Сандра Браун
Бягство (10)

Глава 10

Тийл бършеше гърдите си с една от кърпичките, с които бе изтрила бебето, когато усети зад гърба си движение. Огледа се бързо наоколо. Трудно беше да се каже кой повече се смути — тя или Док. Очите му неволно се спряха на лилавия й дантелен сутиен. Тийл почувства как цялата пламва.

— Извинявайте — измърмори той.

— Изцапах се — каза тя, извивайки рамо, за да скрие гърдите си. Блузата й беше цялата на кървави петна — беше я изцапала, когато пое за пръв път новороденото и го притисна до себе си. Док говореше с Рони и Тийл бе използвала това, че за момент може да остане насаме, да свали блузата си и да се поизмие. Но неочаквано се беше върнал. — Реших малко да се поизчистя, преди да изляза пред камера.

Тя хвърли салфетката и взе втората тениска, която беше донесла от рафта. Надяна я, обърна се и разпери ръце. Отпред на тениската беше отпечатано знамето на Тексас и под него думата home.

— Е, не е висша мода — каза тя примирено.

— По тези места това минава за висша мода.

Той хвърли поглед към Сабра, после се приближи до Тийл, която пак беше седнала долу, опряла гръб до хладилника. Тя му подаде шише с вода. Той преспокойно пи след нея.

— Тя как е? Има ли подобрение?

Док кимна утвърдително, но не особено сигурно, челото му се набръчка загрижено.

— Много кръв изгуби. Успя някак да започне да се съсирва, но трябва да я зашият.

— В чантата на доктора имаше ли нещо за зашиване?

Той поклати отрицателно глава.

— Потърсих. Но дори кървенето да отслабва, има друга опасност — инфекция.

Сабра и бебето спяха. След разговора между Тийл и агент Калоуей за видеозаписа Рони отново бе заел мястото си. Най-много се озърташе към мексиканците и Кейн. Наблюдаваше ги зорко. Върн и Гладис дремеха, доближили глави. Дона прелистваше някакво развлекателно списание — очевидно с това се занимаваше във вечерите, когато нямаше много клиенти. За момента всичко беше спокойно.

— Как е бебето? — заинтересува се Тийл.

— Справя се — той беше преслушал гърдичките на Катрин със стетоскопа от лекарската чанта. — Пулсът е силен. Дробовете, изглежда, са наред. Но ще съм много по-спокоен, когато я поемат специалисти неонатолози.

— Може би няма да чакаме много. Приятелят ми Гъли ръководи направление „Новини“ в моя канал. От няколко часа знае, че съм сред заложниците. Почти съм сигурна, че нашият канал вече е пратил екип. Калоуей ще провери и обеща да ми се обади възможно най-скоро. Аз вярвам в ефекта от видеозаписа. Скоро всичко ще свърши.

— Надявам се — каза той и хвърли още един загрижен поглед към младата майка и бебето.

— Страхотна работа свършихте, Док — той я изгледа със съмнение, сякаш чакаше да изплюе камъчето. — Наистина. Чудесно се справихте. Може би е трябвало да изберете акушерство и гинекология вместо онкология.

— Възможно е — каза той мрачно. — Нямах особено голям успех в борбата с рака.

— Имахте невероятни успехи. Много над средностатистическите.

— Е, да…

Е, да, но не можах да излекувам единствената, която наистина имаше значение за мене. Собствената ми жена, довърши мислено Тийл изречението. Нямаше смисъл да го убеждава колко достойни за похвала са били усилията му да победи болестта — за него този единствен смъртен случай му бе струвал загубата на цялата война.

— Как се насочихте към онкологията?

Отначало като че ли нямаше намерение да отговори. Но накрая каза:

— Брат ми умря от лимфома на девет години.

— Съжалявам.

— Беше отдавна.

— Вие на колко години бяхте?

— Дванайсет-тринайсет.

— Но смъртта му силно ви е повлияла.

— Помня колко тежко им беше на родителите ми.

Значи, двама негови близки са били отнесени от врага, който той не бе успял да надвие, помисли си Тийл.

— Не сте могли да спасите нито брат си, нито жена си — каза тя на глас. — Затова ли напуснахте?

— Вие бяхте там — отвърна той сухо. — Знаете защо напуснах.

— Знам само това, което склонихте да споделите с журналистите, а то беше пренебрежимо малко.

— И все още е.

— Бяхте огорчен.

— Бях бесен.

Той шепнеше достатъчно ниско, но все пак Катрин се размърда в ръцете на майка си.

— На кого бяхте бесен? — знаеше, че стъпва на несигурна почва. Ако натиснеше прекалено силно, прекалено внезапно, той можеше да я отреже. — На тъста и тъщата ли, защото ви обвиниха неоснователно? Или на партньорите, защото отказаха да ви подкрепят?

— Бях ядосан на всички. На всичко. На проклетия рак. На собствената си неадекватност.

— И просто се признахте за победен?

— Точно така, помислих си: „Мамка му, и каква полза от всичко това?“

— Разбирам. И така, самозаточихте се в тая ничия земя, където наистина можете да бъдете полезен.

Той ясно долови сарказма в думите й. Стегна лице, издавайки все по-нарастващата си досада.

— Вижте какво, нямам нужда нито вие, нито който и да било друг да анализира решението ми. Или да го поставя под въпрос. Или да го съди. Ако реша да бъда ранчеро или балетист, или скитник, това никого не засяга.

— Прав сте, никого не засяга.

— И като си говорим за работа — прибави той със същия хаплив тон, — тази ваша идея да снимате с камера…

— Какво искате да кажете?

— Това е изрично заради Рони и Сабра, нали?

— Разбира се.

Погледна я с явно недоверие и я заболя от това. Дори се изсмя скептично.

— Според мене всичко, което можем да направим, за да пречупим Денди, ще ни помогне да излезем от тая ситуация — прозвуча й така, сякаш се мъчеше да се оправдае, но въпреки това продължи. — Според мене не може да се каже, че на агент Калоуей му е приятно да седи в това заплетено положение. Независимо какво казва Кейн, Калоуей ми изглежда почтен човек, който си върши работата, но не обича пукотевицата и кръвопролитията. Мисля, че ще е склонен да опита и да преговаря за мирно уреждане на проблема. Аз просто си предложих услугите и смятам, че това ще улесни мирния изход.

— Но същевременно ще бъде и страхотна история за вас.

Мекият му, интуитивен глас и пронизителният му поглед й напомниха с чувство на остра вина за скрития в джоба на панталоните диктофон.

— Е, да — призна тя неловко, — наистина ще бъде страхотна история. Но аз съм лично ангажирана с тези деца. Помогнах на детето им да се роди, така че идеята ми не е стопроцентово егоистична. Предубеден сте, Док. Не харесвате репортерите, но като се има предвид вашият опит с медиите, отвращението ви е обяснимо. Аз обаче не съм такава коравосърдечна и безчувствена, за каквато сигурно ме мислите. Никак не ми е безразлично какво ще стане с Рони, Сабра и Катрин. Някак не ми е безразлично какво ще стане с всички ни.

Той замълча многозначително, после каза:

— Вярвам ви.

Очите му я гледаха все така пронизващо, но погледът вече беше различен. Топлината на смущението, която се разливаше по тялото й, постепенно растеше и се превръщаше в друг вид топлина.

— Бяхте невероятна — каза той. — Със Сабра. Можехте да се дистанцирате от мене. Да направите някоя чудата сцена. Да вдигнете ръце. Да припаднете. Нещо такова. Но вие излъчвахте спокойствие. Това наистина ми помогна. Благодаря ви.

— Няма защо — тя се засмя на глас. — Бях ужасно нервна.

— И аз.

— Ами! Наистина ли?

Той леко се прекръсти.

— Не позволих да го разберете. Наистина бях нервен. Нямам много опит с ражданията. Присъствал съм на няколко, докато учех медицина. Дори асистирах няколко пъти по време на стажа си, но винаги в добре оборудвана болница, в стерилна обстановка, наоколо имаше още лекари и сестри. Забравил съм повечето неща, които знаех тогава. Това беше неочаквано изпитание за мене.

Тя отмести поглед за миг, после очите й отново се върнаха към лицето му.

— Бях ужасно изнервена, докато не видях главичката на бебето да се подава. Тогава чудото ме завладя. Беше… велико — нямаше думи, с които да изрази незабравимото преживяване, не беше сигурна дали една дума е в състояние да обхване милиардите му измерения. — Наистина, Док. Беше велико.

— Разбирам какво имате предвид. Гледаха се дълго, може би цяла вечност. Накрая той каза:

— Ако някога пак ми се случи да помагам при раждане по спешност…

— Знаете кого да викате за асистент. Партньори?

Тя му подаде ръка и той я взе. Но не я разтърси, за да потвърдят партньорството. Стисна я. Не толкова силно, че да й стане неудобно, но достатъчно здраво, за да направи жеста личен, почти интимен.

С изключение на момента, когато беше почистила с марля нараненото му рамо — а това беше толкова за кратко, че не се броеше, — сега за пръв път се докосваха. Непосредственият допир беше като протичане на електричество. Тийл почувства някакво туптене, поиска веднага да дръпне ръка. Или безкрайно да продължи да държи ръката му.

— Бих ви помолил за една услуга — каза той меко.

Тя мълчаливо кимна.

— Не искам да ме снимат.

Тя нерешително отдръпна ръката си.

— Но вие сте важен участник в историята.

— Казахте, че историята е на второ място за вас.

— Но казах и че това е невероятна история.

— Не искам да ме снимат — повтори той. — Дръжте ме настрана от тая работа.

— Съжалявам, Док, не мога. Вие сте вътре. До гуша сте затънали в историята.

— За нас, които сме тук, наистина съм вътре. Нямах друг избор, освен да се намеся. Но на ония там вън не съм длъжен абсолютно нищо, особено пък да се развличат за сметка на личните ми работи. Съгласна ли сте?

— Ще видя какво мога да направя — скритият диктофон натежа в джоба на панталоните й. — Не мога да отговарям за оператора.

Той я изгледа снизходително, сякаш за да й каже, че не бива да подценява интелигентността му.

— Разбира се, че можете. Вие казвате какво да се снима. Дръжте ме настрана.

Наблягаше на всяка дума, за да подчертае, че го казва съвсем недвусмислено.

Стана и отиде да види Сабра. Докато той се отдалечаваше, Тийл се питаше дали комплиментите и задържането на ръката не са имали за цел да съкрушат защитата й, дали не използва подхода на красавеца, за да я заслепи с ласкателство? Дали, вместо да заеме войнствена позиция, съзнателно бе показал по-меката си страна? Така да се каже, лъжица мед след чаша оцет.

Запита се също и какво ще направи той след, като разбере, че тя притежава и друг видеозапис, освен този, който предстоеше да бъде направен. Него вече го имаше на лента и той не знаеше.

 

 

По-късно щеше да се тревожи за това. Телефонът звънеше. Вратата на караваната се отвори и Калоуей стана веднага. Пръв влезе шериф Монтес, за когото Калоуей вече си бе съставил мнение, че е умен, схватлив и надарен с интуиция човек на закона. Той въведе вътре един кривокрак, шкембест, олисяващ мъж, който миришеше също като пакета „Кемъл“, очертаващ се в горния джоб на ризата му.

— Казвам се Гъли.

— Специален агент Калоуей.

Ръкуваха се и той добави:

— Нека да поговорим отвън. Тук вече стана пренаселено.

В караваната бяха трима агенти, Калоуей, психолога от ФБР, Ръсел Денди, Коул Дейвисън и шериф Монтес. Но новодошлият просто заяви:

— Тогава изхвърлете някого навън, защото аз не мърдам оттук, докато не видя Тийл жива и здрава.

— Вие отговаряте за новините, нали?

— Вече половин век. А тази вечер оставих нюзрума си на някакъв изрусен младок с три сребърни обици на веждата, един такъв новоизпечен многознайко, имал диплома за телевизионер — той изсумтя презрително при мисълта, че телевизионната журналистика може да бъде нещо, което се изучава в колеж. — Рядко напускам мястото си, господин Калоуей. И никога не го оставям в некомпетентни ръце. Но това, че го направих тази вечер, трябва да ви покаже колко много държа на Тийл Маккой. Така че не, сър, господин Калоуей, няма да си мръдна задника оттук, докато цялата работа не свърши. Вие сте Денди, нали? — обърна се той внезапно към милионера от форт Уърт.

Денди не благоволи да отговори на това доста неучтиво запитване.

— Само да си знаете — продължи Гъли, — ако нещо се случи на Тийл, ще ви изтръгна проклетите черва. Според мене вие сте виновен за цялата тая работа — и като остави Денди да се пържи в яростта си, Гъли се обърна бавно към Калоуей. — А сега, с какво се занимава там Тийл? Каквото и да е, тя ще се справи.

— Съгласих се да удовлетворя молбата й вътре да влезе оператор с камера.

— Той е отвън, готов е и няма търпение да влезе.

— Най-напред трябва да дам някои основни правила за този запис.

Гъли сви подозрително очи.

— И какви?

— Записът трябва да послужи и на нашите цели.

Коул Дейвисън пристъпи към тях.

— Какви цели?

— Искам картина от вътрешността на магазина.

— За какво?

— Положението е извънредно заплетено, господин Дейвисън. Заложниците стоят под прицел. Трябва да знам какво става там, за да реагирам адекватно.

— Обещахте, че синът ми няма да пострада.

— Наистина няма. И никой друг няма да пострада. Във всеки случай, не и ако аз мога да направя нещо в това отношение.

— Може да уплашите момчето, ако си помисли, че повече се интересувате от обстановката, а не от неговите думи — забеляза Гъли.

— Искам да знам кой е вътре в магазина.

Калоуей говореше с авторитетен тон, който не допускаше никакъв по-нататъшен спор. Не се интересуваше дали някой няма да се обиди, това беше условие, неподлежащо на оспорване.

— Това ли е? — размърда се нетърпеливо Гъли.

— Това е. Сега ще се обадя на мис Маккой.

Гъли подкани с жест Калоуей да вземе слушалката.

— Карайте. Мене не ме чакайте.

При други условия агент Калоуей би се усмихнал на разгорещеността му. Но сега, когато се обади Рони, той заговори с възможно най-делови тон:

— Агент Калоуей се обажда. Дайте ми мис Маккой.

— Ще позволите ли да се направи записът?

— Точно за това исках да говоря с нея. Дайте ми я, моля ви.

След секунда чу гласа на журналистката.

— Мис Маккой, вашият оператор…

— Кип — подсказа Гъли.

— Кип е готов.

— Благодаря ви, господин Калоуей.

— Не правим документален филм. Давам ви пет минути. Часовникът започва да отброява в момента, когато операторът влезе в магазина. Ще бъде съответно инструктиран.

— Мисля, че това ще се приеме. Рони и Сабра ще могат да изкажат посланието си за това време.

— Ще кажа на Кип да направи панорамна…

— Не, не — прекъсна го тя веднага. — Бебето е добре. Ще накарам Кип да го снима отблизо.

— Искате да кажете, да не снима вътрешността на магазина?

— Да, да. Голяма красавица е. Сега спи.

— Аз… ъ-ъ…

Калоуей не беше сигурен какво точно се опитва да му каже тя. След провала с Кейн не можеше да си позволи повече грешки.

— Какво казва? — заинтересува се Гъли.

— Не иска да снимаме вътрешността на магазина. И отново на слушалката:

— Мис Маккой, ще ви пусна през спикер фона. И той натисна копчето.

— Тийл, аз съм, Гъли. Как си, хлапе?

— Гъли! Ти там ли си?

— Можеш ли да повярваш? Аз, дето никога не се отдалечавам на повече от десет мили от нюзрума, дойдох тука сред тия къртичини. С хеликоптер ме прекараха. Най-шумната бричка, с която някога съм имал нещастието да пътувам. И не ми дадоха да пуша, докато летяхме. Тоя ден направо ме скапа. Ти как си?

— Отлично.

— Веднага щом излезеш оттам, те черпя една „Маргарита“.

— Ще ти го напомня.

— Калоуей се чуди какво да прави. Ти не искаш Кип да направи панорамна снимка на вътрешността на магазина, нали?

— Точно така.

— Ще подплаши хората?

— Възможно е.

— Добре. Ами широкоъгълен обектив?

— Да, това е много важно.

— Добре. Широкоъгълен, но никой няма да знае. Все едно снимаме едър план. Това ли искаше да кажеш?

— Винаги мога да разчитам на тебе, Гъли. Ще чакаме Кип — и тя затвори.

— Чухте я — каза Гъли и тръгна към вратата, за да даде инструкции на оператора, който чакаше отвън. — Ще имате снимка на вътрешността, господин Калоуей, но поради някаква причина Тийл не иска хората да знаят, че ги снимат.