Сандра Браун
Бягство (7)

Глава 7

Изрече го, преди да успее да се сдържи. Нямаше намерение да разкрива на Док, че го е познала. Във всеки случай, още не.

Макар че вероятно не съвсем случайно си беше изпуснала езика. Може би се беше обърнала към него по име само за да види как ще реагира. Репортерският й стремеж да предизвиква отговор на неочаквани въпроси или изявления я бе подтикнал да изтърси името му, за да види неговата спонтанна, нерепетирана и искрена реакция.

Неговата спонтанна, нерепетирана и искрена реакция бе показателна. Отначало изглеждаше смаян, след това озадачен, после обезпокоен. Накрая като че ли някакви капаци се спуснаха пред лицето му.

Тийл издържа погледа му и втренчените й очи фактически го предизвикваха да отрече, че той е доктор Брадли Стануик. Или е бил в предишния си живот.

Телефонът отново иззвъня.

— О, по дяволите — изпухтя Дона. — Какво да им кажа сега?

— Дайте аз да вдигна — Рони дръпна слушалката. — Господин Калоуей? Не, както ви каза госпожата, не е мъртъв.

Сабра се събуди от дрънченето на телефона. Поиска да й дадат бебето. Тийл положи детето в ръцете й. Младата майка започна да се радва колко добре изглежда Катрин сега, колко хубаво ухае.

Тийл стана и се протегна. До момента не беше усетила колко изтощителен беше последният един час от раждането. Умората й не можеше да се сравни с тази на Сабра, но въпреки това тя се чувстваше изцедена, физически изтощена, но умствено напрегната. Огледа се наоколо. Гладис и Върн седяха мирно един до друг и се държаха за ръце. Изглеждаха уморени, но доволни, сякаш събитията от тази нощ се бяха разиграли за тяхно развлечение.

Дона бе увила кльощави ръце около мършавия си гръден кош и стискаше острите си лакти. По-високият и по-слаб мексиканец гледаше напрегнато Рони и телефона. Приятелят му наблюдаваше агента на ФБР, който показваше признаци на свестяване.

Върн беше опрял гърба на агент Кейн до щанда, а краката му бяха протегнати напред. Глезените му бяха омотани със сребриста лепенка. Китките бяха обезвредени по същия начин зад гърба. Главата му клюмаше на гърдите, от време на време той се опитваше да я повдигне, но всеки път изстенваше.

— Вързан е — разказваше Рони на Калоуей по телефона. — Двамата стреляхме почти едновременно, но единственият улучен беше Док. Не, той е добре — Рони погледна към Док, който кимна утвърдително.

— Коя е мис Маккой?

— Аз съм — каза Тийл и пристъпи напред.

— Така ли? — Рони я изгледа заинтригувано. — Ами, смятам, че е добре. Откъде й знаете името? Хубаво, ето ви я — протягайки слушалката към Тийл, той запита: — Вие да не сте някаква знаменитост?

— Не чак такава — тя взе слушалката. — Ало?

Гласът принадлежеше на държавен служител — решителен и стегнат.

— Мис Маккой, ФБР, специален агент Бил Калоуей.

— Здравейте.

— Можете ли да говорите свободно?

— Да.

— Не сте ли под принуда?

— Не.

— Какво е положението при вас?

— Точно както ви го описа Рони. Агент Кейн едва не причини истинска катастрофа, но успяхме да го обуздаем.

Специалният агент, явно изненадан, не можа да отговори веднага.

— Не ви разбрах.

— Постъпихте неразумно, като го пратихте тук. Мис Денди имаше нужда от акушерки, не от кавалерия.

— Не знаехме…

— Е, сега знаете. Това не е Маунт Кармел или Ръби Ридж. Не се опитвам да ви уча как да си вършите работата…

— Наистина ли? — възрази той сухо.

— Но настоявам оттук нататък да сътрудничите с господин Дейвисън.

— Политиката на Бюрото е да не преговаря с похитители.

— Те не са терористи — извика тя. — Това са две деца, объркани и уплашени, които виждат, че вече нямат никакъв друг избор.

Чу в слушалката някакви далечни гласове. Калоуей закри микрофона с ръка и заговори с някого. Агент Кейн вдигна глава и погледна към Тийл със замътени очи. Дали се сещаше, че тъкмо тя го свали на пода в безсъзнание с консерва люти чушки?

— Господин Денди е много разтревожен за състоянието на дъщеря си — каза Калоуей, след като приключи с другия разговор. — Касиерката… Дона май беше… каза, че Сабра е родила.

— Момиченце. Двете са… стабилизирани — Тийл погледна към Док и той кимна леко. — Уверете господин Денди, че няма непосредствена опасност за живота на дъщеря му.

— Шериф Монтес ме информира, че при вас има местен човек, който имал известни медицински познания.

— Точно така. Той помогна на Сабра да роди.

Док присви очи — като стрелец, готов да натисне спусъка.

— Шериф Монтес не може да си спомни фамилията му. Казва, че го наричали Док.

— Правилно.

— Не знаете ли как се казва?

Тийл прехвърли през ума си възможностите. Беше абсолютно ангажирана с раждането, но не изпускаше от вниманието си и развиващите се отвън събития. Бе чула бръмченето на хеликоптери. Със сигурност някои от тях бяха полицейски и медицински, но беше готова да се обзаложи, че са пристигнали и представители на медиите — от Далас, форт Уърт, Остин, Хюстън. Големите станции. Мрежите от филиали.

Активната роля, която играеше в развитието на тази история, автоматично бе я направила ценен за медиите обект. Тя не би могла да каже за себе си, че е известна, но колкото и скромно да се оценяваше, все пак не беше и коя да е. Явяваше се на екран почти всяка вечер в новинарските емисии пред публиката на своя канал. Тези новини се предаваха и по кабелните телевизии с локален обхват из цял Тексас и в Оклахома, практически пред още няколко милиона зрители. Тя беше пиперливата прибавка към една вече пикантна история. Ако към цялата бъркотия се разчуеше и това, че е замесен доктор Брадли Стануик, който преди три години бе изчезнал от очите на обществеността, замесен в скандал — ето ти една тлъста новина, от която медийното братство нямаше да закъснее да натрупа забележителни облаги.

Но Тийл искаше това да бъде нейната тлъста новина.

Ако сега издадеше кой е всъщност Док, щеше окончателно да се сбогува с предимството си, че е там, на място. Всички щяха да го съобщят преди нея. Историята щеше да се разчуе още преди тя да е монтирала първия си репортаж. И когато успееше да излъчи своята версия на събитията, „възкръсването“ на доктор Стануик щеше да е безнадеждно остаряла новина.

Гъли може би никога нямаше да й прости това решение, но засега тя щеше да задържи за себе си тази апетитна подробност като своя лична тайна съставка.

Затова Тийл не отговори пряко на Калоуей.

— Док свърши невероятна работа в изумително трудни условия. Сабра се отнася благосклонно към него. Тя му вярва.

— Разбрах, че е бил ранен при размяната на изстрели.

— Само драскотина, нищо повече. Всички сме добре, господин Калоуей — добави тя нетърпеливо. — Уморени сме, но иначе сме невредими, това е най-важното.

— Не ви ли принудиха да кажете това?

— В никакъв случай. Последното, което иска Рони, е някой да бъде наранен.

— Точно така — потвърди момчето. — Просто искам да изляза оттук със Сабра и с детето, свободно да си вървим по пътя.

Тийл предаде желанието му на Калоуей и той отговори:

— Мис Маккой, знаете, че не мога да допусна това.

— Може да се прояви снизхождение.

— Не съм упълномощен да…

— Господин Калоуей, а вие можете ли да говорите свободно?

След кратка пауза той каза:

— Продължавайте.

— Ако сте имали контакт с Ръсел Денди, сигурно добре разбирате защо тези двама младежи са се почувствали толкова отчаяни, че са направили всичкото това.

— Не мога да коментирам директно, но разбирам какво искате да кажете.

Явно Денди беше наблизо.

— Във всеки случай, този човек е тиранин — продължи Тийл. — Не знам дали знаете, но той се е зарекъл насила да раздели двамата и да даде детето им за осиновяване. Рони и Сабра искат само едно — свободно да определят собственото си бъдеще и бъдещето на детето си. Това е семейна криза, господин Калоуей, и като такава трябва да се разреши. Може би господин Денди ще допусне посредник, който да им помогне да отстранят различията и да постигнат взаимно приемливо решение.

— Рони Дейвисън обаче все още има да отговаря за доста неща, мис Маккой. Първото е, например, въоръжен грабеж.

— Сигурна съм, че Рони ще поеме отговорността за действията си.

— Нека да говоря с него — каза Рони и взе слушалката от нея. — Слушайте, господин Калоуей. Аз не съм престъпник. До днес не бях. Дори не са ме глобявали за превишена скорост. Но няма да позволя на господин Денди да диктува бъдещето на детето ми. От положението, в което се намирам, не виждам друг начин да се освободя от него.

— Кажи му какво сме решили, Рони — обади се Сабра.

Той погледна към нея, легнала с бебето в ръце, и на лицето му се изписа мъка.

— Говорете с бащата на Сабра, господин Калоуей. Убедете го да ни остави да си вървим. Тогава ще освободя всички.

Замълча за миг, слушайки, след това каза:

— Знам, че трябва да идат в болница. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Давам ви един час и после ми се обадете — още една пауза. — Или какво? — каза той, явно повтаряйки въпроса на Калоуей. Рони погледна пак към Сабра. Тя притисна още по-плътно дъщеричката си и кимна. — Ще ви кажа след един час — и рязко затвори.

Обърна се към заложниците и каза:

— Добре, всички чухте. Не искам да нараня никого. Искам всички да излезем оттук. Така че просто се отпуснете — той погледна часовника на стената. — След шейсет минути всичко може да свърши.

— А ако нейният старец не се съгласи да ви остави на мира? — запита Дона. — Тогава какво ще правите с нас?

— Защо не седнете и не млъкнете? — обади се раздразнено Върн.

— Ти що не си гледаш работата, старец? — отвърна му тя. — Не си ми шеф. Искам да знам дали ще живея или ще умра. Ами след един час той дали няма всичките да ни изпозастреля, а?

Възцари се неловко мълчание. Всички погледи се обърнаха към Рони, но той упорито отказваше да отговори на неизречения им въпрос.

Агент Кейн или отново беше припаднал, или държеше главата си наведена от срам, че не е успял да намери изход от заплетеното положение. Както и да е, седеше, опрял глава на гърдите си.

Дона пак стисна лактите си.

Върн и Гладис изглеждаха уморени. Сега, когато вълнението от раждането отмина, спадна и ентусиазмът им. Гладис бе положила глава на рамото на Върн.

Тийл клекна до Док, който отново се беше заел със Сабра. Лежеше със затворени очи. Малката Катрин спеше в прегръдките на майка си.

— Как е тя?

— Кърви страшно много, кръвното й спада.

— Какво можете да направите?

— Опитах се да масажирам матката, но вместо да забави кървенето, това само го засили — той сви вежди притеснен. — Има нещо друго.

— Какво?

— Да кърми.

— Може ли толкова скоро да има мляко?

— Не. Чували ли сте за окситоцина?

— Предполагам, че е нещо женско.

— Хормон, който помага да се произведе млякото. Той кара и матката да се свива, което намалява кървенето. Сученето стимулира отделянето на хормона…

— О, тогава защо не…

— Защото мислех, че досега вече ще са я закарали в болница. Освен това, твърде много вече й мина през главата.

Замълчаха за миг, поглеждайки към Сабра. Беше много бледа и това ги обезпокои.

— Страхувам се и от инфекция — добави той. — По дяволите, двете трябва да идат в болница. Какъв е тоя Калоуей? Образцов задник?

— В крайна сметка, делови човек. Но говори разумно. Денди пък е побеснял маниак. Дочух го по телефона как сипе заплахи и ултиматуми — тя погледна към Рони, който разделяше вниманието си между паркинга и двамата мексиканци, които ставаха все по-неспокойни. — Той няма да ни избие, нали?

Док явно не бързаше да отговори на въпроса й, смени всички подложки под Сабра, после се облегна на хладилника и сви едното си коляно. Подпря се с лакът на него и уморено прокара ръка през косата си. Ако се намираше в голям град, навярно щеше да извади гребен. Но в тази среда небрежността някак си му отиваше.

— Не знам какво ще направи, мис Маккой. Страданията, които хората всеки ден си причиняват един на друг, никога не са преставали да ме смайват и отблъскват. Не мисля, че момчето има намерение да ни строи в редичка и да ни избие, но не мога да гарантирам, че няма да го направи. Във всеки случай, каквото и да си говорим, това няма да повлияе върху изхода.

— Доста фаталистично мнение.

— Вие ме попитахте — той сви рамене с безразличие. — Не сме длъжни да говорим за това.

— Тогава за какво искате да говорим?

— За нищо.

— Глупости — каза тя с намерение да го изненада и успя. — Искате да разберете как ви познах.

Той я погледна, но не каза нищо. Беше се обградил с достатъчно дебела броня, но на нея точно това й беше работата — да прониква през невидими брони.

— Когато ви видях за пръв път, ми се стори, че ви познавам, но не можах да се сетя откъде. После, по някое време при раждането, точно преди бебето да излезе, се сетих кой сте. Мисля, че ви издаде начинът, по който се справяхте със Сабра.

— Имате забележителна памет, мис Маккой.

— Тийл. Паметта ми обаче е доста по-силна от средностатистическата. Просто аз отразявах вашия случай.

И каза инициалите на телевизионния канал, за който работеше.

Той изруга.

— Значи и вие сте били сред ордите репортери, които направиха живота ми истински ад?

— Върша си работата добре.

Той изсумтя презрително.

— Обзалагам се, че е така — размърда дългите си крака, без да изпуска погледа й. — Харесвате ли това, което правите?

— Много.

— Харесва ви да преследвате стъпкани хора, да излагате пред публика премеждията им и с това да им пречите да съберат парчетата от вече разбития си живот, така ли?

— Да не би да обвинявате медиите за неблагополучията си?

— До известна степен да.

— Например?

— Например, това, че отрицателното обществено мнение повлия на болницата. Онова отрицателно обществено мнение, което се създава и подхранва от хора като вас.

— Вие сам накарахте обществеността да се отнесе отрицателно към вас, доктор Стануик.

Той обърна сърдито глава и Тийл разбра, че е засегнала чувствителна струна.

Доктор Брадли Стануик беше известен онколог, работеше в един от най-модерните в света центрове за борба с рака. Там идваха пациенти отвсякъде, обикновено с последна надежда да избегнат смъртта. Наистина, клиниката му не можеше да спаси всички, но успяваше да прави много, за да забави последиците от болестта и да удължи живота на пациентите, като в същото време им осигуряваше такова качество на живота, заради което си струваше човек да се бори.

Затова вестта, че младата, красива и жизнерадостна съпруга на Брадли Стануик е поразена от неподдаващ се на опериране рак на панкреаса, прозвуча на всички като жестока ирония на съдбата.

Нито той, нито блестящите му колеги можеха да забавят бързото развитие на болестта. Едва няколко седмици, след като бе поставена диагнозата, тя бе окончателно хоспитализирана. Избра да се лекува с агресивна химиотерапия и облъчване, но страничните ефекти бяха почти толкова смъртоносни, колкото и болестта, с която лечението трябваше да се пребори. Имунната й система отслабна, тя разви пневмония. Една след друга системите в организма й започваха да отслабват и да се предават.

Тъй като не искаше сетивата й да бъдат притъпени от болкоуспокояващите лекарства, тя се отказа от тях. Но в последните дни от живота й болките бяха станали толкова непосилни, че тя най-накрая се съгласи да й дават болкоуспокояващ наркотик, който можеше сама да си слага с помощта на венозна система.

Тийл бе научила всичко това от неофициални източници. Семейството стана новина едва след нейната смърт. Преди смъртта й те бяха само единица от тъжната статистика, жертви на коварна болест.

Но след погребението тъстът и тъщата, на които явно светът беше крив, пуснаха слухове, че може би зет им е ускорил края на жена си. По-специално, че й е помогнал да се самоубие, като е приспособил дозатора на системата по такъв начин, че тя да вземе смъртоносна доза наркотик. Обвиниха го, че се е полакомил за голямото й наследство и затова е ускорил събитията.

Още от самото начало според Тийл обвиненията бяха пълна безсмислица. Съвсем ясно беше, че на госпожа Стануик й остават броени дни живот. Човек, който ще получи голямо наследство, би могъл спокойно да изчака природата да доведе нещата до края им. Освен това, доктор Стануик беше състоятелен, независимо че влагаше голяма част от дохода си в клиниката за изследвания и за лечение на бедни пациенти.

Дори да беше помогнал на жена си да умре, Тийл не бе готова да го осъди заради това. Противоречията около евтаназията бяха за нея морална дилема, от която не намираше задоволителен изход. По този въпрос беше готова да се съгласи с окончателното безпристрастно мнение.

Но от чисто практическа гледна точка тя силно се съмняваше, че Брадли Стануик ще рискува репутацията си дори заради любимата жена.

За негово нещастие тъст му и тъща му държаха на своето и накрая властите наредиха разследване, което в крайна сметка се оказа чиста загуба на време и човешки ресурси. Не се намери никакво доказателство, което да потвърди обвинението на роднините, че е имало престъпно деяние. Нямаше никакви свидетелства, че доктор Стануик е направил каквото и да било, за да ускори смъртта на жена си. Властите дори не отнесоха случая към съд със съдебни заседатели, заявявайки, че нямат никакво основание за подобно нещо.

Както и да е, историята не свърши дотук. Докато следователите разпитваха доктор Стануик, неговите колеги, персонала, приятелите, роднините и бившите му пациенти, всяка подробност от живота му беше подложена на интензивно разглеждане и обсъждане. Той живееше под сянката на подозрението, което беше особено смущаващо, тъй като повечето му пациенти се смятаха за окончателно и неизлечимо болни.

Болницата, в която той работеше, скоро попадна в светлината на прожекторите. Вместо обаче да застанат зад него, ръководителите й единодушно гласуваха да му се отнемат привилегиите, докато не се очисти окончателно от подозренията. Брадли Стануик не беше глупав и знаеше, че никога няма да се очисти от всякакво подозрение. Попадне ли семето на съмнението в ума на обществеността, то обикновено намира богата почва и разцъфтява.

Може би най-вероломното предателство дойде именно от партньорите му в клиниката, която той беше създал. След като бяха работили с него години наред, бяха правили съвместни изследвания и проучвания на отделните случаи, бяха обединили знанията, уменията и теориите си, бяха създавали приятелски връзки наред с професионалните, те го помолиха да напусне.

Той продаде своята част от практиката на бившите си партньори, домът му в Хайленд парк премина в чужди ръце за една минимална част от предполагаемата си стойност и като махна с ръка на всички и на всичко, той напусна Далас, заминавайки неизвестно къде. Така свърши историята. Ако Тийл не се беше загубила и не беше попаднала в Рохо Флетс, може би никога нямаше да си спомни за него.

Сега тя го запита:

— Сабра първата ви пациентка ли е, откакто напуснахте Далас?

— Тя не е пациентка и аз не съм неин лекар. Бях онколог, не акушер-гинеколог. Това е спешен случай и аз реагирах. Точно както и вие. Както всички останали тук.

— Това е фалшива скромност, Док. Никой от нас нямаше да може да направи за Сабра това, което вие направихте.

— Рони, нали може да пийна нещо? — обърна се той внезапно към момчето.

— Да. Разбира се. И другите може да искат вода.

Док се протегна и взе един стек с шишета минерална вода от рафта. Остави едно за себе си, друго за Тийл и подаде останалите на момчето, което помоли Дона да ги разпредели.

Той изпи почти цялата вода на един дъх.

Тийл развинти капачката, надигна своето шише и въздъхна, след като отпи дълга глътка.

— Добра идея. Опитахте се да смените темата?

— Познахте.

— Не практикувате ли медицина тук в Рохо Флетс?

— Нали ви казах. Занимавам се със земеделие.

— Но хората тук ви знаят като Док.

— В малкия град всеки знае всичко за всички.

— Трябва да сте казали на някого. Иначе как ще се разчуе…

— Вижте, мис Маккой.

— Тийл.

— Не знам как се е разчуло, че някога съм бил лекар. Дори така да е, това какво ви засяга?

— Просто съм любопитна.

— Хмм — загледа се право пред себе си, встрани от нея. — Това не е интервю. Няма да вземете интервю от мене. Така че защо си хабите думите? Може да ви потрябват по-късно.

— Преди… преди случая вие живеехте много интензивно. Не ви ли липсва това, да сте в центъра на вниманието?

— Не.

— Значи не скучаете тук?

— Не.

— Не ви ли липсва нещо?

— Какво например?

— Общество.

Той обърна глава и се размърда, обръщайки се към нея с гърди и рамене.

— Понякога — погледът му се спусна по нея. — Да не би да ми предлагате помощ в това отношение?

— О, да.

След като изрече това, се засмя, показвайки, че само се е пошегувал.

Тя не можа да си прости, че се е хванала на уловката му.

— Надявах се, че вие поне не сте в плен на тия сексистки тъпотии.

Той отново стана сериозен и каза:

— А аз се надявах вие да не сте в плен на желанието да задавате въпроси, особено лични, в подобен момент. Точно когато бяхте започнали да ми харесвате.

Странно, но сегашният му поглед, така изпитателен и напрегнат, й подейства много по-силно, отколкото неприкритото сексуално подмятане. То беше престорено. А погледът беше истински. Усети безтегловност в корема.

В този миг някакъв рев от дъното на магазина ги накара и двамата да скочат на крака.