Борис Акунин
Диамантената колесница (7)

Синият зар не обича язовеца

Семуши шумно се почеса по гърбицата и вдигна ръка да спре залаганията. Играчите — бяха седем души — се дръпнаха назад, седнали на петите си, и се постараха да запазят невъзмутимост.

Трима на „чифт“, четирима на „тек“, отбеляза Тануки и макар сам той да не залагаше, сви юмруци от вълнение.

Месестата длан на Семуши покри черната чашка, зарчетата звънко задрънчаха о бамбуковите й стени (вълшебен звук!) и на масата весело изхвърчаха две кубчета — червено и синьо.

Червеното почти веднага обърна нагоре четворката, докато синьото се отърколи чак до края на татамито.

„Чифт!“, рече си Тануки и в следващия миг зарчето обърна двойката. Знаеше си! Ако беше заложил, проклетият зар щеше да покаже единица или тройка. Мразеше Тануки, това беше доказано многократно.

Тримата си получиха печалбата, четиримата бръкнаха в кесиите за нови монети. Нито дума, нито възклицание. Древната благородна игра изискваше абсолютно мълчание.

Гърбавият стопанин махна с ръка на слугинята да налее още саке на играчите. Момичето клекна до всекиго, напълни чашчиците. Мярна Семуши, видя, че не гледа, изпълзя до Тануки, сипа и на него, макар че не му се полагаше.

Той, естествено, не благодари, дори нарочно се обърна на другата страна. С жените трябва да си строг и недостъпен, това ги разпалва. Де да беше толкова лесно и със зарчетата!

На своите осемнайсет години Тануки вече беше наясно, че не са много жените, които могат да му устоят. Тоест, разбира се, трябва да усещаш може ли една жена да бъде твоя, или не. Тануки го усещаше много добре, имаше тоя дар. Ако нямаше изгледи за успех — дори не поглеждаше жената. За какво да си губи времето? Но ако по нещо — дали поглед, дали най-незабележимо движение, или по мириса — доловеше, че шанс има, Тануки действаше уверено и без суетене. Той знаеше най-важното — че е мъж на място, красив и умее да внушава любов.

Да го питаш за какво му е тая кльощава слугиня? И да речеш, че е дошъл за удоволствие — не е, по важна работа е тук. Въпросът, може да се каже, е на живот и смърт, а той не се въздържа. Щом видя момичето, веднага проумя — от моите е. И без да се замисля, започна да се държи според правилата: лицето — надменно, погледът — страстен. Обръщаше се, когато тя приближаваше, когато беше далеч — я заглеждаше. Жените веднага ги забелязват тия неща. Тя на няколко пъти се опита дори да го заговори, но Тануки пазеше загадъчно мълчание. В такива моменти е важно в никакъв случай да не си отваряш гагата, преди да му е дошло времето.

Игричката със слугинята не го занимаваше чак толкова, по-скоро му помагаше да убие времето. Пък и сакето излизаше без пари, което също не беше зле.

Висеше в свърталището на Семуши от вчера сутринта, без да излиза. Бе пропилял почти всички пари, дадени от Гондза, макар че залагаше най-много по веднъж на час и половина. Проклетият син зар му изяде всичките монети, бяха останали само две — една малка златна и една голяма сребърна с дракон.

От вчера сутринта не беше ял нищо, само пиеше саке. Свиваше го коремът. Но хара^[1] ще потърпи. По-лошото е, че взе да му се вие свят — дали от глад, дали от сладникавия пушек откъм ъгъла, където лежаха и седяха пушачите на опиум: трима китайци, червенокос матрос, затворил очи и блажено зинал, двама рикши.

Чужденците акума^[2] ги взел, нека мрат, жал му беше за рикшите. И двамата са бивши самураи, веднага си личи. Такива най-трудно се приспособяват към новия живот. Сега времената са други, вече не се плащат пенсии на самураите — върви работи като другите. Ами като не умееш нищо, освен да размахваш меча? Ама на тях, клетите, и мечовете им взеха.

Тануки отново мислено заложи на „тек“ и той се падна! Две и пет!

Но щом заложи сребърната йена, зарчетата пак го измамиха. Червеното както обикновено спря първо — с петица. Как ли не се моли на синьото — къде ти. Тройка излезе. Отиде нахалост предпоследната монета.

Тануки засумтя от яд, подаде си чашата за саке, но малката проклетница тоя път наля на всички без него, трябва да се бе ядосала, че не я поглежда.

В помещението беше задушно, играчите седяха голи до кръста, вееха си с ветрила. Ех, да имаше татуирана на рамото змия. Нека да не се е навила на три пръстена, както е на Обаке, нито пък на пет, както е на Гондза — нека да е само едничък пръстен. Тогава тая гадна женска щеше другояче да го гледа. Хубаво де, ако изпълни всичко точно както му е поръчано, Гондза му е обещал не само огненочервена змия на рамото, но и по хризантема на всяко коляно!

Затова бе получил важната задача — защото още няма никакво украшение по кожата. Не е успял да заслужи. А пък с татуировка нямаше да го пуснат при Гърбавия. Нали затуй стоят на вратите Фудо и Гундари — да не влезе никой чужд якудза. Фудо и Гундари нареждат на посетителите да засучат ръкави, оглеждат гърба и гърдите. Видят ли изрисувана кожа — посочват ти пътя.

Предпазлив е Семуши, не е лесно да се добереш до него. Вратата в неговия вертеп „Ракуен“ е двойна: влиза се човек по човек, после външната врата се заключва с някакъв хитроумен механизъм, а зад втората бдят Фудо и Гундари, двамата пазванти, наречени така в чест на страшните буди, които пазят небесните порти. Ужасни са небесните буди — с ококорени очи, с огнени езици вместо коси — ама тия двамата май са по-страшни. И двамата са окинавци, майстори на убийството с голи ръце.

В салона пазят още четирима, но за тях няма какво да му мисли. Задачата на Тануки е ясна: да пусне вътре своите, а те по-нататък ще се справят и без него.

Смелият Гондза е получил прякора си в чест на Гондза Копиеносеца от прочутия куклен спектакъл — много го бива в боя с бамбуковата пръчка. Данкичи също не току-тъй си е заслужил прозвището Кусари, Веригата. С веригата в ръка троши гърлото на стъклена бутилка, а самата бутилка не помръдва от мястото си. А освен него са и Обаке Призрака, майстор на нунчаку, и Рю Дракона, бивш сумист, тежък е петдесет каме^[3]. На тоя оръжие дори не му трябва.

И Тануки е без нищо. Първо, нямаше да го пуснат вътре с оръжие. А второ, бива си го и с голи ръце и крака. Той само изглежда безобиден — нисичък, топчест като язовец (оттук и прякорът Тануки — язовец на японски). Обаче от осемгодишен овладява славното изкуство джуджуцу, а с времето го допълни и с окинавския майсторлък да се бие с крака. Може да се справи с всекиго освен, разбира се, Рю, когото и гайджинска парна курума не може да го помести.

Планът, роден в главата на мъдрия Гондза, отначало изглеждаше съвсем лесен.

Той идва в свърталището уж да играе. Изчаква, докато Фудо или Гундари, няма значение кой от двамата, излезе — било по нужда, било за друго. Скача към оня, който остава на пост, нанася му як удар, дърпа резето, виква по уговорения начин и не се оставя да го убият през следващите няколко секунди, докато нахълтат Гондза и останалите.

Първата задача на новаците рядко е толкова сложна и отговорна. И на Язовеца му се полагаше още три-четири годинки да се подвизава като чирак, много е млад за пълноправен боец. Но времената сега са такива, че стана невъзможно да спазваш съвсем строго старите обичаи. Сполуката обърна гръб на Чобей-гуми, най-старата и най-славната сред всички японски банди.

Кой не бе чувал за основателя на клана, великия Чобей, водача на разбойниците от Едо, които защитавали гражданите срещу безчинствата на самураите? Животът и смъртта на благородния якудза са описани в пиесите „Кабуки“, изобразени са в гравюрите укийое. Коварният самурай Мидзуно с измама завел героя в дома си без оръжие и без съратници. Но якудзата с голи ръце се справил с цялата шайка врагове, оставил жив само подлия Мидзуно. И му казал: „Ако се измъкнех жив от твоя капан, хората можеха да си помислят, че Чобей прекалено много държи на живота си. Убий ме, ето гърдите ми.“ И треперещият от страх Мидзуно го пробол с копието. Може ли човек да си представи по-възвишена смърт?

На Чобей-гуми бяха служили и бащата, и дядото на Тануки. От малък той си мечтаеше как пораства, влиза в бандата и в нея прави голяма и почетна кариера. Отначало ще бъде ученик, после ще достигне ранга на малък командир уакашу, после голям командир уакагашира, а към четирийсет години, ако още е жив, ще стане дори оябун, господар на живота и смъртта на петдесетина смелчаци и за неговите подвизи също ще се съчиняват пиеси за „Кабуки“ и кукления театър „Бунраку“.

Но през последната година от клана не беше останало почти нищо. Враждите между два клона якудзи продължават столетия. Текия, към които се отнасяше и Чобей-гуми, закриляха дребната търговия: бранеха сергиджиите и праматарите от властите и от всевъзможни крадци, срещу което получаваха предписаната от обичаите благодарност. Бакуто пък печелеха от хазартните игри. Тия кръволоци и измамници не се задържаха никъде задълго, прехвърляха се от място на място, оставяйки подире си разорени семейства, сълзи и кръв.

Колко добре се чувстваха Чобей-гуми в новия град Йокохама, където търговията вреше и кипеше! Но се появиха хищните бакуто да превземат чуждата територия. Хем колко ловки бяха! Гърбавият собственик на „Ракуен“ не действаше открито — двата клана да се срещнат в честна битка и да се бият с мечове до победата. Семуши се оказа майстор на подлите капани. Първо донесе на властите къде могат да заловят оябун, после викаше бойците на Чобей-гуми на бой, а там ги очакваше полицейска засада. Излавяше оцелелите поединично, действаше изобретателно и търпеливо. За броени месеци бандата изгуби девет десети от състава си. Говореше се дори, че гърбавият има височайши покровители, че плаща — нечуван позор! — на полицейското началство.

Ето как се получи така, че Тануки на осемнайсет години, много преди приетия срок, стана от чирак пълноправен член на Чобей-гуми. В интерес на истината бойците в клана към днешна дата бяха останали само петима: новият оябун Гондза, Данкичи с неговата верига, Обаке с нунчакуто, човекът планина Рю и той, Тануки.

Прекалено малко, за да се наглежда цялата улична търговия. Но достатъчно, за да си разчистят сметките с гърбавия.

Затова Язовеца, изнемогващ от умора и напрежение, втори ден чакаше до вратата да остане само един от пазачите. Нямаше как да се справи с двамата наведнъж, разбираше го много добре. То и с единия може да излезе на глава само ако го издебне отзад.

И Фудо, и Гундари напускаха поста си на няколко пъти — да поспят, да хапнат, да си починат, но моментално някой от дежурещите в игралната зала заместваше липсващия. Тануки преседя час, десет часа, двайсет, трийсет — и все без полза.

Вчера вечерта бе излязъл за малко, сви зад ъгъла, където в един стар плевник се криеха останалите. Обясни защо се бави.

Гондза рече: върви и чакай. Рано или късно на вратата ще остане само един човек. Даде му още десет йени, да има да залага.

На сутринта Тануки излезе пак. Другарите му, разбира се, бяха също уморени, но решимостта им да отмъстят не бе отслабнала. Гондза му даде още пет монети и каза, че са последните.

И ето че вече се свечеряваше, входът на „Ракуен“ се пазеше със същата бдителност, а междувременно Язовеца бе останал с една последна йена.

Нима ще му се наложи да си тръгне, без да е изпълнил задачата? Какъв срам! По-добре смърт! Ще се нахвърли върху двете страшилища и да става каквото ще!

Семуши се почеса по потните гърди, подобни на буре, и бутна Тануки с пръст:

— Ей, малкия, ти да не си се заселил тук? Само седиш, пък не играеш. Или играй, или се махай. Пари имаш ли?

Язовеца кимна и извади златната монета.

— Хайде, залагай тогава!

Тануки преглътна и остави йената вляво от чертата, където се залагаше за „тек“. Отказа се и я премести на „чифт“. Пак се разколеба и посегна да я премести още веднъж, но беше късно — Семуши вдигна длан.

Заровете гръмнаха о стените на чашката. На червения излезе двойка. Синият се търкулна по татамито и обърна тройка.

Тануки прехапа долната си устна, за да не завие от отчаяние. Животът му приключваше, погубен от злобното синьо зарче. Завършваше безсмислено и бездарно.

Разбира се, той ще се опита да отстрани пазачите. Ще тръгне към вратата тъжен, оборил глава. Първо ще удари дългоръкия Фудо — той е по-силният и по-опасният. Ако има късмет да улучи точката мине на брадичката и да му отнесе ченето, на Фудо няма да му е до битки. Но пък не може да хване и Гундари неподготвен, а това значи, че ще си отиде просто ей тъй. Няма да свари да отвори вратата, та да влезе Гондза…

Язовеца със завист изгледа пушачите. Дремят си и нищо им няма. Де да можеше и той да лежи така, вторачил безсмислен поглед в тавана, от устата му да се проточи лига, а пръстите бавно и мързеливо да мачкат ароматното бяло топче…

Въздъхна и решително се надигна.

Изведнъж Гундари отвори малкото прозорче, изрязано във вратата. Надникна през него, попита: „Кой е?“

В залата един след друг влязоха трима. Пръв вървеше остриган и облечен в чуждестранни дрехи японец. Той гнусливо се смръщи, докато пазачите го опипваха. Не поглеждаше настрани. След него вървеше бяла жена, може и мома да беше, как да ги разбере човек — на двайсет ли са или на четирийсет. Страшна грозотия — ръчищата и крачищата огромни, косите противно жълти, а носът като клюн на врана. Тануки я беше видял тук и вчера.

Гундари опипа жълтокосата, докато Фудо обискираше третия от новодошлите, възрастен, огромен на ръст гайджин. Той любопитно разглеждаше вертепа: играчите, пушачите, ниския тезгях с чашките и каничките. Ако не беше ръстът му, гайджинът щеше да прилича на човек — косата му беше с нормален черен цвят, слепоочията благородно посребрени.

Но когато длъгнестият се приближи, стана ясно, че и той е урод. Очите на гайджина имаха неестествен цвят — също като гнусния зар, погубил клетия Язовец.

Не ти го хвърляш

той си играе със теб —

зарът за хазарт.