Сандра Браун
Бягство (12)

Глава 12

Записът на Кип вървеше едновременно на два монитора в караваната и всички вътре се бяха скупчили около тях. Един от агентите на ФБР стоеше с ръка на контролния панел, готов да спре картината по даден от Калоуей знак.

— Къде е дъщеря ми? Не виждам Сабра.

Калоуей долови алкохол в дъха на Денди. Той излизаше от време на време, за да „глътне чист въздух“. Явно гълташе и друго, освен кислород.

— Търпение, господин Денди. Искаме да изгледаме целия запис. Трябва да знам кой къде е вътре в магазина. След като видя всичко, ще пуснем записа отново и ще го спираме на места, откъдето може да се получи повече информация.

— Сабра може би се опитва да ми прати лично послание. Някакъв сигнал.

— Може — отбеляза неангажирано агентът.

Залепи нос на цветния монитор, слушайки встъпителните думи на Тийл Маккой. Беше самоуверена, това трябваше да й се признае. Невъзмутима. Изглеждаше малко безвкусно облечена, с тази тениска със знамето на Тексас, но се държеше толкова уравновесено, артикулацията й беше толкова безупречна, сякаш се намираше в телевизионното студио, седнала зад лъскавото новинарско бюро.

— Тоя кучи син — изръмжа Денди, когато Рони се появи на екрана.

— Ако не можете да си държите устата затворена, Денди, с удоволствие бих я затворил вместо вас.

Коул Дейвисън изрече заплахата с равен глас, в който обаче се долавяше стоманена нотка.

— Господа — призова ги Калоуей.

Никой повече не се обади, докато Рони говореше. Но тишината стана още по-потискаща, когато камерата се премести към Сабра и новороденото й бебе. Картината беше смразяваща, сърцераздирателна. Възможно ли беше една майка с току-що родено бебе в ръцете да заплашва, че ще се самоубие…

Няколко секунди, след като записът свърши, в караваната виснеше мъртва тишина. Накрая Гъли се осмели да изкаже на глас онова, което всички си мислеха:

— Май трябва да се запитаме кой е отговорен за всичкото това.

Калоуей вдигна ръка, пресичайки всякакви други опити да се коментира вината на Ръсел Денди. Обърна се към Коул Дейвисън:

— Какво ще кажете за Рони? Как ви изглежда?

— Изтощен. Уплашен.

— Надрусан?

— Не, господине — отвърна рязко Дейвисън. — Казах ви, той е добро момче. Не се занимава с наркотици. Някоя бира от време на време, това е най-многото.

— Дъщеря ми със сигурност не е наркоманка — намеси се Денди.

Калоуей продължи да разпитва Дейвисън:

— Забелязахте ли нещо необичайно, което да ни подскаже евентуално нестабилно душевно състояние?

— Осемнадесетгодишният ми син говори за самоубийство, господин Калоуей. Мисля, че това дава представа за душевното му състояние.

Калоуей съчувстваше на мъжа — и неговите деца бяха на същата възраст, — но продължи да иска допълнителна информация.

— Вие го познавате, господин Дейвисън. Мислите ли, че Рони блъфира? Според вас искрено ли говори? Вярвате ли, че е готов да отиде докрай?

Дейвисън се бавеше с отговора. После унило понижи глас:

— Не, не мисля така. Наистина, не мисля. Но…

— Но? — наблегна Калоуей. — Но какво? Рони някога показвал ли е склонност към самоубийство?

— Никога.

— А към насилие? Изблици на неконтролируем гняв?

— Не — отговори той кратко. Но като че ли този рязък отговор го смущаваше. Той премести нервно поглед от Калоуей към останалите, после пак погледна агента. — Да, само веднъж. Беше изолиран случай. А той беше просто едно дете.

Калоуей изстена мислено. Беше извънредно сигурен, че не иска и да чуе за този отдавнашен изолиран случай, когато Рони Дейвисън е изгубил контрол над себе си.

— Това може да не е важно — и вероятно не е, — но май ще е най-добре да ми разкажете.

Дейвисън мълча дълго и притеснено, после започна:

— Рони беше при мене през лятната ваканция. С майка му скоро се бяхме развели. Рони трудно се нагаждаше към раздялата. Както и да е — каза той и пристъпи смутено от крак на крак, — детето много се привърза към едно куче, което живееше през няколко пресечки. Каза ми, че стопанинът му се държал лошо с него, забравял да го храни, никога не го къпел. Такива работи.

Познавах собственика. Беше пропаднал тип, почти винаги пиян, знаех, че Рони говори истината. Но това не беше наша работа. Казах на Рони да стои далече от кучето. Но както ви обясних, той се беше привързал страшно много към това нещастно създание. Явно е имал нужда от другар. Или е обикнал животното, защото е било също толкова нещастно, колкото и той през онова лято. Не знам. Не съм детски психолог.

Денди го прекъсна:

— Тая тъжна история докъде ще ни доведе?

Калоуей го стрелна с поглед, приближи се плътно до него и му прошепна на ухото да млъкне, а после отново се обърна към другия мъж:

— Какво се случи, Коул?

— Един ден Рони отвърза кучето и го доведе у дома. Казах му веднага да го върне в двора на стопанина му. Той се разплака и отказа да го върне. Каза, че предпочита да го види мъртво, отколкото да живее такъв живот. Скарах му се и отидох да взема ключовете, за да закарам кучето обратно.

Когато се върнах през кухнята, Рони го нямаше, нямаше го и кучето. С две думи, търсих ги цялата нощ. Съседи и приятели също си търсиха. Рано на другата сутрин един фермер ги видял двамата с кучето да се крият зад обора му и повикал шерифа.

Стигнахме до обора и аз викнах на Рони, казах му, че е време да заведе кучето обратно при стопанина му и да си дойде у дома. Той ми отговори, че няма да даде кучето, че няма да остави да го тормозят повече.

Спря и се загледа в ръба на шапката си, въртейки я бавно в ръце.

— Когато заобиколихме от другата страна на обора, той плачеше с пълен глас. Галеше кучето по главата, както беше легнало до него. Мъртво. Беше го ударил с камък по главата и го беше убил.

Погледна към Калоуей, а в очите му се събираха сълзи.

— Запитах сина си как е могъл да направи такова ужасно нещо. Той ми каза, че го е направил, защото много обичал кучето — гърдите му се надигнаха от дълбоката въздишка. — Съжалявам, че ви отнех толкова време с тази история. Но ме запитахте дали мисля, че може да направи това, което казва, че ще направи. Само по този начин бих могъл да ви отговоря най-добре.

Калоуей потисна чисто човешкия си подтик да сложи ръка на рамото на мъжа. Вместо това каза рязко:

— Благодаря ви, че ме разбрахте така добре.

— Тоя е жив престъпник — избуча Денди. — Винаги съм го твърдял.

Макар че забележката на Денди беше ненужно жестока, Калоуей не можеше да не се съгласи поне отчасти с нея. Този инцидент от детството на Рони показваше опасна прилика със сегашните събития. Историята на Коул Дейвисън прибави още един фактор към ситуацията и той не беше положителен, фактически, никой от факторите не беше положителен, още от самото начало на това заплетено положение. Нито един.

Той се обърна към Гъли:

— Какво ще кажете за мис Маккой? Забелязахте ли някакви признаци, които да подсказват, че тя е под натиск? Опитва ли се да ни каже повече, отколкото казва? Думите й имат ли някакъв подтекст?

— Поне аз не откривам. А разпитах и Кип.

Агентът на ФБР се обърна към оператора:

— Всичко ли е така, както тя ни каза? Никой ли не е ранен?

— Не, господине. Онзи от ФБР е вързан — по-скоро облепен — обаче кряска с всичка сила, така че сигурно нищо му няма — той хвърли несигурен поглед към Денди, сякаш си спомни какво очаква носителите на лоши новини. — Но… момичето…

— Сабра? Какво й е?

— Имаше много накървавени памперси. Бяха избутани настрана на купчинка. Но се сещам, че ги видях и си помислих: „Божичко!“…

Денди сподави един тревожен вик. Калоуей продължаваше да разпитва Кип:

— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението и думите на колежката ви?

— Тийл си беше все същата. Е, само дето изглеждаше като извадена от възглавница. Но беше свежа като краставичка.

Накрая старшият агент се обърна към Денди, който си бе спестил излизането и съвсем открито надигаше сребърното плоско шише.

— Споменахте, че е възможно Сабра да ви праща тайно послание. Видяното и чутото подсказва ли ви нещо такова?

— Как да кажа, като гледах записа само веднъж?

Фактът, че деспотичният предприемач отговори смутено и непряко на въпроса, сам по себе си беше показателен. Денди накрая бе изправен пред грозната истина — неговата неправилна реакция в първоначалната ситуация беше накарала Сабра и Рони да предприемат отчаяни действия, които ги бяха вкарали в тази задънена улица.

— Превъртете лентата — нареди Калоуей на агента при контролния панел. — Да я изгледаме пак. Който забележи нещо, да се обади.

Записът започна отново.

— Тийл избра това място, за да виждаме хората зад нея — отбеляза Гъли.

— Това е хладилникът с разбитата врата — каза един от агентите, посочвайки едно петно на екрана.

— Спрете тук.

Калоуей се наведе напред, вгледан не в журналистката, а в групата хора в дъното.

— Жената, облегната на щанда, сигурно е касиерката.

Шериф Монтес се обади:

— Да, Дона е. Тая прическа не може да се сбърка.

— А това е агент Кейн, нали, Кип? — посочи Калоуей към едни крака, които се виждаха от коляното надолу.

— Точно така. Седи с гръб, опрян на щанда.

— Сребристият изолирбанд изпъква чудесно на фона на черните панталони, нали?

Злобната забележка на Гъли мина незабелязано. Калоуей разглеждаше възрастната двойка, седнала на пода близо до Кейн.

— Какво ще кажете за старците? Добре ли са?

— Ококорени и наперени, така ми се видяха.

— А онези двама мъже?

— Мексиканци. Чух единия да казва нещо на другия на испански, само че шепнеше, нищо не се разбираше.

— О, Господи — Калоуей подскочи на стола си така, че столът се изтъркаля зад него.

— Какво?

Агентите, реагирайки на видимата тревога на шефа си, избутаха другите настрана и се скупчиха около него.

— Ето този — почука Калоуей по екрана. — Погледнете го добре и ми кажете дали не ви изглежда познат. Можете ли да увеличите образа?

Агентът, който прожектираше записа, постепенно успя да изолира лицето на мексиканеца. Увеличи образа, но за сметка на това той стана по-неясен и картината се размаза. Агентите се втренчиха в образа, целият съставен от точки, и изведнъж един от тях завъртя глава и изсъска:

— Мамка му!

— Какво? — запита Денди.

Дейвисън се втурна към тях:

— Какво става?

Калоуей ги разбута и започна да раздава заповеди на подчинените си:

— Обади се в офиса. Да мобилизират всички. Пуснете съобщение за издирване… Монтес, вашите хора могат да помогнат.

— Разбира се. Но в какво да помогнат? — шерифът разпери безпомощно ръце. — Не ми казвате нищо.

— Съберете всичките си помощници. Съобщете и на съседните окръзи. Кажете им да търсят за изоставен камион, фургон. Ремарке от каравана.

— Камион? Ремарке? Какво, по дяволите, става тука? — Денди трябваше да вика, за да го чуят в паниката, обхванала претъпканата каравана от наелектризиращите заповеди на Калоуей. — Ами дъщеря ми?

— Сабра е в най-голяма опасност от всички, повече, отколкото си мислехме.

И сякаш за да засили впечатлението от думите на Калоуей, откъм магазина се разнесе несъмненият звук на пистолетен изстрел.

 

 

Смразяващият кръвта писък на Дона накара Тийл да скочи на крака.

— Какво има сега?

Рони размахваше пистолета и крещеше:

— Назад: Назад! Ще те застрелям!

Втори, по-високият мексиканец, го беше нападнал. Рони го отблъскваше с насочен пистолет.

— Къде е другият? — извика той трескаво. — Къде ти е другарчето?

Сабра изпищя:

— Не!

Тийл се извърна, точно навреме, за да види как Хуан грабва Катрин от ръцете на Сабра. Той стисна силно новороденото — прекалено силно — и то се разплака, а Сабра закрещя така, както само майка може да крещи, когато детето й е в опасност. Опитваше се да стане, вкопчваше се в крачолите на Хуан, сякаш искаше да се изкатери по тях.

— Сабра! — извика Рони. — Какво става?

— Той взе бебето! Дай ми бебето! Не го наранявай!

Тийл се хвърли към тях, но Хуан замахна с ръка и ръбът на дланта му я удари в гърдите и я отметна назад. Тя изкрещя от болка и страх за новороденото.

Док изръмжа възмутено, но Тийл разбра, че не се решава да нападне Хуан, защото онзи можеше да направи нещо на детето за отмъщение.

— Кажи му да й даде бебето! — Рони стискаше пистолета с две ръце и го насочваше право към гърдите на Втори, крещейки с цяло гърло, сякаш силата на звука можеше да преодолее езиковата бариера. — Кажи на приятеля си да й даде бебето, иначе ще те убия!

Може би, за да докаже, че Рони наистина има това намерение, Хуан направи грешката да погледне към витрината на магазина, накъдето се бяха запътили двамата.

Док използва тази част от секундата и се хвърли към него.

Но мексиканецът реагира мигновено. Отблъсна го със заучен ъперкът^[1] и юмрукът му бухна Док право в корема. Мъжът се сви на две и рухна на пода пред хладилника.

— Кажи му да й даде бебето! — дереше се Рони и гласът му се пропукваше като тънък лед.

Дона простена:

— Всички ще умрем.

Тийл умоляваше Хуан да не прави нищо на Катрин.

— Не я наранявай. Тя не те заплашва. Дай бебето на майка му. Моля те. Моля те, не прави това.

Сабра беше безпомощна. Но майчиният инстинкт й помогна да се изправи на крака. Беше толкова слаба, че едва се задържаше права. Залитайки, с протегнати ръце, тя молеше мъжа да й върне бебето.

Хуан и Втори си викаха един на друг, опитвайки се да се разберат в глъчката, надвиквайки дори Върн и Гладис, която бе отприщила поток от ругатни. Дона не преставаше да пищи. Агент Кейн се нахвърляше върху Рони, обвиняваше го, че ако се бил предал по-рано, всичко това нямало да се случи, че ако това заплетено положение завърши с трагедия, щяло да е само по негова вина.

Изстрелът накара всички да млъкнат.

Тийл, която отправяше молби към Хуан, видя как попадението го накара да сгърчи лице. Той инстинктивно се преви и се хвана за бедрото. Щеше да изпусне Катрин, ако Тийл не беше я подхванала.

Тя притисна бебето към себе си и се извърна, питайки се как Рони е успял да стреля така чисто и прицелено, толкова прецизно, че да обезвреди Хуан и същевременно да не засегне бебето.

Пистолетът на Рони обаче все още сочеше към гърдите на Втори и момчето изглеждаше също толкова смаяно от изстрела, колкото и всички останали.

Стрелецът беше Док. Той лежеше по гръб на пода и стискаше малък револвер. Оръжието на агент Кейн, което тя беше изритала под хладилника и после беше забравила… Слава на Бога, че Док се бе сетил за него. Той се възползва от настъпилата тишина.

— Гладис, елате, моля ви.

Възрастната дама притича, заобикаляйки рекламната витрина.

— Убихте ли го?

— Не.

— Много жалко.

— Вземете бебето от Тийл, за да може тя да помогне на Сабра. Аз ще се заема с него — каза той и кимна към Хуан. — Рони, успокой се. Всичко е под контрол. Няма причина за паника.

— Бебето добре ли е?

— Идеално — Гладис отнесе плачещото бебе при Рони, за да се увери със собствените си очи. — Ужасно е възмутена и лично аз никак не я обвинявам.

И тя изсумтя презрително, поглеждайки към Хуан, който седеше на пода, притиснал ръка към кървящото си бедро.

Рони смушка Втори с пистолета и го накара да се върне на мястото си. Мексиканецът клекна с унило изражение.

Док сложи револвера на Кейн на най-високия рафт при бакалските стоки, далеч от обсега на Хуан, и коленичи до него, за да среже крачола с ножиците.

— Ще оживееш — каза той лаконично, след като прегледа раната и я натъпка с марлени тампони. — За твое щастие куршумът не е засегнал бедрената артерия.

Хуан хвърляше наоколо негодуващи погледи.

— Док! — повика го Тийл.

Тя беше сложила Сабра да легне, но подът край нея бе станал хлъзгав от прясно стекла се кръв. Момичето беше бяло като стена.

— Знам — каза кратко Док, долавяйки неизречената тревога на Тийл. — Сигурно разкъсването на перинеума се е отворило. Настани я колкото можеш по-удобно. Сега се връщам.

Превърза набързо раната на Хуан и стегна крака над нея с турникет, измайсторен от една сувенирна тениска. Хуан ругаеше под нос, очевидно много го болеше, и стискаше оголените си бели зъби. Но за негова чест не се развика, когато Док безцеремонно и доста грубо го смушка да стане. Мексиканецът заподскача на един крак, докато Док го придържаше отстрани.

Когато минаха покрай Кейн, агентът се обърна към простреляния:

— Глупак такъв. Заради тебе можеше всички ни да убият. Какво смяташ…

По-бърз от раздразнена гърмяща змия, Хуан ритна Кейн в главата с ранения си крак. Внезапното движение му струва скъпо. Той простена от болка. Понеже беше ударил право в кост, звукът от ритника отекна също толкова силно, колкото и изстрелът преди малко. Кейн млъкна и в същия момент изпадна в безсъзнание. Главата му отново клюмна на гърдите.

Док бутна Хуан на пода и го облегна на фризера, доста далече от сподвижника му.

— Той никъде няма да иде. Но за да сме по-сигурни, Рони, най-добре му вържи ръцете. И на него — кимна с глава към Втори.

Рони инструктира Върн да облепи с лента ръцете и краката на двамата мъже, също като на Кейн. Държеше пистолета насочен към тях, докато възрастният мъж изпълняваше нареждането му. Хуан беше прекалено зает с ранения си крак, за да прахосва силите си в ругатни, но Втори не страдаше от подобни ограничения. Изригваше нескончаем поток от испански думи, без съмнение все сочни ругатни, а Рони му крещеше да престане, ако не иска да му затъкне устата.

Телефонът иззвъня, но никой не вдигна, сякаш не го забелязваха. Тийл, която беше надянала едни ръкавици така ловко, че дори се учуди сама на себе си, се беше заела да сменя подгизналата от кръв постелка на Сабра, когато изведнъж осъзна как телефонът престана да звъни и Рони извика: „Не сега, имаме работа!“, преди да грабне слушалката обратно. След това я повика:

— Как е Сабра?

Тийл му отговори през рамо:

— Не е добре — облекчена видя Док да се връща. — Какво става?

— Хуан ритна Кейн в главата. В безсъзнание е.

— Не съм и помисляла, че ще има за какво да благодаря на тоя човек.

— Върн ги връзва. Радвам се, че са… обезвредени.

Тя забеляза напрежението по лицето му и разбра, че влошеното положение на Сабра не е единствената причина за безпокойството му.

— Защото са опасни ли? Наистина нямаше какво да губят, когато се опитаха да овладеят положението.

— Наистина. Но какво щяха да спечелят?

Рони Дейвисън наистина ли представляваше заплаха за такива негодници като тези двамата? Тя помисли малко и отговори:

— Доколкото виждам, нищо.

— Доколкото виждате. Точно това ме тревожи. Има още нещо — продължи той с по-тих глас. — Въоръжени хора заемат позиции отвън. Може би части за бързо реагиране.

— О, не.

— Видях ги да се придвижват и да заемат места.

— Рони дали ги е видял?

— Не мисля. Моят изстрел сигурно е изнервил всички. Може би си мислят най-лошото. Възможно е да щурмуват сградата, да се опитат да проникнат през покрива или нещо такова.

— Той ще се изплаши.

— Точно това искам да кажа. Телефонът отново иззвъня.

— Рони, вдигни — викна му Док. — Обясни им какво стана.

— Не и докато не се уверя, че Сабра е добре.

Макар че Тийл не беше експерт по медицина, и на нея положението на Сабра й се струваше критично. Но също като Док, и тя не искаше Рони да си загуби ума, и без това вече беше достатъчно изплашен.

— Къде е Катрин? — запита момичето със слаб глас. Док, който беше направил всичко възможно, за да спре струята прясна кръв, свали ръкавицата и отмахна кичура коса от челото си.

— Гладис се грижи добре за нея. Люлееше я и я приспа. Струва ми се, че това малко момиченце е също толкова храбро, колкото и майка му.

Тя нямаше сили дори да се усмихне.

— Няма да излезем оттук, нали?

— Не говори така, Сабра — прошепна яростно Тийл, гледайки лицето на Док, докато той следеше показанията на апарата за кръвно налягане. — Недей да мислиш така.

— Татко няма да се предаде. Нито пък аз. И Рони. Особено пък сега. Ако се предаде, веднага ще го затворят.

Тя погледна първо Док, после Тийл със стъклени, безжизнени очи.

— Кажете на Рони да дойде тук. Искам да говоря с него. Веднага. Не искам да чакам повече.

Макар да не спомена изрично за тяхната клетва да се самоубият, беше ясно какво иска да каже. Тийл усети в гърдите си тежестта на тревогата и отчаянието.

— Не можем да те оставим да го направиш, Сабра. Знаеш, че не е правилно. Това не е решение.

— Моля ви, помогнете ни. Това искаме.

После очите й сами се затвориха, против волята й. Беше толкова слаба, че не можеше да вдигне клепачи, и се унесе в дрямка.

Тийл погледна към Док.

— Зле е, нали?

— Много зле. Кръвното спада. Пулсът е учестен. Ще й изтече кръвта.

— Какво ще правим?

Той се замисли за миг, взирайки се мрачно в побелялото, неподвижно лице на момичето, и каза:

— Ще ви кажа какво ще направим.

Стана, взе пистолета от рафта, заобиколи рекламната витрина и отиде при Рони, който чакаше да разбере как е Сабра.