Реймънд Фийст
Полетът на Нощните ястреби (24)

21
Очакване

Каспар огледа тълпата.

Днес бе главното празненство по случай Банапис, най-стария празник на света — произходът му се губеше някъде в древността. Денят не принадлежеше нито на предишната, нито на настъпващата година. Празникът се празнуваше навсякъде из Мидкемия, макар и с различни имена.

Каспар бе разбрал, че денят се празнува и на Новиндус, само че там по това време беше средата на зимата. В Кеш и северните държави беше средата на лятото. Зачуди се дали допълнителният средлетен ден, който бе изкарал на Новиндус, се брои и го прави с една година по-стар.

Паско и Амафи бяха с него. След нараняването на Тал бившият убиец нямаше задачи и Каспар бе решил, че един допълнителен наблюдател ще му е от полза. Знаеше, че Магнус се е спотаил наблизо, а Пъг и Миранда са готови да се появят незабавно. Съжаляваше за Хокинс, защото уменията му с меча бяха незаменими. Нямаше представа къде се е дянал Накор.

— Това ли е скромното празненство, ваше великолепие? — попита Амафи.

— Да, ако си император на Кеш — отвърна Паско. — Само най-близките приятели и роднини.

— Всичките десет хиляди — обади се сухо Каспар.

Площадът в най-ниската част на платото беше по-обширен от цитаделата в Опардум — Каспар би могъл да събере тук цялата си армия и пак нямаше да го запълни.

Самият площад беше разделен на три нива. Императорската фамилия стоеше на най-високото, което бе най-малко и до него се стигаше от двореца. Побираше около петстотин души. Ако Каспар пазеше старата си титла, вероятно също щеше да е горе. Новото му положение обаче го бе пратило на второто ниво, заедно с повечето гости.

По целия ръб се спускаха шест каменни стъпала, които отвеждаха на третото ниво. Хората там знаеха положението си дори без да има стражи. Липсата на гвардейци беше местният начин да се покаже, че на празника ранговете нямат значение. В Кралството и Ролдем на този ден благородниците се смесваха с простолюдието, но в Кеш жестът се състоеше в това, че липсваха хилядите облечени в бяло мъже от Гвардията.

Каспар знаеше, че ако някой се качи на второ ниво без позволение, ще бъде върнат от скритите стражи, а един опит към трето вероятно щеше да доведе до сигурна смърт. Само че в някакъв момент на него щеше да му се наложи да стигне до най-високата платформа. Огледа се. Третото ниво си беше почти балкон и стената не можеше да се изкачи. Имаше стъпала в двата края, имаше достъп през двореца, но пък тогава трябваше да се мине през императорските покои и Галерията на лордовете.

Стъпалата се пазеха от десетина гвардейци и трябваше истински въоръжен отряд, за да се премине през тях.

— Струва ми се, че ако искаме да се качим горе, ще трябва да потърсим задния вход — каза той на Паско и Амафи.

Бившият убиец се усмихна.

— Знам пътя, ваше великолепие.

— Нека да позная — обади се сухо Паско. — Случвало ти се е да убиеш кешийски принц и преди?

— Не точно — отвърна Амафи спокойно. — Трябваше да отстраня някакъв млад придворен, който причиняваше проблем на един от дребните чиновници. Благородникът беше от Истинската кръв, чиновникът не, а жена му му изневеряваше. Нещастният младеж се задави с костилка от маслина по време на празненство на същия този площад — той се ухили. — Едно от по-скромните ми изпълнения.

— Слънцето залязва и хаосът наближава, така че по-добре да го изпреварим — каза Каспар. — През годините съм забелязал, че хората не те спират, ако изглежда, че знаеш къде отиваш. Да пробваме — махна на двамата слуги да тръгват пред него и ги последва. Площадът продължаваше да се пълни с хора.

Отне им доста време да стигнат до двореца. Както Каспар предполагаше, пазачите видяха уверените им изражения и не ги спряха.

В имперския комплекс пък никой не им обърна внимание — щом бяха тук, значи имаха право да са тук. Те заобиколиха Голямата зала и Галерията на лордовете, защото по това време щяха да са пълни с благородници, чакащи да заемат мястото си на горното ниво. Различни жонгльори, танцьори и музиканти вече забавляваха тълпата на площада. По големия булевард, отделящ Долния град от двореца, имаше кордон — оттук щеше да мине парад с представителни части на легионите, кавалерията, колесниците и най-различни екзотични животни.

— Ето те — възкликна Турган Бей, щом влязоха в кабинета му. — Почти не повярвах на съобщението, а и се чудех как ще се добереш дотук.

— Знаеш какво да правиш — Каспар махна на Амафи да остане до вратата, прати Паско на балкона и се наведе към ухото на Турган. — Мисля, че знам къде се крие Варен и какво е подготвил. На кого се доверяваш?

— Точно в момента на малцина.

— А сред Вътрешния легион, Колесничарите и Кавалерията?

— Още по-малко. Защо?

— Тогава на кого разчиташ да спаси Империята?

— Каспар, за какво става дума? Императорът ли е в опасност?

— По-лошо. Мисля, че цялата му фамилия е в риск.

И набързо му обясни какво бяха дискутирали с Пъг. Турган Бей пребледня.

— Не мога да повярвам! Но думите ти обясняват много неща, които преди ми изглеждаха безсмислени — той се облегна и млъкна за момент. — Какво ще правим, ако си прав?

— Събери колкото се може повече доверени хора и ги накарай да не вадят оръжие, ако нещата се объркат, освен ако няма директна заплаха. Ако оставим тълпа пияни благородници да извадят оръжие, ще загинат много невинни. Да не забравяме, че ни трябват само шепа мъже, около принцовете. От най-доверените ти. Знаеш какво да им кажеш. Нощните ястреби не са избягали от града. Те са тук, в двореца, и тази нощ планират да повалят Империята на колене.

— Каспар, ако си прав, ще те направят принц на Кеш. А ако грешиш и си полудял, и двамата ще нахраним крокодилите.

— Рисковано е, но нямаме избор.

— Ти къде ще си?

— Трябва да съм на подиума.

Турган Бей отвори едно чекмедже на писалището си и измъкна малък жезъл от слонова кост със златен пръстен.

— Вземи. Ако го носиш, стражите няма да те закачат.

— Благодаря.

— А сега какво?

— Ще чакаме. Не можем да докажем нищо, докато Нощните ястреби не нападнат. А тогава трябва да сме много бързи.

— Дано боговете да пазят Кеш.

— И нас — отвърна Каспар.

Пазителят на цитаделата излезе.

— Какво ще правим сега, ваше великолепие? — попита Амафи.

— Ще чакаме — каза Каспар и седна на стола на Турган Бей.

 

 

Накор водеше Бек през множеството.

— Накор! Това е страхотно! Не съм виждал толкова много хора накуп!

— Кеш е най-големият град на света, Ралан.

— Те се забавляват, нали?

— Да, и засега дори не са почнали да се блъскат и да се карат — отвърна дребничкият комарджия.

— И това е добре?

— Да — Накор се опитваше при всеки удобен случай да обясни на младежа концепцията за доброто. Знаеше, че не би могъл да измени природата му, но поне можеше да настрои възприятията му.

Двама навъсени градски стражи се развикаха на пешеходците да направят място. Накор хвана Бек за ръка и го поведе към другия край на булеварда.

— Преди много години дойдох тук с двама мъже: Гуда и Боррик. Невероятни хора. Тогава направихме това, което ще направим и сега.

— И какво е то? — попита Бек.

— Ще развалим празненството — ухили се Накор. — Ела с мен.

Бек сви рамене. Идеята да се появи неканен му допадаше. Тръгнаха към един от многото входове на двореца.

 

 

Магнус се беше притаил в сенките на една колонада. Имаше директна видимост към горното ниво на площада и знаеше, че може да се появи за секунди. Огледа се за Каспар и Накор, но не можа да ги види. Изпитваше леко притеснение, защото ако Каспар бе прав, при най-леката грешка четиримата най-могъщи магьосници на Конклава можеха да бъдат унищожени.

 

 

Пъг и Миранда чакаха. Бяха направили всичко необходимо и сега само очакваха сигнал. Пъг гледаше през прозореца и си мислеше как вече не възприема понятието дом.

— Какво си се умислил? — попита жена му. Отвън се чуваше приглушената глъчка на тълпите.

— Мисля за детството ми в Крудий. Островът на чародея е мой дом, но…

— Домът е там, където си живял като дете.

Той я погледна. В много отношения се чувстваше празен, когато тя не бе до него. Но и след толкова години съвместен живот още не я разбираше напълно.

— Дали и нашите момчета се чувстват така?

Тя се усмихна.

— Може да ги питаш, когато всичко свърши.

Пъг се замисли, после каза:

— Ще го направя.

След това отново се загледа меланхолично през прозореца.

 

 

Каспар си пробиваше път през благородниците и се опитваше да привлече вниманието на двамата принцове. Успя да засече погледа на Дангаи и се приближи да го поздрави. Принцът носеше официалната униформа на Вътрешния легион — черни сандали, черна поличка, куртка, нагръдник и шлем, покриващ цялата му глава. Украсата на шлема също беше боядисана в черно.

— Каспар, не знаех, че ще се присъединиш към нас.

— Боя се, че не съм в списъка на церемониалмайстора.

Принцът го изгледа за момент, после се усмихна.

— Е, не е някакво официално мероприятие и всички са полупияни, така че едва ли ще забележат.

Каспар понижи глас.

— Колко от вашите части се намират наблизо?

— Защо? — Дангаи подозрително присви очи.

— Защото вярвам, че тази вечер ще има опит за покушение срещу вас или брат ви. А може би срещу двамата.

— Как така никой не ме е предупредил? И защо трябва да го научавам от чуждестранен благородник?

— Защото цялото имперско разузнаване е компрометирано — отвърна искрено Каспар. След разговора с Магистрата двамата с Пъг бяха получили относителна представа за нещата. Причината за провала на първата атака и бягството на Нощните ястреби беше, че имаха хора сред кешийските шпиони.

Каспар бе приел твърдението на императора, че всеки има агенти. Магистрата бе признал, че е продавал информация на хора, които сътрудничат на кешийското разузнаване. Това бе единственото възможно обяснение. Хората на Конклава бяха под наблюдение още от пристигането си. Единствената причина да не са мъртви бе фактът, че Варен смяташе, че ще допринесат за забъркването на кашата. Ако успееше да ги изкара агенти на Ролдем или Кралството, можеше да разпали война.

Сблъсъците в подземията бяха отклонили вниманието на Турган Бей и останалите фракции от истината. А действителната борба се водеше в двореца.

— Нещо ще се случи тази вечер. Може да изглежда като обикновено сблъскване между симпатизанти на Сезиоти и ваши, но ще е нещо повече. Има сили, които искат да видят нацията ви в гражданска война. Трябва да ми повярвате, че съм тук, за да я предотвратя — Каспар погледна принца в очите. — Гарантирам с живота си и малкото останала ми чест.

— Какво да направя?

Каспар се огледа.

— Съберете колкото се може повече мъже на подиума. Номерът е да не носят знаците на Вътрешния легион. При последния подобен случай е имало измяна, а сега не бива да изглежда, че се опитвате да вземете властта. Това ще помогне на враговете ни. Разположете хората някъде, откъдето могат да възстановят реда. Не знам какво точно ще се случи, но ще е неочаквано. Пияните може да решат първо да извадят оръжие, а да му мислят после. Гвардията ще се втурне да защитава императора, ако реши, че има риск, и тогава ще стане истинска касапница. Изберете хора, на които вярвате, и ако нещо се обърка, нека се опитат да предотвратят боя. Ще ви трябват стотина, за да спрат евентуалните размирици. Можете ли да го направите?

— Сигурен ли си, че ще има покушение?

— Може би дори нещо повече. Виждам, че жените и децата ви са тук, както и множество братовчеди. Ако враговете победят, тази вечер може да пострада цялата Галерия на лордовете.

— Рисуваш мрачна картина — Дангаи махна на един от адютантите си да се приближи, даде му кратки инструкции и пак се обърна към Каспар. — Вътрешният легион не е стъпвал в двореца от събитията, които са довели до качването на императора на трона. Нали разбираш, че ако не мога да предложа добро обяснение и ти грешиш, и двамата ще станем храна за крокодилите?

— Не бих се тревожил за императора. Той разбира какво е заложено повече от всеки друг.

— Трябва да говоря с брат си.

— Направете го. И гледайте най-доверените ви хора да са наблизо. Трябва да хвърлим пясък в огъня, преди да се превърне в пожар.

Дангаи го остави и към него се приближи Амафи.

— Повярваха ли ви, ваше великолепие?

— Да. Или след малко ще ни арестуват и ще ни хвърлят в тъмницата.

— Моля се да са ни повярвали — каза бившият убиец. — Кокалите ми са твърде стари, за да гният в подземието.

Каспар не отвърна нищо и продължи да се оглежда за първите неприятности.

По залез празненствата бяха в разгара си с парада долу и танците и песните по горните улици.

Хората на площада се наслаждаваха на щедростта на императора. С интерес се очакваха две събития — пристигането на Диигаи и традиционните фойерверки.

Каспар бе накарал Паско и Амафи да обикалят из тълпата и да му докладват често. Принц Дангаи го бе послушал и хората му заемаха позиции, за да предотвратят евентуални неприятности. Всички бяха облечени в цивилни дрехи.

Половин час преди пристигането на императора се появи Турган Бей, сграбчи бившия херцог за лакътя и го замъкна в един по-тих ъгъл.

— Говорих с принц Дангаи и той каза, че ти си виновен за промените в листа за гости.

— Твоите агенти на позиция ли са?

— Да — отвърна Пазителят на цитаделата. — Но нямам представа за какво да внимават.

— Вероятно ще се случи, когато императорът седне. Хората на Дангаи ще се опитат да запазят реда, но се притеснявам от Гвардията. Ако решат, че има заплаха за императора, ще почнат да избиват наред.

— И аз съм притеснен. Този месец имаме много нови лица в Гвардията.

— Нови ли? Мислех, че трябват години, за да те приемат.

— Така е. Но стотина мъже бяха готови за пенсия и им намериха заместници. Преди две вечери, на специална церемония, императорът награди със земя тези, които са му служили, и прие новите телохранители.

— Това необичайно ли е?

— Да. Обикновено ги пенсионират поне месец след Банапис.

Каспар понижи глас.

— Нощните ястреби са търпеливи.

— Каспар, тези хора са подбрани лично от императора, след като са служили поне пет години. Всички са препоръчани от командирите си и са ветерани. Лоялността им е извън всякакви съмнения.

— Точно от това се боя.

— Какво имаш предвид?

— Няма време за обяснения. Накарай хората си да стоят до принцовете. Каквото и да стане, трябва да ги защитят.

— Добре. Но каквото и да се случи тази вечер, утре ще имаме дълъг разговор.

— Ако доживеем до утре, нямам нищо против.

— Императорът пристига, ваше великолепие — каза Амафи.

— Никога не съм си представял, че мога да кажа подобно нещо, но ми се иска Талвин Хокинс да беше тук.

— Да, уменията му щяха да са ни от полза — съгласи се Паско.

Каспар кимна към една близка група празнуващи. Мъже и жени бяха увлечени в разговор, в краката им играеха деца.

— Ако се стигне до схватка, ще се пролее много невинна кръв. Трябва да го предотвратим — огледа се. — Виждали ли сте Накор и Калеб?

Слугите му отвърнаха отрицателно.

— Да изчакаме. Ще започне след няколко минути.

Тримата агенти на Конклава застанаха колкото се може по-близо до входа, с оглед на ранга си, и се приготвиха.

 

 

Калеб вървеше бавно по тъмната улица, трите момчета го следваха в нишка. Почти всички в града се бяха събрали на Имперския булевард и тази улица около източната част на двореца беше почти пуста. Слънцето залязваше и сянката на високата цитадела я превръщаше в мрачен каньон. Тя се използваше предимно от каруци, каращи продоволствия за двореца. От другата страна имаше редица пететажни жилищни сгради. На всеки стотина метра имаше врати, водещи към долните нива, които се охраняваха от Гвардията.

Четиримата вървяха от отсрещната страна и се движеха достатъчно бързо, за да не привличат внимание, но и да не изглеждат подозрително. Стражите от другата страна на портите ги оглеждаха бегло, но не реагираха. Нямаше да има проблеми, стига да не се опитваха да влязат в двореца.

Стигнаха до дълга редица по-ниски сгради.

— Това са жилищата на слугите, които не живеят в двореца. Сега вероятно са празни, защото всички работят заради празненствата.

Внезапно някакво движение зад един прозорец привлече вниманието му и той се притисна до стената и вдигна ръка за тишина.

Калеб знаеше, че само на Истинската кръв е разрешено да влизат в двореца след залез. Правеха се изключения за чуждестранни благородници, но те бяха настанени в друго крило. Тази практика бе намаляла, защото Диигаи беше издигнал на някои от важните постове и хора не от Истинската кръв. Ако не беше Банапис, тези сгради щяха да кипят от живот.

— Имам лошо предчувствие — въздъхна Калеб.

— Какво? — попита Тад.

— Кой от вас се промъква най-добре?

— Зейн — каза Тад.

— Тад — отвърна брат му в същия момент.

— Аз — обади се Джоми.

Другите се обърнаха към него.

— Някой от вас да е живял из тия улици две години? — попита младежът.

Калеб се усмихна. Улицата продължаваше на север, а от изток имаше пресечка, която завършваше с поредната порта към двореца.

— Можеш ли да се промъкнеш и да погледнеш към портата, без да те видят отгоре?

Джоми се огледа.

— Не би трябвало да е трудно. От кого се крия? Не виждам никого.

— Някой наблюдава от втория прозорец на къщата.

Младежът погледна нагоре и след миг каза:

— Видях го.

— Дали са ни забелязали? — попита Зейн.

— Едва ли. Иначе някой вече щеше да се е появил. Човекът не гледа надолу, а натам. Искам да разбереш какво наблюдава.

Джоми се плъзна по стената, стигна ъгъла на сградата и изчезна.

След няколко минути се върна и докладва:

— Доколкото видях, портата води към някакъв плацдарм. Не съм сигурен, не съм бил много в тази част на града. Може и да е рампа за доставките. Затворена е и има двама стражи.

— Защо ли я наблюдават? — попита Калеб.

— Не знам. Но има нещо странно.

— Какво?

— Нали и останалите врати имаха пазачи?

— Да.

— Онези бяха отвътре, а тези пазят отвън.

— Значи са там не да спират достъпа, а да пускат хора вътре — каза Калеб.

— Какво ще правим? — попита Зейн.

— Някои от хората на Чезарул са в една кръчма наблизо, „Четирите вятъра“.

— Знам я — обади се Джоми. — През няколко пресечки е.

— Трябваше да отидем там, но май ще е по-добре да ги викнем тук. Вече се стъмнява. Джоми, има ли зад ъгъла място, където да се прикрием.

— Има кръчма, няколко врати по-натам.

— Да я погледнем.

Тръгнаха със същата скорост, като се стараеха да не привличат внимание. Няколко души минаха покрай тях, очевидно тръгнали да се донапият, и им махнаха весело. Калеб смотолеви нещо учтиво и зави зад ъгъла.

На табелата на кръчмата бе нарисуван крокодил с отворена уста.

— Предполагам, че е за работещите в двореца, защото изглежда доста долнопробна — каза Калеб и отвори вратата.

Озова се в стая, пълна с мъже, които незабавно започнаха да вадят оръжията си. Бяха поне дузина и носеха униформи на Вътрешния легион, Гвардията, Имперските колесничари и Кавалерията. На Калеб му беше необходима само секунда, за да осъзнае какво става.

— Нощни ястреби!

Тад и Зейн извадиха мечовете си.

Джоми направи крачка назад към изхода и побягна.

— Могат да ни нападат само по един-двама — каза Калеб и отстъпи.

Първият убиец вече замахваше към него.

 

 

Застаналият на отсрещната сграда Магнус усили с магия зрението си, за да види по-добре какво става на площада. Забеляза Каспар, Амафи и Паско — стояха до входа, откъдето щеше да влезе императорът.

Появи се церемониалмайсторът с натруфената си шапка с пера и наметката от леопардова кожа. Размахваше с лекота масивния жезъл от слонова кост. Зад него вървяха множество музиканти. Няколко гвардейци се насочиха към трона, а церемониалмайсторът заговори.

 

 

Процесията се придвижваше бавно. Накор и Бек чуваха гласа на церемониалмайстора, но не различаваха думите. В края на процесията дузина носачи мъкнеха голям стол, на който седеше престарял мъж.

Накор погледна дузината гвардейци, които вървяха зад стола, и сложи ръка на рамото на Бек.

— Ще почакаме.

— Какво? — попита младежът.

— Да се случи нещо интересно.

 

 

Каспар оглеждаше лицата в тълпата, без да е сигурен какво очаква да види. Разпознаваше мнозина, макар да не им знаеше имената. Някои от предишните си визити, други от последния месец.

Процесията бе в края на парада. Това бе направено, за да може императорът да види по-екзотичните участници, а след това щеше да има грандиозни фойерверки. Празникът щеше да е в разгара си. Пияниците щяха да припадат по улиците, стражата щеше да спира побойниците, щяха да се зачеват бебета, а на другия ден населението щеше да се върне към обичайния си живот.

Целият град празнуваше, но повечето му жители бяха скупчени тук.

Каспар осъзна, че ако нещата излязат от контрол, ще бъдат причинени повече щети, отколкото на всяко друго място по друго време.

Внесоха стола на императора и Каспар несъзнателно сложи ръка на дръжката на меча си.

 

 

Калеб прониза следващия облечен като гвардеец убиец.

— Калеб, зад нас! — изкрещя Зейн.

Той рискува да погледне надясно и видя двама с униформи на гвардейци да тичат към тях.

— Това са онези от портата! Зает съм!

Зейн и Тад се завъртяха да ги посрещнат, докато Калеб преграждаше вратата.

— Поемам десния! — извика Зейн. Тад кимна и скочи срещу левия нападател. — Идиот! — изкрещя брат му и скочи след него.

Номерът успя, защото щом видя, че и двамата нападат приятеля му, другият убиец се извърна да му помогне и така се откри за удара на Зейн.

Осъзна грешката си само миг преди да загине.

Сега вече наистина бяха двама срещу един. Помнеха на какво ги бяха учили инструкторите на Острова на чародея. Но пък сега боят беше истински, а не тренировка.

Тад хвърли поглед към Калеб. Нападателите бавно го изтикваха от вратата.

Противникът им явно беше опитен боец, защото се заотдръпва към стената, та да не му минат в гръб.

Беше време за следващия номер. Двамата си кимнаха и скочиха едновременно наляво. Мъжът беше изправен пред избор чий меч да отбие и замахна към Зейн. В същия миг Тад скочи напред и го посече във врата.

Още преди мъжът да падне, двамата се обърнаха и хукнаха към Калеб, който вече бе изтикан на улицата, а останалите убийци се изсипваха от кръчмата.

— Бягайте!

— Не! — отвърна Зейн и застана до брат си и баща си.

— Насам! — извика Тад и заотстъпва по улицата.

Тръгнаха в линия, а от кръчмата излязоха поне двадесет мъже. Тримата знаеха, че скоро ще ги обградят, но ако побегнеха, щяха да ги убият в гръб. Най-добрият ход беше достатъчно бързото отстъпление, за да държат всички убийци пред очите си.

Изведнъж покрай тримата профуча Джоми, вдигнал тежка тояга. Замахна с див крясък и разби черепа на един от мъжете.

Покрай Калеб и момчетата вече се изсипваха десетки хора. Донмати, мършавият агент на Чезарул, спря до Калеб.

— Колко хора водиш? — попита го той.

— Петдесет.

— Опитайте се да заловите някого жив. Всичките са Нощни ястреби.

— Хайде — извика Тад и хукна след хората на Чезарул.

Калеб кимна и го последва със Зейн.

Нощните ястреби се сражаваха яростно и загинаха до последния въпреки опитите да се залови пленник. Внезапно настана тишина.

Калеб махна на момчетата и на Донмати да се приближат.

— Помислих, че побягна — каза на Джоми.

— Няма такова нещо — отвърна усмихнато червенокосият. — Просто отидох за помощ.

— Добра работа — Тад го потупа по рамото. — Нямаше да издържим.

Джоми сви рамене.

— Като гледам, се справяхте добре.

— Просто се мъчехме да останем живи — обади се Зейн.

— Няма градска стража — намеси се Донмати.

— Няма и как да има — Калеб посочи портата в другия край на улицата. — Някой е убил пазачите и ги е сменил с Нощни ястреби. Мъжете от градската стража или са избити, или поддържат реда на площада. Изпрати двама от хората си да претърсят кръчмата. И още един да каже на Чезарул, че влизаме в двореца.

— Така ли? — попита Тад.

— Този, който е подготвил това, очаква Нощните ястреби да връхлетят горните нива и да започнат клането — Калеб се усмихна. — Вместо това ще получи нас.

И поведе агентите на Конклава към неохраняваната порта.

 

 

Тълпата се радваше на фойерверките. Каспар не им обръщаше внимание, а продължаваше да оглежда хората около императора. Забеляза, че двете дузини млади жени, които бяха в покоите му, когато играха шах, са тук и сега. Бяха заели различни позиции, формиращи кръг около подиума. Тази подробност щеше да му убегне, ако се бе загледал по фойерверките.

— Виждаш ли куртизанките до гвардейците? — обърна се той към Амафи.

— Прекрасни са, ваше великолепие.

— Да, но виж как са застанали.

— Не като наложници, а като стража на императора.

Младите жени, които се бяха подхилвали при посещението на Каспар, сега стояха с изкуствени усмивки и непрекъснато оглеждаха тълпата.

— Не поглеждай никоя от тях в очите — Каспар се усмихна, все едно казваше на Амафи нещо весело. — Засмей се и погледни фойерверките.

— Оглеждат тълпата. За какво ли, ваше великолепие?

— Може би търсят нас — прошепна Каспар. — Къде е Паско?

— От другата страна, както наредихте.

— Добре. Ако можем…

Императорът се надигна.

Церемониалмайсторът удари с жезъла си по мрамора и цялото горно ниво замлъкна.

Онези долу също видяха станалия император и притихнаха. След минута единствените звуци, които се чуваха, бяха от отдалечените празненства по булеварда.

— Сега! — каза Каспар. — Започва се!