Реймънд Фийст
Полетът на Нощните ястреби (17)

14
Пробив

Магнус наблюдаваше внимателно.

Накор се бе надвесил над талноя. Трима цурански Велики гледаха с интерес.

— Не е нещо очевидно — каза Накор. — А може и да греша — прокара ръка над шлема му. — Но пък ако проработи…

Талноят се изправи. На лицето на Магнус разцъфна усмивка.

— Успя.

Пръстенът, чрез който се командваше съществото, беше у него.

— Мисля, че открих как да контролираме талноя, без да ползваме пръстена — каза Накор. — Това е полезно, защото пръстенът има неприятен страничен ефект.

— Много впечатляващо, Накор — каза Илианда.

От всички цурански магьосници той беше най-малко впечатлен от факта, че исаланецът не се вписва в концепциите им за Висш и Нисш път. През повечето време Накор дори отричаше, че практикува магия. Илианда не се притесняваше от това, щом насреща получаваше резултат.

— Все пак трябва да решим какво да правим с разломите, които се отварят на нашия свят заради това нещо — обади се Фомойн. — Ако не можем да направим защитни заклинания, трябва да го върнем на Мидкемия. Имаме съобщение за нов разлом. Двама от нашите братя в момента проверяват какво се е случило.

— Ще кажа на Пъг — съгласи се Накор. — Той се опитва да разучи защитите, които са държали това нещо скрито през вековете.

— Може да го преместим на Мидкемия, но дали вече не е късно? — обади се Магнус.

Тримата цурански магьосници се спогледаха.

— Ако е късно, ще трябва да впрегнем нашите ресурси, за да спрем евентуално нашествие — каза Савдари. — А ако не е, можем да спечелим повече време, като го местим често между нашите светове. Две седмици тук, две седмици на Мидкемия.

— Може. Ще говоря с баща си тази вечер. Надявам се, че ще е намерил подходящо защитно заклинание и няма да има нужда да местим талноя постоянно.

— Ако се наложи, може да го пренесем бързо до Звезден пристан, а после някъде другаде — каза Накор.

Тримата магьосници се поклониха.

— Предайте почитанията ни на Миламбер — каза Илианда. Използваше цуранското име на Пъг.

Магнус и Накор отвърнаха учтиво и се отправиха към залата на разлома.

За разлика от едно време, разломът между Академията на Звезден пристан и Събранието на великите не се държеше постоянно отворен. Заради новата заплаха от света на дасатите бе решено да се използва само когато е необходимо.

Магнус застана до устройството и започна да напява нужното заклинание. Накор наблюдаваше мълчаливо ритуала, необходим за свързването на двата свята.

Чу се леко бръмчене и космите им настръхнаха, сякаш наблизо бе паднал гръм. Пред тях се появи блещукаща сива цепнатина, те минаха през нея без колебание и се озоваха в Звезден пристан.

Няколко магьосници се бяха събрали да видят какво пристига, но щом зърнаха Накор и Магнус, ги поздравиха и се разпръснаха. Магнус се обърна и затвори разлома с едно махване с ръка.

— Баща ми разказваше, че почти умрял, когато затворил първия цурански разлом — каза с кисела усмивка.

— Чувал съм я тази история — отвърна Накор. — Но преди да се възгордееш, си спомни, че той е трябвало да унищожи машина, създадена от дузина Велики, и му е била необходима помощта на дядо ти.

— Накор, не исках да се сравнявам с тях — Магнус тръгна към брега. — Просто говорех за… Няма значение.

Той извади една сфера и след миг двамата стояха пред кабинета на Пъг. Магнус почука и чу гласа на баща си.

— Влизай.

— Ти му обясни какво сме открили. Аз отивам да потърся Бек — каза Накор.

Магнус кимна и исаланецът го остави.

Намери Бек под едно дърво. Младежът зяпаше няколко ученици, които слушаха лекция на Росенвар. Щом видя Накор, Бек скочи енергично на крака.

— Тръгваме ли?

— Скучно ли ти е?

— Много. Нямам представа за какво говори този старец. И тия ученици… не се държат приятелски — погледна обвинително Накор. — Това, което направи с главата ми… — очите му сякаш се пълнеха със сълзи. — Едно от момчетата ме обиди и нормално щях да го фрасна в лицето. И пак, ако се беше изправил. И отново, докато не остане да лежи. Но не можах. Дори не успях да си свия юмрука. А той стоеше и ме гледаше така, сякаш нещо не ми е наред, и това е вярно! После си харесах едно хубаво момиче. То не спря да говори с мен, опитах да я сграбча и се случи същото! Не можах да вдигна ръката си… — Бек наистина щеше да заплаче. — Какво ми направи, Накор?

Исаланецът го потупа по ръката.

— Нещо, което не бих искал да правя на никого. За известно време няма да можеш да вредиш на останалите освен при самозащита.

Бек въздъхна.

— Завинаги ли ще остана така?

— Не. Не и ако се научиш да контролираш гнева и импулсите си.

Бек се засмя.

— Аз не се гневя. Никога.

Накор му махна да седне и застана пред него.

— Как така?

— Понякога се дразня и ако ме боли, чупя разни неща, но обикновено нещо или ми е смешно, или не. Хората говорят за любов, омраза, завист и подобни работи, но не съм сигурен, че ги разбирам напълно.

— Искам да кажа, че ги виждам как се държат и си спомням, че като малък чувствах разни неща. Например, когато майка ми ме прегръщаше. Но принципно не ме е грижа за същите работи като останалите хора — погледна Накор почти умоляващо. — Често си мисля, че съм различен. А и всички постоянно ми го повтарят.

Наведе глава и заби поглед в земята. После добави:

— Никога не ми е пукало. Но това, което направи с мен, ме кара да се чувствам…

— Разгневен?

Бек кимна.

— Не мога… да правя нещата, както съм свикнал. Исках онова момиче, Накор. Не ми харесва да не мога да правя каквото си искам! — погледна Накор и исаланецът видя гневните сълзи в очите му.

— Досега никой не ти е казвал не, нали?

— Понякога, но ги убивах и си взимах каквото искам.

Накор като че ли се замисли за нещо, после каза:

— Веднъж ми разправиха една история, за един мъж с каруца, преследван от вълци. Когато стигнал до града, видял, че вратите са затворени. Започнал да вика за помощ, но вълците го настигнали и го разкъсали. Какво мислиш за тази история, Ралан?

Бек се засмя.

— Бих казал, че е много забавна! Сигурен съм, че е имал много изумен вид, когато зверовете са го докопали!

Накор замълча и се изправи.

— Чакай ме тук. След малко ще се върна — исаланецът тръгна към кабинета на Пъг, почука и влезе, без да изчака отговор.

— Трябва да поговорим веднага.

Пъг стоеше до прозореца и се наслаждаваше на лекия ветрец. Синът му седеше на един стол в другия край на помещението.

— Какво има?

— Този човек, Ралан Бек, е важен.

— Това вече го каза — обади се Магнус.

— Не, по-важен е, отколкото предполагах. Той разбира дасатите.

Пъг и Магнус се спогледаха намръщено.

— Нали се разбрахме да не говорим за тях пред други хора?

Накор поклати глава.

— Не съм му казвал нищо. Разбира ги, защото е като тях. Сега осъзнавам как са станали такива.

— Това звучи изумително — каза Пъг.

— Не че разбирам всеки детайл и как точно е станало, но поне ми се изясни какво.

Пъг му махна да продължи.

— Когато Каспар ни разказа как Калкин му е показал света на дасатите, реагирахме по еднакъв начин. Бяхме притеснени от заплахата, която представляват, и се чудехме как е възможно да съществува подобна раса. Как може да израсне и да просперира без съчувствие, щедрост и някакво чувство за общ интерес?

— Сигурно някога са ги имали, но злото е завладяло света им и този човек е пример какво би станало с нас, ако подобно нещо се случи и тук — Накор закрачи из стаята, сякаш се бореше с мислите си.

— Бек е такъв, какъвто са го направили боговете. Сам ми го каза и е прав. Освен това знае, че боговете не са го направили като другите. Просто още не разбира какво означава това — огледа се и продължи:

— Никой от нас не е като нормалните хора. Всички сме докоснати по един или друг начин и сме обречени да живеем едновременно чудесен и ужасяващ живот. Понякога дори по едно и също време.

Лицето му отново стана умислено.

— По време на нашата борба с агентите на злото често сме се чудили каква точно е целта им. Досега имахме само абстрактни хипотези. Че без зло не би имало добро и главната ни цел е да постигнем баланс, за да поддържаме вселената в хармония… Ами ако тази хармония е илюзорна? Може би естественото състояние е непрекъснатата борба? Понякога ще печели злото, друг път доброто. Може би сме пленени от прилива, който постоянно залива нашия свят и се отдръпва?

— Накор, рисуваш по-мрачна картина от обикновено — прекъсна го Пъг.

— Онова с мравките и замъка звучеше по-добре от тези приказки за приливи — съгласи се Магнус.

Накор поклати глава.

— Не виждате ли? Това показва, че понякога балансът е нарушен! Приливът ни залива. Бек е докоснат от нещо, което не разбира, но това не пречи нещото да налага волята си върху него! Дасатите не са зли, защото така са поискали. Преди векове сигурно са били като нас. Да, светът им е различен и идват от друго ниво на реалност, но някога майките са обичали децата си и е имало приятелство и лоялност. Това, което наричаме Безименния, е просто израз на нещо по-голямо, което не е ограничено от този свят или тази реалност — за момент остана без думи. — Пъг, злото е навсякъде — на устните му отново се появи усмивка. — Което значи, че и доброто е навсякъде.

Удари лявата си длан с юмрук и заключи:

— Заблуждаваме се, че разбираме мащаба на нашите решения, но когато става дума за векове, не е така. Противникът ни се е подготвил за този конфликт още преди да се появят хората и засега печели. Дасатите са станали такива, защото злото е спечелило на техния свят. Онова, което наричаме Безименния, е нарушило баланса и е победило. Тук ще стане същото, ако се провалим.

Пъг беше пребледнял.

— Рисуваш мрачна картина, приятелю.

Накор поклати глава.

— Напротив, не виждаш ли? Нищо не е загубено. Щом злото може да победи там — той погледна Пъг и Магнус и се усмихна, — значи доброто може да победи тук!

 

 

По-късно Пъг и Накор се разхождаха по морския бряг и се радваха на солените пръски и топлия бриз.

— Помниш ли Фантус? — попита Пъг.

— Домашният любимец на Кълган, който обичаше да се върти в кухнята?

— Липсва ми. Минаха пет години, откакто го видях за последно. Беше много стар и мисля, че умираше. Не беше домашен любимец, а по-скоро гост — Пъг погледна прибоя. — Беше с Кълган в нощта, когато за пръв път отидох в колибата му. Винаги се навърташе наблизо — Пъг помълча. — Когато доведох от Келеуан сина си Уилям, двамата с Фантус се сприятелиха. След смъртта му започна да ни посещава все по-рядко.

— Може би е тъгувал?

— Несъмнено — отвърна Пъг.

— Защо се сети за това?

Пъг спря и седна на един камък. Бяха стигнали до малък скалист нос и ако искаха да продължат, трябваше да газят през плитчините.

— Не знам. Беше много чаровен. Напомня ми за по-простите времена.

Накор се засмя.

— Пъг, през дългите години, откакто се познаваме, все говориш за по-простите времена. Не мисля, че Войната на разлома, пленничеството ти на Келеуан, това, че си станал първия чуждоземен Велик, спирането на войната и всичко останало, което сте свършили с Томас и Макрос, е било просто!

— Може би просто аз бях по-обикновен — отвърна Пъг уморено.

— Едва ли. Да речем, че си имал по-опростени представи за света. Всички сме били така като млади.

— Фантус беше капризен, можеше да е непредсказуем като котка и стабилен като куче. Мисля, че му се радвах, защото с Уилям бяха неразделни.

— Мислиш си за Уилям?

— Често. И за осиновената ми дъщеря Гамина.

— Защо сега, Пъг?

— Защото децата ми отново са в опасност.

Накор се засмя.

— Знам, че са ти синове, но Магнус и Калеб в никакъв случай не са деца. Те са мъже, при това със силни характери, и трябва да се гордееш с тях.

— Гордея се. Но съдбата ми е отредила да гледам как всички, които обичам, умират.

— Откъде знаеш това, Пъг.

— Когато флотата на демона Джакан навлезе в Горчиво море, опитах да я унищожа собственоръчно. Един от най-арогантните ми моменти. В резултат за малко не загинах.

— Спомням си.

— Лимс-Крагма ми даде избор. Само семейството ми знае какво решение взех, при това отчасти. Позволено ми бе да се върна и да продължа работата си, но съм обречен да гледам как всички, които обичам, ще умрат преди мен.

Накор седна на скалата до Пъг и замълча. Накрая отрони:

— Не знам какво да кажа, Пъг. Може би трябва да помислиш за друго.

— Какво?

— Аз съм по-възрастен от теб и всички, които познавах в младостта си, са вече мъртви. Всички. Понякога си спомням лица, но не мога да ги свържа с имена. Това е проклятието на дълголетието. Но може би си бил прокълнат още преди да говориш с богинята.

— Как?

— Както казах, и аз съм надживял всички познати от едно време. Баща ми и майка ми умряха малко един след друг, но не бях говорил с тях от тридесет години. Нямам братя и сестри. Но това не означава, че не съм обичал. А винаги е болезнено да губиш тези, които обичаш.

— Има едно древно исаланско пожелание, когато се роди бебе. „Първо умира дядото, после бащата и накрая синът.“ То изразява естествения ред. Никога не съм бил баща и не мога да си представя какво ти е било да загубиш Уилям и Гамина. Но си го спомням. Видях колко тежко ти беше — Накор поклати глава, сякаш не можеше да намери подходящи думи. — Аз загубих жена си, два пъти. Първия път ме напусна, за да търси повече мощ. А втория път… Аз я убих, Пъг. Убих Йорна. Нейното тяло беше изгнило преди години и тя бе обсебила някакъв мъж — Накор се засмя горчиво. — Но това не променя факта, че тя беше човек, когото съм обичал. Че съм заспивал в нейните обятия и присъствието й ме правеше по-добър — очите му се бяха напълнили със сълзи. — Аз, ти и Томас сме избрани от боговете и тази чест си има цена. Може и да е суета, но това важи само за нас тримата. Нито за Магнус, нито за Миранда. Само ние.

— Защо?

— Само боговете знаят. — Накор се засмя зловещо. — И те няма да ни кажат истината.

Пъг се изправи. Бе време да се връщат.

— Мислиш ли, че ни лъжат?

— Със сигурност не ни казват всичко. Помисли кого е видял Каспар на върха на Ратх’Гари?

— Калкин.

— Да. Банат, бога на крадците и измамниците.

— Мислиш, че дасатите може да не са толкова голяма заплаха ли?

— Напротив. Но Калкин е показал на Каспар това, което е искал да види. Боговете си имат своите причини, но аз съм цинично копеле и бих искал да знам какво не е видял Каспар.

Пъг сложи ръка на рамото му.

— Нали не предлагаш това, което си мисля?

Накор се ухили.

— Още не. Но скоро може да се наложи да посетим света на дасатите.

— Да отворим умишлено разлом до техния свят? Дали може да има по-безразсъдна постъпка?

— Сигурно има. Още не сме се сетили — разсмя се Накор.

Пъг също се позасмя.

— Това сигурно ще е най-лошата идея в цялата ни история.

— Сигурно. Но ако отиването ни там спре идването на дасатите тук?

Пъг спря да се смее.

— Дали? — продължи да върви с наведен поглед, сякаш бе потънал в размисъл. — Може би трябва да го обсъдим по-подробно.

— Добре. Докато сме на тази тема, кога ще ми кажеш нещо повече за съобщенията от бъдещето?

— Скоро, приятелю. Скоро. Чудя се как ли се справят Калеб и останалите в Кеш? Не сме ги чували от няколко дни.

— Сигурен съм, че щяха да ни известят, ако ставаше нещо важно.

 

 

Калеб отскочи наляво и успя да избегне меча на убиеца. Не обърна внимание на болката в лявото рамо, когато се удари в стената на подземието и замахна към корема на Нощния ястреб.

Капанът беше планиран и изпълнен изключително. Калеб се проклинаше, че е бил толкова глупав. Не само че не бяха успели да са с една стъпка пред Нощните ястреби, а направо бяха загазили.

Единствената причина да са още живи беше късметът.

Чезарул бе пратил хора да следят търговеца и да наблюдават къщата. Предишната нощ бяха открили базата на Нощните ястреби. Беше им отнело много време, но търпението им бе възнаградено.

Чезарул беше планирал двойна атака в мазето на изоставения склад. Една група трябваше да се промъкне през канализацията, а друга да нападне от улицата.

Понеже убийците действаха главно нощем, бе решено атаката да се проведе следобед, за максимална изненада.

Калеб бе повел своята група през канализацията. Отне им цялата сутрин, за да заемат позиции.

Вместо това се натъкнаха на капан, който бе издаден само благодарение на няколко разтревожени плъха и на това, че един от мъжете усети лек полъх на въздух с миризма на пушек. Калеб едва успя да изкрещи предупредително и тунелът се напълни с облечени в черно Нощни ястреби. Трима от хората му загинаха, преди да разберат какво става, а останалите заотстъпваха разбъркано.

Атаката бе претърпяла крах и сега единствената му грижа бе да измъкне оцелелите от подземието. Заедно с четирима други остана да отбранява входа на един по-широк тунел.

Калеб знаеше, че трябва да задържи позицията поне още няколко минути, за да може останалите агенти на Конклава да се скрият из града.

Не се съмняваше, че горе ще ги чакат още Нощни ястреби, но едва ли щяха да нападнат хората му на дневна светлина. Градската стража никак не обичаше обществените безредици, защото често клоняха към бунт, и намесата на Вътрешния легион бе само въпрос на време.

Мъжът до него издаде бълбукащ звук, защото бе пронизан в гърдите. Калеб замахна, отсече ръката на Нощния ястреб и той падна с писък в мръсната вода. Бяха останали само двама от хората на Чезарул, но противниците им дадоха глътка въздух, докато се прегрупираха.

От тунела прозвуча писък и Калеб разбра, че още един от хората му е загинал. Надяваше се, че краят му е бил бърз, защото Нощните ястреби щяха да измъчват жестоко всеки пленник за информация.

При отстъплението беше загубил фенера си. Единствената светлина идваше от една решетка на тавана малко встрани и тунелът бе доста тъмен.

Нощните ястреби се втурнаха към тях. Липсата на светлина и черните им дрехи пречеха на Калеб да види колко са.

Замахна към един от убийците и той отскочи назад. Следващият удар на Калеб порази друг противник в хълбока. В същия момент един от хората на Калеб успя да повали още един Нощен ястреб.

Тримата останали убийци отстъпиха безмълвно и изчезнаха в мрака.

— След мен — извика Калеб и хукна към решетката.

Стигна до металните стъпала и махна на хората си да се качват. Самият той остана последен.

Тримата — мръсни и окървавени — се измъкнаха от канализацията в някаква малка уличка в района на складовете.

— Отидете в подготвените безопасни квартири. Ако Чезарул е оцелял, ще знае къде да ме намери. Ако не е, заместникът му ще се свърже с мен. Засега не говорете и не се доверявайте на никого. Тръгвайте!

Щом мъжете се скриха от погледа му, Калеб пое в обратна посока.

Мина покрай един фонтан и натопи цялата си глава. След това разтърси дългата си коса. Беше загубил шапката си някъде из тунелите.

Огледа се, защото не можеше да е сигурен, че не го наблюдават. Можеше само да се надява, че ще се отърве от евентуални преследвачи, докато стигне до тайната квартира.

Тревожеше се за момчетата. Беше им оставил стриктни инструкции какво да правят, ако не се върне до залез. Трябваше да се махнат от „Трите върби“, да минат по определен маршрут до една къща, да почукат на задната врата и да кажат уговорената фраза. Молеше се да изпълнят всичко точно.

Заобиколи някакви сандъци и едно острие направи дълбок прорез в лявото му рамо. Той отстъпи назад, готов да посрещне атаката.

Двама Нощни ястреби препречваха пътя му. Знаеше, че трябва да се справи с тях бързо, защото щеше да припадне от загуба на кръв.

Мъжът, който го беше изненадал, нападна първи, другият мина вляво. Калеб реши да се възползва от предоставената възможност. Наведе се, скочи напред, прониза първия убиец в корема, след това се завъртя в кръг, вече замахнал с меча. Другият мъж инстинктивно се бе приготвил да отбие атака отляво, но завъртането на Калеб го изненада и преди да реагира, той беше поразен във врата.

Мъжът падна и Калеб го заобиколи, прибирайки оръжието си. Притискаше ръка към раната си, за да намали кръвотечението, и вървеше като пиян. Беше се съсредоточил само върху една мисъл: да стигне до тайната квартира, преди да припадне.

 

 

— Три тройки — засмя се Джоми и придърпа купчината медни монети. Зейн изръмжа и хвърли картите си на масата.

— Казах ти да не залагаш — засмя се Тад.

Джоми понечи да каже нещо, но усмивката му внезапно изчезна.

— Внимавайте. Задава се неприятност.

Тад и Зейн вдигнаха глави. В помещението бяха влезли четирима мъже с еднакви сиви наметала и препречваха всички изходи.

— Какво става? — попита Тад.

— Не знам, но не е хубаво — отвърна Джоми. — Стойте близо до мен — изправи се и изчака братята да направят същото. — Пригответе се.

— За какво? — попита Зейн, докато Джоми тръгваше към първия мъж.

Директният подход на червенокосото момче изненада непознатия и той не посегна за оръжието си, докато Джоми не хвърли по него един стол. Мъжът приклекна, но младежът вече бе вдигнал нов стол и с един замах го строши в главата му. В този момент Пабло Магуайър се появи, за да види за какво е цялата шумотевица. Не беше направил и две крачки, когато един от останалите измъкна изпод сивото си наметало малък арбалет и стреля по него. Пабло се хвърли под тезгяха, за да избегне стрелата, и след миг се надигна с абордажна сабя в ръце.

— Бягайте — изкрещяха Джоми и Пабло едновременно и братята се втурнаха към вратата. Червенокосото момче изрита падналия в лицето и хукна след тях. Двама от мъжете го последваха.

Момчетата затичаха към площада, но преследвачите им постепенно ги настигаха.

— След мен — извика Джоми и се обърна, за да се увери, че Тад и Зейн са зад него.

Изтича до фонтана, където обикновено се събираха младежите, и рязко спря пред Аркмет и останалите чираци.

— Искаш ли да фраснеш някого?

— Теб ли? — попита Аркмет и отстъпи назад.

— Не — отвърна Джоми.

Братята спряха зад него.

— Тях? — Аркмет се усмихна.

— Не — Джоми посочи към облечените в сиво убийци, които се приближаваха. — Тях.

— Що не — сви рамене Аркмет.

Трите момчета хукнаха отново, а мъжете ги последваха, скрили оръжията си под сивите наметала.

— За къде бързаме? — каза Аркмет и препречи пътя им. До него вече бяха и останалите чираци от гилдията на хлебарите.

Единият мъж, със сива брада и гола глава, отметна наметалото си и показа меча и камата си.

— Не ти трябва да знаеш, момче.

При вида на оръжията чираците се стъписаха, но не освободиха пътя. Тад, Зейн и Джоми вече се бяха скрили в тълпата.

— Никой не каза нищо за оръжия — изсумтя Аркмет.

— Никой не каза и за тъпи момчета, които му препречват пътя — мъжът направи заплашителен жест, а спътникът му заобиколи отдясно, за да види накъде се насочват бегълците.

— Тъпи ли? — възкликна Аркмет, докато убиецът се опитваше да го избута с рамо. — Тъпи!? — широкоплещестото момче се засили с неподозирана ярост и удари мъжа с всичка сила в челюстта. Очите на убиеца се подбелиха и той рухна. Спътникът му се обърна, за да види какво става, и беше поразен от една прецизно хвърлена тухла.

Чираците от гилдията на хлебарите се скупчиха и започнаха да ритат повалените и да скачат върху тях, макар те вече да бяха загубили съзнание.

 

 

Тад, Зейн и Джоми се спотаиха в сенките. Движеха се вече от часове и бяха сигурни, че не ги следят. Бяха подгизнали от пот, защото нощта бе гореща и не бяха почивали отдавна.

— Сега какво? — попита Зейн.

— Ще отидем където ни каза Калеб, ако нещо се обърка — отвърна Тад. — Четирима мъже се опитаха да ни убият, а това си е сериозно объркване. Не мислиш ли?

— Няма да споря, приятел — каза Джоми. — Къде трябва да отидем?

— Следвайте ме.

Тад поведе. Успя да се изгуби на два пъти, но накрая откри къщата. Като следваха инструкциите, те заобиколиха отзад и се шмугнаха през една хлабава дъска в оградата. След това почукаха на кухненската врата и зачакаха.

— Кой е? — попита мъжки глас.

— Тези, които търсят подслон в сенките — отвърна Тад.

Вратата се отвори и един широкоплещест мъж с прости дрехи им махна да влязат.

— Бързо!

И без повече думи започна да навива килима в стаята и махна на Джоми и Зейн да отворят замаскирания вход към избата. След това запали един фенер от кухненския огън и ги поведе надолу.

— Аз ще затворя, като се върна.

Стълбите водеха към тесен тунел, който се отдалечаваше от къщата. Според Тад се насочваха към изоставената постройка от другата страна на улицата.

Мъжът спря пред една врата, почука два пъти, изчака и почука отново. После отвори.

Влязоха в помещение, в което имаше легло, маса и стол. Очевидно бе предназначено да крие един човек.

— Ще изчакате тук до утре вечер. После ще ви преместим.

Трите момчета се огледаха и видяха, че на леглото лежи човек в безсъзнание.

— Направихме каквото можахме — каза мъжът, преди да затвори вратата. — Беше изгубил доста кръв, докато стигне дотук.

— Калеб — прошепна Тад, взрян в неподвижната фигура на леглото.