Елизабет Адлър
Хотел „Ривиера“ (77)

Глава 77

Времето се промени. Боровете шумяха на вече по-студения бриз, а жарката лятна светлина беше станала по-мека. Пейзажът беше оцветен в охра, по-тъмнозелено и розово. Палех огъня по-рано и въздухът миришеше приятно на горящо ябълково дърво.

На пазара в събота ходехме само местни хора, облечени в топли пуловери и сака, триехме премръзналите си длани една в друга, а мъжете изпиваха по една доста щедра чашка бренди още със закуската, за да прогонят студа на ранните утрини.

Понякога си мисля, че това е любимото ми време в годината, защото е по-тихо, по-спокойно и някак си по-нежно, бризът е свеж и мирисът на морето по-мек, а то блести под снишаващия се сив хоризонт.

Чудех се какво щях да правя през дългата зима. Сен Тропе е единственият град на Лазурния бряг, който гледа на север. Тук може да бъде много студено и ветровито и повечето хотели затварят от средата на октомври до март. Хотел „Ривиера“ обаче остава отворен през цялата година, за да спасява заблудени туристи и романтиците, които обичат да посещават морския бряг и през зимата. И тези, които не могат да си позволят почивка тук през лятото.

Гледах през прозореца вълните, покрити със снежнобяла пяна. Черната яхта вече не се люлееше в залива и той изглеждаше пуст. Джак беше заминал преди няколко дни — на среща, беше казал, със строител на яхти от Марсилия.

Бяхме вечеряли заедно вечерта, преди да замине в „Оберж де Мор“. Той държеше ръката ми под масата и ме гледаше с такова нескрито желание, че ми беше трудно да се концентрирам върху храната.

След това се разходихме по почти безлюдните улици, като от време на време спирахме да разгледаме витрините на магазините. Понякога се спъвахме по паветата, докато вървяхме по тъмните задни улички надолу към пристанището. Когато завихме зад ъгъла, чухме музика откъм кея Сафрен. Спогледахме се изненадани. Повечето от големите яхти си бяха заминали, естествено, търсеха по-топъл климат през зимата. Магазините, където се продаваха пощенски картички и тениски, бяха затворени.

Музиката идваше от тротоара пред един от магазините, където настилката беше запазена, гладка. Танго. Пет или шест двойки, без да знаят, че ги гледаме, танцуваха, перфектно при това, аржентинско танго.

Ахнахме, после сдържахме дъх, за да не изпуснем странната красота на момента, после се хванахме за ръце и се отдалечихме, за да не им пречим. Никога обаче няма да забравя този момент, сякаш подвластен на магия, в студената зимна нощ в Сен Тропе. Вярвам, че и Джак няма да го забрави.

Въздъхнах, потънала в спомените, после облякох още един пуловер и увих шала, подарен ми от мис „Н“, няколко пъти около врата си. Краищата му стигаха под коленете ми, а ако тя беше останала още малко, сигурно щеше да стига чак до пода. Прекосих празната тераса, минах през градината и се спуснах към заливчето.

Като треперех леко от студа, гледах замислено вълните. Шоколад ме следваше нещастно, после измяучи, подви опашка и се стрелна обратно към удобството на дивана пред камината.

Закрачих по брега с наведена глава, а вълните почти докосваха краката ми. Очите ми пареха от вятъра, а носът ми почервеня от студа.

Чух подсвирване и вдигнах глава. Джак тичаше към мен, а Лошото куче, както винаги, диво описваше кръгове около него. Вкамених се. „О, Господи, помислих си, това е то. Идва да се сбогува с мен.“

Лошото куче стигна първо до мен, като подскачаше и лаеше и сигурно се чудеше защо не го погалвам по главата и не разрошвам козината му. „О, Лошо куче, помислих си, ти си най-красивото куче на света. Просто не мога да се сбогувам с теб. Обърни се сега и си иди, върни се при господаря си.“

— Лола! — извика Джак.

Сведох поглед към премръзналите си крака.

— Лола — каза той отново, когато се приближи, но без да ме докосва. — Яхтата тече. Ще трябва да остане на сух док и да бъде ремонтирана.

— О? Това означава ли, че ще останеш тук още малко?

Не знаех дали искам да остане. Не знаех дали ще мога да преживея тези нещастни моменти още веднъж само за няколко месеца, когато той ще си замине наистина завинаги.

— Всъщност аз напълно ще я реформирам. Реших, че може да се превърне в наистина красива малка лодка, която да доставя удоволствие на нашите гости. Нали знаеш, плаване по залез-слънце, екскурзии за риболов, такива неща.

Вдигнах глава.

— Плаване по залез-слънце?

— Разбира се. Не биха могли да имат по-добър шпикер от мен.

— Наистина — казах замислено.

Той затича на място в опит да се стопли, широко усмихнат. В избелелите си дънки и стар пуловер изглеждаше по-привлекателен от когото и да било друг на света.

— Хайде де, какво ще кажеш? — спря да тича и хвана премръзналите ми ръце. Притегли ме към себе си и притисна дланите ми към лицето си. — Какво ще кажеш, Лола? — прошепна.

— За какво? — от вятъра, в очите ми бяха бликнали сълзи. Или поне се преструвах, че това е причината. Той се засмя и падна на едно коляно.

— Да се омъжиш за мен.

— О… За това ли? — казах безгрижно, защото думите му достигнаха до мен със секунда закъснение. — Какво?

— Моля те, Лола, ще се омъжиш ли за мен?

Следващата вълна заля краката ми, но аз не забелязах.

— Искаш да се омъжа за теб?

— Точно така. Само, моля те, побързай и кажи „да“, преди и двамата да сме измръзнали до смърт.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен, мила.

— Но… яхтата ти, околосветското пътешествие, живота ти на моряк… Можеш ли наистина да се установиш на едно място?

— Можем да работим заедно по въпроса — каза той и ме изгледа продължително по онзи начин, от който вътрешностите ми започваха да горят. Сърцето ми прескочи един удар.

— Кажи го отново.

— По дяволите, жено, ще се омъжиш за мен — настоя той. — Плаване по залез-слънце и други такива щуротии — той ме взе в прегръдките си и ме повдигна от земята. Прегръщахме се и се смяхме между целувките, а Лошото куче скачаше около нас и лаеше като побесняло.

Джак ме притисна по-силно към себе си и шепнешком ме запита дали знам колко много ме обича. Каза и други неща, които точно сега не бих могла да призная пред вас. Започвах вече почти да губя съзнание, опиянена от думите му, когато той внезапно ме отдалечи от себе си и се взря в очите ми.

— Лола, виж какво ни изпратиха боговете, за да празнуваме!

Видях снежинките, които танцуваха във въздуха и падаха нежно на земята.

— Сняг! — извиках. — Вали сняг на Ривиерата! — и като същинско дете изплезих език, за да ги уловя.

После отново се прегърнахме и се смяхме дотогава, докато Джак не прекъсна смеха ми с целувка — уж за да попие снежинките от устните ми. Когато най-после решихме да си поемем дъх, трябваше да си издухам носа и да избърша сълзите си. Този път обаче това бяха сълзи на щастие, на смях.

— Между другото, да — казах.

— Да, какво? — отговори той и направи престорено учудена физиономия.

— Мисля да се омъжа за теб — потвърдих с въздишка, а той сгуши лице във врата ми и ме притисна толкова силно към себе си, че разтопи премръзналото ми сърце.

— Точно така, ще се омъжиш за мен!