Марк Олдън
Призракът (7)

7
На друг ги разправяй тия

Адвокатът Лу Анджело беше едър като канара плешивеещ италианец на шейсет и две години. Кръглото му ухилено лице излъчваше честност, дружелюбност, но и несигурност. Обличаше се като гангстерите от доброто старо време: скъпи прескъпи двуредни костюми, ръчно шити бели ризи, златна гривна, пръстен на кутрето.

Наближаваше полунощ, когато той махна на Рос Магелан от масата в клуб „Типико“ в Уошингтън Хайтс в Манхатън. Тя беше на дансинга с Кони Павлидес, бивше ченге, с което движеше от година. Павлидес беше четирийсетгодишен грък с черни очи, преждевременно побеляла коса, тънка чувствителност и остра интуиция. Беше работил в отдел „Убийства“ в Нюйоркската полиция, но го бяха простреляли и той бе принуден да се пенсионира по-рано. Сега беше вицепрезидент на нюйоркския клон на мощна частна охранителна фирма с представителства из цялата страна.

Анджело седеше на маса при дансинга заедно с Мърси Хауард, млада негърка, която той наричаше „моята, лична треньорка“. Фреди Паласио обаче беше на друго мнение — той описваше двайсет и две годишната Мърси като професионална компаньонка и момиче на повикване. Беше сред най-търсените в агенцията.

Лу Анджело бе хлътнал до уши по нея. Но не се налагаше Фреди да го казва на Рос. Тази вечер, докато Мърси шепнеше в ухото на Анджело, той бе отпуснал длан върху дългото й бедро и я зяпаше в устата. После кимна.

Рос и Кони танцуваха блус до подиума за оркестъра, на няколко крачки от Лу Анджело, но достатъчно далеч, та той да не ги чува. Бяха си избрали местенце точно пред conguero, мъжа на конгата. Рос умираше да удря такъв барабан — така най-бързо се отърсваше от напрежението, неизменно съпътстващо полицейската работа.

Справяше се и с други латиноамерикански ударни инструменти, но конгата, цилиндричен тъпан с кожа само от едната страна, й беше любимият — ръцете й направо бяха хванали мазоли през годините, откакто тя свиреше на него.

От оркестъра се откъсна късоврат кубинец, който, хванал сребрист тромпет, застана пред микрофона. Но не за да свири, а за да изпее на испански „Сянката на твоята усмивка“. Удоволствие бе да го слушаш, но не и да го гледаш.

Рос видя как Лу Анджело и Мърси Хауард се чукат с шампанското и преплитат длани. Пет пари не даваха, че са различни като небето и земята. Анджело беше стар, имаше три деца, че и внучета. Беше адвокат с яки връзки сред политиците и бе цели четирийсет години по-възрастен от Мърси, която току-що бе получила правото да гласува. Затова пък беше тъмнокожа и гърдеста, с черна свилена коса и пискливо момичешко гласче, пораждащо у мъжете инстинктивното желание да я закрилят.

Но госпожица Мърси пораждаше у Лу Анджело и други желания. Той направо я изпиваше с поглед, личеше си, че е на седмото небе от щастие. Освен това тя го караше да развърже кесията. Тази вечер беше с впита в тялото ламена рокля с тънички презрамки, синьо сако със златни копчета и обувки с високи токчета, купени все от Лу Анджело. Той дори оповести с гордост колко струва сакенцето: два бона! Каза на Рос: „Гледай моето момиче, как се остарява!“, а тя само се усмихна.

Рос идваше в клуб „Типико“ най-малко два пъти в месеца. Заведението беше много приятно. На нея й харесваше всичко тук, като се почне от шарените ризи и десетсантиметровите токчета и се стигне до хрома, огледалата и мигащите светлини. Музиката: салса, мамбо, меренге, беше мощна и красива и тя все си я тананикаше.

Управата на клуба я познаваше като Рос Марино, предприемачка кубинка, която раздаваше тлъсти бакшиши наляво и надясно: и на управителя, и на оберкелнера, и на сервитьорите. Буташе по нещичко и на пиколото, задето й разрешава да спира току пред входа и й наглежда колата. Придаваше стил на заведението — винаги идваше изтупана и танцуваше чудесно. Затова и я обслужваха безупречно, а шампанското беше за сметка на заведението. Доведеше ли тук лошите, те направо се прехласваха.

Мърси Хауард също изпадна в див възторг и възкликна:

— Скри ми шапката, ще знаеш!

Тази вечер имаше два оркестъра, които забавляваха пъстрата навалица от латиноамериканци, негри и неколцина авантюристично настроени бели. Както винаги охраната беше много строга. В Уошингтън Хайтс живееха четвърт милион имигранти доминиканци и затова тук нивото на престъпност бе най-високо в града. Освен че бяха претърсвани от глава до пети, клиентите минаваха през два метални детектора, имаше и видеокамера. За удобство на полицията управата на заведението пазеше записите половин година.

Рос целуна Кони по врата и го помилва отзад по главата. Бяха се прегърнали и танцуваха на място. Любовта към Кони й беше единствената утеха в тоя живот. Но тя го споделяше единствено с него.

Двамата танцуваха добре. Кони знаеше как да води и да кърши кръст досущ като латиноамериканец. Улавяше безупречно такта и не се страхуваше да пробва нови стъпки, нови ритми. И подобно на всички други мъже, които танцуват добре и с които Рос беше преспивала, и Кони си го биваше в леглото. Как ли синът на грък месар от Астория, който се е хванал седемнайсетгодишен във флота и е бил толкова недодялан, че два пъти е падал от палубата, бе успял да усвои разликата между меренге и меренге типико?

Беше се научил да танцува на „предната линия“: като ченге под прикритие по клубовете, баровете и кръчмите на Ню Йорк. Беше се омешвал с престъпните типове, докато събере достатъчно улики, за да арестува някого. Точно в такава долнопробна кръчма го бяха и ранили в хълбока: беше се впуснал да преследва някакъв кибритлия от Ямайка, теглил куршума на един далавераджия, задето бил обидил бременната му жена и я бил заплашвал.

— Вече можеш да си отдъхнеш. Не се налага непрекъснато да се оглеждаш — рече той на Рос. — Я ми разкажи за онзи гадняр, доминиканеца, дето те следеше. И дето му счупиха гръбнака и после го подпалиха. Какъв ли му е бил хороскопът за деня?

— Казваше се Хуан Ривас — отвърна тя. — По прякор Джон-Джон. Двайсетгодишен, нелегален имигрант. Беше в бандата на Las Munecas, доминиканци, които нападат и обират наркопласьори. Всичките до един са изключително жестоки, хич не си поплюват. Ако се вярва на лейтенант Фарньоли, Джон-Джон се навъртал около жилището ми в Уест Сайд. Аз обаче не съм го виждала.

— А какво значи „muneca“?

— Кукла. Всички членове на бандата са младички — някъде около двайсетте. Тартори им бяха една жена — Грасиела Катана, и брат й Рики. Доминиканци, пълни откачалки. Сега Грасиела дърпа сама конците. Рики е в пандиза.

— Защо?

— Изнасили осемгодишно момченце. Ще лежи от двайсет до четирийсет години в затвор в северната част на щата. Аз го тикнах на топло.

Кони тежко въздъхна.

— Не знаех.

После замълча.

Рос беше наясно защо. Искаше му се тя да му казва всичко, а Рос все не се престрашаваше. Беше свикнала да е потайна, а навиците трудно се преодоляват.

— Та защо прати Рики на топло? — попита накрая Кони.

Рос го погледна в очите.

— Една хаитянка чистеше вкъщи. Тя ми се оплака, че синът й бил изнасилен от някакъв доминиканец, който я плашел до смърт.

— Майката сигурно е нелегално в страната.

Жената кимна.

— Затова и не отишла в полицията. Притесняваше се да не я изритат с детето от страната. Поговорихме си по женски. После се свързах с имиграционните власти. Накрая й уредиха документите, а аз тикнах Рики на топло. Беше преди две години.

Кони вдигна очи към тавана.

— Доколкото разбрах, и последната инстанция е потвърдила присъдата на Рики. Той вече не може да се надява на чудотворно освобождение. Знае, че ще има да търка наровете, и е бесен. Затова е казал на кака си да прати някого да ти тегли куршума. Следващият въпрос: кой е светил маслото на Джон-Джон?

— Според лейтенант Фарньоли са го убили заради наркотиците — отвърна Рос. — Куклите съвсем се оляха. Тръгнали да обират caletas.

— Бива ли да са толкова тъпи!

Рос беше напълно съгласна с него. Caletas бяха къщи, където колумбийците държаха парите от дрогата, преди да ги изнесат от страната. Къщите в богаташките предградия се пазеха от колумбийски семейства, които си живееха като всички останали. Косяха моравата, разхождаха кучето, за Коледа купуваха кукли на децата си. Единственото, което не правеха, бе да канят съседите — да не би да видят натъпканите с банкноти кашони, струпани във всяка стая.

Станеше ли дума да си опазят мангизите, колумбийците бяха готови на всичко, дори да леят кръв. Изтезаваха и убиваха цели семейства, включително кучетата. Знаеше се за случаи, когато бяха изклали дори пилците в задния двор. Трябваше наистина да си откачен, за да посегнеш на парите им, както правеха Грасиела и „Куклите“.

— По-добре Грасиела да забрави за отмъщенията и да помисли как да остане жива — каза Рос. — Само това оставаше да се притеснявам и за хората, които ме следят. Всеки детектив в Нюйоркската полиция работи средно по двеста случая. Безследно изчезнали котки, серийни убийци: дреболии, тежки дела. Винаги ще се намират и хора, които са недоволни от онова, дето правим. Както казах, не мога да мисля и за тях.

Двамата с Кони бяха говорили за това. Как да се справят със страха. Рос си имаше начин: просто не мислеше за него.

Тази вечер Фарньоли бе настоял някой от полицаите, с които тя работеше в екип, да кара взетата под наем лимузина, същата, за която плащаше ФБР. Така накрая Рос беше тръгнала с Глен Форд, трийсет и пет годишен чернокож детектив с огромни длани и ходила и с непоклатимото убеждение, че най-добрият начин да се сближиш с някоя жена е да преспиш с нея. Сега той чакаше в лимузината и сигурно умуваше кого да опъне.

Рос предпочиташе да я придружава някой, който да не псува и да си мери малко повече думите. Например детектив Хари Ърлс, кротък начетен човечец, който си разбираше от работата. Но той не успя да я придружи — трябвало да се прибира при болнавата си жена.

И Кони по свой си начин държеше Рос под око — и като ченге, и като любовник. Тя му беше признателна за загрижеността. Той обаче също е бил ченге и би трябвало да знае, че работиш ли под прикритие, си длъжен да бъдеш изключително предпазлив. Да не рискуваш излишно. Как да очакваш друг да не ти издава тайните, щом самият ти ги разгласяваш!

Кони знаеше, че Рос разследва съдията Райнър. Знаеше също, че тя обработва Лу Анджело, за да се докопа до съдията. Но толкова.

— Райнър си го заслужава — отбеляза той. — Всички знаят, че е затънал до гуша.

— И какво по-точно знаят?

— Ами например, че е взел подкуп, за да издаде на ония келеши, албанците, двама информатори. По-късно и двамата са намерени мъртви. Подозират го и че е унищожил видеокасета със самопризнанията на Кръстника на албанците. А не е нужно да обяснявам точно на теб, че така е сложил край и на разследването. Заповедите за задържане, свидетелските показания, арестите, направени въз основа на видеокасетата, също отиват на боклука. Чувал съм също, че вадел от досиетата снимките, та издирваните престъпници да не могат да бъдат проследени.

— Какво толкова се е сдушил с тия албанци? — възкликна Рос.

— Живял е известно време в Албания. Баща му е бил дипломат там. Пък и мен ако питаш, албанците сигурно го позлатяват.

— Божичко, и този човек още е съдия!

Кони поклати глава.

— Толкова ли не си научила досега, че в Ню Йорк са най-некадърните съдии? Да не говорим пък, че са и най-наглите. Изобщо не се съобразяват със законодателството на щата, пренаписват Конституцията и тълкуват законите както дяволът евангелието. Нима наистина трябва да ти обяснявам защо Райнър още е съдия?

Рос обви ръце около врата на Кони. Не се налагаше да й обяснява нищо. Тя знаеше.

Да вземем дори Комисията по съдебна етика в щат Ню Йорк, уж призвана да брани обществото от калпави съдии. Къде ти! Комисията не си помръдваше и пръста.

Без да им мигне и окото, членовете й отхвърляха осемдесет и пет на сто от всички жалби срещу съдии в щат Ню Йорк, колкото и тежки да бяха обвиненията. От хиляда и четиристотин съдии, срещу които бяха постъпили оплаквания, бяха наказани едва шестима. Отстранен бе само един. Съдията Райнър преспокойно можеше да си се премени като травестит, да мине, яхнал метла, пред сградата на общината и Комисията пак нямаше да му каже и копче. Опреше ли до некадърни и продажни съдии, властите в щата Ню Йорк оглушаваха, онемяваха и ослепяваха.

Точно по тази причина Рос беше длъжна да се добере до непоклатими доказателства срещу Райнър. Джо Лабриола нямаше да се задоволи с по-малко. А веднъж получеше ли каквото му трябва, щеше да се развихри. Щеше да се чувства в стихията си, вече щеше да е на своя територия и правилата щяха да бъдат в негова полза. Федералните съдилища стояха по-високо от щатските. Издаваните от тях присъди бяха по-тежки, нямаше освобождаване под гаранция и най-важното, Щатската комисия по съдебна етика нямаше никаква власт в тях. Изправеха ли Райнър пред федерален съд, с него беше свършено.

Кубинецът с малките ушенца и късия врат подхвана „Островът“ на Иван Линс, една от любимите песни на Рос. Този път обаче не пееше така романтично. Тя се сети как някъде е чела, че преди да издъхнат, лебедите пеели. Някои хора по-добре първо да умрат, пък после да пеят.

Кони я притисна до себе си.

— Познавам един съдия, който си пада по малолетни проститутки. Доведат ли му някоя в съда, тя си знае, че ще отърве присъдата. Той обаче не ги чука. Възбужда се, като им сипва вино по крачетата и им смуче пръстите. Погледнато така, момичето не е извършило никакво престъпление.

— Така си е — съгласи се Рос и стрелна с очи Лу Анджело.

Адвокатът се прозя и си погледна часовника. Беше танцувал, докато накрая краката вече не го държаха. Не беше чак толкова смотан. Рос бе танцувала няколко пъти с него — ядваше се, макар че дядката тепърва трябваше да усвоява новото меренге.

В промеждутъците, когато не тресеше меса по дансинга, бе успял да излапа огромна пържола и да я полее с конска доза шампанско. Освен това си развърза и езика — бъбреше главно за себе си, пусна и една-две мръсни шегички. Явно вече му се спеше, та две не виждаше. Така де, не беше в първа младост човекът.

Рос хвана Кони за ръка и го дръпна от дансинга. Тази вечер бе научила всичко от игла до конец за любовния живот на Лу Анджело. А също за последните три дела, които бил спечелил. И че възнамерявал да уреди съдията Райнър да го изберат в Съда по наследствени дела и попечителство. Рос искаше да чуе още нещичко, преди Анджело да вдигне гълъбите или да се умори да дрънка.

Той бе споменал и Фреди Паласио, но само мимоходом — отвори дума за него, докато Кони танцуваше с Мърси Хауард. Не искал да се разпростира за проблемите на Фреди. Само създавал неприятности на агенцията за компаньонки, която плащала на Анджело точно за това — да си няма неприятности. За Рос беше добре дошло, че адвокатът не иска да говори за Фреди в присъствието на Кони.

Когато Рос и Кони се върнаха на масата, Лу Анджело и Мърси Хауард бяха долепили главици, гукаха си нещо и се кискаха досущ колежанки на първия си купон. Анджело беше мораво червен. Сграбчи Рос за ръката и я дръпна да седне на стола до него.

— Ела да чуеш — рече й. — Истинска случка. От миналата седмица, когато заведох Мърси и жената във Флорида. Купих едно мезонетче във Форт Лодърдейл, та…

— Моля?! Завел си едновременно и жена си, и Мърси във Флорида?

— Че какво толкова! Нямам тайни от жена си. Та взехме два апартамента с изглед към океана. Жената е в единия, ние с Мърси — в другия. Уредих, значи, прехвърлянето на мезонета и всички ние — аз, жената, Мърси и брокерката по недвижими имоти, отидохме да поразпуснем на плажа. Казва се Лорън, брокерката, де. Седим си, значи, и Лорън ни разправя как се грижела за рибките на някаква дърта еврейка, докато тя карала лятото в Ню Йорк. Мъжът на Лорън не дойде с нас. Остана в кафенето с едни приятели. По едно време Лорън видя в тарапаната някакво свое старо гадже — още от гимназията — не го била срещала от цяла вечност. — Лу Анджело прихна и се смя, докато не се задави. Рос го тупна по гърба. После той продължи: — Още на мига между Лорън и онзи запрехвърчаха искри. Направо си се виждаше. Нали, Мърси?

— Да, бе — изписка негърката.

Лу Анджело се наведе напред.

— Та Лорън вика на мъжа да й правел компания, докато хранела рибките. Тъкмо слезли от асансьора, и онзи да вземе, моля ти се, да пъхне ръка под тениската си, нещо го досърбял коремът. Точно тогава покрай тях минавала друга стара еврейка, която решила, че мъжът вади патлак и е отвлякъл Лорън. Звъни, значи, на ченгетата. Те се изсипват и отцепват плажа — всичко почерняло от ченгета, членове на отряда за бързо реагиране, ФБР. Вътре опразнили етажа. Довели бабката еврейка да им покаже апартамента и надали ухо. И какво чуват — стонове и пъшкане. Все едно Лорън я изнасилват. Избили вратата и що да видят — Лорън му налапала оная работа. Какво да правят, клетите, вдигнали се и се омели. Слезли долу да пийнат по едно, превиват се като ненормални, ще се пръснат от смях. И кой да ги чуе, моля ти се — мъжът на Лорън. Качил се горе човекът — да си търси жената. И я хванал на калъп.

Лу Анджело се закикоти неудържимо. Кони също се засмя. Както и Мърси Хауард.

Рос обаче мълчеше. Не сваляше очи от Анджело.

— И какво стана? — попита.

— Доколкото разбрах, Лорън е получила развод и се е махнала от страната — отвърна адвокатът. — Според едни се била изнесла на Хавайските острови, според други — в Нова Зеландия. Я чакайте да пусна една вода. — Той се изправи. — Връщам се ей сега.

— И аз ще дойда — изчурулика Мърси.

Рос се пресегна да вземе дамската си чанта.

— Ще поискам сметката.

Анджело бръкна да си извади портфейла.

— Сигурна ли си, че не искаш да помогна?

Рос се усмихна.

— Черпи фирмата — потупа тя кафявия плик до питието на адвоката. — А ти ми отговори възможно най-бързо.

В плика имаше документи на звукозаписната компания на Глория Пас. Тази вечер това бе част от прикритието на Рос. Имаше копие от обичаен договор за запис, договори с Американския съюз на композиторите, авторите и издателите, чернова на договор за обезщетение с един от шефовете на компанията, от когото ръководството искаше да се отърве. Всичко си беше съвсем истинско.

Анджело потупа Рос по дланта.

— До края на седмицата всичко ще е тип-топ. Обещавам. — Доближи пръстите й до устните си. — Благодаря ти за вечерта. Накара един щастлив човек да се почувства стар, за което съм ти благодарен от дън душа.

Засмя се и изплези език, червен от мигащите светлини.

Когато Анджело и Мърси си тръгнаха, Рос и Кони продължиха да седят на масата и да слушат как оркестърът свири мелодията от „Семейство Флинтстоун“.

Накрая Кони се усмихна.

— Завел, моля ти се, и жена си, и любовницата си. Това приятелче не си поплюва.

— Да, защото не си знае парите — уточни Рос. — Всеки адвокат, който си има под ръка съдия, бързо пълни гушата.

— Не ти говоря за това. Говоря ти за парите, които краде.

— Защо реши, че краде?

Тя завъртя столчето на чашата с шампанско и поясни:

— Току-що си е купил мезонет във Флорида. Пътешества заедно с жена си и с любовницата си, която по една случайност си пада по скъпите дрешки. И понеже стана дума за дрешки, и костюмите на господин Анджело не са от най-евтините. И накрая — но не и по важност, нашият приятел се кани да настани любовницата си в апартамент недалеч от моето жилище — в Ист Сайд.

— Не е споменавал за това.

— Е, знам от друго място.

„От Фреди Паласио.“

— Та според теб краде, за да си живее като Крез? — рече Кони.

— Сигурна съм — отвърна Рос. — Няма да е първият адвокат, който бърка в меда.

— И от кого краде? — поинтересува се Кони.

— Как от кого, от Райнър, естествено. — Тя се пресегна и хвана ръката му. — Само съдията да надуши, и зле му се пише на Лу Анджело. Като нищо онзи ще прати албанците и тогава адвокатът да му мисли. И мафията гледа да си няма вземане-даване с тях.

— Значи си притиснала Анджело до стената. Или се споразумява с теб, или ще загази здравата.

Рос отговори, че нещата горе-долу стоят така. Не спомена, че Анджело е взел под крилото си полицайка, изложена на смъртна опасност, и че ако помогне да сгащят ченгето, което се опитва да я очисти, няма да му се налага да топи и съдията Райнър.