Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hotel Riviera, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Вангелова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Елизабет Адлър. Хотел „Ривиера“
Издателство „Калпазанов“, София, 2004
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 954–17–0216–3
История
- — Добавяне
Глава 7
Мъжът, който стоеше до старата маса, служеща ни за рецепция, беше нисък и набит, с агресивна квадратна брадичка, с огромни бицепси и по моряшки късо подстригана коса, макар веднага да познах, че не е моряк. Беше прекалено издокаран в уж небрежното си, но много скъпо облекло, с часовника, обсипан с диаманти, и скъпите слънчеви очила, които носеше дори вътре. Беше паркирал мотоциклета си, впечатляващ яркочервен „Харли“, точно до входната врата, а чантата си, марка „Луис Вютон“, беше поставил на дивана. Крачеше из антрето и пушеше цигара.
Обърна се, когато влязох и му се усмихнах за добре дошъл. Погледът му ме обходи от главата до петите и обратно.
— Вие ли сте секретарката на рецепцията? — запита той.
Смръзнах се на място.
— Аз съм мадам Лафорет, домакинята, собственичката.
Той се усмихна, сякаш ме разпозна, изтръска пепелта от цигарата си на стария, но красив килим, който бях купила на разпродажба в Париж и който ми струваше повече, отколкото можех да си позволя и се наложи да взема заем от банката. Побутнах пепелника към него.
— Добър вечер — поздравих, като се сетих за добрите маниери и за усмивките, макар на него и наум да не му идваше. — С какво мога да ви помогна?
Той ме гледа дълго през тъмните стъкла и върна спомена за Патрик в момента, в който си тръгна, и за слънчевите очила, които скриваха изражението на очите му. Скръстих ръце на гърди, като че ли да го уплаша или да се защитя, не знам.
— Имам нужда от стая — каза той рязко.
— Разбира се. За колко нощи? — престорих се, че гледам в книгата за резервации, макар прекрасно да знаех, че имаме две свободни стаи.
— Искам най-добрата стая. За три-четири нощи, а може би и повече. Не съм сигурен.
— „Мис трал“ има най-хубава гледка към морето, сигурна съм, че ще ви хареса.
Всичките ни стаи носят имената на известни френски артисти и писатели, обясних му. Не че го интересуваше. Казах му цената и видях как ъгълчетата на устните му се извиват презрително нагоре, и се запитах защо, след като очевидно смята, че неговата класа е над тази на хотел „Ривиера“, не е отседнал в хотел „Карлтън“ в Кан например.
Поисках паспорта му — датски, на името на Йеб Фалкон — и кредитната му карта, после взех ключа за „Мистрал“ от таблото и казах:
— Оттук, мосю Фалкон, моля.
Най-после, той свали очилата си. Хвърли ми още един дълъг поглед, а аз отстъпих назад и зачаках. Очите му бяха скучно черни на светлината на лампата и аз реших, че определено не го харесвам, а още по-малко — студеното му изражение. Той погледна чантата си, после отново — мен. Аз стиснах устни. Ако си мислеше, че ще нося чантата му, беше направил ужасна грешка. Мога да се закълна, че почувствах погледа му да се забива в гърба ми, докато ме следваше нагоре по скърцащите дървени стълби, и бързо му показах стаята, подадох му ключа и му казах подчертано, че вечерята е сервирана на терасата и ако желае, може да се присъедини към нас. Помислих си за знака, на който пишеше: „Нашето посрещане е по-добро от хотела ни“.
Никога не се бях проваляла в това да накарам някой гост да се почувства добре дошъл, но сега слязох по стълбите, като много ми се искаше точно този гост да беше отседнал някъде другаде.