Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (19)

ОСЕМНАДЕСЕТ

Никола се върна в апартамента на „Панцан“ късно през нощта. Останалите се бяха прибрали направо от доковете, а той беше изпратил Мадел до Кръстовището на Учените. Старицата много силно се беше замислила над нещо, то той така и не успя да изкопчи нищо от нея. Беше решил сутринта да отиде при Арисилд и да види дали няма да й е дошла охотата за разговор.

Пръските от реката и влагата от въздуха се бяха просмукали в дрехите му и той се изкачваше по стъпалата към апартамента уморен и мокър до кости.

В салона го посрещна една групичка.

— Не разбирам защо Албие така се е вкопчил в това — тъкмо казваше Хал, крачейки нервно пред камината. Крак се беше подпрял близо до вратата, Кюзар седеше сковано на един стол, отдалечен възможно най-много от Ронсард и Хал, а Мадлин се беше излегнала на едно канапе с шапка на лицето.

Ронсард седеше на стол до прозореца, пушеше лулата си и гледаше със змийски поглед. Каза:

— Фактите по случая се разчуха. Дузината убийства в Крайречен и Габардин, както и магьосническите нападения в града карат Префектурата да изглежда безпомощна. Той иска да представи пред обществеността виновник или поне да се направи, че е открил такъв, за да отбие критиките, докато продължава да търси истинския престъпник. — Той вдигна края на завесата, за да погледне към тъмната улица отдолу. — Всичко това се прави не за първи път.

Никола спря на вратата и долови стягане в корема си.

— Знаем — изрече високо, докато минаваше през стаята.

— Мадел добре ли е? — попита Мадлин, седна и остави настрана шапката си.

— Да, само беше малко разсеяна.

Тя порови из джобовете си и накрая измъкна едно сгънато писмо.

— Сарасате е изпратил това по куриер. Дошло е в Колдкорт тази сутрин.

Никола го взе, погледна адреса на подателя и се усмихна.

— Доктор Юбер.

Седна на канапето и незабавно отвори писмото.

— Това поредният магьосник ли е? — попита с подозрение Кюзар.

— Не той е доктор по история, в Лодун. Консултирах се с него относно Констан Макоб и той обеща да ми намери материали по темата.

Никола разстла на коленете си ситно изписаните листа. Името на некроманта от древността събуди любопитството на Ронсард и той надвисна над рамото на Никола.

Поисканата от Никола информация сигурно бе накарала Доктор Юбер доста да порови из библиотеките на Лодун. Историкът обаче, явно съчетаваше в себе си ентусиазма на гонче, детективски инстинкт сравним с този на Ронсард и цялостно знание в областта си.

— Открил е какво е имало в помещението под Вентарин Хаус — докладва след малко Никола — Това е онази стая, в която открихме, че е влизано откъм избите на Херцогиня Мондоло — обясни той на Крак и Кюзар.

Кюзар погледна тревожно към Ронсард, който се взираше напрегнато в писмото.

Мадлин пое въздух, за да възнегодува срещу паузата и Никола продължи.

— Тялото на Констан Макоб.

— Тялото? — изражението на Ронсард беше едва ли не обидено.

— Костите му, най-вероятно, след всичкото това време, — отбеляза съвсем на място Хал — Твоят информатор открил ли е защо тялото е било запечатано?

— Той мисли, че Габар Вентарин е запечатал тялото в камера като предпазна мярка. Свързва го с обичая по онова време убийците да бъдат погребвани на кръстопът, в случай че някакъв свръхестествен източник възроди страстта им към кръвопролития.

Никола сгъна писмото и се потупа с него по брадичката. Ронсард взе документа, разгъна го и го прочете сам.

— Предполагам това го обяснява — каза Мадлин, макар да изглеждаше озадачена — Октав имаше нужда от реликва, кичур коса или личен предмет на мъртъвците, с които искаше да разговаря. Неговият магьосник е искал реликва от Макоб, за да говори с него. Костите на Макоб трябва да са останали единствената възможна реликва, след всичкото това време.

— След всичкото това време — повтори като ехо Ронсард — Доктор Юбер обяснява, че се е сдобил с тази информация от едно писмо, писано от самия Габар Вентарин, който тогава е заемал поста Придворен Магьосник. Писмото е било изпратено на магьосника, който тогава е бил Ректор на Лодун и чиято кореспонденция и книги се съхраняват в най-старите архиви на университета. Трудна задача, дори за историк, запознат с Лодунските библиотеки — Той се намръщи — Как са разбрали за местоположението на тялото Октав и нашият магьосник?

Този въпрос беше хрумнал и на Никола. Но той си спомни как Арисилд беше намерил книгата, която му беше описал и затова се въздържа да строи теории, влизащи в противоречие с този неоспорим факт.

— Магьосниците — отбеляза — могат почти без усилие да намират неща, изгубени преди години. Без по-нататъшна информация, можем да извадим единственото заключение, че си имаме работа с много могъщ магьосник. Нещо което вече знаехме, — добави с досада.

Ронсард не изглеждаше удовлетворен.

Никола се поколеба. Сега беше моментът да повдигне темата за канализацията и за онова, което можеха да очакват, ако я проучеха и беше имал намерение да го стори. Но коментарът на Ронсард за методите на Префектурата, беше събудил в него стари и не толкова стари подозрения. Каза само:

— Излизам — и се изправи.

Крак му препречи пътя в хола.

— Да дойда с теб? — попита.

Никола поклати глава.

— Не, искам да останеш тук. Дръж под око останалите.

Не знаеше дали Крак долови намека в тази фраза. Самият той не знаеше дали вложи намек или не. Но Крак не се възпротиви, а само кимна и се върна в салона.

Никола мина през тъмната спалня и влезе в стаята за преобличане, малко помещение с маса и няколко стола, хубаво огледало и няколко неподходящи лампи. В този момент то приличаше на гримьорна, използвана от поне половин аматьорска театрална трупа.

Мадлин го беше последвала в стаята за преобличане, както се бе надявал да направи. Но преди да успее да й каже нещо, тя ритна вратата и каза:

— Нещо ми се струваш необщителен.

Тонът й, шлифован от дългогодишната практика, го ужили далеч повече от самите думи. Но търпението му не бе неизчерпаемо, а настроението му беше отвратително, поради продължителните часове работа и продължителното безсилие. Той процеди:

— Нямам какво да споделям.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо определено, — поправи го Мадлин и скръсти ръце.

Никола се обърна и започна, ругаейки под нос, да рови в хаоса от дрехи и маскировки, изсипващи се от гардероба и на пода. Това е моят апартамент и всичко това беше моя идея. човек може да си помисли, че е логично да намеря проклетите си панталони.

— Добре, нямам нищо определено за споделяне.

— Не искаш да го обсъждаш с мен, защото те е страх, че ще кажа на Ронсард и той ще ти открадне славата.

— Това означава, че ме изкарваш пълен глупак.

Той откри останките от костюма си на кочияш, който поне имаше заслугата да бъде сух и започна да го навлича.

Мадлин не възрази срещу твърдението му. Изгледа го с присвити очи и каза:

— Днес Хал ме попита дали той и Ронсард могат да ти се доверят.

— Хал ли те попита за това?

Никола спря с полуоблечена риза.

— Да.

— Неблагодарно копеле.

— Ревнуваш — каза тя.

— Теб, предполагам?

Усети, че допуска грешка в момента, в който го изрече, но беше твърде късно. Идиот, процеди наум.

Но Мадлин само махна раздразнено

— Не, не съм чак такава глупачка. Ревнуваш Ронсард. Хал е работил с него през всички тези години, участвал е в разследването на всички онези вълнуващи престъпления, бил е негово доверено лице и партньор. Точно това би желал ти.

— Това е абсурд — отвърна грубо, изхвърляйки разни неща от шкафа, докато търсеше ботушите си. Не беше сигурен кое от двете обвинения е по-обидно; обвинението в професионална ревност или очевидното й убеждение, че това е единственият вид ревност, на който той би могъл да стане жертва.

— Така ли? Аз мисля, че затова не казваш на никой какво правиш. Искаш да впечатлиш всички.

Никола приключи с обличането със спотаен гняв. Накрая наметна износеното си палто и сложи съдраните безпръсти ръкавици. Грабна шапката си от масата, дръпна завесите и отвори прозореца. Обърна се и видя по лицето на Мадлин, че навярно ще съжалява за онова, което беше казала, но беше твърде късно. Той каза:

— Не знам коя е по-лошата ти черта, твоята неточност или покровителствения ти маниер — и прекрачи прозореца, за да стъпи на перваза под него.

Декоративната каменна решетка му позволи да се изкатери до покрива, откъдето можеше да се спусне по външната стълба до задния двор.

 

Беше твърде рано за уговорката на Никола, затова той се отправи в района на театрите, точно до булевард „Гонението на светците“. Мина покрай фасадите на Трагедийния, на Елегант и на Аркадела, с колоните им с пропорции, които радваха погледа и статуи на Грациите и светците, покровители на драмата и изкуствата. Тротоарите бяха пълни с добре облечени минувачи и уличните търговци и цветарите слизаха на улицата и пречеха на движението. Паркингът пред операта беше задръстен с карети, изрисувани по вратите с благороднически гербове и украсените лампи около фонтаните в центъра увенчаваха суматохата с блясък на светлина и плискаща се вода.

Никола продължи напред като заобикаляше оживените тротоари и патрулиращите по тях полицаи, слизайки на улицата, където трябваше да отскача от минаващите с грохот карети и по-бързите кабриолети и двуколки. Задръстването стана още по-голямо, когато се озова близо до по-евтините театри и музикални зали, зона, която флиртуваше опасно с краищата на Габардин и Крайречен. Спря за малко пред Хай Фолис#, театър, който се беше специализирал в грандиозна епика с корабокрушения на населени със зли духове острови, експлодиращи параходи в бурни морета и изригвания на вулкани. Като момче би дал или откраднал всичко, за монетите, които биха му позволили да влезе тук. Като възрастен, разполагащ със свобода и пари беше решил, че кичозното вълшебство вече ще му се струва помръкнало, но беше учудващо колко изкусителен му се виждаше все още входът, обрамчен с две огромни позлатени палми, около които се виеха гигантски змии. Напомни си, че представленията продължаваха цял час, а той не разполагаше с толкова време за убиване. Можеш да извадиш едно момче от Крайречен, помисли тъжно, но това остава в кръвта му завинаги. Което говореше колко глупави бяха хората, които вярваха, че наследствеността и кръвните линии определяха всичко. Неговата кръв бе от чистата аристокрация на Ил-Риен, на която Алсенови все още принадлежаха, макар позорът им да ги възпираше от контакти с нея. Тази мисъл можеше да бъде успокоителна, ако не хранеше подозрението, че неговият небезизвестен праотец, Дензил Алсен би се представил добре на което и да е състезание за насилници и главорези.

Никола продължи да върви, докато театрите се превърнаха в малки заведения с входове, прилични на дупки в стените, все по-малки и по-мизерни, докато накрая се озова на територията на Крайречен.

Тук попадна на представление от малко по-действен характер. Срещна се и говори, и дори размени по някоя закачка със стари познати, повечето от които го познаваха под какви ли не имена. Стана свидетел на обира на една пивница и свърна в една алея, докато полицаите и крещящият собственик минаха тичешком покрай него. Вървеше и размишляваше, и накрая се озова седнал върху останките на някаква резиденция в компанията на едно безпризорно хлапе, с което поделиха шепа горещи кестени, и точно тогава чу близката часовникова кула да отмерва кръгъл час.

Целта му се намираше само на няколко преки по-нататък, обратно в посока на булеварда, но околността беше съвсем различна. Уличните лампи осветяваха малко минувачи и повечето от високите сгради от кафеникав камък представляваха кантори, затворени и тъмни през нощта. Имаше една единствена сграда със светещи прозорци, доста по-изящно творение от останалите, с колони и фасада от полиран камък. Това бяха кабинетите на Префекта по Обществените Работи.

Никола обиколи от задната страна, минавайки по тесните улички, докато се озова в тихия двор за карети отзад. Почука на вратата и му отвори един мъж, който след секунди му подаде добре завързана папка с документи, Никола му подаде плик с банкноти.

След това продължи нагоре към булеварда, намери отворено кафене, чиито лампи хвърляха достатъчно светлина върху близката пейка и седна, за да разгледа находката си. Остана там достатъчно дълго, за да реши келнерът, че той е някакъв чудак и съответно пожела да го обслужи, така че Никола успя да си поръча кафе без да се налага да събира подредените на пейката документи.

След като преседя известно време, чу зад гърба си глас:

— Не е лесно да те открие човек.

Никола вдигна поглед. Мадлин стоеше подпряна на облегалката на пейката, преоблечена като млад мъж, с някаква абсурдна крещяща синьо-златна жилетка и предизвикателно килната шапка. Той изрече сухо:

— Изхождаш от предположението, че искам да бъда открит.

Мадлин седна до него.

— О, мисля, че искаше да бъдеш открит, поне малко. Оставил си в Крайречен диря, макар да ми отне доста време, докато я проследя.

Тя кимна към документите в скута му.

— какво е това?

— Карти на канализацията от Обществените Работи. Подкупих един чиновник да ми открадне копия. Ронсард можеше да ги получи само ако беше помолил да му ги дадат, но тогава всичко щеше да излезе в жълтите вестници още утре. чиновниците тук са крайно подкупни.

Утайките от скарването все още лежаха помежду им, но изглеждаше безсмислено да продължават, а и не му се искаше.

— Хм.

Мадлин имаше вид, сякаш ужасно искаше да попита за какво са му тези карти, но с влудяващо усилие успя да се въздържи. Каза:

— Ами, всъщност имах причина да те проследя.

— О, чудесно. Щеше да е ужасно, ако се самозаблудя с мисълта, че поне малко ме обичаш.

Мадлин изви устни в кисела гримаса.

— Това е втората причина. Рейнар изпрати в апартамента телеграма; иска да се срещнете тази нощ. Предполагам има да ти казва нещо важно, освен ако няма нещо, което не си ми казвал?

— Мадлин, не можеш да ревнуваш от Рейнар; старомодно е. — каза Никола, но вече сгъваше картите.

 

Първите лъчи на зората просветлиха небето от изток, точно когато стигнаха до Кафе Боди. То се намираше в Девал Форест, увеселителен парк с криволичещи пътечки, ручеи, живописни водопади и изкуствени пещери, който в топлите месеци винаги беше препълнен с хора. Кафенето беше построено върху две големи здраво закотвени в малко езеро баржи и до него се стигаше по дървени мостове. През лятото водата се пълнеше с лодкари и къпещи се, кръглите острови потъваха в цветя, но сега беше пусто и тъмно, върби и тополи хвърляха сенки върху бреговете. Светеше само кафенето, с цветни фенери по балконите, множество прегракнали клиенти и носеща се над тъмната и неподвижна вода музика. Никола отбеляза приликата с една сцена от маслената серия Видения за Таласъми на Вантел.

Никола и Мадлин се отправиха към терасата на кафенето по единия от дървените мостове. Рейнар беше подбрал добре мястото; необичайното им облекло, което би ги оставило вън от всеки по-добър хотел или ресторант, тук минаваше напълно незабелязано. Когато сервитьорът ги поведе покрай масите, Никола вида, че в тази тълпа Мадлин в никакъв случай не беше единствената жена преоблечена като мъж и обратното.

Рейнар седеше на една маса, а бялата покривка пред него беше отрупана с чаши за вино, трохи и остатъци от лека вечеря. Броят на чашите наведе Никола на подозрението, че, докато ги е чакал му се е наложило да отбива атаките на множество приятели и познати. Това впечатление се затвърди, когато той ги посрещна с:

— Къде се мотате, по дяволите?

— Имахме малко работа, — обясни неохотно Никола и Мадлин си придаде невинно изражение. Докато келнерът се суетеше с чистите чаши и наливаше още вино, тя разрови с вилица остатъците от храна и намери достатъчно пастет, за да намаже една от останалите на масата препечени филийки. Веднага щом келнерът си отиде, Рейнар каза:

— Беше прав. Зад арестуването на Ронсард стои Монтес.

Никола се наведе към него.

— Пари?

— А как иначе? Подозирах, че държи за гушата Лорд Диеро…

— Диеро, а не Албие? — прекъсна го Мадлин, забравила напълно за намазаната с пастет филийка в ръката си.

— Не Албие, — потвърди Рейнар — Всичките ми източници на информация — признавам, повечето са проститутки, професионални и на аматьорски начала — смятат, че Диеро страшно е задлъжнял на Монтес. Миналата седмица Диеро бил посетен от Батера, адвокатът, за когото чухте миналата година…

— Да, новият.

Никола бе станал свидетел на запознаването на Монтес и Батера с помощта на картината на Арисилд в Колдкорт.

— И още на следващия ден Диеро издал много тайна заповед да бъдат следени действията на Ронсард.

— Как го откри това? — настоя да разбере Мадлин — Имаш източник във висшите нива на Префектурата ли?

— Един от подчинените на Диеро е приятел на мой приятел. Удивително много хора правят похожденията си на едни и същи места. Тази жизненоважна информация ми бе доверена по време на един късен обяд в Лоджа, сякаш не означаваше нищо. Но ако си запознат с останалото… — Той махна изразително с ръка.

— Значи Монтес е в съдружие с нашия магьосник — каза Мадлин — Но как е станало това? Наблюдавахме го толкова отблизо. Как…

Мислите на Никола следваха същата посока, но Рейнар се прокашля и каза:

— Не, не смятам, че се е съюзил с нашия ненормалник. Мисля, че отмъщава на Ронсард по съвършено различна причина.

— Каква причина?

Никола изобщо не беше забравил, че Ронсард хранеше известни подозрения към Монтес. Самият той беше пожелал да проследи тази мъчителна следа, но се бе побоял да не разкрие от дейността си повече, отколкото Ронсард можеше с чиста съвест да пренебрегне. А и не бе останало време.

— Оказва се, че Ронсард изобщо не е приключвал случая, засягащ Едуар Виляр.

Рейнар подхвана темата предпазливо, но Никола му махна да продължава. Сам той жертва на скандал, Рейнар не беше човекът, който щеше да говори за въже в къщата на обесения, буквално или фигуративно и не би го споменал, освен ако не беше важно. Рейнар каза:

— Същата личност, подчиненият на Диеро, ми каза, че накрая Ронсард поискал от Диеро официално разрешение за повторно разглеждане на документите на съда и официален разпит на свидетелите в присъствието на магистрат. Твоето име, Ник е било в списъка на лицата, които е трябвало да бъдат разпитани в съда.

Келнерът дойде, за да налее още вино, появявайки се точно навреме, за да чуе от устата на Мадлин псувня, която толкова надхвърляше рамките на приемливото, че човекът реагира с рязко повдигане на вежди. Изчакаха го да се отдалечи и Рейнар продължи.

— И това, разбира се, не означава нищо, освен ако не знаеш, че доказателствата срещу Едуар Виляр са били изфабрикувани от Монтес.

Никола приглади покривката, за да не стисне ръцете си в юмруци.

— Ронсард не каза нищо за това.

— Няма и да каже.

Мадлин мачкаше салфетката си със сподавено вълнение. Гласът й потрепери.

— Той така и не знае кой е организирал ареста му. Хал се опита да разбере, но не успя да открие нищо. Ронсард не знае, че Диеро е свързан с Монтес. Ако е знаел, е щял да го прескочи и да се обърне направо към Албие или към самата кралица, нямало е да срещне трудности.

— Това не е всичко — изрече нетърпеливо Рейнар — Монтес не действа само срещу Ронсард. Миналата седмица Батера се е срещнал с още един човек, в едно кабаре. Този очевидно си въобразява, че долнопробните проститутки, които населяват това място нито виждат, нито чуват, нито могат да разпознаят мъже, които всяка вечер виждат да слизат от гербованите си карети пред театрите. Срещнал се е с Фалие, Никола, с Раен Фалие.

— А, — Никола се облегна и твърде топлата и шумна стая сякаш избледня. — Разбира се, че се е срещнал.

— Не знам с какво държи Фалие, — добави Рейнар — Монтес е от толкова отдавна в бизнеса с шантажирането, че може да е всичко. Дългове, младежки прояви на недискретност…

— Некромантия, минала или настояща. — добави Мадлин.

— Точно.

— Информаторът ти не е ли разбрал за какво са разговаряли Батера и Фалие? — попита умислено Никола.

— Не, — призна Рейнар. — Но мисля, че е било за теб.

— Да, — кимна Никола — Това обяснява внезапния интерес на Фалие към мен.

— Какво имаш предвид. — настоя да разбере Мадлин.

— Фалие може да е видял приликата ми с Дензил Алсен от портрета на Греанко, но може и да не е. Всъщност мисля, че я е видял; позна ме, когато се срещнахме на улицата лице в лице. Но вече знаеше кой съм и то не от предишни разследвания с цел разкриване на възможни попълзновения към трона. Знаеше, защото Монтес е казал на Батера да му каже.

Монтес лесно би могъл да се сдобие с информация за семейството на Валярд. Понастоящем семейството на майка му отричаше съществуването й, но трябваше да са останали престарели слуги или съвсем далечни родственици, които с охота щяха да признаят, че Силвен Валярд бе живяла, беше се оженила за един низвергнат Алсен, бе напуснала семейството на съпруга си след смъртта му и бе изчезнала от полезрението на всички във Виен.

Мадлин кимна.

— Монтес знае, че го мразиш, знае, че смяташ него виновен за унищожаването на Едуар. Навярно знае дори, че си пъхаш носа в незаконните му деяния.

— Но не знае много, иначе щеше да е предприел действия против теб доста отдавна. — добави Рейнар — Искал е да отстрани Ронсард от пътя си, затова е цакал с тези обвинения, след което е забъркал масови безредици, за да приключи с него окончателно. Искал е също така да те дискредитира, затова е казал на Фалие за историята на семейството ти..

— Но аз напуснах Колдкорт и Фалие не е могъл да ме намери, докато за лош късмет не го извикаха пред Фонтенон Хаус. — Никола присви очи, докато следваше тази линия на логиката. — А нашият магьосник е бил осведомен за действията на Монтес и е използвал машинациите му, за да си осигурява предимство, но за собствените си цели.

Но защо Монтес се беше задействал чак след толкова време срещу Ронсард и него самия? Очевидно се бои, че Ронсард разполага с неизвестна досега информация. Или че аз разполагам с неизвестна досега информация.

— Значи е в съюз с Монтес? — каза Мадлин с тон, който издаваше, че иска да установят твърдо поне един факт.

— Не. — Никола си мислеше за омагьосаното огледало, което Арисилд беше открил в хотелската стая на Октав. — Нашият магьосник знае твърде много начини за откриване на неща. В крайна сметка, той е некромант. Но ми е любопитно как е разбрал къде да гледа.

Той изпуфтя. Не беше имал желание да разисква това с когото и да било, освен може би, с Арисилд, който сам по себе си бе толкова отдалечен от реалността, че щеше да сметне която и да е теория за напълно възможна, макар и отвлечена, без значение колко оскърбително за здравия разум звучеше.

— Почти се боя, че причината той да знае всичко това е…

Внезапен крясък откъм вратата привлече вниманието им. На входа беше застанал един малък дрипльо, който трескаво размахваше ръце пред скептичния метр д’отел. Никола позна един от куриерите на Кюзар и кимна на Рейнар, който сигнализира на техния келнер и каза:

— Струва ми се, че момчето е донесло бележка за мен; накарайте ги да го пуснат, ако обичате.

В следващия момент хлапето стоеше задъхано до масата им за голям ужас и веселба на останалите посетители.

— Капитан Моран! — момчето му подаде измърляна сгъната бележка. — Това е за вас.

Рейнар подаде бележката на Никола и освободи момчето с няколко монети и две пасти от масата. Никола бързо прегледа припрения и почти нечетлив почерк на Кюзар, изруга и се изправи.

— Неприятности. Трябва да отидем веднага.

 

Кабриолетът ги отведе до Кръстовището на Учените, на една пресечка от сградата на Арисилд. Понеже не знаеше какво се беше случило, Никола искаше да стигне до мястото с максимална предпазливост и пеш; в бележката на Кюзар пишеше само, че се е случила „беда“ и че трябва веднага да дойдат в апартамента на Арисилд.

Светлината на ранното утро беше сивкава и тежка, въздухът беше студен и влажен. Никола пръв навлезе в алеята и пръв излезе в полезрението на сградата.

Спря на калния паваж отпред без изобщо да се усети, че го е сторил. Кюзар не беше преувеличил.

В горните етажи на сградата имаше дупка, точно там, където се беше намирал апартаментът на Арисилд. Отворът беше с неравни краища и зееше точно като бомбен взрив и беше откъснал и част от покрива на мансардата. Но нямаше и следа от огън и във влажния въздух не се разнасяше дим, макар че паважът беше осеян с големи и малки каменни отломки.

чу как Рейнар изруга зад гърба му, след което Мадлин издаде звук, сякаш се задушаваше и се втурна покрай него през улицата. Никола се спусна след нея.

На алеята имаше хора, които сочеха нагоре и обсъждаха тихо, докато сновяха наоколо. Имаше полицаи и пожарникари, които влизаха и излизаха от сградата.

Мадлин се провря покрай двама полицаи и се хвърли към стълбището. Никола щеше да я последва, но някой му препречи пътя. Беше Кюзар, изникнал като привидение от тълпата зяпачи. Каза:

— Трябва да ти кажа нещо.

Никола спря и Рейнар също се присъедини.

— Какво?

Кюзар стоеше с приведени рамене и изглеждаше много стар на сивкавата утринна светлина. Каза:

— И Ронсард и Хал бяха вътре.

Рейнар каза:

— Не, — и вдигна потресено поглед към дупката в сградата.

Падна тухла и накара застаналите най-отпред в тълпата да се разбягат.

Гърлото на Никола се стегна.

— Как стана?

— Парсиецът прати телеграма за теб, да дойдеш веднага, че Арисилд бил на път да дойде в съзнание. Инспекторът ми каза да те потърся и той и докторът тръгнаха за насам. — Кюзар се поколеба и на лицето му се изписа чувство за вина. — Не трябваше да ги пускам.

Никола поклати глава. Ако бях тук…

— Продължавай.

— Отидох до склада, за да намеря някое момче да я донесе, но през това време Верак — той бил на пост тук през нощта — дойде и ми каза какво е станало.

— Мъртви ли са? — попита Рейнар.

Кюзар поклати глава и махна с ръка от безсилие.

— Не пускат никого. А и аз не исках да се набивам в очите на полицаите — но не са изнасяли никого.

— Пуснаха Мадлин. — Рейнар погледна Никола.

— Баба и беше там горе. — Никола хвана Рейнар за ръката, тъкмо когато той се канеше да се втурне към сградата. — Не, стой тук.

Полицаите се опитаха да го спрат, но той им каза, че е съпруг на Мадлин и те го пуснаха. По стълбището стояха уплашени обитатели, плачещи деца, недооблечени в различна степен хора и полицаи, които безуспешно се опитваха да ги изкарат от сградата или поне да ги отстранят от пътя. Никола се промъкна покрай тях и стигна до площадката под апартамента на Арисилд. Дневната светлина осветяваше неравномерно стълбището и част от тавана се беше свлякла. Портиерът стоеше на площадката и се съпротивляваше на всички опити да бъде отстранен оттам. Караше се с един полицай и с някакъв с двуредно сако, който приличаше на представител на властите.

— Не, — твърдеше упорито портиерът с адераски акцент, станал по-отчетлив от стреса. — Приличам ли ви на пиян или луд? Нещо повече… — Той видя Никола и потрепери — А, сър. Старицата, внесоха я тук, вътре.

Никола се обърна към посочената врата. Беше на апартамента под този на Арисилд. Вратата беше избита от пантите и стоеше подпряна на една страна, а подът в хола и предния салон беше посипан с мазилка и парчета от корнизи. Появи се някаква разрошена жена по халат и му махна да прескочи една купчина натрошена посуда и да влезе в стаята отзад.

Една единствена лампа осветяваше пълния безпорядък в спалнята, вехтите мебели и дамаската на сини цветя. Мадел беше положена на леглото, с акуратно скръстени ръце, а Мадлин беше седнала до нея. Първата реакция на Никола беше облекчение. Макар да знаеше, че не е имало време, го беше измъчвал някакъв ирационален страх, че тялото й е било използвано за некромантия. По нея нямаше белези и ако не бяха прахът по дрехите и косите й, човек можеше да помисли, че е умряла в съня си.

Лицето на Мадлин беше абсолютно безизразно.

Портиерът пристъпи зад Никола и го докосна по ръкава. Прошепна:

— Кажете на дамата, че я намерихме свита на кълбо горе на стълбите, все едно спеше. Онова, което я е убило, не знам какво е било, но е било толкова бързо, че не е усетила нищо. Не искам да й го казвам сега, но по-късно, когато поиска да го чуе.

— Да, благодаря ви, — кимна Никола. Нямало е как да не я убие бързо, една битка би привлякла твърде много внимание. Освен това На Кръстовището на Учените живееха и други магьосници, макар и не толкова могъщи. Ако бе имала шанса да влезе в схватка, е можело те да дойдат да й помогнат.

— Вие видяхте ли го?

— чух го. Взрив, като от бомба, много силен и много рязък. — мъжът надникна предпазливо над рамото му. — Те мислят, че е било газова експлозия, но изобщо не приличаше на такова нещо и те не знаят, че тук живее вълшебник. Всички знаят, че вълшебниците имат врагове.

Полицаят и официалното лице с двуредния костюм си проправяха път към тях през порутения апартамент.

— Всички ли убиха? — попита Никола портиера на адераси.

— Точно така! — мъжът мина на родния си език автоматично — Открихме стария парсиец жив, но от другите нямаше и следа, а тези копелета не вярват…

чиновникът го прекъсна:

— Извинете, какво общо имате с тази работа? — дори да беше разбрал, че току-що са го нарекли „копеле“ на адераси, не го показа.

— Бабата на съпругата ми е била убита и съм приятел на обитателя на този апартамент, — отвърна Никола и излезе от спалнята, за да може мъжът да насочи вниманието си към него и да остави Мадлин на мира. Запита бързо портиера — Къде е Ишам?

Мъжът се обърна, излезе от хола и го отведе в друга малка и разхвърляна стая, а чиновникът и полицаят продължиха да вървят по петите им. Там, на едно легло лежеше Ишам, и кръвта от многобройните рани по челото се стичаше по косата и лицето му. Жената в халата се опитваше да промие раните, но старецът стенеше, почти изпаднал в безсъзнание, и се опитваше да отблъсне ръката й. Никола забрави за другите присъстващи и припряно отиде до него.

— Ишам, аз съм, Никола, — каза. Лицето на стареца беше лошо охлузено, имаше и много други рани и драскотини и цветовете на парсийския му халат не се различаваха от ситния прах от мазилката. — чуваш ли ме?

Ишам повдигна ръка и го сграбчи за палтото с учудваща сила. Никола се наведе към него и приближи ухото си до устните на ранения. С немощен и дрезгав шепот Ишам изрече:

— Мадел освободи Арисилд. Беше пръстен от труп, скрит със заклинание. Сметнах, че… може да е опасно — Но тя го махна и не стана нищо, затова пратих да те повикат. Но той е разбрал кога е било свалено заклинанието и дойде. Дойде за Арисилд…

Ишам се опита да каже още нещо, но се разтърси от хриплива и болезнена кашлица и Никола каза:

— Стига. Каза ми всичко, каквото трябваше.

Това бе всичко друго, но не и истината, но не искаше да убие човека. Разгледа една от прорезните рани и се опита да определи тежестта на нараняването.

— Внимавайте, има стъкло. — предупреди го жената. Беше права. Хирургията на Доктор Брил не беше далеч оттук. Трябваше незабавно да организира преместването на Ишам там. И трябваше да опознае тялото на Мадел, за да не я отнесат в градската морга.

— Сър, — изрече някакъв припрян глас зад него.

Никола се извърна и чиновникът стреснато отстъпи крачка назад. Никола положи усилие да придаде по-малко застрашителен вид на лицето си. Осъзна, че човекът от известно време се опитва да привлече вниманието му.

— Да?

чиновникът си възвърна самообладанието и каза:

— Това човек, — и посочи портиера — каза, че в апартамента имало още трима души, но не намерихме и следа от тях. Можете ли да го потвърдите?

Нито следа.

— Да. — каза Никола — Този мъж и жената се грижеха за обитателя на апартамента, който беше прикован на легло. Двама наши приятели са дошли тук рано сутринта. — Той погледна към застаналия до долната част на леглото портиер, скръстил ръце, обиден и ужасно нещастен, че думите му са били подложени на съмнение.

— Кога пристигнаха? Преди…..

— Да, двама мъже, с прошарени коси, единият с лекарска чанта, другият с бастун, нали? Тук напоследък идват страшно много лекари, вече почти не им обръщам внимание.

— Колко преди? — попита рязко Никола, прекъсвайки в зародиш всичко, което се опитваше да каже чиновникът.

— Не много. — Портиерът присви очи и стисна замислено устни, предусещайки, че от него ще се иска по-конкретен отговор. — чух ги да се качват по стълбите, врата се отвори и затвори. Тогава Цезар, от пазара, дойде да се кара за наема, но мина само секунда и бум! И двамата се хвърлихме на пода от страх. Падаха разни работи, от стълбите се ръсеше прах и голям облак. Помислих, че цялото това място ще се срути на главите ни.

Значи е било капан. Ако Никола правилно бе разбрал Ишам, премахването на заклинанието, омагьосало Арисилд не е останало незабелязано от противника им, но вместо да действа незабавно, той е изчакал, за да види кой ще дойде при Арисилд. Но ако Арисилд е бил в процес на събуждане, защо не е успял да се защити? Трябва да вляза в този апартамент.

— Каква е връзката ви с обитателя на апартамента? — попита чиновникът.

Никола се радваше, че ни си беше взел пистолета; щеше да се изкуши да го застреля. Но преди да успее да отговори, Мадлин избута от вратата якия полицай и влезе в стаята. Застана права, дишаше тежко и гледаше надолу към Ишам. Никола видя, че чиновникът гледа въпросително палтото и панталона й и каза на мъжа с леден глас.

— Тя е на сцената.

— Аха. — чиновникът се направи, че разбира за какво става дума и продължи да упорства.

— Разбирам, че ситуацията е шокираща, но…

Мадлин вдигна поглед към Никола.

— Как е той? — попита рязко.

Очите й проблеснаха, но не от непролети сълзи. Светлината беше опасна, непредсказуема и на ръба на избухването. Никола отвърна:

— Не е добре. Трябва веднага да го откараме при Доктор Брил.

Портиерът изведнъж си спомни за задълженията си и каза:

— Ще повикам карета, — и се промъкна покрай полицая.

Никола се поколеба за секунда, след което заложи на съобразителността на Мадлин. Застана до нея, взе ръката й и каза:

— Изглеждаш отпаднала!

Изразът на лицето й не се промени, но тя вдигна към челото си внезапно разтреперана ръка. След което се свлече назад, отпусната и явно в пълно безсъзнание, право в ръцете на изненадания чиновник. Той залитна от внезапната и неочаквана тежест и полицаят се втурна да му помогне да я задържи. Жената, която се грижеше за Ишам изписка съчувствено и се засуети около леглото, за да им помогне.

Никола изкрещя нещо, в смисъл че отива за помощ, измъкна се покрай тях и излезе през вратата. Стигна отново до площадката, видя, че останалите обитатели още сноват отдолу и побърза да се качи по стълбите.

Касата на вратата на апартамента на Арисилд беше напукана и натрошена и вратата висеше на пантите, разкривайки познатия хол, осеян с парчета от тухли и други боклуци. Той пристъпи внимателно и се отправи към продълговатия салон в края на апартамента. Дупката се намираше между двата прозореца, които гледаха към алеята, а от неравните й краища стърчаха остри камъни и сцепено дърво. Подът беше затрупан под мазилката от тавана и счупените стъкла на прозорците и хладният бриз полюшваше леко онова, което беше останало от пердетата на прозорците и оберлихтовете. Никола се разходи из стаята, отбелязвайки разпръснатите навсякъде познати предмети, счупените или преобърнати мебели, разпилените книги и счупените саксии с растения.

Газова експлозия, помисли презрително Никола. Онзи, който е стигнал до това заключение, се заблуждава. Всичко в стаята сочеше непосредствено, че нещото, което беше нахлуло през стената, го беше направило отвън навътре.

Напусна разрушения салон и набързо претърси останалата част от апартамента. Другите стаи не бяха толкова засегнати, с изключение на съборените от стените предмети и пукнатините в мазилката. Нямаше и следа от Ронсард и Хал, никаква следа, че тук е имало някой.

Спалнята на Арисилд бе странно незасегната, сякаш се беше оказал в окото на жесток и разрушителен ураган. Завивката на леглото беше отметната и на мекия дюшек все още се виждаше ясно отпечатъкът, където беше лежало тялото му.

чу гласове от долния етаж и разбра, че времето му изтича. Тръгна бързо към вратата, но погледът му бе привлечен от нещо бяло, заседнало до прага на пропуканата рамка на входната врата. Той коленичи и го измъкна.

Беше парче слонова кост, изваяно като глава на дива парсийска котка. Беше орнамент от дръжката на абаносовия бастун, който Рейнар беше заел на Инспектор Ронсард.

Портиерът беше намерил карета, която да откара Ишам в хирургията на Доктор Брил и Никола се възползва от суматохата, за да слезе на долната площадка, без никой да го забележи. Докато се стараеше да свали по стълбите ранения без да го нарани допълнително, Никола успя да даде няколко монети на жената, която бе позволила да използват стаите и като болница и морга и да помоли портиера да повика гробар, за да се погрижи за тялото на Мадел. Той излезе на улицата без по-нататъшни разпити от полицаите или от когото да било друг.

Докато даваше на кочияша нареждания и бележка за Доктор Брил, видя Мадлин, която чакаше на отсрещната страна на улицата с Рейнар и Кюзар. Увери се, че Ишам е настанен възможно най-удобно, отпрати каретата и се присъедини към тях.

— Добре ли си? — попита той Мадлин.

— Разбира се, — отвърна рязко тя.

— Знаем ли изобщо какво е станало? — попита Рейнар, като не влагаше голяма надежда да получи отговор.

Мадлин поклати глава.

— От това, което успя да ми каже Ишам, Мадел разбрала какво му е на Арисилд. Било заклинание, а не наркотик или болест. Но когато го махнала, това по някакъв начин привлякло вниманието на магьосника. Изчакал е колкото да примами неколцина от нас в капана. — Той замлъкна със стиснати устни и погледна към Мадлин. — Тя защо не ми каза, че е открила какво му е на Арисилд?

— Тя никога не казваше нищо на никого. Може би не е искала да те обнадеждава напразно в случай, че е сгрешила. — Мадлин стисна юмруци и закрачи гневно. — Проклета глупава старица.

Рейнар гледаше нагоре към разрушения апартамент на най-горния етаж. Каза бавно:

— Сега какво?

Точно на този въпрос, в момента Никола предпочиташе да не отговаря, въпреки че бе съвсем наясно какво трябва да направи. Той се огледа сепнато, защото изведнъж му хрумна, че пропуска нещо важно.

— чакайте. Къде е Крак?

Рейнар се обърна, а Мадлин погледна нагоре. Кюзар пребледня и каза:

— Беше с Ронсард и Хал, когато тръгнах…

Никола изруга и тръгна по алеята към каретата си. Щеше да провери в апартамента, но знаеше, че няма да намери никого. Беше казал на Крак да „държи другите под око“ и затова Крак не бе оставил Ронсард и Хал да напуснат апартамента сами.