проза“ — (И т. н.) — за фенове? Не, ако искаш да живееш, ще трябва да ми предоставиш по-убедителна причина.

Съкрушен от жестоката истина, Джейк се свива в креслото.

— Ами ти, Люис? — продължавам аз. — Нещо си много мълчалив.

— Колко пъти да ти обяснявам, Лили? — Вдига той големите си кафяви очи към мен. — Тя е само едно лице в рамка. Не означава нищо за мен. Нищо. Казвам ти. Само теб обичам… Само теб съм чакал цял живот.

Ха, обзалагам се, че го казваш на всички жени в самолети, които всеки момент ще се разбият в джунгла, бъкаща от отровни паяци и мечки гризли, когато се молиш за единствения останал парашут.

— Гризли ли? — обажда се Джейк. — В тропическите джунгли няма гризли.

— Млъквай — отсичам. — Те са… ъм… амазонски горски гризли. Слушай какво, това си е моята фантазия и мечките ще живеят, където си искам. И тъй като си досадно хитро копеле, не получаваш парашута.

Джейк избухва в плач. До него Люис се обляга в креслото си видимо облекчен.

— На твое място нямаше да съм толкова доволен — обръщам се към него, — защото и двата парашута са в мен… Освен ако не ми дадеш убедително обяснение за снимката — такова, в което не фигурират съпруги и гаджета… Нито кръвосмешение.

— Тя е… Тя е… сестра ти.

— Моля?

— Казах, че няма да е лошо да се обадиш на сестра ти — повтаря Ант и напълно съсипва така внимателно съчинената ми пиянска фантазия — изпихме и трета бутилка и тя си свърши работата.

— Да се попържи малко — изломотвам с надебелял език.

— Опасното в плана ти е, че тя сигурно крои планове за отмъщение… Освен ако, разбира се, нямаш нищо против утре сутринта майка ти да вземе „Мейл“ и да види някоя твоя размазана снимка от рожден ден на първа стр…

Паднала съм от дивана и съм грабнала телефона, още преди той да е довършил изречението.

— Лиза, здрасти. Съжалявам. Не, наистина, наистина, наистина съжалявам — изричам на един дъх в слушалката. — Моля те, не го прави.

— Какво да не правя? — съска Лиза.

— Не знам… Каквото там си мислиш да правиш.

— Мислех да те убия, Лили.

— Напълно заслужавам да умра. Отвратителна съм. Не знам какво ми стана.

— Аз знам. Ти си страхлива. Аз съм свикнала, но защо трябваше да слагаш мен на топа на устата? Сега мама иска да ми конфискува паспорта.

— Е, ти нали и без това не искаш да ходиш в Хонконг… Искаш ли?

— Не е там работата. Искам да си реша аз, така, както те оставих ти да решиш дали да й кажеш за скапаната книга… Което ти няма да направиш. Жалка история.

— Ще ми простиш ли някога? — хленча аз.

— Защо да ти прощавам, по дяволите? И освен това май си пияна. Колко обърна, преди да се престрашиш да ми звъннеш?

— Лиза, толкова съжалявам.

Мълчание.

Решавам да приложа татковата тактика — неочаквана промяна на темата.

— Татко си има любовница — казвам.

— Боже, наистина си пияна.

— Не те лъжа. Изневерява на мама.

— Татко! Глупости на търкалета.

— Изневерява й. Видях му любовницата. Руса, със сандали с каишки и й се виждат лакираните нокти, и той си слага афтършейв заради нея.

— Идвам веднага. Каквото и да правиш, само не заспивай.

 

— Какво ще правим, по дяволите? — питам.

— Ще му вдигнем скандал, естествено — отвръща Лиза, като че ли това е най-очевидното нещо на света.

Дойде преди час. Изпихме четвърта бутилка и тя се присъедини към моето замаяно недоумение. Ант е необичайно мълчалив по темата — което вероятно се дължи на факта, че се налива най-много. Но сега проговаря:

— На ваше място щях да оставя нещата така.

— Как можа да го кажеш, Ант? — възкликва Лиза. — Това е баща ни. Не можем да го оставим да се прави на глупак

— Естествено, че можете. Той е голям човек. Кои сте вие, та да го съдите? На вас приятно ли ви е, когато родителите ми се месят в живота ви — и ви казват кой може и кой не може… ами, да отиде в Хонконг, например?

— Това е различно — възмущава се Лиза.

— Лиза е права — правя се на съгласна аз — още ми е ужасно сърдита, така че е възможно най-умното от моя страна.

— Предлагам ви, преди да се хвърлите в бой и да почнете да издавате присъди, поне да се убедите, че знаете фактите — възразява Ант.

— Какво толкова има да знаем? — прекъсва го Лиза. — Той чука някаква дропла със сандали на висок ток.

— Чуй се само. Звучиш като разгневена средновековна тълпа. „Сандали на висок ток! На кладата!“ А ти е известно само, че горкият човек е пил едно питие с нея.

— Да, след като е казал на мама, че отива в Бирмингам да гледа някакви машини за правене на закачалки. Защо ще лъже, ако е толкова невинен? — питам аз.

— Е, добре, може и да си има любовница. Но дори да е така, сто процента не знаете всичко — загадъчно отвръща Ант, а може и да не е загадъчно, но на мен ми се струва така, защото съм пияна.

— Какво искаш да кажеш? — пита Лиза.

Ант свива рамене.

— Я чакай — изписквам аз. — Изповедта на мама. Какво ти е казала, Ант?

— За какво говорите, по дяволите? — пита Лиза.

— Вчера вечерта мама минала оттук, преди да се прибера — обяснявам аз. — Направила изповед пред отец Антъни от Църквата на Светия Разврат. Той не иска да ми каже какво му е признала, но сто процента има нещо общо с татко и госпожица Сандали с Висок Ток.

— Нищо общо няма — казва Ант. — И, Лиза, преди да попиташ, ти казвам, че няма да ви кажа и под страх от изтезания.

Тя го поглежда кръвнишки, но той не й обръща внимание.

— Вижте какво, най-добре ще е да оставите на мира родителите си. Оставете ги сами да се оправят. Тревожете се за собствените си проблеми… Те май не са малко.

— Затваряй си устата, Ант — отсича Лиза. — Нямаше да говориш така, ако се беше подпалил бракът на твоите майка и баща.

— Е, и какво смятате да правите? Да поканите на неделния обед брачен консултант? Да наемете частен детектив?

Това последното не трябваше да го казва.