Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (11)

ДЕСЕТ

Лодун беше красив град. Къщите и вилите бяха боядисани в бяло, охра и синьо или в топъл меден цвят, строени покрай старинните калдъръмени улици. По стените на повечето къщи се виеха лозници и в дворовете се виждаха стари краварници и гълъбарници, останали от времето, са били полски ферми, преди градът да се беше разраснал и да ги беше обхванал в себе си. Никола си го спомняше още по-красив, през пролетта, когато разцъфваха глициниите и цветята в сандъчетата по прозорците.

Асилва живееше близо до разчупената стена на университета, почти в сенките на тежките му каменни кули. Къщата се намираше на една тясна и тиха уличка, в съседство с множество подобни на нея жилища, всяко от които разполагаше с конюшня на приземния етаж. До жилищните помещения се стигаше по няколко стъпала, водещи към открита веранда на втория етаж. Верандата на Асилва беше обраснала с лози и отрупана със саксийни растения, някой от които все още бяха защитени с покривала от отиващата си зима.

На Никола не му се беше понравил видът на плътно затворените прозорци и когато се изкачи на верандата, никой не отговори на почукването на боядисаната в синьо врата. От издадения балкон на близката къща се появи някакъв съсед, за да обясни, че Асилва заминал преди седмица и че очаквали старецът да се върне не по-рано от месец.

Ругаещ под нос, Никола слезе на земята и влезе в градината през ниския каменен свод под къщата. Знаеше, че с напредването на възрастта Асилва намираше Лодун за все по-сковаващ и по всяко време на годината предприемаше пътешествия, които продължаваха със седмици. Надявах се късметът ми да проработи, помисли разочарован не толкова от всичко останало, колкото от надеждата, която беше хранил.

Мадлин стоеше на застланата с камъни пътека, потънала почти до кръста в кафеникавата от зимата трева, с вид на човек, който обмисля атака откъм задната част на къщата.

— Заминал за неизвестен период от време — докладва Никола.

Беше ранна утрин и въздухът беше мек; през деня щеше да се стопли. Той килна назад шапката си и огледа градината.

— Не можем да останем тук дълго.

Присъствието на магьосниците, населяващи практически всяка улица, им даваше глътка въздух, но не им помагаше много. И ако Изпратеното го последваше и го унищожеше някой от всичките магьосници, чието внимание щеше да привлече, след това нямаше да може да отговори на неудобните въпроси.

Мадлин потри уморено очи. Бяха хапнали пасти и кафе във вагон-ресторанта и бяха спали съвсем малко. Прораслата градина наоколо се състоеше основно от билки, сухи и чупливи в края на зимата. Навсякъде в Лодун имаше билкови градини, отглеждани не само като готварски подправки, но и заради магическото им приложение и за целите на диспансера към медицинския колеж. Никола долавяше движение и живачни искри светлина в ниските части на тревата,. Асилва не бе посягал на цветята-таласъми в градината си, което бе поредният пример за неговата ексцентричност. Излъчването на човешката магия привличаше малките пъстри създания, толкова безмозъчни, колкото и безобидни, и фактът, че собственикът на градината би могъл да ги унищожи с едно махване на ръката, изобщо не ги безпокоеше.

— Предполагам, няма други — каза замислено Мадлин. — Асилва беше последният от старите колеги на Едуар.

— Да.

Никола вдигна поглед към кулите на университета. Търсенето на помощ оттам означаваше обяснения, разкрития.

— Не съм бил тук от години. Той беше единственият, който можеше да ни помогне и да си мълчи.

Никола се усети да казва, че не знае какво да прави оттук нататък, признание, което при нормални обстоятелства можеше да бъде изтръгнато от него само посредством мъчения, но все пак успя да й го каже без следа от паника; беше странно.

На рамото на Мадлин се настани пухкав синьо-виолетов облак със смешна сгърчена човекоподобна фигурка в средата. Тя го бръсна и той отлетя с раздразнено писукане.

— Аз май познавам, — интересът на Мадлин бе изцяло погълнат от кафеникавата трева в краката й.

— Май познаваш? Кого?

— Стара …дружка.

Никола стисна зъби. Общо взето, колегите артисти на Мадлин се отличаваха с лекомислено поведение, подобно на онова на цветето-таласъм, което в момента подскачаше край тях в тревата. Понякога, когато се чувстваше неуверена в себе си, Мадлин ги имитираше, отчасти защото това й позволяваше да се разсее и да посвети мисълта си на решение на дилемата, която я тормозеше в момента. Когато го правеше с Никола, това го вбесяваше. Каза:

— Моля, иди където искаш и за колкото искаш време. Аз разполагам със всичкото време на света, нали знаеш?

Тя му хвърли мрачен, почти измъчен поглед.

— Не трябва да изравям погребаното минало. Ще сбъркам, ако размътя спокойните води, но…

— Това е от второ действие на Аранта — отряза я той — и ако смяташ да се държиш по такъв идиотски начин и очакваш да ти обръщам внимание, можеш поне да бъдеш така любезна да не заемаш диалози от любимата си пиеса.

— О, добре — Мадлин вдигна ръце в знак на капитулация — Тя се казва Мадел, живее на няколко километра от града и ако някой може да ни помогне, това е тя.

— Сигурна ли си?

Тя въздъхна раздразнено.

— Не, не съм сигурна. Но си помислих, че ако няма какво друго да правим, можем да половуваме диви гъски, докато чакаме сигурната си смърт тази нощ.

Никола зарея поглед в утринното небе.

— Мадлин…

— Да, да, сигурна съм — добави тя по-сериозно — Можем да стигнем там до следобеда, ако наемем двуколка или кучешки впряг, или нещо подобно. И по-добре да тръгваме.

— Но…

Никога не си ми казвала, че познаваш магьосници. Започна да разбира защо толкова настояваше да го придружи до Лодун. През цялото време е знаела, че има алтернатива на Виран Асилва, но не е искала да я предложи, докато не се убеди, че всички останали възможности са изчерпани. Знаеше, че тя разбира нещо от магия, но предполагаше, че го е научила междувременно, по начина, по който я поназнайваше и той, просто защото беше живял и учил в Лодун. Подозираше, че това ще се превърне причина за по-продължителен разговор, който не можеха да си позволят да проведат в населената с цветя-таласъми градина на Виран Асилва и с Изпратеното по петите им. Каза.

— чудесно. Да тръгваме.

 

Никола нае двуколка с пони от конюшните на улицата, която водеше към портите на университета и потеглиха на запад от града.

Наредените покрай улиците магазини отстъпиха пред работническите жилища и летните вили с огромните им градински площи, а те на свой ред пред фермерски постройки и овощни градини. Те пък преминаха в ниви с царевица и коноп, някои от които стояха неизорани и всичките бяха разделени с издигнати синори, върху които растяха дървета. Всички къщи, независимо дали малки и порутени или хубави имаха върху себе си руни, вдълбани в тухлите, нарисувани по стените или изрязани на пощенските кутии и капаците на прозорците. Напомняне, че това беше Лодун, който беше виждал и по-странни неща от Изпратеното, което ги преследваше в момента.

Наближаваше обед и Никола много добре разбираше, че часовете светлина, които им остават са ограничени.

— Много ли е далеч? — попита.

— Почти стигнахме. — отвърна Мадлин.

Това бяха първите думи, които си бяха разменили, откакто бяха напуснали градината на Асилва.

Накрая стигнаха до един черен път, който се разклоняваше от старото каменно шосе и Мадлин показа, че трябва да свият по него. Той ги поведе край заоблени хълмове, през ясенови и яворови горички и после отново покрай обработени ниви. На едно възвишение край пътя се виждаха руините на някаква крепост. Докато каручката минаваше покрай полусрутените стени, Мадлин каза:

— Мадел ми е разказвала една история за някакъв барон, който живеел тук и на когото сторила нещо ужасно и го накарала да се засели в Призрачния Двор или нещо подобно — след което добави — Надали е било точно барон, разбира се. Онова, което е останало от къщата е твърде малко. И все пак, аз смятам, че тази земя е част от окръг Измарн.

Никола и отправи усмивка.

— Може би някой зъл фермер-мъжкар — предположи.

Бризът развя няколко от къдриците на Мадлин, които се бяха измъкнали от шапката и перуката й.

— Това може да се окаже много опасно за приятелката ти.

— Знам.

— Мислиш ли, че ще може да направи нещо и за Арисилд?

— Надявам се.

Не би ли могла да бъдеш по-малко лаконична? искаше да я попита Никола, но си напомни, че се опитва да избегне караницата.

В далечината изникнаха две фермерски къщи; Никола виждаше дима от комините им и чуваше мучене на крави, но местността, през която минаваха, изглеждаше пуста. След това пътят заобиколи един хълм и една къща се появи толкова внезапно, сякаш беше поникнала от храсталака.

Беше построена от светъл камък, на два етажа, с конюшня или краварник наполовина вкопан под къщата и стар гълъбарник, наподобяващ кула от едната й страна. Почернели и оголели от зимата лози се катереха по стълбите и навесите на конюшнята и над всичко това се извисяваше стар дъб, много по-голям от къщата, а най-долните му клони бяха дебели колкото бъчви и се огъваха до земята от собствената си тежест. Прозорците бяха с резбована дограма и цветно стъкло, а вратите и кепенците бяха с изкусна изработка, независимо че бяха боядисани в банално кафяво. Това беше истинска къща; неясно защо Никола беше очаквал да види малка хижа.

Той спря двуколката в утъпкания, покрит с чакъл двор и Мадлин скочи от каруцата.

На вратата, откъдето тръгваше стълбището за втория етаж, беше застанала една старица. Дребна и жилава, със сплетена посивяла коса и потъмняла от възрастта кожа, тя почти се сливаше с очуканата каменна стена. Беше облечена в сукман и избеляла риза: селско облекло, странно неуместно, в случай че тя бе собственичката на тази добре поддържана къща. Никой селянин, дори и в богата земя като тази, не би притежавал толкова голямо жилище.

Тя постави ръце на кръста си и каза:

— Значи дойде да ме видиш, а момиче? Предполагам ти се е наложило. Вониш на черна магия, сигурно го усещаш. Ако се беше посветила на истинското си призвание, нямаше да ти се налага да търсиш помощта ми, за каквото и да било.

Мадлин се огледа, консултирайки се с невидима публика.

— Някой разбра ли колко време мина? Какво беше това, минута, две? Колко мига минаха от пристигането ме и началото на старата песен? Предполагам, останалите от семейството ще запригласят в хор преди да е минал и час.

Никола въздъхна и потри основата на носа си в опит да предотврати зараждащото се главоболие. Дотук добре.

Старицата подуши във въздуха.

— Довела си със себе си мъж.

— Констатация изискваща изключителна проницателност — Мадлин скръсти ръце — чакам следващите реки от мъдрост.

— И си направила нещо ужасно с косата си.

— Това е перука, Мадел, перука.

Тя я махна от главата си и я разтърси, при което на земята изпопадаха множество фуркети.

— Слава Богу. Можеше поне да ме запознаеш.

С перуката ли? Помисли Никола, слизайки от каруцата, след което осъзна, че е имала предвид него.

Мадлин пое дълбоко въздух и изрече:

— Мадам Мадел Авиньон, може ли да ви представя Никола Валярд — тя се обърна към Никола — Мадел ми е баба.

В продължение на няколко секунди той успя само да се взира в нея. Сякаш доловила неловкостта на ситуацията, старицата се изкашля и каза:

— Аз ще вляза да стопля малко вода за къпане, а ти ако искаш да ми крещиш още, можеш да го сториш по-късно.

Тя влезе обратно в къщата и остави вратата отворена. Мадлин изсумтя.

— Подслушва ни, естествено. Държи се като едно голямо дете — След което се усмихна малко неловко и продължи — но сега знаеш на кого съм се метнала.

Никола не се хвана на подхвърлената въдица. Каза:

— Баба ти е магьосница, така ли?

Стар приятел, дори любовник, да, но за това не беше подготвен.

— Ами, да, такава е — тя въздъхна сякаш със съжаление.

Никола погледна встрани към ширналите се поля.

— Защо не отидеш да и кажеш за малката ни неприятност, а аз ще се погрижа за конете.

Мадлин изглеждаше леко несигурна, сякаш беше очаквала съвсем друг отговор.

— Добре — каза накрая и тръгна към къщата.

Никола разпрегна кроткото пони и го отведе в малкия обор под къщата. Мулето и двата козела, запрени там, посрещнаха появата му с въодушевление, явно убедени, че всеки появил се човек, трябва да им носи храна. Отгоре, в къщата, се чуваше тракане на метална готварска посуда.

Арисилд е знаел, сети се той. Магьосникът бе споменал на Мадлин да предаде поздрави на баба си, което тогава му се стори, че я бе озадачило. За Арисилд беше съвсем в реда на нещата някак да е прозрял какви са предците на Мадлин и замаян от наркотиците да е забравил, че тя очевидно иска да ги пази в тайна.

Никола почисти коня, нахрани го и излезе, за да се качи в къщата. Входната врата все още беше отворена и той влезе в продълговат хол, чиито стени бяха измазани в лазурносиньо, а подът бе от декоративни тухли. Към спалните помещения водеше стълба, а друга врата показваше наличие на този етаж на поне още една стая. Мадлин не се виждаше никъде.

Мадел стоеше зад огромна готварска печка, над която висяха тенджери, поставка за котли, пиростия и чайник. Имаше и дървена пейка с красива селска изработка, както и волан от плат под комина, за да тегли по-добре. Тя му хвърли един поглед и му махна да седне.

— Мадлин казва, че те преследва Изпратено. И разбира се, не знае какви ги приказва.

Гласът и бе дрезгав и рязък и изобщо не приличаше на този на Мадлин. Всякаква евентуална прилика в чертите на лицето бе заличена от гъстата мрежа от бръчки.

— Щеше да ти е по-полезна, ако беше следвала призванието си.

Никола се настани на пейката пред покритата с дълбоки драскотини маса. На полицата над камината имаше часовник, с цветя, изрисувани около емайлирания циферблат и снимка в рамка на сковано семейство, което изглежда не се чувстваше удобно в най-хубавите си дрехи. В групичката имаше две малки момиченца, всяко от които можеше да е Мадлин, но широкополите, украсени с цветя шапки правеха разпознаването невъзможно. Имаше няколко стола, огромен дървен бюфет, с порцеланови сервизи, плитък умивалник, вграден в стената шкаф за тенджери и висяща от тавана дървена сушилня. Рафтът под прозореца беше отрупан с изсушени подправки и наченати плетива. Абсолютно нищо не показваше, че Мадел е магьосница. Никакви книги, нищо за писане и беше готов да се обзаложи, че в гърненцата на масата има само захаросани плодове и масло за готвене. Той попита:

— Какво е това призвание?

Мадлин го изгледа почти враждебно, след което съвсем без връзка с разговора измърмори:

— Май наистина си е намерила интересен тип, а?

Тя се вторачи през прозореца в нещо неопределено и отговори.

— Семейното призвание. Магията. Или силата, или с каквото там претенциозно име го наричат в Лодун. Всички жени в семейството ми винаги са имали талант и всички му се посветиха, освен една. Е, ако не броим братовчедка ми, която я изключваха два пъти, но тя беше луда.

Никола успя да сдържи забележката зад зъбите си. чудеше се има ли друго, което Мадлин да не му беше казала.

Мадел поклати глава.

— Дай да видим какво става с това така-наречено Изпратено.

Тя седна срещу него и взе ръката му. Кожата и бе груба и твърда като дървото на масата.

— Ами, Изпратено е. И то много могъщо.

Стори му се, че очите и, топлокафяви и ясни за възрастта й, виждат през него.

— Дошло е при теб по тъмно, изпод земята. Не е приело някаква позната за теб форма. Било е извлечено от нещо, което известно време е било мъртво, погребано под улицата, но желязото в почвата го е предпазило от разлагане. То бяга от слънцето и изглежда се пази от желязо, но това е само защото помни страха от студения метал, от времето, когато е било живо.

Тя магьосница ли е или врачка-хиромантка? Никола започна да става нетърпелив. Мадлин съвсем ли беше полудяла? Когато съществото дойдеше за него щеше да убие не само нея, а и тази старица. Попита:

— Ако Изпратеното ни последва тази нощ, можеш ли да го отблъснеш?

— О, аз да не съм Кад Карион. Аз съм само една обикновена вещица, но ще го сторя. — отвърна бодро, сякаш прочете мислите му. Тя стисна устни и пусна ръката му.

— В тия неща няма „ако“, нали знаеш. То ще те последва тук. — Погледът й го прониза — То е много стар вид заклинание, това. Странно, че някой го е употребил. Странно, че изобщо има някой, който може да го употреби.

Никола се поколеба, след което извади книгата от джоба си и я отвори на гравюрата с некроманта.

— Смятам, че човекът, който стои зад това целенасочено имитира или си вярва, че е той, тази личност, Констан Макоб.

Мадел взе книжлето, сложи си висящите на врата очила и внимателно разгледа илюстрацията, гризейки замислено устни. Прокара пръст по страницата, сякаш опипваше текстурата на хартията.

— Вярва си, че е Макоб? Сигурен ли си?

Никола почувства прилив на раздразнение.

— Не, в нищо не съм сигурен.

— Исках да кажа, че е много възможно той наистина да е Констан Макоб.

— Как е възможно? — попита Никола нетърпеливо — Той е бил обесен, изтърбушен и разчекнат преди повече от двеста години.

— Знам, млади човече — погледът й беше сериозен — Всичко е възможно.

Мадлин излезе от другата стая. Беше облякла някаква стара риза и сукман на Мадел и беше сресала косите си и измила лицето си. Тя и Мадел се спогледаха враждебно.

Мадел се изправи.

— Трябва да погледна някои работи на двора.

Когато входната врата се хлопна зад нея, Мадлин каза:

— Предполагам, искаш да поговорим.

Никола преплете пръсти..

— Възможно е предположението ти да е погрешно.

— Никола…

Беше имал намерение да се държи студено, но се чу да казва:

— Защо не си ми казала, че цялото ти семейство са магьосници?

— Баба се е разприказвала, ясно. Откъде накъде предците ми ще са твоя грижа?

Та вдигна поглед и зърна изражението му преди той да успее да го прикрие и каза:

— Нямах това предвид. — Тя махна раздразнено с ръка, но към себе си или към него, не му стана ясно. — Мисля, че ме беше страх.

— От какво?

Мадлин въздъхна и се заигра с ресните на шала си. Изрече бавно.

— Желанието ми да бъда актриса е почти равно на желанието ми за живот. За него ми е нужно цялото ми време и внимание. Изучаването на това… — Тя махна към малката стая. — Силата и всичките и разнообразия, щеше да погълне цялото ми време и внимание. Трябваше да избера едното от двете. Направих го. Не са много хората, които могат да го разберат.

Никола скръсти ръце. Бъди разумен, каза си. Не можеха да си позволят да се карат сега. А може би наистина не беше негова работа; не бяха женени. Но той й беше казал всичко. Тя беше единствената, която знаеше цялата история.

— И ти реши, че аз не съм от тях?

— Да. Така реших — тя вдигна сериозен поглед към него.

— Искам да бъда актриса точно така, както ти искаш да унищожиш Монтес. Знам как се нарича това желание. Щях да съм ти много по-полезна, ако изпълнявах заклинания, вместо водещи роли в Елегант, особено откакто Арисилд собственоръчно се подкара към ада — Тя отмести поглед — Разбрах защо съм имала подозрението, че това е Изпратено. Когато се опитваше да се напъха в онази стая, където бях аз, имаше усещане, мирис, нещо… Веднъж, когато бях малка Мадел ме заведе в Лодун на фестивала в средата на зимата и докато бяхме там, някакъв неин стар враг се опита да я убие, като и подхвърли една ябълка, в която имаше Изпратено за болест. Тя каза, че номерът бил стар като света и я хвърли, но преди това ми даде да я подържа, за да доловя усещането и да знам да не вземам нищо, което усещам по същия начин. Беше почти недоловимо, но го имаше. Нещо като желание, като сласт. Беше плашещо — усмихна се бегло — Тя дори не си даде труда да разбере кой го беше Изпратил. Или поне така ми каза; но доколкото знам, въпросният е погребан под къщата — тя вдигна безпомощно рамене — Не знам. Отказала съм се от нещо, за което други се молят, крадат и бленуват през целия си живот. Може да съм луда.

— Всичките ми най-близки приятели са луди.

А какво говореше това за него, не искаше да се замисля подробно. Никола въздъхна и подпря глава на ръцете си.

— Не бих те молил да сториш нещо, което не желаеш. Особено като знам, че няма никакъв смисъл да те моля.

— Но, ако ме беше помолил, аз можеше и да се съглася — усмивката й беше тъжна — Но грешката нямаше да е твоя, нали?

Никола поклати глава. Не искаше да обсъжда повече тази тема. Пронизваше твърде близо до кокала. Каза:

— Смяташ ли, че баба ти ще успее да се справи с Изпратеното? Тя е най-обикновена вещица. Няма смисъл да рискуваме и нейния живот — той се обърна и я погледна — Още имаме време да се върнем в Лодун, ако тръгнем веднага.

Мадлин повдигна вежди.

— Това тя ли ти го каза? че е най-обикновена вещица?

— Да.

Мадлин притвори очи за миг.

— Нейното определение за обикновена вещица малко се различава от това на всички останали — тя го погледна — Навремето беше известна Злата Магия.

— О.

Никой не беше виждал жената с това име повече от петдесет години, но Никола беше чувал разкази за подвизите й. Включително и този за лошия барон, макар да не бил барон и да не живял тук. Беше Епископът на Сийборн, който се опитал да прогони от града всички последователи на Старата Вяра и за когото се твърдеше, че приключил земния си път като заточеник на потъващия остров Илкей.

— ясно.

Мадел нахълта в стаята и спря на врата, за да изчегърта калта от дървените си налъми.

— Ако ще оставате за вечеря, по-добре да оскубя някое пиле.

 

чакаха. Малко преди да се здрачи Никола помогна на Мадел да затвори кепенците.

Беше забравил какво представлява нощта в провинцията. В града можеше да е по-тъмно, там където газените лампи се срещаха рядко, и нагъчканите сгради закриваха светлината на луната и звездите и където улиците и алеите приличаха на тесни ленти мрак, но там никога не наставаше такава тишина, както в една самотна ферма. Струваше ти се че навън е пустош, в която не помръдва нищо, освен вятърът, някакъв празен свят, в който тази малка къща е единствената обител на живи същества.

Мадлин беше заспала на стола и Никола я зави с одеяло, което взе от другата стая.

Мадел плетеше, със съсредоточено изражение, запазено обикновено за сложни математически изчисления, или да речем, хирургически операции. Докато я наблюдаваше, Никола се усмихна. Тя играеше роля, осъзна изведнъж. При обикновени обстоятелства нямаше да му отнеме толкова време, за да забележи, но това бе първият миг на спокойствие, в който успя наистина да я разгледа. Играеше ролята на възрастна, малко простовата селянка, пред публика, състояща се от един човек. Господ му беше свидетел, че Мадлин го правеше твърде често като в чест на този, когото искаше да заблуди, прикриваше зад съвършено изиграната роля истинските си чувства, характер и настроение. Сега видя откъде бе придобила този навик. За да подразни малко Мадел, каза:

— Значи там отиват великите вещици след като се пенсионират?

Мадел се засмя. Липсваха й няколко зъба, но усмивката й бе забележително хищна.

— Значи ти е казала?

— Да. Това ми вдъхна увереност.

Тя изсумтя.

— Е, стара съм, но това не може да се промени. От доста време не съм се занимавала с голяма магия, а и скоро не са ми се мотали в краката таласъми. Напоследък нещо не откривам таласъми; поизчезнали са. Но още ме бива.

Тя довърши реда на плетката си и каза:

— Ти си крадец.

От страна на Злата Магия това не беше много тежко обвинение. Каза:

— Понякога. Понякога не.

Мадлин не ми е казала — добави Мадел — Видях го на лицето ти, когато влезе.

— Благодаря — отвърна Никола с любезна усмивка, сякаш бе направила комплимент.

Навън вятърът се беше усилил и Никола чу да помръдва нещо тежко. Той се стегна, след което си помисли, че може да е огромният дъб, който наполовина закриваше къщата. Понечи да каже нещо, но видя, че Мадел е вдигнала глава от плетивото и очите й са нащрек.

Мадлин се събуди внезапно и се изправи, одеялото се свлече на пода. Звукът се чу отново и вече не приличаше на тежък клон разлюлян от вятъра, а по-скоро на раздвижване на земята. Мадлин прошепна:

— То ли е?

Мадел й махна да замълчи. Тя се изправи, остави плетката и отиде пред камината. Извърна напрегнато глава на една страна и много съсредоточено се заслуша в нощта.

Никола стана и погледна в посока на входната врата, за да се увери, че ключът е превъртян, макар да не знаеше дали това щеше с нещо да помогне.

Мадел се намръщи.

— Ти чуваш ли го, девойко? Ушите ми не са каквито бяха навремето.

— Не — Мадлин поклати глава, сбърчила безпомощно вежди, — Нищо освен вятъра. Знаеш, че никога не ме е бивало за това.

Мадел изсумтя в знак на отрицание, но каза само:

— Трябва да знам къде е.

Мадлин отиде до предния прозорец, а Никола се запъти към задната стая. Тя беше претъпкана с мебели, бюра, сандъци и една огромна спалня с нощни шкафчета. Той духна свещта на стената и отвори кепенците на единствения прозорец, застанал встрани от рамката, в случай че нещо се вмъкнеше оттам. Не виждаше нищо през прашните стъклени плочки, освен осветено от луната празно пространство и групичка дървета и храсти полюшващи се на вятъра. Върна се до вратата.

Мадлин беше повдигнала предпазливо пердето на предния прозорец и сега коленичеше на пода, за да надникне през цепката.

— Нищо не се вижда — докладва тя — Май има нещо точно зад големия дъб, но стената на къщата пречи да се види.

— Трябва да знам.

Мадел произнасяше думите с усилие. Лицето и бе напрегнато и сковано, сякаш изпитваше болка.

— Ще изляза отзад и ще проверя — каза Никола на Мадлин. — Намери ми някакво по-дълго въже; ще ми трябва, за да се прибера по него.

Мадлин понечи да каже нещо, сепна се, след което изруга тихо и се изправи на крака. Никола прие това за съгласие.

Той отвори куката на задния прозорец и го повдигна бавно, с надеждата, че всеки издайнически звук ще бъде заглушен от вятъра и че слухът на Изпратеното не е много остър. Въздухът навън беше сух и пронизващ, без следа от дъжда, който обещаваха на пръв поглед облаците и вятърът. Той преметна единия си крак през перваза, намери му опора върху някаква дървена греда отдолу и се измъкна, за да се долепи до каменната облицовка.

Скочи и се приземи на твърдата земя. Не чуваше нищо освен свистенето на вятъра в клоните на дърветата и в сухата зимна трева по полето; имаше чувството, че седи на брега на Шер по време на прилив.

Никола намери пипнешком ниската дървена врата и се промъкна в обора под къщата. Кроткият кон неспокойно потропваше и пръхтеше в яслата си, а козлите препускаха в заграждението си обезумели от ужас. Той стигна до вратата към двора и я открехна.

Вятърът разнасяше пушилка над утъпканата земя и караше дъба да се люлее и поскърцва под тежестта на клоните си. Околните поля бяха пусти и облени от лунна светлина. Никола отвори още малко вратата с намерението да излезе навън, когато мулето в яслата зад него изведнъж нададе рев. Тогава го видя, точно до гигантската сянка на дъба, парче мрак, недокоснато от лунните лъчи, непомръдвано от вятъра. Удиви го размерът му. Нещото, което се вмъкна през пода на къщата е било само част от него, осъзна. Самото същество, каквато и форма да приемаше, бе по-високо от дървото, което закриваше къщата на Мадел.

Той затвори плътно вратата, за да осигури на животните максималната възможна безопасност и се върна към вратата в срещуположния край, като мимоходом потупа мулето по врата.

Мадлин вече беше спуснала въжето от прозореца и го беше завързала за таблата на леглото и той лесно се изкачи. Тя беше застанала в топлата стая, със скръстени ръце и напрегната физиономия, а Мадел чакаше при вратата на спалнята.

— Точно до дъба е — каза Никола, докато заключваше прозореца с куката — Не мога да ти кажа какво е, освен, че е огромно…

Покривът внезапно изскърца и от гредите се посипа прах.

— А, — каза Мадел — Така значи. — и се върна в голямата стая.

Никола и Мадлин се спогледаха и я последваха.

Къщата започна да се люлее. Никола се подпря с ръка на масата. Зачуди се дали онова отново ще се опита да влезе през пода. Най-вероятно. Или през покрива. Тази къща бе по-солидна от онази на площад „Забрава“; от люлеещите се тавански гради падаше повече прах, но стените все още се държаха.

Мадел се взираше в огнището, правеше някакви движения с ръце и мърмореше нещо неразбираемо. Железните тенджери и куки, висящи над печката потракваха по камъка; пламъците пращяха, когато отгоре им попадаше ситен прах и парчета от нагара в комина.

Нещо привлече нагоре погледа на Никола. Камъните, от които бе направен коминът изведнъж се издуха близо до тавана, сякаш онова, което се намираше в него щеше да експлодира в стаята. Изглеждаше невъзможно, но издутината се спусна надолу към огнището, а при преминаването му камъкът изглеждаше почти течен.

Тя изскочи от гърлото на комина, сред облак от сажди и пепел, гигантска ръка, костелива, пожълтяла от тлен, твърде голяма, за да се е провряла през комина, а сега по-голяма дори от огнището.

Никола си помисли, че крещи, макар сам да не разбираше какво. чу Мадлин да ругае. Мадел не беше помръднала. Тя беше в обсега на ръката, замръзнала като статуя, втренчила напрегнат поглед в нещото.

Ръката увисна и Никола видя, че беше оформена като човешка, с пет пръста и съответният брой кокалчета. Времето изглеждаше изкривено; искаше да стигне до Мадел, да я сграбчи за рамото и да я дръпне от там, но не можеше да се помръдне.

Тогава ръката се дръпна и изчезна в дупката на комина, която бе твърде малка за да се побере в нея. Балонът се придвижи в обратна посока по каменния комин и изчезна след като стигна до тавана.

Никола усети, че коленете му треперят и единственото, което го задържаше прав, беше масата, на която се беше подпрял. Помисли си, че всичко е било игра на въображението му, само че тенджерите бяха съборени на пода, а той видя как кокалчетата на ръката ги бяха забърсали, когато се появи от комина.

Главата на Мадел клюмна и тя зарови лице в ръцете си. Мадлин се втурна покрай него, за да я хване за раменете, но старицата я отблъсна. Мадел вдигна глава и очите и бяха ясни и зли.

— Отвори вратата — изрече — Кажи ми какво виждаш.

Никола отиде до вратата и я отвори. Отначало не видя нищо. Вятърът се беше усилил тревожно и караше къщата да проскърцва и люлееше клоните на дъба. След това осъзна, че дървото издава твърде много шум; вятър, който можеше да разклати огромните клони с такава сила, щеше да срине къщата. Земята под него се разтресе от гръмотевица и в ослепителната бяла начупена линия на светкавицата, той видя Изпратеното.

То беше бяло и огромно, оплетено в клоните на дъба, борещо се да се освободи. Видя как ръката, която се беше провряла през комина, се протяга над люлеещите се клони, с извити пръсти, сгърчени в агония. В този ярък миг един клон изсвистя, уви се около помръдващата скелетоподобна ръка и я прибра в короната на дървото.

Светлината угасна и остави двора във властта на мрака и поривите на вятъра. Никола затръшна вратата и се облегна на нея.

Мадел събираше съборените тенджери от пода и мърмореше недоволно под нос.

— Е? — попита Мадлин.

Дървото май го изяжда — докладва хладнокръвно Никола. Беше доволен, че гласът му не трепери.

— Имахте късмет, че дойдохте тук — каза Мадел. Тя се изправи и потри кръста си. — Това дърво е Велико Заклинание. Направих го преди много, много години, когато бях млада и току-що бях дошла да живея тук. Изпратеното не се бори с мен такава каквато съм сега, стара, повяхнала и съсухрена. Бори се с мен каквато бях тогава, на върха.

Тя вдигна глава и се заслуша във вятъра, които свистеше в процепите, а може би и в още нещо.

— Но онзи, който го е Изпратил е по-силен от мен. И тогава и сега.

Вятърът не стихна още час и чак след това Мадел каза, че е безопасно да се излиза навън. Нямаше и следа от Изпратеното, ако не се брояха скършените вейки и сухите листа под тежките клони на дървото-пазител.