Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Алмазная колесница, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Диамантената колесница

Превод: Владимир Райчев

Редактор: София Бранц

ИК „Еднорог“, София, 2006 г.

ISBN: 954–365–006–3

История

  1. — Добавяне

Флагът на великата държава

Сирота отстрани зрителите и захвана да сипва среброто обратно в чувала. Меланхоличен звън изпълни залата, но тая музика не продължи дълго.

Отекна яростен вопъл, нададен едновременно от няколко гърла, и вътре нахлу орда туземци с много заплашителен вид.

Пръв влетя мустакат мъж с гърбав нос, в ръцете си държеше дълга бамбукова пръчка. След него се сблъскаха на вратата още двама — единият със съскане сечеше въздуха с желязна верига, а другият държеше странно приспособление: къса дървена палка, към която с въже беше закрепена още една такава. Последва го бабаит с такъв ръст и с такова шкембе, че и в Москва би събрал зрители — Ераст Петрович дори не подозираше, че сред дребната японска нация се срещат такива екземпляри. Последен дотърча одевешният кръглолик дребосък, така че странното му поведение се изясни напълно.

Две шайки не са се разбрали за нещо, проумя Ераст Петрович. Точно както става и у нас. Само че нашите бандюги не си изуват обувките.

Последното наблюдение се дължеше на това, че нападателите, преди да стъпят на рогозките, ритнаха настрана своите налъми. И се започна такава тупаница, каквато Фандорин не бе виждал през живота си, въпреки че титулярният съветник, колкото и млад да беше, пазеше спомени за не една и две кървави битки.

В тая неприятна ситуация Ераст Петрович постъпи разумно и хладнокръвно: той хвана на ръце припадналата от ужас София Диогеновна, измъкна я към далечния ъгъл и я прикри с тялото си. До него незабавно се озова Сирота, който, изпаднал в паника, повтаряше една непонятна дума: „Якудза, якудза!“

— Какво казвате? — попита Фандорин, който следеше развитието на баталията.

— Бандити! Нали ви предупредих! Ще има Инцидент! Ах, това е Инцидент!

Деловодителят беше напълно прав — инцидентът се очертаваше да е сериозен.

Играчи и зяпачи се разбягаха на всички посоки. Отначало се залепиха по стените, а после, използвайки липсата на охрана пред входа, един подир друг си плюха на петите. Фандорин не можеше да последва благоразумния им пример, понеже нямаше как да изостави жената, а дисциплинираният Сирота явно не възнамеряваше да изоставя началника си. Деловодителят дори се опита на свой ред да закрие дипломата с тялото си, но Ераст Петрович отмести японеца, за да не му пречи да гледа.

Младият мъж бе обхванат от оная възбуда, която завладява всяко същество от мъжки пол, станало свидетел на битка, дори ако тая битка не те засяга и изобщо си мирен човек. Започваш да дишаш по-дълбоко, сърцето ти бие два пъти по-бързо, юмруците се свиват от само себе си и въпреки разсъдъка, въпреки инстинкта за самосъхранение ти се иска да се хвърлиш в тарапаната и да бъхтиш във въздуха с удари наляво и надясно.

Макар че в тая битка удари във въздуха почти нямаше. Всъщност изобщо нямаше. Биещите се не ругаеха, само пъшкаха и надаваха яростни крясъци.

Водач на нападателите очевидно беше мустакатият с пръчката. Той пръв се втурна в боя и много ловко светна с върха й в ухото оцелелия вратар — наглед леко, но оня се срина и повече не помръдна. Двамата, които се втурнаха след мустакатия, завъртяха — единият веригата, другият пръчките, и проснаха трима от белочелите пазачи.

Но с това битката изобщо не свърши, не.

За разлика от развилнелия се мустакат нападател Гърбавия не се тикаше между шамарите. Стоеше зад гърбовете на своите хора и само крещеше заповеди. Някъде от задните стаи наизлязоха нови бойци и нападателите се видяха в чудо.

Войнството на Гърбавия бе въоръжено с дълги кинжали (или може би къси мечове, Ераст Петрович се затрудни да класифицира тия остриета с дължина трийсет-четирийсет сантиметра), които въртяха с голяма сръчност. Човек би си рекъл, че бамбукът или дървото са безсилни срещу стоманата, да не говорим за голите ръце на великана и дребосъка, но все пак везните определено не клоняха в полза на „Ракуен“.

Кръглоликият размахваше не само ръце, но и крака и успяваше да улучи някого в челото, другиго в брадичката. Слоноподобният му другар действаше още по-величествено и просто: с учудваща за габаритите му бързина той хващаше противника за ръката, стиснала нож, и със замах го стоварваше на земята или го засилваше към стената. Неговите нашарени с цветни татуировки ръце като бутове притежаваха наистина нечовешка сила.

Безучастни останаха само отмалялата госпожица Благолепова и блаженстващите опиомани, макар че понякога по тюфлеците им пръсваше кръв от някоя съсечена артерия. Върху дремещия китаец се стовари една от поредните жертви на юнака човекохвъргач, но временният обитател на райските градини само се усмихна мечтателно.

Белите превръзки отстъпваха към тезгяха, губейки човек след човек. Един лежеше с пукната глава, друг стенеше, притиснал счупената си ръка със здравата, но и атакуващите понасяха загуби. Налетя върху острие на меч виртуозът на странните пръчки. Рухна майсторът на веригата, пронизан едновременно от двете страни. Кръглоликият скачач беше жив, но отнесе здрав удар в слепоочието и сега седеше на пода, тъпо клатейки полуобръснатата си глава.

Затова пък Гърбавия бе затиснат в ъгъла от двамата си най-опасни врагове — татуирания исполин и мустакатия с гърбавия нос.

Стопанинът опря гърбица в тезгяха, неочаквано изкусно се преметна отгоре и се озова от другата му страна. Само че това едва ли щеше да го спаси.

Главатарят на нападателите направи крачка напред и с върховете на пръстите завъртя оръжието си. То със съскане описваше осморки във въздуха.

Гърбавият вдигна ръка. В нея блесна шестзаряден револвер.

— Крайно време беше — обърна се към помощника си Ераст Петрович. — Можеше да се сети и по-рано.

На лицето на мустакатия разбойник се изписа такова учудване, все едно никога не бе виждал огнестрелно оръжие. Ръката с пръчката изхвърча нагоре, но изстрелът я изпревари. Куршумът се заби между очите на бандита и го повали. От черната дупка бавно, сякаш насила, заструи кръв. Гримаса на смайване скова чертите на убития.

Последният нападател също остана слисан. Пълната му долна устна увисна, мазните очички ситно замигаха.

Гърбавия извика някаква команда. Един от пазвантите, олюлявайки се, се изправи. Последва го втори, трети, четвърти. Те сграбчиха гиганта за ръцете, но той леко, почти небрежно размърда плещи и белите превръзки се разхвърчаха на всички посоки. Тогава съдържателят най-спокойно изпразни оръжието си в гърдите на бабанката. Оня потръпваше, докато петте куршума се забиваха в огромното му тяло. Залитна, обвит в барутен дим, и се свлече на рогозките.

— Най-малко половин дузина трупове — тегли чертата Ераст Петрович. — Трябва да викнем полиция.

— Трябва да си тръгваме час по-скоро — възрази му Сирота. — Какъв ужасен Инцидент! Руският вицеконсул свидетел на бандитски бой. Ах, какъв подлец е тоя Семуши!

— Защо? — учуди се Фандорин. — Той брани живота си и заведението си. В противен случай щяха да го убият.

— Вие не разбирате! Истинските якудзи не признават барута! Те убиват само с хладно оръжие или с голи ръце! Какъв позор! Накъде отива Япония! Да вървим!

Стрелбата свести София Диогеновна и тя седна, скръстила крака. Деловодителят й помогна да стане и я помъкна към изхода.

Чиновникът тръгна след тях, но не спираше да се озърта. Той видя как пазачите отмъкват мъртвите зад тезгяха, как вдигат и отвеждат ранените. Извиха ръцете на зашеметения дребосък, изляха отгоре му кана вода.

— Какво става? — повика го Сирота от вратата. — Побързайте!

Ераст Петрович не само не се забърза, ами спря.

— Изчакайте ме отвън. Д-да си прибера п-печалбата.

Но титулярният съветник не се насочи към масата с купчината окървавено сребро, а към тезгяха, където стоеше съдържателят и където бяха отвели заловения якудза.

Гърбавия го попита нещо. Вместо отговор дребосъкът се опита да го нацели с крак в слабините, ала ударът му беше вял и неточен, явно пленникът още не бе дошъл на себе си. Съдържателят засъска злобно и зарита якия момък по корема, по коленете, по глезените.

Дребосъкът не издаде нито звук.

Гърбавия отри пот от челото и отново го попита нещо.

— Иска да научи дали са останали още хора в Чобей-гуми — прошепна някой в ухото на Ераст Петрович.

Беше Сирота. Бе извел София Диогеновна навън и се бе върнал, толкова отговорен човек.

— Къде да са останали?

— В бандата. Но якудзата, естествено, няма да му каже. Сега ще го убият. Да си вървим. Всеки момент ще дойдат полицаи, вече със сигурност са научили какво е станало тук.

Трима с бели превръзки с пъшкане теглеха по пода мъртвия богатир. Мощните му ръце се влачеха, безсилно отпуснати. На двата малки пръста липсваха последните стави.

Слугинчето делово посипваше рогозките с някакъв бял прах, търкаше ги с парцал и кървавите петна изчезваха буквално начаса.

Междувременно стопанинът обви шията на пленника с тънко въже и затегна примката. Подръпна я и когато лицето на якудзата стана кървавочервено, повтори въпроса си.

Дребосъкът предприе още един отчаян опит да ритне мъчителя си, но отново без резултат.

Тогава Гърбавия явно реши, че няма смисъл да си губи времето. Сплесканата му физиономия се разплу в жестока усмивка, дясната ръка започна бавно да навива въжето върху лявата китка. Пленникът захърка, дробовете му напразно се опитваха да поемат въздух, очите му изхвръкнаха.

— Я преведете! — нареди на деловодителя Фандорин. — Аз съм представител на консулските власти на град Йокохама, който се намира под юрисдикцията на Великите сили. Настоявам незабавно да се прекрати тая саморазправа.

Сирота преведе нещо много по-дълго, отколкото му беше казано, а в края изведнъж направи следния номер: извади от джоба си две флагчета — руско и японско (същите, които Ераст Петрович бе забелязал на бюрото му) — и извърши странна манипулация: вдигна трицветното максимално високо, а бяло-червеното наклони.

Колкото и да бе странно, речта на деловодителя и странната му жестикулация подействаха на стопанина. Той яростно промърмори нещо под носа си, но охлаби примката.

— Какво беше това? — учуди се вицеконсулът.

— Преведох вашите думи и добавих от свое име, че ако убие бандита, ще му се наложи да убие и вас, а тогава нашият император ще трябва да моли за извинение руския император, което за Япония ще бъде нечуван позор.

Ераст Петрович се слиса от това, че подобна аргументация бе подействала на съдържател на разбойнически вертеп. Очевидно японските душегубци все пак се различаваха от руските.

— Ами флагчетата? Винаги ли ги носите със себе си?

Сирота кимна тържествено.

— Длъжен съм винаги да помня, че служа на Русия, но при все това оставам японски поданик. Освен това те са толкова красиви!

Той се поклони с уважение първо на руския флаг, после на японския.

След кратък размисъл Ераст Петрович направи същото, само че започна от флага на Страната на Изгряващото слънце.

А в същото време в салона настана неразбираема суетня. Свалиха примката от врата на пленения якудза, но кой знае защо, го проснаха на пода, а четирима от пазачите седнаха върху ръцете и краката му. По ухилената физиономия на Гърбавия си личеше, че е замислил някаква нова мръсотия.

Дотичаха двама от прислужниците, единият носеше някакво странно желязо, а другият — бронзова чашка с туш или мастило.

Дребосъкът се заизвива с всички сили и взе да вие жално. Това потресе Ераст Петрович — та току-що пред лицето на смъртта тоя човек представляваше самото безстрашие!

— Какво става? Какво смятат да правят с него? Кажете им, че няма да допусна да го изтезават!

— Няма да го изтезават — рече мрачно Сирота. — Съдържателят иска да направи на челото му татуировка, йероглифа „ура“. Това ще рече „предател“. С тоя знак якудзите отбелязват изменниците, които са извършили най-страшното престъпление — предали са своите и затова не заслужават дори смърт. Не е възможно да живееш с такова клеймо, а не можеш и да се самоубиеш, тъй като ще погребат трупа ти при животинската мърша. Каква ужасна гнусотия! Не, Япония вече не е същата като преди. Честните разбойници от старите времена за нищо на света не биха постъпили така подло.

— Не бива да се допуска! — извика Фандорин.

— Семуши няма да отстъпи, иначе ще се изложи пред своите хора. А няма начин да го принудим. Това са вътрешни японски работи, не влизат в консулската юрисдикция. Съдържателят седна върху гърдите на поваления мъж. Закрепи главата му в дървено менгеме, потопи желязото в мастилницата и се видя, че вътрешната му страна цялата е с малки иглички.

— Подлостта винаги влиза в юрисдикцията — сви рамене Ераст Петрович, пристъпи напред и хвана съдържателя за рамото. Посочи първо купчината сребро, после пленника и каза на английски: — All this against him. Stake?[1]

Личеше си, че Гърбавия се колебае. Сирота също направи крачка напред, застана рамо до рамо с Фандорин и вдигна руското знаме, давайки да се разбере, че зад предложението на вицеконсула стои цялата мощ на великата империя.

— Okay. Stake — изсумтя съдържателят и се надигна.

Щракна с пръсти и един от хората му с поклон подаде бамбуковата чаша и заровете.

Ах, да можеше

винаги само почит

да внушаваш, флаг.

Бележки

[1] Всичко това срещу него. Залагаме ли? — Б.а.