Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (22)

ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

Никола гледаше как таласъмът се щура насам-натам и дере с нокти корема си. Беше изгубил интерес към тях, но отказваше да си иде и да пукне някъде другаде. Изгубеното време всъщност им беше от полза; надяваше се само, че Крак или Мадлин досега са успели да стигнат до повърхността, за да предадат местонахождението на Макоб на подкрепленията, които, поне теоретично, ги очакваха.

Както се бяха сгъчкали тук в процепа, не можеше да разбере дали Арисилд дава някакви признаци на връщане в съзнание. Ако не се съвземеше скоро, Никола нямаше представа какво да прави с него. Не можеше да го остави тук в това състояние. Сега, когато беше елиминирал големия таласъм, не знаеше какви други местни обитатели щяха да се появят и ако Арисилд не дойдеше в съзнание дотолкова, че сам да се защити, да го остави тук би било равносилно на убийство.

— Какво да правя с теб? — измърмори на себе си Никола.

— Мога ли вече да мърдам?

Гласът му беше по-скоро жалък шепот, но тъй като Арисилд проговаряше за пръв път от дни насам, събитието бе достойно за отбелязване. Никола би извикал от облекчение, но само се ограничи да каже:

— Да, но бавно. Онова още е долу. — Той се долепи до стената, за да му направи място — Как си?

— Доста… отвратително, всъщност.

Арисилд успя да се поизправи. Премигна, сякаш дори бледата светлина на лишея му идваше в повече. Лицето му бе ужасно изпито и измъчено, но беше жив.

— И доста объркан.

— Знаеш ли къде сме?

— Мислех, че съм си в къщи.

Арисилд надникна към сновящия отдолу таласъм. Той нададе пронизителен яростен вой и отново започна да дере с нокти корема си като оставяше дълбоки следи в прогнилата плът.

— О, Боже. Отвратително, не мислиш ли?

— Да, меко казано, — съгласи се Никола — Това е таласъм или поне нещо, което е останало от таласъм. Опитах се да го отровя, но понеже съществото е вече мъртво, май ще отнеме повече време, отколкото си мислех.

Арисилд посрещна това налудничаво обяснение с разбиращо кимване.

— Виждам, да. Възможно най-неподходящо. А сега, защо отново сме тук?

— Некромантът, когото издирвах те беше омагьосал с пръстен от труп, това спомняш ли си го?

Замъгленият поглед на Арисилд изведнъж се проясни.

— Някой дойде на вратата. Ишам беше излязъл и затова отворих аз. Беше някакъв мъж, подаде ми нещо… Леле, какъв съм глупак. Това е най-стария трик на света. — Той поклати глава с мрачно изражение. — подаде ми някакъв пръстен и каза, че искал от мен да му кажа къде е в момента човекът, на когото принадлежи. Казах му, че ще видя. Даже ми плати. Съседите от време навреме ми носят такива неща. Пръстенът най-вероятно е имал заклинание, просто, но изкусно, което ме е накарало да си го сложа. Къде беше?

— За мое най-голямо учудване, на крака ти. — каза Никола.

Сигурно опиумът беше направил Арисилд податлив на такива неща. Могъществото му бе неоспоримо в случай на директна атака, но замъглените му сетива го правеха уязвим за по-ловки, индиректни нападения.

— Идеята, всъщност е била доста добра; Ишам е щял да ми провери ръцете. Изобщо не си спомням да съм си го слагал. Но, ако съм бил под влияние на заклинанието, и не би имало как да си спомня. — Той въздъхна. — Предадох доверието ти, Никола.

— Хайде да отложиш обвиненията за малко по-късно, Ари.

Никола размишляваше усилено. Макоб сигурно пак беше сложил пръстена на Арисилд и просто беше хвърлил тялото му тук долу пред отвора на процепа, заедно с нежеланите кадаври. Е, не беше за чудене. Знаеше, че Макоб не храни почит към живота.

Никола отново провери какво прави таласъмът. Изглеждаше все по-разстроен и стоеше в отсрещния ъгъл на шахтата. Имаше вероятност да успеят да се промъкнат обратно до отвора и оттам да се доберат до другата страна на шахтата и да стигнат до пътя към външността.

— Можеш ли да се изправиш.

Арисилд се намръщи съсредоточено и направи опит да протегне краката си. Успя с известно усилие да сгъне колене и потръпна от болка.

— Още не. Ще продължавам да се опитвам. Имаме ли ограничение във времето?

— Не можем да си позволим много.

Никола си пое рязко въздух. След като беше престоял толкова време в безсъзнание, Арисилд сигурно се беше схванал ужасно. Каза:

— Слушай сега: този некромант е Констан Макоб и е мъртъв повече от двеста години. Разполага с онова, което е останало от трупа му и според мен използва една от сферите…

— Самият Макоб, Некроманта? Това не е никак хубаво. — прекъсна го сепнато Арисилд. След което погледът му внезапно се наостри — Трупът непокътнат ли е?

— Не, черепът го няма. — отвърна Никола. Изражението на Арисилд не беше окуражаващо. — Какво означава това?

— Той се опитва да се върне към живите, поне това е очевидно. Но как? — Арисилд се загледа смръщено някъде в далечината. — Подредбата на планетите е абсолютно неподходяща за такъв вид… чакай, не съм в безсъзнание от месеци, нали?

— Не, не. Само няколко дни.

— Значи е така. — Арисилд отново изпадна в размисъл, след което изведнъж попита — Каза, че една от сферите е в него. На Едуар. Коя?

— Онази, за която му е помогнал Иламирес Роан. Доктор Октав изнудил Роан да му я даде.

— Роан да е помагал на Едуар? Нямах и най-малко понятие… — Когато осъзна напълно смисъла на новината, Арисилд изруга невярващо. — Това копеле Роан. Дори не предложи да свидетелства в полза на Едуар. Знаех си, че е лицемер, но чак толкова…

— Знам. — изрече Никола с презрителна гримаса.

Арисилд прокара треперещи пръсти през косата си, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Какво прави тази сфера?

— Не знам, Ари. Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш.

Никола леко повиши глас от раздразнение и той побърза да намали децибелите, поглеждайки към таласъма, за да се увери, че не беше привлякъл вниманието му. Той не гледаше в тяхната посока, понеже беше зает изцяло с желязото в корема си.

— Не, нямам никакво понятие — увери го Арисилд — Предполагам, че е било някакъв по-ранен опит. Роан, хъм. Е, щом не е последната, която направи Едуар, онази, за която аз му помогнах. Дори самият той смяташе, че тя е повече отколкото си е представял. — Арисилд кимна на себе си — Ако тя беше в некроманта, наистина щяхме да имаме неприятности. — Той вдигна поглед и видя физиономията на Никола. — Ох.

— Най-голямата от Колдкорт, черупката с цвят на мед ли? — попита неохотно Никола.

— Да, точно тя. — Арисилд се разтревожи. — Тя ли е в него?

— Не, в Мадлин е. Тя слезе тук долу с мен, но се разделихме и тя се измъкна. Поне се надявам да се е измъкнала. — Никола отново погледна с безсилие таласъма — Изобщо не успях да я потърся.

— Добре поне, че не е в този Макоб. Предполагам, че изобщо не трябваше да я създаваме, но вече е малко късно за съжаления, нали?

— Какво прави тя? — поиска да разбере Никола.

Радваше се, че Арисилд е жив, но същевременно изпитваше желание да удари главата на магьосника в най-близката скала.

— Не е лесно да се каже. — Арисилд махна настойчиво — По малко от всичко, поне така си мисля, ако съдя по заклинанията, които Едуар искаше да вложа в нея. По онова време си мислех, че той знае за магията повече от мен, въпреки че така и никога да не можа да направи магия. Сферите трябваше да позволят на всеки да прави заклинания, дори на хора без талант и без способности в магията. Всичко се основаваше на теориите на Едуар за начина на работа на етерната равнина. Той смяташе, че всички имат някаква способност да долавят присъствието на магически явления…

— Дори това да се случва на подсъзнателно ниво. Да, казвал ми го е.

Никола беше слушал всичко това в подробности преди смъртта на Едуар. Той смяташе, че само хората със свръхчувствително възприятие за магията, които я възприемаха на съзнателно ниво, можеха да се научат да бъдат магьосници, но и че всеки я осъзнава по някакъв начин.

— Но Роан каза, че сферите работят само за някой с поне малък магически талант, независимо какво е искал Едуар.

— Да. Едуар беше разочарован. Те така и не се получиха както ги искаше. Но Мадлин има известен талант, би трябвало да може да я управлява. Ако може да й даде известна насока, сферата сама ще свърши останалото — Арисилд се замисли — Този Макоб — той е мъртъв, казваш? Не е възможно да остава в равнината на живите и да използва силата си без някакъв вид съдействие. Ако в цялата работа няма замесен друг магьосник, значи тук го задържа сферата, която е взел. Ако Макоб я използва по предназначението й, това е все едно да има до себе си друг жив магьосник, който прави заклинания за него и му е напълно подчинен. Ако успее да принуди духа си да насели отново тялото му, той повече няма да има нужда от сферата, но тя ще го направи… ами, ужасно могъщ. — Арисилд изрече това с извинителен тон, сякаш вината беше негова. — Сферите изглежда придават на притежателя си, поне до някаква степен, могъществото на магьосника, спомогнал за създаването им. Аз вложих най-добрите си заклинания в последната, за която помогнах на Едуар. Всичката машинария вътре, онези лостчета и нещица, те помнят заклинанията. Едуар ми го обясни, но аз така и не го разбрах.

— Значи ако Макоб се върне към живот, освен собствените му възможности, които никак не са за подценяване, сферата, която притежава в момента ще му даде на всичкото отгоре и могъществото на Иламирес Роан, Ректор на Лодун?

— Ами, да.

— А ако сложи ръка и на сферата, която в момента е в Мадлин, ще притежава и твоето могъщество?

— Ами, да, но не такъв какъвто съм сега, ако ме разбираш. А какъвто бях тогава, когато я направих. Преди да затъна в малките си неприятности, ако разбираш?

Никола бе твърде зает с други мисли, за да забележи, че Арисилд за пръв път изобщо споменава, макар и косвено, пристрастеността си към опиума. Той каза:

— Какъвто беше тогава, в разцвета на силата си?

— Ами, да.

— Но по какъв начин може да измъкне изобщо черепа от двореца? Той е защитен от пазителите. Освен ако…

— Да?

Никола поклати глава, изпълнен с безсилие.

— Макоб, ако не друго, поне е бил гений в сътворяването на нови заклинания. С всички тези мъртви таласъми наоколо…

Арисилд кимаше.

— Да, не бих се обзаложил, че няма да намери начин за заобикаляне на пазителите.

За момент се изкуши да съсредоточат усилията си да намерят другите и да се махнат, като оставят Фалие и Жияр да се разправят с Макоб. Но изборът би бил тъп; ако Макоб се върнеше към живота, нямаше да остави жив никой от онези, които се бяха изпречили на пътя му. И проклет да съм, ако му позволя да използва уреда на Едуар, за тази цел. Никола изруга тихо.

— Не знам какви са му намеренията, но аз трябва да го спра.

В главата му започна да се заражда идея, но не беше сигурен дали изобщо е поне донякъде изпълнима. Той извади от джоба си пръстена от труп.

— Колко изкусно е това заклинание, Ари? Може ли да заблуди Макоб?

Арисилд разгледа пръстена с присвити очи.

— Възможно е. Заклинанието е много добро, предназначено да заблуди могъщ магьосник. А ако вниманието на Макоб е заето с нещо друго, да речем с осъществяване на други трудни заклинания…

Погледите им се срещнаха. Този на Арисилд беше тревожен. Той каза:

— Трябва да си много предпазлив.

— Предпазлив ли? Искаш да кажеш самоубийствено бърз, нали? — попита леко усмихнат Никола — Ти ще се оправиш ли, ако те оставя тук? Има вампири и онези кадаври, за които ми каза. Ще успееш ли да се опазиш?

— О, ще се оправя. — Арисилд му махна успокоително, като че ли Никола го оставяше в някое кафене на „Цветна“ и единственият проблем беше след това да намери кабриолет, с който да се прибере. — Тръгвай. Аз тръгвам след теб веднага щом мога.

Никола се измъкна от процепа и внимателно се изправи в цял ръст като държеше таласъма под око. Той обикаляше на едно място в далечния край на шахтата, залиташе като пиян и ръмжеше на сенките и бе твърде далеч от мисълта да му обръща внимание.

— Никола, — изрече припряно Арисилд — Пази се. Той е могъщ магьосник, но да знаеш, че аз те смятам за по-добър стратег и тактик от него.

Никола нямаше време да се замисли над тази оценка. Кимна на Арисилд и започна да изкачва стената.

 

Никола бе отчел възможността вампирите все още да го причакват горе в тунела, но просто не знаеше как да постъпи в такъв случай. Докато огромният таласъм все още бродеше безцелно наоколо, нямаше възможност на търси друг изход от шахтата.

Отправи се към процепа в другата част на шахтата и оттам към издатината в основата на склона. Пукнатината в горната му част се виждаше като черна кръпка на неравния камък и май оттам не надничаха никакви вампири. Започна да се изкачва.

Когато стигна догоре, го боляха раменете, а пръстите му кървяха изпод онова, което беше останало от ръкавиците. В този тунел беше твърде тъмно, за да разбере дали някакви вампири го причакват или не, но не чуваше наоколо никакво раздвижване. Той се набра на ръба на цепнатината и се свлече задъхан на пода на тунела, Ако вампирите се появяха сега, дори нямаше да има борба. Измина време преди Никола да се извърти и да се изправи на крака. За да стигне до тунела, се налагаше отново да прескочи процепа, но след като се полута известно време в тъмното, откри, че на отсрещната страна има достатъчно широк ръб, покрай който можеше да се промъкне с минимална опасност да полети надолу с главата обратно в шахтата. След като го стори, продължи да се придвижва с опипване, докато относително ярката светлина на лишея в основната пещера стана видима в края на тунела. Там спря, долепи се до стената и направи опит да събере мислите си.

Осъзна, че, спрямо катакомбата се намираше от онази страна на пещерата, откъдето не трябваше. Плесенясалите стени на близките крипти му пречеха да вижда останалата част от пещерата, но от отразената от покрива светлина, разбираше, че са запалени още факли, най-вероятно около централната крипта. Макоб сигурно се подготвяше да действа. Трябва ми изглед към онова, което става там.

Той тръгна покрай ръба на пещерата обратно към изхода като прескачаше по пътя си отломки от изпочупени статуи. Когато стигна до другата страна, откри една ниска крипта близо до стената, където можеше да заеме позиция. Той скочи, хвана се за камъка и издрапа по покрива. Оттук виждаше централната крипта.

Факлите осветяваха миниатюрното укрепление и изящните зъбери хвърляха сенки с причудлива форма върху големия пропукан купол. Постаментът беше празен, ако не се броеше някаква странна сянка отгоре му. Не, не беше сянка, помисли Никола. Потърси в джобовете си малък бинокъл. Когато погледна през него видя прислужника на Октав, застанал близо до вратата на криптата и фактически върху самия подиум… Върху светлия камък имаше тъмни фигури, вероятно от сажди. Повечето от тях се губеха в сенките, но онези които виждаше му бяха достатъчни, за да разбере, че Макоб подготвя извършването на заклинание.

Зад него се чу срутване на камъчета и Никола се извърна стреснато. На издатината отгоре, точно под пасажа стоеше един тъмен силует, който му махаше настойчиво.

— Мадлин — пое си дъх той.

Не знаеше дали да изпита облекчение, че тя е добре или да се ядоса, че още не се е измъкнала оттук. Той се изправи и се запъти към ръба на покрива.

Мадлин скочи и той я подхвана, след което и двамата клекнаха. Прегръдката им бе прекъсната, когато нещо твърдо и метално удари Никола в ребрата. Той я отдръпна на една ръка разстояние от себе си видя, че е провесила сферата на врата си в импровизирана превръзка.

— Търсим те навсякъде. — изрече тя, останала без дъх.

— Търсите ме?

Мадлин погледна надолу към сферата и поклати отнесено глава.

— Исках да кажа, че аз те търся. Намерих Ронсард и Хал и ги изведох навън.

— Браво. Какво правиш пак тук, тогава?

— Дойдох да те търся, ти какво мислиш че правя? Трябва да изчезваме веднага. Фалие има намерение да срине пещерата.

Никола поклати нетърпеливо глава.

— Нищо няма да се получи. Макоб знае, че изпратихме Крак за помощ и знае какво ще направи Фалие. Много е вероятно самият той да иска да унищожат това място. Тогава всички ще решат, че той е мъртъв и ще бъде свободен да прави каквото си иска.

— Никола, трябва да се махаме веднага. — настоя Мадлин.

— Намерих Арисилд.

Той й разказа за шахтата и за пръстена от труп.

— Арисилд каза, че Макоб може да се върне към живота. Със сферата, която Макоб вече притежава, той ще бъде по-могъщ от когато и да било.

— По дяволите, Никола — Мадлин отметна гневно косата си. Лицето й бе ужасно издрано, виждаше го дори на тази светлина. Тя изпъшка раздразнено — И Макоб ще започне да ни преследва, така ли? Понеже знаем твърде много за него.

— Няма да приеме с умиление цялото това вмешателство, дори не си го помисляй.

— Видях го, когато намерих Ронсард и Хал, докато бягахме, — каза тя, с глас, който издаваше, че споменът не беше приятен. — Вярно е, няма да ни прости. Е, добре, какво можем да направим?

— Имам план. — Това беше истина. — Само че не знам дали в действителност ще сработи. — Това за жалост, също беше истина.

— Какъв?

— Арисилд каза, че ти можеш да управляваш сферата, ако се опиташ. Каза, че ако просто й дадеш насока, тя сама ще свърши останалото. Искам да я накараш да те прикрие с илюзия, толкова силна,че Макоб да не я прозре и дори да не разбере, че съществува.

— Но…

— Не, изслушай ме. Ще влезеш в онази голямата крипта, където Макоб държи тялото си. Ще му сложиш пръстена от труп, но не на някой пръст, а на едно от ребрата. — Само се надяваше Арисилд да е бил прав и Макоб да не успее да долови собственото си заклинание, докато не стане твърде късно. — Тогава, когато духът му се всели повторно в тялото…

— Заклинанието на пръстена ще подейства и той ще се превърне в жив труп, какъвто беше Арисилд. — Тя кимна нетърпеливо. — И той ще бъде вътре в него и, за да се махне ще е нужна операция. Но, Никола, всеки магьосник може да прозре през илюзия. Дори лаик може да я прозре, ако знае за съществуването й, а Макоб ще е нащрек точно за нещо такова.

— Знам. Аз ще му отвлека вниманието.

— Как? Като отидеш на сигурно самоубийство ли?

— Горе в катакомбата има някои много подходящи за отвличане на вниманието неща.

— Светилната газ, дето капеше по стената ли?

— Да.

На слабата светлина му беше трудно да разгадае изражението й, но май не изглеждаше много щастлива.

— Можеш ли да накараш сферата да те прикрие с илюзия?

— Знам заклинанието. Мадел ме научи на него преди години. Ако сферата действа така, както казва Арисилд… Тя погледна встрани. — Така си мисля — Тя изпусна въздух — Но това не ми харесва.

— Само този път, — каза Никола и се почувства като предател.

Преди колко дни й беше казал, че никога няма да я моли да използва магическия си талант, освен ако самата тя не пожелае?

— Гледай само да не те убият и всичко да се окаже напразно, — изрече тя с досада — Ето, вземи пистолета. Аз нямам свободна ръка за него.

Докато тя изваждаше резервните патрони от джоба си, Никола си помисли да й каже да не остава повече тук, ако номерът му не даде желания ефект. Искаше да бяга без да чака Арисилд или него. Но беше убеден, че само щеше си изхаби приказките на вятъра, понеже тя така или иначе правеше онова, което намереше за добре. ядосан от осъзнаването на тази истина, той каза:

— Дай тогава да приключваме с тази работа.

Мадлин кимна, но когато Никола понечи да се изправи, тя го сграбчи за косата и го целуна. Прегръдката бе неочаквана и Никола загуби равновесие и тупна тежко на задните си части. Мадлин го остави и пропълзя до ръба на покрива, прехвърли се през него и ловко скочи на земята. Никола прошепна след нея:

— Не тръгвай, докато не започне отвличането на вниманието. И не бъди толкова отвратително сантиментална.

 

Мадлин приклекна зад криптата, близо до подиума, но така че да не могат да я видят оттам. Долепи гръб до покрития с мръсотия и плесен камък и освободи сферата от превръзката. Взе я в скута си и усети, е тя жужи тихо. Добре, започваме, помисли. Затвори очи и започна заклинанието за прикриване. Не усети нищо. Магическата формула премина през съзнанието й без приток на мощ, без усещане за прииждащи сили. Твърде много време мина, помисли, докато завършваше заклинанието и в главата й нямаше нищо, освен собствените й мисли. Твърде много за мен. Мадел, естествено, е била права, когато навремето й казваше, че ако не практикува уменията си, ще изгуби и малкото сила, която притежава. Тя отвори очи и понечи да се изправи.

Застина, когато прахът на пода около нея се раздвижи, и бе отвян сякаш от недоловим бриз. Боже… Заклинанията за прикритие не предизвикваха физическо раздвижване. Тя се съсредоточи и се опита да долови поне малко от онова, което правеше сферата. В следващия миг го почувства. Беше обградена не само от заклинание за прикриване, а от затъмнение голямо и малко и от най-различни магии за „пълно заслепение“, някаква много сложна смесица от всички тези неща. По дяволите, защо не съм знаела да го пробвам преди. Кой знае каква майсторка щях да стана. Мадел щеше да е доволна…

Застанала в центъра на този лабиринт от сили, усещайки властта си над тях, макар и само чрез сферата, тя изведнъж разбра, че Мадел сигурно се изпитвала същата интензивна наслада от магията, каквато тя изпитваше от ролите си. Мадлин винаги беше смятала магията за окончателен смисъл на живота и никога не бе имала намерение да постига такава окончателност; но никога не бе мислила за нея като за изкуство само по себе си..

Тя пристъпи внимателно вън от прикритието на криптата и се придвижи към по-добра позиция. Ако имаше късмет, Макоб изобщо нямаше да разбере откъде е дошъл ударът.

 

Никола откри място, откъдето пак се покачи на пасажа и намери отново входа на катакомбата. След като порови из пластовете вонящи отпадъци, изрови две колелета, които беше забелязал преди това, полузаринати под ръждясал метал и прогнило дърво. Имаше късмет, че бяха почти цели. Макар вече да не бяха годни да издържат тежестта на някоя каруца, те щяха прекрасно да свършат онова, което беше намислил.

Той напълни шишето, останало от парсийския парфюм, със светилната газ, стичаща се от стената, след което привърза двете колелета с една ръждясала верига. Палтото му бе твърде подгизнало от водата в канализацията, за да му свърши работа, затова уви сакото си в спиците на колелото, заедно с парчета дърво и парцали от една отворена крипта. След като разположи вътре на равномерни интервали резервните патрони, които му бе дала Мадлин, напои всичко със светилна газ и беше готов.

Никола извлачи колелото надолу по стълбите и оттам на балкона. Клекна зад прикритието на изпочупената балюстрада и провери за последно револвера. Беше оставил достатъчно патрони, за да презареди веднъж, но не повече. Отвличането на вниманието трябваше да бъде възможно най-отвличащо и ако не успееше, се съмняваше, че ще има време да презареди.

Надникна предпазливо над балюстрадата и видя, че на подиума кипи оживление. Оцелелите вампири се бяха събрали на покрива на криптата, като пасмина много грозни гълъби. Долу на подиума имаше двама мъже, единият бе онзи, с когото се бе сбил по-рано и някакъв слабоват рус мъж, който навярно бе вторият изчезнал прислужник на Октав. По едрият мъж просто беше застанал до окръжността, очертана върху камъка с вид на безволев автомат. Русият прислужник изчезна в една от сенките край стената на централната крипта, след което отново излезе на светло, понесъл нещо, което приличаше на стара метална урна. Той изкачи стъпалата към подиума и я положи точно зад очертанията на външната окръжност, след което отстъпи назад. Значи Макоб продължаваше с приготовленията, въпреки че нямаше никакви видими следи от присъствието на некроманта. Колко по-лесно щеше да е, ако Арисилд беше тук, но и от него нямаше никаква следа. Никола почувства тревожен спазъм, чудейки се дали магьосникът отново не е бил покосен от немощта си и пък не е бил нападнат от нещо в шахтата, но в момента нямаше време да го търси.

Все още приклекнал, той изтърколи колелото надолу по пасажа, докато стигна онова място в галерията, където тя извиваше и балюстрадата бе напълно съборена. Оттук пасажът извеждаше покрай стената право към купчината каменни отломки, представлявали някога стъпалата, слизащи към подиума. Той се сниши, подпря колелото на последната оцеляла балюстра и бръкна в джоба си за кибрит.

Долу, на подиума факлите премигнаха и почти изгаснаха. Русият прислужник се стресна и се огледа, но другият мъж не реагира; просто остана на мястото си, вцепенен и неподвижен. Когато факлите отново се разгоряха, в началото на подиума беше застанал Констан Макоб.

 

Сенките сякаш залепваха за палтото на некроманта, подобно на живо наметало от мрак, а периферията на шапката закриваше лицето му. Той направи две отмерени крачки и застана пред окръжността. Русият мъж внезапно побягна към ръба на подиума сякаш искаше да намери убежище зад порутените крипти. Макоб вдигна ръка и три вампира скочиха от покрива на криптата и се втурнаха след него.

Те заловиха бягащия човек в края на стъпалата и го извлякоха обратно горе, докато той се съпротивляваше и крещеше. Макоб го посочи без да извръща глава и виковете на мъжа внезапно замряха. Вампирите го пуснаха и се върнаха на покрива, след като оставиха плячката на подиума като неподвижен вързоп.

Ритуалът, какъвто и да беше, очевидно изискваше жертвоприношение. Предполагам, че е справедливост, образно погледнато, помисли Никола, застопори с камък колелото в средата на пасажа и проследи с поглед очакваната му траектория. Ако този мъж беше помагал на Макоб да залавя предишните си жертви, то той със сигурност трябва да е знаел какво очаква него самия. Никола затъкна шишето със светилната газ между една от спиците и веригата и махна камъка. Мадлин трябваше вече да е някъде там долу, но Макоб не беше реагирал на присъствието й. Но за да стигне до вътрешността на главната крипта, щеше да й се наложи да пресече осветения от факлите участък между входа и подиума и без значение колко могъща бе сферата на Арисилд, това което правеше й беше за първи път и щеше да й е нужна помощ.

Другият слуга, този който през цялото това време бе останал неподвижен като някоя от околните статуите, сега пристъпи напред. Направи няколко крачки по подиума и спря до очертанието на окръжността, където се наведе, за да вдигне нещо. Никола зърна проблясък на острие и разбра, че това беше нож. Навярно бе един от предметите, които другият слуга беше донесъл при подготовката за заклинанието. чудна ирония, помисли си Никола, да накараш човек да подготви собствената си смърт. Съмняваше се обаче, че Макоб беше обмислил този аспект или поне не го бе сторил съзнателно; некромантът запазваше удоволствието си от насилието под маска на безразличие.

Макоб привидно не правеше нищо, но навярно извършваше заклинание, макар това да не ставаше така, както би си го представил един лаик. Повечето действия протичаха в съзнанието на Макоб. Едрият мъж се беше приближил до другия слуга и се беше навел над него и Никола прецени, че Мадлин е имала предостатъчно време, за заеме позиция.

Той се изправи и бутна колелото. Вързаните едно за друго колела придаваха известна стабилност на приспособлението и то се търкулна по пасажа без да се клатушка много. Преди да беше стигнало до наклона и да беше набрало скорост, Никола драсна клечка кибрит и запали дирята от газ, оставена от отвореното шише. Газта веднага подхвана огъня и пламъците плавно поеха към източника на гориво. Напоените с газ парцали се подпалиха и цялата маса избухна в огън, точно когато стигна до онази част на галерията, която се спускаше към повредените стъпала.

Шумът трябва да беше привлякъл вниманието на Макоб. Главата му се извърна към галерията. Вампирите побягнаха по покрива на криптата, скочиха долу, но колелото заподскача по стъпалата и се приземи върху подиума близо до очертанието на окръжността. То се завъртя и падна на едната си страна и вампирите се разбягаха от пламъците. На Никола му се стори, че вижда зад тях някакъв тъмен силует, който претича през осветеното място пред криптата към вратата. Макоб стоеше като вцепенен, със стиснати юмруци и гледаше втренчено пламтящото колело и пищящите вампири. Слугата, който се готвеше да убие другаря си, се отдръпна, поклати глава и се огледа озадачено.

Никола вече тичаше към най-близката дупка в балюстрадата. Той скочи на скалната купчина и оттам на пода на пещерата. По някое време си помисли да открие стрелба към подиума, за да увеличи суматохата, но последното нещо, което искаше в момента, бе да застреля без да иска Мадлин; тя и без това щеше да има достатъчно неприятности, когато огънят стигнеше до напъханите в пакетажа на колелото патрони.

Никола се затича покрай криптите и се озова в откритото пространство пред подиума, точно когато се взриви първият патрон. Поредната ирония на съдбата бе, че той едва не застреля него самия, но само проби ръкава на палтото му и рикошира в стената зад него. Никола се хвърли на земята, докато останалите куршуми се забиваха в криптите, в пода и в подиума. Вампирите пищяха със всичка сила и се щураха яростно и хаотично.

На Мадлин и беше нужно съвсем кратко време, за да се промъкне в криптата, да постави пръстена на реброто на трупа и да се измъкне обратно в сенките. Никола се изправи на крака и се втурна по една от пътеките между криптите, като се надяваше, че след като го видят, вампирите ще се втурнат да преследват него и ще разчистят пътя на Мадлин.

Вампирите търчаха както се полагаше, но във всички посоки, объркани и ужасени от огъня и експлозиите. Никола се разсмя и се хвърли да бяга по друга пътека. Тогава нещо го сграбчи за врата. Той се опита да се извърти, но силата, която го държеше беше непреодолима. През съзнанието му светкавично премина сцената на улицата до Фонтенон Хаус: Октав във хватката на онази огромна, всяваща ужас фигура, разтърсен и захвърлен като парцалена кукла. След това видя как най-близката стена се приближава скоростно към него и онова, което усети бе сякаш го блъсна влак.

Не загуби съзнание, но светът се приближаваше и отдалечаваше и всичко стоеше под странен ъгъл. Някои фрагменти от действителността му изглеждаха по реални от други: например неравната повърхност на камъка, в който се опита да се вкопчи, докато нещо го влачеше, болезненото съприкосновение с последното стъпало на подиума.

Там горе дойде достатъчно на себе си, за да разпознае огромния прислужник, който се беше навел над него. Той се нахвърли към него яростно, успя да го удари в челюстта, но ответният удар отново го просна по гръб. Никола отчаяно се опита да се надигне, но мъжът го сграбчи за рамото и го натисна надолу, при което влезе в съприкосновение с повърхността на подиума, с лице към него. Долови с периферното си зрение, че Макоб гледа надолу към него и се помъчи да седне. Натиснаха го надолу и нечие коляно подпря гърба му и макар да се съпротивляваше и да псуваше, не можа да предотврати здравото увързване на китките си. Тежестта се махна от гърба му и Никола се извъртя и успя да седне. Въжетата бяха груби и доколкото усещаше, бяха нови и здрави; можеше по някое време да освободи ръцете си, но нямаше да е скоро.

Макоб го гледаше отвисоко и периферията на шапката закриваше израза на лицето му. Некромантът изглеждаше по плътен отпреди и около него се носеше полъх като от отворен гроб, отчетливо доловим дори в това влажно и студено място, пропито с непоносими миризми. Каза:

— Нямаше да има никакво значение, дори да беше избягал. Щях да те намеря.

— Знам, — увери го Никола — В това отношение си предвидим.

Макоб вече се извръщаше, очертанията на тялото му се разлюляха, понесени като дим, след което отново се материализираха в плътни контури, когато пристъпи в окръжността. Никола се опита да се освободи от въжетата, макар да знаеше, че е безнадеждно. Това е ужасно притеснително. Той погледна към слугата, който бе застанал наблизо и се взираше в пространството с празен поглед и червени кръгове около очите. Другият все още лежеше върху подиума, неподвижен като се изключеше повдигането и спадането на гърдите му.

Макоб трябва да беше подчинил изцяло телом и духом двамата мъже, но как, Никола нямаше понятие. Никога не бе чувал за заклинание, което до такава степен да заробва човешката воля. Но Макоб беше използвал опиати, за да направи жертвите си податливи на внушение; можеше да е всякаква комбинация от опиати, мозъчна промивка и заклинание.

Макоб вдигна ръка. Слугата взе ножа от мястото, където беше паднал и тръгна вдървено към другаря си, който още лежеше безчувствен на каменната повърхност. Не, не беше безчувствен, видя Никола. Клепачите на мъжа потрепваха. Със сигурност беше наясно какво се случваше.

От тази толкова близка наблюдателна позиция, Никола виждаше прашните вихри в окръжността, раздвижени от невидимите сили, които Макоб привличаше вътре. Движението се концентрира над урната и съдейки по формата на прашните завихряния, потоците от сила сякаш се спускаха към нея по спирала.

Макоб не даде никакъв сигнал с жест, но изведнъж се чу ужасяващ писък. Никола извърна глава и видя как слугата сграбчва за рамото бившия си другар и забива ножа в гърдите му. Разплиска се кръв и мъжът стисна безпомощно пронизващото го острие. Другият слуга се изправи с все още безизразно лице. Вътре в окръжността урната вибрираше. Тя се разтресе яростно, обърна се на една страна и започна да се върти.

Сред тракането на металната урна, Никола долови още някакъв звук. Познат звук. Той извърна глава, преструвайки се, че отвръща поглед от кървящия и умиращ мъж и се опита да чуе звука по-ясно. Беше жуженето и тракането на механизмите, които сферата издаваше, когато попаднеше в обсега на враждебна магия. Никола изруга наум. Мадлин беше наблизо, само на няколко крачки.

Урната продължаваше да се върти, но сега от нея се изсипваше някакво тъмносиво вещество. Не беше прах, нито пепел или поне вече не беше нито едно от двете; изсипваше се като твърда маса, и се завихряше в спирала, докато образува въртящ се стълб почти метър и половина висок. Сега от него се оформяше фигура, сякаш в центъра му бе засипана статуя и сивият пясък се стичаше надолу, за да я разкрие.

Звукът от сферата се приближи и Никола напрегнато втренчи поглед в Макоб, за да разбере дали той съзнава присъствието му. Некромантът се беше вторачил в кръга и в нещото, което се оформяше от сивия пясък, изглежда вниманието му бе изцяло приковано в тази сцена. Единият от вампирите, който клечеше близо до Никола, бързо се изнесе нанякъде, с подивял поглед, лишен от всякакъв разум, сякаш невидима сила нежно го бе отместила настрани. Никола си пое дъх с облекчение. Беше се страхувал, че сферата ще издаде себе си и Мадлин, ако се приближи на разстояние, от което можеше да удари някое от съществата, но или тя бе успяла да я удържи, или сферата разбираше какво става. Никола се поизправи и протегна вързаните си ръце зад гърба си. Мадлин трябваше да се намира почти там.

В този момент Макоб се обърна към него и Никола видя проблясъка в очите му, както и студената усмивка. Никола процеди:

— Той знае, мамка му, бягай.

чу звук от ботуши върху камъка зад себе си, но беше твърде късно. Макоб вдигна ръка и проблесна светлина. Никола се дръпна от обгарящата вълна, която опърли лицето му. Обърна се за да погледне със смразено от страх сърце, но Мадлин стоеше незасегната на откритото пространство под подиума и все още държеше сферата. Той изкрещя:

— Удари го, бързо?

Мадлин трепна. Беше нарушил концентрацията й, за което се наруга. Естествено, тя се опитваше да направи точно това.

Макоб пристъпи нехайно към ръба на подиума. Все още се усмихваше. Каза:

— Тя не може да ме удари. Уредът е предназначен само за отбрана.

Мадлин и Никола се спогледаха. Можеше да е блъф, но обясняваше до голяма степен поведението на сферата. Освен това би било точно в стила на Едуар да вгради такова условие, помисли мрачно Никола.

— И той не може да те удари, — каза й Никола — Ако го направи, собствената му сила ще се обърне против него. Просто си тръгни.

Макоб обаче можеше да заплаши да го убие, но Никола се надяваше искрено, че този аспект на ситуацията ще убегне от мисълта на некроманта.

Мадлин трябва да беше осъзнала другата възможност, което Никола не бе посмял да изрече на глас. че ако успееше да се приближи заедно със сферата, така че тя да обхване и него, тогава Макоб нямаше да може да навреди и на двама им. Тя се хвърли напред и стигна почти до последното стъпало на подиума, когато залитна назад, сякаш бе отблъсната от невидима стена. Успя да си възвърне равновесието и изруга гръмогласно.

Макоб каза:

— Бариерата е около нас.

Той направи жест, включващ Никола, окръжността и нещото, което в момента бе приклекнало в нея, изнервените вампири и криптата-крепост, поробения неподвижен слуга и лежащия сред локва кръв мъртъв мъж.

— Това също е чист вид отбрана. Сферата няма да реагира.

Той се обърна отново към съществото в окръжността. То представляваше сива сбръчкана фигура с човешко тяло, но с хищно извити ръце и трипръсти крака. Главата му представляваше триъгълен клин с потънали дълбоко в орбитите животински очи. Макоб отново замахна и съществото изчезна.

— Ти го изпрати в двореца, — каза Никола.

Даваше си сметка, че Мадлин се лута покрай подиума и се опитва да намери пролука в магическата бариера. Ще трябва да го направя по трудния начин, помисли си. Срещна погледа на Макоб. Мислиш, че не съм способен да го направя, нали?

— Това е таласъм, но вече е мъртъв, така че пазителите няма да го спрат.

— Правилно, — каза Макоб. Изражението му бе на нормален човек, спокойно, почти изпълнено с душевен мир. — Ще си върна работата си и живота си. Всичко, което ми бе отнето. Ти загуби.

— Може и така да се каже., — отвърна Никола.

Но ще сгрешиш. И най-добрите грешат. Номерът е да се възползваш, когато това се случи.

Мъртвият таласъм отново се материализира в окръжността с такава бързина, че окото почти отказа да я възприеме. Никола не осъзна, че го вижда, докато той не пристъпи и не подаде на Макоб едно ковчеже от слонова кост.

Макоб го отвори, като дори не си даде труд да погледне пратеника си, който се разпадна обратно на прах и пепел. Некромантът отвори ковчежето и извади предмета, който се намираше в него, жълтеникав череп, с кристали, поставени в очните орбити. Макоб повдигна вежди и каза първото нещо, подобно на хумор, което Никола бе чувал досега от него.

— Негово Величество Рожер винаги е имал долнопробен вкус.

Той се обърна и сърцето на Никола почти спря. Господи, не, той трябва да го сложи при останалите кости. Ще види пръстена. Тогава слугата пристъпи и взе черепа от Макоб, след което го понесе към криптата. Докато мъжът минаваше през тъмния коридор на криптата, Макоб погледна Никола и каза:

— Имах намерение да използвам него за финалното си усилие, но мисля, че ще е по-добре да опитам и с двама ви.

— Да, това нямаше нужда да ми го обясняваш., благодаря. — изрече язвително Никола, за да прикрие облекчението си.

Слугата се върна и отново застана мирно на подиума.

Макоб отново се обърна към окръжността. Очевидно я използваше като фокус и точка на застопоряване на силите, които призоваваше. Не направи никакво движение, но слугата се приближи сковано до тялото на мъртвия си компаньон, застъпи го с крак и измъкна ножа от гърдите му.

Тогава Никола осъзна кое го беше поразило, когато за последен път бе погледнал към Мадлин. Тя беше застанала с ръце пред себе си, сякаш притискаше сферата до гърдите си, за да я защити. Но ръцете й бяха празни.

Беше я дала на някого. Някой, който се беше приближил до подиума невидим, беше се промъкнал през бариерата на Макоб без да привлече вниманието му и в момента клечеше наблизо подпомаган от реликвата, сътворена от изгубеното могъщество на младините му. Никола никога през целия си живот не беше се чувствал по уверен в нещо.

Слаб шепот, почти като дихание изрече в ухото му:

— Когато те удари, падни все едно си прободен. Аз ще се погрижа за останалото.

Гласът на Арисилд. Никола прошепна също толкова тихо:

— Не.

Не получи отговор, но почувства как нещо минава покрай гърба му. Арисилд беше променил позицията си. Никола си пое дълбоко въздух. Последното нещо, което искаше, бе да стресне Арисилд, който в момента със сигурност се намираше в центъра на сложна мрежа от заклинания. Едно дръпване на нишка в неподходящия момент и цялата структура можеше да рухне, дори и с помощта на сферата. Прошепна:

— Ако искаш да се отървем от него, остави го да довърши заклинанието си.

Отново не получи отговор от Арисилд. На негово място щях да убия слугата на Макоб, както Макоб възнамеряваше да го стори преди на сцената услужливо да се появя аз и така да довърша вместо него заклинанието му, помисли Никола. Но все пак, по-добре, че не съм Арисилд.

Слугата се приближаваше към него с ножа в ръка и всичко изглежда щеше да свърши доста по-бързо, отколкото трябваше. Никола нямаше време да се стегне, нито за нещо друго, освен да се отдръпне максимално, когато ножът го прободе. Падна по гръб, ушите му писнаха и коремът му бе пронизан от разкъсваща болка.

Отгоре му се спусна талаз от мрак и почти веднага отстъпи място на ярка слънчева светлина. Намираше се в градината на къщата, където живееха, когато Едуар работеше в Лодун и седеше на една пейка до глициниите. До него седеше самият Едуар.

Никола се вгледа в очите на приемния си баща и за миг му се стори, че вижда същата отнесеност и целеустременост, така характерни за погледа на Макоб.

Едуар се усмихна, малко тъжно и каза:

— Двете страни на една и съща монета.

— Не, — каза Никола. Дори не искаше да мисли за това. — Ако виждаш капана няма вероятност да паднеш в него.

— А-а, — кимна Едуар. — Помни го.

Някъде отдалеч се чу писък, смесица от сподавена ярост и разкъсваща сърцето загуба.

— Направи го, — каза Никола на Едуар, макар в момента да не можеше да каже кое какво е направило.

Облак засенчи слънцето и светлината започна да помръква. Едуар се наведе напред и каза още нещо, но Никола не чу думите и зрението му се замъгли и…

Отвори очи. Действителността на пещерата, студена, воняща на смърт, с твърдия камък под гърба му, му подейства като удар. Главата му лежеше в скута на Мадлин и Арисилд се беше надвесил над него. Навсякъде имаше кръв и гръдният кош го болеше ужасно. Той си пое дъх и сякаш отново го пронизаха.

Арисилд клекна на пети.

— Така по-става, — каза жизнерадостно. — Макар че бе достатъчно наблизо, нали?

Бледото и изподрано лице на Мадлин бе цялото на петна от сълзи и мръсотия, а очите й огромни и зачервени от дима. Той каза:

— Мадлин?

Тя го подмести от скута си.

— Копеле! Идва ми да те убия.

Звучеше съвсем насериозно. След поредица опити Никола успя да се извърти и да седне.

— Моля, — каза. Гласът му беше дрезгав и той се изкашля. — Помогни ми да стана.

Наложи се помощта и на двамата, понеже Мадлин бе по-изтощена, отколкото изглеждаше, а Арисилд едва ли бе в по-добро състояние от самия Никола. Тялото на последния слуга на Макоб лежеше в локва от собствената си кръв, с прерязано гърло. Трябва да го беше сторил сам, под командата на Макоб, за да подсили мощта на заклинанието.

Щом се изправи, Никола се отправи към криптата, а Мадлин го последва. Тялото на Макоб лежеше на плочата, все още увито в остатъците от дрехите и покрова. Имаше вид на скорошен труп и плътта, макар и обезкръвена и донякъде съсухрена, бе останала незасегната от времето. Клепачите бяха повдигнати, разкривайки кристалите, които Крал Рожер бе втъкнал в черепа на Макоб.

Никола се подпря на плочата и посочи сферата, която висеше отгоре.

— Свали това, ако можеш.

Мадлин се подпря с една ръка на рамото му, намери пролуки отстрани на плочата и се покатери, за да стигне до висящата сфера. Разкъса мрежата едва на втория опит, успя да я хване и скочи долу.

Подаде му я и Никола я пое замислено. Изглеждаше мъртва подобно на другите две сфери, които доскоро стояха складирани в надстройката на Колдкорт. Студена, безмълвна, и неподвижна. Но той трябваше да бъде сигурен.

Сложи я на земята и намери парче камък от плочата. Претегли го замислено на ръка, след което коленичи и закрепи сферата на едно място със свободната си ръка. Мислеше, че ще са нужни поне няколко удара; нямаше да се изненада и ако се окажеше невъзможно. Но сферата се разпръсна на парчета още при първия удар.

Никола се отдръпна, когато навсякъде се разлетяха странни части и парчета метал. По пода пробягаха искри синя и червена светлина, търкаляйки се като мраморни късчета, докато изчезнаха в пукнатините между каменните плочи. Осъзна, че по ръката му се разлива бяла светлина, стичаща се като гъста течност. Беше твърде изненадан, за да се разтревожи и освен това не го болеше. Тръсна ръка и светлината се разпръсна на ситни искри, които изчезнаха във влажния въздух. Стори му се, че чува шепнещи гласове, почти познати гласове. На Роан? На Едуар? Но звукът се разми и заглъхна преди да успее да ги разпознае.

Никола се изправи бавно и погледна към останките на сферата. Сега тя представляваше само купчина отпадъци.

Тогава осъзна, че чува нещо, нисък и боботещ грохот, отекващ откъм един от тунелите. Погледна отново към Мадлин и се намръщи въпросително. От нейното изражение отсъди, че и тя го беше чула. Тя поклати слисано глава.

Тогава земята се разтресе.Спогледаха се и едновременно осъзнаха едно и също нещо.

Мадлин каза:

— Мамка му, това е …

— Фалие — довърши вместо нея Никола.

Той се запъти към вратата и залитна, когато земята изведнъж се раздвижи изпод краката му. Мадлин залитна към него и двамата се хванаха един за друг и едва не се изтърколиха вън от криптата.

Арисилд беше коленичил до размазаната окръжност и тъкмо се изправяше, когато те излязоха. Той залитна, когато земята отново се разтресе и последните амурчета изпопадаха от фронтона на криптата срещу подиума и се разбиха на парчета върху скалистия под. Мадлин спря, за да грабне тяхната сфера, забравена отгоре на подиума. Когато слезе оттам, Никола й помогна да запази равновесие и двамата се хвърлиха към Арисилд.

Той ги хвана и ги обгърна, за да ги защити от продължаващите сътресения. Погледът му беше далечен и той мърмореше нещо.

— Структурата още е налице, да, разсейването не е било голямо. Мисля, че ще мога…

Никола хвана магьосника за рамото, за да го закрепи и хвана Мадлин през кръста. Балконът и един голям участък от пасажа се пропукаха със страхотен трясък, след което се отцепиха от стената на пещерата и се сгромолясаха върху криптите по периферията. Никола изрече с пресилено спокойствие:

— Ари, дали би могъл…

Мадлин се опита да каже нещо и се разкашля от облака прах, който ги погълна откъм проходите, които се сриваха един по един.

— Да, каза Арисилд — Мисля, че ще мога…

част от покрива падна върху криптата с бронирания рицар и я разби на парчета. — Мисля, че ще е по-добре да го направя, — довърши Арисилд — Мадлин, сферата, ако обичаш.

Тя му я подаде.

— Тя може ли да спре онова, което прави Фалие?

— Не. — Арисилд я вдигна пред себе си с протегната ръка. — Но ако се получи, няма да е необходимо.

Сферата реагираше както винаги и колелцата й се въртяха бясно.човек може да си помисли, че ще се е уморила, след като толкова дълго е удържала Макоб, мина глупавата мисъл през ума на Никола. Но нещото очевидно беше неуморно. Ако Макоб беше успял да се добере до нея…

Върху главите им се посипаха прах и скални отломки. Арисилд хвърли сферата в кръга. Мадлин извика в знак на протест, но вместо да се разбие в камъка, сферата увисна във въздуха, поддържана от концентрираната там сила.

Тя се завъртя навън и навътре, когато Арисилд измърмори.

— Не е достатъчно.

Дочуха пукот, толкова силен, че заглуши тресящите се и разпадащи се стени наоколо. Сферата избухна и над главите им се разлетяха парчета мед. Никола се наведе и придърпа Мадлин към себе си. Дори когато парчетата ги удариха и избухна синя светлина, той не престана да усеща върху китката си желязната хватка на Арисилд, който изведнъж ги повлече и двамата през бариерата и вътре в кръга.

Никола изведнъж почувства световъртеж и след това усещане за пропадане, от което му прилоша. След миг осъзна, че пада, точно в момента, когато се приземи на някаква гладка каменна повърхност. Не стана, помисли си. Още сме тук. Но грохотът на срутващите се стени беше далечен, като едва доловимо ехо, а земетръсът се беше свел до леко потрепване. Никола се надигна на лакти. Цареше непрогледен мрак и се чуваше течаща вода. Каза:

— Мадлин?

Последва секунда тишина, която се проточи цели космически епохи, след което я чу да казва:

— Ъ, — или нещо подобно. Проблесна топла бяла светлина, която се усили и разкри сводестия тухлен покрив и коритото с черна течаща вода на един от новите канализационни тунели. Никола лежеше проснат на издатината, Мадлин беше на няколко крачки от него и седеше и разтриваше главата си. Арисилд се подпираше на стената и светлината идваше от един подобен на бижу глобус, увиснал във въздуха над главата му. Той сведе поглед към Никола и каза:

— Това беше добро попадение. Половин метър вляво и щяхме да се материализираме в стената.

— Благодаря ти за скоростното измъкване, Ари — каза Никола.

Болеше го глава и когато се опита да седне, стомахът му се разбунтува застрашително. Помисли си, че най-сетне може да си позволи да загуби съзнание.

Откъм тунела се чуваха гласове и проблясваха жълтите пламъци на фенери.

— чудя се кой ли може да е? — изрече с умерено любопитство Арисилд.

Който и е, беше твърде късно. Арисилд и Мадлин просто ще трябва да се справят сами, помисли Никола и изпадна в безсъзнание.