Сандра Браун
Бягство (15)

Глава 15

Антисептикът, с който фелдшерите тампонираха коленете и дланите й, я щипеше. Счупените стъкла, проникнали през плата на панталоните, ги бяха срязали под коленете.

Тийл забеляза сцепеното едва когато фелдшерите започнаха да вадят стъкълцата с малки пинсети. Едва тогава усети болка. Не й обърна голямо внимание. Сега повече я интересуваха ставащите наоколо й събития, а не повърхностните рани, които беше получила.

Седнала на една носилка — беше отказала да влезе в линейката, — тя се огледа над рамото на грижещата се за нея сестра. Наоколо цареше хаос. Светлините на десетина полицейски коли и линейки се преплитаха в калейдоскоп от святкащи цветни лъчи на фона на бледата зора. Медицинските екипи, които не бяха изтичали на помощ на Рони, се занимаваха с нея, с агента на хазната Мартинес и с Кейн.

Не бяха допуснали медиите до района на събитията, но хеликоптерите им кръжаха отгоре като разсърдени насекоми. Цял конвой телевизионни каравани бяха паркирали на възвишението над падината, известна с името Рохо Флетс. Сателитните чинии, монтирани на покривите им, отразяваха лъчите на новото слънце.

Обикновено такива гледки караха Тийл Маккой да настръхва от ентусиазъм. Тогава тя беше в стихията си. Но когато погледна в обектива на видеокамерата, за да предаде репортажа си на живо, в кръвта липсваше поредната доза адреналин.

Беше се опитала да се надъха с обичайния си ентусиазъм, но знаеше, че в момента той й липсва, и се надяваше публиката й да не забележи или ако все пак забележи, да припише привидната й вялост на току-що отминалото изпитание.

Репортажът й обаче не бе лишен от напрежение. Тя трябваше да крещи в микрофона, докато хеликоптерът с ранения в гърдите Рони Дейвисън го отнасяше към най-близката болница, където екип от травматолози вече го очакваше в спешното отделение. Яростните въздушни струи, породени от въртенето на перките, сипеха пясък в очите й. На този пясък тя приписваше неприсъщите на професията й сълзи.

Когато завърши импровизираното си резюме на събитията от последните близо шест часа, Тийл равнодушно предаде безжичния микрофон на Кип, той я целуна по бузата, каза й: „Страхотно“ и хукна да снима още спомагателни кадри, възползвайки се от получения достъп до арената на събитията, който дължеше на професионалната си връзка с нея.

Едва след като бе приключила и с тази част от работата си, тя бе позволила да прегледат кървящите й длани и колене. После каза на сестрата.

— Сигурно знаете нещо.

— Не, мис Маккой. Не знам.

— Или не искате да ми кажете.

Жената я погледна сдържано.

— Не, не знам — затвори шишенцето с антисептик. — Наистина трябва да идете в болница и да ви погледнат ръцете на по-добра светлина. Може да има люспички стъкло…

— Няма. Добре съм — тя скочи от носилката. От многобройните порязвания коленете й се бяха схванали и бяха започнали да я смъдят, но тя скри гримасата си от сестрата. — Благодаря ви.

— Добре ли си, Тийл? — изкуцука Гъли към нея. — Тия копелета не ме пускаха при тебе, първо трябвало да ти оправят ръцете и коленете. Записът е един път, хлапе. Най-добрият, който някога си правила. Ако това не ти осигури „На живо в девет“, ще напусна телевизията изобщо.

— Разбра ли нещо за Рони?

— Нищичко.

— Сабра?

— Нищо. Поне не след като оня каубой я предаде на доктор Джайлс и я взеха с хеликоптера.

— Като говорим за Док, той наблизо ли е?

Гъли не я чу. Той клатеше глава и си мърмореше:

— Само да ме бяха пуснали до Денди. След една минута с мене щеше да намрази живота.

— Предполагам, че са го арестували?

— Шерифът каза на трима помощници — най-свирепите копелета, които някога съм виждал — да му завлекат задника в затвора.

Макар че беше видяла със собствените си очи, тя още не беше в състояние да повярва, че Денди стреля по Рони Дейвисън. Сподели изумлението си с Гъли.

— Не разбирам как се случи всичко това.

— Никой не се занимаваше с него. Хубаво шоу беше спретнал на Калоуей. Плаче, кърши ръце. Признава, че е оплескал цялата работа. Накарва ни да повярваме, че е разбрал грешката си, че всичко е забравено и единственото му желание е Сабра да бъде в безопасност. Лъжецът му с лъжец!

Потисканите чувства на Тийл избиха на повърхността и тя се разплака:

— Аз съм виновна, Гъли. Обещах на Рони, че всичко ще е наред, че ще може безопасно да излезе, че ако се предаде, няма да му сторят нищо.

— Ние всички му обещахме това, мис Маккой.

Тя се обърна, дочула познат глас, и сълзите й веднага пресъхнаха.

— Много съм ви сърдита, агент Калоуей.

— Както колегата ви току-що обясни, заблуди ме комедията на Денди. Никой не знаеше, че е донесъл ловна пушка със себе си.

— Не е само това. Можехте да ме предупредите за оня тип Хуерта, когато изнесох бебето.

— И ако знаехте кой е той, какво щяхте да направите?

Какво щеше да направи тя? Не знаеше, но това някак си не й се струваше съществено. И запита:

— Знаехте ли, че Мартинес е агент на хазната?

По лицето на Калоуей се изписа съжаление.

— Не. Предполагахме, че е някой от помощниците на Хуерта.

Като си спомни как раненият, окован в белезници мъж се бе хвърлил върху Денди, тя забеляза:

— Той постъпи ужасно смело. Не само провали прикритието си, но и си рискува живота. Ако някой от другите беше реагирал малко по-бързо…

Тя вдигна рамене при мисълта, че тялото на мъжа можеше да бъде надупчено от куршумите на неговите колеги.

— Мина ми през ума това — съгласи се мрачно Калоуей. — Той иска да поговори с вас.

— С мене?

— Ще можете ли?

Калоуей я придружи до другата линейка и по пътя й разказа в какво състояние е Мартинес.

— Куршумът е минал през крака му, без да засегне кост или артерия. Тая нощ два пъти извади късмет.

Той й помогна да се качи от задната врата на линейката.

Временният тампон, който Док бе сложил на бедрото на Мартинес, сега бе сменен със стерилна марлена превръзка. Окървавената тениска бе метната в купа с използвани превързочни материали, който трябваше да се изхвърли. Сърцето на Тийл се сви, когато я видя. Спомни си как бе гледала ръцете на Док да оформят груба превръзка върху раната, която сам той бе нанесъл.

Мартинес беше сложен на система, освен това му преливаха кръв. Но погледът му беше ясен.

— Мис Маккой.

— Агент Мартинес, Чудесно се справяхте. Заблудихте всички ни.

Той се усмихна, показвайки двата реда бели зъби, които беше забелязала и преди.

— Това е целта на работещите под прикритие. Слава Богу, че заблудих и Хуерта. Членувам в неговата организация от миналото лято. Снощи прекарахме през границата един камион с хора.

— Преди около час го намерихме — осведоми ги Калоуей. — Както обикновено, вътре не се живееше. Хората, заключени в камиона, на практика бяха благодарни, че ги взехме под наша опека. За тях това беше избавление.

— С Хуерта щяхме да правим сделка с един фермер от Канзас. Хуерта трябваше да бъде арестуван веднага след трансакцията. Спряхме тук да хапнем нещо — той вдигна рамене, сякаш за да каже, че и без друго останалото го знаят. — Радвам се, че и двамата влязохме в магазина без оръжия. Оставихме ги в колата… никога не правим така. Беше съдба или Божия намеса, кой знае. Ако Хуерта си носеше оръжието, картинката скоро щеше да стане съвсем грозна.

— Вас заплашва ли ви отмъщение?

Усмивката му отново блесна.

— Разчитам на департамента да уреди да изчезна. Ако отново ме видите, сигурно няма да ме познаете.

— Разбирам. Още един въпрос, защо грабнахте бебето?

— Хуерта искаше да изненада Рони, да го надвие. Аз рискувах да привлека вниманието на всички и грабнах бебето. Всъщност ме беше страх, че той ще направи нещо на детето. Само по този начин можех да го запазя.

Тийл потръпна при мисълта какво е можело да се случи.

— Изглеждахте особено враждебно настроен към Кейн.

— Той ме позна — извика Мартинес. — Преди няколко години работехме заедно по няколко случая. Той обаче няма добрия навик да си държи устата затворена. На няколко пъти едва не ме издаде. Трябваше да го накарам да млъкне.

Той погледна към Калоуей и добави:

— Мисля, че трябва да го пратите на опреснителен курс в Куантико.

Тийл се усмихна.

— Трябва да ви благодарим за няколко смели постъпки, господин Мартинес. Съжалявам, че получихте куршум като награда за усилията ви.

— Този Док направи каквото трябваше. Ако бях на негово място, и аз щях да направи същото. Бих искал да му кажете, че не му се сърдя.

Калоуей се обади:

— Той си тръгна.

Прикривайки разочарованието си и въпреки порязванията по дланта, Тийл се ръкува с Мартинес и му пожела всичко най-хубаво, после излезе от линейката и видя Гъли, който пушеше и я чакаше. Линейката потегли, а Гладис и Върн дойдоха при тях.

Сигурно бяха посетили колата си, защото носеха други дрехи, миришеха на сапун и изглеждаха толкова бодри и пъргави, сякаш се връщат от двуседмичен курорт. Тийл ги прегърна подред.

— Не можем да си тръгнем, без да сме ви дали адреса си и докато не обещаете, че няма да ни забравяте — каза Гладис и й подаде листче, на което беше написан адрес във Флорида.

— Обещавам. Сега продължавате ли сватбеното пътешествие?

— Ще спрем в Луизиана да видим сина ми и внуците — каза Върн.

— Които без съмнение са петте най-опаки малки копелета на света.

— Е, де, Гладис.

— Само казвам както си е, Върн. Дивички са си и ти го знаеш — после изведнъж стана друга. Потисна сълзите, бликнали изведнъж от очите й. — Надявам се онези двама младежи да се оправят. Ще се притеснявам, докато не разбера, че с тях всичко е наред.

— И аз — Тийл стисна малката ръка на Гладис. Върн се намеси:

— Трябва да си дадем показанията на агентите на ФБР. Казахме им, че нямаше как да не ударите този Кейн с чушките, защото се държеше като пълен идиот.

Гъли се изкиска. Калоуей се стегна, но остави критиката без коментар.

— Дона се фука пред камерите — каза хапливо Гладис — Като я слуша човек, цяла героиня.

Върн посегна към торбата, която държеше, извади една малка видеокасета и я пъхна в ръката на Тийл.

— Не забравяйте това — прошепна той.

Тя беше забравила за записа от тяхната камера. Гладис обясни:

— Промъкнахме се в магазина и я взехме.

— Благодаря ви. За всичко.

Тийл отново се разчувства, когато те окончателно се сбогуваха с нея и се запътиха към колата си.

— Меден месец ли? — осведоми се Гъли, когато двамата се отдалечиха.

— Бяха страхотни. Ще ми липсват.

Той й хвърли странен поглед.

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Държиш се малко странно.

— Не съм спала цялата нощ.

Тя изправи рамене, сякаш се приготвяше да застане пред камерите, и се обърна към Калоуей:

— Предполагам, че имате много въпроси към мене.

В караваната Калоуей й предложи кафе и буритос, донесени от женската организация при Първа баптистка църква. Беше му необходим повече от час, за да получи от нея цялата интересуваща го информация.

— Мисля, че засега е това, мис Маккой, освен ако не възникнат други въпроси.

— Разбирам.

— Няма да се учудя, ако съответните окръжни прокурори ви помолят да присъствате, когато се съберем да разискваме обвиненията срещу Рони Дейвисън.

— Ако се съберете — поправи го тя меко.

Агентът на ФБР погледна настрани и Тийл разбра, че той се обвинява за повечето от нещата, които се бяха случили. Може би повече от нея. Признаваше, че е бил заблуден от преструвките на Ръсел Денди. Не беше забелязал, че Денди се е върнал в частния чартърен хеликоптер, с който беше дошъл, и е донесъл оттам ловна пушка. Ако се бе случило непоправимото, ако Рони беше умрял, на главата на Калоуей щеше да се струпа доста тежка отговорност.

— Знаете ли как е Рони сега?

— Не — отвърна Калоуей. — Знам само, че беше жив, когато го занесоха в хеликоптера. Оттогава не съм чувал нищо повече. Бебето е добре. Сабра засега е в сериозно състояние, във всеки случай по-добре, отколкото си мислех. Прелели са й няколко банки кръв. Майка й е с нея.

— Не видях господин Коул Дейвисън.

— Позволиха му да придружи Рони в хеликоптера. Беше… можете да си представите.

Млъкнаха за момент, безразлични към суетенето на другите агенти, които „разчистваха“ наоколо. Накрая Калоуей я придружи навън, където вече утрото бе встъпило в правата си.

— Довиждане, господин Калоуей.

— Мис Маккой?

Обърна се, както беше тръгнала да се отдалечава. Специалният агент Калоуей изглеждаше малко притеснен от това, което се канеше да каже.

— Сигурен съм, че това за вас е било ужасно изпитание. Но се радвам, че вътре имаше толкова уравновесен човек като вас. Вие помогнахте на всички да запазят здравия разум и проявихте забележително самообладание.

— Аз не съм забележителна, господин Калоуей. Може би малко властна — каза тя с разсеяна усмивка. — Ако не беше Док… — тя наведе глава въпросително. — Той даде ли ви показанията си?

— Шериф Монтес го разпита.

Той я насочи към шерифа, неразличим в сянката отстрани на караваната. Монтес докосна широкополата си шапка и се приближи към нея, но отмина неизречения й въпрос за Док.

— Кметът предложи да ви настаним в тукашния мотел. Не е „Риц“ — предупреди я той с лек смях. — Но можете да останете колкото искате.

— Благодаря ви, но се връщам в Далас.

— Не, точно сега не — намеси се Гъли. Кип стоеше зад него. — Ние се връщаме с хеликоптера да дадем лентата на редакторката, за да монтира.

— Идвам и аз, пратете някого да докара колата ми. Още преди Тийл да довърши изречението, той поклати отрицателно глава.

— Няма място за повече от двама пътници, а аз трябва да се връщам. Да не ти казвам какви ги е надробил в моя нюзрум оня смахнатият с обиците на веждата. А ти се възползвай от любезното предложение на кмета. Ще пратим по-късно хеликоптер за тебе и човек да докара колата ти в Далас. Освен това един душ няма да ти навреди.

— Наистина знаеш как да бъдеш мил, когато поискаш, Гъли.

Изглежда, въпросът беше решен, а и тя беше прекалено уморена, за да се пребори. Разбраха се кога и къде да чака хеликоптера и шериф Монтес обеща да я докара на мястото. Гъли и Кип се сбогуваха и изтичаха към чакащия хеликоптер, на чийто корпус се четяха инициалите на телевизионния канал.

Калоуей протегна ръка.

— Желая ви всичко хубаво, мис Маккой.

— И аз на вас — тя пое ръката му, но когато той се канеше да я отдръпне, тя я задържа. — Казахте, че се радвате, че аз съм била там вътре — и тя кимна към магазина. — А аз се радвам, че вие бяхте тук вън, господин Калоуей.

Говореше сериозно. Цяло щастие беше за всички, че именно на него се бе паднала задачата да разреши този толкова деликатен случай. Друг на негово място навярно не би се справил с тази чувствителност, която бе показал Калоуей.

Неизреченият комплимент явно го притесни.

— Благодаря — каза той рязко, обърна се и влезе отново в караваната.

Шериф Монтес взе багажа от колата й и го сложи на задната седалка на служебната си кола. Тя се възпротиви, не искаше някой да я вози.

— Аз мога и сама да карам, шерифе.

— Няма нужда. Капнала сте и ще ме е страх да не заспите на волана. Ако се тревожите за колата си, ще пратя някой помощник да я докара. Ще я сложим на служебния паркинг, да можем да я наглеждаме.

Изненадана от себе си, тя приветства предложението, което й позволяваше да отслаби контрола и да не се напряга да взема някакви ангажиращи ума решения.

— Благодаря ви.

Мотелът не беше далече. Шестте стаи бяха подредени една до друга покрай навес, който даваше един пръст сянка. Вратите бяха боядисани в нетърпимо оранжево.

Той взе ключа и отвори вратата. Климатикът беше вече включен. Монтиран на прозореца, той бръмчеше шумно и нещо вътре в него постоянно тракаше, но тези звуци бяха успокояващи. Ваза със слънчогледи и кошничка с пресни плодове и сладкиши, увити в розов целофан, стояха на малката масичка насред стаята.

— Католичките не се оставят на баптистките да ги надминат — забеляза шерифът.

— Всички бяхте много мили.

— Не е така, мис Маккой. Ако не бяхте вие, можеше да стане много по-зле. Никой от нас не иска Рохо Флетс да бъде отбелязан на картата с някакво клане — той докосна ръба на шапката си, запътвайки се към вратата, и на излизане добави: — Ако имате нужда от нещо, обадете се на рецепцията. Иначе никой няма да ви безпокои. Починете си. Ще ви потърся по-късно.

Още с влизането си в която и да било стая Тийл обикновено най-напред пускаше телевизора. Беше лакома за новини. Независимо дали гледаше към екрана, винаги пускаше някой 24-часов канал за новини. Заспиваше с новини и се събуждаше с тях.

Сега обаче тя отмина телевизора, без дори да го забележи, и с несесера в ръка влезе в миниатюрната баня. Душ кабинката беше точно толкова голяма, колкото човек да може да се обърне, но водата беше гореща и в изобилие. Застанала под димящата водна струя, тя я остави да се стича по главата й, преди да се заеме с шампоана. Насапуниса се обилно с вносния си сапун, който се продаваше само в магазините на Нийман. Депилира краката си, избягвайки драскотините по коленете. Изсуши косата си със сешоара само колкото да издуха повечето вода от нея, после се наведе над умивалника да си измие зъбите.

Всичко това беше чудесно.

Но защо се чувстваше така отвратително?

Току-що беше отразила най-забележителната история в кариерата си. Сега „На живо в девет“ си беше нейно, и дума да няма. Така беше казал Гъли. Трябваше да подскача до тавана. Но вместо това чувстваше крайниците си като че ли напълнени с по сто фунта олово. Къде беше онова шеметно опиянение, в което я хвърляха хубавите новинарски истории? Настроението й беше като изветряло тридневно шампанско.

Безсънието. Това е. След като дремне няколко часа, пак ще бъде свежа като кукуряк. Пак ще си бъде тя. Заредена и готова за нови подвизи.

Върна се в стаята, взе от куфара си една къса нощница и бикини, облече се, нави пътния будилник и се обърна към леглото. Чаршафите изглеждаха меки и подканващи. Хрумна й, че може да ги изцапа, ако коленете и дланите й прокървят, но нямаше сили да се тревожи за това.

Когато чу почукването, го взе за поредното изшумоляване в климатика. Но при настойчивото му повтаряне отиде към вратата и я отвори.