Борис Акунин
Диамантената колесница (55)

Истински акунин

Бързата градска поща, едно от най-удобните изобретения на деветнайсети век, се бе появила в Сетълмента отскоро, затова жителите прибягваха до услугите й по-често, отколкото го налагаше реалната необходимост. Пощальоните разнасяха не само официални писма, адресирани например от търговска фирма на „Мейн стрийт“ до митницата на „Банд“, но и покани за файв-о-клок, рекламни съобщения, интимни послания, дори бележки, които жените пращаха на мъжете си, за да ги подсетят, че е дошло време за обед.

Не мина и половин час, откакто Фандорин пусна плика с марка „мълния“ за пет цента в отвора под кръстосаните рогове, когато пристигна, яхнал пони, напет младеж, издокаран със синя униформа, провери съдържанието на кутията и подковите зачаткаха нагоре по павираната улица, отнасяйки кореспонденцията, адресирана до: Блъф, №130.

— Какво има в плика? — за четвърти път попита Тамба.

Първите три опита не донесоха резултат. Трескавото оживление, с което Фандорин надписа плика, се преобразува в апатия. Гайджинът не чуваше въпросите — той седеше, безучастно загледан в улицата, и само от време на време започваше конвулсивно да гълта въздух и да разтрива гърдите си, като че му бе отесняла жилетката.

Но старият Тамба бе търпелив. Помълчи, помълчи и пак попита. После пак. И накрая дочака отговор.

— А? — трепна Ераст Петрович. — В плика ли? Стихотворение. Щом Сирота го прочете, ще хукне веднага. И ще мине по тая улица, п-през моста. Сам.

Тамба не разбра какво общо има стихотворението, но не тръгна да разпитва — нямаше значение.

— Сам ли? Чудесно. Ще го заловим, няма да е трудно.

Той се наведе към Ден, заприказва бързо на японски. Племенникът кимаше и само повтаряше:

— Хай… хай… хай…

— Няма нужда да го залавяте — намеси се в деловия им разговор Фандорин. — Достатъчно е просто да го доведете тук. Ще успеете ли?

 

 

Сирота се появи много скоро — Тамба едва бе сколасал да се подготви.

Разнесе се тропот на копита и иззад завоя изхвърча конник с панамена шапка и светлопясъчен костюм. Трудно беше човек да познае бившия деловодител — толкова елегантен, дори наконтен изглеждаше той. Под плоския му нос чернееше набол мустак, на носа му вместо железните очила бе капнало новеничко златно пенсне.

Съдейки по разгорещената физиономия на туземния джентълмен, по бясното препускане на коня му, Сирота ужасно бързаше, но току пред моста му се наложи да дръпне юздите — на пътя му изскочи прегърбен просяк с изцапано кимоно.

Той се хвана за юздата и занарежда жалби с противен фалшиво жаловит гласец.

Сирота овладя разгорещения кон, скара се на скитника, дръпна поводите, но оня ги държеше здраво.

Ераст Петрович наблюдаваше това малко произшествие от прозореца на чайната, като се стараеше да остане незабелязан. Двама-трима минувачи, привлечени в първия миг от виковете, изгубиха интерес към скучната сцена и продължиха по пътя си.

Около половин минута конникът напразно се опитваше да се освободи. После най-сетне съобрази, че има и по-лесен начин. Мърморейки ругатни, той изрови от джоба си монетка и я хвърли на стареца.

И просякът наистина веднага пусна поводите. В пристъп на благодарност той хвана ръката на благодетеля и я целуна (вероятно беше виждал как го правят гайджините). После отскочи назад, поклони се ниско и се затътрузи по пътя.

Чудна работа: Сирота май бе забравил накъде е тръгнал. Той поклати глава, потърка слепоочията си, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Изведнъж се залюля като пиян и политна настрани.

И непременно щеше да падне и най-вероятно жестоко да се потроши в паважа, ако за щастие край него тъкмо в тоя миг не минаваше млад, много приличен наглед туземец. Юношата свари да подхване припадналия ездач, а откъм чайната вече бързаха съдържателят и пасторът, зарязал многобройното си семейство.

— Пиян? — викна съдържателят.

— Мъртъв? — викна пасторът.

Младежът опипа пулса на Сирота и каза:

— Припаднал е. Аз съм лекар. По-точно скоро ще стана лекар — и се обърна към съдържателя. — Дали ще позволите да внесем тоя господин във вашето заведение, ще му окажа помощ.

Тримата пренесоха безчувственото тяло в чайната и тъй като нямаше къде да сложат болния в европейската част, го замъкнаха в японската половина, върху татамито — където тъкмо си допиваше чая Ераст Петрович.

Няколко минути им отне да се освободят от съдържателя и най-вече от пастора, който много държеше да даде на страдалеца утеха в сетните му мигове. Студентът медик обясни, че това е най-обикновен припадък, няма нищо опасно, пострадалият просто трябва малко да полежи.

След малко се върна Тамба. Никой не би разпознал в тоя благ, спретнат старец отвратителния просяк от моста. Джонинът изчака външните хора да излязат. После се наведе над Сирота, стисна слепоочията му с пръсти и седна отстрани.

Ренегатът тутакси дойде на себе си.

Той примига, озадачено гледайки в тавана. Вдигна глава и погледът му срещна студените сини очи на титулярния съветник.

Той се изправи рязко, забеляза двамата японци. Едва плъзна поглед по младия Ден, но се вторачи в кроткото старче като че не бе виждал по-ужасна гледка през живота си.

Сирота бе страшно пребледнял, по челото му избиха капчици пот.

— Това Тамба ли е? — попита той Фандорин, кой знае защо. — Да, познах го по описанието… Точно от това се страхувах! Че са отвлекли Соня. Как можете вие, цивилизован човек, да сте заедно с тия върколаци? — но след още един поглед към безизразното лице на бившия другар по служба той клюмна и пошепна: — Да-да, естествено… Нямали сте избор… Разбирам. Но вие сте благороден човек, знам го. Вие няма да допуснете тия шиноби да й причинят зло! Ераст Петрович, господин Фандорин, та вие също познавате любовта, вие ще ме разберете!

— Няма да ви разбера — отвърна вицеконсулът равнодушно. — Жената, която обичах, вече не е между живите. Благодарение на вас. Тамба каза, че тъкмо вие сте разработили плана. Дон е извадил късмет с такъв помощник.

Сирота стреснато гледаше Ераст Петрович, уплашен не толкова от смисъла на думите му, колкото от безжизнения тон, с който те бяха произнесени.

Той прошепна разпалено:

— Аз… ще направя всичко, което те кажат, само я освободете! Тя не знае нищо, нищо не разбира от моите работи. Не бива да я държат за заложник! Тя е ангел!

— И през ум не ми е минавало да държа София Диогеновна за з-заложник — все със същия вял, тих глас отвърна Ераст Петрович. — Що за гнусотии говорите?

— Не е вярно! Получих бележка от нея! Това е почеркът на Соня! — и Сирота прочете розовото листче, извадено от разкъсания плик: „Дойде беда, сърце не трае, спаси ме ти, ела при мен! Ако не дойдеш, знай тогава, че ще погина зарад теб.“ Тамба се е досетил къде крия Соня и я е отвлякъл!

Мъчителна гледка представляваше годеникът на „капитанската дъщеря“: устните му трепереха, пенснето се клатеше на шнура си, пръстите му бяха сплетени в молба.

Но Ераст Петрович изобщо не се трогна от тая беззаветна любов. Той разтърка гърдите си (проклетите дробове!) и каза само:

— Това не е бележка. Това е стихотворение.

— Стихотворение ли?! — втрещи се Сирота — Какво говорите! Знам какво представляват руските стихотворения. Тук няма рима. „Трае“ — „тогава“ не е рима. Рима може да няма и в белия стих, но там има ритъм. Както е при Пушкин например: „Отново навестих туй кътче на земята, сред което живях като изгнаник две години.“^[1] А тук няма и ритъм.

— Въпреки всичко това е стихотворение.

— Аха, това може да е стихотворение в проза! — сети се Сирота. — Както е при Тургенев! „Сънувах, че се намирам някъде из затънтените кътчета на Русия, в най-обикновена селска къща^[2].“

— Може и така да е — не влезе в спор Ераст Петрович. — Тъй или иначе, София Диогеновна не я заплашва нищо. Нямам и най-малка п-представа къде я криете.

— Значи вие… Вие просто сте искали да ме измъкнете от къщата! — Сирота пламна. — Добре, успяхте да го направите. Но аз няма да ви кажа нищо! Дори ако вашите шиноби започнат да ме измъчват! — изричайки тия думи, той отново пребледня. — Предпочитам да си отхапя езика!

Ераст Петрович направи гримаса:

— Никой не възнамерява да ви измъчва. Сега ще станете и ще си тръгнете оттук. Срещнах се с вас, за да ви задам един-единствен въпрос. При това можете дори да не отговаряте на него.

Сирота, окончателно объркан, измърмори:

— Ще ме пуснете? Дори да не отговоря?

— Да.

— Нещо не мога да ви… Добре де, добре, питайте.

Гледайки го в очите, Фандорин бавно произнесе:

— Доколкото си спомням, вие ме наричахте п-приятел. И казвахте, че сте мой длъжник завинаги. После ме предадохте, макар че ви имах доверие. Вие, искреният човек, поклонникът на Пушкин, кажете ми: наистина ли службата на отечеството може да оправдае всяка подлост?

Сирота се мръщеше напрегнат, очакваше продължение. Но такова нямаше.

— Това е. Зададох въпроса. Можете да не отговаряте на него. С-сбогом.

Почитателят на Пушкин отново се изчерви. Видя, че Фандорин се изправя, възкликна:

— Почакайте, Ераст Петрович!

— Let us go^[3] — махна уморено Фандорин към Тамба и неговия племенник.

— Не съм ви предал! — побърза да каже Сирота. — Поставих на Дон условие: трябваше да ви остави жив!

— След което неговите хора на няколко пъти се опитаха да ме убият. Жената, която ми беше по-скъпа от всичко на света, загина. Загина заради вас. Сбогом, искрени човеко.

— Къде отивате? — викна подире му Сирота.

— При вашия покровител. Имам сметки за уреждане с него.

— Но той ще ви убие!

— Как така? — обърна се титулярният съветник. — Нали ви е обещал да остана жив.

Сирота се хвърли към него, хвана го за рамото.

— Ераст Петрович, какво да правя? Ако помогна на вас, ще предам отечеството! Ако помогна на отечеството, ще погубя вас и следователно съм подлец и ми остава единствено да посегна на живота си! — в очите му блесна пламък. — Да-да, това е изходът! Ако Дон Цурумаки ви убие, аз ще се самоубия!

Във вледенената душа на Фандорин се пробуди слабо подобие на някакво чувство. Беше злоба. Раздухвайки тая жалка искрица с надеждата, че тя ще се разрасне в спасителен огън, титулярният съветник издума през зъби:

— Защо всички японци, щом се сблъскате с някоя морална трудност, моментално се самоубивате? Сякаш това ще превърне подлостта в благородна постъпка! Няма да я превърне! И благото на отечеството няма нищо общо с това! Аз не мисля злото на вашето б-безценно отечество, мисля злото на един акунин на име Дон Цурумаки! Какво, и на него ли сте му „вечен длъжник“?

— Не, но смятам, че тоя човек е способен да изведе Япония на пътя на прогреса и цивилизацията. Помагам му, защото съм патриот!

— А какво бихте направили с човек, който би убил София Диогеновна? Ах, как ви святкат очите! Помогнете ми да отмъстя за моята любов, а после си служете на отечеството, кой ви пречи! Борете се за конституция, укрепвайте своята армия и флота, поставяйте на мястото им чуждестранните държави. Мигар п-прогресът и цивилизацията са невъзможни без бандита Цурумаки? Ако е така — те не струват пукната пара. И още нещо. Казвате, че сте патриот. Може ли да бъде патриот човек, който знае, че е подлец?

— Трябва да си помисля — прошепна Сирота и с наведена глава се упъти към изхода. Ден го изчака и безшумно тръгна по петите му, но Тамба спря своя племенник.

— Жалко, че не разбирам руски — каза джонинът. — Не знам какво му казахте, но никога не бях виждал зоната на самоуважението под лявата скула толкова необратимо да сменя контурите и цвета си само за пет минути.

— Не бързайте да се радвате — Ераст Петрович с мъка усети, че пламъкът на гнева така и не успя да се разпали, искрицата помръкна, угасна и дишането отново стана трудно. — Той каза, че трябва да си помисли.

— Сирота вече е решил всичко, просто самият той още не го е осъзнал. Сега вече всичко ще бъде лесно.

 

 

И майсторът на нинсо, естествено, не сбърка.

Операцията изглеждаше толкова проста, че Тамба искаше да отидат двамата с Ден, но Ераст Петрович настоя да участва. Той знаеше, че само ще пречи на „невидимите“, но се страхуваше, че ако не унищожи Цурумаки със собствените си ръце, обръчът, стиснал гърдите му, никога няма да се разтвори.

Намериха скришно място на високия морски бряг, преоблякоха се в черно, закриха лицата си с маски.

— Същински шиноби — поклати глава Тамба, който разглеждаше титулярния съветник. — Само дето сте прекалено дълъг…

Наредиха на Маса да остане и да пази дрехите, а когато васалът на Фандорин взе да се бунтува, Тамба с лекота го пипна за врата, натисна и метежникът затвори очи, легна на земята и сладко заспа.

Не тръгнаха през портала — там постоянно дежуреха часови. Минаха през градината на достопочтения Булкокс. Младият Ден усмири свирепите мастифи — духна три пъти с тръбичка и чудовищата потънаха в мирен сън досущ като Маса.

Докато минаваше покрай познатата къща с тъмните прозорци, Ераст Петрович се загледа във втория етаж, очакваше нещо да трепне в душата му. Но нищо не трепна.

Спряха пред портичката, която свързваше двете градини. Ден извади някаква свирка, засвири като щурец.

Портичката се разтвори безшумно, дори пружината не скръцна. Сирота се бе погрижил да я смаже предварително.

— Натам — посочи Фандорин към езерцето, където тъмнееше силуетът на павилиона.

Всичко щеше да свърши там, където бе започнало. В подробна бележка Сирота съобщи, че Цурумаки не нощува в къщата — в спалнята лягал един от неговите хора, който много приличал на него, дори си лепял и брада. Докато стопанинът, който не разчитал особено на своите часови, отивал да спи в павилиона, за което не знаел никой в цялата къща освен Сирота и двама телохранители.

Затова Тамба реши, че операцията няма да е сложна.

Приближавайки павилиона, в който бе прекарал толкова щастливи часове, Ераст Петрович отново се вслуша в сърцето си — дали ще затупти по-бързо, или не? Не затуптя.

Джонинът сложи ръка на рамото му, с жест посочи да легне на земята. Двамата шиноби продължиха нататък. Те не пълзяха и не спираха — вървяха, но по такъв чуден начин, че Фандорин почти не ги виждаше.

По тревата, по пътеките се плъзгаха сенките на нощни облаци и Тамба с племенника му успяваха през цялото време да вървят в тъмните петна, без нито веднъж да попаднат в осветен участък.

Когато часовият, който дежуреше от страната на езерцето, изведнъж обърна глава и се заслуша, двамата застинаха напълно неподвижни. На Ераст Петрович му се стори, че телохранителят гледа право в „невидимите“, от които го деляха не повече от десетина крачки, но часовият се прозя и отново се вторачи в проблясващата повърхност на водата.

Чу се едва доловим звук, подобен на кратка въздишка. Пазачът меко се свлече на земята, изпуснал карабината. Ден бе изстрелял шип от своята тръбичка. Приспивателното подейства незабавно. След четвърт час човекът ще се опомни и ще му се струва, че е задрямал само преди секунда.

Младият нинджа притича към самата стена, сви зад ъгъла. След няколко мига пак надникна, даде знак: вторият телохранител също е приспан.

Време беше.

Тамба чакаше титулярния съветник пред вратата. Но не го пусна пред себе си — влезе пръв.

За не повече от миг той се наведе над спящия, след което каза тихо, но без да шепне:

— Влизай. Твой е.

Заигра пламъкът в свещника, който Ераст Петрович бе ползвал толкова много пъти. На футона със затворени очи лежеше Дон Цурумаки.

И постелята беше същата…

Тамба, който гледаше спящия, поклати глава.

— Натиснах точката на съня, няма да се събуди. Хубава смърт — нито страх, нито болка. Такъв акунин заслужава по-лош край — той подаде на Фандорин пръчица със заострен връх. — Бодни го в гърдите или шията. Лекичко, само колкото да излезе капчица кръв. Толкова стига. Никой няма да се досети, че Дон е бил убит. Телохранителите ще се кълнат, че не са мигнали. Естествена смърт. Сърцето е спряло насън. Това се случва с прекалено пълните хора.

Обзет от мистично вцепенение, Ераст Петрович гледаше в лицето на своя заклет враг. Това не е химерично deja vu, рече си той. Веднъж наистина се случи нещо подобно. Стоях над спящия Дон и се вслушвах в равномерното му дишане. Но тогава всичко беше друго. Той не спеше, а се преструваше. Това първо. Бях жертвата, а не ловецът. Това второ. И после — тогава сърцето ми биеше до пръсване, а сега е спокойно.

— Не мога да убия спящ — каза Фандорин. — Събуди го.

Тамба измърмори нещо полугласно — вероятно някоя ругатня. Но не се противопостави.

— Добре. Само че внимавай. Той е ловък и храбър.

Джонинът докосна врата на дебелака и отскочи в тъмното.

Цурумаки трепна, отвори очи, които се разшириха, виждайки черната фигура с вдигната ръка.

Титулярният съветник издърпа от лицето си маската и очите на Дон се разшириха още повече.

Най-глупавото, което можеше да направи в тая ситуация Ераст Петрович, бе да влиза в беседа с обречения, но как да удариш обезоръжен човек, при това мълчаливо, като палач?

— Това не е сън — каза Фандорин. — Сбогом, акунин.

Сбогува се, но не удари.

Неизвестно как би завършило всичко, но на титулярния съветник му провървя. Дон Цурумаки, човек със здрави нерви, рязко извади изпод възглавницата револвер и Ераст Петрович с облекчение заби пръчката в ключицата на злодея.

Той изгъргори странно, изпусна оръжието си, потрепери няколко пъти и утихна. Между полупритворените клепачи блестяха склерите на обърнатите му очи.

Фандорин се опита да поеме въздух с пълно гърло — и нищо не стана!

Как така? Смъртта на врага не донесе облекчение? Може би защото тя бе толкова бърза и лесна?

Той замахна, за да нанесе още един удар, но Тамба му попречи — хвана ръката му.

— Стига! Ще останат следи!

— Но аз пак не мога да дишам — оплака му се Ераст Петрович.

— Това не е страшно, ей сега ще мине — джонинът го тупна по гърба. — Смъртта на врага е най-доброто лекарство.

Чудна работа, от тия думи на Фандорин му олекна. Сякаш някаква пружина се отпусна вътре в него. Вицеконсулът предпазливо пое въздух и той влезе в гърдите му леко, изпълвайки ги до краен предел. Усещането бе толкова възхитително, че чак му се зави свят.

Значи всичко това не е било напразно!

Докато титулярният съветник се наслаждаваше на новопридобитата свобода на дишането, Тамба скри револвера обратно под възглавницата, разположи мъртвеца в по-естествена поза, отвори устата му, пръсна нещо вътре и върху устните избиха мехурчета пяна. Разтвори яката на пижамата и избърса единствената капчица кръв.

— Край, тръгваме си! Да не подлагаме на риск нашия приятел Сирота. Защо се бавиш?

Заедно с дишането се бе завърнала и ясната мисъл на Фандорин. Той гледаше Тамба и сякаш за първи път го виждаше истински — целия, до пълна прозрачност.

— Нашия приятел! — повтори Ераст Петрович бавно. — Разбира се, цялата работа е в Сирота. Ето за какво съм ти бил нужен. Ти би могъл да отмъстиш на Дон и без мен. Но това не ти стига, ти искаш да възстановиш съюза си с мощната организация, създадена от Цурумаки. Съобразил си, че ако Дон си иде, организацията ще оглави Сирота, неговата дясна ръка. Особено ако ти му помогнеш. Но не си знаел как да стигнеш до Сирота. Тогава реши да ме използваш. Прав ли съм?

Джонинът мълчеше. В прореза на маската очите му горяха с жарък, неугасим огън. А неудържимият поток на освободената мисловна енергия носеше Фандорин все по-нататък.

— Не можех да дишам! Сега си спомням как започна всичко! Там, пред погребалния огън, когато ме спря, ти притисна гърдите ми! Мислех си, че не мога да дишам от потрес, а всъщност това са били твоите номера! С наполовина парализирани дробове, с изтръпнала душа и вцепенен разум бях като восък в твоите ръце. И сега ми олекна не заради смъртта на врага — ти ме тупна по гърба! Но аз свърших своята работа, повече няма полза от мен. И ти ще ме убиеш. Дон беше злодей, но в неговите жили течеше гореща, жива кръв. Истинският акунин не е той, а ти — със студеното си сърце, което не познава любовта и благородството! Ти и дъщеря си не обичаше. Горката Мидори! На погребението й си мислел само как по-изгодно да използваш нейната смърт!

Изглежда, способността на Ераст Петрович да мисли ясно още не се бе възстановила напълно. В противен случай той не би изкрещял обвиненията си на глас, не би се издал, че е разгадал играта на стария шиноби.

Имаше само един начин да се оправят нещата. Титулярният съветник ръгна отровната пръчица в гърдите на интриганта, но Тамба очакваше нападението. Той избягна удара, чукна леко Фандорин по китката и ръката му увисна като въже. Джонинът тутакси вдигна дървеното оръжие.

Ераст Петрович не бе в състояние, в което би се вкопчил в живота. Той подхвана изтръпналата си ръка, обърна се с лице към Тамба и зачака удара.

— Прав си в изводите си само донякъде — рече джонинът и прибра пръчицата. — Да, аз съм истински акунин. Но няма да те убия. Да си вървим. Всеки момент може да се свестят часовите. Тук не е мястото, нито времето за обяснения. Пък и те ще бъдат дълги. Да вървим! Ще ти разкажа за Диамантената колесница и за истинския акунин.

Страшен е смехът,

нож е стиснат в зъбите

на акунина.