Сандра Браун
Бягство (5)

Глава 5

Докато чакаха да дойде обещаният лекар, Док изнамери едни ножици и чифт връзки за обувки в склада на магазина. Сложи ги да се изваряват в съда, в който обикновено се топлеше вода за забъркване на разтворими горещи напитки. Взе от рафтовете и дамски превръзки, ролка лейкопласт и кутия пластмасови торбички за смет.

Запита Дона дали имат на склад аспиратори. Като видя недоумяващия й поглед, поясни:

— Спринцовка с гумен балон. За изсмукване на слузта от носа и гърлото на бебето.

Тя се намръщи замислено.

— Много не ги търсят.

Рони беше нервен и когато Док взе съда с горещата вода, нареди Гладис да му полива, което възрастната жена направи с голямо удоволствие.

След като това бе свършено, отново настана безкрайно чакане. Всички в магазина разбираха, че отвън се събират все повече коли. Разстоянието между бензиновите колонки и входа на магазина се превърна в демилитаризирана зона — абсолютно чисто. Но между колонките и магистралата беше задръстено с полицейски коли и линейки. Когато вече нямаше място, започнаха да паркират по двата банкета на магистралата. Не бяха дошли с надути сирени, но точно липсата на святкащи фарове и клаксони правеше присъствието им още по-зловещо.

Тийл се запита дали зад магазина кипи същото оживление, както пред него. Това явно бе хрумнало и на Рони, защото започна да разпитва Дона за задния вход.

Тя каза:

— В коридора към банята? Виждате ли тая врата? Зад нея е складът. И хладилната стая, дето ме заключиха ония смахнати хлапета.

— Питах за задния вход.

— Вратата е стоманена, има резе отвътре. Цяла стоманена греда напряко, и пантите са отвътре. Толкова е тежка, че едва отварям, като дойдат доставките.

Ако Дона казваше истината, никой нямаше да може да се промъкне тихомълком през задния вход. Рони щеше навреме да узнае за подобен опит.

— А тоалетните? — поинтересува се той. — Имат ли прозорци?

Тя поклати отрицателно глава.

— Вярно е — изчурулика Гладис. — Аз бях в дамската. Ако ме питате, малко по-добра вентилация няма да й е излишна.

Рони остави настрана тези грижи, разделяйки вниманието си между Сабра, заложниците и нарастващото оживление навън, което само по себе си му създаваше достатъчно безпокойства. Тийл остави за малко Сабра и запита Рони дали може да си вземе раницата.

— Контактната ми леща е суха. Трябва ми овлажняващият разтвор.

Той хвърли бърз поглед към раницата, която стоеше на плота до касата. Тийл я бе оставила там, след като бе взела лосиона за Док. Рони като че ли се колебаеше дали да й разреши, когато тя каза:

— Само секунда и съм готова. Не мога да оставя Сабра за повече време. Добре й е да има жена около себе си.

— Хубаво. Но ви наблюдавам, така че внимавайте.

Младежът се мъчеше да си придаде наперен вид. Беше уплашен и объркан, но пръстът му още стоеше на спусъка на пистолета. Тийл не искаше да го подтиква към необмислени постъпки.

Тя отиде до касата и под погледа на Рони взе да рови в раницата за шишенцето с разтвора, отпуши го и наведе глава назад, за да си капне в окото. „По дяволите“, изруга тя тихо, придържайки с пръст стиснатия си клепач. После свали контактната леща, извади от раницата още едно шишенце с разтвор, капна от него малко на дланта си и започна да промива лещата.

Без да се обръща с лице към Гладис и Върн, тя им заговори шепнешком:

— Има ли касета в камерата ви?

Върн — слава богу — веднага схвана за какво става дума и се огледа заговорнически.

— Да, госпожо.

— И нови батерии — допълни Гладис, навивайки чорапа си, за да образува руло около глезена й. Огледа го, но явно в този вид не й хареса, затова го изпъна нагоре по крака. — Само трябва да се пусне. Пригответе се. Намислили сме малко представление.

— Чакайте…

Преди Тийл да довърши, Върн се разкашля до посиняване. Гладис скочи, метна пазарската торба на рафта, съвсем близо до Тийл, и започна силно да тупа съпруга си между плешките.

— О, Господи, Върн, пак ли тая ужасна кашлица! Сега ли трябваше да се давиш със собствената си слюнка? Моля ти се, моля ти се!

Тийл си сложи лещата и премига, за да я намести. И докато всички, включително Рони, гледаха как възрастният мъж се задъхва и хърка, мъчейки се да си поеме дъх, а Гладис продължава да го тупа така, сякаш изтупва килим, тя бръкна в торбата за камерата.

Познаваше достатъчно добре домашните видеокамери, знаеше къде е копчето за пускане. Натисна го заедно с копчето за запис. Сложи камерата на рафта и я прикри между кутиите с цигари, молейки се никой да не я забележи. Не разчиташе много на качеството на образа, но в миналото любителските камери бяха оказвали неоценима помощ, включително филма на Запрудър за убийството на Кенеди и смущаващия запис на побоя над Родни Кинг в Лос Анжелис.

Кашлицата на Върн утихна. Гладис помоли Рони да й разреши да му донесе бутилка с вода.

Тийл върна в раницата кутийката за контактната леща и шишенцето с овлажняващия разтвор. Вече изваждаше ръката си, когато забеляза диктофона. Понякога миниатюрното магнетофонче й служеше по време на интервютата като помощно средство, допълнение към видеозаписа. По-късно, когато пишеше сценария, нямаше нужда да седи в редакторската стая и да гледа видеозаписа, за да чуе интервюто. Можеше да го изслуша от диктофона.

Не беше го взела нарочно. Той беше работен инструмент, а не играчка за през ваканцията. Но беше там, заровил се на дъното на чантата й, и я гледаше като изображение на електронните новини, което чака да бъде изкопано. Стори й се, че го окръжава трептяща златиста аура.

Скри магнетофончето в дланта си и го пъхна в джоба на панталоните си точно когато Сабра изкрещя. Рони метна тревожен поглед към Тийл.

— Идвам — успокои го тя.

Заобиколи двойката възрастни комедианти, скришно им вдигна палци в знак на одобрение и побърза да се върне при Сабра.

Док изглеждаше разтревожен.

— Контракциите й малко се разредиха, но когато дойдат, са много силни. Къде е тоя лекар, да го вземат мътните? Какво толкова се бави?

Тийл попи потта от челото на момичето с марлен тампон, намокрен в студена вода.

— Като дойде тук докторът, каква ще е ползата от него? Какво ще може да направи при тия обстоятелства?

— Да се надяваме, че има опит със седалищни раждания. Или пък че ще успее да убеди Рони и Сабра, че се налага операция.

— А ако не стане така?

— Ще е зле — констатира той с мрачно лице. — За всички.

— Ще се справите ли без аспиратор?

— Надявам се докторът да донесе. Би трябвало.

— А ако тя още няма разкритие…

— Разчитам на природата да си свърши работата. Може би бебето самичко ще се обърне. Случва се.

Тийл погали момичето по главата. Сабра като че ли дремеше. Крайната фаза на раждането още не беше започнала, а тя вече беше изтощена.

— Добре, че може по малко да си подремва.

— Тялото й съзнава, че после ще има нужда от цялата си сила.

— Иска ми се да не се мъчеше толкова.

— Никак не е хубаво да те боли, така е — каза той сякаш на себе си. — Докторът може да й сложи инжекция за облекчаване на болката. Нещо, което да не навреди на плода. Но само до известен момент. Колкото повече наближава раждането, толкова по-рисковано е да й се дават лекарства.

— Ами спинална анестезия? Чувала съм, че я предписват в крайната фаза на раждането.

— Съмнявам се дали при тези условия ще се осмели да направи блокаж, макар че може да сметне, че има достатъчно основания.

Тийл помисли малко и каза:

— Според мене е глупост да се ражда по естествен начин. Струва ми се, че това унижава жената.

— Имате ли деца?

Когато очите му срещнаха нейните, той прочете в тях сепване, сякаш някой й бе нанесъл удар в корема.

— А, не — тя бързо наведе очи. — Просто казвам, че ако имам деца и когато изобщо реша да имам, ще искам наркоза. С главна буква.

— Напълно ви разбирам.

На Тийл й се стори, че наистина я разбира. Когато отново го погледна, той пак бе насочил вниманието си към Сабра.

— Вие имате ли деца, Док?

— Не.

— Споменахте нещо за дъщерите и си помислих, че…

— Не — пръстите му обхванаха леко китката на Сабра, а палецът напипа пулса. — Добре щеше да е, ако имах апарат за кръвното. Той сигурно ще донесе и фетоскоп.

— За…

— За измерване на пулса на плода. Сега в болниците има какви ли не ултразвукови чудесии. Но аз бих предпочел фетоскопа.

— Къде сте получили медицинско образование?

— Най-много се тревожа — каза той, пренебрегвайки въпроса й — дали ще направи епизиотомия.

Тийл примигна при мисълта за разреза и за деликатното място, където трябваше да се направи.

— Как ще го направи?

— Няма да е приятно, но ако не го направи, тя лесно може да се разкъса и това ще е още по-неприятно.

— Действате ми зле на нервите, Док.

— Мисля, че нервите на всички ни са имали и по-хубави дни — той пак вдигна глава и погледна косо към нея. — Впрочем, радвам се, че сте тук.

Погледът му беше също толкова напрегнат, очите също толкова настоятелни като преди, но този път тя не прояви малодушие и не погледна настрана.

— Не върша никаква съществена работа.

— Достатъчно е, че просто сте до нея. Когато има контракции, окуражавайте я да не се бори с тях. Стягането на мускулите и тъканите, които обграждат матката, само увеличава болката. Матката е създадена, за да се свива. Трябва да я оставим да си върши естествената работа.

— Лесно ви е да го кажете.

— Да, лесно ми е — съгласи се той с крива усмивка. — Дишайте заедно с нея. Дълбоко вдишване през носа, дълбоко издишване през устата.

— Това дълбоко дишане и на мене ще ми помогне.

— Добре се справяте. Тя се чувства спокойна с вас. Неутрализирате плахостта й.

— Но с вас е много плаха.

— Обяснимо е. Много млада е.

— Каза, че не й приличате на лекар.

— Така е, и аз мисля, че не приличам.

— А какъв сте?

— Ранчеро.

— Значи, истински каубой?

— Отглеждам коне, имам и стадо говеда. Карам пикап. Това сигурно ме прави каубой.

— Тогава къде сте научили…

Звънът на телефона прекъсна разговора им. Рони грабна слушалката.

— Ало? Аз съм Рони Дейвисън. Къде е докторът? — замълча за миг, слушайки, и по изражението му Тийл се досети, че чува нещо тревожно. — ФБР ли? Как така? — и после избухна: — Но аз не съм я отвлякъл, господин Калоуей! Ние бягахме двамата. Да, сър, и на мене тя ми е най-голямата грижа. Не. Не. Отказва да иде в болница — мина още един дълъг миг, докато той слушаше, после погледна към Сабра. — Добре. Ако позвъни, аз ще вдигна.

Дръпна телефона към Сабра, разтягайки кабела възможно най-много.

— Агентът от ФБР иска да говори с тебе.

Док се обади:

— Няма да й навреди да стане права, фактически, дори може да помогне.

Двамата с Тийл подхванаха Сабра под мишниците и й помогнаха да се изправи. Тя направи няколко ситни стъпки и пое слушалката, която й подаваше Рони.

— Ало? Не, сър. Това, което Рони ви каза, е вярно. Не тръгвам без него. Няма да отида и в болница. Заради татко! Той каза, че ще ми вземе бебето, а винаги прави това, което е казал — тя подсмръкна. — Наистина тръгнах доброволно с Рони. Аз… — тя си пое дъх и се вкопчи в ризата на Док.

Той я вдигна, отнесе я към импровизираното родилно легло и внимателно я настани на него. Тийл коленичи до нея, както я бе инструктирал Док, и взе да уговаря Сабра да се отпусне, да не се бори срещу контракциите и да диша.

Рони говореше разтревожено по телефона:

— Слушайте, господин Калоуей, Сабра повече не може да говори. Има контракции. Къде е лекарят, който обещахте? — погледна през витрината. — Да, виждам го. Разбира се, че ще го пусна вътре.

Рони тресна слушалката и пусна телефона на щанда. Тръгна към вратата, но като се сети как чудесно се излага на прицела на снайперистите, клекна пак зад рекламната витрина.

— Ей, касиерката, почакай го да дойде до вратата и тогава отключи. Като влезе, веднага заключваш. Разбра ли?

— Ти какво, за глупачка ли ме мислиш?

Дона изчака лекаря да бутне вратата и едва тогава дръпна ръчката. Той влезе и всички в магазина, включително младият лекар, чуха металическия звук от повторното заключване на вратата.

Той погледна нервно натам през рамо, преди да се представи:

— Аз съм… ъ-ъ… доктор Кейн Скот.

— Елате насам.

Доктор Скот Кейн беше симпатичен мъж, среден на ръст, на около тридесет и пет години. Погледна любопитно хората, скупчени пред касата. Гладис му махна.

Погледът му се върна към Рони.

— Бях на домашни посещения и ме повикаха. Никога не съм си представял, че ще ме викат при такъв спешен случай.

— Моите уважения, доктор Кейн, но времето ни притиска.

И Тийл, също като Док, губеше търпение. Неопитният доктор Кейн явно трудно успяваше да си представи, че участва в такава напрегната драма. Още не схващаше сериозността на ситуацията.

Док запита дали са му съобщили какво е положението на Сабра.

— Казаха ми, че ражда и че може да има усложнения.

Док го подбутна към легналото момиче.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Кейн, поглеждайки боязливо към пистолета на Рони.

— Отворете си чантата.

— А? А, да.

Той отключи лекарското куфарче и го отвори, за да може Рони да огледа вътре.

— Добре, давайте. Помогнете й, моля ви. Зле е.

— Да, така изглежда — забеляза лекарят, когато контракцията връхлетя Сабра и тя изстена.

Момичето инстинктивно посегна към ръката на Тийл. Тя я хвана здраво и й заговори, окуражавайки я:

— Докторът дойде, Сабра. Сега всичко ще потръгне. Обещавам ти.

Док съобщи на лекаря основните факти:

— На седемнайсет години е. Това й е първо дете. Първа бременност.

Заеха места край Сабра, Док отдясно, доктор Кейн при краката й, Тийл от лявата й страна.

— Кога е започнало раждането?

— Първите контракции са били рано следобеда, водата й изтече преди около два часа. След това болките рязко зачестиха, а в последния половин час се изостриха.

— Здравей, Сабра — усмихна се докторът.

— Здравейте.

Той положи ръце на корема й и започна леко да го масажира.

— Седалищно е, нали? — запита Док, търсейки потвърждение на диагнозата си.

— Точно така.

— Мислите ли, че можете да обърнете плода?

— Много сложно е.

— Имате ли опит със седалищни раждания?

— Асистирал съм.

Това не беше отговорът, който той очакваше. Док запита:

— Донесохте ли апарат за кръвното?

— В чантата ми е.

Докторът продължи да преглежда Сабра, опипвайки леко корема й. Док му подаде апарата за мерене на кръвното, но той не го взе. Заговори на Сабра:

— Само се отпусни и всичко ще е наред.

Тя погледна към Рони и се усмихна обнадеждено.

— След колко време ще се роди бебето, доктор Кейн?

— Трудно е да се каже. Бебетата сами си знаят. Бих предпочел да те закарам в болница, докато още е време.

— Не.

— Много по-сигурно ще е за тебе и за бебето.

— Не мога да тръгна, заради татко.

— Баща ти много се безпокои за тебе, Сабра. Впрочем, той е тук, отвън е. Каза ми да ти кажа…

Цялото й тяло подскочи, сякаш бе получила мускулен спазъм.

— Татко е тук? — гласът й беше висок, изтънял, паникьосан. — Рони?

Вестта го разтревожи толкова силно, колкото и Сабра.

— Как е дошъл тук?

Тийл потупа момичето по рамото.

— Няма нищо. Не мисли сега за баща си. Мисли за бебето. Само за това трябва да се тревожиш сега. Всичко друго ще се уреди.

Сабра се разплака.

Док се наведе към доктора и прошепна сърдито:

— Защо, по дяволите, й казахте това? Не можахте ли да почакате?

Доктор Кейн изглеждаше смутен.

— Мислех, че ще се зарадва, че баща й е дошъл. Нямаха време да ми съобщят всички подробности. Не знаех, че тази вест ще я разтревожи.

Док изглеждаше готов да го удуши, също както и Тийл.

Док беше толкова ядосан, че тънките му устни едва мърдаха, докато говореше. Но знаейки, че всяка външна проява на ярост само ще влоши положението, той се помъчи да не се отклонява от главното си задължение.

— Когато я прегледах, нямаше достатъчно разкритие. Погледна ръчния си часовник и добави:

— Но откакто направих вътрешния преглед, мина повече от час.

Докторът кимна.

— Колко? Искам да кажа, колко е било разкритието?

— Около осем-десет сантиметра.

— Хмм.

— Копеле такова!

Гърленото изръмжаване на Док накара Тийл стреснато да вдигне глава. Правилно ли беше чула? Явно да, защото доктор Кейн го гледаше смаян.

— Копеле такова! — този път ядосано извика Док.

Тийл нямаше ясен спомен какво се случи след това. Така и не можа да си припомни мълниеносното развитие на събитията, но когато и да се сетеше за това, й се искаше да изяде една люта чушка.