Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Standoff, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
svetleto (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Сандра Браун. Бягство

ИК „Коала“, София, 2000

ISBN: 954–530–067–1

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Боксът на Тийл в нюзрума изглеждаше като бойно поле. Той винаги имаше този вид, но сега положението беше далеч по-сериозно, отколкото друг път. Беше получила стотици бележки, картички и писма от колеги и зрители, които я поздравяваха за професионалното отразяване на историята Дейвисън-Денди и я хвалеха за героичната роля, която беше изиграла в нея. Още много пликове се търкаляха неотворени, натрупани на неравни, нестабилни купчинки.

Тийл нямаше къде да настани многото букети, получени през изминалата седмица, затова ги раздаде по офисите и заседателните зали из цялата сграда.

Върн и Гладис бяха изпратили един сладкиш с извара, който щеше да стигне за пет хиляди души. Целият шоурум се натъпка до пръсване, без да смогне да изяде дори половината.

Както се очакваше, тя стана център на вниманието, и то не само на местно равнище. Даваше интервюта на репортери от глобални телевизионни мрежи, включително Си Ен Ен и „Блумбърг“. Завладяващите човешки съдби, любовната история, раждането в полеви условия и драматичната развръзка приковаха вниманието на телевизионната аудитория от цял свят.

Една местна компания за продажба на коли й предложи мястото на рекламен мениджър, но тя отказа. Национални женски списания й предлагаха да пише за тях статии на различни теми — от тайните на успеха й до интериора на дома й. Стана необявената „жена на седмицата“.

И никога не се бе чувствала по-нещастна.

Гъли я завари да се мъчи да разчиства бюрото си.

— Здрасти, хлапе.

— Занесох остатъка от сладкиша в бюфета и го оставих там да се самообслужват.

— Аз получих последното парче.

— Артериите ти никога няма да ми го простят.

— Казах ли ти каква прекрасна работа си свършила?

— Винаги е приятно да го чуеш.

— Огромна работа.

— Благодаря. Но това ме изцеди. Уморена съм.

— И така изглеждаш, фактически изглеждаш като бито с чук лайно — тя му хвърли сърдит поглед през рамо. — Само казвам какво виждам.

— Майка ти не те ли е учила, че някои неща е по-добре да не се изричат?

— Какво ти е?

— Казах ти, Гъли, умо…

— Не си просто уморена. Знам какво е да си уморен, а това твоето не е умора. Трябваше да грееш като коледна елха. Не си на себе си, не си онова нормално, хиперактивно, свръхзаето същество. Заради Линда Харпър ли е? Мусиш се, защото тя взе преднина и ти отмъкна някои от ударните истории, така ли?

— Не.

Тя педантично разкъса поредния плик и извади оттам една поздравителна бележка. Харесвам вашите репортажи по телевизията. Вие сте моят идол. Искам да бъда точно като вас, когато порасна. Харесва ми и косата ви.

— Не мога да повярвам, че не си разпознала в лицето на Док от Рохо Флетс знаменитост като доктор Брадли Стануик — каза Гъли.

— Хмм.

Гъли продължи, несмущаван от привидното й безразличие:

— Нека го кажа по друг начин. Не вярвам, че не си познала в негово лице доктор Брадли Стануик.

Промяната в тона на Гъли беше несъмнена и нямаше как да се прави, че не я забелязва. Тя остави бележката от момичето, което се беше подписало като Кимбърли, ученичка в пети клас, и бавно извъртя стола си, за да погледне Гъли в лицето.

Той я изгледа за един дълъг миг. Тя не отмести очи. И не каза нищо.

Накрая той прокара ръка по лицето си, разтягайки отпуснатата кожа като гумена маска за Вси светии.

— Предполагам, че си имала причини да не издаваш самоличността му.

— Той ме помоли.

— О! — и Гъли се плесна по челото. — Наистина! Какво ми става? Героят на историята казва: „Не искам да ме дават по телевизията“ и естествено, ти пропускаш един важен елемент от историята.

— Това изобщо не се отрази на новинарската ти операция, Гъли. Тя стана раздразнено и започна да пъха лични вещи в чантата си, готвейки се да излезе. — Линда я пое. Така че от какво се оплакваш?

— Оплаквал ли съм се? Ти чу ли ме да се оплаквам?

— Звучеше като оплакване.

— Просто съм любопитен защо моята топрепортерка ме изменти.

— Не съм…

— Преметна ме. И още как. Искам да знам защо.

Тя се обърна и застана насреща му.

— Защото стана…

Изненадващо престана да вика, изпъна се, пое дълбоко дъх и завърши с много по-мек тон.

— … Усложнено.

— Усложнено?

— Усложнено — посегна покрай него, за да вземе сакото си, откачи го от закачалката на стената и го облече, отбягвайки пронизителния му поглед. — Нещо като с „Дълбокото гърло“.

— Изобщо не е като с „Дълбокото гърло“, той беше само източник. Докато Брадли Стануик беше активен участник. Ето ти един предмет за обсъждане — честната игра.

— Ще поговорим за тази разлика някой път. Някой друг път. Когато не заминавам на почивка.

— Значи въпреки всичко заминаваш? — каза той със свадлив тон. — А аз си мислех… Знаеш ли какво си мислех? Дали да не вземеш да продуцираш един пилотен брой на „На живо в девет“. Тоя онколого-каубой може да стане бомбастичен първи гост. Накарай го да говори за разследванията около смъртта на жена му. Какво мисли за евтаназията? Приложил ли я е към жена си?

— Имал е мотиви, но не го е направил.

— Виждаш ли? Вече водим провокативен диалог. Можеш да го свържеш с участието му в онази история в Рохо Флетс. Шоу — един път! Можем да покажем тоя пилотен брой на шефовете. И евентуално да го излъчим като специален репортаж някоя вечер след новините. С това ще си постелеш за водеща в „На живо в девет“.

— Поеми си дъх, Гъли.

Тя отвори тежката врата на изхода, водещ към служебния паркинг. Настилката беше нажежена като скара.

— Как така? — той я последва навън. — Нали точно това искаше, Тийл? Нали точно за това работеше? По-добре се хващай веднага, иначе могат да ти го отмъкнат. Може да дадат шоуто на Линда, особено ако разберат, че през цялото време си знаела за Стануик. Отложи това пътуване, докато нещата се уредят.

— И тогава пак няма да мога да замина заради продукцията — и тя поклати глава. — Тц. Не, Гъли. Заминавам.

— Няма да те задържам. Това да не е предменструален синдром, а?

Без да се засегне, тя се усмихна.

— Уморена съм от въртележката, Гъли. Писна ми тая постоянна борба за позиции и параноята, която произтича от нея. Ръководството знае какво мога да правя. Знаят, че съм популярна сред зрителите и че сега станах още по-известна отпреди. Годините работа, рейтингите ми и наградите ми ще им напомнят, че аз съм най-подходящата за това място.

Тя отвори вратата на колата си и хвърли вътре чантата.

— Докато ме няма, ще контактуват с агента ми. Поставила съм мястото в „На живо в девет“ като условие в договора си. Не получа ли шоуто, няма да го подновя. А до момента тази седмица имам поне сто други предложения за работа, с които да подкрепя това изискване.

Тя се наведе и го целуна по бузата, отпусната от учудване.

— Обичам те, Гъли. Обичам си работата. Но това е работа. Вече не е моят живот.

По пътя на излизане от града спря само на едно място — при боклукчийските кофи зад един супермаркет. Изхвърли две неща. Една аудиокасета. И двучасовата видеокасета от камерата на Гладис и Върн.

 

 

Тийл изруга безнадеждно заплелата се корда.

— Мамка му!

— Не кълве ли?

Смяташе, че е сама. Подскочи и в същото време мигновено се обърна. Като го видя, коленете й се подкосиха. Той се облягаше небрежно на ствола на едно дърво. Стройната му фигура и каубойското облекло хармонираха със суровия пейзаж.

— Не знаех, че можеш да ловиш риба — забеляза той. — Дошъл е чак дотук, за да си говорят за риба? Добре.

— Явно не мога — тя вдигна оплелата се корда и се намръщи. — Но след като се предполага, че това трябва да прави човек, когато е на почивка и зад вилата тече бистър планински поток… Какво правиш тук, Док?

— Добри новини за Рони, а?

Състоянието на Рони Дейвисън вече не беше критично, беше се подобрило. Ако продължеше да оздравява с тези темпове, след няколко дни щеше да може да се върне у дома си.

— Много добри новини. И за Сабра. Тя е вече във форт Уърт. Говорих вчера с нея по телефона. Двете с майка си ще гледат Катрин. Рони ще има право на неограничен достъп, но са решили да отложат сватбата с няколко години. Независимо от изхода на делото срещу него, се съгласиха да изчакат и да видят дали връзката им ще издържи изпитанието на времето.

— Умни хлапета. Ако връзката е истинска, ще успеят.

— И те така мислят.

— Е, Денди може да бъде доволен, че няма да го съдят за убийство.

— Не, но десетина свидетели го видяха да прави опит за убийство. Надявам се да го поставят на място.

— Гласувам с две ръце. Той едва не погуби няколко души.

После разговорът замря. Тишината бе изпълнена с чуруликането на птичките и с неспирния приветлив ромон на потока. Когато напрежението в гърдите на Тийл стигна връхната си точка, тя отново запита:

— Какво правиш тук?

— Получих сладкиш с извара от Гладис и Върн.

— И аз.

— Огромен.

— Гигантски!

Тийл се почувства глупаво с пръчката в ръце. Сложи я на тревата до себе си, но веднага си пожела да не беше го правила. Сега нямаше къде да дене ръцете си, които изведнъж й се сториха неимоверно огромни и издайнически. Тя ги пъхна в задните джобове на дънките си, с дланите навън.

— Хубаво местенце, нали?

— Така е.

— Кога пристигна?

— Преди около час.

— О!

И после, с нещастен тон:

— Док, какво правиш тук?

— Дойдох да ти благодаря.

Тя наведе глава и се загледа в краката си. Гуменките й бяха потънали в крайбрежната тиня.

— Недей. Да ми благодариш, искам да кажа. Не можах да използвам записа. Имах и видеокасета. От камерата на Гладис. Не беше много качествен запис, но никой друг репортер на света го нямаше.

Тя си пое дълбоко дъх, вдигна очи към него, после отново ги наведе.

— Но ти беше на записа. Можеха да те познаят. И не исках да те експлоатирам след… след това, което се случи в мотела. Беше лично. Не можех да те експлоатирам, без да експлоатирам и част от себе си. Така че ги изхвърлих. Никой не ги е виждал и чувал.

— Хмм. Е, не за това съм дошъл да ти благодаря.

Главата й подскочи стреснато.

— А?

— Гледах репортажите ти за тази история, бяха страхотни. Изключителна телевизионна журналистика. Заслужаваш всичките аплодисменти, които си получила. И оценявам това, че интимният ни разговор остана интимен. Беше права за разкриването. То щеше да се случи със или без твоята помощ. Сега го разбирам.

За пръв път в живота си тя нямаше какво да каже.

— Дойдох да ти благодаря за това, че ме накара да се подложа на сурова самопреценка. Себе си и своя живот. Колко празен е бил. След смъртта на Шари и след всичко останало имах нужда от усамотение, от време и пространство, за да премисля нещата, да се съвзема. Това ми отне… е, да кажем, шест месеца. През останалото време аз правех точно това, което ти каза, криех се. Самонаказвах се. Измъквах се като страхливец.

Напрежението, което се трупаше в нея, беше планина от надигащо се чувство. Може би любов. Добре, нека да е любов. Тя искаше да иде до него, да го прегърне, но искаше да чуе какво има да каже той. Нещо повече, той имаше нужда да го каже.

— Връщам се. Прекарах последната седмица в Далас, говорих с някои лекари и изследователи, авангардни личности, които споделят моя агресивен подход към борбата с тази болест, лекари, които са се уморили да преодоляват безброй комитети и адвокатски колегии, за да получат одобрение за ново лечение, докато пациентът страда и всички останали възможности са изчерпани. Искаме да изземем медицината от ръцете на законотворците и бюрократите и да я върнем на лекарите. Така че се събираме в група, обединяваме ресурсите и специалностите си… — хвърли й строг поглед. — Да не плачеш?

— Слънцето блести в очите ми.

— О… Добре. Това дойдох да ти кажа.

Тя изтри сълзите от очите си с пестеливо, стегнато движение, колкото можеше по-делово.

— Нямаше нужда да пътуваш толкова надалече. Можеше да ми пратиш имейл или да се обадиш.

— Това също щеше да бъде страхливо. Имах нужда да ти го кажа лично, лице в лице.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Отидох в нюзрума ти. Говорих с Гъли и той ме помоли да ти предам едно съобщение — тя наведе леко глава, показвайки, че слуша. — Каза така: „Кажете й, че не съм задръстен. Разбрах какво означава усложнено.“ Това говори ли ти нещо?

Тя се засмя.

— Да.

— Ще ми обясниш ли?

— Може би по-късно. Ако останеш.

— Стига да не възразяваш против компанията ми.

— Мисля, че мога да я понеса.

Той отговори на широката й усмивка, но след миг лицето му отново стана сериозно.

— И двамата ставаме много напрегнати, когато заговорим за работата си, Тийл.

— Това според мене е част от привличането.

— Няма да е лесно.

— Нищо, което си струва, не е лесно.

— Не знаем докъде ще ни доведе.

— Но знаем докъде се надяваме да ни доведе. И знаем, че няма да ни доведе доникъде, ако не се опитаме.

— Обичах жена си, Тийл, а любовта наранява — липсата на любов наранява дори повече. Може би ще успеем да намерим начин да се обичаме, без да се нараняваме.

— Господи, колко искам да те докосна.

— Док — промълви тя. И се засмя. — Брадли? Брад? Как да те наричам?

— Засега стига само да кажеш: „Ела насам“.

И вече не съществуваше разстояние между тях.

Край
Читателите на „Бягство“ са прочели и: