Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (12)

ЕДИНАДЕСЕТ

— Животът е прекрасен, когато над главата ти не тегне смъртна присъда от някакво Изпратено, — каза Мадлин, докато излизаха на утринната светлина след мрака на конюшните.

Намираха се отново в Лодун, след като бяха отпътували преди зазоряване, за да стигнат в града навреме и тъкмо бяха върнали двуколката и коня на собственика им. Мадлин отново бе в мъжко облекло, защото Мадел не бе намерила нищо подходящо за града, което да и заеме. И двамата бяха прашни, уморени и дрехите им не приличаха на нищо.

Преди да си тръгнат от къщата на Мадел, Никола й беше казал за Арисилд и я беше помолил за помощ. Тя беше застанала до понито им, докато той го запрягаше и бе казала.

— Арисилд Дамал, значи? И е учил в Лодун? Не мисля, че съм го чувала.

Никола си помисли, че вероятно беше самата истина и не отговори.

След дълга пауза на размисъл, тя попита:

— Още ли Ян Вардис е Придворен Магьосник?

— Не, той умря преди години. Сега мястото му е заето от Раен Фалие.

— А, — каза — Не го познавам. Това е хубаво.

Последва нова продължителна пауза и Никола насочи вниманието си към сбруите на коня. Нямаше да я моли, ако това чакаше. Накрая тя попита:

— Заклинание ли е или болест?

— Не сме сигурни.

Тя повдигна изненадано вежди.

Той се поколеба и заяви.

— Той е пристрастен към опиума.

Сега Мадел го удостои с едно от израженията на Мадлин, изразяващо сардонично недоверие, което сякаш поставяше под въпрос здравия му разсъдък. От нейното лице беше по-лошо, защото рошавите и дебели сиви вежди подсилваха ефекта. Никола засегнат отвърна:

— Ако чувстваш, че не е по отслабналите ти, както си призна, сили…

Мадел извъртя раздразнено очи.

— И той ли е крадец?

— Да — отсече Никола.

— Тогава ще дойда, — бе казала с усмивка, в която липсваха зъби. — Харесвам крадците.

Мадел беше обещала да дойде във Виен утре, за да има време да се обади на съседите, които да се погрижат за къщата и животните. Никола не вярваше много, че наистина щеше да дойде, щом не можеше твърдо да разчита на помощта й, но след като Мадлин се бе появила от къщата след половинчасова караница кой влак трябва да вземе от Лодун, разбра че тя ще дойде, или че поне има намерение да пътува до Виен.

Сега, тук в Лодун, можеше само да се надява, че тя ще спази обещанието си.

— Можеш ли да купиш билети за влака и да провериш дали в хотела няма някакво съобщение от Рейнар или Ишам? — Никола попита Мадлин.

Беше оставил инструкции и на двамата да пратят телеграма в хотела на гарата, в случай, че настъпи някакво развитие с Октав или промяна в състоянието на Арисилд.

— Аз трябва да проведа още едно разследване.

Мадлин изчетка праха от реверите си.

— Относно това как Октав се оказа толкова отблизо запознат с работата на Едуар ли?

Изражението на Никола беше загадъчно.

— Да, но как изобщо се досети?

— Едуар е провел повечето си експерименти тук, нали?

Тя се облегна на стълба и многозначително попипа периферията на шапката си, точно както подхождаше на млад мъж. Улицата не бе много оживена, сновяха основно минувачи, излезли на разходка, фермерски каруци и неколцина студенти с измачкани мантии, забързани към университетските порти, вероятно току-що възстановили се от нощ, прекарана по кабаретата.

— Предполагам не подозираш Асилва, щом щяхме да се обръщаме към него за помощ?

— Не, не е Асилва.

Асилва беше помогнал на Никола да изнесе съдържанието на кабинета на Едуар след ареста на стария учен, нещо, което можеше да вкара Никола в затвора и да докара на Асилва смъртна присъда, в качеството му на магьосник и съответно носещ наказателна отговорност за некромантия. Освен това, той се беше борил до последния момент за освобождаването на Едуар, въпреки че навремето бе възроптал, че сферите на Едуар са опасни и не е трябвало да бъдат създавани. Не мислеше, че Асилва би предал дългогодишния си приятел, дори години след смъртта на Едуар.

— Арисилд ми каза нещо, което ме накара доста да се замисля за Иламирес Роан. И ако елиминираме Арисилд и Асилва, в момента той е единственият жив магьосник, запознат със ситуацията.

— Това го знаем — Мадлин го гледаше със съмнение — Роан беше Ректор на Лодун и учител на Арисилд. Ако не друго, той може да е много опасен.

— Зависи. — Никола взе ръката в Мадлин.

— От какво?

От това дали просто е дал информация на Октав или е лудият магьосник на Октав.

— Ако това е така, няма да е безопасно да се конфронтираш с него. Сигурен ли си…

— Сигурен съм в едно нещо. че „сигурно“ е състояние, в което никой от нас няма да се озове, докато всичко това не свърши.

 

Никола поговори с неколцина стари познати в кафенето до северната порта на университета и разбра, че обектът на отмъщението му не само е в града, но и този следобед ще си е у дома и ще посреща гости. Това идеално съвпадаше с намеренията на Никола и освен това му остана време, за да потърси повече информация за Констан Макоб.

Най-доброто място за това беше Библиотека Албаран, понастоящем разположена в една от най-старите сгради на Лодун. Застанал във фоайето на величествената сграда, сред мириса на остаряла хартия, прах и време, студентските дни на Никола му изглеждаха отминали толкова наскоро, като че ли белязалите го години не бяха означавали нищо. Той отпрати раздразнено тази мисъл. Миналото си беше минало, мъртво като Едуар. Но по-скоро импулсивно, той намери един от помощник-библиотекарите и попита за Доктор Юбер.

Помощникът за отведе до една стая във външната стена на укреплението, която било някога участък от вътрешен отбранителен коридор. Високо горе на стените все още имаше наблюдателници, направени първоначално за изливане на вряло масло върху всеки промъкнал се през външните порти. Но сега този коридор беше разделен на половин дузина стаи с високи тавани и стените бяха покрити с рафтове. Тесните прозорци, представлявали някога бойници за арбалети или мускети сега бяха запълнени с матово стъкло. Доктор Юбер стоеше пред една голяма маса, отрупана с книги и вестници. Той махна на помощника преди мъжът да ги представи един на друг и каза:

— Никола Валярд. Да не би да си дошъл, за да завършиш обучението си?

Беше висок мъж с оредяла бяла коса и сбръчкано добродушно лице. Носеше върху костюма си черно-пурпурна университетска мантия, сякаш тъкмо бе излязъл от съвещание на преподавателите.

— Не, сър.

Никола едва сдържа усмивката си. Юбер беше изключително простодушен и нямаше вероятност да любопитства относно нуждата му от тази информация, сякаш Никола просто бе някой от студентите, които идваха тук, за да съберат материали за монография.

— В града съм по работа, но ми е нужна информация по една тема и мисля, че вие можете да ми я предоставите.

— Да?

— Констан Макоб.

Погледът на Юбер се зарея в пространството. Никола беше виждал същия ефект при разказвачите по пазарищата в парсийските градове. Те обикновено биваха неграмотни, но пазеха в паметта си хиляди строфи от поетични предания. Слез малко Юбер каза:

— Един от магьосниците, екзекутирани по времето на крал Рожер. Име покрито с позор.

— Магьосникът или Кралят? — попита Никола и седна край масата.

Юбер прие въпроса сериозно.

— И двамата, въпреки че това е съвсем отделна тема. Искаш ли справка за Макоб?

— Ако обичате.

Доктор Юбер пристъпи към рафтовете и закрачи замислено покрай тях.

— Всеки помни Макоб единствено като некромант и нищо повече. Преди него, знаеш, на некромантията се е гледало с лошо око, но е била съвсем законна. Занимавала се е основно с методи за разкриване, по онова време. Да видиш в нечий нокът древни крале и да ги питаш за тайни неща — Юбер се засмя — Макоб я карал като най-обикновен магьосник в продължение на години. Тогава по време на една епидемия починала жена му и няколко от децата му.

— Сигурно ли е, че са починали от естествена смърт? — попита Никола вдигнал вежда в знак на съмнение.

— Да, След това бил заподозрян и за тяхната смърт, но не мисля, че го е направил. Не, не мисля. Лечебната магия била безпомощна, а по онова време аптекарите били почти безполезни. Мисля, че след като починала най-голямата му дъщеря, тогава Макоб … се променил.

— Полудял ли?

— Трудно е да се каже. Съдейки по действията му, трябва да е полудял. Но не се държал като луд човек. Бил изключително умен и умел. Работите му през онзи период били повече от брилянтни. Непрекъснато удивявал преподавателите в Лодун, получавал титли от Краля и водел абсолютно нормален личен живот в дома си в града. И убивал хора. Накрая го хванали, съвсем случайно. Къщата до неговата била продадена и новите собственици пристроявали конюшня. Една от дворните стени се срутила, поради некадърността на строителите и паднала върху едното крило от къщата на Макоб. По това време бил на път. Когато строителите побързали да поправят щетата, намерили първото тяло — Юбер потръпна и продължи. — Никой никога няма да разбере колко хора е убил. Габар Вентарин прочел тайните дневници на Макоб преди да ги изгори и открил, че Макоб е разширил границите на некромантията в посока съвсем различна от откриването на тайна информация. Бил открил как да извлича сила не само от смъртта, но и от болката. — доктор Юбер млъкна и докосна ръба на една книга. — „Той привикал за свои съюзници тъмни сили и се сговорил с тях да предизвикат нещастия и упадък. Носел смърт на невинни и прикривал следите си с хаос…“ Това е от Разказите на Адери Катар. Това не ти трябва, там няма нищо ценно. Екзекуциите на Рожер, това е по-добро. Само отпреди петдесет години е и има поне половин дузина копия, затова мога да ти заема едно с чиста съвест — той загледа смръщено рафтовете. — Не е тук. Не, не е тук. Да отидем и да я потърсим, става ли?

Екзекуциите на Рожер накрая се откри и след като поблагодари на Доктор Юбер, Никола напусна прашния полумрак на старата библиотека, мина през отворената галерия и се отправи към една от по-новите тухлени сгради, които никнеха като гъби след дъжд отстрани на старите постройки. Измежду колоните на галерията се виждаха кулите и дворовете на медицинския колеж. Денят беше слънчев и бризът беше нежен; още един признак, че за тази година зимата свършваше. Никола попипа пистолета в джоба си. Съмняваше се, че следващата среща ще завърши толкова приятелски.

 

Иламирес Роан, бивш Ректор на Лодун, все още прекарваше повечето от времето си в своя дом на територията на университета. Къщата беше четириетажна, от жълтеникав камък, който блестеше в златисто на следобедната светлина, с орнаментирани кулички по ръба на покрива. Намираше се в средата на голям парк, обграден от ниска каменна стена. На излизане от Библиотека Албаран Никола беше минал през залата на студентите и беше взел една що-годе прилична студентска мантия от купчината в дъното на стълбището, оставени там от жадните за живот след занятията студенти. С нея, върху прашасалия си костюм, никой не го погледна повторно, докато минаваше през разните университетски дворове на път за къщата на Роан.

Градинарите подготвяха цветните лехи за пролетта и също не го погледнаха дори, когато Никола мина през задния вход на зеленчуковата градина и влезе през кухненската врата. Беше доста след обеда и кухнята и килерите бяха пусти, ако не се броят две прислужнички, които лъскаха тенджерите и които удостоиха минаването му с кимване на глава и продължиха разговора си.

Никола остави мантията на закачалката в приемната на иконома и влезе през тапицираната врата за прислугата, която го изведе в предния хол. Къщата беше красива и отвътре. Холът бе изпълнен с мека светлина от дузината или повече тесни прозорци над входната врата, етажерките и сгъваемите маси бяха от полирано палисандрово дърво, скъпите тъкани килими бяха от планините. Но Роан винаги бе имал изискан вкус, дори когато бе декан, живеещ в една къщурка зад Палатата на Аптекарската Гилдия. Звездата му май изгря бързо, помисли Никола. А въпреки привидния си покой, Лодун бе свят на конкуренция, особено за магьосниците. Никола влезе в няколко приемни, но в тях нямаше никой, след което чу гласове и се отправи към тях в големия салон в края на хола.

Там имаше групичка мъже, които тъкмо излизаха от стаята отзад и разговаряха приятелски. Всички бяха на възраст, облечени или в преподавателски тоги или в безупречни двуредни костюми. Едно от нещата, които Никола откри по време на сутрешното си разузнаване беше, че този следобед Роан дава прием за неколцина уважавани мъже от града и университета; радваше се да види, че информаторът му не е сгрешил.

— Учителю Роан, — каза тихо Никола.

Възрастният мъж се обърна сепнато. Лицето му, слабо и аскетично, с дълбоки бръчки и бледо от твърде многото време, прекарано в слабо осветени стаи, се промени, когато позна новодошлия. Тази промяна каза на Никола всичко, което искаше да узнае. Роан каза:

— Не знаех, че си тук.

Почти заекваше, сякаш се чувстваше виновен, че е забравил за посещението му, макар че трябваше да е наясно, че икономът не беше приемал Никола, за което в противен случай щеше да е информиран. Ако беше настръхнал от раздразнение при вида на подобна невъзпитана наглост и бе настоявал да разбере защо не е влязъл през предната врата като джентълмен, щеше да е по-убедителен. Никола се усмихна.

— Какво не знаеше: че съм в града или че изобщо съм между живите?

Роан присви очи сякаш подозираше, че го подиграват, обаче без да е сигурен за какво, но каза:

— Искаш да говориш с мене ли? В момента съм зает.

Гласът му бе охладнял. След секунди самообладанието му щеше да се възвърне достатъчно, за да му позволи да се освободи от пришелеца без излишен шум.

Никола пристъпи към масата, с ръце в джобовете и нарочно прикова поглед в очите на Роан.

— Исках да те питам нещо за делата на Едуар в Лодун. Ти свърши толкова прекрасна работа като ги запази заради мен, когато бях по-млад, че си помислих, че би могъл да ми помогнеш и сега.

Старецът вдигна поглед и се обърна към другите мъже с едва доловимо колебание.

— Извинете ме джентълмени. Задължение към стар приятел…

Другите мъже го увериха, че, естествено, въобще не е проблем и Никола последва Роан в кабинета му без да чака покана. Бяха го видели Ректорът на Доар Хол, трима декани от медицинския колеж и Лорд Кмета на Лодун, като нито един от тях не бе магьосник-колега на Роан. Ако Роан искаше да го убие, нямаше да може да го стори този следобед и в дома си.

Кабинетът беше просторен, стените бяха с тапети от рипсена коприна и покрай тях стояха наредени библиотечни шкафове със стъклени витрини, лакиран шкаф за карти и множество бюстове на класици на изваяни пиедестали. Над мраморната полица на камината имаше пейзаж от Ситар, което бе сигурен признак, че Роан не страда от недостиг на финансови средства.

Роан отиде до бюрото и седна зад него, сякаш Никола беше студент, привикан, за да бъде скастрен, не особено дружески жест спрямо сина на стар приятел. Каза:

— Надявам се, че няма да отнеме много време. Както видя, аз…

— Има само едно нещо, което все още наистина искам да разбера; останалото е любопитство — прекъсна го Никола. Даде на стареца секунда време. — Материалът, който си дал на Доктор Октав. Откъде се взе той? От лабораторията на Едуар ли го взе?

Роан въздъхна.

— Не съм, го откраднал, ако намекваш за това — Той се наведе и потри основата на носа си. — Някои от записките бяха на Едуар, други бяха мои. — Той вдигна уморено глава. — Сферата беше моя. Едуар я конструира, а аз измислих заклинанията.

Никола не си позволи да промени изражението си и продължи да стиска револвера в джоба си. Можеше да е номер. Признавай без колебание онова, което вече знаеш, че не можеш да скриеш и удряй веднага щом сваля гарда. Спомни си натрапчиво познатия почерк на парчетата хартия, които бяха намерили във Валент Хаус; май беше на Роан. Изрече с измамно благ глас:

— Не знаех, че си работил с Едуар. Ти каза…

— Казах, че не одобрявам. Казах, че онова, което прави е безсмислено.

Роан удари с ръка по бюрото и пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Страхувах се. Когато се съгласих да работим заедно, му поставих условие да не казва на никого, че и аз съм замесен. Виран Асилва беше стар и нямаше амбиции, дори по онова време. Той можеше да си позволи да се забърква в такива неща. Арисилд…

Като изрече това име, гласът на Роан почти заглъхна от горчивина.

— Арисилд бе едно голямо дете. Никой не можеше да му навреди и той го знаеше. Но аз бях Ректор на Лодун и бях уязвим.

Това твърде приличаше на истината. Никола каза:

— Удържал е на думата си пред теб. Не каза на никого. Можеше да свидетелстваш…

— Той беше просто един учен, който искаше да разговаря с покойната си съпруга и го обесиха за некромантия. Аз бях магьосник и разполагах с власт. Как мислиш, какво щяха да сторят с мен? — Роан поклати глава — Знам, знам. Асилва свидетелства и това не донесе никаква полза. Аз убедих себе си, че Едуар може и да е виновен, че може да е убил онази жена, заради експериментите си, че може да е крил истинската им същност… И се страхувах. След това Едуар бе мъртъв, след което Ронсард доказа, че е било грешка и нямаше смисъл нещата да се раздухват отново.

Той потри уморено лицето си и разпери на бюрото съсухрените си ръце.

— Октав не ми каза какво ще прави със сферата. Предполагам е дошъл при теб със същата цел. Знаех, че от помещенията на Едуар липсват някои неща, когато Короната конфискува съдържанието и разбрах, че сигурно сте ги взели ти и Асилва, но не го казах на Октав. Това не може да се прехвърли на моя гръб. И теб ли заплаши да те разкрие? Доколкото Едуар бе признат за невинен, не смятам, че ще се сметне за престъпление…

Роан говореше припряно, а ръцете му нервно докосваха ту един ту друг предмет по бюрото. Никола престана да го слуша. Имаше нещо безвкусно и разочароващо в това да дойдеш в очакване на зло и да откриеш единствено слабост. Той попита:

— С какво те заплаши Октав?

Роан замълча за секунда.

— Занимавал съм се по малко с некромантия и то неведнъж — Той вдигна поглед и добави с неприязън. — Виждам, че това не те шокира. Повечето магьосници от моето поколение имат известен опит в нея, макар че малцина са онези, които ще го признаят. Октав дойде при мен преди две години. Той знаеше. Не знам откъде беше разбрал. Знаеше за миналите ми работи, за работата ми с Едуар, знаеше всичко. Дадох му онова, което поиска и той си тръгна — Роан потръпна — Не трябваше, знам. Едуар я беше направил с цел това да е начин за общуване с етерната равнина, но тя така и не заработи точно така, както искаше той. Едуар конструира нещото; аз допринесох единствено с нужните заклинания. Знам, че той искаше тя да работи за всеки, но тя работеше само за хора, с някакъв магически талант. Можеше и да е съвсем незначителен талант, просто смътно осъзната дарба, но беше достатъчно.

Но как Октав е разбрал това? Никола имаше чувството, че ако успее да си отговори на този въпрос, ще разнищи всички интриги, в които досега успяваше само да надзърне и то наполовина.

— Това означава ли, че Октав е магьосник?

Роан поклати глава.

— Има малко талант, но не и умения. Той не е магьосник. Но със сферата… Не знам. Не мога да ти кажа нищо повече. — той се поизправи на стола си — Ако това беше всичко, което искаше да ме питаш, моля те иди си.

Всичко това можеше да е сценка, но не му се вярваше. Единственото участие на Роан в този комплот беше в ролята на жертва на шантаж заради минали престъпления и предателства. Никола извади ръка от джоба си и пистолетът беше в нея, след което тръгна към вратата. На прага спря, погледна назад и каза:

— Убеден съм, че Арисилд щеше да ти изпрати поздрави. Ако помнеше кой си.

И внимателно затвори вратата след себе си.

 

Никола намери Мадлин, която го чакаше на масата пред едно малко кафене, където се бяха разбрали да се срещнат. Когато се приближи, тя се изправи и каза:

— В хотела имаше телеграма от Рейнар. Пише, че има развитие на нещата и трябва да се връщаме незабавно.

 

Докато слизаха с Мадлин от влака, Никола забеляза Рейнар в тълпата на перона на виенската гара. Тай като нямаха багаж, успяха да избягнат навалицата и се отправиха към него, след което се оттеглиха в една от закътаните чакални, останала празна след пристигането на Експреса. Това бе малко помещение с дървени пейки и силно миришеше на тютюн и отработена пара от влаковете.

— Какво става? — настоя незабавно Никола.

Рейнар бе облечен безукорно, както винаги, но му личеше, че не е спал. Каза:

— Арестуваха Ронсард.

— Какво?

Никола погледна Мадлин, видя невярващото й изражение и разбра, че е чул съвсем добре.

— За какво, по дяволите?

— Формалното обвинение е проникване с взлом — каза Рейнар.

От скептичното изражение ставаше ясно мнението му за подобна вероятност.

— Навярно е влязъл в някоя къща, за да търси доказателства и е бил дотолкова непредпазлив, че да го хванат. Но Кюзар твърди, че из града се носи слух, че е асистирал на някакъв некромант.

Мисленият скок от разбиване на чужди врати към некромантия бе прекалено висок, дори и за истеричните виенски слухоразпространители. Никола почувства странно замайване; навярно беше по-уморен, отколкото осъзнаваше.

— Как стана цялата тая работа?

Рейнар поклати глава.

— Трябваше да почна от началото. Онази сутрин, когато тръгнахте за Лодун, Префектурата откри Валент Хаус. Когато вчера е влязъл в онова място, заради което го обвиняват, Ронсард е разследвал убийствата — Предугаждайки въпроса, с който щеше да го прекъсне Никола, той добави — не, не знам точно в чия къща. Във вестниците не писаха, а и Кюзар не успя да разбере от източниците си в Префектурата Което навежда на мисълта за аристократичен дом, нали така?

— Или дом на долни твари.

Никола си мислеше за Монтес. Интересът на Октав към Едуар Виляр от самото начало, кражбата на научните му разработки, познаването на Колдкорт, дори и начинът, по който бе отишъл при Иламирес Роан. Като стъпки по снега, те водеха към Монтес. Можеше ли той да е в корена на всичко? Той ли стоеше зад Октав и откачения му магьосник? Щеше да е толкова… удобно. Удобно и по някакъв начин разочароващо. Не искаше да екзекутират Монтес за престъпление, което наистина беше извършил. Това щеше да срине целия замисъл.

— чакай, — избухна Мадлин — Нещо ми се губи. Как й е хрумнало на Префектурата, че Ронсард стои зад убийствата във Валент Хаус?

— Те не твърдят това, — отвърна й нетърпеливо Рейнар — Него го отстраниха от играта за влизане с взлом и онзи, който е дръпнал конците е доста нависоко в йерархията, само това мога да кажа. — Тай махна безпомощно — Но слухът, че е замесен в некромантия, се носиш навсякъде. Миналата вечер пред Валент Хаус имаше размирици. Наложи Градската Стража се да се намеси, за да не изгори тълпата онова място.

— И половината Крайречен заедно с него, доколкото си го представям — Мадлин вдигна вежда и погледна Никола.

Никола прокара пръсти през косата си. Покрай отворената врата на чакалнята минаха няколко жени и носач, отрупан с багаж, но не влезе никой. Той измърмори:

— Ох, трябва да е бил наблизо. Навярно е бил на косъм от тях.

Рейнар погледна джобния си часовник.

— След час ще го изправят пред съда. Мисля, че ще е добре да отидем да видим какво става.

— Да, хубаво ще е да тръгваме веднага — Никола се обърна към Мадлин. — Искам останалите сфери да се изнесат от Колдкорт. Можеш ли да го направиш, докато ние сме в Съда?

— Да. Мислиш, че Октав ще се пробва и за тях ли?

— Не. Но може да ми потрябват за примамка и не ми се рискува да ходя в Колдкорт. Не искам да насочвам вниманието им към него. Занеси сферите в склада и ги сложи в сейфа на Арисилд. Обзалагам се, че там няма да ги намери дори истинският Констан Макоб.

— Оставам с впечатлението, — започна мрачно Рейнар, — че съм слабо информиран. Кой, по дяволите е Констан Макоб?

— Ще ти обясня по пътя.

 

Мадлин намери кабриолет-такси за да се отправи към собствената си задача в Колдкорт, а Никола и Рейнар отидоха при каретата. Караше я Девис, Крак чакаше на капрата. Поздравът на Крак се ограничи до кимване. Застанал така, че да не го виждат любопитни погледи, Никола върна пистолета на Крак и го поздрави с докосване на периферията на шапката.

— чувствам се много необичайно, — отбеляза Рейнар щом видя книгата и изслуша теорията на Никола за това кой е врагът им — да търча да видя Ронсард изправен пред съда. Винаги съм очаквал, че ще бъда от обратната страна на банката, както е нормално.

— „Необичайно“ е много слаба дума, — отвърна Никола със стисната челюст.

След като преодоля първоначалния шок, сега вече беше съвсем бесен на Октав и откачения му магьосник. Бяха откраднали работата на Едуар, опитаха се да убият него и Мадлин, а сега… А сега Ронсард. Трябваше да им е признателен за желанието да унищожат великия Инспектор Ронсард, нещо което той така и не успя да постигне. Ако не се брои, че престанах с опитите да го унищожа още преди години. Не им беше признателен. Беше готов да убива. Не стигаше, че застрашиха живота на приятелите и подчинените му, ами трябваше да нападат и най-стойностния му враг.

— Къде е Октав?

— В нощта, когато ни се случи онова незначително премеждие на площад „Забрава“, той се изнесе от хотел „Галваз“ и се нанесе под фалшиво име в „Дормие“. Няколко от хората на Кюзар го държат под око. О, а пък аз и Ламан отидохме пак в онази фабрика, където ни отведе Октав. Там няма нищо, просто една стара празна сграда.

Никола направи раздразнена гримаса. Поведението на Октав беше необяснимо. Реши, че два яки удара с касоразбивачески лост по главата на спиритиста биха довели до значителното му подобрение.

— Предполагаше се Октав да напусне града, поне докато се погрижат за нас.

— Ако не се брои, че си е насрочил сеанс във Фонтенон Хаус. Не смятам, че ще го изпусне.

— Във Фонтенон Хаус?

На Никола не понрави леденото предчувствие, което му навя това просто изречение. Фонтенон Хаус бе домът на братовчедката на Кралицата по майчина линия, възрастна жена, чиито амбиции, се изразяваха единствено в това да се показва в обществото, но самата къща се намираше на визуално разстояние от двореца. Беше възможно дори да се намира на ръба на обсега на пазителите на двореца. Идеята Октав да проведе сеанс във Фонтенон Хаус не приличаше на поредния фарс с цел измама, приличаше на самата цел.

— Това говори ли ти нещо? — попита Рейнар, наблюдавайки изражението на Никола.

— Навежда ме на едно доста неприятно предположение. Ти как разбра за това?

— Натъкнах се в Лусод на Мадам Алгрето. Те са поканени. Тя нямала особено желание след онова, което стана в Габрил Хаус, но доколкото разбирам няма голямо право на избор в ангажиментите си, — отвърна Рейнар и изгледа Никола проницателно — Това те тревожи. Защо?

Никола поклати глава. Подозренията му бяха твърде смътни, за да ги изрази с думи. Октав се беше изкачил по обществената стълбица на Виен доста бързо. Братовчедката на Кралицата бе на практика върхът на тази стълбица и от години се носеха слухове за начините, по които тя прекарваше свободното си време. Каза:

— Досега изобщо не мислех, че е налице план. Мислех, че Октав се опитва да прибере каквото може и че този магьосник просто е луд. Но…

— Но това те кара да мислиш по друг начин.

— Да.

Никола забарабани нетърпеливо с пръсти по рамката на прозореца.

— Трябва ни Арисилд. Ако му бях обърнал повече внимание, когато говорихме последния път, навярно…

Рейнар изпсува.

— Не може да се живее така, Ник. Ако аз бях изгорил проклетото писмо от Бран, вместо да го задържа в изблик на сантименталност, ако бях проявил подозрителност, когато видях че е изчезнало, вместо да вдигна безгрижно рамене, малкият глупак щеше още да е жив. И ако изживявах всички тези грешки отново и отново, щях да съм толкова затънал в опиума и самосъжалението, колкото твоят приятел магьосника.

Никола изпухтя и отпърво не отговори, защото много добре знаеше, че беше казал нещо подобно на Арисилд в нощта на последното прояснение на магьосника. От времето, когато се бяха запознали насам, се чудеше дали Рейнар беше обичал младежа, който се беше самоубил, заради злепоставящото писмо. Оттогава беше решил, че не е много вероятно. Но младежът му е бил приятел и Рейнар е чувствал, че е трябвало да го защити и че е отговорен за трагичния му край. Никола смяташе, че доста от странностите на Рейнар прикриваха хипертрофираното му чувство за отговорност. чудя се какво ли прикриват моите странности, помисли Никола. Щеше да е по-добре да не прави предположения. Изрече с неприязън.

— Не се притеснявай точно за това. Ако се отдам на самосъжаление, със сигурност ще направя нещо далеч по бързо и зрелищно, отколкото просто да се пристрастя към опиума.

Това прозвуча много по-сериозно, отколкото бе възнамерявал, затова добави:

— Но първо ще трябва да поискам позволение от Мадлин.

Рейнар изви устни, но не в усмивка, но прие опита за разведряване.

— Удивен съм, че Мадлин се оправя с теб.

— Мадлин… си има свой живот и грижи.

Тази тема може би не бе чак толкова безобидна.

— Да, за твой късмет, защото това я прави забележително толерантна спрямо някои аспекти на твоята душевност, които лично мен със сигурност щяха да ме накарат да ти разбия главата в най-близката стена.

— Като видиш баба й, ще се сетиш защо й е надебеляла кожата.

Когато каретата им наближи градския затвор, Никола не видя никакви следи от вълненията, които бе споменал Рейнар. Улиците на Виен изглеждаха оживени както винаги и толкова спокойни, колкото изобщо можеха да бъдат. Сигурен беше, че разрушенията на площад „Забрава“, нанесени от Изпратеното бяха развълнували донякъде духовете, но Виен имаше дълга история и беше виждала далеч по-страшни неща.

Тогава каретата отмина Министерството на Финансите и навлезе в площад „Съдебен“.

Затворът заемаше едната цяла страна на просторния открит площад. Стените му бяха от тъмен, покрит с петна камък, беше на няколко етажа и свързваше шест огромни назъбени кули. Навремето бил укрепление към стената на стария град и местата на многобройните врати, запълнени с по-нов камък, все още си личаха. Във вътрешността на високите стени, всъщност няколко съвсем отделни сгради с двор по средата образували затвора, но преди няколко десетилетия те били свързани помежду си и дворът бил закрит с покрив. Никола беше влизал вътре преди години, когато за пръв път разкри някои от криминалните деяния на Конт Монтес. Беше открил, че едно брутално убийство, потресло Виен, в действителност бе извършено от двама наемници на Монтес. човекът, когото пратили в затвора заради това просто се оказал на неподходящото място в неподходящото време и бил натопен от истинските извършители. Никола не разполагаше с никакви доказателства и с почти никаква вяра във виенското правосъдие, затова беше предприел стъпки, за да освободи невинния човек. Точно тогава се бе запознал с Крак.

Организирането на бягството на Крак от затвора бе небивал успех, особено доколкото затворническите власти бяха твърдо убедени, че оттам не можеше да се избяга. Официално Крак беше мъртъв и погребан в едно от гробищата за бедни в покрайнините на града.

Когато каретата им прекоси площада, мина покрай мястото, където се издигаше старата бесилка, мрачен символ на виенската правосъдна система. Тя не се използваше от петдесет години, тъй като, за да избегне струпването на големи неуправляеми маси хора, Министерството беше наредило екзекуциите да се изпълняват във вътрешността на затвора. След смъртта на Едуар Никола идваше всеки ден на площада, за да гледа бесилката, да я докосва, без да го забележат, ако беше възможно, да се сблъсква с нея и с всичко, което символизираше.

Ронсард нямаше да е в самия затвор, а в кабинетите на Префектурата, която се издигаше от външната страна на далечната стена на затвора и заемаше половината площад от другата страна. Седалището на Префектурата представляваше странен придатък на мрачния затвор с многобройните си прозорци с резбовани рамки и изящни ковани решетки. От другата страна на площада се намираха Съдът и Прокуратурата. Тези сгради бяха още по-пищни, като се почнеше от колонадата на входа и се свършеше с грозно ухилените чудовища по стрехите и изображенията на Мадам Правосъдие със символите на Короната на Ил-Риен над всеки вход.

В центъра на площада имаше голям фонтан, с множество статуи на древни морски богове, бълващи вода от рогове и тризъбци и, както обикновено, просяците и вестникарите пресрещаха безспирния поток пешеходци. Никола се намръщи. Днес площадът бе по-оживен от обичайното и на сновящите фигури им липсваше устремеността на търговците и чиновниците отиващи или прибиращи се от работа. Това тук беше сган и тя беше в лошо настроение.

Никола сигнализира на Девис да спре и той и Рейнар слязоха от каретата. Трябваше да се движат, за да избягнат блъскането и бутането от страна на тълпата, докато Никола се насочваше към края на площада, с намерението да стигне до най-близката до затвора правосъдна сграда.

Обичайните вестникари и продавачи на закуски бяха по местата си, но около всеки от тях имаше по една гневна групичка хора, които обсъждаха на висок глас некромантията и черната магия, и данъците, и неспособността на Префектурата и Короната да защитят обикновения човек. Групичките се състояха от просяци и безделници, но също така и от чиновници и продавачи от близките магазинчета, жени с пазарски кошници, прислужници и работници от фабриките от другата страна на реката. Той чу да се споменават многократно Валент Хаус и площад „Забрава“. Подозираше, че тамошното им приключение изобщо не е спомогнало за уталожването на паниката. И нямаше как да пусне мълва, че специално по отношение на онова произшествие, всичко вече е наред. Можеше да го стори, но само сред криминалните кръгове.

Никола спря до стъпалата към фонтана в центъра и не успя да се приближи повече до сградите. Намираше се по-близо до Съда, отколкото до затвора и имаше добра гледка към прозорците на топлата връзка между тях на втория етаж. Рейнар застана до него и измърмори:

— Ще ми се да знам, по дяволите, как всичко се разбуни толкова скоростно.

Никола поклати глава, защото не можеше да му отговори. Докато пътуваше с влака беше прочел Екзекуциите на Рожер, но онова за което си мислеше в момента бяха Разказите на Адери Катар, които бе цитирал Доктор Юбер. Прикриваше следите от преминаването си с хаос…

Крак беше застанал на няколко крачки от тях и наблюдаваше обградилата ги тълпа с напрегната подозрителност. Никола му махна да се приближи и каза:

— Прати Девис да каже на Кюзар да доведе колкото може повече хора. Побързай.

Крак кимна отсечено и се отправи назад към каретата.

Рейнар засука многозначително мустака си.

— Предусещаме ли неприятности или ще ги предизвикаме? — попита полугласно.

— Мисля, че и двете. — каза Никола.

Той вдигна вежди, докато униформени полицаи избутаха насила от стъпалата на Съда неколцина от по-нахалните зяпачи.

— Определено и двете.

 

чакаха. След като изпрати Девис при Кюзар, Крак пак се присъедини към тях и с повечко настойчивост успяха да си пробият път почти до стъпалата пред Съда. Само един огромен и отвратително вонящ субект се възпротиви на присъствието им: Никола даде знак на Крак, който сграбчи мъжа за гърлото, наведе го до нивото на очите си и изрече с тих глас забележка, която накара нападателя да измърмори някакво извинение и бързо да се отдръпне, след като Крак го пусна.

часът, насрочен за разпита на Ронсард, минаваше и Никола виждаше, че все още не отварят Съда, дори за хора, които имаха съвсем законна работа там. Помисли си, че така допускат грешка; вместо това трябваше да започнат възможно най-скоро и да разрешат на всеки, който успее да се промъкне, да заеме място в галерията. След което повечето зяпачи нямаше да имат причина да останат и щяха да се отдръпнат или да се заемат с работите си. Отлагането на разпита само подхранваше атмосферата на наелектризирано очакване.

Небето се заоблачаваше, но утринният бриз изглежда беше утихнал напълно. На площада ставаше все по-горещо и тясно и множеството тела, нагъчкани във все по-отесняващото пространство не подобряваха ничие настроение. И да искаше, не можеше да избере по-добър ден за това, помисли си Никола, който и да беше „той“. Ако реша за предизвикам бунт, отсега нататък ще трябва да вземам предвид и метеорологичните условия. Той отмести поглед от сградата на Съда, тъкмо навреме, за да види проправящите си път към тях Кюзар и Ламан. Изведнъж Рейнар изпсува и Никола улови погледа му в обратната посока.

Отпърво видя на стъпалата на Префектурата само група полицаи. След това изруга при вида на изправения сред тях Ронсард. На стъпалата на Префектурата, а не в топлата връзка, откъдето престъпниците можеха да бъдат отвеждани до съда, недосегаеми за побеснялата тълпа.

— Ето го, — изкрещя някой и тълпата се втурна напред.

Никола също се втурна напред като разблъскваше хората, които му пречеха с лакти и с бастуна си, с който ръчкаше в ребрата всички, които отказваха да се поместят от пътя му. Той и Рейнар бяха виждали Ронсард много пъти и го познаха лесно. Това че го познаха провокаторите, които си бяха проправили път най-близо до сградата, при положение, че би трябвало да са го виждали само на някаква неясна скица с молив от жълтите вестници, потвърди най-лошите му предположения. Който и да беше устроил ареста на Ронсард, все още действаше и нямаше никакво намерение да позволи на Инспектора дори да стигне до подсъдимата скамейка.

Стъпалата бяха претъпкани с хора, които се биеха и бутаха напред. Видя как един от полицаите пада на земята, след което напорът на телата помете и останалите. Никола спря, за да реши какво да прави и някакъв мъж, облечен в кърпено работно сако го сграбчи за яката и почти го отдели от земята. Той го удари в корема с дръжката на бастуна си, след което го фрасна с нея и по главата и противникът му го пусна и изчезна на бегом. Някой се блъсна в него изотзад. Никола клекна, след което видя, че е Рейнар.

От Префектурата се изсипваха още полицаи и биваха поглъщани от хаоса и биещите се фигури. Сякаш всички едновременно крещяха и пищяха. Ненадейно се освободи малко място; Никола се обърна и видя, че Рейнар е извадил меча си от ножницата.

Това доказва, че половината от тези хора са платени провокатори, помисли Никола, истинските виенски анархисти нямаше да се поколебаят да се нахвърлят срещу един меч. Беше се нагледал на спонтанни вълнения в Крайречен, за да знае разликата. Успя да се изкачи с две стъпала по-нагоре, за да заеме по-добра позиция, а Рейнар го следваше плътно. Не виждаше Ронсард, но най-близкият изход към площада беше задръстен от налитащи и биещи се хора — зяпачите изчезваха преди Короната да се е намесила с конна полиция.

Крак си проби път през тълпата и се присъедини към тях.

— Виждаш ли го? — попита го Никола като крещеше, за да може Крак да го чуе в невъобразимата шумотевица.

Крак поклати глава.

— Може да са го вкарали вътре.

Може… Но това бе инсценирано твърде внимателно. Нямаше да разрешат на полицаите да го спасят… Никола изпсува от безсилие.

— Трябва да се приближим още.

— Там! — изкрещя изведнъж Рейнар.

Никола се обърна. Рейнар ги беше предпазвал в гръб, обърнат към площада. Едва удържащ натиска на телата зад себе си, той видя една устремена нанякъде група хора и Ронсард сред тях. Инспекторът се отскубна и успя да изкачи няколко стъпала назад към Префектурата, когато някой го блъсна отзад и той изчезна в тълпата.

Отвеждаха го към онази участък на площада, където се намираше затворът. Рейнар го хвана за ръката.

— Какво ще правим, по дяволите?

Никола се поколеба, но само за миг. Имаше поне дузина причини да го стори, но тази, която в момента имаше най-голямо значение беше, че някой много искаше Ронсард да умре, същият който искаше и те да умрат и Никола знаеше, че, ако разберат причината, ще научат много.

— Намерете Ронсард и го измъкнете оттук.

— Точно от това се боях — изръмжа Рейнар и мечът му засвистя, за да им разчисти скоростно път.

Напредваха, тълпата отстъпваше пред оръжието на Рейнар и пробивността им. Никола вече не виждаше Ронсард, но държеше под око онзи, който беше блъснал Инспектора: беше едър мъж с украсена шапка и го губеше от поглед сред хаотично движещите се глави наоколо. Излязоха на открито и Никола видя, че поне още шестима придружават похитителя на Ронсард и че двама от тях влачат Инспектора. Водеха го… Към старата врата на затвора? Защо, по дяволите…? Никола изведнъж изтръпна. Не, към старата бесилка.

Силен удар в гърба го извади от равновесие и той залитна няколко стъпала нагоре; по скоро усети, отколкото видя как във въздуха зад него изсвистя нещо тежко и метално. Извърна се навреме, за да види върха на меча на Рейнар, който се подаваше от гърба на някакъв мъж. Оръжието му, сгъваема палка, падна на паважа.

Никола се втурна към бесилката като се надяваше, че Рейнар и Крак ще го последват. Дървеният трап за екзекуции се беше разпаднал преди години, така че ако похитителите на Инспектора успееха да го обесят, екзекуцията щеше да представлява бавно задушаване, а не бързо прекършване на врата — това можеше да даде известно време на Никола.

Поредната група бунтовници препречи пътя му. Той предпочете да се вреже в тях, вместо да губи време да ги заобикаля и се наложи да се наведе, когато някакъв мъж с изцъклен поглед замахна към главата му с прекършена дръжка от метла. Мъжът залитна и отново замахна, при което Никола разбра, че беше пиян.

Никола избягна това препятствие, оказа се зад него и го сграбчи за раменете. Мъжът продължаваше да размахва унесено импровизираната си палка, очевидно признателен за навременната подкрепа. Никола насочи човешкия си таран в правилната посока и останалите биткаджии се разпръснаха от пътя му.

Похитителите на Ронсард се подготвяха да го обесят, понеже такъв вид убийство щеше да бъде приписано на тълпата; ако просто го бяха застреляли, можеше да възникнат подозрения. Това не е дело на Октав или на домашния му магьосник, помисли Никола. Който и да го беше планирал, познаваше Виен твърде добре.

Отново се озоваха в свободно пространство. Той обърна мъжа настрани, в случай че Рейнар или Крак си проправяше път отзаде му и го блъсна. Пияницата се заклатушка нататък в търсене на нови мишени и Никола се затича.

Двама от мъжете влачеха Ронсард по стълбите към бесилката. Един от останалите забеляза, че Никола идва и му препречи пътя. Никола видя как изражението му се превръща от злобно хилене във внезапна тревога. Той бръкна в джоба на сакото си и Никола видя проблясъка на метал. Замахна с бастуна си, прасна ръката на мъжа и револверът, който онзи тъкмо изваждаше, падна на паважа.

Видът на револвера накара Никола да осъзнае, че беше донякъде неподготвен специално за това начинание и той се хвърли към оръжието. Удари се в паважа и сграбчи дулото в същия момент, в който някой го хвана отзад за сакото. чу се сподавен вик и нападателят внезапно го пусна. Той се претърколи и видя Рейнар, който издърпваше меча си от гръдния кош на мъжа, с Крак зад гърба. По стъпалата на бесилката припряно се спускаше към тях друг мъж; Никола се изправи и изкрещя, за да привлече вниманието на Крак, след което му метна бастуна си. Крак се извърна и ръгна новодошлия в стомаха с тежкия дървен прът, толкова силно, че спокойно можеше да пробие корема му, след което го улови за яката и го запокити настрани.

Двама обезвредени, помисли Никола, остават още пет. Той се втурна по стълбите към платформата, която проскърцваше заплашително под тежестта на мъжете отгоре й. Трима от тях се бореха с Ронсард, който все още се съпротивляваше, макар лицето му да бе обляно в кръв от многократните удари по главата. Един премяташе въже през рамото на бесилката, а другият стоеше и наблюдаваше. явно главатарят. Никола махна на Рейнар и Крак да стоят настрана, след което насочи револвера към главатаря и каза:

— Спри!

Всички се вторачиха в него и застинаха за миг. Ронсард беше паднал на колене, премигваше и изглеждаше на път да изгуби съзнание. Всичките му похитители имаха грубото облекло и набитото телосложение на работници и от белезите по лицата и палките, с които очевидно всички разполагаха, ставаше ясно, че до един нямат нищо общо с почтения физически труд. Същият сой мъже, които работеха и за Никола. Той се усмихна:

— Нека да бъдем разумни. Пуснете го и ще можете да си отидете.

Главатарят взе усмивката му за проява на слабост. Той се изхили презрително и каза:

— Няма да стреля. Продължавайте…

Никола натисна спусъка. Куршумът уцели мъжа в гърдите и го отхвърли към единият от масивните пилони, които поддържаха бесилката, където той се свлече на платформата и остави тъмно петно върху износената дървения. Никола леко премести дулото пистолета към мъжа, който държеше въжето, вероятен следващ кандидат за участта на главатаря. Все още усмихвайки се, каза:

— Хайде отначало. Пуснете го и ще можете да си отидете.

Мъжете, които държаха Ронсард, го пуснаха и се отдръпнаха без да чакат консенсус с останалата част от групата. Инспекторът залитна и почти се свлече, но успя да се задържи изправен. Онзи с въжето вдигна нервно ръце. Никола посочи с пистолета към края на платформата.

— чудесно. Сега изчезвайте и не се връщайте.

Мъжете се заблъскаха към ръба на бесилката и скочиха долу. Никола сложи пистолета в джоба на сакото си и отиде до Ронсард, който се беше свлякъл до единия от пилоните. Докато го повдигаше, се появи Рейнар, който подхвана ранения мъж от другата страна и каза:

— Надявам се имаш някаква представа какво ще правим сега?

Изражението му беше скептично. Крак, който се беше отдръпнал враждебно на няколко крачки от тях, изглеждаше твърде изнервен от присъствието на Ронсард, за да разпитва Никола за следващата посока на действие.

Оглеждайки хаоса около себе си, Никола измърмори:

— Рейнар, изглеждаш ми разколебан.

Не виждаше сред тълпата Кюзар и Ламан; трябва да се бяха изгубили в суматохата. Бунтът изглежда набираше сила. На площада се бяха изсипали още полицаи и усилията им да разчистят пространството пред Съда, въвличаха нови и нови неутрални дотогава зяпачи. Пазачи в тъмнокафяви униформи се стичаха покрай бесилката, за да се присъединят към битката. Никола се обърна назад и видя една малка желязна врата, която зееше отворена в стената на затвора. Слънцето се беше скрило изцяло зад тежки оловносиви облаци; ако внезапно се излееше порой, ситуацията можеше да се подобри, в противен случай със сигурност щеше да се влоши.

Можеха да предадат Ронсард обратно в ръцете на Префектурата, под маската на примерни граждани, осуетили линч от страна на тълпата. Проблемът се състоеше в това, че личността, която бе направила така, че Ронсард да бъде изложен на гнева на тълпата, го беше уредил най-вече отвътре; можеше да се окаже, че предават Инспектора на същия човек, който бе направил опит да го убие.

— Не можем да го предадем на полицаите, — реши Никола.

Успя да каже само това, защото бе най-близко до признанието, че просто не знае какво да прави оттук нататък, което не можеше да направи дори и пред Рейнар.

— Дайте първо да го измъкнем оттук.

— Напълно съм съгласен.

Това бе толкова неочаквано, че Никола, почти изпусна Ронсард. Гласът на Инспектора съвсем не беше напрегнат и тонът му бе толкова спокоен, сякаш седеше в нечия приемна, а не висеше на ръцете на спасителите си с изранено и пребито лице, от което капеше кръв върху обувките им. Той се усмихна на Никола и добави:

— В този момент на мен също ми липсва доверие в добрите стари полицаи.

Никола се опита да отговори и откри, че не може да обели и дума. Рейнар трябва да беше прочел нещо по тъпото му изражение, защото каза:

— Значи за това се разбрахме. Каретата ни вероятно е блокирана в края на площада. Ако можехме да се доберем до нея…

Изведнъж ги удари силен порив на вятъра: Ако Никола вече не се беше хванал, за да крепи Ронсард, навярно щеше да залитне назад. Той пое дълбоко въздух и едва не се задуши от отвратителната миризма. Инспекторът и Рейнар също се закашляха. С изключение на местата с най-ожесточени схватки, тълпата замря. Крак пристъпи по-близо до Никола и измърмори:

— Мирише като в онази стая.

Само това не, помисли Никола. Каза:

— Трябва да се махаме оттук.

Не същото Изпратено, не може да бъде. То не бе способно да се придвижва на дневна светлина и освен това бе видял с очите си, че е мъртво, дори да не се броеше думата на Мадел. Това трябва да беше нещо друго.

Той и Рейнар свалиха Ронсард по стълбите и тогава Крак сграбчи Никола за ръката, сочейки към отсрещния край на площада.

Над полегатия плочест покрив на Съда се спускаше мъгла. Беше достатъчно рехава, за да се виждат през нея дори в настъпилото смрачаване очертанията на чудовищата и фронтоните по сградата; но в настъпването й имаше нещо неумолимо, сякаш унищожаваше всичко по пътя си. Тя се спусна до паважа през Съда едва ли не величествено, подобно на водна стена пред канара и се стече пред стъпалата при основата.

В този момент Никола видя движението зад нея. От фронтоните падаха каменни отломки и се разбиваха на паважа. Това ще унищожи Съда, помисли Никола, без да вижда смисъла. Индивидите с по-бърза мисъл в тълпата се разбягаха към улиците, който водеха вън от площада, макар някои биещи се групички все още да не забелязваха какво става. Тогава на паважа пред сградата се приземи нещо много по-голямо от каменна отломка; отчетливият звук на стълкновение на плът с камък, се чуваше дори от това разстояние. След това нещото бавно се изправи на крака и се заклатушка, за да излезе от мъглата. Беше огромно, сиво и приведено като оранжева маймуна от джунглите в най-далечните части на Парсия, но от гърба му стърчаха закърнели криле. Никола за миг си помисли, че вижда таласъм, подобно на оживяла илюстрация от книга. След това осъзна, че това е едно от каменните чудовища от фронтоните на сградата, само че вече не беше каменно. След броени секунди към него се присъединиха още две, после цяла дузина и още една дузина.

Намираха се твърде далеч от изходите на площада, особено при състоянието на ранения Ронсард. Никола се огледа отчаяно, след което погледът му се спря на стената на затвора зад тях. Онази малка врата беше затворена, но надзирателите бяха излезли оттам само преди секунди. Можеше да са я оставили отключена.

— Тръгвайте натам.

Нямаше накъде другаде да се тръгне. От тази страна на затвора нямаше други врати, а нямаше да успеят да стигнат навреме до Префектурата.

— Очевидно е някакъв вид магическа атака, която е раздвижила каменната украса — изрече спокойно Ронсард, докато Никола и Рейнар почти го носеха към вратата. — Срещу кого смятате, че е насочена?

Рейнар измърмори:

— Защо си мисля, че се досещам.

Той хвърли поглед през рамо.

— Идват насам — и то бързо.

— Нямаше нужда да ми го казваш.

Никола махна на Крак и му посочи вратата. Оръженосецът стигна до нея и натисна бравата, след което извади от джоба си лоста за разбиване и го заби в ключалката.

Никола изпсува под нос и хвърли поглед зад себе си. Мъглата и облаците почти изцяло блокираха светлината; приличаше по-скоро на привечер, отколкото на следобед. Хората все още търчаха по улиците, но всичките тромави сиви фигури в мъглата се насочваха насам. Той изскърца със зъби и потисна импулса да каже на Крак да побърза; последното нещо, което искаше в момента бе да отвлича вниманието му.

Накрая Крак отстъпи, пъхна лоста в джоба си и извади пистолета. Стреля по ключалката и след петия изстрел вратата се предаде със стържене на огънат метал. Крак се хвърли с цялата си тежест върху дръжката, отвори широко и Никола и Рейнар завлякоха Инспектора вътре. Когато Крак се опита да затвори вратата, тя се оказа заседнала на каменния паваж и той започна мълчалива борба с нея. Никола се хвърли да му помогне и двамата успяха да я затворят и да оставят отвън приближаващата се мъгла. Точно когато вратата се затвори и Рейнар спусна тежкото резе, нещо отвън нададе яростен вой. Никола се махна от вратата, отбелязвайки мислено, че ако някой от надзирателите на затвора се беше сетил да пусне резето, той и останалите вече щяха да са мъртви. Рейнар се подпря на вратата и изглеждаше най-вече ядосан, Крак изтриваше потта по челото си с ръкава на сакото.

— Доста напрегната ситуация, — изрече Ронсард с желание да завърже разговор.

Той се беше подпрял на стената и ги гледаше многозначително.

— Какъв е следващият ни план за действие?